Сърцебиене

23:15

Не мога да оставя този пръстен ей така на произвола на съдбата. Мина ми през ума как по среднощ ще го метна в морето като голям, пречистващ жест към започващата нова година от живота ми. Но по никакъв начин не може да се сравни с това, което ми се случи сега. Предметите, които носят спомени, трябва да бъдат унищожавани с горящо сърце, а не да бъдат загубвани заради някаква гадна пощенска кутия — при това по време на бягство от един със сигурност вече разярен студент по право, оставен да лежи върху хавлиен чаршаф с цвят на зелена ябълка.

Какво да направя?

Мога ли да позвъня?

Във всеки случай не мога да си тръгна без пръстена.

В пълно отчаяние се свлякох на стълбите.

КАКВО ДА НАПРАВЯ?

Марпъл ме гледа съчувствено. Вероятно не е успяла да схване цялата ситуация. Няма да мине много време и Оливер сигурно ще тръгне да ме търси. И ще ме намери тук, клекнала на стълбите.

Не, в досегашния си живот съм преминала през доста унизителни ситуации. Свикнала съм им, но това сега не бива да се случи. Не на мен и не днес. Не на рождения ми ден и не в деня на раздялата ми, не в деня, който и бездруго има всички шансове да влезе като най-лошия ден в историята на Амели Кукличката Щурм.

Чувам стъпки. Някой се приближава към входната врата откъм улицата. Страхът така ме сковава, че не мога да мръдна, а вече и нямам време да се скрия където и да е.

На ъгъла се появява сянка. Мъж, среден на ръст, широкоплещ. Приближава се. Не виждам лицето му, тъй като осветлението на входа блести в очите ми.

Крадец? Нощният пазач? Трябва ли да извикам за помощ? Да звънна на пожар у Оливер?

Или любезно да кажа «добър вечер» и да се правя, че на света няма нищо по-естествено от това по среднощ да стоя през тази врата? Да, това ще е най-доброто. Човек трябва да се прави, че принадлежи към света, в който се намира, и тогава наистина принадлежи. Стара мъдрост на приятелката ми Кати, която по този начин преминава покрай всеки портиер. Аз, напротив, дори и с покана в ръка изглеждам така, сякаш никога не съм принадлежала, не принадлежа и няма да принадлежа към този свят.

Но сега, когато става дума за последната квантова частица от достойнството ми, съм готова всичко да изиграя. И докато се опитвам да бъда напълно непосредствена, от тъмнината долитат думи, които ми отнемат и последната вяра в справедливостта на тази земя.

— Добър вечер, госпожо Щурм. Каква изненада. Мога ли да ви помогна с нещо?

Мъжът излиза на светлото.

Юлиус Шмит.

Пауза. Стоп. Край.

Всички шумове изчезват. Не се чува плисъкът на морето. Вятърът спира да свири из клоните. Аз не дишам. Марпъл не диша. Никой и нищо не диша.

В пълната тишина всичко ми става ясно. Парченце по парченце пъзелът се намества, докато се получи онази страховита картина, в която за нещастие се намирам в момента.

Чувам как Оливер казва в ухото ми: «Баща ми има къща тук.»

И след това: «Баща ми има самолет.»

Сервилното обслужване в Занзибар. Свързаните една с друга вили с тръстикови покриви. Още веднъж се виждам да преминавам през къщата — изведнъж напълно сигурна, че вече веднъж съм била там.

Разбира се. Два пъти съм влизала. В къщата «Пореща вълните». Къщата на Юлиус Шмит. Партньорът на Филип фон Бюлов. Известният берлински адвокат — и баща на Оливер.

Изобщо не знам какво трябва да кажа. Струва ми се, че устата ми стои неприлично отворена, докато поглеждам към Юлиус Шмит. Очите ми, които и бездруго изглеждат ококорени, в момента са така изцъклени, че най-вероятно приличат на големи колкото юмрук дупки в главата ми.

Юлиус явно няма какво повече да каже. Пък и защо ли? Гледа ме любезно подканящо.

— Здравейте, Юлиус — казвам аз с тънко гласче, — хххм, ако ме имате за пълна откачалка, хххм, имате право.

— Но детето ми — казва той и полага бащински ръка на рамото ми — може би ще е добре първо да влезем вътре и на чаша вино да ми обясните какво толкова ви е уплашило.

— Не! Моля ви. Аз… Не, в никакъв случай.

Поглежда ме без всякакво разбиране.

— Юлиус, наистина много ще ви бъда благодарна, ако можете да ми помогнете.

Отново ме поглежда и се усмихва. Дали пък не взима всичко за тъпа шега.

— Вътре някъде в коридора се търкаля един пръстен. Моят пръстен. На пода. Бихте ли го взели и ми го дали?

Юлиус продължава да се подсмихва.

— А вие продължавате ли да сте сигурна, че не искате да влезете?

— Напълно.

— Добре. Тогава да видим.

— Благодаря.

Той отваря вратата и запалва лампата в коридора. Придърпвам Марпъл към себе си и започвам да търкам дългите й уши между палеца и показалеца си. Марпъл въздиша блажено и ме близва благодарствено по носа. Разтоварващ масаж за кучето, който и на мен винаги ми действа успокояващо. Вдигам я и допирам лицето си до топлата й козина.

Какво да кажа на Юлиус?

Истината? Това би било съвсем друга история.

Някоя упоителна лъжа? Толкова бързо нищо не ми идва на ум. Как да обясня достатъчно достоверно присъствието си тук, и то в това отчаяно състояние? Не, нямам чак толкова богата фантазия.

Или да не казвам абсолютно нищо? Едно «благодаря» и след това дим да ме няма? Юлиус при всички случаи ще се зачуди. И какво от това? Тъй като никога повече няма да видя Филип фон Бюлов, това означава, че никога повече няма да видя и Юлиус Шмит. Впечатлението, което ще му направя, би трябвало да ми е напълно безразлично.

Харесвам Юлиус. С него може да се говори спокойно. Има чувство за странния ми хумор и доколкото мога да си спомня, винаги се е смял на вицовете ми. Но когато става дума за достойнството на синовете им, бащите обикновено губят чувство за хумор.

— Така, мила моя, ето го и пръстенът ви. А това тук най-вероятно също е ваше.

Олеле. Сутиенът ми. Колко неприятно. Часовникът на сина си тактично прибра в дипломатическото куфарче. Джентълмен от старата школа. Вероятно ако, без да ще, изненада някоя дама, гола във ваната, ще каже: «Извинете, сър!»

— Мога ли да ви закарам някъде?

— Ах, не е необходимо. Колата ми е пред Занзибар.

— Тогава ще си позволя да ви придружа дотам.

Вървим един до друг в пълно мълчание. Добре познавам пътя. Няма и четири месеца, когато минах оттук под ръка с Филип.

Бях пийнала две чашки повече. Обичам да пийвам повече. Удоволствието става по-силно, когато в кръвта ти има няколко промила повече. Изцяло съм вярна на мотото на моя любим приятел Бурджи, който обикновено в напредналите часове на нощта се появява с грейнали от виното очи и съобщава:

— Приятели, казвам ви: радостта без алкохол е нещо напълно изкуствено!

Филип също си беше подложил, когато напуснахме къщата «Пореща вълните». Разбира се, че той носи повече от мен, но действието на алкохола при него по бие на очи, отколкото при мен. У мен се появява желанието да се шегувам, ставам по-разговорлива и общителна. Пила или не, разликата в поведението ми е минимална. При Филип обаче прави впечатление как след първата бутилчица става по-ухилен и с увеличаването на употребата на алкохола от време на време така сърдечно се разсмива, че могат да се видят добре сложените му зъби.

— Филип — казвам му аз понякога завистливо, когато сутрин изчезне в банята, — така, както рядко си показваш зъбите, всъщност няма нужда изобщо да ги миеш.

Както и да е — онази вечер бе много забавна. Към два през нощта Юлиус ни поведе към мазето, където имаше сауна, солариум, джакузи и небе с блестящи звезди над помещението за почивка.

Филип, аз, Юлиус и неговият нисък и дебеличък партньор по голф седнахме в джакузито. Разбира се, напълно облечени. Юлиус в смокинг, Филип в костюм на «Бриони», дебелият с карирани панталони на отвратителни жълти карета. По вътрешния телефон Юлиус нареди да донесат напитки и с помощта на дистанционно включи музикалната уредба. Избрани парчета за застаряващи мъже. Песни, които още по времето на моята младост вече бяха остарели. Прекрасно. Запях високо заедно с уредбата, придружавана от боботенето на джакузито и въодушевена от факта, че явно съм най-младата в нашата компания.

Живи ли са още тия хора, които в каменната ера се наричаха «Супертрамп»?

Плясках с крака във водата и усещах лека носталгия по времената, които отдавна си бяха отишли и които дори не бях преживяла.

След това си говорихме за любовта, така по принцип и в детайли. Обичам да споделям интимности. Това с, така да се каже, моята специалност. Много съм добра в чувствата и ми е интересно да знам какво чувстват другите хора.

— Обичате ли жена си? — попитах ниския дебелак.

— Не.

Не се почувствах предизвикана да се задълбочавам в темата.

— А вие, Юлиус, обичате ли жена си?

— Не, отдавна вече не.

— Тогава защо продължавате да сте заедно?

— Мисля, че това е въпрос на време, мила ми Кукличке.

Той засили музиката. Замислих се какво ли става в душата му и дали тази песен не му напомня, че някога все пак е обичал жена си.

Сетих се за всички онези жени, които са направили от мъжете си това, което те днес са: успели, самоуверени, относително добре възпитани и прекрасно облечени хора, които всеки ден сменят боксерките си с цепка отпред, подаряват на майките си специално аранжирани букети за рождените им дни и предпочитат да намерят децата си заспали вечер, когато след особено важни сделки се връщат у дома.

Досега никога не съм се лишавала от нещо заради някой мъж — с изключение на душевното си спокойствие, многото, ама много блокчета шоколад и също така удобните следобеди, които, вместо да прекарам на канапето у дома, отдадох на бягащата пътечка. При това винаги твърдя, както и повечето от жените, които познавам, че ям нискокалорична храна и изгарям калориите по неестествен начин само защото искам да се чувствам добре в собственото си тяло, но шейсет процента от това твърдение е пълна лъжа. Истината е, че искам другите да се чувстват добре в моето тяло.

Искам да кажа, че няма на света мъж, който да е направил кариера, защото съм му защитавала гърба и че съм подчинила желанията си на неговите. Съобразявам се с потребностите. Главно със собствените. Но въпреки това съм солидарна с жени като съпругата на Юлиус Шмит.

Мария Шмит. От двайсет и седем години съпруга на Юлиус. Прекъснала е образованието си, за да му роди и отгледа син, докато той следва — същият, който двайсет и четири години по-късно ще ми шепне мръсотии в ухото. Когато мъжът й поканеше на вечеря шефа си, когато все още имаше шеф, тя приготвяше специални блюда. През това време Мария увеличи размера на дрехите си с два-три номера повече. Също както и съпруга й.

Юлиус и Мария, както се случва с повечето двойки, които са от дълго време заедно, започнаха да си приличат един на друг. Когато за първи път видях Мария на петдесетгодишнината на Юлиус, двамата изглеждаха като брат и сестра. По един и същ начин държаха чашата за вино, по един и същ начин отделяха костите на рибата и по един и същ начин изведнъж извисяваха глас в края на изречението също като двутактов «Несна», изправил се пред неочаквано появила се стръмнина.

Трогателно е да гледаш как двама души взаимно се пропиват един в друг. Затова дори не е нужно да се обичат, достатъчно е да прекарват заедно известен брой часове от седмицата. Размяната на навици може да придобие куриозни размери, както например се случи при приятелката ми от училище Кати. След възпаление на средното ухо мъжът й започна да чува лошо с лявото си ухо. При разговори обикновено леко накланя глава, за да подаде към говорещия дясното си, добре чуващо ухо. Какво да кажа? Последния път, когато видях Кати, тя правеше същите движения с главата си, въпреки че чува чудесно и с двете уши.

