Сърцебиене

17:08

Ресторантът е празен, жената зад касата в лошо настроение, салатата повехнала, а влажните ми вдлъбнатини под коленете залепват на изкуствената кожа на столовете.

Въпреки това — харесвам ресторантчетата по паркингите на магистралата. Тук всички са си чужди и това обединява.

Има такива моменти, когато дълго гледаш нещо, а не го виждаш. Втренчила съм се в един читател на «Билд ам зонтаг» на две маси от мен, но пред очите ми е Филип фон Бюлов, когато пробва да ми сготви лазаня. «Лазанята е моят специалитет», беше казал той в началото на връзката ни. За това обаче изобщо не може да става дума. Бях дори се замислила дали за следващия му рожден ден да не му подаря посещение на курс по готварство. Тъй като самата аз не мога да готвя добре, но пък затова и двамата обичаме да ядем… Ах, глупости. Не бива повече да си пълня главата с подобни мисли. Не е ли прекрасно. Никога повече няма да позволя да ме обзема проклетата паника, когато се мъча да измисля нещо изключително оригинално само защото при последния му рожден ден бях осенена от наистина добра идея за подарък и повече не искам да падам под това ниво.

Бавно премествам погледа си към действителността. Опитвам се да разгадая какво пише на първа страница на «Билд ам зонтаг». Присвивам очи и леко се навеждам напред. Сега вече мога да го прочета. Три пъти минавам по проклетото заглавие. Три пъти. Докато най-после схващам какво пише:

«Тв звездата Бенте Йохансон и нейният берлински адвокат: „Да, това е любов!“»

Слагам си слънчевите очила. Хващам кучето за каишката. Тръгвам по посока на колата си. Движа се като в забавен каданс. Сякаш се наблюдавам отстрани и се питам — съвсем трезво и много точно — дали ще успея да стигна до колата. Успявам. Слагам Марпъл на седалката до шофьора, премествам купичката й за вода отзад. Закопчавам си колана.

Нямам никакво колебание какво ще правя оттук нататък.