Състояние на страх

ЛОС АНЖЕЛИССъбота, 9 октомври07:04

— Това наистина ли е необходимо? — притеснено попита Питър Евънс.

— Необходимо е — каза Кенър.

— Но е незаконно — каза Евънс.

— Не е — твърдо отвърна Кенър.

— Защото си от службите за опазване на реда ли? — попита Евънс.

— Разбира се. Не се тревожи за това.

Вече летяха над Лос Анжелис към пистата на летище „Ван Нюис“. Калифорнийското слънце напичаше през прозорците. Санжонг се беше прегърбил над масата в средата на салона. Пред него беше мобилният телефон на Евънс с отстранен заден капак. Санжонг прикрепваше върху батерията тънка сива плочка, голяма колкото нокътя на палеца му.

— Какво точно представлява това? — попита Евънс.

— Бърза памет — отвърна Санжонг. — Ще запише четири часа разговор в компресиран формат.

— Ясно — каза Евънс. — А аз какво трябва да направя?

— Просто ще си вършиш работата, като носиш телефона в ръка.

— А ако ме хванат?

— Няма да те хванат — каза Кенър. — Можеш да го внесеш навсякъде. Никоя охранителна система не може да го засече.

— Но ако имат електронни палки за бръмбари…

— Няма да те засекат, защото ти няма да предаваш нищо. Има си импулсен предавател. Предава в продължение на две секунди на всеки час. През останалото време — нищо. — Кенър въздъхна. — Виж Питър. Това е най-обикновен мобилен телефон. Всички имат мобилни телефони.

— Не знам — каза Евънс. — Нещо не ми харесва тази работа. Аз не съм шпионин.

Сара се приближи към тях с прозявка.

— Кой да е шпионин?

— Аз. Поне така се чувствам — каза Евънс.

— Не е там въпросът — каза Кенър. — Санжонг?

Санжонг извади принтиран списък и го подаде на Евънс. Беше оригиналният списък на Мортън, само че с някои добавки:

— Както виждаш, Санжонг е определил точните GPS координати — каза Кенър. — Без съмнение си забелязал повтарящия се модел в списъка. За първия инцидент знаем. Вторият ще се случи някъде в американската пустиня — или в Юта, или в Аризона, или в Ню Мексико. Третият ще е някъде на Карибите, източно от Куба. А четвъртият ще е на Соломоновите острови.

— Да? И?

— Засега ни интересува вторият инцидент — каза Кенър. — И проблемът е, че от Юта до Аризона и Ню Мексико има петдесет хиляди квадратни мили пустиня. Освен ако не се доберем до допълнителна информация, никога няма да ги открием.

— Но нали имате точните GPS координати…

— Които те без съмнение ще променят след случилото се в Антарктика.

— Мислиш, че вече са променили плановете си?

— Разбира се. Мрежата им вече е знаела, че има нещо гнило, още вчера, когато се появихме в Уедел. Мисля, че точно затова си е тръгнал първият от онези типове. Предполагам, че точно той е водачът им. Другите двама са били обикновени пехотинци.

— Значи искаш от мен да се видя с Дрейк?

— Точно така. И да разбереш колкото можеш повече.

— Отврат — възкликна Евънс.

— Разбирам те — каза Кенър. — Но трябва да го направиш. Разчитаме на теб.

Евънс погледна Сара. Тя търкаше сънено очи. Уж току-що беше станала, а беше съвсем спокойна, с гладко лице, красива както винаги — факт, който незнайно защо го подразни.

— Как си? — попита я.

— Трябва да си измия зъбите — каза тя. — Колко остава, докато кацнем?

— Десет минути.

Тя стана и тръгна към задната част на самолета.

Евънс погледна през прозореца. