Състояние на страх

ПАРИЖНеделя, 2 май 200412:00

Той докосна ръката й в мрака и каза:

— Стой тук.

Тя не помръдна, чакаше. Миришеше силно на солена вода. Чуваше се слабо шуртене.

После лампите се включиха и светлината им се отрази в повърхността на голям открит резервоар, дълъг петдесетина и широк двайсетина метра. Можеше да мине за покрит басейн, ако не беше сложното електронно оборудване около него.

И изключително странното устройство в другия му край.

Джонатан Маршъл се върна при нея, ухилен като идиот.

— Qu’est-ce que tu penses? — каза той, макар да знаеше, че произношението му е ужасно. — Какво ще кажеш?

— Великолепно е — каза момичето. Акцентът й звучеше екзотично. Всъщност тя цялата си беше екзотична, помисли си Джонатан. С тъмната си кожа, високите скули и черната коса приличаше на модел. А и ходеше като модел с късата си пола и високи обувки. Беше наполовина виетнамка и се казваше Мариса. — Никой друг ли няма? — попита тя и се огледа.

— Няма — каза той. — Неделя е. Никой няма да дойде.

Джонатан Маршъл беше на двайсет и четири години, дипломант по физика от Лондон, и през лятото работеше в ултрамодерната „Лаборатоар Ондюлатоар“ — лабораторията по вълнова механика — на Френския морски институт във Виши, северно от Париж. Само че в предградието живееха предимно млади семейства и лятото на Маршъл се оказа доста самотно. Именно по тази причина не можеше да повярва на късмета си, че е срещнал това момиче. Това изключително красиво и сексапилно момиче.

— Покажи ми какво прави тази машина — каза Мариса. Очите й блестяха. — Покажи ми с какво се занимаваш.

— С удоволствие — каза Маршъл. Отиде при голямото контролно табло й започна да включва помпите и сензорите. Трийсетте панела на машината за вълни в другия край на резервоара изщракаха един след друг.

Маршъл хвърли поглед към Мариса и тя му се усмихна.

— Толкова е сложно… — Приближи се и застана до него пред контролното табло. — Проучванията ви записват ли се на камера?

— Да, имаме камери на тавана и на стените на резервоара. Правят визуален запис на вълните, които генерираме. Имаме и сензори за натиск в резервоарите — те пък записват параметрите на натиск при преминаването на вълната.

— Тези камери сега включени ли са?

— Не, не — каза той. — Не ни трябват — нали не провеждаме експеримент.

— А може би провеждаме — каза тя и сложи ръка на рамото му. Пръстите й бяха дълги и изящни. Имаше красиви пръсти.

Помълча малко, после каза:

— Тази стая — всичко е толкова скъпо. Сигурно имате страхотна охрана, нали?

— Ами не точно — каза той. — Само идентификационни карти, с които влизаме. И само една охранителна камера. — Посочи през рамо. — Онази в ъгъла.

Тя се обърна да погледне.

— И тя е включена?

— О, да — каза той. — Тази винаги е включена.

Тя плъзна леко ръка в милувка по тила му.

— Значи сега някой ни гледа?

— Боя се, че да.

— Тогава трябва да се държим прилично.

— Сигурно. Ами гаджето ти?

— Той ли? — Тя изсумтя пренебрежително. — Писна ми от него.

По-рано същия ден Маршъл беше излязъл от малкия си апартамент, за да отиде в кафенето на улица Монтен, кафенето, където ходеше всяка сутрин, и както обикновено си носеше списание за четене. После момичето беше седнало на съседната маса с приятеля си. Двамата скоро подхванаха разгорещен спор.

В интерес на истината, Маршъл остана с впечатлението, че Мариса и гаджето й не са един за друг. Той беше американец, с едър кокал, набит и червендалест, с дълга до раменете коса и очила с телени рамки, които никак не се връзваха с месестото му лице. Приличаше на прасе, което се опитва да изглежда интелигентно.

Казваше се Джим и беше ядосан на Мариса, явно защото била прекарала предната вечер без него.

— Не разбирам защо не искаш да ми кажеш къде си била — повтаряше непрекъснато.

— Защото не е твоя работа.

— Но аз мислех, че ще вечеряме заедно.

— Джими, казах ти, че няма да мога.

— Напротив, каза ми, че ще вечеряме заедно. И аз те чаках в хотела. Цяла вечер.

— Е и? Никой не те е карал. Можеше да излезеш. Да се позабавляваш.

— Но аз те чаках.

— Джими, аз не съм ти лична собственост. — Беше й писнало от него, току въздишаше, разперваше широко ръце или се плясваше по голите колене. Беше кръстосала крака и поличката се вдигаше високо на бедрата й. — Правя каквото си искам.

— Личи си.

— Личи си — повтори тя и се обърна към Маршъл, и го заговори: — Какво четете? Изглежда доста сложно.

Отначало Маршъл се притесни. Очевидно го беше заговорила, за да подразни приятеля си. Не искаше да го намесват в караницата си.

— Физика — каза кратко той и се извърна леко настрани. Опита се да не обръща внимание на красотата й.

— Каква физика? — не се отказа тя.

— Вълнова механика. Океански вълни.

— Значи сте студент?

— Дипломант.

— О? Англичанин ли сте? Защо сте във Франция?

И преди да се усети, той вече разговаряше с нея. Тя пък му представи приятеля си, който го удостои със самоуверена усмивка и вяло ръкостискане. Ситуацията беше крайно неудобна, но момичето се държеше все едно всичко е нормално.

— Значи работите тук някъде? Какво точно работите? Резервоар с машина? Изобщо не разбирам за какво ми говорите. Защо не ми покажете?

И ето че бяха тук, в лабораторията по вълнова механика. Колкото до Джими, гаджето, той се цупеше на паркинга отвън и пушеше цигара.

— Какво ще правим с Джими? — каза тя. Стоеше съвсем близо до Маршъл, докато той се оправяше с контролното табло.

— Тук не се пуши.

— Ще имам грижата да не пали. Но не ми се иска да го ядосвам още повече. Може ли да дойде при нас, как мислиш?

Маршъл усети как го залива вълна на разочарование.

— Ами… да. Може.

Тя лекичко стисна рамото му.

— Не се притеснявай, по-късно ще е зает с негови си работи.

Отиде да отвори вратата в дъното на лабораторията и Джими влезе. Маршъл погледна през рамо и го видя да се помотава на няколко крачки зад Мариса с ръце в джобовете. Мариса отново застана до него пред контролното табло.

— Готово — каза тя. — Хайде сега ми покажи.

Електрическите мотори в другия край на резервоара забръмчаха и генерираха първата вълна. Беше малка и накъдри плавно повърхността на водата по дължината на резервоара, преди да се плисне в косия панел в близкия му край.

— И какво, това е приливна вълна? — попита тя.

— Симулация на цунами, да — каза Маршъл. Пръстите му играеха по клавиатурата. Дисплеите на контролното табло показваха температурата и налягането, генерираха цветни образи на вълната.

— Симулация — повтори тя. — Какво имаш предвид?

— В този резервоар можем да правим вълни с височина до един метър — обясни Маршъл. — Но истинското цунами достига височина от четири, осем и дори десет метра. Понякога и повече.

— Вълна в океана, която е висока десет метра? — Очите й се разшириха. — Наистина? — Гледаше към тавана — явно се опитваше да си го представи.

Маршъл кимна. Десет метра са височината на триетажна сграда. При скорост от осемстотин километра в час към обречения бряг.

— И когато стигне до брега? — каза тя. — Това е наклонът в този край, така ли? Грапав изглежда, като чакъл. Това брегът ли е?

— Точно така — каза Маршъл. — Колко високо ще залее вълната брега зависи от ъгъла на наклона му. Можем да променяме ъгъла на панела.

Приятелят на Мариса тръгна напред, по-близо до резервоара, но все така настрани от тях двамата. Не беше казал и дума.

Мариса изглеждаше развълнувана.

— Можете да го променяте? Как?

— Моторизиран е.

— Под всякакъв ъгъл? — Тя се изкиска. — Покажи ми vingt-sept градуса. Двайсет и седем.

— Готово. — Маршъл затрака по клавиатурата и зададе командата. С тих стържещ звук бреговият наклон се издигна.

Американецът се приближи към резервоара да погледне. „Наистина е впечатляващо — помисли Маршъл. — Всеки би бил любопитен“. Само че онзи мълчеше като риба. Просто стоеше и гледаше как чакълената повърхност се накланя. Скоро панелът спря в новото си положение.

— Значи това е наклонът? — каза тя.

— Да — отвърна Маршъл. — Макар че, в интерес на истината, двайсет и седем градуса е доста стръмно, повече от средната брегова ивица в реалния свят. Може би трябва да го променя на…

Мургавата й ръка се сви около неговата.

— Не, не — каза Мариса. Кожата й беше мека. — Остави го така. Покажи ми вълната. Искам да видя вълна.

Малки вълни се генерираха на всеки трийсет секунди. Къдреха се по дължината на басейна с лек плисък.

— Ами, първо трябва да знам формата на брега. В момента е равен плаж, но ако беше някакъв залив…

— Може ли да се направи залив?

— Разбира се.

— Сериозно? Покажи ми.

— Какъв залив искаш? Пристанище, устие на река, широк залив…

— О — каза тя и сви рамене, — направи ми широк залив.

Той се усмихна.

— Добре. Колко голям?

Сред жуженето на електрически мотори бреговата линия започна да се вгъва навътре и наклонът се превърна в купа.

— Фантастично — каза тя. — Хайде, Джонатан, покажи ми вълната.

— Не още. Колко голям е заливът?

— Ами… — Тя размаха ръце във въздуха. — Една миля. Залив от една миля. Ще ми я покажеш ли вече? — Наведе се към него. — Не обичам да чакам. Добре е да го знаеш.

Той усети парфюма й. Затрака бързо по клавиатурата.

— Готово. Голяма вълна, връхлитаща върху залив от една миля с двайсет и седем градусов наклон.

Чу се доста по-силен плисък, когато следващата вълна се зароди в далечния край на резервоара, а после се плъзна гладко към тях, водна стена, висока приблизително петнайсет сантиметра.

— Ооо! — Мариса се нацупи. — Обеща ми, че ще е голяма.

— Само почакай — каза той.

— Ще стане по-голяма ли? — попита тя и се изкиска. После пак сложи ръка на рамото му. Американецът я погледна сърдито и тя вирна предизвикателно брадичка. Но когато Джими погледна обратно към резервоара, свали ръката си.

На Маршъл пак му стана криво. Тя просто го използваше като пионка в играта си с Джими.

— Нали каза, че ще стане по-голяма?

— Да — отговори Маршъл. — Вълната ще расте с приближаването си към брега. В дълбоки води цунамито е малко, но в плитки води нараства. А заливът ще концентрира силата му допълнително.

Вълната се надигна, после се разби в извития бряг в близкия край на резервоара. Максималната й височина беше около метър и шейсет, по преценка на Маршъл.

— Значи става висока — каза тя. — Колко, в истинския свят?

— Четиридесет-петдесет фута — каза той. — Петнайсет метра.

— Уха — възкликна тя и нацупи устни. — Значи човек не може да избяга от това нещо?

— О, не — каза Маршъл. — Не можеш да надбягаш приливна вълна. Имало е една вълна в Хило на Хаваите, през 1957, помела улиците на града, висока като сградите, хората бягали от нея, но…

— Значи това е всичко? — каза американецът. — Само това може да прави? — Гласът му беше дрезгав, все едно нещо му е заседнало на гърлото.

— Не му обръщай внимание — тихо каза Мариса.

— Да, това правим тук — каза Маршъл. — Генерираме вълни…

— Егати простотията — каза американецът. — Това го правех в коритото, когато бях на половин годинка.

— Е — каза Маршъл и махна към контролното табло и мониторите с данните, — ние създаваме подробна база данни за изследователите по целия свят, които…

— Да бе, да. Стига ми толкова. Тъпотия. Аз си тръгвам. Идваш ли, Мариса? — Стоеше и я гледаше ядосано.

Маршъл я чу как си поема дълбоко дъх.

— Не — каза тя. — Оставам.

Американецът се обърна, излезе и затръшна вратата.

Апартаментът й беше от другата страна на реката, срещу Нотър Дам, и от балкона на спалнята се откриваше чудесна гледка към осветената през нощта катедрала, както лично се убеди Маршъл. Беше десет часът, но небето още запазваше тъмносиния си оттенък. Той погледна надолу, към светлинните на кафенетата и човешкото множество по улиците. Сцената беше великолепна и изпълнена с живот.

— Не се тревожи — каза тя зад него. — Ако се оглеждаш за Джими, той няма да дойде тук.

Всъщност това въобще не му беше минавало през ума, преди тя да го спомене.

— Няма ли?

— Няма — повтори тя. — Ще иде другаде. Джими си има много жени. — Тя отпи от червеното вино, после остави чашата на нощното шкафче. Без да се церемони много, свали потничето през главата си, после си изхлузи и полата. Отдолу не носеше нищо.

Тръгна към него на високите си токчета. Изненадата му пролича, защото тя се усмихна.

— Казах ти, че не обичам да чакам. — После го прегърна през врата и го целуна силно, енергично, почти гневно. Последваха няколко тромави минути, през които се опитваха да се целуват, докато тя трескаво му сваляше дрехите. Дишаше тежко, почти стенеше. Не каза и дума. Беше толкова страстна, че изглеждаше ядосана, а красотата й, физическото съвършенство на мургавото й тяло го поуплашиха, но не за дълго.

После тя легна до него, кожата й бе мека, но тялото й — напрегнато под повърхността. По тавана на спалнята пълзяха меки светлосенки от осветената фасада на катедралата отсреща. Маршъл се чувстваше отпуснат, но тя сякаш бе насъбрала още повече нервна енергия след любовния акт. Той се зачуди дали наистина е свършила, въпреки всичките й стонове и виковете на финала. После тя най-неочаквано стана.

— Какво има?

Тя отпи от виното си.

— Отивам до тоалетната. — Обърна се и излезе от стаята. Маршал седна на леглото и отпи от чашата й — червилото й беше оставило нежен отпечатък по ръба.

Погледна към леглото и видя по чаршафите тъмните следи от обувките й. Беше ги събула чак някъде по средата на любовната игра. Сега лежаха захвърлени под прозореца. Като знаци за страстта им. И досега имаше неясното чувство, че сънува. За пръв път лягаше с жена като нея. Толкова красива, а и апартаментът й беше… Зачуди се колко ли струва, с дървените ламперии и на такова място…

Отпи още веднъж от виното. Всичко това би могло да му хареса.

Чу водата в банята. Тих звук като от монотонна песен.

Входната врата се отвори с оглушителен трясък и в спалнята нахлуха трима мъже. Носеха тъмни шлифери и шапки. Маршъл ужасен остави чашата на нощното шкафче — тя падна — и посегна трескаво за дрехите си на пода до леглото, но само след миг мъжете бяха отгоре му и студената кожа на ръкавиците им залепна по тялото му. Той извика паникьосано, докато го обръщаха по лице. Натикаха лицето му в една възглавница. Помисли си, че ще го задушат, но не го направиха. Един от тях изсъска:

— Млъкни. Нищо няма да ти се случи, ако мълчиш.

Маршъл не му повярва и продължи да се мята и да вика. Къде беше Мариса? Какво правеше? Всичко се случваше толкова бързо.

Един от мъжете седеше на гърба му, забил колене в гръбнака му, студените му обувки бяха върху голия задник на Маршъл. Ръката на мъжа го натисна по тила.

— Мълчи!

Другите двама го държаха за китките и дърпаха ръцете му настрани, разпъваха го върху леглото. Готвеха се да му направят нещо. Чувстваше се ужасен и уязвим. Простена и някой го удари по главата.

— Тихо!

Всичко ставаше много бързо, като порой от впечатления, които не оставяха място за ясна мисъл. Къде беше Мариса? Сигурно се криеше в банята. Не можеше да я вини за това. Чу шум от плискане и видя найлонов плик с нещо бяло в него, като топка за голф. Поставяха плика под мишницата му.

„Какво правят, по дяволите?“ Водата студенееше под мишницата му и той напрегна мускули да се освободи, но те го държаха здраво и после нещо меко вътре във водата се притисна към ръката му и той остана с усещането за нещо лепкаво, като дъвка, нещо лепкаво, което подръпна плътта от вътрешната страна на ръката му, после усети леко убождане. Едва осезаемо, моментно убождане.

Мъжете действаха бързо; махнаха плика и в същия миг се чуха два изненадващо силни изстрела и Мариса закрещя бързо на френски — „Salaud! Salopard! Bouge-toi le cul!“, — третият мъж се катурна от гърба на Маршъл и падна на пода, после се изправи тромаво, а Мариса продължаваше да крещи, последваха нови изстрели, миризмата на барут изпълни въздуха, после мъжете избягаха. Вратата се затръшна и тя се върна, гола-голеничка, дърдореше на френски нещо, което той не успяваше да разбере, нещо за „vacherie“, което според него означаваше „крава“, но всъщност не беше в състояние да мисли ясно. Трепереше целият.

Тя го прегърна. Дулото на пистолета беше горещо и той извика. Мариса остави оръжието настрани.

— О, Джонатан, толкова съжалявам, толкова съжалявам. — Притисна главата му към рамото си. — Моля те, прости ми. Но вече всичко е наред, повярвай ми.

Треперенето му постепенно спря и тя го погледна в очите.

— Направиха ли ти нещо?

Той поклати глава — не.

— Идиоти! Приятелчета на Джими. Мислят си, че това е шега — да те уплашат. И мен, сигурна съм. Не си пострадал, нали?

Той отново поклати глава. Закашля се.

— Може би — каза, когато дишането му се поуспокои, — може би трябва да си тръгвам.

— О, не — каза тя. — Не, не, не ме оставяй сама.

— Не мисля, че…

— Категорично не — каза тя. Притисна се по-плътно в него. — Остани още малко.

— Дали да не се обадим на полицията?

— Mais non. Полицията няма да направи нищо. Свада между любовници. Във Франция не викаме полицията за такива неща.

— Но те влязоха с взлом…

— Вече ги няма — прошепна тя в ухото му. Маршъл усети милувката на дъха й. — Сега сме само двамата. Само ние двамата, Джонатан. — Смуглото й тяло се плъзна надолу по гърдите му.

Когато той най-накрая се облече, минаваше полунощ. Застана на прозореца и загледа към „Нотър Дам“. Още имаше хора по улиците.

— Защо не искаш да останеш? — нацупи се тя. — Искам да останеш.

— Съжалявам — каза той. — Трябва да тръгвам. Не се чувствам много добре.

— Аз ще се погрижа да ти стане по-добре.

Той поклати глава. Наистина не се чувстваше добре. Гадеше му се и краката му бяха омекнали. Ръцете му трепереха.

— Съжалявам. Трябва да тръгвам.

— Добре, тогава ще те закарам.

Маршъл знаеше, че колата й е паркирана на другия бряг на Сена. Изглеждаше му много далече. Но само кимна омърлушено.

— Добре.

Тя, изглежда, не бързаше. Вървяха под ръка, като любовници, покрай брега. Подминаха корабчетата-ресторанти, привързани към кея, целите в светлини и пълни с посетители. Над тях, от другата страна на реката, се издигаше „Нотър Дам“, ярко осветена. За кратко бавната разходка, главата й на рамото му и тихите думи, прошепнати в ухото му, го ободриха.

Скоро обаче се спъна и едва не падна, някаква слабост обхващаше цялото му тяло. Устата му беше пресъхнала. Челюстта му съвсем се схвана. Беше му трудно да говори дори.

Тя, изглежда, не забелязваше нищо. Вече бяха подминали ярките светлини, намираха се под един от мостовете. Той се спъна отново. Този път падна на каменната настилка.

— Миличкият ми — каза тя, притеснена и загрижена, и му помогна да се изправи.

— Аз… аз… — почна той.

— Миличък, добре ли си? — Заведе го до една пейка. — Поседни. Ще ти мине.

Само че не му мина. Опита се да го каже, но не можеше да говори. С ужас установи, че дори не може да поклати глава. Нещо определено не беше наред. Цялото му тяло беше обхванато от слабост и отпадаше все повече, удивително бързо. Опита се да стане, но не можеше да помръдне крайниците си, нито главата. Погледна я.

— Джонатан, какво ти е? Да повикам ли лекар?

„Да, повикай лекар“, помисли си той.

— Джонатан, недей така…

Гърдите му тежаха. Трудно му беше да диша. Той откъсна очи от нейните и погледна право напред. Помисли си с ужас: „Парализиран съм“.

— Джонатан?

Той се опита да я погледне. Но вече не можеше да помръдне и очите си. Можеше само да гледа право напред. Дишаше плитко.

— Джонатан?

„Имам нужда от лекар“.

— Джонатан, можеш ли да ме погледнеш? Можеш ли? Не? Не можеш да си обърнеш главата?

Гласът й някак не звучеше разтревожено. Звучеше делово, сякаш му снемаше диагнозата. Може пък слухът му също да беше засегнат. Нещо шумеше в ушите му. Беше му все по-трудно да диша.

— Добре, Джонатан, хайде сега да те махнем оттук.

Промуши глава под мишницата му и с изненадваща сила го изправи. Тялото му беше отпуснато, безсилно, провиснало. Не можеше да контролира погледа си. Чу нечии стъпки да се приближават и си помисли: „Слава Богу“. Чу мъжки глас да казва на френски:

— Мадмоазел, имате ли нужда от помощ?

— Благодаря, не — каза тя. — Просто прекали с пиенето.

— Сигурна ли сте?

— Непрекъснато го прави.

— Така ли?

— Ще се оправя.

— Хм. Ами тогава, bonne nuit.

— Bonne nuit — каза тя.

Продължи напред, почти го носеше. Стъпките постепенно заглъхнаха. Тя спря и се огледа. И… го повлече към реката.

— По-тежък си, отколкото мислех — каза някак нехайно.

Маршъл усети бездънен ужас. Беше напълно парализиран. Не можеше да направи нищо. Краката му се влачеха по камъка.

Към реката.

— Съжалявам — каза тя и го блъсна във водата.

Кратък плисък и остро усещане за студ. Потъна, заобиколен от мехурчета и зелено, после черно. Не можеше да помръдне, дори във водата. Не можеше да повярва, че му се случва това, не можеше да повярва, че умира по този начин.

После бавно усети как тялото му се издига. Отново зелена вода; след миг се издигна на повърхността, по гръб.

Виждаше моста, виждаше черното небе — и Мариса: стоеше на брега. Запали си цигара и се загледа в него. Едната й ръка беше на хълбока, единият крак — леко напред, манекенска стойка. Издиша и димът се заиздига в нощта.

После той пак потъна и усети как студът и чернотата се затварят около него.

В три през нощта осветлението в „Лаборатоар Ондюлатоар“ на Френския морски институт във Виши се включи. Контролното табло оживя. Машината за вълни също се включи и генерираните вълни тръгнаха една след друга през резервоара и се заразбиваха в изкуствения бряг. Триизмерни образи засвяткаха по контролните екрани, заредиха се колони с данни. Данните бяха препратени към приемник с неизвестно местоположение някъде във Франция.

В четири часа контролното табло угасна, осветлението се изключи и харддисковете изтриха всички данни за случилото се.

ПАХАНГВторник, 11 май11:55

Лъкатушното павирано шосе лежеше в сянка под балдахина на малайската джунгла. Беше много тясно и ланд круизърът занасяше на завоите, гумите му свистяха. Брадатият мъж на средна възраст на мястото до шофьора погледна часовника си.

— Още колко има?

— Няколко минути — каза шофьорът, без да намалява. — Почти стигнахме.

Шофьорът беше китаец, но говореше с британски акцент. Казваше се Чарлс Лин и беше пристигнал със самолет от Хонконг в Куала Лумпур предната вечер. Беше се срещнал с брадатия на летището тази сутрин и оттогава пътуваха с главоломна скорост.

Брадатият беше дал на Лин визитка, на която пишеше: „Алън Питърсън, сеизмични замервания, Калгари“. Лин не й повярва. Прекрасно знаеше, че в Албърта има една компания, „ЕЛС Инженеринг“, която продава същото оборудване. Не беше нужно тоя тип да идва чак в Малайзия, за да го види.

И не беше само това — Лин беше проверил списъка на пътниците от пристигащия полет и там не фигурираше човек на име Алън Питърсън. Така че този тип беше използвал друго име.

Освен това той каза на Лин, че бил геолог, извършващ независими консултации за енергийни компании в Канада, най-вече правел оценки на потенциални нефтени залежи. Но Лин и на това не вярваше. Петролните инженери си личаха от цял километър. Този не беше от тях.

Така че Лин нямаше представа кой е този човек. Което не го притесняваше. Кредитът на г-н Питърсън беше добър, а само това имаше значение за Лин. Днес той имаше само една задача и тя беше да продаде кавитационни машини. А сделката изглеждаше голяма.

— Питърсън говореше за три бройки, което възлизаше на повече от един милион долара.

Лин свърна рязко от шосето по разкалян коловоз. Джипът заподскача през джунглата под огромни дървета, после излезе на открито под слънцето. Огромна полукръгла дупка в земята разкриваше пластове сивкава скала. Отдолу лъщеше зелено езеро.

— Какво е това? — попита примижал Питърсън.

— Било е открита мина, сега е изоставена. Каолин.

— Какво е каолин?

„Голям геолог, няма що“, помисли си Лин. Обясни, че каолинът е минерал, който се намира в глината.

— Използва се в производството на хартия и керамика. Сега индустриалната керамика е във възход. Правят керамични ножове, невероятно остри. Скоро ще правят и керамични двигатели за автомобили. Само че тук качеството било ниско. Изоставили я преди четири години.

Питърсън кимна.

— И къде е кавитационната машина?

Лин посочи големия камион, паркиран на ръба на изкопа.

— Там. — И подкара към него.

— Руско производство?

— Камионът и въглеродноматричната рамка са руско производство. Електрониката е тайванска. Сглобяваме си ги ние, в Куала Лумпур.

— И това е най-големият ви модел, така ли?

— Не, това е средният. В момента не можем да ви покажем най-големия.

Спряха до камиона. Беше много голям — джипът едва надвишаваше на ръст огромните гуми. В центъра, увиснал над земята, се виждаше голям квадратен генератор, с вид на дизелов, но значително по-голям. Кавитационната чиния беше подвита отдолу, на метър над земята.

Излязоха от колата на нетърпимата жега. Очилата на Лин се запотиха и той ги избърса в ризата си. Питърсън тръгна покрай камиона.

— Не мога ли да купя само устройството, без камиона?

— Да, произвеждаме и преносими единици. Транспортираме ги в контейнери по море. Но обикновено клиентите искат след това да ги монтираме на някакво превозно средство.

— На мен ми трябват само единиците — каза Питърсън. — Ще ми покажете ли как работи?

— Веднага — каза Лин и даде знак на оператора, високо в кабината. — По-добре ще е да минем встрани.

— Чакайте малко — каза Питърсън, изведнъж разтревожен. — Мислех, че ще сме само двамата. Кой е този човек?

— Брат ми — спокойно каза Лин. — На него може да се разчита.

— Ами…

— Да се дръпнем, ако обичате — каза Лин. — Отдалеч се вижда по-добре.

Генераторът се включи със силно буботене. Скоро шумът се смеси с друг звук, дълбоко жужене, което Лин винаги усещаше сякаш в гърдите си, в костите.

Изглежда, и Питърсън го почувства по подобен начин, защото побърза да се дръпне.

— Тези генератори са свръхзвукови — обясни Лин. — Произвеждат радиално симетрично поле, което може да се фокусира, почти като при оптичните лещи, само че тук се използва звук. С други думи, можем да насочим звуковия лъч и да контролираме дълбочината на действие.

Махна на оператора и той кимна. Кавитационната чиния се спусна и спря на десетина сантиметра над земята. Звукът се промени, стана по-дълбок и много по-тих. Земята под краката им леко завибрира.

— Господи — промърмори Питърсън и отстъпи още назад.

— Не се тревожете — каза Лин. — Това е само отражение с ниска мощност. Основната енергия е насочена право надолу.

На десетина метра под камиона стените на ямата внезапно се размазаха, сякаш очертанията им се размиха. Малки облачета сив дим скриха за миг повърхността, а после цял участък от скалата се отдели и се търкулна към езерото като сива лавина. Целият район се изпълни с прах.

Когато праха започна да се разнася, Лин каза:

— Сега ще ви покажем как се фокусира лъчът. — Буботенето започна отново и този път скалата се размаза доста по-ниско, на шейсет метра или повече. И отново сивият пясъчник поддаде и се плъзна в езерото — сега доста по-тихо.

— И може да се насочва и странично, така ли? — попита Питърсън.

Лин каза, че може. На стотина метра северно от камиона парче от скалата се отдели с трус и на свой ред потегли към езерото.

— Можем да го насочим във всяка посока и на всякаква дълбочина.

— На всякаква дълбочина?

— Голямата единица може да фокусира лъча на хиляда метра. Макар че нито един клиент не е работил на такива дълбочини.

— Не, не — каза Питърсън. — Такова нещо не ни трябва. Но държим на лъчевата мощ. — Отри ръце в панталоните си. — Видях достатъчно.

— Наистина? Можем да ви демонстрираме много други техни…

— Да се връщаме. — Зад слънчевите очила очите му бяха неразгадаеми.

— Добре — каза Лин. — Ако сте сигурен, че…

— Сигурен съм.

По обратния път Питърсън попита:

— От Куала Лумпур ли тръгват доставките ви, или от Хонконг?

— От Куала Лумпур.

— С какви ограничения?

— Какво имате предвид?

— Свръхзвуковата кавитационна технология е забранена в Щатите. Не може да бъде изнесена без лиценз.

— Както вече казах, ние използваме тайванска електроника.

— Добра ли е колкото американската технология?

— На практика е същата — каза Лин. Ако Питърсън си разбираше от работата, щеше да знае, че Съединените щати отдавна нямаха капацитет да произвеждат толкова напреднали чипсети. Американските кавитационни чипсети се произвеждаха в Тайван. — Защо питате? Да не би да планирате износ за Щатите?

— Не.

— Тогава няма проблем.

— Колко време ви трябва да подготвите доставката? — попита Питърсън.

— Седем месеца.

— Аз си мислех за пет.

— Можа да стане. Ще има премия. За колко единици говорим?

— Три — каза Питърсън.

Лин се зачуди за какво са му на някой три кавитационни единици. Нито една компания за геоложки проучвания на света не притежаваше повече от една.

— Мога да задвижа нещата срещу документ за депозит.

— Утре ще го получите.

— И къде трябва да доставим стоката? В Канада?

— Ще получите инструкции за доставката след пет месеца — каза Питърсън.

Право пред тях се издигаше ултрамодерното летище, дело на Курокава. Питърсън беше потънал в мълчание. Лин подкара джипа по рампата и каза:

— Надявам се, че сме навреме за полета ви.

— Какво? А, да. Съвсем навреме.

— В Канада ли се връщате?

— Да.

Лин спря пред международния терминал, слезе и стисна ръката на Питърсън за довиждане. Питърсън преметна на рамо сака си. Друг багаж нямаше.

— Е — каза Питърсън. — Довиждане.

— Приятен полет.

— Благодаря. И на вас. Връщате се в Хонконг?

— Не — каза Лин. — Трябва да ида в завода и да задвижа поръчката.

— Наблизо ли е?

— Да, в Пуду Рая. Само на няколко километра.

— Ами добре тогава. — Питърсън му махна за последно и хлътна в терминала. Лин се качи в джипа и потегли. Но тъкмо се спускаше по рампата, когато видя, че Питърсън е забравил мобилния си телефон на седалката. Спря до бордюра и се извърна да погледне през рамо. Само че Питърсън вече го нямаше. А и телефонът в ръката на Лин беше съвсем лек, направен от евтина пластмаса. От онези с предплатена карта, за еднократна употреба. Нямаше начин това да е единственият му телефон.

Хрумна му, че един негов приятел може би ще успее да проследи телефона и картата в него — така щеше да разбере нещо повече за клиента си. А това определено би било добре. Така че пъхна телефона в джоба си и подкара на север, към завода.

ЛОНДОНПетък, 21 май11:04

Ричард Малори вдигна поглед от бюрото си и каза:

— Да?

Мъжът на прага беше строен, с ниско подстригана руса коса, американец на вид. Маниерите му бяха небрежни, облеклото му не подсказваше нищо — мръсни адидаски и избелял анцуг. Изглеждаше така, сякаш е излязъл да потича и е спрял за миг пред офиса.

И понеже това беше моден магазин за графичен дизайн на кея Батлър, преустроен район със складове под лондонския Тауър Бридж, повечето от служителите в офиса бяха облечени небрежно. Малори правеше изключение. Понеже беше шефът, носеше панталони с ръб и бяла риза. И остри обувки, които му убиваха. Затова пък бяха модерни.

— Какво ще обичате? — попита Малори.

— Дойдох за пакета — каза американецът.

— Какъв пакет? — попита Малори. — Ако е за DHL, потърсете го при секретарката, отпред.

Американецът, изглежда, се подразни.

— Не мислите ли, че малко се престаравате? Просто ми дайте шибания пакет.

— Добре, добре — каза Малори и се изправи.

Изглежда, американецът реши, че е бил прекалено груб, защото каза с по-мек тон:

— Хубави плакати. — И посочи стената зад Малори. — Вие ли ги правите?

— Ние — каза Малори. — Фирмата ни.

Плакатите бяха два, един до друг на стената, и двата черни, със Земята, увиснала в космоса; различаваха се само по надписа. Единият гласеше „Спасете Земята“, отдолу „Тя е единственият ни дом“.

Другият също гласеше „Спасете Земята“, но надписът отдолу беше „Няма къде другаде да отидем“.

Встрани от тях имаше снимка в рамка на рус модел с тениска, на която пишеше „Спасете Земята“ и „И изглеждайте добре, докато я спасявате“.

— Това беше кампанията ни „Спасете Земята“ — каза Малори. — Само че не я купиха.

— Кой не я купи?

— Международният консервационен фонд.

Мина покрай американеца и слезе по задното стълбище към гаража. Американецът го последва.

— И защо? Не я харесаха ли?

— Не, харесаха я — каза Малори. — Само че взеха Лио за говорител и използваха него вместо нашите неща. Основно видео клипове.

В края на стълбите прокара картата през устройството и вратата се отключи с щракване. Пристъпиха в малкия гараж под сградата. Беше тъмно, като се изключи ярката дневна светлина откъм рампата към улицата. Малори с раздразнение забеляза, че един пикап е блокирал частично рампата. Открай време имаха проблеми с пикапите за доставки, които паркираха тук.

Обърна се към американеца.

— С кола ли сте?

— Да. Пикап. — И посочи.

— А, добре, значи е ваш. Има ли кой да ви помогне?

— Не. Сам съм. Защо?

— Защото е дяволски тежко — каза Малори. — Може да е просто кабел, но пък е дълъг половин милион фута. Тежи повече от триста килограма, приятел.

— Ще се справя.

Малори отиде при своя роувър и отключи багажника. Американецът подсвирна и пикапът се спусна с трополене по рампата. Караше го яка жена с щръкнала къса коса и тъмен грим.

— Мислех, че сте сам — каза Малори.

— Тя само кара пикапа — каза американецът. — Не й обръщайте внимание.

Малори се обърна към отворения багажник. Вътре бяха наредени бели кутии с надпис „Кабел Етеренет (незащитен)“. И спецификации с по-дребен шрифт.

— Да видим някой — каза американецът.

Малори отвори една кутия. Вътре бяха наредени големи колкото юмрук намотки от много тънки жици, всяка в найлонова опаковка.

— Както виждате — каза той, — това е жица за противотанкови снаряди.

— Така ли?

— Това ми казаха. Затова е опакована по този начин. Една намотка за всеки снаряд.

— Не разбирам от тия неща — каза американецът. — Аз съм просто превозвачът. — Отиде да отвори задната врата на пикапа. После почна да носи кутиите, една по една. Малори също се включи.

— Онзи човек каза ли ви нещо друго? — попита американецът.

— Всъщност да — каза Малори. — Каза, че някой купил петстотин ракети на Варшавския договор. „Горещ пламък“ или „Горещ камък“, или нещо подобно. Без бойни глави, без нищо. Само ракетите. Та жиците им били дефектни.

— Това не го бях чул.

— Така ми каза. Снарядите били купени в Швеция. Готенбург, струва ми се. Транспортирани били от там.

— Май сте притеснен.

— Не съм притеснен — каза Малори.

— Сякаш ви е страх, че може да сте се забъркали в престъпление.

— Няма такова нещо.

— Сигурен ли сте? — попита американецът.

— Естествено, че съм сигурен.

Повечето кутии вече бяха в пикапа. Малори започваше да се поти. Струваше му се, че американецът току го поглежда. Скептично, без да го крие. После каза:

— Я ми кажете. Как изглеждаше онзи мъж?

Малори не беше толкова глупав, че да отговори на въпроса. Сви рамене.

— Ами нищо особено.

— Американец ли беше?

— Не знам.

— Не знаете дали е бил американец?

— Не можах да определя със сигурност.

— И защо така? — каза американецът.

— Може да е бил канадец.

— Сам ли беше?

— Да.

— Защото чух да се говори за някаква страхотна жена. Секси, на високи токчета, впита поличка.

— Щях да забележа такава жена — каза Малори.

— Не бихте… премълчали за нея? — Нов скептичен поглед. Малори забеляза издутина върху хълбока на американеца. Пистолет? Възможно беше.

— Не. Беше сам.

— Който и да е бил.

— Да.

— Ако питате мен — каза американецът, — аз бих се зачудил защо на някой са му притрябвали половин милион фута жица за противотанкови снаряди. Така де, за какво са му?

— Не каза.

— И вие просто рекохте: „Дадено, приятел, половин милион фута жица, остави го на мен“, без да задавате никакви въпроси?

— Изглежда, вие сте по въпросите — каза Малори. Продължаваше да се поти.

— И си имам причина — каза американецът. Тонът му стана зловещ. — Трябва да ти кажа нещо, приятел. Не ми харесва това, което чувам.

Последните кутии бяха натоварени в пикапа. Малори отстъпи назад. Американецът затръшна едната врата, после и другата. Когато втората врата се затвори, Малори видя шофьорката пред себе си. Явно бе стояла зад вратата.

— И на мен не ми харесва — каза тя. Беше с работен комбинезон, от онези, които се носят в армията. Свободни панталони и високи кубинки. Широко зелено яке. Дебели ръкавици. Тъмни очила.

— Я чакай малко — каза американецът.

— Дай ми телефона си — каза тя. И протегна ръка. Другата й ръка беше зад гърба. Все едно държеше пистолет.

— Защо?

— Дай ми го.

— Защо?

— Искам да го погледна, затова.

— Няма нищо необичайно…

— Дай ми го.

Американецът извади от джоба си мобилен телефон и й го подаде. Вместо да го вземе, тя го стисна за китката и го дръпна към себе си. Телефонът изтропа на земята. Жената посегна и с другата си ръка и стисна американеца за гърлото, сякаш го душеше.

За миг той застина, после започна да се бори.

— Какво правиш, мамка му?! Какво… — Изблъска ръцете й и отскочи като опарен. — Какво ми направи?

— Нищо. — Тя си сваляше ръкавиците. Правеше го внимателно. Сякаш в ръкавиците имаше нещо. Нещо, което тя не искаше да докосне.

— Нищо? — викна американецът. — Нищо?! Кучка! — Внезапно се обърна и хукна нагоре по рампата към улицата.

Тя го проследи спокойно с поглед. После се наведе, взе телефона, прибра го в джоба си и се обърна към Малори.

— Връщайте се в офиса си.

Той се поколеба.

— Свършихте добра работа. Не съм ви виждала. И вие не сте ме виждали. Вървете.

Малори се обърна и тръгна към вратата за задното стълбище. Чу как жената затръшва вратата на пикапа зад него и когато се осмели да погледне през рамо, пикапът вече излизаше по рампата на огряната от слънцето улица. Зави надясно и изчезна.

В офиса Елизабет, помощничката му, му донесе макета на рекламата за новия ултралек компютър на Тошиба. Снимките бяха насрочени за следващия ден. Макетът беше на последната версия, която трябваше да прегледа. Малори разлисти набързо скиците — трудно му беше да се съсредоточи.

— Не ти ли харесват? — попита Елизабет.

— Не, не, хубави са.

— Изглеждаш ми малко блед.

— Аз, такова… стомахът нещо.

— Чай от джинджифил — каза тя. — Много помага. Да ти направя ли?

Той кимна, само и само да я разкара от офиса. Погледна през прозореца. Офисът имаше изключителна гледка към Темза и Тауър Бридж вляво. Бяха пребоядисали моста в бебешко синьо и бяло (това според традицията ли беше, или просто нечия лоша идея?), но винаги му беше приятно да го погледа. Внушаваше му някакво чувство за сигурност.

Приближи се до прозореца и се загледа в моста. Когато най-добрият му приятел го беше попитал дали би помогнал за една радикална кауза в защита на околната среда, това му беше прозвучало като нещо забавно. Малко тайнственост, малко кураж. Бяха му обещали, че няма да има насилие. Не му беше хрумвало, че ще има повод да се страхува.

Сега обаче го беше страх. Ръцете му трепереха. Пъхна ги в джобовете си и продължи да гледа през прозореца. „Петстотин ракети“, помисли си. Петстотин ракети. В какво се беше забъркал? После изведнъж си даде сметки, че вият сирени и че на моста святкат червени светлини.

Някой беше катастрофирал там, на моста. И ако се съдеше по броя на полицейските коли и линейките, катастрофата беше тежка.

Такава, при която има загинали.

Не можа да се сдържи. Обзет от паника, излезе от офиса и със свито сърце тръгна по кея към моста.

Пребледнелите от ужас туристи гледаха от втория етаж на двуетажния автобус. Малори си проби път през тълпата отпред. Няколко души — лекари и полицаи — клечаха край някакъв човек, проснат на улицата. Край тях стоеше шофьорът на автобуса и плачеше. Не бил могъл да направи нищо, мъжът изскочил пред автобуса в последния момент. Сигурно бил пиян, защото залитал. Все едно паднал от тротоара на платното.

Малори не можеше да види тялото — полицаите го скриваха от погледа му. Тълпата се беше умълчала, всички гледаха. Един от полицаите се изправи с червен паспорт в ръка — немски паспорт. „Слава Богу“, помисли си Малори, изпълнен с облекчение, но то трая само миг, докато един от санитарите не отстъпи встрани и Малори не видя крака на жертвата — избелял черен анцуг и мръсна адидаска, сега цялата в кръв.

Догади му се и той бързо се извърна и се гмурна в тълпата. Хората гледаха покрай него, някои безразлично, други с раздразнение. Но никой не му обърна внимание. Всички гледаха трупа.

С изключение на един мъж, облечен като висш служител, с тъмен костюм и вратовръзка. Той гледаше право в Малори. Малори срещна погледа му. Мъжът кимна едва забележимо. Малори не реагира. Просто си проби път през последните зяпачи и забърза към офиса, с мисълта, че по някакъв начин, който не разбираше, животът му се е променил завинаги.

ТОКИОВторник, 1 юни10:01

МКЕИ, Международният консорциум за екологична информация, се намираше в малка тухлена сграда непосредствено до студентското градче на университета Кейо Мита. За случайния наблюдател МКЕИ изглеждаше част от университета, дори имаше същия девиз („Calamus Gladio Fortior“1), но в действителност беше независим. Центърът на сградата се състоеше от малка съвещателна зала с подиум и два реда по пет стола с лице към екрана отпред.

В десет сутринта директорът на МКЕИ Акира Хитоми стоеше на подиума и следеше с поглед американеца, който се настаняваше на един от столовете. Американецът беше едър човек, не висок, но широкоплещест и с гърди като буре — същински атлет. За толкова едър мъж се движеше много леко и тихо. Непалският офицер влезе след него, тъмнокос и напрегнат. Седна зад и леко встрани от американеца. Хитоми им кимна мълчаливо от подиума.

Осветлението в облицованата с дървена ламперия стая постепенно намаля. От всички страни дървените панели се плъзнаха безшумно и разкриха огромните плоски екрани отзад. Някои от екраните се плъзнаха също толкова плавно напред.

Вратата се затвори и се заключи с прещракване. Едва тогава Хитоми заговори:

— Добро утро, Кенър-сан. — На централния екран се изписа „Хими Акира“ на английски и японски. — Добро утро и на вас, Тапа-сан. — Хитоми отвори много малък и много тънък сребрист лаптоп. — Днес ще ви представя данни от последните двайсет и един дни, валидни допреди приблизително двайсет минути. Те са резултат от нашия съвместен проект, „Дърво Акамаи“.

Двамата посетители кимнаха. Кенър се усмихна в очакване. „И с право“, помисли си Хитоми. Единствено тук в целия свят можеше да се види такава презентация, защото агенцията на Хитоми беше световен лидер в събирането и обработването на електронна информация. На екраните започнаха да се появяват образи, един след друг. Приличаха на корпоративно лого — зелено дърво на бял фон с надпис „ДИГИТАЛНИ МРЕЖОВИ РЕШЕНИЯ ДЪРВО АКАМАИ“.

Името и образът бяха избрани заради приликата им с действителни интернетски компании и техните емблеми. За последните две години сървърите в мрежата на „Дърво Акамаи“ се бяха превърнали в грижливо конструирани капани. Съдържаха многопластови вторични мрежи с четворна проверка, заложени в академични и бизнес домейни. Това им позволяваше да проследяват в обратна посока връзката от сървър до потребител с осемдесет и седем процента достоверност. Бяха заложили стръвта си в мрежата миналата година, отначало с обикновена информация, а по-нататък с все по-сочни хапки.

— Нашите сайтове отразяваха сайтове, посветени на традиционната геология, приложната физика, екологията, гражданското инженерство и биогеографията — почна Хитоми. — За да привлечем сериозни дайвъри, типичната информация включваше данни за употребата на експлозиви в сеизмичните замервания, тестовете за устойчивостта на сгради при вибрации и земни трусове, а в океанографските ни сайтове — данни за урагани, цунами и така нататък. Всичко това ви е известно.

Кенър кимна.

Хитоми продължи:

— Знаехме, че имаме насреща си разпръснат враг, и умен при това. Потребителите често оперират зад филтриращи програми от типа на родителския контрол или използват тинейджърски акаунти на „Америка Он Лайн“, или намекват, че са малолетни хакери. Само че не са нищо такова. Те са добре организирани, търпеливи и упорити. През последните седмици разбрахме още неща.

На екрана се появи списък.

— От голяма група сайтове и дискусионни групи нашите системни програмисти отделиха сериозните дайвъри, групирани около следните тематични категории:

Аарус, Дания

Австралийска военна история

Аргонови/кислородни двигателни системи

Високоволтови изолатори

Жичнонасочвани снаряди

Кавитация (твърдо вещество)

Калиев хидроокис

Клетъчен код

Контролирано разрушаване

Мисионерски дневници на Тихия океан

Мрежово информационно кодиране

Насочени експлозиви (със закъснител)

Национален фонд за природните ресурси (НФПР)

Национален център за земетръсна информация (НЦЗИ)

Овладяване на наводнения

Понтонни морски диги

Прескот, Аризона

Сеизмични сигнатури, геология

Средноокеанска предавателна мрежа (СОПМ)

Твърдо ракетно гориво

Токсини и невротоксини

Фондация за опазване на дъждовните гори (ФОДГ)

Хило, Хаваи

Шинкаи 2000

— Впечатляващ, макар и мистериозен списък — каза Хитоми. — Ние обаче разполагаме с филтри, които идентифицират потребителите с професионални познания. Това са хора, които атакуват защитните системи, залагат троянски коне, диви паяци и всякакви други вируси. Много от тях търсят списъци с номера на кредитни карти. Но не всички.

Пръстите му заиграха по клавиатурата на малкия компютър и образите се промениха.

— Добавихме всяка от тези теми във вторичната си защитна мрежа, като ги направихме допълнително лепкави; накрая включихме намеци за предстояща изследователска информация под формата на електронна кореспонденция между учени от Австралия, Германия, Канада и Русия. Тълпата не закъсня, оставаше ни само да следим трафика. Накрая отделихме една сложна връзка — Торонто, Чикаго, Ан Арбър, Монреал — която се простира и на двата американски бряга, също в Англия, Франция и Германия. Касае се за сериозна алфа-екстремистка група. Твърде е възможно вече да са убили един учен в Париж. Чакаме нова информация във връзка с това. Само че френските власти понякога са… бавни.

— И какъв е в момента делта-клетъчният трафик? — попита Кенър.

— Клетъчният трафик се увеличава. Имейлите са кодирани. Ясно е, че имаме проект в движение — глобален по мащаб, изключително сложен и също толкова скъп.

— Но не знаем какъв е.

— Засега да.

— Тогава най-добре проследете парите.

— Правим го. Навсякъде. — Хитоми се усмихна криво. — Само въпрос на време е кога някоя от онези рибки ще налапа въдицата.

ВАНКУВЪРВторник, 8 юни16:55

Нат Деймън подписа документа със замах.

— Досега не ме бяха карали да подписвам декларация за неразкриване на информация.

— Което е изненадващо — каза мъжът с лъскавия костюм и прибра документа. — Всъщност това е стандартна процедура. Не искаме информация за собствеността ни да бъде достъпна за всеки. — Той беше адвокат, придружаващ клиента си, а клиентът беше брадат мъж с очила, облечен с дънки и работна риза. Брадатият каза, че бил нефтен геолог, и Деймън му повярва. Определено приличаше на другите нефтени геолози, с които си бе имал работа.

Компанията на Деймън се казваше „Канадски морски ИП технологии“. От един миниатюрен претъпкан офис в покрайнините на Ванкувър Деймън даваше под наем на клиенти от целия свят изследователски подводници и потопяеми механизми с дистанционно управление. Не притежаваше тези машини — просто ги даваше под наем. Подводниците се намираха на различни места по целия свят — в Йокохама, Дубай, Мелбърн, Сан Диего. Варираха от напълно независими петнайсетметрови подводници с шестчленен екипаж, които можеха да обиколят цялото земно кълбо, до миниатюрни едноместни потапящи се механизми и още по-малки роботизирани устройства, управлявани дистанционно от кораб-майка на повърхността.

Клиенти на Деймън бяха енергийни и миньорски компании, които използваха устройствата му за подводни проучвания или за да проверят състоянието на морските си сонди и платформи. Бизнесът му беше тясно специализиран и малкият му офис на гърба на един сух ремонтен док рядко се радваше на посетители.

Тези двамата обаче се бяха появили малко преди да затвори. През цялото време говореше адвокатът — клиентът само му беше подал визитка, на която пишеше „Сеизмични замервания“, с адрес в Калгари. В това имаше смисъл — Калгари беше един от световните центрове на петролния бизнес. „Петро-Канада“, „Шел“ и „Санкор“ бяха там, както и много други. Имаше и десетки малки частни консултантски агенции, занимаващи се с проучвания и изследователска дейност.

Деймън свали от лавицата зад себе си малък макет. Миниатюрна бяла подводница с тъп нос и купол като мехур. Постави я на масата пред двамата мъже.

— Тази бих препоръчал за нуждите ви — каза той. — „ИП Скорпион“, конструирана в Англия само преди четири години. Двучленен екипаж. Дизелово и електрическо захранване, аргонов двигател със затворен цикъл. Под водата работи с двайсет процента кислород и осемдесет процента аргон. Солидна, доказала се технология — скрубер от калиев хидроокис, захранване от двеста волта, оперативна дълбочина от седемстотин метра и 3,8 часа време под вода. Това е еквивалентът на японската „Шинкай 2000“, ако сте я чували, или на „Даунстар 80“ — от нея има само четири в целия свят, но те работят по дългосрочни договори. Скорпионът е чудесна подводница.

Мъжете кимнаха и се спогледаха.

— И с какви външни манипулатори разполага? — попита брадатият.

— Това зависи от дълбочината — каза Деймън. — На по-малки дълбочини…

— Да кажем на седемстотин метра. С какви външни манипулатори разполага?

— Искате да събирате проби на седемстотин метра?

— Всъщност ще поставяме замерващи устройства на дъното.

— Разбирам. Неща като радиоустройства? Които да изпращат информация на повърхността?

— Нещо такова.

— Колко са големи тези устройства?

Брадатият раздалечи ръце на шейсетина сантиметра.

— Приблизително толкова.

— И тежат колко?

— О, не знам точно колко. Може би около сто килограма.

Деймън скри изненадата си. Петролните геолози обикновено знаеха съвсем точно с какво ще работят. Размерите до сантиметър, тежестта до грам, специфичното тегло и така нататък. Този тип имаше доста бегла представа за нещата. Или пък Деймън ставаше прекалено подозрителен. Продължи:

— И тези сензори са за геоложки проучвания?

— На по-късен етап — да. Първо ще ни трябва информация за океанските течения, вълните, температурата по дъното. Такива неща.

Деймън си помисли — за какво? Защо им бе да знаят за теченията? Разбира се, може би планираха да пуснат сонда, но никой не би го направил на дълбочина седемстотин метра.

Какво смятаха да правят тези хора?

— Е — каза той, — щом ще поставяте външни устройства, трябва да ги прикрепите към външния корпус преди потапянето. За тази цел има ниши от двете страни. — Той посочи на макета. — След като се потопите, разполагате с две дистанционно задвижвани роботизирани ръце, с които да поставите устройствата. За колко устройства става дума?

— Доста.

— Повече от осем?

— О, да. Сигурно.

— Е, тогава едно потапяне няма да е достатъчно. При всяко потапяне можете да вземете осем, най-много десет устройства. — Продължи да говори още известно време, като наблюдаваше лицата им и се опитваше да разбере какво се крие зад неутралните им изражения. Искаха да наемат подводницата за четири месеца, от август нататък. Искаха подводницата и обслужващият я кораб да бъдат транспортирани до Порт Морсби, Нова Гвинея. Щели да си ги вземат оттам.

— В зависимост от това къде отивате, се изискват различни морски лицензи…

— За това ще се тревожим по-късно — каза адвокатът.

— Колкото до екипажа…

— И за това ще се тревожим по-късно.

— Той е част от договора.

— Тогава просто го впишете. Както го правите обикновено.

— Ще върнете кораба в Морсби в края на наемния срок, нали?

— Да.

Деймън седна пред настолния си компютър и почна да попълва Формулярите. Имаше да попълни цели четиридесет и три категории (без да се броят застраховките). Накрая изчисли пълната сума и каза:

— Петстотин осемдесет и три хиляди долара.

На двамата не им мигна окото. Просто кимнаха.

— Половината в аванс.

Пак кимнаха.

— Останалото по сметка, преди да приемете доставката в Порт Морсби. — Никога не изискваше това от редовните си клиенти. Но по някаква причина тези двамата го изнервяха.

— Няма проблем — каза адвокатът.

— Плюс двайсет процента депозит, платими предварително.

Последното изобщо не беше необходимо. Само че Деймън се опитваше да ги прогони, да ги откаже от сделката. Не се получи.

— Няма проблем.

— Добре — каза Деймън. — Ако искате да го обсъдите с компанията-контрактор, преди да подпишете…

— Не. Не е необходимо.

После единият извади плик и го подаде на Деймън.

— Вижте дали това е задоволително.

Беше чек за двеста и петдесет хиляди долара. От „Сеизмични замервания“, платим на „Канадски морски технологии“. Деймън кимна и каза, че е задоволително. Остави плика и чека на бюрото си, до макета на подводницата.

После единият клиент каза:

— Имате ли нещо против да си запиша някои неща? — Взе плика и си записа нещо отгоре му. Чак след като си тръгнаха, Деймън си даде сметка, че му бяха оставили чека, а плика бяха отнесли. Така че да няма пръстови отпечатъци.

Или пък го гонеше параноята? На следващата сутрин беше склонен да мисли, че е точно така. Отиде в Скотиабанк да депозира чека и се отби да поговори с Джон Ким, банковия управител, с молба да провери дали по сметката на „Сеизмични замервания“ има достатъчно средства да се покрие чекът.

Джон Ким каза, че веднага ще провери.

СТАНГФЕДЛИСПонеделник, 23 август03:02

„Господи, студено е“, помисли милионерът филантроп Джордж Мортън, докато слизаше от ланд круизъра. Затропа с крака и си сложи ръкавиците с надеждата да се постопли. Беше три след полунощ и небето проблясваше в червено, с тънки жълти ивици от все още видимото слънце. Леден вятър брулеше Спренгисандур, насечената тъмна равнина във вътрешността на Исландия. Плоски сиви облаци висяха ниско над лавата, която се простираше докъдето поглед стига. Исландците обичаха това място. Мортън не разбираше защо.

Във всеки случай бяха стигнали до целта си — право напред лежеше огромна порутена стена от покрити с мръсотия сняг и скали, чак до планините отзад. Това беше Сноррайокул, един от ръкавите на гигантския ледник Ватнайокул, най-голямата ледена шапка в Европа.

Шофьорът, студент дипломант, излезе от колата и плесна доволно с ръце.

— Не е зле! Доста топличко! Имате късмет, че е приятна августовска нощ. — Облечен беше с тениска, бермуди и тънка жилетка. Мортън носеше грейка с гъши пух, шушляково яке и дебели панталони. И пак му беше студено.

Погледна назад — другите се измъкваха от задната седалка. Николас Дрейк, слаб и намръщен, с риза, вратовръзка и спортно сако под широкото яке, примижа на студения въздух. С оредяващата си коса, телените рамки на очилата и превзетото си недоволно държане, Дрейк имаше вид на типичен учен, с малката подробност, че това му излъчване беше търсено съзнателно. Не искаше да го вземат за такъв, какъвто е — преуспял адвокат, който се беше оттеглил от активна дейност, за да оглави Националния фонд за природните ресурси, могъща американска активистка група. Заемаше директорския пост в НФПР през последните десет години.

Младият Питър Евънс изскочи след него. Евънс беше най-младият от адвокатите на Мортън и негов любимец. Беше на двайсет и осем, младши сътрудник в лосанжелиската адвокатска фирма „Хасъл и Блак“. Дори този късен час не влияеше на жизнерадостния му ентусиазъм. Намъкна едно топло яке и пъхна ръце в джобовете си, но иначе не даде никакъв знак, че времето го притеснява.

Мортън беше докарал всички от Лос Анджелис на борда на своя „Гълфстрийм G5“. Кацнали бяха на летището в Кефлавик в девет сутринта. Никой не беше спал, но не изглеждаха уморени. Дори и Мортън, а той беше на шейсет и пет. Не усещаше и най-малка следа от умора.

Само студ.

Вдигна ципа на якето си и тръгна след дипломанта надолу по каменистия склон.

— Светлината през нощта те зарежда с енергия — каза хлапето. — Доктор Ейнарсон никога не спи по повече от четири часа през лятото. Същото важи и за всички нас.

— И къде е доктор Ейнарсон? — попита Мортън.

— Ей там, долу. — Хлапето посочи наляво.

Отначало Мортън не видя нищо. После забеляза някаква червена точка — автомобил. Едва сега наистина си даде сметка за невероятните размери на ледника.

Дрейк настигна Мортън и влезе в крачка с него по нанадолнището.

— Джордж — каза той, — двамата с Евънс спокойно можете да пообиколите мястото, така че аз да поговоря с Пер Ейнарсон насаме.

— Защо?

— Предполагам, че ще се чувства по-спокоен, ако няма много хора наоколо.

— Но нали идеята е да покажем, че аз съм онзи, който финансира изследването?

— Разбира се — каза Дрейк, — но по-добре да не подчертаваме дебело този факт. Не искам Пер да се почувства застрашен.

— Не виждам как това може да се избегне.

— Просто ще му посоча какво е заложено — каза Дрейк. — Ще му помогна да види голямата картина.

— Честно казано, исках да чуя тази дискусия — възрази Мортън.

— Знам — каза Дрейк. — Но ситуацията е деликатна.

Бяха се приближили до ледника и вятърът стана още по-студен. Температурата спадна с няколко градуса. Вече се виждаха четирите големи кафяви палатки, опънати близо до червения ланд круизър — отдалеч те се сливаха с равнината.

От едната палатка излезе много висок рус мъж — Пер Ейнарсон. Разпери ръце и извика:

— Николас!

— Пер! — Дрейк затича към него.

Мортън продължи надолу по склона — криво му беше, че Дрейк иска да го изключи от разговора. Евънс го настигна и тръгна до него.

— Нищо не искам да разглеждам, по дяволите — каза Мортън.

— О, ами не знам — каза Евънс; беше вперил поглед напред. — Може да се окаже по-интересно, отколкото си мислим. — От една от другите палатки тъкмо излизаха три млади жени, всичките руси и красиви. Замахаха на новодошлите.

— Може и да си прав — каза Мортън.

Питър Евънс знаеше, че клиентът му Джордж Мортън, въпреки искрения си интерес към всичко свързано с околната среда, има дори по-искрен интерес към хубавите жени. И наистина, след като представиха набързо на Ейнарсон, той охотно се остави в ръцете на Ева Йонсдотир — висока и атлетична, с къса белезникаворуса коса и лъчезарна усмивка. Точно такива жени харесваше Мортън. Ева всъщност доста приличаше на красивата му помощничка Сара Джоунс. Чу Мортън да казва:

— Нямах представа, че толкова много жени се интересуват от геология. — След което Мортън и Ева се отдалечиха по посока на ледника.

Евънс знаеше, че би трябвало да придружи Мортън. Но пък може би Мортън предпочиташе да разгледа ледника сам. И което беше по-важно, фирмата на Евънс представляваше също и Николас Дрейк, а Евънс имаше неприятно предчувствие за онова, което Дрейк се канеше да направи. Не че беше точно незаконно или неетично. Само че Дрейк обичаше да се налага, а онова, което се канеше да направи, можеше да доведе до неприятности на по-късен етап. Така че за миг Евънс замръзна: не знаеше накъде да тръгне, кого от двамата да последва.

Дрейк взе решението вместо него — махна му леко, но категорично с ръка да изчезва, преди да хлътне в голямата палатка след Ейнарсон. Евънс схвана намека и тръгна след Мортън и момичето. Ева говореше как дванайсет процента от Исландия били покрити с ледници и как част от ледниците си имали действащи вулкани, стърчащи от леда.

Този конкретен ледник, казваше тя, бил от типа, който наричали „вълнов ледник“, заради бързото му нарастване и смаляване. В момента, посочи тя, ледникът се придвижвал напред с темп от сто метра на ден — с дължината на футболно игрище на всеки двайсет и четири часа. Понякога, когато вятърът утихнел, буквално можело да се чуе стърженето му. За последните няколко години ледникът се бил увеличил с повече от десет километра.

Скоро към тях се присъедини Асдис Свеинсдотир, която толкова си приличаше с Ева, че можеше да мине за по-малката й сестра. Засипа Евънс с внимание, попита го как е минало пътуването, харесва ли му Исландия и колко време ще остане в страната. Накрая спомена, че обикновено работела в офиса в Рейкявик — била дошла тук само за този ден. Евънс си даде сметка, че момичето е тук по работа. Спонсорите гостуваха на Ейнарсон и Ейнарсон се бе погрижил визитата да се запомни.

Ева обясняваше, че макар ледниците от вълнов тип да са често срещани — в Аляска имало няколкостотин, — механизмът на придвижването им все още бил загадка. Същото важало и за периодичността на прииждането и отдръпването им, която била различна за всеки ледник.

— Има още толкова много да се изследва, да се проучи — каза тя и се усмихна на Мортън.

Точно тогава чуха виковете откъм голямата палатка — и не само викове, но и ругатни. Евънс се извини и тръгна натам. Макар и неохотно, Мортън се повлече след него.

Пер Ейнарсон се тресеше от гняв. Размахваше юмруци.

— Казвам ти — не! — извика той и удари с юмрук по масата.

Дрейк стоеше срещу него, почервенял, стиснал зъби.

— Пер — каза той, — моля те само да обмислиш фактите.

— Нищо подобно! — каза Ейнарсон и пак тропна по масата. — Именно фактите искаш да скрия, да не ги публикувам!

— Виж, Пер…

— Фактите са — каза той, — че в Исландия първата половина на двайсети век е била по-топла от втората половина, точно като в Гренландия2. Фактите са, че в Исландия повечето ледници изгубиха от масата си след 1930 година, защото летата се затоплиха с 0,6 градуса по Целзий, но оттогава климатът се промени към по-студен. Фактите са, че от 1970-а насам ледниците нарастват равномерно. Вече са си върнали половината от изгубената преди това площ. В момента единайсет от тях прииждат. Това са фактите, Николас! И аз няма да лъжа за тях.

— Никой не е искал от теб да го правиш — каза Дрейк, като сниши глас и погледна новодошлите. — Просто обсъждаме как да редактираш статията си, Пер.

Ейнарсон вдигна един лист.

— Да, и си ми донесъл предложение за редакция…

— Просто предложение, нищо осо…

— Това изкривява истината!

— Пер, с цялото ми уважение, според мен преувеличаваш…

— Така ли? — Ейнарсон се обърна към другите и започна да чете: — Ето това иска той да кажа: „Заплахата от глобално затопляне топи ледниците по целия свят, същото важи и за Исландия. Много ледници се смаляват драматично, макар други парадоксално да нарастват. Показателно обаче е, че необичайната климатична нестабилност в последно време, изглежда, е причина за…“ дрън-дрън… дрън-дрън… og svo framvegis. — Той хвърли ядно листа. — Това просто не е вярно.

— Това е само уводът. Останалата част от статията ще компенсира…

— Уводът не е верен.

— Напротив. Говори за „необичайна климатична нестабилност“. Никой не може да оспори една толкова неясна формулировка.

— „Климатична нестабилност в последно време“. Но в Исландия тези явления не са в последно време.

— Ами тогава ще махнем „в последно време“.

— Не е достатъчно — каза Ейнарсон, — защото подтекстът на целия този параграф внушава, че сме свидетели на ефектите на глобално затопляне вследствие на парниковите газове. А всъщност сме свидетели на местни климатични модели, които са характерни за Исландия и едва ли могат да се впишат в някакъв глобален модел.

— Може да се каже в заключението.

— Само че уводният параграф ще се превърне в най-новия виц сред арктическите изследователи. Мислиш, че Мотояма или Сигуросон няма да разберат за какво става въпрос? Или Икс? Уатанабе? Ще ми се смеят и никога повече няма да вземат на сериозно работата ми. Ще решат, че съм го направил заради финансирането.

— Но трябва да имаме предвид и други неща — успокоително рече Дрейк. — Не трябва да забравяме, че групите за дезинформация, финансирани от индустрията — петролната, автомобилната — веднага ще се хванат за доклад, в който пише за растежа на няколко ледника, и ще го използват като довод срещу реалността на глобалното затопляне. Винаги го правят. Хващат се за всичко, което им позволява да изопачат истината.

— Как ще се използва информацията не е моя грижа. Моята работа е да докладвам за истината.

— Много благородно — каза Дрейк. — Макар и не съвсем практично.

— Разбирам. И сте довели тук източника на финансирането, в лицето на господин Мортън, за да не би случайно да пропусна намека, така ли?

— Не, не, Пер — побърза да каже Дрейк. — Моля те, не преиначавай думите…

— Много добре те разбирам. Защо е тук той? — Ейнарсон беше побеснял. — Господин Мортън? Одобрявате ли това, което господин Дрейк иска да направя?

Точно в този момент телефонът на Мортън зазвъня и той го отвори със зле прикрито облекчение.

— Мортън. Да? Да, Джон. Къде си? Във Ванкувър. Кое време е там сега? — Покри с ръка микрофона. — Джон Ким, от Ванкувър. „Скотиабанк“.

Евънс кимна, макар да нямаше представа за кого става въпрос. Финансовите операции на Мортън бяха сложни и той познаваше банкери по целия свят. Мортън се обърна и се отдалечи в другия край на палатката.

Останалите се умълчаха неспокойно, докато го чакаха да приключи разговора. Ейнарсон гледаше в пода и дишаше тежко, все още ядосан. Русите жени се преструваха, че работят — разлистваха с демонстративна съсредоточеност документите на масата. Дрейк напъха ръце в джобовете си и вдигна поглед към тавана.

Междувременно Мортън се смееше.

— Наистина? Този не го бях чувал — каза той през смях. Хвърли поглед към останалите, после пак се обърна с гръб към тях.

— Виж, Пер, всичко това е едно недоразумение — почна Дрейк.

— Нищо подобно — студено каза Ейнарсон. — И двамата знаем много добре за какво става въпрос. Ако оттеглите подкрепата си, оттегляте подкрепата си.

— Никой не говори за прекратяване на финансовата подкрепа…

— Е, ще видим.

И тогава Мортън каза:

— Какво? Какво са направили? Депозит за какво? За каква сума гово… Божичко, Джон! Това не е за вярване! — И като продължаваше да говори, се обърна и излезе от палатката.

Евънс забърза след него.

Беше станало по-светло, слънцето се беше изкатерило по небето и се опитваше да пробие облаците. Мортън бързаше нагоре по склона и още говореше по телефона. Викаше, но вятърът отвяваше думите му и те не стигаха до Евънс, който подтичваше след него.

Стигнаха до ланд круизъра. Мортън приклекна до него на завет.

— Господи, Джон, нося ли някаква законова отговорност за това? Тоест… не, нищо не знаех, от теб го чувам. Каква беше организацията? Фонд „Приятели на планетата“?

Мортън погледна въпросително към Евънс. Евънс поклати глава. Никога не беше чувал за „Приятели на планетата“. А познаваше повечето организации, свързани с околната среда.

— Къде й е седалището? — попита Мортън. — Сан Хосе? Калифорния? О, Боже! Кой си регистрира фондациите в Коста Рика, по дяволите? — Прикри с ръка телефона и каза на Евънс: — Фонд „Приятели на планетата“. Сан Хосе, Коста Рика.

Евънс поклати глава.

— Въобще не съм чувал за тях — каза Мортън. — Същото важи и за адвоката ми И не си спомням… Не, Ед, четвърт милион долара бих запомнил, уверявам те. Къде казваш е бил издаден чекът? Разбирам. И моето име било къде? Разбирам. Добре, благодаря ти. Да. Ще имам грижата. Чао. — Затвори ядосано телефона и се обърна към Евънс. — Питър. Взимай тефтер и си води бележки.

Мортън говореше бързо. Евънс едва успяваше да запише. Историята беше сложна и той се постара да запише най-важното.

Джон Ким, управителят на „Скотиабанк“ във Ванкувър, бил потърсен от свой клиент на име Нат Деймън, местен морски оператор. Деймън депозирал чек, издаден от компанията „Сеизмични замервания“, Калгари, и чекът се оказал без покритие. Бил за двеста и петдесет хиляди долара. Деймън имал някои подозрения за човека, който му издал чека, и помолил Ким да провери.

Джон Ким нямал законно право да изиска проверка в Щатите, но банката-емитент била в Калгари, а той имал приятел на работа там. Научил, че сметката на „Сеизмични замервания“ била с адрес пощенска кутия. Сметката била сравнително активна, депозити по нея се правели на всеки няколко седмици от един-единствен източник — фондация „Приятели на планетата“, със седалище в Сан Хосе, Коста Рика.

Ким се обадил там. Приблизително по това време на компютъра му излязло, че чекът е минат по сметка. Ким се обадил на Деймън да го пита дали при това положение не би искал да прекратят проучването. Деймън казал — не, да продължава.

Ким провел кратък разговор с Мигел Чавес от „Банко Кредито Агрикола“ в Сан Хосе. Чавес казал, че е получил електронен депозит от „Мориа Уинд Пауър Асошиътс“ през „Ансбах (Кайман) ООД“, частна банка на остров Голям Кайман. Само това знаел.

Чавес се обадил на Ким десет минути по-късно да му каже, че се е свързал с „Ансбах“ и оттам му пратили запис на телеграфен трансфер, минат по сметката на „Мориа“ от Международното общество за опазване на дивата природа три дни преди това. А във формуляра за трансфера на въпросното общество било записано „Изследователски фонд Дж. Мортън“.

Джон Ким се обадил на ванкувърския си клиент, Нат Деймън, да попита за какво е бил чекът. Деймън казал, че бил за наем на малка двуместна изследователска подводница…

Ким бе решил, че това е доста интересно, така че се бе обадил на своя приятел Джордж Мортън да му разкаже последния виц и да го пита за какво му е потрябвала подводница под наем.

Евънс спря да си води бележки и каза:

— И това ти го каза някакъв банков управител във Ванкувър?

— Да. Добър мой приятел. Защо ме гледаш така?

— Защото това е много информация — каза Евънс. Не познаваше банковите правила в Канада, още по-малко в Коста Рика, знаеше обаче, че е крайно невероятно която и да било банка доброволно да обменя информация по начина, описан от Мортън. Ако историята на ванкувърския управител беше вярна, то в нея имаше и нещо повече от онова, което беше казал на Мортън. Евънс си записа да провери. — Знаеш ли нещо за това Международно общество за опазване на дивата природа, което е издало твой чек за четвърт милион долара?

Мортън поклати глава.

— Никога не съм го чувал.

— Значи никога не си им давал двеста и петдесет хиляди долара?

Мортън пак поклати глава и каза:

— Ще ти кажа какво направих последната седмица. Дадох двеста и петдесет бона на Николас Дрейк, с които да покрие месечен оперативен дефицит. Каза ми, че имал известен проблем с един голям дарител от Сиатъл, който закъснял с последната седмична вноска. Дрейк и преди ме е молил за същото, един или два пъти.

— И ти мислиш, че тези пари са се озовали във Ванкувър?

Мортън кимна.

— Е, значи питай Дрейк за тях — каза Евънс.

— Нямам никаква представа — каза Дрейк, Изглеждаше крайно озадачен. — Коста Рика? Обществото за опазване на дивата природа? Какви са тия глупости?

— Познато ли ти е това Международно общество за опазване на дивата природа? — попита Евънс.

— Много добре ги познавам — каза Дрейк. — Чудесна организация, Работили сме съвместно с тях по много проекти — Евърглейдс, Тайгър Топс в Непал, резервата при езерото Тоба в Суматра. Единственото, което ми хрумва, е, че чекът на Джордж по погрешка е депозиран в чужда сметка. Или… и аз не знам. Ще трябва да звънна в офиса. Но сега в Калифорния е късно. Ще трябва да почакаме до утре сутринта.

Мортън го гледаше и мълчеше.

— Джордж — каза Дрейк. — Това сигурно ти е много неприятно. Дори да е обикновена грешка — а аз съм почти сигурен, че се касае точно за това — парите пак са твърде много, за да го подмине човек с лека ръка. Чувствам се ужасно. Но грешки стават, особено ако се използват много неплатени доброволци, както е при нас. Но двамата с теб сме приятели от дълго време. Искам да знаеш, че ще стигна до дъното на тази история. И, разбира се, ще се погрижа парите да бъдат върнати веднага. Имаш думата ми, Джордж.

— Благодаря — каза Мортън.

Всички са качиха в ланд криузъра.

Джипът подскачаше по голата равнина.

— По дяволите тези исландци, упорити са като магарета — каза Дрейк, загледан през прозореца. — Сигурно са най-упоритите изследователи в целия свят.

— Май така и не успя да го убедиш, а?

— Да, не успях — каза Дрейк. — Сегашните учени са различни. Вече не казват: „Аз си правя изследването и не ме е грижа как ще бъде използвано“. Това е старомодно. Безотговорно е. Дори и в една наглед съвсем теоретична сфера като ледниковата геология. Защото, независимо дали ни харесва, или не, ние сме в състояние на война — глобална война на информацията срещу дезинформацията. Войната се води на много бойни полета. Вестникарски статии. Телевизионни репортажи, Научни списания. Уеб сайтове, конференции, класни стаи — и съдебни зали също, когато се стигне дотам. — Дрейк поклати глава. — Истината е на наша страна, но врагът ни превъзхожда числено и финансово, Днес движението за опазване на околната среда е като Давид срещу Голиат. А Голиат е „Авентис“ и „Алкател“, „Хумана“ и „Дженерал Илектрик“. „Бритиш Петролиъм“ и „Байер“, „Шел“ и „Глакео-Уелкъм“ — огромни, глобални, корпоративни. Тези хора са неумолимите врагове на нашата планета, а Пер Ейнарсон, ей там на ледника си, най-безотговорно се преструва, че нищо от това не се случва.

Питър Евънс седеше до Дрейк и кимаше съпричастно, макар че в действителност приемаше всичко, казано от Дрейк, с голяма доза недоверие. Шефът на НФПР се славеше със своя вкус към мелодрамата. Освен това целенасочено беше пропуснал да спомене факта, че няколко от споменатите корпорации всяка година правеха значителни дарения за НФПР, а трима висши служители от тези компании бяха членове на надзорния съвет на фондацията. Това важеше за много от организациите, занимаващи се с опазване на околната среда, макар че мотивите зад участието на корпорациите в управлението им бяха обект на сериозни дебати.

— Е — каза Мортън, — може би Пер ще промени решението си.

— Съмнявам се — мрачно рече Дрейк. — Много се ядоса. Със съжаление трябва да кажа, че тази битка я загубихме. Но ще направим онова, което правим винаги. Ще продължим войната.

За известно време в колата се възцари мълчание.

— Момичетата бяха дяволски хубави — каза Мортън. — Нали, Питър?

— Да — каза Евънс. — Така си е.

Евънс знаеше, че Мортън се опитва да разведри атмосферата. Само че Дрейк не откликна. Шефът на НФПР гледаше намусено голия пейзаж през прозореца и току клатеше печално глава.

През последните две години Евънс беше пътувал много пъти с Дрейк и Мортън. Мортън обикновено успяваше да ободри всички, дори Дрейк, който беше мрачен и неспокоен по природа.

Напоследък обаче песимизмът на Дрейк беше придобил още по-тъмни окраски. Евънс забеляза това преди няколко седмици и се зачуди дали някой от семейството му не се е разболял сериозно или пък нещо друго не го яде отвътре. Но всичко изглеждаше наред. А и да имаше нещо нередно, явно никой не говореше за това. НФПР беше като истински мравуняк — наскоро се бяха преместили в чудесна нова сграда в Бевърли Хилс, набирането на средства бележеше нови върхове, планираха мащабни нови мероприятия и конференции, включително конференцията, посветена на резките климатични промени, която щеше да започне след два месеца. И въпреки тези успехи — или точно заради тях — Дрейк изглеждаше по-нещастен от всякога.

Мортън също го беше забелязал, но явно не му придаваше голямо значение.

— Той е адвокат — каза. — Какво очакваш? Не си го слагай на сърцето.

Докато стигнат в Рейкявик, слънчевият ден беше станал студен и мокър. На летището прехвърчаше суграшица и се наложи да изчакат, докато почистят крилата на белия „Гълфстрийм“ от леда. Евънс се оттегли в един ъгъл на хангара и понеже в Щатите още беше посред нощ, звънна на един приятел, който работеше в банка в Хонконг, и го попита за ванкувърската история.

— Абсолютно невъзможно — беше незабавният отговор. — Никоя банка не би разкрила подобна информация дори на друга банка. Явно някъде по веригата има ДПТ.

— ДПТ?

— Доклад за подозрителен трансфер. Ако възникне подозрение, че парите са от търговия с наркотици или са свързани с тероризъм, сметката се проследява. Има си начини електронните трансфери да бъдат проследени, дори да са кодирани. Но резултатите от подобно проследяване по никакъв начин не биха се озовали на бюрото на някакъв банков управител.

— Сериозно?

— Напълно. Докладите от проследяването от международните полицейски агенции могат да се видят само с разрешение.

— Значи онзи банков управител не е стигнал до информацията сам?

— Съмнявам се. В историята е замесен още някой. Някой от полицията или друга институция. Някой, за когото не ви е било казано.

— Някой от митниците или Интерпол, така ли?

— Или нещо подобно.

— Защо въобще са се свързали с моя клиент?

— Не знам. Но не е случайно. Клиентът ти има ли някакви радикални забежки?

Евънс едва не се разсмя, като си помисли за Мортън.

— Никакви.

— Съвсем сигурен ли си, Питър?

— Разбира се.

— Защото понякога богатите дарители се забавляват, или компенсират едната страна на дейността си, като поддържат терористични групи. Така стана с ИРА. Богати американци от Бостън ги подпомагаха в течение на десетилетия. Само че времената се промениха. Вече на никой не му е забавно. Клиентът ти по-добре да внимава. А щом си му адвокат, ти също трябва да внимаваш. Ще ми е неприятно да ти идвам на посещения в затвора, Питър.

И затвори.

КЪМ ЛОС АНДЖЕЛИСПонеделник, 23 август13:04

Стюардесата сипа на Мортън водка в голяма чаша от гравирано стъкло.

— Стига толкова лед, скъпа — каза Мортън и вдигна ръка. Летяха на запад, над Гренландия, огромна ледена шир и огрян от бледо слънце облак под тях.

Мортън седеше до Дрейк, който говореше как гренландската ледена шапка се топяла. И за скоростта, с която се топял арктическият лед. И че канадските ледници се отдръпвали. Мортън отпиваше от водката и кимаше.

— Значи Исландия е аномалия?

— О, да — каза Дрейк. — Аномалия. Навсякъде другаде ледниците се топят с безпрецедентна скорост.

— Хубаво е, че има хора като теб, Ник — каза Мортън и сложи ръка на рамото на Дрейк.

Дрейк се усмихна.

— Хубаво е, че има хора като теб, Джордж. Не бихме могли да постигнем нищо без щедрата ти подкрепа. Благодарение на теб вануту ще заведат дело — а това е изключително важно заради публичността, която ще последва. Колкото до другите ти дарения, ами… просто нямам думи.

— Ти винаги знаеш какво да кажеш — възрази Мортън и го плесна по гърба.

Евънс седеше срещу тях. Помисли си, че двамата всъщност са странна двойка. Мортън — едър и сърдечен, облечен небрежно с дънки и работна риза и толкова енергичен, че сякаш едва се побираше в кожата си. И Николас Дрейк — висок и болезнено слаб, вечно със сако и вратовръзка; кльощавият му врат стърчеше от яката на ризата: той сякаш никога не си купуваше ризи по мярка.

И в маниерите си бяха пълни противоположности. Мортън обичаше да е заобиколен от хора, колкото повече — толкова по-добре, хранеше се със завиден апетит и се смееше често. Имаше слабост към хубави момичета, стари спортни коли, азиатско изкуство и груби шеги. Партитата, които даваше в имението си на Холмби Хил, привличаха холивудския елит, благотворителните му изяви винаги бяха шумни и задължително се появяваха във вестниците на следващия ден.

Разбира се, Дрейк присъстваше на тези мероприятия, но винаги си тръгваше рано, понякога още преди вечерята. Често се извиняваше със заболяване — свое или на някой приятел. В действителност Дрейк беше самотен аскетичен човек и мразеше партитата и шума. Дори когато изнасяше реч, изправен на поредния подиум, излъчваше някаква изолираност, сякаш е сам в помещението. И понеже си беше Дрейк, успяваше да впрегне дори това в своя полза. Успяваше да внуши, че е самотен посланик в пустошта и носи истина, която публиката трябва да чуе.

Въпреки разликите в темперамента, двамата си бяха изградили държеливо приятелство, продължаващо вече почти десет години. Мортън, наследил богатството си, страдаше от вродено чувство за вина по този повод. Дрейк умееше да вложи парите му в благородни каузи и в замяна предоставяше на Мортън страст и цел, които да осмислят живота му. Името на Мортън фигурираше в надзорния съвет на обществото „Одюбон“, на Обществото за дивата природа, на Световен фонд за дивите животни и в клуб „Сиера“. Беше основен дарител на Грийнпийс и на Лигата за екологично действие.

Всичко това достигна кулминацията си във вид на два огромни подаръка от Мортън за НФПР. Първият беше дарение от един милион долара, които да финансират съдебния иск на вануту. Вторият беше дарение от девет милиона долара за самата НФПР, за да се финансират бъдещи изследвания и съдебни дирения в полза на околната среда. Така че за никого не беше изненада, когато бордът на НФПР избра Мортън за своя Загрижен гражданин на годината. Банкет в негова чест беше планиран за по-късно тази есен, в Сан Франциско.

Евънс седеше срещу двамата мъже и лениво разлистваше някакво списание. Само че разговорът с Хонконг го беше смутил и той се улови, че наблюдава Мортън е известна загриженост.

Мортън още не беше свалил ръката си от рамото на Дрейк — разказваше му виц и както обикновено се опитваше да го разсмее, но на Евънс му се стори, че долавя у шефа си известна студенина. Мортън мислеше на някакво по-дълбоко ниво и не искаше Дрейк да забележи.

Това подозрение се потвърди, когато Мортън внезапно стана и тръгна към пилотската кабина.

— Искам да знам за това проклето електронно нещо — каза той. Още от самото излитане изпитваха ефектите на голямо слънчево изригване, което правеше сателитните телефонни връзки нестабилни. Пилотите казаха, че ефектът бил по-силен близо до полюсите и че скоро ще отслабне с придвижването им на юг.

А Мортън, изглежда, нямаше търпение да се свърже с някого. Евънс се чудеше с кого. Сега в Ню Йорк беше четири сутринта и един през нощта в Лос Анджелис. На кого искаше да се обади Мортън? Е, можеше, разбира се, да е свързано с всеки от настоящите му проекти по околната среда — пречистване на вода в Камбоджа, засаждане на нови гори в Гвинея, новия резерват в Мадагаскар, фармацевтичните заводи в Перу. Да не говорим за германската експедиция, която трябваше да измери дебелината на леда в Антарктика. Мортън лично участваше във всички тези проекти. Познаваше ги в детайли, познаваше учените, които работеха по тях, лично беше посещавал терените.

Можеше да е какво ли не.

Само че според Евънс не беше какво ли не.

Мортън се върна.

— Пилотите казаха, че вече всичко е наред. — Седна сам в предната част на салона, посегна към слушалките и дръпна плъзгащата се врата.

Евънс се върна към списанието си.

— Мислиш ли, че пие повече от обикновено? — попита Дрейк.

— Не, едва ли — отвърна Евънс.

— Тревожа се.

— На твое място не бих се тревожил.

— Сигурно си даваш сметка — продължи Дрейк, — че остават само пет седмици до банкета в негова чест в Сан Франциско. Това ни е най-голямото мероприятие за набиране на средства тази година. Ще бъде отразено широко в медиите и ще ни помогне да рекламираме конференцията за резките климатични промени.

— Ъхъ — измърмори Евънс.

— Искам да съм сигурен, че медиите ще насочат вниманието си към екологичните въпроси, а не към нещо друго. Като към неща от лично естество, ако ме разбираш.

— Този разговор не следва ли да го водиш с Джордж?

— О, водил съм го. Споменавам ти го само защото прекарваш много време с него.

— Всъщност не е точно така.

— Знаеш, че той те харесва, Питър — каза Дрейк. — Ти си му като син, какъвто не е имал, или… и аз не знам, по дяволите. Но наистина те харесва, това е факт. И просто те моля да ни помогнеш, ако можеш.

— Не мисля, че ще те постави в неудобна ситуация, Ник.

— Просто… го дръж под око.

— Добре. Щом казваш.

Плъзгащата се врата в предната част на салона се отвори и Мортън каза:

— Евънс? Ако обичаш.

Питър стана, излезе от салона и затвори вратата.

— Говорих по телефона със Сара — каза Мортън. Сара Джоунс беше помощничката му в Лос Анджелис.

— Не е ли много късно?

— Такава й е работата. Плащай се добре. Седни. — Евънс седна на стола срещу него. — Чувал ли си някога за НАРС?

— Не.

— Национална агенция за разузнавателна сигурност?

Евънс поклати глава.

— Не. Но пък има поне двайсетина агенции по сигурността.

— Да си чувал за Джон Кенър?

— Не.

— Той е преподавател в Масачузетския технологичен институт.

— Не — каза Евънс. — Съжалявам. Има ли нещо общо с екологията?

— Възможно е. Виж какво можеш да разбереш.

Евънс се обърна към лаптопа до седалката си и го отвори. Имаше сателитна връзка с интернет. Той затрака по клавиатурата.

След няколко минути вече гледаше снимката на атлетичен на вид мъж с преждевременно посивяла коса и очила с тежки рогови рамки. Биографичните бележки бяха кратки. Евънс ги прочете на глас:

— Ричард Джон Кенър, преподавател по геоекологично инженерство.

— Каквото и да означава това — каза Мортън.

— На трийсет и девет. Двайсетгодишен защитава докторат по гражданско инженерство в Калифорнийския технологичен институт. На тема почвената ерозия в Непал. За една бройка не успява на квалификациите за олимпийския отбор по ски. Бакалавърска степен от правния факултет на Харвард. Следващите четири години е на правителствена работа. Министерство на вътрешните работи, отдел по политически анализи. Научен съветник на Междуправителствената преговорна комисия. Хобито му е планинско катерене — обявяват го за загинал на връх Ная Канга в Непал, но не бил. Опитал се да изкачи К2, но се отказал заради лошото време.

— К2 — каза Мортън. — Това не беше ли най-опасният връх?

— Нещо такова. Изглежда, е сериозен катерач. Както и да е, след това постъпва в Масачузетския технологичен, където постига забележителни успехи. Асистент през деветдесет и трета. Ръководител на университетския център за анализ на риска през деветдесет и пета. Ръководител катедра през деветдесет и шеста. Консултант на Агенцията за защита на околната среда, на министерство на вътрешните работи, на министерство на отбраната, на правителството на Непал и на Бог знае какво друго. Доста корпорации също. От 2002-ра в творчески отпуск.

— Което значи?

— Пише само, че е в отпуск.

— През последните две години? — Мортън стана и погледна над рамото на Евънс. — Не ми харесва. Прави страхотна кариера в МТИ, излиза в отпуск и не се връща. Мислиш ли, че си е навлякъл неприятности?

— Не знам. Но… — Евънс пресмяташе датите. — Защитил е докторска степен в калифорнийския технологичен, когато е бил на двайсет. Завършил е бакалавърската програма в Харвард за две вместо за три години. Станал е преподавател в МТИ на двайсет и осем…

— Добре де, добре, умен е — каза Мортън. — Обаче искам да знам защо е излязъл в отпуск. И защо е във Ванкувър?

— Във Ванкувър ли?

— Обадил се е на Сара от Ванкувър.

— Иска да се срещне с мен.

— Ами — каза Евънс — в такъв случай май ще е по-добре да се срещнете.

— И ще го направя — каза Мортън. — Но какво според теб иска?

— Нямам представа. Финансиране? Проект?

— Сара каза, че искал срещата да е поверителна. Не искал никой друг да узнава за нея.

— Е, това не е трудно. Все пак си на самолет.

— Не — каза Мортън и посочи с палец през рамо. — Изрично е споменал, че не иска Дрейк да бъде уведомяван.

— Може би ще е по-добре и аз да присъствам на срещата ви — каза Евънс.

— Да — отвърна Мортън. — Май ще е по-добре.

ЛОС АНДЖЕЛИСПонеделник, 23 август16:09

Железните порти се отвориха и колата потегли по сенчестата алея към къщата. Намираше се на Холмби Хилс, най-богаташката част на Бевърли Хилс. Тук живееха милиардерите, в имения, скрити от улицата зад високи порти и гъста растителност. В тази част на града охранителните камери бяха боядисани в зелено и монтирани така, че да не се набиват на очи.

Къщата се появи пред погледа — вила в средиземноморски стил с цвят на сметана, достатъчно голяма за десетчленно семейство. Колата спря и Евънс, който тъкмо бе приключил разговора си с кантората, затвори мобилния си телефон и слезе.

Птици чуруликаха в дърветата, миришеше на гардения и жасмин. Едно колибри висеше до лилавата бугенвилия при гаража. „Типична калифорнийска гледка“, помисли си Евънс. Самият той беше отраснал в Кънектикът, учил беше в Бостън — и дори след пет години тук Калифорния все още му се струваше екзотично място.

Видя, че и друга кола е паркирана пред къщата — тъмносив седан. С правителствени номера.

От входната врата излезе помощничката на Мортън Сара Джоунс, висока руса жена на трийсетина години, великолепна като филмова звезда. Беше облечена с бяла поличка за тенис и розово потниче, косата й бе прибрана в конска опашка. Мортън я целуна по бузата.

— Ще играеш ли днес?

— Възнамерявах. Но шефовете все ти създават работа. — Здрависа се с Евънс и отново се обърна към Мортън: — Добре ли пътува?

— Чудно. Дрейк обаче е ужасен. И не пие, нито капка. Започва да ми писва от него.

Мортън тръгна към вратата и Сара каза:

— Вече са тук, между другото.

— Кои?

— Професор Кенър. И още един мъж. Чужденец.

— Така ли? Ти не им ли каза, че трябва да…

— Да си уговорят среща? Да, казах им. Те, изглежда, смятат, че това не се отнася за тях. Просто седнаха и казаха, че ще почакат.

— Трябваше да ми се обадиш…

— Дойдоха преди пет минути.

— Хм. Добре. — Той се обърна към Евънс. — Ела, Питър.

Влязоха в къщата. Дневната на Мортън гледаше към градината отзад. Беше декорирана с азиатски антики, включително голяма каменна глава от Камбоджа; На дивана, с изправени гърбове, седяха двама мъже. Единият беше среден на ръст американец с къса сива коса и очила. Другият беше много мургав, стегнат и много красив въпреки тънкия белег, който се спускаше по цялата дължина на лицето му до лявото ухо. Бяха облечени с памучни панталони и леки спортни сака. И двамата седяха на ръба на дивана, нащрек, сякаш всеки миг можеха да скочат.

— Приличат на военни, нали? — измърмори Мортън.

Двамата мъже се изправиха.

— Господин Мортън, аз съм Джон Кенър от МТИ, а това е моят колега Санжонг Тапа. Дипломант от Мастанг. В Непал.

— А това е моят колега — каза Мортън — Питър Евънс.

Здрависаха се поред. Кенър стискаше здраво. Санжонг Тапа кимаше леко при всяко ръкостискане. Говореше тихо, с британски акцент.

— Приятно ми е.

— Не ви очаквах толкова скоро — каза Мортън.

— Работим бързо.

— Това и аз го виждам. За какво става въпрос?

— Боя се, че имаме нужда от помощта ви, господин Мортън. — Кенър се усмихна любезно на Евънс и Сара. — И за жалост, разговорът ни е поверителен.

— Господин Евънс е мой адвокат — каза Мортън, — а от помощничката си тайни нямам…

— Сигурен съм, че е така — каза Кенър. — Можете да споделите с тях казаното, когато решите. Но сега трябва да разговаряме с вас насаме.

— Ако нямате нищо против, бих искал да видя някакви документи за самоличност — каза Евънс.

— Разбира се — каза Кенър. И двамата мъже извадиха портфейлите си. Показаха му шофьорска книжка, издадена в щата Масачузетс, служебна карта от МТИ и паспорти. После му подадоха и визитки.

Имаше телефонни номера, факс, имейл. Всичко изглеждаше редовно.

— А сега, ако двамата с госпожица Джоунс ни извините… — каза Кенър.

Бяха вън, в коридора, и гледаха към дневната през големите стъклени врати. Мортън седеше на едното канапе, Кенър и Санжонг — на другото. Говореха тихо. Всъщност, ако питаха Евънс, разговорът по нищо не се различаваше от безкрайните разговори с молби за инвестиции, които Мортън трябваше да понася.

Евънс вдигна телефона в коридора и набра един номер.

— Център за анализ на риска — отвърна някаква жена в другия край на линията.

— Кабинетът на професор Кенър, ако обичате.

— Един момент. — Прищракване. Друг глас. — Център за анализ на риска. Кабинетът на професор Кенър.

— Добър ден — каза Евънс. — Казвам се Питър Евънс и търся професор Кенър.

— Съжалявам, не е в кабинета си.

— Знаете ли къде е?

— Професор Кенър е в продължителен отпуск.

— Важно е да се свържа с него — каза Евънс. — Знаете ли как мога да го направя?

— Е, това не би трябвало да е трудно, щом сте в Лос Анджелис, защото и той е там.

Значи на дисплея на телефона й бе излязъл номерът, от който се обаждаше Евънс. Мислеше, че Мортън е блокирал тази опция на домашните си телефони. Или пък секретарката в Масачузетс си имаше начин да заобиколи блокировката.

— Ами — продължи Евънс, — бихте ли ми казали тогава…

— Съжалявам, господин Евънс, но не мога да ви помогна.

Щрак.

— Защо се обади? — попита Сара.

Преди Евънс да е отговорил, в дневната иззвъня мобилен телефон и Кенър бръкна в джоба си. Разговорът беше съвсем кратък. После Кенър се обърна, погледна към Евънс и му махна.

— Обадили са се от кабинета му? — попита Сара.

— Така изглежда.

— Значи това наистина е професор Кенър.

— Май да — каза Евънс. — А нас ни изгониха.

— Хайде — каза Сара. — Ще те хвърля до вас.

Минаха покрай отворения гараж — фераритата лъщяха на слънцето. Мортън имаше пет ферарита — сред тях едно „Корса“ от 1947, едно „Теста росса“ от 1956 и едно „Калифорния“ от 1959, всяко на стойност повече от един милион долара. Евънс знаеше това, защото преглеждаше застраховката им всеки път, когато Мортън си купеше ново. В другия край на редицата беше черното открито порше на Сара. Тя го изкара на задна от гаража и Евънс се качи до нея.

Дори и по лосанжелиските стандарти Сара Джоунс беше изключително красива. Висока, с меден тен, дълга до раменете руса коса, сини очи, съвършени черти, много бели зъби. Беше атлетична по небрежния калифорнийски начин и обикновено идваше на работа в екип за джогинг или с къса поличка за тенис. Играеше голф и тенис, гмуркаше се, караше планински велосипед, ски, сноуборд и бог знае още какво. Евънс се чувстваше уморен само при мисълта за толкова спортуване.

Но знаеше, че Сара си има и проблеми. Беше най-малкото дете на богато семейство от Сан Франциско — баща й беше влиятелен адвокат с политическа кариера; майка й на младини била известен модел. По-големите братя и сестри на Сара бяха щастливо женени, всичките успели в кариерата си, и всички очакваха от нея да тръгне по стъпките им. За нея обаче колективният успех на семейството й беше тежест.

Евънс винаги се беше чудил защо е избрала да работи за Мортън, също влиятелен и богат човек. И защо изобщо е дошла в Лос Анджелис, след като семейството й смяташе всеки адрес южно от Бей Бридж за безнадеждно безвкусен. Тя обаче беше добра в работата си и изключително лоялна към Мортън. А и както Джордж често казваше, присъствието й носеше естетическа наслада. С последното бяха съгласни и актьорите и знаменитостите, които посещаваха партитата на Мортън — Сара беше излизала с неколцина от тях. Което допълнително гневеше семейството й.

Понякога Евънс се чудеше дали всичко това не е бунт от страна на Сара. Също като шофирането й — тя караше бързо, почти безразсъдно.

— В офиса ли искаш да те оставя, или в апартамента ти?

— В апартамента — каза той. — Трябва да си взема колата.

Тя кимна, изпревари един мерцедес, после зави рязко наляво в една пресечка. Евънс си пое дълбоко дъх.

— Слушай — каза тя. — Знаеш ли какво е „мрежова война“?

— Какво? — Не беше сигурен, че я е чул през воя на вятъра.

— Мрежова война.

— Не — каза той. — Защо?

— Чух ги да си говорят за това, преди да пристигнете. Кенър и онзи, Санжонг.

Евънс поклати глава.

— Нищо не ми говори. Сигурна ли си, че си ги чула добре?

— Възможно е да греша. — Тя пресече Сънсет на жълто и мина на по-ниска предавка, навлизайки в Бевърли. — Още ли живееш на Роксбъри?

Той й каза, че да, още живее там. Погледна дългите й крака, които се подаваха под късата бяла поличка.

— С кого щеше да играеш тенис?

— Едва ли го познаваш.

— Не е, ъъъ…

— Не. Това приключи.

— Разбирам.

— Сериозно ти говоря, приключи.

— Добре де. Чух те.

— Вие адвокатите до един сте подозрителни копелета.

— Значи играеш тенис с някой адвокат, така ли?

— Не, не е адвокат. Не играя с адвокати.

— А какво правиш с тях?

— Колкото се може по-малко. Като с всички останали.

— Жалко.

— Като изключим теб, разбира се — каза тя и го дари с ослепителна усмивка.

Ускори рязко и двигателят изрева.

Питър Евънс живееше в една от сравнително старите кооперации на Роксбъри Драйв в подножието на Бевърли Хилс. В сградата му, точно срещу парка Поксбъри, имаше четири апартамента. Паркът беше хубав, обширен и зелен, винаги пълен с хора. И сега видя бавачки от латиноамерикански произход — бъбреха си на групички, докато наглеждаха децата на богаташите; имаше и неколцина възрастни, излезли на слънце. Малко встрани една работеща майка в бизнес костюм обядваше навън, за да се види с децата си.

Колата спря с рязко скърцане на спирачки.

— Пристигнахме.

— Благодаря — каза той, докато слизаше.

— Не е ли време да се преместиш? Живееш тук от пет години.

— Прекалено съм зает, за да се местя.

— Ключовете ти в теб ли са?

— Да. Но винаги оставям резервен под изтривалката. — Бръкна в джоба си и издрънча с ключовете. — Всичко е наред.

— Чао тогава. — Тя натисна газта, гумите изпищяха на завоя и поршето се скри от погледа му.

Евънс прекоси малкия, потънал в слънце вътрешен двор и се качи по стълбите до апартамента си на втория етаж. Както винаги, Сара беше успяла да му разбърка мозъка. Беше много красива и много обичаше да флиртува. Неизменно оставяше у него впечатлението, че държи мъжете настрана, като нарушава душевното им равновесие. Поне неговото равновесие нарушаваше. Никога не беше сигурен дали очаква от него да я покани на среща, или не. Но като се имаха предвид отношенията му с Мортън, идеята не беше добра. Никога не би го направил.

Щом влезе в апартамента, телефонът започна да звъни. Беше Хедър, помощничката му. Щяла да си тръгне рано, защото не се чувствала добре. Хедър често не се чувстваше добре следобед, точно навреме, за да изпревари задръстванията в пиковия час. Освен това редовно се обаждаше да каже, че е болна — в петъците и понеделниците. И въпреки това фирмата показваше учудваща неохота да я уволни — тя работеше в нея от години.

Някои казваха, че навремето имала връзка с Брус Блак, партньора-основател на кантората, и че оттогава той живеел в постоянен ужас, че съпругата му ще разбере, а всичките им пари били нейни. Други твърдяха, че Хедър ходела с друг от партньорите, без да се споменават имена. Трета версия гласеше, че при преместването на фирмата от един небостъргач в друг в Сенчъри Сити Хедър попаднала на някакви уличаващи документи и им направила копия.

Евънс подозираше, че истината е по-проста — а именно, че Хедър е умна жена, работила във фирмата достатъчно дълго, за да познава в детайли трудовото законодателство и множеството дела за неправомерни уволнения, и е в състояние да прецени съвсем точно честите си отсъствия спрямо разноските и неприятностите, които би си навлякла фирмата, ако я уволни. И по този начин работеше около трийсет седмици на година.

Обикновено я прикрепваха за помощник на най-добрия младши служител във фирмата, защото се смяташе, че работата на един наистина добър адвокат не би пострадала от честите й отсъствия. Евънс от години се опитваше да се отърве от нея. Бяха му обещали нова помощничка догодина.

— Съжалявам, че не се чувстваш добре — каза той, както се очакваше от него. Човек трябваше да се включи в преструвките й.

— Стомашно неразположение — каза тя. — Ще трябва да ида на лекар.

— Днес ли ще ходиш?

— Ами, сега ще си запиша час…

— Добре.

— Но исках да ти кажа, че току-що обявиха голямо съвещание за вдругиден. В девет в голямата конферентна зала.

— О?

— Господин Мортън току-що се обади. Явно ще присъстват десет или дванайсет души.

— Знаеш ли кои?

— Не. Не казаха.

Евънс за пореден път си помисли колко всъщност безполезна помощничка е и повтори:

— Добре.

— И не забравяй, че другата седмица имаш явяване в съда заради онова с дъщерята на Мортън. Този път в Пасадена, а не в центъра. И Марго Лейн се обади за иска си заради мерцедеса. А онзи BMW дилър още иска да действаме.

— Все още иска да съди църквата?

— Обажда се през ден.

— Добре. Това ли е?

— Не, има още десетина неща. Ще се опитам да ти оставя списъка на бюрото, ако се чувствам достатъчно добре…

Което означаваше, че няма да го направи.

— Добре — каза той за кой ли път.

— Ще идваш ли насам?

— Не, късно е вече. Трябва да поспя.

— Значи ще се видим утре.

Беше гладен. В хладилника нямаше нищо за ядене освен кофичка кисело мляко с неопределена възраст, връзка повяхнала целина и пълна до половината бутилка вино, останала от последната му среща преди приблизително две седмици. Виждал се бе с едно момиче, Каръл, колежка от друга адвокатска кантора. Бяха се запознали във фитнеса. Връзката им беше непостоянна и хилава — и двамата бяха много заети, а и интересът им един към друг не беше нищо особено, честно казано. Виждаха се един-два пъти седмично, правеха страстен секс, а после един от двамата се оправдаваше с ранна среща на следващия ден и си тръгваше. Понякога ходеха и на ресторант, но по-скоро рядко. Никой от двамата не искаше да отдели нужното за това време.

Отиде в дневната да прослуша телефонния секретар. Нямаше съобщения от Каръл, затова пък имаше едно от Джанис, друго момиче, с което се виждаше понякога.

Джанис беше инструкторка във фитнес салон и имаше класическо лосанжелиско тяло — със съвършени пропорции и твърдо като камък. За Джанис сексът беше спортно мероприятие, включващо многобройни стаи, дивани и столове: след това Евънс винаги изпитваше чувство за малоценност, сякаш процентното съдържание на телесните му тлъстини не е достатъчно ниско за нейния стандарт. Но продължаваше да се вижда с нея, понеже се чувстваше някак горд, че може да има момиче с нейната външност, нищо че сексът не беше от най-добрите. А и тя с желание се отзоваваше на поканите му. Имаше си приятел, доста по-възрастен от нея, продуцент в една новинарска кабеларка, но той често отсъстваше от града и тогава тя се изнервяше.

Джанис беше оставила съобщение предната вечер. Евънс не си направи труда да й се обади. С Джанис нещата се организираха на момента — или тази вечер, или забрави.

Преди Джанис и Каръл беше имало други жени, повече или по-малко същите. Каза си, че има нужда от по-удовлетворителна връзка. Нещо по-сериозно, по-зряло. Но беше много зает и приемаше нещата както дойдат.

А в момента беше гладен.

Слезе при колата и подкара към най-близката закусвалня — правеха хубави хамбургери и го познаваха. Поръча си двоен чийзбургер и ягодов шейк.

Върна се вкъщи с намерението да си легне. После се сети, че трябва да се обади на Мортън.

— Добре, че се обади — каза Мортън. — Тъкмо преглеждах някои неща със… преглеждах някои неща. Докъде сме стигнали с даренията ми за НФПР? С иска на вануту и така нататък?

— Не знам — каза Евънс. — Документите са съставени и подписани, но мисля, че още не са преведени никакви пари.

— Това е добре. Искам да забавиш плащанията.

— Добре, няма проблем.

— Само за известно време.

— Добре.

— Не е нужно да го съобщаваме на НФПР.

— Да, разбира се.

— Добре.

Евънс затвори и отиде в спалнята да се съблече. Телефонът зазвъня отново.

Беше Джанис. Фитнес инструкторката.

— Хей — каза тя. — Сетих се за теб и се чудех какво правиш.

— В интерес на истината, тъкмо си лягах.

— О? Доста е рано за лягане.

— Тъкмо се прибрах от Исландия.

— И сигурно си уморен.

— Е — каза той. — Не чак толкова уморен.

— Искаш ли компания?

— Да.

Тя си изкиска и затвори.

БЕВЪРЛИ ХИЛСВторник, 24 август06:04

Евънс се събуди от нечие тежко ритмично дишане. Протегна ръка към другата половина на леглото, но Джанис не беше там. Половинката й още беше топла. Той надигна глава с прозявка. На меката утринна светлина видя един строен, съвършено оформен крак да се вдига над долната табла на леглото, последван след миг и от втория. Двата крака бавно се спуснаха към пода. Издишване. После пак потеглиха нагоре.

— Джанис — попита той, — какво правиш?

— Трябва да загрея. — Стана с усмивка, гола и преспокойна, уверена във външния си вид и в това, че всеки неин мускул е очертан. — Имам група в седем.

— Колко е часът?

— Шест.

Той изпъшка и зарови глава във възглавницата.

— Наистина трябва да ставаш вече — каза тя. — Успиването съкращава живота.

Той изпъшка отново. Джанис беше пълна със здравна информация — такава й беше работата.

— Как може сънят да ми съкрати живота?

— Правили са изследвания с мишки. Не им позволявали да спят и познай какво? Живели по-дълго.

— Да бе. Имаш ли нещо против да включиш кафе-машината?

— Добре — каза тя. — Но наистина трябва да се откажеш от кафето… — И излезе от стаята.

Той стъпи на пода и каза:

— Не си ли чула? Кафето намалява риска от инсулт.

— Нищо подобно — каза тя от кухнята. — В кафето има деветстотин двайсет и три различни химични съединения и не е полезно за здравето.

— Нови проучвания — каза той. Но си беше вярно.

— Освен това причинява рак.

— Това изобщо не е доказано.

— И спонтанни аборти.

— Това едва ли ме засяга.

— И нервно напрежение.

— Джанис, моля те…

Тя се върна, скръсти ръце пред съвършените си гърди и се облегна на рамката на вратата. Виждаха се вените в долната част на корема й.

— Е, ти определено си нервен, Питър. Трябва да го признаеш.

— Само когато те гледам гола.

Тя се нацупи.

— Ти не ме вземаш на сериозно. — Обърна се и тръгна към кухнята, като му демонстрира съвършени седалищни мускули. Чу я да отваря хладилника.

— Няма мляко.

— Черно става.

Стана и тръгна към банята.

— Имаше ли някакви щети тук? — попита тя.

— От какво?

— От земетресението. Имаше слаб трус, докато те нямаше. Около четири и три.

— Не видях да е имало щети.

— Е, поне ти е преместило телевизора.

Той спря посред крачка.

— Какво?

— Преместило ти е телевизора. Ела виж.

Утринната светлина, сипваща се косо през прозореца, съвсем ясно показваше бледото очертание, където основата на телевизора се беше отпечатала в килима. Телевизорът бе преместен с шест-седем сантиметра от първоначалното си положение. Беше стар, с голям екран, трийсет и два инчов и дяволски тежък. Не можеше да се премести лесно. Евънс настръхна.

— Имал си късмет — каза Джанис. — С всичките стъкларии на полицата над камината. Те задължително се чупят, дори при слаб трус. Имаш ли застраховка?

Той не отговори. Беше се навел и надничаше между кабелите зад телевизора. Всичко изглеждаше нормално. Само че той не беше поглеждал зад телевизора повече от година. Едва ли можеше да прецени със сигурност.

— Между другото — каза тя, — кафето ти не е органично. Поне се постарай да си купуваш органично. Слушаш ли ме?

— Чакай малко. — Беше приклекнал пред телевизора и оглеждаше за нещо необичайно под него. Не виждаше нищо, което да не е било там и преди.

— А това какво е? — възкликна тя.

Той вдигна глава. Джанис държеше поничка.

— Питър — строго каза тя, — знаеш ли колко мазнини има в поничките? Все едно си изял пакетче масло.

— Знам… Трябва да ги откажа.

— Ами да, трябва. Освен ако не искаш да се разболееш от диабет, когато остарееш. Защо клечиш на пода?

— Проверявах телевизора.

— Защо? Не работи ли?

— Не, сигурно си работи. — Той се изправи.

— Пусна душа преди пет минути — каза тя. — Това е екологически безотговорно. — Наля му кафе и му го подаде. — Върви да си вземеш душ. Аз ще тръгвам.

Когато Евънс излезе от банята, тя вече си беше тръгнала. Той метна кувертюрата върху леглото (с това се изчерпваше представата му за оправено легло) и почна да се облича.

СЕНЧЪРИ СИТИВторник, 24 август08:45

Адвокатската фирма „Хасъл и Блак“ се помещаваше на пет етажа в една офис сграда в Сенчъри Сити. Бяха напредничава, социално ангажирана фирма. Представляваха много холивудски знаменитости и богати активисти, отдадени на екологични каузи. Фактът, че освен това представляваха и три от най-големите строителни компании в Ориндж Каунти, ставаше обществено достояние доста по-рядко. Но както се изразяваха партньорите, това поддържаше фирмата в равновесие.

Евънс беше постъпил на работа тук заради многобройните екологично активни клиенти и най-вече заради Джордж Мортън. Той беше един от четиримата адвокати, които работеха на пълно работно време за Мортън и неговата любима благотворителност — Националния фонд за природните ресурси или НФПР.

Въпреки това Евънс още беше младши сътрудник и следователно офисът му беше малък и с изглед към плоската стъклена стена на небостъргача от другата страна на улицата.

Евънс се зае да прегледа документите върху бюрото си. Обичайните неща, които се прехвърляха към младшите служители. Един договор за преотдаване под наем на жилищна площ, договор за комплексно трудово възнаграждение, писмено проучване за обявяване на банкрут, данъчен формуляр и две чернови на предупредителни писма за завеждане на искове от името на клиентите му — едното на художник срещу една галерия, която отказваше да му върне непродадените платна, и едно от любовницата на Джордж Мортън, която твърдеше, че служителят на паркинга в Суши Року е одраскал мерцедеса й, докато го е паркирал.

Любовницата, Маргарет Лейн, беше бивша актриса с лош нрав и склонност към завеждане на съдебни искове. Винаги когато се почувстваше пренебрегната от Джордж — което се случваше все по-често през последните месеци, — си намираше причина да съди някого. И искът неумолимо се озоваваше на бюрото на Евънс. Той си отбеляза да се обади на Марго. Не мислеше, че искът й има шанс да бъде зачетен, но нямаше да му е лесно да я убеди.

Следващото беше пространно изложение от един дилър на BMW от Бевърли Хилс, който твърдеше, че кампанията „Какво би карал Исус?“ е навредила на бизнеса му, защото осъждала луксозните автомобили. Явно автосалонът му се намираше близо да някаква църква и богомолците тормозеха служителите му на минаване след службата. На търговеца това не му харесваше, но на Евънс му се струваше, че според баланса продажбите му тази година са по-високи от предишната. Записа си да поговори и с него по телефона.

После провери имейлите си, разчисти двайсетина предложения да си уголеми пениса, десет оферти за успокоителни и още десет да си направи нова ипотека сега, преди лихвите да започнат да се покачват. Имаше само няколко важни имейла, първият от Хърб Лоуенстайн, който молеше за среща. Лоуенстайн беше старшият партньор по сметката на Мортън. Занимаваше се предимно с управление на недвижимите му имоти, но работеше и върху други инвестиционни аспекти. Когато ставаше въпрос за Мортън, управлението на недвижимите имоти си беше работа на пълен работен ден.

Евънс тръгна по коридора към офиса на Хърб.

Лиза, помощничката на Хърб Лоуенстайн, слушаше по телефона и когато Евънс влезе, затвори и каза виновно:

— Говори с Джак Никълсън.

— Как е Джак?

— Страхотен е. Тъкмо завършва един филм с Мерил. Имаше известни проблеми.

Лиза Рей беше двайсет и седем годишна, с живи очи и неутолим глад за клюки. Евънс отдавна беше свикнал да разчита на нея за всякакъв вид вътрешна информация.

— За какво съм му притрябвал на Хърб?

— Нещо за Ник Дрейк.

— За какво е съвещанието утре в девет?

— Не знам — каза тя така, сякаш този факт я изпълваше с недоумение. — Нищичко не успях да разбера.

— Кой го свиква?

— Счетоводителите на Мортън. — Погледна телефона на бюрото си. — А, затворил е. Можеш да влизаш.

Хърб Лоуенстайн се изправи и се ръкува небрежно с Евънс. Беше оплешивяващ мъж с приятно лице, приятни маниери и леката отнесеност на зубрач-смотаняк. Офисът му беше украсен с десетки снимки на семейството му, бюрото направо се огъваше под тях. Разбираше се добре с Евънс, ако не за друго, поне защото напоследък, винаги когато трийсетгодишната дъщеря на Мортън я арестуваха за притежание на кокаин, Евънс беше този, който отиваше посред нощ да й внесе гаранцията. В продължение на години това го беше правил Лоуенстайн и сега беше много доволен, че може да спи необезпокояван до сутринта.

— Е — каза той, — как беше в Исландия?

— Добре. Студено.

— Всичко наред ли е?

— Ами да.

— Между Джордж и Ник имам предвид. Всичко наред ли е там?

— Така мисля. Защо?

— Ник се притеснява. Обажда ми се два пъти през последния час.

— За какво?

— Докъде сме стигнали с дарението на Джордж за НФПР?

— Това Ник ли го пита?

— Има ли някакъв проблем там?

— Джордж иска да го отложим за известно време.

— Защо?

— Не каза.

— Заради онзи Кенър ли?

— Не каза. Каза само да го забавим. — Евънс се зачуди откъде Лоуенстайн е разбрал за Кенър.

— Какво да кажа на Ник?

— Кажи му, че още работим и че не можем да посочим конкретна дата за превода.

— Но няма проблем там, нали?

— Поне аз не знам за проблем.

— Добре. Ще си остане между тези стени. Кажи ми — има ли проблем?

— Възможно е да има. — Евънс си помисли, че Джордж рядко задържа плащания по благотворителни дарения. А и беше доловил известно напрежение по време на краткия им разговор предната вечер.

— За какво е съвещанието утре сутрин? — попита Лоуенстайн. — В голямата конферентна.

— Не знам.

— Джордж не ти е казал?

— Да.

— Ник е много разстроен.

— Е, това не е необичайно за него.

— Чул е за онзи Кенър. Според Ник Кенър иска да ни създаде неприятности. Че е един вид антиприродозащитник.

— Съмнявам се. Той е преподавател в МТИ. И то по някаква екологична дисциплина.

— Според Ник ще ни навлече неприятности.

— Не знам.

— Чул ви е с Мортън да си говорите за Кенър в самолета.

— По-добре да престане да подслушва.

— Тревожи се за отношението на Джордж към него.

— И с право — каза Евънс. — Ник е прецакал голям чек. Бил е депозиран на чужда сметка.

— Чух. Грешка на някой от доброволците. Не можеш да виниш Ник за това.

— Само че така не се печели доверие.

— Бил е депозиран по сметката на Международното общество за защита на дивата природа. Голяма организация. А и парите се превеждат обратно, може вече и да са преведени.

— Това е добре.

— Какво е твоето отношение към всичко това?

— Никакво. Просто правя онова, което поиска клиентът.

— Но ти го съветваш.

— Ако ми поиска съвет. Което засега не е направил.

— Говориш така, сякаш самият ти си изпаднал в немилост.

Евънс поклати глава.

— Хърб. Не виждам да има някакъв проблем. Налице е само отлагане. Толкоз.

— Добре — каза Лоуенстайн и посегна към телефона. — Ще се опитам да успокоя Ник.

Евънс се върна в офиса си. Телефонът звънеше и той го вдигна.

— Какво ще правиш днес? — попита Мортън.

— Нищо особено. Бумащина.

— Това може да почака. Искам да отидеш да провериш как стоят нещата с иска на вануту.

— За Бога, Джордж, всичко е още в етап на подготовка. Поне още няколко месеца ще минат, докато заведат иска в съда.

— Прескочи дотам — каза Мортън.

— Добре, те са в Калвър Сити, ще им звънна и…

— Не. Не се обаждай. Иди.

— Но те не очакват…

— Точно така. Именно. После ми се обади какво си открил, Питър.

И затвори.

КАЛВЪР СИТИВторник, 24 август10:30

Екипът, подготвящ съдебния иск на вануту, се беше нанесъл в един стар склад южно от Калвър Сити. Районът беше индустриален, с множество дупки по улиците. Нищо особено не се виждаше от тротоара — само обикновена тухлена стена и врата с очукана метална табелка с номера на адреса. Евънс натисна звънеца и го пуснаха в малка, отделена с допълнителни стени приемна. Тих говор се чуваше от другата страна на стената, но за гледане нямаше нищо.

Двама въоръжени пазачи стояха от двете страни на вратата в дъното, която водеше към същинския склад. Една секретарка седеше зад малко бюро. Въпросната секретарка го изгледа враждебно.

— Вие сте?

— Питър Евънс, „Хасъл и Влак“.

— За кого?

— Господин Болдър.

— Имате ли уговорка?

— Не.

Секретарката го изгледа невярващо.

— Ще звънна на помощничката му.

— Благодаря.

Секретарката заговори тихо по телефона. Евънс я чу да споменава името на адвокатската фирма. Погледна към двамата пазачи. Бяха от частна охранителна фирма. Те го изгледаха на свой ред — с безизразни лица.

Секретарката затвори и каза:

— Госпожица Хейнс ще дойде веднага. — И кимна на пазачите.

Единият се приближи и каза на Евънс:

— Просто формалност, господине, Мога ли да видя някакъв документ за самоличност?

Евънс му подаде шофьорската си книжка.

— Носите ли камери или други устройства за запис?

— Не — каза Евънс.

— Въоръжен ли сте?

— Не.

— Бихте ли си вдигнали ръцете за малко? — При сепнатия му поглед пазачът каза: — Представете си, че сте на летище. — И го обискира набързо. Изглежда, не очакваше да намери оръжие, но пък определено го претърсваше за жици. Прокара пръсти около яката му, опипа подгъва на сакото му, плъзна пръст по колана му, след което го помоли да си събуе обувките. Накрая прокара от двете страни на тялото му, в цял ръст, електронна палка.

— Не се шегувате, момчета — каза Евънс.

— Така е. Благодаря ви, господине.

Пазачът отстъпи встрани и се върна на мястото си до стената. Нямаше къде да се седне, така че Евънс остана прав и зачака. Минаха сигурно две минути, преди вратата да се отвори. Привлекателна, но строга на вид жена около трийсетте с къса тъмна коса и сини очи, облечена с дънки и бяла риза, каза:

— Господин Евънс? Аз съм Дженифър Хейнс. — Ръкостискането й беше твърдо. — Работя с Джон Болдър. Последвайте ме, моля.

Влязоха в тесен коридор със заключена врата в дъното. Допълнителна предпазна мярка — трябваше да минеш през две врати, за да се озовеш вътре.

— За какво беше всичко това? — каза той и кимна към пазачите отвън.

— Имахме малък проблем.

— Какъв проблем?

— Разни хора искат да знаят какво става тук.

— Ъъъ… хм.

— Научихме се да внимаваме.

Тя вдигна картата си пред вратата и ключалката изщрака.

Влязоха в стария склад — просторно помещение с висок таван, разделено със стъклени прегради на големи клетки. Вляво, зад стъклото, Евънс видя помещение, претъпкано с компютърни терминали. Пред всички седяха млади хора, а до клавиатурите имаше папки. На стъклената стена с големи букви пишеше: НЕОБРАБОТЕНИ ДАННИ.

Вдясно имаше подобна конферентна зала с надпис: САТЕЛИТИ/ РАДИОСОНДИ. Вътре имаше четирима души, които оживено обсъждаха някаква диаграма с големи пикове, окачена на стената.

По-нататък имаше друга стая с надпис: ОБЩИ ЦИРКУЛАЦИОННИ МОДЕЛИ (ОЦМ). Тук по стените висяха нагъсто големи карти на света и графики в ярки цветове.

— Уха! — възкликна Евънс. — Голяма операция.

— Голям процес — отвърна Дженифър Хейнс. — Всички тези хора са от тематичните ни екипи. Повечето са студенти от горните курсове по климатология, а не адвокати. Всеки екип проучва отделен проблем. — Тя обхвана с жест склада. — Първата група обработва суровите данни, тоест данните, препратени ни от „Годард“ — института за космически изследвания към Колумбийския университет в Ню Йорк, от Мрежата за историческа климатология на САЩ в Оук Ридж, Тенеси, и от центъра Хадли в източна Англия. Това са основните източници на температурни данни в целия свят.

— Аха — каза Евънс.

— Другата група, ей там, работи върху сателитните данни. Орбиталните сателити имат записи на температурите в горните слоеве на атмосферата от 1979-а насам, така че имаме данни за повече от двайсет години. Опитваме се да решим какво да правим с тях.

— Какво да правите с тях ли?

— Сателитните данни са проблем — каза тя.

— Защо?

Все едно не го бе чула, тя посочи към следващата стая.

— Екипът там прави сравнителни анализи на ОЦМ-етата — тоест на компютърно генерираните климатични модели — от 1970 година до наши дни. Както знаете, тези модели са изключително сложни, боравят с милион и повече променливи величини едновременно. Те са, засега, най-сложните компютърни модели, създадени от човечеството. Работим предимно с американски, британски и немски модели.

— Разбирам… — Започваше да му идва нанагорно.

— А екипът отсреща работи върху океанските нива. Зад ъгъла е палеоклиматът. Техните проучвания са, разбира се, чисто теоретични. И последният екип се занимава със слънчевото греене и аерозолите. Имаме и външен екип в Калифорнийския университет — той работи върху механизмите за събиране на атмосферни данни, най-вече върху облачните покривки и реакцията им на температурните промени. Кажи-речи, това е всичко. — Млъкна, забелязала объркването в очите на Евънс. — Извинете. Понеже работите с Джордж Мортън, реших, че сте запознат с тези неща.

— Кой е казал, че работя с Джордж Мортън?

Тя се усмихна.

— Ние си разбираме от работата, господин Евънс.

Минаха покрай една последна стая със стъклени стени, която си нямаше надпис. Беше пълна с диаграми и огромни фотографии, както и с триизмерни модели на Земята в кубове от прозрачна пластмаса.

— Какво е това? — попита той.

— Това е аудио-видео екипът ни. Те подготвят визуалните материали за съдебните заседатели. Някои от данните са изключително сложни и се опитваме да открием най-опростения и най-убедителен начин, по който да ги представим.

Продължиха напред и Евънс попита:

— Наистина ли е толкова сложно?

— Да — отвърна тя. — Островната държава Вануту се състои от четири коралови атола в южния Тихи океан, чието най-високо надморско равнище е само седем метра. Осемте хиляди жители на тези острови мога да бъдат потопени от покачващото се океанско ниво вследствие от глобалното затопляне.

— Да — каза Евънс. — Това го разбирам. Но защо сте впрегнали толкова много хора за научната обосновка?

Тя го погледна странно.

— Защото искаме да спечелим делото.

— Да…

— А то ще е трудно.

— Какво имате предвид? — попита Евънс. — Става въпрос за глобалното затопляне. Всички знаят, че глобалното затопляне е…

Нечий глас се разнесе басово откъм другия край на склада:

— Е какво?

Плешив очилат мъж вървеше към тях. Походката му беше тромава и прякорът му, Плешивия орел, определено му подхождаше. Както винаги, Джон Болдър беше облечен в синьо — син костюм, синя риза и синя вратовръзка. Изглеждаше вечно напрегнат, очите му примижаваха, вперени в Евънс. Колкото и да му беше неприятно, Евънс трябваше да си признае, че срещата с известния адвокат го изпълва с боязън.

Подаде му ръка и се представи.

— Питър Евънс, „Хасъл и Блак“.

— И работите с Джордж Мортън?

— Да.

— Задължени сме на господин Мортън за неговата щедрост. Полагаме всички усилия да бъдем достойни за подкрепата му.

— Ще му предам, господине.

— Да, разбира се. Та говорехте за глобалното затопляне, господин Евънс. Интересува ли ви тази тема?

— Да, интересува ме. Както всеки загрижен гражданин на тази планета.

— Така е. Но кажете ми нещо. Какво представлява глобалното затопляне, така както вие го разбирате?

Евънс се опита да прикрие изненадата си. Не беше очаквал, че ще го изпитват.

— Защо питате?

— Питаме всеки, който дойде тук. Опитваме се да си създадем представа за това доколко е информирана широката общественост. Какво е глобалното затопляне?

— Глобалното затопляне е затоплянето на земята от изгарянето на изкопаеми горива.

— Това всъщност не е вярно.

— Не е ли?

— Дори не е близо до истината. Опитайте още веднъж.

Евънс замълча. Ясно беше, че го изпитва човек с придирчивата и прецизна умствена нагласа на правист. Той добре познаваше тази порода, още от правния факултет. Помисли за миг, като внимателно подбираше думите си.

— Глобалното затопляне е, ъъъ, затоплянето на земната повърхност от излишъка на въглероден двуокис в атмосферата, причинен от изгарянето на изкопаеми горива.

— И това също не е вярно.

— Защо да не е?

— По няколко причини. В най-добрия случай, мога да преброя четири грешки в изявлението, което направихте току-що.

— Не разбирам — каза Евънс. — Изявлението ми… просто казах какво е глобалното затопляне.

— Само че то е нещо друго. — Тонът на Болдър беше отсечен, авторитетен. — Глобалното затопляне е теория…

— Вече едва ли е само теория — прекъсна го Евънс.

— Напротив, теория е — каза Болдър. — Повярвайте ми, лично аз бих искал да е нещо повече. Но в действителност глобалното затопляне е теорията, че повишените нива на въглероден двуокис и някои други газове причиняват увеличаване и средната температура на земната атмосфера, заради така наречения „парников ефект“.

— Щом казвате — съгласи се Евънс. — Това е по-точно определение, но…

— Господин Евънс, вие самият вярвате в глобалното затопляне, ако съм ви разбрал правилно, нали?

— Разбира се.

— Силно вярвате в него?

— Ами да. Като всички други.

— Когато вярвате силно в нещо, не смятате ли, че е важно да изразявате това си убеждение по най-точния начин?

Евънс започваше да се поти. Наистина се чувстваше, все едно се е върнал в университета.

— Ами, не знам… в този случай по-скоро не. Защото когато стане дума за глобалното затопляне, всички знаят за какво става въпрос.

— Знаят, казвате? Според мен дори самият вие не знаете за какво говорите.

Нагорещен до бяло гняв заля Евънс и той кипна:

— Вижте, само защото не се изразявам с точните научни термини…

— Не термините ме интересуват, господин Евънс. Загрижен съм за сърцевината на вашето твърдо убеждение. Подозирам, че убежденията ви са безпочвени.

— С цялото ми уважение към вас, това е нелепо. — Той си пое дълбоко дъх.

— Искате да кажете, че не са безпочвени?

— Точно това искам да кажа.

Болдър го изгледа замислено. Изглеждаше доволен от себе си.

— В такъв случай вие бихте били от голяма полза за този процес. Имате ли нещо против да ни отделите един час от времето си?

— Ъъъ… може би.

— Ще имате ли нещо против да ви запишем на видео?

— Не, но… защо?

Болдър се обърна към Дженифър Хейнс и тя каза:

— Опитваме са да определим какво знаят за глобалното затопляне добре информираните хора като вас. Това ще ни помогне да представим по-убедително тезата си пред съдебните заседатели.

— Искате да бъда нещо като фалшив съдебен заседател?

— Именно. Вече го пробвахме с няколко души.

— Добре — каза Евънс. — Сигурно бих могъл да го вмъкна в програмата си на някакъв етап.

— Сега би било добре — каза Болдър и се обърна към Дженифър: — Събери хората си в четвърта стая.

— Бих се радвал да помогна, разбира се — каза Евънс, — но дойдох просто да получа обща представа…

— Защото сте чули, че има проблеми с делото? Няма. Но има значителни предизвикателства — каза Болдър и си погледна часовника. — Трябва да присъствам на една среща, която не може да чака. Вие останете с госпожица Хейнс и когато приключите, ще поговорим за делото така, както го виждам аз. Става ли?

Не му оставаше друго, освен да се съгласи.

ЕКИП ВАНУТУВторник, 24 август11:00

Вкараха го в една съвещателна зала, настаниха го в единия край на дълга маса и насочиха към него видеокамера. „Точно като при показания под клетва“, помисли си той.

Петима млади хора влязоха в стаята и седнаха около масата. Всички бяха облечени небрежно, с дънки и тениски. Дженифър Хейнс ги представи толкова бързо, че Евънс не им запомни имената. Обясни, че всичките били студенти от последните курсове по различни научни дисциплини.

Докато те се настаняваха, Дженифър седна на стола до него и каза:

— Моля да извините Джон за държането му. Притеснен е и се намира под голям натиск.

— Заради делото?

— Да.

— Какъв натиск по-точно?

— Разговорът ни може би ще ви даде някаква представа с какво си имаме работа. — Тя се обърна към другите. — Готови ли сме?

Младежите кимнаха и заотваряха тефтерите си. Камерата се включи. Дженифър каза:

— Разговор с Питър Евънс от „Хасъл и Блак“, вторник, двайсет и четвърти август. Господин Евънс, бихме искали да обсъдим вашите възгледи за доказателствата, потвърждаващи глобалното затопляне. Това не е тест — просто бихме искали да изясним какво мислите по въпроса.

— Добре — каза Евънс.

— Кажете ни какво знаете за доказателствата, потвърждаващи наличието на глобално затопляне.

— Ами — започна Евънс, — знам, че температурата в световен мащаб през последните двайсет или трийсет години се е повишила значително като резултат от увеличеното количество въглероден двуокис, отделяно от индустрията, когато се изгарят изкопаеми горива.

— Добре. И като казвате, че се е повишила значително, колко по-точно имате предвид?

— С около един градус, струва ми се.

— По Фаренхайт или по Целзий?

— По Фаренхайт.

— И това повишаване е станало в рамките на двайсет години?

— Двайсет или трийсет, да.

— А по-рано през двайсети век?

— Температурата се е повишавала и тогава, но не толкова бързо.

— Добре — каза тя. — Сега ще ви покажа една диаграма… — Тя измъкна една диаграма3 от прозрачна папка:

— Това познато ли ви е? — попита тя.

— Виждал съм го — каза Евънс.

— Взето е от базата данни на НАСА-Годард, която се използва от ООН и други организации. Смятате ли ООН за достоверен източник на информация?

— Да.

— Значи можем да смятаме тази диаграма за точна? За неманипулирана?

— Да.

— Добре. Знаете ли какво показва тази диаграма?

Дотолкова Евънс можеше да разчете.

— Това е средната глобална температура от всички метеорологични станции по света за последните стотина години.

— Точно така — каза тя. — И какво разбирате вие от показанията в нея?

— Ами — започна той, — диаграмата показва същото, за което говорех преди малко. — Посочи червената линия. — Световните температури са започнали да се повишават някъде от 1890-а, но рязкото им повишаване започва някъде около 1970-а, когато индустриализацията е най-интензивна, което е и истинското доказателство за глобалното затопляне.

— Добре — каза тя. — Значи бързото покачване на температурата от 1970-а насам е причинено от какво?

— От покачващите се нива на въглероден двуокис от индустриализацията.

— Добре. С други думи, въглеродният двуокис се увеличава и температурите се увеличават.

— Да.

— Добре. Така, вие споменахте, че температурите започват да се повишават от 1890-а докъм 1940-а. И това се вижда на диаграмата. Какво е причинило това повишаване? Въглеродният двуокис ли?

— Ъъм… не съм сигурен.

— Защото през 1890-а индустриализацията е била нищожна в сравнение с днес, а вижте колко се е повишила температурата. Увеличило ли се е количеството въглероден двуокис през 1890-а?

— Не съм сигурен.

— В действителност наистина се е увеличило. Ето една диаграма, която показва нивата на въглероден двуокис и температурата.

— Добре — каза Евънс. — Точно каквото може да се очаква. Въглеродният двуокис се повишава и води до повишаване на температурите.

— Така — каза тя. — Сега искам да насоча вниманието ви към периода от 1940-а до 1970-а. Както виждате, през този период глобалните температури всъщност са се понижили. Виждате ли?

— Да…

— Нека ви покажа диаграма за този период. — Тя извади поредната диаграма.

— Това е период от трийсет години. Една трета от века, през която температурите са се понижавали. Насажденията страдали от слана през лятото, ледниците в Европа нараствали. Какво е причинило понижаването на температурите?

— Не знам.

— Увеличавало ли се е количеството на въглероден двуокис през въпросния период?

— Да.

— Значи, ако увеличаващият се въглероден двуокис е причината за повишаването на температурите, защо не е повишил температурите през периода от 1940-а до 1970-а?

— Не знам — каза Евънс. — Сигурно е имало и друг фактор. Или пък е било аномалия. В световен мащаб често се наблюдават аномалии. Вижте само фондовия пазар.

— Имало ли е на фондовия пазар аномалии, които продължават трийсет години?

Той сви рамене.

— Или пък може да е било заради саждите. Или някакво вещество във въздуха. По онова време са се изхвърляли много твърди частици, преди да бъдат въведени екологичните закони. Или пък някакъв друг фактор.

— Тези диаграми показват, че въглеродният двуокис се е покачвал стабилно, за разлика от температурата. Тя се повишава, пада, после пак се повишава. И въпреки това, ако ви разбирам правилно, вие все още се убеден, че именно въглеродният двуокис е причинил последното повишаване в температурите?

— Да. Всички знаят, че той е причината.

— Тази диаграма притеснява ли ви в някаква степен?

— Не — каза Евънс. — Признавам, че повдига някои въпроси, но пък не всичко се знае за климата. Така че — не. Диаграмата не ме притеснява.

— Добре. Радвам се да го чуя. Казахте, че тази диаграма показва средните стойности, измерени в метеорологични станции по целия свят. Доколко може да се разчита на тези данни, как мислите?

— Нямам представа.

— Ами например в края на деветнайсети век данните се събирали от хора, които отивали навън при една малка кутия и два пъти на ден записвали температурата. Може и да са пропускали от време на време. Може някой от близките им да се е разболял. И е трябвало да попълват данните по-късно.

— По онова време — може би.

— Така. Но колко точни според вас са записите на температурните данни от Полша през трийсетте години? Или от руските провинции от 1990-а насам?

— Не много точни, предполагам.

— И аз бих се съгласила с тази оценка. Така че през последните сто години значителен брой от метеорологичните станции, включени в проучването, може да не са предоставили достоверна информация с високо качество.

— Възможно е — каза Евънс.

— За целия този период коя страна според вас има най-добре поддържаната мрежа от метеорологични станции, покриващи голяма територия?

— Щатите?

— Именно. Мисля, че по това не може да има спор. Ето друга диаграма.

— Тази диаграма прилича ли на първата, която видяхме, за глобалната температура?

— Не съвсем.

— Каква е промяната в температурата от 1880-а до наши дни?

— Като че ли, ъъъ, една трета от градуса.

— Една трета от градус по Целзий за сто и двайсет години. Не изглежда особено значително. — Тя посочи диаграмата. — И коя е била най-топлата година през последното столетие?

— Като че ли деветстотин трийсет и четвърта.

— Според вас показва ли тази диаграма наличието на глобално затопляне?

— Амии. Температурата се е повишила.

— През последните трийсет години — да. Но през трите десетилетия преди това се е понижавала. А настоящите температури в САЩ са приблизително същите като през трийсетте години на двайсети век. Така че — потвърждава ли тази диаграма наличието на глобално затопляне?

— Да — каза Евънс. — Просто в Щатите то не е толкова значително, колкото в останалата част на света, но все пак го има.

— Притеснява ли ви фактът, че най-точните температурни записи показват най-малко затопляне?

— Не. Защото глобалното затопляне е глобално явление. Не засяга само Щатите.

— Ако трябваше да защитавате тези диаграми в съдебна зала, смятате ли, че бихте могли да убедите съдебните заседатели в своята позиция? Или те ще разгледат диаграмата и ще кажат — тая работа с глобалното затопляне е изсмукана от пръстите?

— Подвеждане на свидетеля — каза той през смях.

Всъщност беше леко обезпокоен. Но само леко. И преди беше чувал подобни твърдения на екологични конференции. Лобистите на индустрията можеха да те засипят с данни, които са изопачили предварително, и да изнесат убедителна, добре подготвена реч, която, без да се усетиш, те изпълва със съмнения.

Сякаш прочела мислите му, Дженифър каза:

— Тези диаграми показват действителни данни, Питър. Температурни записи от Института за космически изследвания към Колумбийския университет. Нива на въглероден двуокис от Мауна Лоа и ледниците в Антарктика4. И всичките са събрани от изследователи, които твърдо вярват в наличието на глобално затопляне.

— Да — каза той. — Защото всеобщото мнение на учените по целия свят гласи, че глобалното затопляне е факт и че то представлява заплаха за цялата планета.

— Добре — спокойно каза тя. — Радвам се, че всичко това не повлия на възгледите ви. Сега да се насочим към други въпроси. Дейвид?

Един от студентите се наведе напред.

— Господин Евънс, бих искал да поговорим за използването на земята, за градския островен ефект на затопляне и за сателитните данни относно температурата на тропосферата.

Евънс си помисли: „О, Господи“. Но само кимна и каза:

— Добре…

— Един от въпросите, които бихме искали да засегнем, е как температурата на повърхността се влияе от използването на земята. Запознат ли сте с този въпрос?

— Всъщност не. — Той си погледна часовника. — Честно казано, вие работите в дълбочина на подробностите, която е извън моите възможности. Аз просто слушам какво казват учените и…

— А ние се подготвяме за съдебен процес — каза Дженифър — въз основа на онова, което казват учените. Съдебната битка ще се води точно на такова ниво на научна трудност.

— Битка? — Евънс сви рамене. — Че кой ще ви опонира? Няма уважаван учен на света, който да не вярва в наличието на глобално затопляне.

— Точно тук грешите — каза тя. — Защитата ще призове професори от МТИ, Харвард, Колумбия, Дюк, Вирджиния, Колорадо, Бъркли и други престижни университети. Ще призоват бившия президент на Националната академия на науките. Може да призоват дори няколко нобелови лауреати. Ще докарат професори от Англия, от германския институт „Макс Планк“, от Стокхолмския университет в Швеция. Тези учени ще твърдят, че глобалното затопляне е в най-добрия случай недоказано, а в най-лошия — чиста фантазия.

— Изследванията им, без съмнение, са финансирани от едрата индустрия.

— Някои да. Но не всички.

— Значи са свръхконсервативни.

— Фокусът на процеса ще е върху данните — каза тя.

Евънс ги погледна и видя тревогата по лицата им. И си помисли: „Те наистина мислят, че могат да загубят делото“.

— Но това е абсурдно — каза Евънс. — Стига само да прочетете вестниците или да гледате телевизия…

— Вестниците и телевизията са податливи на грижливо дирижирани медийни кампании. За разлика от съдебните процеси.

— Ами тогава оставете масмедиите — каза Евънс — и просто прочетете научните списания…

— Правим го. Не всички биха били от полза за нашата кауза. Господин Евънс, имаме още доста работа. Така че по-добре се успокойте, за да можем да продължим.

В този момент телефонът иззвъня и Болдър го измъкна от това мъчение.

— Пратете онова момче от „Хасъл и Блак“ в офиса ми — каза той. — Мога да му отделя десет минути.

ЕКИП ВАНУТУВторник, 24 август12:04

Офисът на Болдър беше със стъклени стени. Самият той бе качил крака върху стъкленото бюро и разлистваше дебели папки с документи и изследователски доклади. Не си свали краката, когато Евънс влезе, само попита:

— Интересно ли ви беше?

Имаше предвид „разпита“.

— В известен смисъл — каза Евънс. — Но трябва да кажа, че според мен хората ви се притесняват, че може да загубят.

— Аз съм напълно убеден, че ще спечелим това дело — каза Болдър. — Напълно. Но не искам хората ми да мислят като мен! Искам много да се притесняват. Искам екипът ми да трепери от страх преди всеки процес. И особено преди този. Ние ще се изправим срещу Агенцията за защита на околната среда, която го знае и вече си е осигурила външна адвокатска помощ в лицето на Бари Бекмън.

— Уха! — възкликна Евънс. — Тежка артилерия.

Бари Бекмън беше най-известният адвокат от своето поколение. Едва двайсет и осем годишен беше защитил професура в правния факултет на Станфордския университет, няколко години след това беше напуснал университета и се бе заел с частна практика. Вече представляваше Майкрософт, Тойота, Филипс и множество други мултинационални компании. Беше изключително умен, чаровен, имаше невероятно чувство за хумор и фотографска памет. Всички знаеха, че когато пледира пред Върховния съд (вече го беше правил три пъти), цитира страниците на съответните документи в отговор на въпроси, зададени му от съдията. „Ваша чест, вярвам, че ще намерите тази информация в бележка под линия номер седемнайсет на страница 237“. Такива работи.

— Бари си има и недостатъци — каза Болдър. — Има незабавен достъп до толкова много информация, че лесно може да изгуби основната нишка. Обича да се слуша как говори. Аргументите му са прекалено дълги. Веднъж вече съм го побеждавал. И съм губил от него — веднъж. Но едно е сигурно — можем да очакваме изключително подготвен противник.

— Не е ли малко необичайно да се наема адвокат, преди да е заведен искът?

— Въпрос на тактика — отговори Болдър. — Настоящото правителство не желае да бъде ответник по това дело. Смятат, че ще спечелят, но не им трябва негативната публичност, която задължително ще си спечелят, ако отхвърлят съществуването на глобално затопляне. Така че се надяват да ни сплашат и ние да се откажем. Което ние никога няма да направим, разбира се. Особено сега, когато имаме достатъчно финансови средства, благодарение на господин Мортън.

— Това е добре.

— В същото време предизвикателствата не са за пренебрегване. Бари ще твърди, че няма достатъчно данни, подкрепящи наличието на глобално затопляне. Че научните доказателства са слаби. Ще изтъкне, че предсказанията отпреди десет и петнайсет години вече са се оказали несъстоятелни. Ще посочи, че дори водещи застъпници за наличието на глобално затопляне вече публично са изразили съмненията си относно могат ли бъдещите климатични промени да бъдат предсказани, може ли проблемът да се смята за сериозен — и дори дали въобще съществува такъв проблем.

— Водещи застъпници са казали това?

Болдър въздъхна.

— Уви, да. В научни списания.

— Никога не съм чел такова нещо.

— Статиите съществуват. И Бари ще ги изрови. — Той поклати глава. — Някои експерти са изказвали различни становища по различно време. Някои са казвали, че нарастващите количества въглероден двуокис не са голям проблем — сега казват, че са. Нямаме нито един научен експерт, който да не заприлича на глупак при кръстосания разпит.

Евънс кимна. Знаеше за какво става въпрос. Едно от първите неща, които студентите научаваха в правните факултети, беше, че правото не винаги съвпада с истината. Правото беше резултат от спора между двете страни в съдебната зала. В процеса на този спор истината можеше и да излезе на повърхността, но можеше и да не излезе. Често не излизаше. Прокурорите можеше и да знаят, че обвиняемият е виновен, и въпреки това да не успеят да го осъдят. Случваше се постоянно.

— Именно затова — каза Болдър — този процес ще зависи от записите на тихоокеанското ниво. В момента събираме всички достъпни архиви по този въпрос.

— И защо процесът ще зависи от това?

— Защото според мен — каза Болдър — в този процес ние трябва да заложим стръв и после бързо да навием макарата. Делото е за глобалното затопляне, но не там се крие емоционалният заряд, който ще повлияе на съдебните заседатели. Съдебните заседатели не обичат да разчитат диаграми. И всичките тези приказки за някакви си десети от градуса просто им минават покрай ушите. Става въпрос за технически детайли, за дребнави спорове между експерти — неща, които са крайно отегчителни за обикновените хора. Не, съдебните заседатели ще видят това дело като дело за безпомощните, обеднели, превърнати в жертви хора, чиито домове и родината на предците им са погълнати от океана. Дело за ужаса от повишаващото се океанско равнище — повишаващо се рязко и необяснимо, — без очевидна причина, освен ако не приемем, че нещо необичайно и безпрецедентно не се е отразило на целия свят през последните години. Нещо, което кара океанското равнище да се покачва и заплашва живота на невинни мъже, жени и деца.

— И това нещо е глобалното затопляне.

Болдър кимна.

— Съдебните заседатели ще трябва сами да стигнат до това заключение. Ако можем да им покажем убедителни данни за покачването на морското равнище, ще сме стъпили на добра основа. Когато съдебните заседатели видят, че някой е пострадал, те са склонни да стоварят вината някъде.

— Добре. — Евънс схващаше накъде бие Болдър. — Значи данните за морското равнище са важни.

— Да, но трябва да са солидни, необорими.

— А това е трудно постижимо, така ли?

Болдър вдигна вежда.

— Господин Евънс, знаете ли нещо за проучването на морското равнище?

— Не. Знам само, че морското равнище се покачва по целия свят.

— За жалост, това твърдение среща значителен отпор.

— Шегувате се.

— Известен съм с липсата си на чувство за хумор — каза Болдър.

— Но морското равнище не може да се оспори — каза Евънс. — То е нещо съвсем просто. Отбелязвате нивото на водата при прилив, измервате я отново на следващата година и така нататък, виждате, че се покачва… така де, какво му е сложното?

Болдър въздъхна.

— Смятате, че морското равнище е просто нещо? Повярвайте ми, не е. Чували ли сте някога за геоида? Не? Геоидът е равнопотенциалната повърхност на земното гравитационно поле, съотнесена към средната морска повърхност. Това говори ли ви нещо?

Евънс поклати глава.

— Е, това е основна концепция в измерването на морското равнище. — Болдър разлисти документите пред себе си. — А какво ще кажете за леднико-хидро-изостатичното моделиране? Евстатичните и тектонични влияния върху динамиката на бреговата линия? Холоценските утаечни поредици? Вътреприливното разпределение на фораминиферите? Въглеродния анализ на крайбрежните палеоареали? Аминостратиграфията? Не? Нищо не ви говорят? Мога да ви уверя, че морското равнище е една жестоко оспорвана специалност. — Той хвърли последния лист настрани. — Точно върху това работя в момента. А несъгласието в научната колегия само допълнително подчертава колко е важно да се открият неоспорими данни.

— И вие сте открили такива данни?

— Чакаме ги да пристигнат, да. Австралийците имат няколко бази с такива данни. Французите имат поне една в Мория и навярно още една в Папете. Има една, финансирана от фондацията на Алън Уили, но тя може да се окаже с прекалено кратък период на отчитане. И други също. Ще видим.

Интеркомът изжужа и се чу гласът на помощничката:

— Господин Болдър, търси ви господин Дрейк от НФПР.

— Добре. — Болдър се обърна към Евънс и му подаде ръка. — Приятно ми беше да си поговорим, господин Евънс. Още веднъж предайте благодарностите ни на Джордж. Кажете му, че ако поиска, по всяко време е добре дошъл да види какво правим. Тук винаги работим усилено. Желая ви приятен ден.

После се обърна и вдигна телефона. Евънс го чу да казва:

— Ник, какво, по дяволите, става в НФПР? Ще оправиш ли нещата, както се договорихме, или не?

Евънс затвори вратата.

Излезе от офиса на Болдър с неприятно чувство. Болдър беше един от най-убедителните хора на планетата. Знаеше, че Евънс е пратен от Джордж Мортън. Знаеше, че Мортън се кани да направи огромно дарение в подкрепа на процеса. Би трябвало да излъчва вълни от самоувереност. И наистина беше започнал така.

„Аз съм напълно убеден, че ще спечелим това дело“.

Но след това Евънс бе чул и друго:

„Предизвикателствата не са за пренебрегване“.

„Нямаме нито един научен експерт, който да не заприлича на глупак“.

„В този процес ние трябва да заложим стръв и после бързо да навием макарата“.

„Този процес ще зависи от записите на тихоокеанското ниво“.

„Морското равнище е една жестоко оспорвана специалност“.

„Ще видим“.

Определено не беше разговор, предназначен да затвърди увереността на Евънс. Същото можеше да се каже за експеримента, който бяха провели с Дженифър Хейнс относно научните проблеми, с които биха могли да се сблъскат по време на процеса.

Но пък, като си помислиш, тези изразени на глас съмнения всъщност бяха знак за увереност от страна на правния екип. Самият Евънс също беше адвокат — беше дошъл да разбере как върви подготовката за процеса и те не бяха скрили нищо от него. Щяха да спечелят делото, макар и трудно, заради сложността на данните и неспособността на заседателите да се съсредоточат задълго.

И така — трябваше ли той, Евънс, да препоръча на Мортън да продължи с финансовата си поддръжка?

Разбира се, че трябва.

Дженифър го чакаше пред офиса на Болдър.

— Чакат ви в съвещателната зала. Готови сме да продължим.

— Наистина съжалявам, но не мога — отвърна Евънс. — Имам други…

— Разбирам — каза тя, — ще го направим друг път. Чудех се дали имате друга среща веднага, или ще намерите време да обядваме заедно?

— О — каза Евънс без никакво колебание, — за това ще намеря време.

— Добре — каза тя.

КАЛВЪР СИТИВторник, 24 август12:15

Обядваха в един мексикански ресторант в Калвър Сити. Тихо местенце. В единия ъгъл имаше шепа кинаджии от близкото филмово студио на „Сони“. Двама гимназисти се натискаха. Имаше и няколко възрастни жени с широкополи шапки.

Седнаха в едно ъглово сепаре и си поръчаха специалитета на заведението.

— Болдър, изглежда, смята, че данните за морското равнище са най-важни — каза Евънс.

— Така мисли той. Лично аз не съм толкова сигурна.

— Защо?

— Никой не е виждал цялата информация. Но дори да е с високо качество, трябва да показва значително покачване на морското равнище, за да впечатли заседателите. А това може и да не е така.

— Как е възможно това? — попита Евънс. — Ледниците се топят, гигантски ледени блокове се откъсват от Антарктика…

— Въпреки това данните може да не показват значително покачване. Нали знаете Малдивските острови в Индийския океан? Имаше съмнения за евентуални наводнения и поканиха екип скандинавски учени да проучи морското равнище. Учените не откриха доказателства за покачване в рамките на последните няколко века — и понижаване през последните двайсет години.

— Понижаване? Това било ли е публикувано някъде?

— Миналата година — каза тя. Донесоха храната и Дженифър махна с ръка в смисъл „стига сме говорили за работа“. Изяде буритото си с апетит и избърса брадичката си с ръка. Евънс забеляза назъбен бял белег от дланта й по вътрешната страна на ръката чак до лакътя. — Господи, обожавам тази храна. Във Вашингтон не може да се намери свястна мексиканска кухня.

— Вие оттам ли сте?

Тя кимна.

— Дойдох да помогна на Джон.

— Той ви е помолил?

— Не можех да му откажа. — Тя вдигна рамене. — Така че виждам приятеля си веднъж в седмицата. Редуваме се — той идва тук едната, аз пътувам до Вашингтон за следващия уикенд. Но ако се стигне до процес, може да отнеме година, дори две. Не ми се вярва връзката ни да издържи.

— Той с какво се занимава? Приятелят ви.

— Адвокат е.

Евънс се засмя.

— Понякога си мисля, че всички са адвокати.

— Така си е. Той се занимава с ценни книжа. Не е моята област.

— А вашата каква е?

— Подготовка на свидетели и подбор на съдебните заседатели. Психологически анализ на кандидатите. Точно затова сега отговарям за целевите групи.

— Разбирам.

— Знаем, че повечето групи, от които бихме могли да избираме съдебни заседатели, ще са чували за глобалното затопляне и повечето навярно ще са склонни да го смятат за реално съществуващо.

— Че как иначе — каза Евънс. — Това си е неоспорим факт вече от петнайсетина години.

— Но трябва да определим какви хора биха продължили да вярват в това въпреки доказателствата за противното.

— Като какви например?

— Като диаграмите, които ви показах днес. Или сателитните данни. Знаете ли за сателитните данни?

Евънс поклати глава.

— Теорията за глобалното затопляне гласи, че горните слоеве на атмосферата ще се затоплят от уловената топлина, точно като в парник. Земната повърхност ще се затопли по-късно. Но от 1979-а имаме в орбита сателити, които са в състояние постоянно да следят температурата на атмосферата на височина пет мили. Те показват, че горните атмосферни слоеве се затоплят много по-малко от земната повърхност.

— Възможно е да има проблем с данните…

— Повярвайте ми, сателитната информация е анализирана десетки пъти. Тя сигурно е най-проверяваната информация в целия свят. А и данните от метеорологичните балони я потвърждават. Показват много по-слабо затопляне от очакваното според теорията за глобалното затопляне. Още един проблем, с който предстои да се справим. Работим върху него.

— Как?

— Смятаме, че ще се окаже твърде сложен за заседателите. Подробностите от МЗУ-тата — микровълново-звукови устройства, кръстосани скенери с четириканален анализ на слънчевото греене — и въпросите дали канал две е бил коригиран за дневни промени и вътресателитни занулявания, вариращи с времето нелинейни инструментални реакции… Надяваме се, че ще зациклят. Както и да е. Стига вече. — Тя избърса лицето си със салфетката си и той пак видя белия белег по вътрешната страна на ръката й и попита:

— Откъде ви е това?

Тя вдигна рамене.

— От правния факултет.

— А аз си мислех, че в моя университет е трудно.

— Водех курс по карате — каза тя. — Понякога продължаваше до късно. Искате ли още пържени картофки?

— Не.

— Да поискам ли сметката?

— Разкажете ми — каза той.

— Няма много за разказване. Една вечер се качих в колата си и едно хлапе се вмъкна на седалката до мен и извади пистолет. Каза ми да карам.

— Хлапе от вашия курс?

— Не. По-голямо. На двайсет и седем или там някъде.

— И какво направихте?

— Казах му да се маха. Той ми повтори да карам. Така че запалих колата и докато включвах на скорост, го попитах накъде иска да карам. Той се оказа достатъчно глупав да посочи и го ударих по гръкляна. Не го ударих достатъчно силно и той успя да стреля веднъж, в предното стъкло. После го ударих с лакът. Два-три пъти.

— И какво стана с него?

— Умря.

— Господи! — прошепна Евънс.

— Някои хора вземат лоши решения — каза тя. — Защо ме гледате така? Той беше висок метър и деветдесет, тежеше сто и двайсет килограма и имаше досие оттук до Небраска. Въоръжен грабеж, нападение със смъртоносно оръжие, опит за изнасилване — каквото се сетиш. Смятате, че трябва да ми е мъчно за него?

— Не — побърза да каже Евънс.

— Напротив, виждам го в очите ви. Много хора смятат така. „Та той е бил хлапе, как си могла да го направиш?“ Едно ще ви кажа: хората си нямат представа за какво става въпрос. Един от нас щеше да умре онази нощ. Радвам се, че не бях аз. Което не пречи мисълта за това да ме гложди и до днес.

— Сигурно.

— Понякога се будя, обляна в студена пот. Виждам как куршумът пръска стъклото пред лицето ми. Усещам колко близо съм била до смъртта. Глупава съм била. Трябваше да го убия още с първия удар.

Евънс мълчеше. Не знаеше какво да каже.

— Някога да са ви опирали пистолет в главата? — попита тя.

— Не…

— Значи си нямате представа какво е, нали?

— Имахте ли си неприятности след това? — попита той.

— И още как, по дяволите. Даже дълго време си мислех, че няма да получа разрешение да практикувам професията си. Твърдяха, че съм го била подвела. Можете ли да си представите? Не го бях виждала през живота си онзи. Но после един много добър адвокат ми се притече на помощ.

— Болдър?

Тя кимна.

— Затова съм тук.

— А ръката ви?

— Колата се блъсна и се порязах на счупеното стъкло — каза тя и даде знак на сервитьорката. — Какво ще кажете да поискаме сметката?

— Оставете на мен.

След няколко минути вече бяха навън. Евънс примижа на млечната обедна светлина. Тръгнаха по тротоара.

— Значи — подхвана Евънс — излиза, че сте много добра в каратето.

— Достатъчно добра.

Стигнаха до склада. Той й подаде ръка за довиждане.

— Наистина бих искала пак да обядваме заедно — каза Дженифър. Беше толкова директна, че той се зачуди дали пък не го е харесала, или просто иска да го държи в течение за напредъка по подготовката на процеса. Защото също като Болдър и тя изглеждаше много убедена в успеха.

— С огромно удоволствие — каза той.

— Скоро, нали?

— Да.

— Ще ми се обадите ли?

— Със сигурност.

БЕВЪРЛИ ХИЛСВторник, 24 август17:04

Когато стигна до апартамента си и паркира в гаража срещу алеята, почти се беше стъмнило. Докато се качваше по задното стълбище, хазяйката подаде глава през прозореца и каза:

— За малко ги изпуснахте.

— Кои?

— Хората от кабелния сервиз. Тъкмо си тръгнаха.

— Не съм викал кабелен сервиз — каза той. — Пуснахте ли ги?

— Не, разбира се. Казаха, че ще ви изчакат. Тъкмо си тръгнаха.

Евънс не беше чувал хора от кабелен сервиз да чакат когото и да било.

— Колко чакаха?

— Не много. Десетина минути.

— Добре.

Стигна до площадката на втория етаж. На бравата беше закачена бележка „Съжаляваме, че ви изпуснахме“. И с по-малки букви: „Обадете се за уговорка“.

И тогава разбра какъв е проблемът. Записаният адрес беше Роксбъри 2119. Неговият беше Роксбъри 2129. Само че бележката с адреса беше на предната врата, а не на задната. Просто бяха сгрешили. Вдигна изтривалката да провери ключа, който държеше там. Беше си на мястото — точно където го беше оставил. Не беше местен — около него се беше събрала прах.

Отключи и влезе. Отиде при хладилника и видя старата кофичка кисело мляко. Трябваше да прескочи до супермаркета, но беше прекалено уморен. Провери телефонния секретар за съобщения от Джанис или Каръл. Нямаше. Е, сега вече и Дженифър Хейнс влизаше в сметките, но тя си имаше приятел, беше от Вашингтон и… той знаеше, че просто няма да се получи.

Замисли се дали да не се обади на Джанис, но се отказа. Взе си душ и реши да си поръча пица за вкъщи. Полегна да си почине за няколко минути, преди да се обади. И заспа моментално.

СЕНЧЪРИ СИТИСряда, 25 август08:59

Съвещанието се провеждаше в голямата конферентна зала на четиринадесетия етаж. Четиримата счетоводители на Мортън бяха там, също и помощничката му Сара Джоунс, Хърб Лоуенстайн, който се занимаваше с недвижимата собственост, някакъв тип — Марти Брен, — който отговаряше за данъците на НФПР, и Евънс. Мортън, който мразеше всякакви финансови съвещания, крачеше нервно.

— Давайте да започваме — каза накрая. — Предполага се, че давам десет милиона долара на НФПР и документите са подписани, така ли е?

— Да — каза Лоуенстайн.

— Само че сега те искат да добавим допълнителна клауза към споразумението?

— Точно така — каза Марти Брен. — Стандартна процедура при такива организации. — Той разлисти документите си. — Всяка благотворителна организация иска да има пълен достъп до парите, които получава, дори когато са дарени за конкретна цел. Възможно е тази цел да погълне повече или по-малко средства от предвиденото, или нещата да се забавят, да бъде оспорена по законов път или да бъде отложена по друга причина. В нашия случай парите са за съдебното дело на Вануту и фразата, която НФПР иска да добави, е „споменатата сума да се използва за покриване разходите по процеса на Вануту, включително такси, хонорари, консумативи… и т.н. и т.н… или за други съдебни дела, или за други подобни цели, които НФПР сметне за пригодни спрямо капацитета си като природозащитна организация“.

— Това е фразата, която искат?

— Стандартна, както казах.

— Има ли я в предишните ми договори за дарения?

— Ще трябва да проверя.

— Защото — каза Мортън — на мен ми звучи сякаш искат да духнат под опашката на това дело и да похарчат парите за друго.

— О, съмнявам се — обади се Хърб.

— Защо? — обърна се към него Мортън. — Защо иначе ще искат такава клауза? Вижте, бяха подписали договор. Сега искат промяна. Защо?

— Всъщност едва ли може да се нарече промяна — каза Брен.

— Промяна е и още как, по дяволите.

— Ако погледнете споразумението като цяло — спокойно каза Брен, — то гласи, че всички пари, които не бъдат похарчени за съдебния процес, могат да бъдат използвани от НФПР за други цели.

— Но само в случай, че след края на процеса са останали пари — каза Мортън. — Не могат да ги харчат за нищо друго преди това.

— Предполагам, че се опасяват от дълги отлагания.

— Защо да има отлагания? — Мортън се обърна към Евънс. — Питър? Какво става в Калвър Сити?

— Подготовката, изглежда, напредва — отвърна Евънс. — Подхванали са мащабна операция. Поне четиридесет души работят по делото. Не мисля, че се канят да се откажат.

— А има ли някакви проблеми с процеса?

— По-скоро предизвикателства — каза Евънс. — Делото е сложно. Ответната страна се готви да извади тежката артилерия. Работят здраво.

— Защо ли не съм убеден? — сопна се Мортън. — Преди половин година Ник Дрейк ми каза, че това дело ни е в кърпа вързано и е страхотна възможност за медийна изява, а сега ми искат клауза, която на практика им позволява да го зарежат.

— Може би трябва да питаме Ник.

— Имам по-добра идея. Хайде да направим една ревизия на НФПР.

Залата забръмча като кошер.

— Не мисля, че имаш това право, Джордж.

— Не знам дали можеш да го направиш.

— Те искат допълнителна клауза. И аз искам допълнителна клауза. Каква е разликата?

— Не можеш да изискаш ревизия на цялата операция…

— Джордж — каза Хърб Лоуенстайн. — С Ник сте приятели отдавна. Избраха те за Загрижен гражданин на годината. Една ревизия би изглеждала странно на този фон.

— Искаш да кажеш, че ще изглежда все едно им нямам доверие?

— Казано директно, да.

— Нямам им. — Мортън опря ръце на масата и изгледа всички. — Знаете ли какво си мисля? Че искат да зарежат процеса и да похарчат всичките пари за онази конференция по резките климатични промени, по която е пощурял Ник.

— Не им трябват десет милиона за една конференция.

— Не знам какво им трябва. Той вече прати на чужда сметка двеста и петдесет хиляди от моите пари. Озоваха се в шибания Ванкувър. Вече не знам какви ги върши.

— Ами тогава трябва да оттеглиш дарението си.

— По-полека — намеси се Марти Брен. — Не бързайте толкова. Ако не бъркам, те вече са поели известни финансови ангажименти, понеже съвсем основателно са смятали, че парите ще пристигнат всеки момент.

— Тогава им дай някаква сума и забрави за останалото.

— Не — каза Мортън. — Няма да оттегля дарението. Питър Евънс каза, че подготовката върви с пълна пара, и аз му вярвам. Ник твърди, че онова с двеста и петдесетте хилядарки е било грешка, и аз му вярвам. Искам от вас да поискате ревизия и искам да ме уведомите каква е реакцията. През следващите три седмици няма да съм тук.

— Така ли? Къде ще си?

— Ще пътувам.

— Но ние трябва да можем да се свързваме с теб, Джордж.

— Възможно е и да не можете. Обаждайте се на Сара. Или се обръщайте към Питър да се свърже с мен.

— Но, Джордж…

— Това е. Говорете с Ник и вижте какво ще каже. Пак ще си поговорим.

И излезе от залата. Сара го последва.

— Какво става, по дяволите? — възкликна Лоуенстайн.

Никой не му отговори.

ВАНКУВЪРЧетвъртък, 26 август12:44

Зловещо изтрещя гръмотевица. Нат Деймън погледна през прозорците на офиса си и въздъхна. От самото начало беше усетил, че онази подводница ще му докара проблеми. След като чекът излезе невалиден, той отмени поръчката с надеждата, че с това ще се свърши. Но не би.

В продължение на седмици не се случи нищо, но днес един от онези двамата — адвокатът с лъскавия костюм — се върна неочаквано да му напомни, че е подписал декларация за неразгласяване и че няма право да обсъжда нищо с никого във връзка с договора за наемане на подводницата, или рискува да бъде подведен под отговорност.

— Може да спечелим, може и да загубим делото — каза адвокатът. — Но и в двата случая с бизнеса ти е свършено, приятелю. Къщата ти е ипотекирана. Ще изплащаш заеми до края на живота си. Така че си помисли хубавичко. И си дръж устата затворена.

По време на целия разговор сърцето на Деймън се блъскаше в гърдите му като птичка. Защото с него вече се беше свързал един човек от данъчните служби, някой си Кенър, който също щеше да дойде днес. Да му зададял няколко въпроса.

Деймън примираше при мисълта, че този Кенър може да се появи, докато адвокатът е още при него, но ето че адвокатът вече си беше тръгнал, току-що. Колата му, обикновен буик с номера от Онтарио, прекоси дока и изчезна.

Деймън почна да подрежда офиса. Изкушаваше го мисълта да изчезне, преди Кенър да е дошъл. Нищо лошо не беше направил. Не виждаше защо трябва да се среща с данъчни инспектори. А дори да се срещнеше, какво щеше да направи — да каже, че не може да отговори на въпросите му?

И после какво — щяха да му връчат призовка или нещо такова. Да го завлекат в съда.

Реши да си тръгва. Гръмотевиците трещяха една през друга, святкаха мълнии. Голяма буря.

Тъкмо затваряше, когато видя, че адвокатът е забравил мобилния си телефон на бюрото. Погледна навън да види дали не се връща да си го вземе. Още не, но със сигурност в един момент щеше да се сети, че го е оставил тук, и да се върне. Реши да си тръгне, преди да се е появил.

Бързо пъхна телефона в джоба си, изгаси лампите и заключи офиса. Първите дъждовни капки шареха паважа и той заподтичва към колата си, паркирана отпред. Отвори вратата и тъкмо се навеждаше да седне зад волана, когато телефонът иззвъня. Поколеба се, не знаеше как да постъпи. Телефонът звънеше настоятелно.

Назъбена светкавица падна върху мачтата на един от корабите в сухия док. След миг ярка светлина избухна до колата и вълна от непоносима горещина го събори на земята. Замаян, той се опита да се изправи.

Реши, че колата му е избухнала, но не беше — колата си беше наред, само вратата беше почерняла. После видя, че панталоните му горят. Зяпаше тъпо собствените си крака и не помръдваше. Чу боботенето на гръмотевица и осъзна, че е бил ударен от мълния.

„Господи — помисли си. — Удари ме светкавица“. Седна и заудря по панталоните си, за да загаси пламъците. Не се получаваше, а и краката много го боляха. Имаше пожарогасител в офиса.

Изправи се и тръгна тромаво натам. Тъкмо отключваше — пръстите не го слушаха, — когато избухна втората експлозия. Той усети силна болка в ушите, посегна към тях и напипа кръв. Погледна окървавените си пръсти, строполи се и умря.

СЕНЧЪРИ СИТИЧетвъртък, 2 септември12:34

При нормални обстоятелства Питър Евънс говореше с Джордж Мортън всеки ден. Понякога по два пъти. Така че когато мина цяла седмица, без Мортън да му се обади, Евънс набра домашния му телефон. Вдигна Сара.

— Нямам представа какво става — каза тя. — Преди два дни беше в Северна Дакота. Северна Дакота! Вчера беше в Чикаго. Мисля, че днес може да е в Уайоминг. Спомена нещо, че щял да ходи в Боулдър, Колорадо, но не знам.

— Какво толкова има в Боулдър? — попита Евънс.

— Нямам представа. Много е рано за сняг.

— Да няма нова приятелка? — Случваше се Мортън да изчезне за известно време, когато се забъркаше с нова жена.

— Аз поне не знам за такова нещо — каза Сара.

— И какво прави?

— Нямам представа — потрети тя. — Като го слушаш, все едно е тръгнал на покупки.

— Покупки?

— Ами, нещо такова. Накара ме да купя няколко специални GPS-а. Нали се сещаш, позициониращите системи? После поиска няколко специални видеокамери, използващи CCD или CCF или каквото е там, не разбирам. Наложи се да ги поръчаме експресно от Хонконг. А вчера ми каза да купя ново ферари от един тип в Монтерей и да уредя транспортирането му до Сан Франциско.

— Още едно ферари?

— Знам — каза тя. — Колко ферарита може да използва един човек? А и това не ми изглежда на висотата на обичайните му изисквания. На снимките в имейла ми се стори доста очукано.

— Може би ще го даде да го поизлъскат.

— Ако беше така, щеше да го прати в Рино. Там е човекът, който се грижи за колите му.

Той засече нотка на загриженост в гласа й.

— Наред ли е всичко, Сара?

— Между нас казано, не знам — каза тя. — Ферарито, което е купил, е „Дейтона“ 365 GTS от 1972-ра.

— Е и?

— Той вече има едно такова, Питър. А все едно не знае. И говори някак странно, като се свържем.

— В какъв смисъл странно?

— Просто… странно. Нищо общо с обичайния му маниер.

— Кой пътува с него?

— Доколкото знам — никой.

Евънс смръщи чело. Това беше много необичайно. Мортън мразеше да е сам. Първата реакция на Евънс беше, че това не е вярно и Мортън всъщност не е сам.

— Ами онзи тип Кенър и непалското му приятелче?

— Според последната ми информация щели да пътуват за Ванкувър и оттам за Япония. Така че не са с него.

— Хм.

— Когато се чуем, ще му кажа, че си се обаждал.

Евънс затвори, после импулсивно набра номера на мобилния телефон на Мортън. И попадна на гласова поща. „Тук е Джордж. След сигнала“. Чу се и въпросният сигнал.

— Джордж, Питър Евънс се обажда. Просто исках да те чуя, дали не ти трябва нещо. Звънни ми в офиса, ако мога да помогна.

Затвори и се загледа през прозореца. После набра нов номер.

— Център за анализ на риска.

— Кабинетът на професор Кенър, ако обичате.

След миг го прехвърлиха към секретарката на Кенър.

— Обажда се Питър Евънс. Търся професор Кенър.

— А, да, господин Евънс. Доктор Кенър каза, че може да се обадите.

— Така ли?

— Да. Искате да се свържете с доктор Кенър, така ли?

— Да.

— Той е в Токио в момента. Искате ли да ви дам номера на мобилния му телефон?

— Да, моля.

Тя му продиктува номера и той си го записа в тефтера. Тъкмо щеше да се обади, когато Хедър влезе да каже, че има стомашно неразположение — сигурно заради нещо, което била яла на обяд — и ще си тръгва.

— Оправяй се — каза той с въздишка.

След като тя си тръгна, Евънс трябваше сам да отговаря на позвъняванията — следващото беше от Марго Лейн, любовницата на Мортън, която настояваше да научи къде, по дяволите, е Джордж. Държа Евънс на телефона почти половин час.

А след това дойде Николас Дрейк.

— Много съм притеснен — каза Дрейк. Стоеше пред прозореца с ръце зад гърба и гледаше към офис сградата отсреща.

— От какво?

— От онзи Кенър, с когото Джордж прекарва толкова много време.

— Не знаех, че прекарват някакво време заедно.

— Прекарват и още как. Нали не вярваш наистина, че Джордж е сам?

Евънс не каза нищо.

— Джордж никога не е сам. Това и двамата го знаем. Питър, това положение никак не ми харесва. Джордж е добър човек — не е нужно да ти го казвам, — но е податлив на чуждо влияние. Включително и на вредно влияние.

— И ти смяташ, че един професор от МТИ има вредно влияние върху него?

— Проверих го — каза Дрейк. — И трябва да ти кажа, че около него има доста неясни неща.

— Така ли?

— В биографията му се споменава, че е работил за правителството няколко години. Вътрешното министерство, междуправителствената преговорна комисия и така нататък.

— И?

— Във Вътрешно министерство няма данни да е работил там.

Евънс сви рамене.

— Било е преди повече от десет години. Като се има предвид на какво дередже са правителствените архиви…

— Възможно е — каза Дрейк. — Но има и друго. Професор Кенър се връща в МТИ, работи там осем години с изключителен успех. Консултант на агенцията за защита на околната среда, консултант към министерството на отбраната и на един Бог знае какво още — и после изведнъж излиза в безсрочен отпуск и изглежда, никой не знае с какво се занимава оттогава. Просто е изчезнал от полезрението.

— Не знам — каза Евънс. — На визитката му пишеше, че е директор на центъра на анализ на риска.

— Само че е в отпуск. Не знам какво прави. Не знам кой стои зад гърба му. Ти явно го познаваш, така ли?

— Бегло.

— И сега двамата с Джордж са големи дружки?

— Не знам, Ник. Не съм говорил с Джордж повече от седмица.

— Заминал е с Кенър.

— Не знам за това.

— Но знаеш, че двамата са ходили във Ванкувър.

— Всъщност от теб го научавам.

— Нека го кажа така, че да го разбереш — подхвана Дрейк. — От надежден източник знам, че Джон Кенър е свързан със съмнителни хора. Центърът за анализ на риска се финансира изцяло от индустриални конгломерати. Повече не е нужно да казвам. Да не говорим, че Кенър в продължение на няколко години е бил съветник на Пентагона, а явно и нещо повече, предвид на това, че е преминал и нещо като специална подготовка.

— Имаш предвид военна подготовка?

— Да. Във Форт Браг и Харви Пойнт, Северна Каролина — каза Дрейк. — Няма съмнение, че освен с едрата индустрия е свързан и с военните. Освен това подразбрах, че е враждебно настроен към големите природозащитни организации. Побиват ме тръпки, като си помисля, че човек като него обработва бедния Джордж.

— Аз не бих се притеснявал за Джордж. Той не се хваща на евтина пропаганда.

— Дано да си прав. Но честно казано, не споделям оптимизма ти. Появява се този обвързан с военните тип и Джордж изведнъж решава да ни прави ревизия. Така де, защо изобщо е решил да прави такова нещо? Не си ли дава сметка какво пилеене на ресурси е това? Време, пари, каквото се сетиш. Лично на мен ще ми отнеме адски много време.

— Не знаех, че е решено вече за ревизията.

— Обсъжда се. Ние, разбира се, нямаме какво да крием и сме отворени за ревизия по всяко време. Това винаги съм го казвал. Но сега моментът е крайно неподходящ — покрай подготовката за иска на Вануту и за конференцията за резките климатични промени сме страшно ангажирани. Въпрос на няколко седмици. Ще ми се да можех да поговоря с Джордж.

Евънс сви рамене.

— Звънни му на мобилния.

— Вече звънях. А ти?

— Да.

— Той обади ли ти се?

— Не.

Дрейк поклати глава.

— Този човек е моят Загрижен гражданин на годината, а дори не мога да се свържа с него по телефона.

БЕВЪРЛИ ХИЛСПонеделник, 13 септември08:07

Мортън седеше на масичка на тротоара пред едно кафене на Бевърли Драйв и чакаше Сара. Помощничката му обикновено беше точна, а и живееше наблизо. Освен ако не се беше забъркала отново с онзи актьор. Младите хора пилееха толкова много време за обречени връзки.

Отпиваше от кафето си и разлистваше без особен интерес последния брой на „Уол Стрийт Джърнъл“. Интересът му спадна още повече, след като на съседната маса се настани една необикновена двойка.

Жената беше дребна и поразително красива, с тъмна коса и екзотичен вид. Сигурно беше мароканка — трудно беше да се прецени по акцента й. Дрехите й бяха много шик и съвсем неподходящи в небрежния Лос Анджелис — прилепнала пола, високи токчета, сако на Шанел.

Мъжът с нея беше пълна нейна противоположност. Червендалест месест американец с някак свински черти, облечен с пуловер, провиснали кафеникави панталони и маратонки. Едър като футболист. Изгърби се над масичката и каза:

— За мен кафе с мляко, скъпа. Нискокалорично, двойно.

— Мислех, че ти ще ми вземеш, като кавалер.

— Никакъв кавалер не съм — каза той. — Нито пък ти си дама, по дяволите. Дамите си нощуват вкъщи. Така че дай да забравим за кавалерите и дамите, а?

Тя се нацупи.

— Cheri, не прави сцени, ако обичаш.

— Виж какво, помолих те да ми вземеш едно шибано кафе с мляко. Кой прави сцена?

— Но, cheri…

— Ще идеш ли да го вземеш, или не? — Той я изгледа злобно. — Наистина започва да ми писва от теб, Мариса, да знаеш.

— Не съм ти лична собственост — възрази тя. — Правя каквото си искам.

— Това вече е очевидно, нали?

По време на този разговор вестникът на Мортън постепенно се бе смъквал надолу. Сега той го сгъна, сложи го на коленете си и се престори, че чете. Но в действителност не можеше да свали очи от жената. Беше изключително красива, макар и не много млада. Сигурно беше на трийсет и пет. Зрелостта я правеше още по-сексапилна. Той беше напълно завладян.

Жената каза на футболиста:

— Уилям, досаден си.

— Искаш да си тръгна ли?

— Може би така ще е най-добре.

— О, майната ти — каза той и я шамароса.

Мортън не можа да се сдържи и подвикна:

— Хей, я по-спокойно.

Жената му се усмихна благодарно. Едрият мъж стана, стиснал юмруци.

— Гледайте си работата, ясно!

— Не можеш да удряш дамата, приятел.

— Ами тогава да се разберем ние двамата, а? — каза якият мъж и размаха юмрук.

В същия миг по булеварда наближи патрулка — Мортън погледна към нея и махна. Колата спря до тротоара.

— Всичко наред ли е? — попита полицаят до шофьора.

— Напълно, полицай — отвърна Мортън.

— Майната ви на всичките — каза футболистът, обърна се и бързо се отдалечи.

Смуглата жена се усмихна на Мортън.

— Благодаря ви.

— Няма защо. Правилно ли разбрах, че ви се пие кафе?

Тя се усмихна отново и кръстоса крака, излагайки на показ кафявите си колене.

— Ако бъдете така любезен.

Мортън тъкмо ставаше да го поръча, когато се чу гласът на Сара.

— Хей, Джордж! Извинявай, че закъснях. — Появи се, подтичвайки в екип за джогинг. Както винаги, изглеждаше много красива.

Гняв се разля по лицето на смуглата жена. Само за част от секундата, но Мортън го забеляза и си помисли, че нещо определено не е наред. Той не познаваше тази жена и тя нямаше причина да се ядосва. После реши, че сигурно е искала да даде урок на приятеля си. Който висеше в края на пресечката и се преструваше, че разглежда витрината на един магазин. Но толкова рано сутринта магазините още не бяха отворили.

— Ще тръгваме ли? — попита Сара.

Мортън се извини набързо на жената, която махна леко с ръка. Нещо в жеста й го наведе на мисълта, че е французойка.

— Може би ще се срещнем отново — каза той.

— Да — каза тя. — Макар че едва ли. Жалко. [???]?a va.

— Приятен ден.

Докато се отдалечаваха, Сара попита:

— Коя беше тази?

— Не знам. Седна на съседната маса.

— Апетитно миньонче.

Той вдигна рамене.

— Да не би да прекъснах нещо? Не? Добре тогава. — Тя му подаде три картонени папки. — В тази са всичките ти дарения за НФПР до днешна дата. В тази е договорът за последното дарение. А в тази е банковият чек, който поръча. Внимавай с него. Цифрата е голяма.

— Добре. Това не е проблем. Тръгвам след час.

— Искаш ли да ми кажеш нещо повече?

Мортън поклати глава.

— По-добре да не знаеш.

СЕНЧЪРИ СИТИПонеделник, 27 септември09:45

Евънс не се беше чувал с Мортън почти две седмици. Не помнеше друг път да е минавало толкова време, без да е имал никакъв контакт с клиента си. Беше говорил със Сара — тя беше видимо разтревожена.

— Чуваш ли се изобщо с него? — попита той.

— Не. Нито думичка.

— Какво казват пилотите?

— Те са във Ван Нюис. Джордж е наел друг самолет. Не знам къде е.

— И кога ще се върне?

Тя вдигна рамене.

— Кой знае?

Ето защо Евънс много се изненада, когато Сара му се обади по-късно същия ден.

— По-добре тръгвай. Джордж иска да те види веднага.

— Къде?

— В НФПР. В Бевърли Хилс.

— Значи се е върнал?

— Явно.

От офиса му в Сенчъри Сити до сградата на НФПР имаше десет минути път с кола. Естествено централата на Националния фонд за природните ресурси се намираше във Вашингтон, но наскоро бяха открили офис и на Западния бряг, в Бевърли Хилс. Циниците твърдяха, че от НФПР са го направили, за да са по-близо до холивудските знаменитости, които били жизненоважни за набирането на средства. Но това си бяха просто злобни брътвежи.

Евънс очакваше, че ще завари Мортън да крачи нервно пред сградата; той обаче не се виждаше никъде. Евънс отиде на рецепцията и му казаха, че Мортън е в съвещателната зала на третия етаж.

Съвещателната зала беше с две стъклени стени. Обзаведена беше с голяма маса в стил „борд на директори“ и осемнайсет стола. В единия ъгъл имаше аудио-визуална система за презентации.

В залата имаше трима души — спореха разгорещено. Мортън ядосано жестикулираше. Дрейк също беше прав, крачеше напред-назад, сочеше Мортън с пръст и викаше не по-малко от него. Третият беше Джон Хенли, навъсеният шеф на връзки с обществеността към НФПР. Беше се привел и си записваше нещо в голям бележник. Спорът явно беше между Мортън и Дрейк.

Евънс не знаеше какво да направи, така че остана на прага. След миг Мортън го забеляза и му махна рязко да седне отвън. Той го направи. Но наблюдаваше развитието на спора през стъклото.

Оказа се, че в залата има и четвърти човек. Евънс не го беше забелязал отначало, защото се бе навел зад подиума, но когато се изправи, видя, че е работник в чист изгладен работен комбинезон, с куфарче за инструменти в ръка и два електронни измервателни уреда на колана. На предното джобче имаше фирмено лого с надпис „AV МРЕЖОВИ СИСТЕМИ“.

Изглеждаше сконфузен. Дрейк явно не искаше човекът да става свидетел на спора им, затова пък Мортън, изглежда, се радваше на публиката. Дрейк искаше онзи да излезе, Мортън настояваше да остане. Озовал се между два огъня, работникът явно се чувстваше неудобно и след малко отново се скри зад подиума. Скоро обаче Дрейк постигна своето и работникът си излезе.

Докато минаваше покрай Евънс, той му подметна:

— Тежък ден, а?

Работникът сви рамене.

— Имат доста проблеми с мрежата в тази сграда. Според мен или интернет доставчикът им издиша, или рутерите им прегряват… — И тръгна.

Спорът в залата ставаше все по-ожесточен. Продължи още пет минути. Стъклото беше почти изцяло звуконепроницаемо, но от време на време, когато викаха по-силно, Евънс чуваше по някоя дума. Чу Мортън да крещи: „По дяволите, искам да спечеля!“, и Дрейк да му отговаря: „Твърде рисковано е“. Което вбеси Мортън още повече.

По-късно Мортън каза: „Не трябва ли да се борим за най-важния проблем на планетата ни?“. Дрейк му отговори нещо в смисъл, че трябвало да са практични и да се съобразяват с действителността. А Мортън каза: „Майната й на действителността!“.

В който момент онзи от връзки с обществеността, Хенли, вдигна поглед и каза: „Взехте ми думите от устата“. Или нещо подобно.

Евънс остана с неясното впечатление, че спорът се отнася за процеса Вануту, но изглежда, се бе разпрострял и върху други теми.

И после, доста внезапно, Мортън излезе и затръшна вратата толкова силно, че стъклената стена се разтресе.

— Да го духат тия!

Евънс го настигна. В последния миг видя двамата в залата да си шепнат, почти опрели глави.

— Да го духат! — високо повтори Джордж, спря и погледна назад. — Щом правото е на наша страна, не следва ли да казваме истината?

Вътре Дрейк тъжно клатеше глава.

— Да го духат — каза отново Мортън.

— Поръчал си да дойда — каза Евънс.

— Да. — Мортън посочи към залата. — Знаеш ли кой беше третият?

— Да — каза Евънс. — Джон Хенли.

— Правилно. Точно те двамата са НФПР. Не ме интересува колко имена на известни доверители изписват на фирмените си бланки. Нито колко адвокати имат на щат. Тези двамата управляват парада, а останалите само подписват безропотно всичко. Никой от доверителите изобщо не е наясно какво става. Иначе не биха участвали в това. И ако искаш да знаеш, Питър, и аз няма да участвам в това. Стига толкова.

Заслизаха по стълбите.

— Какво точно имаш… — почна Евънс.

— Имам предвид, че няма да им дам десет милиона долара дарение за съдебния процес.

— И им го каза?

— Не, не им го казах. И ти също няма да им го казваш. Май ще го оставя за по-късно, един вид изненадка. — Усмихна се мрачно. — Но документите можеш да ги подготвиш.

— Сигурен ли си, Джордж?

— Не ме ядосвай, хлапе.

— Просто попитах…

— А аз ти казах да подготвиш документите. Така че го направи.

Евънс каза, че ще го направи.

— Още днес.

Евънс каза, че ще го направи веднага.

Изчака да стигнат до гаража, преди да заговори отново. Шофьорът, Хари, отвори вратата и Евънс каза:

— Джордж, нали не си забравил, че другата седмица е банкетът, който НФПР дава в твоя чест? Това още ли е в сила?

— Абсолютно — каза Мортън. — Не бих го пропуснал за нищо на света.

Качи се в колата и Хари затвори вратата. После каза на Евънс:

— Довиждане, господине.

И колата потегли към утринната светлина.

Евънс се обади от колата си:

— Сара…

— Знам, знам.

— Какво става?

— Нищо не ми казва. Но е много ядосан, Питър. Много ядосан.

— И аз останах със същото впечатление.

— И току-що пак замина.

— Какво?

— Замина. Каза, че ще се върне след седмица. Навреме всички да отлетим за банкета в Сан Франциско.

Дрейк се свърза с Евънс на мобилния му телефон.

— Какво става, Питър?

— Нямам представа, Ник.

— Този човек не е на себе си. Наговори ги едни… ти успя ли да го чуеш?

— Всъщност не.

— Не е на себе си. Наистина се тревожа за него. Като приятел. Да не говорим за банкета другата седмица. Той… ще дойде ли?

— Така мисля. Заедно с цял самолет приятели.

— Сигурен ли си?

— Така каза Сара.

— Мога ли да говоря с Джордж? Можеш ли да уредиш нещо?

— Доколкото разбрах — каза Евънс, — той току-що отново е заминал извън града.

— Това е работа на онзи проклет Кенър. Той се крие зад всичко.

— Не знам какво става с Джордж, Ник. Знам само, че ще присъства на банкета.

— Искам да ми обещаеш, че ще е там.

— Ник — каза Евънс, — Джордж сам решава какво да прави.

— Точно от това ме е страх.

КЪМ САН ФРАНЦИСКОПонеделник, 4 октомври13:38

Заедно с Мортън на борда на гълфстрийма му летяха неколцина от най-изтъкнатите поддръжници на НФПР. Сред тях бяха две рок звезди; съпругата на известен комик; актьор, който играеше президента в един телевизионен сериал; писател, който наскоро се беше кандидатирал за губернатор, и двама специализирали се в защитата на екологични каузи адвокати от други кантори. На бяло вино и сандвичи с пушена сьомга дискусията скоро се оживи — говореха за това как Щатите, като водеща световна икономика, трябва да проявяват повече разум по отношение на околната среда.

Като никога, Мортън не участваше в обсъждането, а седеше нацупен в задната част на самолета. Евънс седна при него да му прави компания. Мортън пиеше чиста водка. Втора.

— Нося документите, отменящи дарението ти — каза Евънс и ги извади от куфарчето си. — Ако все още искаш да го направиш.

— Искам. — Мортън надраска подписа си, почти без да погледне документите, и изсумтя: — Пази ги на сигурно място до утре. — Погледна към гостите си, които в момента си обменяха информация за изчезващи животински и растителни видове с изсичането на Дъждовните гори. Встрани от общата група Тед Брадли, актьорът, който играеше ролята на президента, разправяше, че предпочитал електрическата си кола — имал я вече от много години — пред новите хибриди, които били толкова популярни напоследък.

— Няма място за сравнение — казваше той. — Хибридите са добри, но нищо повече.

На централната маса Ан Гарнър, която участваше в бордовете на много природозащитни организации, разгорещено твърдеше, че Лос Анджелис имал нужда от повече обществен транспорт, така че хората да слезели от колите си. Американците, казваше тя, произвеждат повече въглероден двуокис от всеки друг народ на планетата и това било безобразие. Ан беше красивата съпруга на известен адвокат и имаше енергично мнение по всеки въпрос и най-вече по екологичните.

Мортън въздъхна и се обърна към Евънс.

— Знаеш ли колко замърсяване произвеждаме ние сега, в тази конкретна минута? Ще изгорим четиристотин и петдесет галона авиационно гориво, за да закараме дванайсет души до Сан Франциско. Само с този полет всеки един от нас предизвиква по-голямо замърсяване, отколкото се пада на повечето хора на планетата за цяла година.

Допи водката и разклати ледените кубчета в чашата. Подаде я на Евънс, който послушно даде знак да донесат нова.

— Ако има нещо по-лошо от либерал, който се вози в лимузина — каза Мортън, — това е природозащитник в Гълфстрийм.

— Джордж, самият ти си природозащитник в Гълфстрийм — каза Евънс.

— Знам — каза Мортън. — И ми се ще това да ме притесняваше повече. Само че знаеш ли? Не ме притеснява. Обичам да летя насам-натам със собствения си самолет.

— Чух, че си ходил в Северна Дакота и Чикаго.

— Да. Ходих.

— Какво прави там?

— Харчих пари. Много пари. Много.

— Купил си произведения на изкуството?

— Не. Купих нещо много по-скъпо. Купих си почтеност.

— Ти винаги си бил почтен — възрази Евънс.

— О, не ти говоря за моята почтеност — каза Мортън. — Купих друга.

Евънс не знаеше какво да каже. Даже си помисли, че Мортън се шегува.

— Канех се да ти разкажа за това — продължи Мортън. — Имам един списък с цифри, хлапе, и искам да го дадеш на Кенър. Но това е… за по-нататък. Здрасти, Ан!

Ан Гарнър се приближаваше към тях.

— Е, Джордж, ще поостанеш ли този път? Защото имаме нужда от теб. Делото на Вануту, което ти, слава Богу, подкрепяш, а и конференцията за климатичните промени на Ник… Толкова е важно! За Бога, Джордж. Сега е решителният момент.

Евънс понечи да отстъпи мястото си на Ан, но Мортън го бутна обратно.

— Ан — каза той, — трябва да кажа, че изглеждаш по-добре от всякога, само че с Питър имаме да си говорим нещо по работа.

Тя погледна документите и отвореното куфарче на Евънс.

— О. Не знаех, че ви прекъсвам.

— Не, не, трябва ни само още минутка.

— Разбира се. Извинявай. — Но не си тръгна. — Това е толкова нетипично за теб, Джордж, да работиш в самолет.

— Така е — каза Мортън, — но както сигурно знаеш, напоследък не съм съвсем на себе си.

Това я накара да примигне. Не знаеше как да го приеме, така че само се усмихна, кимна и се отдалечи.

— Изглежда прекрасно — каза Мортън. — Чудя се кой ли е работил по нея.

— Работил по нея?

— Направила си е още нещо през последните месеци. Очите, струва ми се. Или брадичката. Няма значение — той махна с ръка, — говорехме за цифрите. Не трябва да го казваш на никого, Питър. На никого. На никого в адвокатската ви фирма. И особено на никого във…

— Джордж, по дяволите, защо се криеш тук отзад? — Беше Тед Брадли. Вече си беше сръбнал здравата, макар да беше едва обед. — Не е същото без теб, Джордж. Мили Боже, светът без Брадли е скучен. Опа! Имах предвид, че без Джордж Мортън е скучен. Хайде, Джордж, ставай. Този човек е адвокат. Ела и пийни нещо.

Мортън се остави да го отведат, като подметна на Евънс:

— По-късно.

САН ФРАНЦИСКОПонеделник, 4 октомври21:02

Голямата бална зала на хотел „Марк Хопкинс“ беше затъмнена за речите след вечерята. Публиката беше елегантна: мъжете във фракове, жените в бални рокли. Под тежките полилеи гласът на Ник Дрейк бумтеше откъм подиума.

— Дами и господа, няма да е преувеличено, ако кажем, че сме изправени пред екологична криза с невиждани мащаби. Горите ни изчезват. Езерата и реките ни са замърсени. Растенията и животните, изграждащи нашата биосфера, изчезват с безпрецедентна скорост. Всяка година се прощаваме с четиридесет хиляди вида. По петдесет вида всеки ден! При тази скорост след няколко десетилетия ще сме изгубили половината от всички видове на нашата планета. Това е най-голямото измиране в историята на Земята. А и какво е качеството на собствения ни живот? Глобалното затопляне се отразява неблагоприятно на реколтата. Времето става по-нестабилно, бедствията зачестяват. Наводнения, суши, урагани, торнадо. По цялото земно кълбо. Морското равнище се покачва — с осем метра през следващия век, а може и с повече. И което е най-лошо — нови научни доказателства сочат към спектър от резки климатични промени като резултат от безотговорното ни поведение. Накратко, дами и господа, ние сме изправени пред истинска глобална катастрофа.

Питър Евънс — седеше на централната маса — плъзна поглед по хората в публиката. Едни зяпаха в чиниите си и се прозяваха, други си говореха шепнешком. Дрейк определено не успяваше да привлече вниманието им.

— Чували са го и преди — изръмжа Мортън, размърда едрото си тяло и се оригна тихо. През цялата вечер обръщаше чаша след чаша и вече беше пиян.

— … загуба на биологично разнообразие, свиване на ареалите, унищожаване на озоновия слой…

Николас Дрейк изглеждаше висок и тромав, фракът не му стоеше добре. Яката на ризата му се беше набръчкала около кльощавия му врат. Както винаги, създаваше впечатлението за обеднял, но отдаден на каузата учен, един съвременен Ихабод Крейн5. Евънс си помисли, че сигурно никой не би предположил колко получава Дрейк като шеф на фонда — триста хиляди долара годишно плюс още сто хиляди за представителни разходи. Нито че изобщо няма съответното образование. Ник Дрейк беше съдебен адвокат, един от петимата, създали НФПР преди много години. И като всички съдебни адвокати, той знаеше колко е важно да не се облича прекалено добре.

— … ерозията на биологичните резервоари, появата на все по-странни и смъртоносни болести…

— Ще ми се да побърза — каза Мортън и потропа с пръсти по масата. Евънс не каза нищо. Беше присъствал на достатъчно подобни мероприятия и знаеше, че Мортън винаги е напрегнат, когато му предстои да говори пред публика.

Дрейк продължаваше:

— … проблясък на надежда, бледи лъчи на положителна енергия, също като човека, чиято дългогодишна отдаденост на каузата сме се събрали да почетем тази вечер…

— Искам още едно — каза Мортън, след като пресуши поредното си мартини. Шестото за тази вечер. Тропна чашата си на масата. Евънс се огледа за сервитьора и вдигна ръка. Надяваше се сервитьорът да не дойде навреме с питието: Джордж беше пил достатъчно.

— … в продължение на три десетилетия посвещава значителните си ресурси и енергия, за да направи света ни малко по-добър, по-здравословен, по-разумен. Дами и господа, Националният фонд за природните ресурси с гордост…

— Мамка му, няма значение — каза Мортън. Напрегна се, готов да стане от масата. — Мразя да се правя на глупак, дори когато е за достойна кауза.

— Защо трябва да се правиш на… — започна Евънс.

— … моят добър приятел и колега и тазгодишният Загрижен гражданин… господин Джордж Мортън!

Залата избухна в аплодисменти и прожектор обля със светлина Мортън, докато той вървеше към подиума, прегърбен и едър като мечка, излъчващ физическа сила, мрачен, с наведена глава. Евънс се стресна, когато Мортън се спъна на първото стъпало, и за миг се уплаши, че шефът му ще падне, но Мортън успя да запази равновесие и продължи уверено напред. Здрависа се с Дрейк и застана зад катедрата, като я хвана от двете страни с големите си лапи. Огледа залата, като бавно завъртя глава в полукръг да обхване публиката. Не казваше нищо.

Просто си стоеше там и не казваше нищо.

Ан Гарнър, която седеше до Евънс, го смушка с лакът.

— Той добре ли е?

— О, да. Напълно — каза Евънс и кимна. Само че изобщо не беше сигурен в това.

Най-накрая Джордж Мортън заговори:

— Бих искал да благодаря на Николас Дрейк и на Националния фонд за природните ресурси за тази награда, но не мисля, че я заслужавам. Твърде много работа остава да се свърши. Знаете ли, приятели мои, че човечеството знае повече за луната, отколкото за земните океани? Ето това е истински екологичен проблем. Ние не знаем достатъчно за планетата, която поддържа живота ни. Но както е казал Монтен преди триста години: „В нищо не вярваме толкова твърдо, колкото в онова, за което знаем най-малко“.

Евънс си помисли: „Монтен? Джордж Мортън да цитира френски философ?“

Мортън видимо се поклащаше. Беше се хванал за катедрата, за да пази равновесие. В залата цареше пълно мълчание. Хората не помръдваха. Дори обикалящите между масите сервитьори бяха спрели. Евънс затаи дъх.

— Всички ние в природозащитното движение — продължи Мортън — сме видели много прекрасни победи през годините. Видяхме създаването на Агенцията за защита на околната среда. Видяхме как въздухът и водата стават по-чисти, как се работи по решаване на проблема с отпадъчните води, как токсичните сметища се закриват, как се ограничава употребата на отрови като оловото за доброто и безопасността на всички ни. Това са истински победи, приятели мои. И ние с право се гордеем с тях. Но знаем, че трябва да се направи още много.

Публиката се отпускаше. Мортън навлизаше в познат терен.

— Но дали ще бъде направено? Не съм сигурен. Съзнавам, че след смъртта на обичната ми съпруга Дороти съм склонен да изпадам в мрачни настроения.

Евънс подскочи на стола си. На съседната маса Хърб Лоуенстайн отвори смаяно уста и забрави да я затвори. Джордж Мортън нямаше съпруга. Или по-точно, имаше шест бивши съпруги — и нито една от тях не се казваше Дороти.

— Дороти настояваше да използвам парите си разумно. Винаги съм смятал, че го правя. Сега не съм толкова сигурен. Преди малко казах, че не знаем достатъчно. Боя се обаче, че днес кодовата фраза на НФПР е станала „не съдим достатъчно“.

Направо можеше да се чуе как хората в залата си поемат хорово дъх.

— НФПР е правна фирма. Не знам дали си давете сметка за това. Била е основана от адвокати и се управлява от адвокати. Аз обаче смятам, че е по-разумно парите ни да се харчат за наука, а не за съдебни процеси. И именно затова оттеглям финансирането си за НФПР и затова…

През следващите няколко секунди гласът на Мортън се изгуби сред възбудените коментари на тълпата. Всички говореха на висок глас. Чуха се единични освирквания. Някои от гостите започнаха да стават с явното намерение да си тръгнат. Мортън продължи да говори, все едно не забелязваше какъв ефект предизвикват думите му. Евънс улови няколко фрази: „… една благотворителна природозащитна организация се разследва от ФБР… пълна липса на контрол…“

Ан Гарнър се приведе към Евънс и изсъска:

— Махни го оттам!

— Какво искаш да направя? — прошепна Евънс.

— Върви и го изведи. Той е пиян!

— Може и така да е, но не мога да…

— Трябва да го спреш!

Само че Дрейк вече се беше качил на сцената и тъкмо казваше:

— Добре, благодаря ти, Джордж…

— Защото да се каже истината сега…

— Благодаря ти, Джордж — повтори Дрейк и се приближи още повече. Буквално го избутваше от катедрата.

— Добре, добре — каза Мортън, без да отстъпва и на сантиметър. — Казах каквото казах заради Дороти. Моята скъпа покойна съпруга…

— Благодаря ти, Джордж. — Дрейк започна да ръкопляска, вдигнал ръце на височината на главата си, и подканяше с жестове публиката да се присъедини към него. — Благодаря ти.

— … която много ми липсва…

— Дами и господа, нека заедно да благодарим…

— Добре де, добре, тръгвам си.

На фона на слабовати аплодисменти Мортън се смъкна с неуверена стъпка от подиума. Дрейк моментално застана зад катедрата и даде знак на музикантите. Те подхванаха енергична версия на „Може и да си права“ на Били Джоуел, която, както някой им беше казал, била любимата песен на Мортън. Така си беше, но предвид обстоятелствата изборът изглеждаше неподходящ.

Хърб Лоуенстайн се наведе от съседната маса, стисна Евънс за рамото, придърпа го и изсъска:

— Махни го оттук!

— Добре — каза Евънс. — Не се притеснявай.

— Ти знаеше ли, че ще го направи?

— Не, кълна се в Бога, не.

Лоуенстайн го пусна миг преди Джордж Мортън да се върне на масата. Групата наоколо беше като зашеметена. Мортън обаче си припяваше бодро с музиката: „Ти може да си права, аз може да съм луд…“

— Хайде, Джордж — каза Евънс и се изправи. — Да си ходим вече.

Мортън не му обърна внимание.

— „… но пък може точно луд да търсиш…“

— Джордж? Какво ще кажеш? — Евънс го хвана за ръката. — Да си вървим, а?

— „… Угаси светлината, недей да ме спасяваш…“

— Не се опитвам да те спасявам — каза Евънс.

— Тогава какво ще кажеш за още едно проклето мартини? — рече Мортън, този път без да пее. Очите му бяха студени и дори враждебни. — Мисля, че си го заслужих, мамка му.

— Хари ще ти забърка едно в колата — каза Евънс и го побутна встрани от масата. — Ако останеш тук, ще трябва да чакаш да ти го донесат. А точно сега едва ли ти е до това… — Евънс продължи да говори и Мортън се остави да го изведе от залата.

— „… късно е да се бориш — пееше той, — късно е да ме променяш…“

Преди да се измъкнат от залата, една телевизионна камера с блеснали прожектори ги пресрещна, а двама репортери натикаха диктофони в лицето на Мортън. Всички задаваха въпроси, буквално крещяха. Евънс сведе глава и каза:

— Извинете, съжалявам, направете ни път да минем, извинете…

Мортън така и не спря да пее. Пробиха си път през хотелското фоайе. Репортерите тичаха пред тях, опитваха се да спечелят някаква преднина, така че да заснемат излизането им. Евънс решително стисна шефа си над лакътя. Мортън продължаваше да пее:

— „Кеф си правех просто аз, никого не наранявах и прекарахме си всички като никога добре…“

— Насам — каза Евънс и се отправи към вратата.

— „Изгубих се на бойното поле…“

Най-накрая минаха през въртящата се врата и се озоваха в нощта навън. Мортън внезапно млъкна — може би студеният въздух го отрезви. Зачакаха лимузината. Сара излезе и застана до Мортън. Не каза нищо, само сложи ръка на рамото му.

После излязоха и репортерите и прожекторите блеснаха отново. Точно в този момент Дрейк изскочи през вратата с думите:

— Дявол го взел, Джордж…

Млъкна, видял камерите. Изгледа злобно Мортън, обърна се и влезе в хотела. Камерите продължиха да снимат, но тримата само си стояха пред входа и чакаха. След цяла вечност сякаш лимузината спря отпред. Хари заобиколи и отвори вратата на Джордж.

— Хайде, Джордж — каза Евънс.

— Не, не тази вечер.

— Хари чака, Джордж.

— Казах не тази вечер.

Откъм мрака долетя басово ръмжене и едно открито сребърно ферари спря до лимузината.

— Моята кола — каза Мортън и заслиза по стълбите, като леко залиташе.

— Джордж, по-добре не… — започна Сара.

Но той пак беше започнал да пее:

— „И ми рече да не карам, но прибрах се жив и здрав, значи бил съм луд съвсем, тъй ми рече и отсечееее…“

Един от репортерите промърмори:

— Определено не е наред.

Евънс тръгна след Мортън, сериозно разтревожен. Мортън даде на момчето, обслужващо паркинга, банкнота от сто долара с думите:

— Двайсетачка за теб, приятелю. — И направи безуспешен опит да отвори вратата на ферарито. — Тия скапани италиански коли. — Накрая се намести зад волана на сребристия звяр, запали двигателя и се усмихна. — Виж, това се казва мъжки звук.

Евънс се наведе с ръце на капака.

— Джордж, остави Хари да кара. Освен това с теб май трябваше да обсъдим нещо.

— Нищо подобно.

— Но аз мислех…

— Хлапе, разкарай се от пътя ми. — Камерите още ги следяха, но Мортън се премести така, че да е в сянка зад тялото на Евънс. — Знаеш ли, будистите имат една поговорка.

— Каква поговорка?

— Запомни я, хлапе. Гласи следното: „Всичко важно не е дистанцирано от мястото, където седи Буда“.

— Джордж, наистина мисля, че не трябва да караш.

— Ще запомниш ли какво ти казах току-що?

— Да.

— Мъдростта на вековете. Довиждане, хлапе.

И натисна газта. Ферарито излетя с рев от паркинга и Евънс едва успя да отскочи.

— Питър, хайде.

Евънс се обърна и видя Сара до лимузината. Хари сядаше зад волана. Евънс се намести отзад със Сара и потеглиха след Мортън.

Ферарито зави наляво в подножието на хълма и се скри зад завоя. Хари увеличи скоростта, шофираше с професионално умение.

— Знаеш ли къде отива? — попита Евънс.

— Представа си нямам — отговори Сара.

— Кой му написа речта?

— Сам си я написа.

— Сериозно?

— Вчера работи цял ден и не ми позволи да видя какво прави…

— Господи — промълви Евънс. — А онова с Монтен?

— Беше извадил една книга с цитати.

— А Дороти откъде я е измислил?

Тя поклати глава.

— Нямам представа.

Подминаха парка Голдън Гейт. Движението беше рехаво и ферарито се движеше бързо, лавираше между другите коли. Напред се виждаше мостът Голдън Гейт, ярко осветен в нощта. Мортън увеличи скоростта. Ферарито се движеше почти със сто и петдесет километра в час.

— Отива при Марин — каза Сара.

Мобилният телефон на Евънс иззвъня. Беше Дрейк.

— Ще ми кажеш ли каква беше тази история?

— Съжалявам, Ник. Не знам.

— Той сериозно ли го каза? Че ще си оттегли подкрепата?

— Мисля, че да.

— Това не е за вярване. Явно е получил нервна криза.

— Не знам.

— Точно от това се боях — каза Дрейк. — Знаех си, че ще се случи нещо подобно. Помниш ли на самолета, на връщане от Исландия? Казах ти го, а ти отвърна да не съм се притеснявал. И сега ли мислиш така? Че не трябва да се притеснявам?

— Какво искаш от мен, Ник?

— Ан Гарнър каза, че е подписал някакви документи на самолета.

— Да. Вярно е.

— Те свързани ли са с внезапното и необяснимо решение да оттегли поддръжката си за организацията, която толкова обичаше и ценеше?

— Изглежда, е променил мнението си за това.

— И ти защо не ми го каза?

— Защото той така поиска.

— Да ти го начукам, Евънс.

— Съжалявам — каза Евънс.

— Тепърва има да съжаляваш.

Телефонът млъкна. Дрейк беше затворил. Евънс затвори ядно капака на своя.

— Дрейк е бесен, а? — обади се Сара.

— Направо е откачил.

След моста Мортън пое на запад, далеч от светлините на магистралата, по тъмен път покрай скалната стена. Караше още по-бързо.

— Къде сме? — попита Евънс.

— Мисля, че сме в общински парк — отвърна Хари.

Опитваше се да не изостава, но на този тесен път с остри завои лимузината не можеше да се мери с ферарито. Преднината му се увеличаваше. Скоро виждаха само габаритите му, току изчезващи зад завоите на половин километър пред тях, и отблясъка на фаровете в скалите.

— Ще го изгубим — каза Евънс.

— Съмнявам се, сър.

Само че лимузината продължаваше да изостава. След като Хари взе един завой твърде бързо — тежката задница поднесе към ръба на пропастта, — се наложи още да намалят скоростта. Движеха се през пустош. Цареше мрак, по скалите нямаше никакви светлинни. Изгряващата луна проточваше сребърна нишка по тъмната вода в ниското.

Пътят пред тях беше съвсем тъмен.

След поредния завой пред погледа им се появи следващият, на стотина метра напред — обхванат от валма сив дим.

— О, не! — прошепна Сара и затисна устата си с ръка.

Ферарито се беше завъртяло, ударило се беше в едно дърво и се беше преобърнало. Сега лежеше с колелата нагоре, смачкано и бълващо дим. За една бройка не беше паднало в пропастта. Предницата му висеше над бездната.

Евънс и Сара затичаха напред. Евънс се свлече на ръце и колене и пропълзя по ръба на пропастта, за да надникне към шофьорското място. Трудно беше да се види нещо — предното стъкло се беше сплескало и между пътя и ферарито почти нямаше пролука. Хари дотича с фенерче и Евънс го взе да надникне в колата.

Нямаше никого. Черната папионка на Мортън се поклащаше на дръжката на вратата, но от самия него нямаше и следа.

— Сигурно е изхвърчал при сблъсъка.

Евънс насочи фенерчето надолу. Ронеща се жълтеникава скала, спускаща се стръмно двайсет и пет метра до океана. Нищо.

Сара тихо плачеше. Хари изтича да вземе пожарогасител от лимузината. Евънс местеше лъча на фенерчето по скалата. Джордж го нямаше. Нямаше нищо — нито свлечени камъни, нито следи от свличане, нито парчета от раздрани дрехи.

Чу съскането на пожарогасителя и изпълзя назад от ръба на пропастта.

— Видяхте ли го, сър? — попита Хари. Лицето му беше разкривено от мъка.

— Не. Нищо няма.

— Може би… там? — Хари посочи дървото. И беше прав — ако Мортън бе изхвърлен при първия удар, като нищо можеше да е на двайсетина метра надолу по пътя.

Евънс тръгна назад и отново освети пропастта с фенерчето. Батерията се изтощаваше и лъчът отслабваше. И все пак Евънс почти веднага мярна проблясъка на мъжка лачена обувка, вклинена между камънаците сред прибоя.

Седна на пътя и стисна главата си с ръце. И заплака.

ПОЙНТ МУУДИВторник, 5 октомври03:10

Докато полицаите ги разпитат и спасителният отряд се спусне с осигурителни въжета по скалата да прибере обувката, стана три след полунощ. Не откриха друга следа от тялото и ченгетата стигнаха до неофициалното заключение, че океанските течения вероятно ще го отнесат до брега на Пизмо Бийч.

— Ще го намерим след седмица или там някъде — каза един полицай. — Или поне онова, което остане от него.

В момента товареха катастрофиралото ферари на един камион с открита каросерия и разчистваха пътя. Евънс искаше да си тръгва, но патрулният полицай, който му беше снел показанията, все се сещаше да го попита за още нещо. Младок беше, сигурно току-що навършил двайсет. И изглежда, не беше попълвал много формуляри досега.

Първия път, когато се върна при Евънс, попита:

— Колко време след катастрофата сте стигнали до мястото, как мислите?

— Не съм сигурен — каза Евънс. — Ферарито беше почти на километър пред нас, може и повече. Ние се движехме с шейсет километра в час, така че… може би минута след това.

Хлапето, изглежда, се стресна.

— Движели сте се с шейсет с тази лимузина? На този път?

— Ами… Може да е било и с по-малко.

Втория път се върна и каза:

— Казахте, че пръв сте се озовали на мястото на катастрофата. И че сте изпълзели по края на пътя?

— Точно така.

— По строшените стъкла?

— Да. Нали предното стъкло на ферарито е счупено. Бодяха ми по ръцете, докато пълзях.

— Значи това обяснява защо стъклата са разместени.

— Да.

— Имате късмет, че не сте се нарязали.

— Да.

Третия път се върна и каза:

— По ваша преценка в колко часа е станала катастрофата?

— В колко часа? — Евънс си погледна часовника. — Нямам представа. Но да видим… — Опита се да възстанови събитията. Речта беше започнала някъде около осем и половина. Мортън беше излязъл от хотела към девет. През Сан Франциско, после по моста… — Може би в девет и четиридесет и пет или в десет.

— Значи преди пет часа? По груби сметки?

— Да.

Хлапето изхъмка, сякаш с изненада.

Евънс погледна към камиона — вече бяха натоварили смачканите останки на ферарито. Един полицай стоеше на каросерията до него. Трима други стояха на пътя и разговаряха оживено. С тях имаше и още един човек, във фрак. Говореше с полицаите. Когато се обърна, Евънс с изненада го позна — човекът с фрака беше Джон Кенър — и попита младия полицай:

— Какво става?

— Не знам. Просто ми казаха да проверя времето на катастрофата.

После шофьорът се качи в кабината на камиона и запали двигателя. Един от полицаите извика на младока:

— Стига толкова, Еди!

— Е, това е — каза младокът на Евънс.

Евънс погледна към Сара да види дали и тя е забелязала Кенър. Беше се облегнала на лимузината и говореше по телефона. Кенър се качи в една тъмна кола — караше я непалецът, и потегли.

Ченгетата си тръгваха. Камионът зави и пое по пътя към моста.

— Май е време и ние да тръгваме — каза Хари.

Евънс се качи в лимузината. Потеглиха назад към светлините на Сан Франциско.

КЪМ ЛОС АНДЖЕЛИСВторник, 5 октомври12:02

Самолетът на Мортън излетя за Лос Анджелис по обед. Настроението беше мрачно. Същите хора бяха на борда, плюс още неколцина, но този път седяха тихо и почти не продумваха. Вестниците с късен график бяха отпечатали историята за милионера филантроп Джордж Мортън, който, депресиран от смъртта на обичната си съпруга Дороти, произнесъл несвързана реч („Сан Франциско Кроникъл“ я наричаше „лишена от смисъл и логика“) и малко по-късно загинал при трагична автомобилна злополука, докато изпробвал новото си ферари.

В третия абзац репортерът споменаваше, че фаталните катастрофи с кола често се причинявали от нелекувана депресия и в голяма част от случаите всъщност били прикрити самоубийства. И това, според цитирания психиатър, било вероятното обяснение за смъртта на Мортън.

Десетина минути след началото на полета актьорът Тед Брадли каза:

— Мисля, че трябва да вдигнем тост в памет на Джордж и да запазим минута мълчание. — Раздадоха им чаши с шампанско.

— За Джордж Мортън — каза Тед. — Велик американец, голям приятел и незаменим поддръжник на околната среда. Ще липсва на нас и на цялата планета.

Още десетина минути знаменитостите на борда на самолета останаха сравнително мълчаливи, но разговорът постепенно набра скорост и накрая започнаха да говорят и спорят както обикновено. Евънс седеше отзад, на същото място, където беше седял и на идване. Наблюдаваше екшъна на централната маса, където Брадли в момента обясняваше, че само два процента от енергията, използвана в Щатите, идвала от екологични източници и че трябвало да се почне мащабна програма за изграждане на хиляди вятърни електроцентрали, както правели Англия и Дания. Разговорът се премести върху горивни клетки, водородни коли и слънчева енергия за бита. Някои споменаха колко много харесвали хибридните коли, които били купили за персонала си.

Евънс долови как настроението им се повишава. Въпреки загубата на Джордж Мортън все още имаше много хора като тях — известни хора, отдадени на промяната — които да поведат следващото поколение към едно по-просветено бъдеще.

Николас Дрейк се тръшна на мястото до него и се наведе през пътечката.

— Слушай. Дължа ти извинение за снощи.

— Няма нищо — каза Евънс.

— Направо не бях на себе си. И искам да знаеш, че съжалявам за начина, по който се държах. Бях разстроен и много притеснен. Знаеш, че Джордж се държеше дяволски странно през последните седмици. Говореше странно, караше се с всички. Сигурно е било началото на нервно разстройство. Но не си давах сметка. А ти?

— Не съм сигурен, че е било нервно разстройство.

— Това трябва да е — каза Дрейк. — Какво друго? За Бога, та той публично се отказа от делото на живота си, а след това се самоуби. Между другото, можеш да забравиш за всякакви документи, които е подписал вчера. Предвид обстоятелствата, той очевидно не е бил на себе си. Знам също, че и ти не би оспорил това. Вече и без това си затънал в конфликт на интереси, понеже работиш едновременно за него и за нас. Всъщност вече трябваше да се погрижиш за себе си и да прехвърлиш съставянето на всички документи на неутрален адвокат. Аз няма да те обвиня в професионална небрежност, но трябва да кажа, че преценките ти напоследък са крайно спорни.

Евънс не каза нищо. Заплахата беше повече от ясна.

— Е, аз всъщност — рече Дрейк и отпусна ръка върху коляното на Евънс — исках да ти се извиня. Знам, че си се постарал да дадеш всичко от себе си в една трудна ситуация, Питър. И… мисля, че ще се справим с това.

Самолетът се приземи на Ван Нюис. Десетина черни лимузини последен модел се бяха наредили на пистата и чакаха пътниците. Всички знаменитости се прегърнаха, целунаха въздуха край бузите си и си тръгнаха.

Евънс си тръгна последен. На него не му се полагаха кола и шофьор. Качи се в малкия си пруис хибрид, който беше оставил на паркинга предния ден, и излезе на магистралата. Решил беше да мине през офиса, но докато се промъкваше през обедното задръстване, в очите му се появиха неочаквани сълзи. Избърса ги и реши, че е прекалено уморен да ходи в кантората. По-добре бе да се прибере и да поспи.

Почти беше пристигнал, когато телефонът му иззвъня. Беше Дженифър Хейнс от правния екип на Вануту.

— Съжалявам за Джордж — каза тя. — Ужасно. Всички сме много разстроени, както сигурно се досещаш. Оттеглил е финансовата си подкрепа, нали?

— Да, но Ник ще оспорва. Ще си получите финансирането.

— Трябва да се видим, да обядваме заедно.

— Ами, не знам…

— Днес?

Нещо в гласа й го накара да каже:

— Ще се опитам.

— Обади ми се, като пристигнеш.

Той затвори. Телефонът иззвъня отново. Този път беше Марго Лейн, любовницата на Мортън. Беше ядосана.

— Какво става, мамка му?

— В смисъл? — попита Евънс.

— Защо никой не ми се обади, да ви го начукам?

— Съжалявам, Марго…

— Току-що го научих от телевизията. Изчезнал в Сан Франциско и най-вероятно мъртъв. Показаха снимки на колата.

— Щях да ти се обадя, като стигна в офиса — каза Евънс. Истината беше, че изобщо не се бе сетил за нея.

— И кога щеше да е това, другата седмица? И ти си същият като смотаната ти помощничка. Ти си неговият адвокат, Питър. Върши си шибаната работа. Защото нека си го кажем честно — това не е изненада за никого. Аз знаех, че ще се случи. Всички знаехме. Искам да дойдеш веднага.

— Имам да свърша сто неща.

— Само за малко.

— Добре — каза той. — Щом е само за малко.

ЗАПАДЕН ЛОС АНДЖЕЛИСВторник, 5 октомври15:04

Марго Лейн живееше на петнайсетия етаж на висока жилищна сграда в Уилшир Коридор. Портиерът й се обади, преди да пусне Евънс в асансьора. Марго знаеше, че идва, и въпреки това отвори вратата, увита в хавлия.

— О, не мислех, че ще дойдеш толкова бързо. Влизай, тъкмо си взех душ. — Тя често правеше подобни неща, да се хвали с тялото си. Евънс влезе в апартамента и седна на дивана. Тя седна срещу него. Хавлиената кърпа едва я покриваше.

— Е — каза тя, — каква е цялата тази история?

— Съжалявам — каза Евънс, — но Джордж удари ферарито си при много висока скорост и е бил изхвърлен от колата. Паднал в една пропаст — намериха едната му обувка — и оттам във водата. Не откриха тялото му, но очакват да се появи до една седмица.

Предвид любовта й към театъра, Марго със сигурност би трябвало да зарони крокодилски сълзи, само че не го направи. Просто го гледаше.

— Това са глупости — каза накрая.

— Как така глупости, Марго?

— Защото са глупости. Той се крие или нещо такова. Знаеш го.

— Да се крие ли? От какво?

— От нищо вероятно. Беше го хванала параноята. И ти го знаеш.

И докато го казваше, кръстоса крака. Евънс внимаваше да не сваля поглед от лицето й.

— Параноя? — попита той.

— Не се прави, че не си знаел, Питър. Беше очевидно.

Евънс поклати глава.

— За мен не беше.

— За последен път дойде тук преди два дни — каза тя. — Отиде право при прозореца и се втренчи в улицата долу, скрит зад пердето. Убеден беше, че са го проследили.

— Правил ли го е и преди?

— Не знам. Напоследък не го виждах много — нали все пътуваше. Но колкото пъти му се обадех да го питам кога ще дойде, той казваше, че не било безопасно.

Евънс стана и отиде до прозореца. Застана от едната му страна и погледна към улицата долу.

— И теб ли те следят? — попита тя.

— Едва ли.

Беше началото на следобедния час пик и движението по булевард „Уилшир“ беше натоварено. Три ленти бързо движещи се коли във всяка посока. Дори и тук се чуваше ревът на двигателите им. Един син приус хибрид беше спрял край бордюра от другата страна на улицата, зад него се образуваше опашка от коли, чуха се гневни клаксони. След миг приусът потегли.

Нямаше къде да се спре.

— Виждаш ли нещо съмнително? — попита тя.

— Не.

— И аз никога не съм виждала. Само че Джордж виждаше — или си въобразяваше, че вижда.

— Той каза ли кой го следи?

— Не. — Тя се размърда. — Според мен имаше нужда от някакви успокоителни. Казах му го.

— И той как реагира?

— Каза, че и аз съм била в опасност. Че трябвало да напусна града за известно време. Да съм идела на гости при сестра си в Орегон. Само че аз няма да го направя.

Кърпата й се беше охлабила. Марго я пристегна, като я смъкна още малко върху твърдите си, подпомогнати от естетичната хирургия гърди.

— Казвам ти, Джордж е минал в нелегалност. И според мен трябва бързо да го намериш, защото явно има нужда от помощ.

— Разбирам — каза Евънс. — Но според мен е също толкова възможно да не се крие, а наистина да е катастрофирал… А в този случай има някои неща, които ти, Марго, трябва да направиш по най-бързия начин.

Обясни й, че ако не открият Джордж, над авоарите му може да бъде поставена възбрана. Което означаваше, че тя трябва да изтегли всичко от банковата сметка, по която той й превеждаше пари всеки месец. Така че да има с какво да живее.

— Но това е тъпо — възрази тя. — Знам, че Джордж ще се появи всеки момент.

— Просто за всеки случай.

Тя се намръщи.

— Знаеш ли нещо, което не ми казваш?

— Не. Просто казвам, че може да мине известно време, преди нещата да се изяснят.

— Слушай — каза тя. — Той е болен. А ти уж си му приятел. Намери го.

Евънс каза, че ще се опита. Когато си тръгна, Марго вече бързаше към спалнята да се облече, преди да потегли за банката.

Навън, под млечната следобедна светлина, умората го връхлетя изведнъж. Искаше само едно — да се прибере и да се наспи. Качи се в колата и потегли. Вече виждаше кооперацията си, когато телефонът му иззвъня отново.

Беше Дженифър — да пита къде е.

— Съжалявам — каза той. — Днес не мога да дойда.

— Важно е, Питър. Наистина.

Той се извини отново и каза, че ще й се обади по-късно.

После Лиза, секретарката на Хърб Лоуенстайн, се обади да му каже, че Николас Дрейк цял следобед се опитвал да се свърже с него.

— Наистина иска да говори с теб.

— Добре — каза Евънс. — Ще му се обадя.

— Беше вбесен.

— Ясно.

— По-добре обаче първо се обади на Сара.

— Защо?

Връзката прекъсна. Винаги ставаше така в алеята зад кооперацията — там мрежата нямаше покритие. Той мушна телефона в джобчето на ризата си — щеше да се обади след няколко минути. Подкара по алеята и спря на мястото си в гаража.

Качи се по задните стълби до апартамента си и отключи вратата.

И зяпна.

В апартамента му цареше хаос. Изпотрошени мебели, изтърбушена тапицерия, разпилени документи, книгите от библиотечната пръснати по пода.

Стоеше вцепенен на прага. После влезе, вдигна един прекатурен стол и седна на него. Сети се, че трябва да се обади на полицията. Стана, намери телефона на пода и набра номера. Но в същия миг мобилният в джоба на ризата му започна да звъни. Той затвори другия, преди да се е свързал с полицията, и отговори на мобилния.

— Да?

Беше Лиза.

— Връзката прекъсна — каза тя. — По-добре се обади на Сара веднага.

— Защо?

— Тя е в къщата на Мортън. Имало е обир.

— Какво?!

— Знам. Обади й се — каза тя. — Беше много разстроена.

Евънс затвори телефона. Стана и отиде в кухнята. И там всичко беше нагоре с краката. Погледна в спалнята. Същото. Хрумна му само, че домашната помощница ще дойде чак следващия вторник. Как би могъл да приведе апартамента си в ред?

Отвори отново мобилния си и набра.

— Сара?

— Ти ли си, Питър?

— Да. Какво е станало?

— Не по телефона. Ходи ли си вече у вас?

— Току-що влизам.

— И… и при теб ли е същото?

— Да. И при мен.

— Можеш ли да дойдеш тук?

— Да.

— Кога? — Беше уплашена.

— След десет минути.

— Добре. Ще те чакам. — И затвори.

Евънс запали своя приус и той оживя с напевно жужене. Приятно му беше, че има хибрид — списъкът на чакащите в Лос Анджелис вече беше толкова дълъг, че ти идваше редът чак след половин година. Наложило се бе да вземе светлосив, което съвсем не беше любимият му цвят, но иначе обичаше колата си. И му беше много приятно, че напоследък забелязва по улиците все повече хибриди.

От другата страна на улицата видя син приус, съвсем същия като онзи, който беше видял от прозореца на Марго. Електриковосин, крещящ цвят. Помисли си, че неговият сивчо му харесва повече. Зави надясно, после наляво, на запад през Бевърли Хилс. Знаеше, че по това време на деня стават задръствания и че трябва да излезе на Сънсет, където движението беше малко по-добро.

На светофара на Уилшир видя зад себе си още един син приус. Същият грозен цвят. Двама мъже в колата, не млади. На светофара на Сънсет колата още беше зад него. През две коли.

Той зави наляво, към Холмби Хилс.

Приусът също зави наляво. След него.

Евънс спря пред портала на Мортъновата къща и натисна звънеца. Охранителната камера над кутията се включи.

— Какво обичате?

— Аз съм Питър Евънс. Идвам при Сара Джоунс.

Кратка пауза, последвана от жужене. Порталът бавно се разтвори. Алеята лъкатушеше и оттук къщата не се виждаше.

Докато чакаше, Евънс погледна към пътя назад и видя синия приус да се приближава. Подмина го, без да намали, и се скри зад един завой.

Така. Може пък в крайна сметка да не го следяха.

Пое си дълбоко дъх и издиша бавно.

Порталът се отвори докрай и той потегли по алеята.

ХОЛМБИ ХИЛСВторник, 5 октомври15:54

Беше почти четири. Около къщата на Мортън гъмжеше от охранители. Неколцина оглеждаха земята сред дърветата, по алеята имаше дори повече, скупчени около няколко пикапа с надписи ОХРАНИТЕЛНИ УСЛУГИ АНДЕРСЪН.

Евънс паркира до поршето на Сара, слезе от колата и тръгна към входа. Отвори му човек от охраната.

— Госпожица Джоунс е в дневната.

Евънс мина през просторното фоайе покрай витата стълба към втория етаж. Надникна в дневната, готов да види същия безпорядък като онзи в собствения си апартамент, но тук всичко си изглеждаше на мястото. Не по-различно от всеки друг път.

Дневната на Мортън съвместяваше и функцията на изложбена зала, приютила богатата му колекция от азиатски антики. Над камината имаше голям китайски параван с трептящи позлатени облаци; голяма каменна глава от района на Ангкор в Камбоджа с дебели устни и тайнствена усмивка се кипреше на пиедестал близо до дивана; до едната стена имаше японска ракла от седемнайсети век, матовата й дървена повърхност лъщеше. На задната стена висяха изключително редки двестагодишни дърворезби от Хирошиге. Дървена статуя на изправения Буда стоеше при входа към съседната стая.

В средата на дневната, сред всичките тези антики, Сара седеше прегърбена на канапето и се взираше невиждащо през прозореца. Погледна го и каза:

— Влизали са в апартамента ти, нали?

— Да. Пълен хаос.

— И тук са влизали. Сигурно нощес. От охранителната агенция се опитват да разберат как е станало, засега без успех. Виж това.

Тя стана и избута пиедестала с камбоджанската глава. Като се имаше предвид тежестта на главата, пиедесталът се премести изненадващо лесно; под него имаше вграден в пода сейф — отворен. Беше пълен с грижливо подредени кафяви папки.

— Какво е взето? — попита той.

— Доколкото мога да преценя, нищо. Изглежда, всичко си е на мястото. Само че не знам какво точно държеше Джордж в тези сейфове. Те си бяха негови. Рядко съм ги отваряла.

Отиде при японската ракла и плъзна един от централните панели, след него и фалшив заден панел, зад който имаше вграден в стената сейф. Той също беше отворен.

— В къщата има шест сейфа — каза тя. — Три тук, долу, един в кабинета на втория етаж, един в мазето и един в дрешника на спалнята му. Отворили са ги всичките.

— С взлом?

— Не. Някой е знаел комбинациите.

— Съобщи ли за това на полицията?

— Не.

— Защо?

— Първо исках да говоря с теб.

Главата й беше близо до неговата. Евънс долавяше слаба миризма на парфюм.

— Защо? — попита отново той.

— Защото — каза тя — някой е знаел комбинациите, Питър.

— Искаш да кажеш, че е вътрешен човек.

— Не виждам друга възможност.

— Кой остава в къщата нощем?

— Две домашни помощници спят във външното крило. Но снощи не са били на работа, така че не са били тук.

— И не е имало никой в къщата?

— Точно така.

— Ами алармата?

— Лично я включих, преди вчера да тръгна за Сан Франциско.

— И не се е задействала?

Тя поклати глава.

— Значи някой е знаел кода — каза Евънс. — Или е знаел как да го заобиколи. А охранителните камери?

— Има ги из цялото имение — каза тя, — вътре в къщата и извън нея. Картината се записва от устройство в мазето.

— Прегледа ли записа?

Тя кимна.

— Нищо, само статичен шум. Записът е изтрит. Хората от охранителната агенция се опитват да възстановят поне част, но… — Тя вдигна рамене. — Не вярвам да постигнат нещо.

„Доста умели ще да са били тези крадци, щом са знаели как да изтрият записите от охранителните камери“, помисли Евънс.

— Кой знае кодовете на системата и комбинациите на сейфовете?

— Доколкото ми е известно, само Джордж и аз. Но явно ги е знаел и някой друг.

— Мисля, че трябва да се обадиш в полицията.

— Те търсят нещо — каза Сара. — Нещо, което е било у Джордж. И което сега смятат, че е у един от нас двамата. Мислят, че Джордж го е дал на един от нас.

Евънс се намръщи.

— Но ако е така, защо са действали толкова очевидно? Моят апартамент е нагоре с краката. Дори тук — оставили са сейфовете отворени, сякаш да са сигурни, че ще разбереш за обира…

— Именно — каза тя. — Искат да знаем какво правят. — Прехапа устна. — Искат да се паникьосаме и да хукнем да приберем въпросното нещо, каквото и да е то. А те ще ни проследят и ще го вземат.

Евънс обмисли думите й.

— Имаш ли някаква представа за какво може да става въпрос?

— Не — каза тя. — А ти?

Евънс си мислеше за списъка, за който му беше споменал Джордж в самолета. Списъкът, за който така и не беше успял да му обясни, преди да загине. Беше разбрал само, че Мортън е платил много пари за въпросния списък. Предпочете засега да не го споменава и каза:

— Не.

— Джордж давал ли ти е нещо?

— Не.

— И на мен. — Тя отново прехапа устна. — Мисля, че трябва да се махнем.

— Да се махнем?

— Да напуснем града за известно време.

— Нормално е да се чувстваш така след обир — каза той. — Но според мен сега трябва да се обадим на полицията, пък за другото ще мислим после.

— Това не би харесало на Джордж.

— Джордж вече не е с нас, Сара.

— Джордж мразеше ченгетата от управлението на Бевърли Хилс.

— Сара…

— Никога не им се обаждаше. Винаги е използвал частни охранители.

— Може и така да е, но…

— Нищо няма да направят, само ще напишат доклад.

— Възможно е, но…

— Ти обади ли се на полицията за твоето жилище?

— Още не съм. Но ще се обадя.

— Ами обади им се. Виж какво ще стане. Само ще си изгубиш времето.

Телефонът му изпиука. Текстово съобщение. Той го извика на екранчето. Гласеше: „Н. ДРЕЙК. ЕЛА В ОФИСА ВЕДН. СПЕШНО“.

— Слушай — каза той. — Трябва да ида да се видя с Ник, няма да се бавя.

— Ще се оправя.

— Ще се върна веднага щом мога.

— Ще се оправя — повтори тя.

Стояха един до друг. Той я прегърна импулсивно. Сара беше висока — бяха почти еднакви на ръст.

— Всичко ще се оправи — каза той. — Не се притеснявай. Всичко ще се нареди.

Тя отвърна на прегръдката му, но когато той я пусна, каза:

— Повече не го прави, Питър. Не съм истеричка. Ще поговорим, когато се върнеш.

Той побърза да си тръгне с чувството, че се е направил на глупак. Беше стигнал до вратата, когато тя попита:

— Между другото, Питър, имаш ли пистолет?

— Не — каза той. — А ти?

— Само една деветмилиметрова берета, но все е по-добро от нищо.

— О, ами добре. — Излезе навън с мисълта колко се е обезценило мъжкото рамо за съвременните жени.

Качи се в колата и потегли към офиса на Дрейк.

Беше паркирал колата си и вървеше към входа на офиса, когато забеляза синия приус, спрял в края на пресечката. Двамата мъже седяха вътре.

И го наблюдаваха.

БЕВЪРЛИ ХИЛСВторник, 5 октомври16:45

— Не, не, не! — Николас Дрейк стоеше в аудио-визуалната зала на НФПР, заобиколен от петима-шестима шашнати графични дизайнери. На стените и по масите имаше плакати, знаменца, постери, чаши за кафе и купчини съобщения за пресата. На всички беше отпечатан флаг с преливащи едно в друго зелено и червено и надпис с дебел шрифт: „РЕЗКИТЕ КЛИМАТИЧНИ ПРОМЕНИ — ЗАПЛАХАТА ПРЕД НАС“.

— Ужасно е — каза Дрейк. — Нищо не струва, нищо!

— Защо?

— Защото е скучно. Звучи като заставка на шибана обществена телевизия. На нас ни трябва нещо ударно, нещо пикантно.

— Вижте — възрази един от дизайнерите, — не знам дали си спомняте, но самият вие в началото искахте да избегнем всичко, което би прозвучало като преувеличение.

— Така ли съм искал? Не е вярно. Хенли искаше да избегне преувеличението. Хенли смяташе, че трябва да го представим като нормална научна конференция и нищо повече. Но ако го направим така, медиите ще ни проспят. Мамка му, имате ли представа колко конференции за промени в климата има всяка година? По целия свят?

— Не. Колко?

— Ами, да видим… четиридесет и седем. Но не е там въпросът. — Дрейк почука по флагчето с кокалчетата на пръстите си. — Погледнете го само — „Заплахата“. Толкова е смътно, може да се отнася до какво ли не.

— Мислех, че точно това искате — да може да се отнесе до всичко.

— Не, аз искам „Криза“ или „Катастрофа“. „Кризата пред нас“. „Катастрофата пред нас“. Това е по-добре. „Катастрофата“ е много по-добре.

— Използвахте „катастрофа“ за последната конференция, онази за измирането на видовете.

— Не ме интересува. Използваме го, защото работи. Тази конференция трябва да сочи към катастрофа.

— Ъъъ, сър — обади се друг от дизайнерите, — с цялото ми уважение, точно ли ще е да се каже, че резките климатични промени ще доведат до катастрофа? Защото разяснителните материали, които ни бяха дадени…

— Да, дявол го взел — сопна се Дрейк, — ще доведе до катастрофа. Повярвайте ми, ще доведе! Променете го!

Дизайнерите огледаха изложените на масата материали.

— Господин Дрейк, конференцията започва след четири дни.

— Мислиш, че не го знам ли? — викна Дрейк. — Мислиш, че не го знам ли, по дяволите!

— Не знам какво може да се направи за…

— Катастрофа! Махнете „Заплаха“ и сложете „Катастрофа“! Само това искам. Какво му е толкова трудното?

— Господин Дрейк, можем да променим визуалните материали и знаменцата, но с чашите за кафе няма да е толкова лесно.

— И защо?

— Защото са произведени по наша поръчка в Китай и…

— Произведени са в Китай? Страната на замърсяването? Чия е тая идиотска идея?

— Винаги сме поръчвали в Китай чашите за…

— Е, ние определено не можем да ги използваме. Това е НФПР, за Бога! Колко чаши имаме?

— Триста. За журналистите, заедно с другите материали.

— Ами намерете някакви екологично приемливи чаши — каза Дрейк. — Канада не произвежда ли чаши? Никой никога не се оплаква от Канада. Намерете канадски чаши и напишете „Катастрофа“ върху тях. Това е.

Дизайнерите се заспоглеждаха. Един каза:

— Има един доставчик на едро във Ванкувър…

— Само че техните чаши са кремави…

— Не ми пука, дори да са резедави — каза Дрейк и повиши глас още повече. — Просто го направете! А с материалите за пресата как стоят нещата?

Друг дизайнер взе един лист.

— Четирицветни, отпечатани с биоразтворими мастила върху рециклирана хартия.

Дрейк също взе един лист.

— Това е рециклирано? Изглежда дяволски добре.

— Всъщност това е от нормална хартия. — Дизайнерът изглеждаше притеснен. — Но никой няма да разбере.

— Това не съм го чул — каза Дрейк. — Важно е рециклираните материали да изглеждат добре.

— И е точно така. Не се тревожете.

— Тогава нататък. — Той се обърна към хората от връзки с обществеността. — Какво е предвидено за кампанията?

— Стандартна програма, която да привлече вниманието на широката общественост към резките климатични промени — каза шефът на отдела и се изправи. — Ще започнем със сутрешните токшоута в неделя, влизаме и в неделните подлистници на вестниците. Ще стане въпрос за началото на конференцията в сряда, гости ще бъдат основни наши поддръжници. Станфорд, Левин и други хора, които изглеждат добре по телевизията. Предвидили сме достатъчно технологично време, за да влезем във всички важни седмичници по света — „Таймс“, „Нюзуик“, „Шпигел“, „Пари Мач“, „Оджи“, „Икономист“. Като цяло, петдесет информационни списания, четени от световния елит. Искахме корици, но се съгласихме и на вътрешна страница със снимка. Все пак очакваме корица поне в двайсет.

— Добре — каза Дрейк.

— Конференцията започва в сряда. Предвидено е присъствието на харизматични природозащитници и важни политици от индустриални страни. Имаме делегати от целия свят, така че кадрите с публика ще са задоволително пъстри. В наше време индустриалните страни включват Индия, Корея и Япония, разбира се. Ще участва и китайска делегация, но без реч. Двестате поканени телевизионни журналисти ще отседнат в „Хилтън“, осигурили сме им условия за работа там, както и в конферентните зали, така че посланието ни да бъде чуто от телевизионната публика по целия свят. Поканили сме и журналисти, чиито статии ще стигнат до елита — онези влиятелни хора, които не гледат телевизия, а четат.

— Добре — каза Дрейк. Изглеждаше доволен.

— Темата на всеки ден от конференцията си има своя графична емблема, подчертаваща наводненията, пожарите, покачващото се океанско равнище, сушата, айсбергите, тайфуните, ураганите и така нататък. За всеки ден сме осигурили свеж контингент от политици от различни части на света, които ще присъстват и ще дадат интервюта — ще обясняват колко голяма е загрижеността им относно този новопоявил се проблем.

— Добре, добре.

— Политиците ще остават само за един ден — някои само за по няколко часа — и няма да имат време да присъстват на конференцията, освен колкото да се мернат за снимки сред публиката, но ние сме ги инструктирали и смятам, че ще си свършат добре работата. Така, имаме и местни ученици, от четвърти до седми клас, които ще идват всеки ден да научат по нещо за заплахата — опа, извинете, за катастрофата — която ги дебне в бъдеще, подготвили сме и образователни материали за учителите в прогимназията, така че да разговарят с учениците си за кризата, предизвикана от резките климатични промени.

— Кога ще са готови тези материали?

— Щяха да бъдат готови за днес, но сега ще ги задържим, за да нанесем промяната в емблемата.

— Добре — каза Дрейк. — А гимназиите?

— Там имаме известни проблеми — каза служителят от връзки с обществеността. — Показахме материалите на представителна група от гимназиални учители по научни дисциплини и ъъъ…

— И какво? — попита Дрейк.

— По обратната реакция може да се съди, че там материалите ни може и да не се приемат толкова добре.

Лицето на Дрейк потъмня.

— И защо така?

— Ами, учебната програма в гимназията е ориентирана към подготовка за колежите и няма голяма възможност за свободноизбираеми…

— Това едва ли може да се нарече свободноизбираема подготовка…

— Според учителите, с които работихме, данните са изцяло спекулативни и неподкрепени с доказателства. Все повтаряха неща като: „Къде е науката тук?“. Аз само цитирам думите им.

— Дявол го взел — каза Дрейк, — не са спекулативни. Това се случва!

— Ъъъ, може би не сме подбрали най-подходящите материали, такива, които показват казаното от вас…

— Майната им. Няма значение — каза Дрейк. — Щом ви казвам, че се случва, значи е така, повярвайте ми. — Обърна се и каза изненадано: — Евънс, откога си тук?

Питър Евънс стоеше на прага поне от две минути и беше чул голяма част от разговора.

— Току-що дойдох, господин Дрейк.

— Добре. — Дрейк се обърна към другите. — Мисля, че приключихме с това. Евънс, ела с мен.

— Трябва ми съветът ти, Питър — тихо каза Дрейк, мина зад бюрото си, взе някакви листа и ги плъзна към Евънс. — Какво е това, по дяволите?

Евънс ги погледна.

— Това са документите за оттеглената подкрепа на Джордж.

— Ти ли ги състави?

— Аз.

— Чия идея беше параграф За?

— Параграф За?

— Да. Ти ли добави тази мъдра мисъл?

— Не си спомням какво точно…

— Ами да ти опресня паметта тогава — каза Дрейк. Взе документа и започна да чете: — „В случай на евентуална претенция, че не съм в състояние да вземам разумни решения, възможно е да възникне опит да се получи съдебно разпореждане за отмяна на условията по този документ. Следователно този документ дава право да бъдат изплащани по петдесет хиляди долара седмично на НФПР, докато се чака решението по съдебния процес. Споменатите пари ще се смятат достатъчни да покрият текущите разноски на НФПР и споменатото разплащане ще отхвърли отмяна чрез съдебно разпореждане“. Ти ли написа това, Евънс?

— Да.

— Чия беше идеята?

— На Джордж.

— Джордж не е адвокат. Някой му е помогнал.

— Не съм бил аз — каза Евънс. — Той буквално ми продиктува клаузата. Аз не бих се сетил за такова нещо.

Дрейк изсумтя отвратено.

— Петдесет хиляди седмично! С това темпо ще ни трябват четири години да получим дарението от десет милиона.

— Точно това имаше предвид Джордж.

— Но чия е била идеята? Ако не е била твоя, тогава чия?

— Не знам.

— Ами разбери.

— Не знам дали ще мога — каза Евънс. — Така де, Джордж е мъртъв и нямам представа с кого може да се е консултирал…

Дрейк го изгледа ядосано.

— Ти с нас ли си, Питър, или против нас? — Закрачи нервно из стаята. — Защото делото на Вануту е без съмнение най-важният съдебен процес, в който сме участвали. — Премина на характерния си режим „реч пред публика“. — Залогът е огромен, Питър. Глобалното затопляне е най-голямата криза, пред която се е изправяло човечеството. Ти го знаеш. Аз го знам. По-голямата част от цивилизования свят го знае. Трябва да действаме, за да спасим планетата, преди да е станало късно.

— Да — каза Евънс. — Знам.

— Знаеш, така ли? Имаме процес, много важен процес, който се нуждае от нашата помощ. А петдесет хиляди долара седмично ще го задушат още в зародиш.

Евънс беше сигурен, че това не е вярно.

— Петдесет хиляди са много пари. Не виждам защо биха го задушили…

— Защото така ще стане! — сопна му се Дрейк. — Защото аз ти казвам, че така ще стане! — Изглежда, сам се изненада от избухването си, стисна ръба на бюрото и се овладя. — Виж, не бива и за миг да забравяме кои са противниците ни. Силите на индустрията са феноменални. А индустрията иска едно — да бъде оставена да си замърсява на воля. Иска да замърсява тук, и в Мексико, и в Китай и навсякъде, където прави бизнес. Залогът е огромен.

— Разбирам — каза Евънс.

— Много сили са заинтересовани от този процес, Питър.

— Да, сигурен съм, че е така.

— Сили, които няма да се спрат пред нищо, за да загубим ние.

Евънс се намръщи. Накъде биеше Дрейк?

— Влиянието им е навсякъде, Питър. Може да имат влияние дори върху хора от твоята адвокатска фирма. Или върху други хора, които познаваш. Хора, на които смяташ, че можеш да имаш доверие — но всъщност не можеш. Защото те са на противниковата страна и дори не го знаят.

Евънс не каза нищо. Просто гледаше Дрейк.

— Бъди внимателен, Питър. Пази си гърба. Не обсъждай какво правиш с никого — с никого — освен с мен. Опитвай се да не използваш мобилния си телефон. Избягвай електронната поща. И обърни внимание дали не те следят.

— Да… Само че мен вече ме следят, в интерес на истината — каза Евънс. — Има един син приус…

— Те са наши хора. Не знам какви ги вършат. Отзовах ги преди няколко дни.

— Ваши хора?

— Да. Нова охранителна фирма, която беше на изпитателен срок. Явно не са много компетентни.

— Нещо се обърках — каза Евънс. — НФПР има охранителна фирма?

— Естествено. От години. Заради опасностите, които ни грозят. Моля те да ме разбереш — ние всички сме в опасност, Питър. Не разбираш ли какво ще означава, ако спечелим делото? Трилиони долари, за които индустрията ще трябва да се бръкне през идните години, за да прекрати емисиите, причиняващи глобалното затопляне. Трилиони! При такъв залог животът на неколцина е без значение. Така че бъди изключително предпазлив.

Евънс каза, че ще внимава. Дрейк му стисна ръката и изсумтя:

— Искам да знам кой е дал идеята на Джордж за този параграф. И искам парите да се освободят, за да ги използваме по наше усмотрение. Сега всичко това е твоя отговорност. Успех, Питър.

На излизане от сградата Евънс връхлетя върху някакъв млад човек, който тичаше нагоре по стълбите. Сблъскаха се толкова силно, че Евънс едва не падна. Младият мъж се извини набързо и продължи нагоре. Приличаше на някое от хлапетата, които работеха по подготовката на конференцията. Евънс се зачуди какво ли толкова е станало пък сега.

Излезе от сградата и огледа улицата. Синия приус го нямаше.

Качи се в колата си и потегли към къщата на Мортън да се види със Сара.

ХОЛМБИ ХИЛСВторник, 5 октомври17:57

Движението беше натоварено. Той пълзеше бавно по Сънсет и имаше предостатъчно време да мисли. След разговора с Дрейк му остана някакво особено чувство. Самата им среща беше някак странна. Сякаш не беше необходима наистина, а просто Дрейк бе искал да пробва дали ако повика Евънс, той ще дотърчи. Сякаш налагаше авторитета си. Или нещо такова.

Във всеки случай нещо не беше наред.

И друго притесняваше Евънс — охранителната фирма. Това просто не беше редно. В края на краищата НФПР бяха от добрите, нали така. Не би трябвало да дебнат и следят хората. А и параноичното предупреждение на Дрейк не беше прозвучало убедително. Той прекаляваше, както му се случваше често.

Дрейк си беше такъв — обичаше драматичното. В това отношение не можеше да се контролира. Всичко беше криза, всичко беше отчаяно, всичко беше жизненоважно. Живееше в свят на крайни неотложности, свят, който не винаги съвпадаше с истинския.

Евънс се обади в офиса си, но Хедър си беше тръгнала. Обади се в кабинета на Лоуенстайн и говори с Лиза.

— Слушай — каза той, — имам нужда от помощта ти.

Гласът й беше тих, съзаклятнически.

— Готово, Питър.

— Имало е обир в апартамента ми.

— Не! И при теб ли?

— И при мен, да. И наистина трябва да се обадя на полицията…

— Ами да, разбира се… Господи… взели ли са нещо?

— Като че ли не — каза той. — Но все пак трябва да подам жалба и така нататък… а в момента съм адски зает, покрай Сара и… може да откараме до късно през нощта.

— Ами, добре, ако искаш аз да поема нещата с полицията за грабежа у вас?

— Би ли могла? Много ще ме улесниш.

— Няма проблем, Питър, никакъв. Остави на мен. — Замълча за миг. Когато отново заговори, буквално шепнеше. — Има ли нещо, което, ъъъ, не би искал полицията да намери?

— Не — каза той.

— Така де, от мен няма защо да се притесняваш, всеки в този град си има по някой и друг лош навик, иначе нямаше да сме тук…

— Не, Лиза — повтори той. — Нямам никакви наркотици, ако това имаш предвид.

— О, не — бързо каза тя. — Нищо не съм намеквала. Някакви снимки или такива неща?

— Не, Лиза.

— Нищо, нали се сещаш, с малолетни?

— Не.

— Добре. Просто исках да съм сигурна.

— Ами, благодаря ти предварително. Така, за да влезеш…

— Знам — каза тя, — ключът е под изтривалката при задния вход.

— Да. — Той замълча. — Ти откъде знаеш всъщност?

— Питър — каза тя, сякаш се беше засегнала. — Аз знам всичко.

— Добре. Ами, благодаря ти още веднъж.

— Няма нищо. Така, я кажи сега за Марго? Как е тя?

— Добре е.

— Ходи ли да я видиш?

— Да, тази сутрин и…

— Не, имах предвид в болницата. Не знаеш ли? Марго се връщала от банката днес и сварила крадците в жилището си. Три обира за един ден! Ти, Марго и Сара! Какво става? Знаеш ли нещо?

— Не — каза Евънс. — Много е странно.

— Да, определено е странно.

— А Марго?

— А, да. Ами сигурно е решила да им се репчи нещо и те я набили, може и съзнание да е изгубила. Посинили й окото, така чух, и докато ченгетата я разпитвали, припаднала. Парализирала се напълно, не можела да се движи. Дори спряла да диша.

— Шегуваш се.

— Не. Поприказвах си надълго и нашироко с инспектора, който е бил там. Та той ми каза, че изведнъж й станало зле, не можела да помръдне и посиняла, преди линейката да дойде и да я откара в университетската болница. Целия следобед е в интензивното. Докторите я чакат да дойде в съзнание, за да я питат за синия пръстен.

— Какъв син пръстен?

— Точно преди да се парализира говорела неясно, но успяла да каже нещо за някакъв син пръстен… синият пръстен на смъртта май.

— Синият пръстен на смъртта — повтори Евънс. — Това пък какво означава?

— Не знаят. Тя още не може да говори. Взима ли наркотици?

— Не, тя е откачена на тема здравословен живот.

— Е, чух, че според лекарите щяла да се оправи. Парализата й била временна.

— Ще ида да я видя по-късно.

— Ще ми се обадиш ли след това? Аз пък ще се оправя с апартамента ти, не се притеснявай.

Когато стигна до къщата на Мортън, беше тъмно. Хората от охранителната агенция си бяха тръгнали и единствената паркирана отпред кола беше поршето на Сара. Евънс позвъни и тя му отвори. Беше се преоблякла в анцуг.

— Всичко наред ли е? — попита той.

— Да — каза Сара. Тръгнаха към дневната. Лампите светеха и в стаята беше топло и уютно.

— Къде са хората от охраната?

— Отидоха да вечерят. Ще дойдат.

— Всички ли отидоха да вечерят?

— Ще се върнат. Искам да ти покажа нещо — каза тя. Извади палка с прикрепено към нея електронно отчитащо устройство и я прокара покрай тялото му като при проверка на летище. Посочи левия му джоб. — Изпразни го.

В джоба му бяха само ключовете за колата. Той ги остави на масичката. Сара прокарваше палката по гърдите му, по сакото. Посочи десния джоб на сакото и му даде знак да го изпразни.

— Защо го правиш? — попита той.

Тя само поклати глава и не каза нищо.

Той измъкна една монета и я остави на барплота.

Тя махна с ръка — нещо друго?

Той бръкна отново. Нищо.

Тя прокара палката над ключовете за колата. На верижката имаше пластмасов квадрат, който отключваше вратата при шофьора. Тя го насили с върха на джобно ножче.

— Виж какво…

Квадратът се отвори. Вътре имаше някакви електронни вериги и малка батерия, като за часовник. Сара измъкна миниатюрен чип, малко по-голям от върха на молив.

— Бинго!

— Сара, това са глупости!

Тя пусна чипа в чаша с вода. После насочи вниманието си към монетата. Разгледа я подробно, после я натисна, все едно разчупва питка. За изненада на Евънс, монетата се счупи на две — и вътре имаше електроника.

Тя пусна и монетата в чашата.

— Къде ти е колата?

— Отпред.

— Нея можем да проверим и по-късно.

— Какво става?

— Хората от охранителната фирма откриха бръмбари по мен — каза тя. — И из цялата къща. Предполагат, че точно това е била целта на обира — да заложат бръмбарите. Видя, че ти също имаш бръмбари.

Той се огледа.

— Сега къщата чиста ли е?

— Преслушаха всяко ъгълче и уж я почистиха. Намериха над десет бръмбара. Сега би трябвало да е наред.

Седнаха един до друг на дивана.

— Който и да прави всичко това, явно си мисли, че знаем нещо — каза тя. — И започвам да си мисля, че е прав.

Евънс й каза за списъка на Мортън.

— Купил си е списък?

— Така каза.

— Каза ли що за списък е?

— Не. Тъкмо щеше да ми каже, но го прекъснаха, а след това…

— И не ти е казал нищо повече, когато сте били само двамата?

— Не си спомням нищо особено.

— В самолета?

— Не…

— На масата, по време на вечерята?

— Май не, не.

— Докато вървяхте към колата му?

— Не, той пееше. Направо потънах в земята, честно да ти кажа. А после се качи в колата и… Чакай малко. — Евънс изправи гръб. — Наистина каза нещо странно.

— Какво?

— Някаква будистка поговорка. Каза ми да я запомня.

— Каква поговорка?

— Не помня — каза Евънс. — Поне не дословно. Нещо като „Всичко, което е важно, е близо до мястото, където седи Буда“.

— Джордж не се интересуваше от будизъм — каза Сара. — Защо ще ти казва такова нещо?

— Всичко, което е важно, е близо до мястото, където седи Буда — повтори Евънс.

Гледаше напред, право към аудио-визуалната стая, съседна на дневната.

— Сара…

Право пред тях, под изкусно насочено осветление, имаше голяма дървена скулптура на седящия Буда. От четиринайсети век.

Евънс стана и влезе в аудио-визуалната стая. Сара го последва. Скулптурата беше висока метър и двайсет, повдигната върху пиедестал. Евънс я заобиколи и застана зад нея.

— Мислиш ли? — попита Сара.

— Възможно е.

Прокара пръсти по основата на статуята. Имаше тясна празнина там, точно под кръстосаните крака, но той не напипваше нищо. Клекна да погледне — нищо. На места дървото се беше пропукало, но и там нямаше нищо.

— Може би ако преместим основата? — предложи Евънс.

— Тя е на колелца — каза Сара.

Плъзнаха я встрани, но отдолу имаше само бял килим.

Евънс въздъхна.

— Да има други Буди из къщата? — попита той и се заоглежда.

Сара беше коленичила.

— Питър…

— Какво?

— Виж.

Той клекна до нея. Между основата на пиедестала и пода имаше приблизително двусантиметрова пролука. И точно в тази пролука се виждаше ъгълчето на плик, прикрепен към долната стена на пиедестала.

— Проклет да съм!

— Това е плик!

Тя бръкна да го извади.

— Стигаш ли го?

— Аз… май да… готово!

Беше служебен плик, запечатан и ненадписан.

— Сигурно за това е цялата работа — каза Сара развълнувано. — Питър, май го намерихме!

Лампите угаснаха и къщата потъна в мрак.

Двамата скочиха.

— Какво стана? — попита Евънс.

— Спокойно — каза Сара. — Резервният генератор ще се включи всеки момент.

— Всъщност няма — обади се глас от тъмнината.

Две мощни фенерчета светнаха право в лицата им. Евънс примижа. Сара вдигна ръка да прикрие очите си.

— Бихте ли ми дали плика? — каза гласът.

— Няма — каза Сара.

Чу се металическо изщракване, като от свален предпазител.

— Ще вземем плика — каза гласът. — По един или друг начин.

— Няма — повтори Сара.

Застанал до нея, Евънс прошепна:

— Сара…

— Млъкни, Питър. Няма да им го дам.

— Ще стреляме, ако се наложи — каза гласът.

— Сара, дай им шибания плик — каза Евънс.

— Да си го вземат — предизвикателно рече Сара.

— Сара…

— Кучка! — изкрещя гласът и се чу изстрел. Евънс попадна в хаос и мрак. Нов крясък. Едно от фенерчетата подскочи на пода, търкулна се и спря, лъчът му бе насочен към един от ъглите. В сенките Евънс видя някакъв едър мъж да напада Сара, тя извика и го изрита. Без да се замисля, Евънс се хвърли срещу нападателя и стисна ръка в кожено яке. Надушваше бирения дъх на мъжа, чуваше го как пухти. После някой друг го дръпна назад, събори го и го изрита в ребрата.

Той се изтърколи встрани, удари се в нещо, а после нов, дълбок глас каза:

— Дръпни се, веднага.

Светна фенерче и онзи, който бе изритал Евънс, се обърна към него. Евънс погледна към Сара — тя лежеше на пода. Другият мъж стана и се хвърли към фенерчето.

Чу се припукващ звук и мъжът изкрещя и падна. Лъчът на фенерчето се насочи към онзи, който допреди миг риташе Питър.

— Ти. На пода.

Мъжът моментално легна на килима.

— По очи.

Онзи се обърна.

— Така бива — каза новият глас. — Вие двамата, добре ли сте?

— Аз съм супер — каза Сара, задъхана и вперила поглед в светлината. — Кой си ти, по дяволите?

— Сара — каза гласът. — Разочарован съм, че не можеш да ме познаеш.

Точно тогава осветлението в стаята се включи.

— Джон! — възкликна Сара.

И за безкрайно удивление на Евънс, прекрачи тялото на поваления нападател и удостои с благодарна прегръдка Джон Кенър, професор по геоекологично инженерство от МТИ.

ХОЛМБИ ХИЛСВторник, 5 октомври20:03

— Мисля, че заслужавам обяснение — каза Евънс. Кенър беше коленичил и слагаше белезници на двамата мъже на пода. Първият още беше в безсъзнание.

— Модулиран тазер — каза Кенър. — Изстрелва стреличка от петстотин мегахерца, която произвежда четири милисекунди токов удар, дезактивиращ церебралните функции. Просто падаш. Незабавна загуба на съзнание. Но продължава само няколко минути.

— Не — каза Евънс. — Имах предвид…

— Защо съм тук ли? — каза Кенър и вдигна глава с лека усмивка.

— Да.

— Той е приятел на Джордж — каза Сара.

— Така ли? И откога?

— Откакто всички ние се запознахме, преди известно време — каза Кенър. — А вярвам, познавате и моя колега, Санжонг Тапа.

Стегнатият атлетичен млад мъж с тъмна кожа и ниска подстрижка влезе в стаята. Както и преди, Евънс не пропусна да забележи военната му стойка и британския акцент.

— Осветлението е включено навсякъде, професоре — каза Санжонг Тапа. — Да се обадя ли на полицията?

— Още не — каза Кенър. — Ела да ми помогнеш. — С общи усилия двамата пребъркаха нападателите. — Както си и мислех — каза Кенър и се изправи. — Никакви документи за самоличност.

— Кои са?

— Това ще го оставим на полицията — отвърна Кенър. Мъжете започваха да кашлят и да идват на себе си. — Санжонг, да ги преместим при входната врата. — Извлякоха натрапниците от стаята и Евънс остана сам със Сара.

— Как Кенър е влязъл в къщата?

— Беше в мазето. Претърсва къщата почти целия следобед.

— А ти защо не ми каза?

— Защото аз я помолих — отговори Кенър от прага. — Не бях сигурен за вас. Нещата са сложни. — Той потри ръце. — Е, да погледнем какво има в плика, какво ще кажете?

— Да. — Сара седна на дивана и отвори плика. Вътре имаше само един лист, прилежно сгънат. Тя плъзна невярващо поглед по него и на лицето й се изписа разочарование.

— Какво е това? — попита Евънс.

Без да каже нищо, тя му го подаде.

Беше сметка от компания за излагане на художествени произведения „Едуардс“ от Торънс, Калифорния, за изпълнението на дървен пиедестал като основа за статуя на Буда. С дата отпреди три години.

Дълбоко разочарован, Евънс се тръшна на дивана до Сара.

— Какво? — каза Кенър. — Вече се отказахте, така ли?

— Не знам какво друго може да се направи.

— Като за начало — какво точно ви каза Джордж Мортън?

— Не си спомням думите му дословно.

— Каквото си спомняте.

— Каза, че било поговорка. Нещо като „Всичко, което е важно, е близо до мястото, където седи Буда“.

— Не. Това е невъзможно — категорично каза Кенър.

— Защо?

— Не би казал такова нещо.

— Защо?

Кенър въздъхна.

— Мислех, че е очевидно. Ако е давал указания — на което разчитаме, — нямаше да е толкова мъгляв. Значи трябва да е казал нещо друго.

— Само това си спомням — каза Евънс малко обидено. Намираше отривистите маниери на Кенър за груби, дори обидни. Започваше да изпитва антипатия към този човек.

— Само това си спомняте? — каза Кенър. — Я да опитаме пак. Къде беше Джордж, когато ви каза това? Сигурно е било след като излязохте от фоайето.

Отначало Евънс се озадачи. После си спомни:

— Вие сте били там?

— Да, бях. На паркинга, малко встрани.

— Защо? — попита Евънс.

— Това ще го обсъдим по-късно. Та казвате, че с Джордж сте излезли навън…

— Да — продължи Евънс. — Излязохме навън. Беше студено и Джордж спря да пее заради студа. Стояхме на стълбите на хотела и чакахме колата.

— Видях ви.

— И когато я докараха, той се качи на ферарито, а аз се тревожех, защото не биваше да шофира в това състояние, и го помолих да не го прави, но Джордж каза: „Това ми напомня за една поговорка“. Аз казах: „Каква?“. И той каза: „Всичко, което има значение, не е далеч от мястото, където седи Буда“.

— Не е далеч? — повтори Кенър.

— Това каза.

— Добре. И във въпросния момент вие сте били…

— Бях се опрял на капака на колата.

— На ферарито?

— Да.

— Опрели сте се били на капака. И когато Джордж ви каза поговорката, вие какво му отговорихте?

— Просто го помолих да не кара.

— Повторихте ли поговорката?

— Не — каза Евънс.

— Защо не?

— Защото се притеснявах за него. Не трябваше да шофира. Във всеки случай, помня, че ми се стори малко тромава като изказ. „Не е дистанцирано от мястото, където седи Буда“, да така беше.

— Не е дистанцирано? — повтори Кенър.

— Да.

— Така ви каза: „не е дистанцирано“?

— Да.

— Така е много по-добре — каза Кенър. Обикаляше енергично стаята, погледът му прескачаше от предмет на предмет. Докосваше разни неща, оставяше ги и продължаваше нататък.

— Защо да е много по-добре? — раздразнено попита Евънс.

Кенър махна с ръка към стаята.

— Огледай се, Питър. Какво виждаш?

— Виждам аудио-визуална стая.

— Именно.

— Ами, не схващам…

— Седни на дивана, Питър.

Евънс седна, скръсти ръце на гърдите си и изгледа ядосано Кенър.

На вратата се позвъни. Полицията беше пристигнала.

— Нека аз се оправя с тях — каза Кенър. — По-лесно ще е, ако не ви видят. — И отново излезе. Откъм коридора се чуха тихи гласове — говореха за двамата задържани натрапници. Съвсем дружески.

— Кенър има ли нещо общо със силите за опазване на реда? — попита Евънс.

— Не точно.

— И какво означава това?

— Изглежда, просто познава много хора.

Евънс я изгледа и повтори:

— Познава много хора.

— Най-различни хора. Да. Прати Джордж да се види с някои от тях. Кенър има невероятно широк кръг от контакти. Особено в природозащитната сфера.

— С това ли се занимава Центърът за анализ на риска? С екологични рискове?

— Не съм сигурна.

— Защо е в отпуск от университета?

— Ами питай го него.

— Добре.

— Не го харесваш, нали? — попита тя.

— Ха, ще го харесвам. Самовлюбен задник.

— Самоуверен е, вярно.

— Типично за задниците.

Евънс се изправи и застана така, че да вижда какво става в коридора. Кенър говореше с полицаите, подписваше някакви документи и предаваше натрапниците. Подхвърляше си шеги с полицаите. Малко встрани стоеше чернокожият, Санжонг.

— А дребосъкът с него?

— Санжонг Тапа — каза тя. — Запознали се в Непал, Кенър бил там да катери някакъв връх. Санжонг бил местният военен офицер, прикрепен да помага на група учени, изучаващи почвената ерозия в Хималаите. Кенър го поканил в Щатите да работят заедно.

— Да бе! И алпинист на всичкото отгоре. И едва не се класирал за олимпийския ни отбор по ски. — Евънс не успя да скрие раздразнението си.

— Той е забележителен човек, Питър. Макар че не го харесваш.

Евънс се върна при дивана, седна и скръсти ръце.

— Е, за това си права. Не го харесвам.

— Имам чувството, че не си единствен — каза тя. — Списъкът на хората, които не харесват Кенър, е дълъг.

Евънс само изсумтя.

Кенър се върна с енергична походка в дневната. Пак си потриваше ръцете.

— Така — каза той. — Двамата младежи не казват друго, освен че искат да говорят с адвокат, и изглежда, си имат. Представете си само. Но след няколко часа ще знаем повече. — Обърна се към Питър. — Е, разрешихме ли загадката? За Буда?

Евънс го изгледа.

— Не.

— Наистина? Не е много трудна.

— Ами защо направо не ни я разкриете тогава? — попита Евънс.

— Протегнете ръка към страничната масичка — каза Кенър.

Евънс протегна ръка. На плота имаше пет дистанционни управления.

— Да? — каза той. — И?

— За какво са?

— Това е аудио-визуална зала все пак. Мисля, че вече го установихме.

— Да — каза Кенър. — Но за какво са?

— Очевидно — отвърна Евънс — за управление на телевизора, сателита, видеото, дивидито и така нататък.

— Кое за какво е? — попита Кенър.

Евънс погледна масичката. И внезапно схвана.

— Господи! — прошепна той. — Прав сте.

Натискаше копчетата им, едно след друго.

— Това е за телевизора… за дивидито… сателита… уредбата…

Спря. Имаше още едно. — Изглежда, че има две дистанционни за дивиди. — Второто беше късо и черно и си имаше всички нормални копчета, но беше малко по-леко от другото.

Евънс отвори отделението за батериите. Имаше само една батерия. На мястото на другата имаше плътно навито листче.

— Бинго!

И го извади.

Всичко важно не е дистанцирано от мястото, където седи Буда. Това беше казал Джордж. Което означаваше, че тази хартийка е важното нещо.

Евънс внимателно разви листчето и го заглади върху масата с ръка.

И зяпна.

На листа имаше само някакви колони от цифри и думи:

— И това ли търсят всички? — попита Евънс.

Сара разглеждаше листчето над рамото му.

— Не разбирам. Какво означава?

Евънс подаде листчето на Кенър. Той само го погледна бегло и каза:

— Нищо чудно, че толкова искаха да си го върнат.

— Знаете какво е?

— Няма съмнение какво е — каза Кенър и подаде листчето на Санжонг. — Това е списък с географски местоположения.

— Местоположения? Къде?

— Това ще трябва да го изчислим — каза Санжонг. — Закодирани са по УТМ, което може да означава, че списъкът е бил предназначен за пилоти. — Забеляза, че го гледат тъпо, и обясни:

— Светът е сфера, а картите са плоски. Следователно всички карти са проекция на сфера върху плоска повърхност. Една такава проекция е Универсалната трансверсна меракторна решетка, която разделя глобуса на решетки от по шест градуса. Първоначално са я използвали военните, но понякога я използват и пилотите.

— Значи тези числа са дължини и ширини, но в по-различна форма? — попита Евънс.

— Правилно. Военна форма. — Кенър прокара пръст по листчето. — Като че ли имаме редуващи се групи от четири местоположения. Но първото и последното са еднакви във всички групи. По някаква причина… — Той се намръщи и впери поглед в празното пространство.

— Това лошо ли е? — попита Сара.

— Не съм сигурен — каза Кенър. — Но може и да е, да. — Погледна към Санжонг.

Санжонг кимна сериозно.

— Какъв ден сме днес?

— Вторник.

— Тогава… нямаме много време.

— Сара, ще ни трябва самолетът на Джордж — каза Кенър. — Колко пилоти има?

— Обикновено двама.

— Ще ни трябват най-малко четирима. Кога можеш да ни ги осигуриш?

— Не знам. За къде ще пътувате?

— За Чили.

— За Чили!? И кога искате да тръгнете?

— Възможно най-скоро. Не по-късно от полунощ.

— Ще ми трябва известно време да го уредя…

— Тогава започни веднага — каза Кенър. — Няма време, Сара. Никакво време.

Сара излезе и Евънс се обърна към Кенър.

— Добре. Предавам се. Какво толкова има в Чили?

— Подходящо летище, предполагам. И подходящо ракетно гориво. — Кенър щракна с пръсти. — Знаеш ли, че си прав, Питър? Сара — извика той към съседната стая, — какъв е самолетът?

— Г–5! — извика тя.

Кенър се обърна към Санжонг Тапа, който беше извадил малък джобен компютър и тракаше по клавиатурата му с един пръст.

— Имаш ли връзка с Акамаи?

— Да.

— Прав ли бях?

— Дотук проверих само първите координати — каза Санжонг. — Но изглежда, си познал. Трябва да идем в Чили.

— Значи Терор е Терор? — каза Кенър.

— Така мисля, да.

— Терор е Терор? — попита озадачено Евънс.

— Точно така — каза Кенър.

— Между другото, Питър има известно основание — обади се Санжонг.

— Слушайте, момчета, ще ми кажете ли въобще за какво става дума? — примоли се Евънс.

— Да — каза Кенър. — Но първо — паспортът ти в теб ли е?

— Винаги го нося.

— Браво. — Кенър се обърна към Санжонг. — Какво основание?

— Това е УТМ, професоре. Шестградусова решетка.

— Разбира се! — възкликна Кенър и отново щракна с пръсти. — Какво ми става?

— Предавам се — каза Евънс. — Какво ти става?

Но Кенър не отговори. Изглеждаше почти ненормално активен, пръстите му потрепваха нервно, когато посегна да вземе дистанционното от масичката до Питър. Огледа го внимателно, обръщайки го към светлината. Най-накрая проговори:

— Шестградусова решетка означава, че тези местоположения са с точност до хиляда метра. Приблизително половин миля. А това просто не е достатъчно точно.

— Защо? Колко точно трябва да е?

— Три метра — каза Санжонг. — Около десет фута.

— Ако приемем, че са използвали PPS — каза Кенър, все така оглеждайки дистанционното. — В този случай… А. Така си и мислех. Най-старият номер в учебниците.

Той свали целия заден капак на дистанционното и измъкна второ сгънато листче. Беше тънко, почти като цигарена хартия. Съдържаше редици числа и символи.

— Добре — каза Кенър. — Така вече по-бива.

— И това са? — попита Евънс.

— Истински координати. Най-вероятно на същите местоположения.

— А Терор е Терор? — подсети го Евънс. Започваше да се чувства като последен глупак.

— А, да — каза Кенър. — Става дума за планина Терор, Питър. Недействащ вулкан. Чувал ли си за него?

— Не.

— Е, отиваме там.

— Къде е той?

— Мислех, че вече си се досетил — каза Кенър. — В Антарктика е, Питър.