При Шмитови приликите засягат дори и външния им вид. И двамата са средни на ръст, широки в ханша и с удивително дебели носове. Дали носът на някой от тях е надебелял с течение на времето от любов към другия?

Дали и аз не почвам да приличам на Филип? Може би след петнайсетина години ще го настигна по ръст, т. е. ще стана почти двойно повече, отколкото съм сега? Или той ще се смъкне надолу? Дали ще усвоя самочувствието му? Това основополагащо самочувствие при постигане на поставените цели, което понякога води до това, че Филип изобщо не се радва на успеха си, тъй като и бездруго е знаел, че така ще стане. Аз също не се радвам на успехите си чак толкова много, защото веднага си казвам, че никога не ми е било така тежко, ако и тежкото вече да е минало. Дали и аз като Филип ще започна да си казвам, че винаги имам право? Дали ще се науча да не приемам лично обективната критика? Дали ще започна да си купувам само тези книги, които след това ще прочета и нали ще използвам само тези чужди думи, чийто смисъл разбирам? Дали някога ще престана да задавам глупави въпроси? От рода на:

«Жизел Бюндхен повече ли ти харесва от мен?»

«Ти не харесваше големите цици, нали, или бъркам?»

«Виж този кльощав супермодел, който в момента влиза в ресторанта — би ли спал с нея, ако не беше сега с мен?»

«Идвало ли ти е някога на ум да ми изневериш?» «За кого си мислиш, докато онанираш?» «Ще ме намираш ли все така хубава, когато стана на четирийсет и девет?»

«Обичал ли си някоя друга повече от мен?» Защо мъжете не задават такива глупави въпроси? Да, защо? Защото не искат да бъдат лъгани? Или защото се страхуват, че жените ще им отговорят честно:

«Не, сумтящото ми животинче, да ти кажа честно, нямам нищо против яките коремни мускули. Джордж Клуни например изглежда доста съблазнително, но пък при теб съм привлечена от духовните ти качества. Което със сигурност не означава, че бих изритала Джордж Клуни от леглото си, поне във фантазиите си досега хиляди пъти съм правила страхотен секс с него. А особеностите на напредващата ти възраст ще приема като даденост едва след като стане напълно ясно, че благодарение на особеностите на моята напредваща възраст не мога да си намеря по-млад любовник.»

Не, не познавам мъж, който би задал подобни въпроси, и за щастие не се сещам и за такъв, който безсърдечно би казал истината, и то на места, където по принцип е прието да се чуе лъжа. Да си представим само следния апокалиптичен диалог:

— Мили, какво би станало, ако ме нямаше?

— Щях да имам някоя друга.

По дяволите, напълно невъзможно. Накъде би тръгнал светът, ако изведнъж жените трябва да се съобразяват с честните отговори на мъжете си, които получават на своите тъпи въпроси? Човечеството просто би измряло. Да, така си е.

Юлиус сипа шампанското и с това прекъсна важните ми антропологически разсъждения.

— Знаете ли, скъпа ми Кукличке, кое е особено тъжното в случая? След двайсет и пет години брак на мен даже не ми е мъчно, че вече не обичам жена си.

— Хей, щом не ти е мъчно, тогава значи си радостен — извика нетактично дебелият.

— Това наистина е много тъжно — казах аз дълбоко впечатлена и хванах под водата ръката на Филии. Той ме стисна здраво, сякаш искаше да ми каже: «Не се тревожи, ние вечно ще се обичаме.»

— Естествено, че и ние си мислехме, че вечно ще се обичаме — каза Юлиус.

Пожелах си да не продължи да говори по темата, тъй като държа да вярвам на илюзиите за вечната любов, за регенериращия крем за изхабена кожа и за истината в телевизионните реклами.

— Любовта не бива да се прекъсва на сила — казах аз някак на инат и се опитах да се концентрирам върху парчето на Елтън Джон «Твоята песен», което много ценя: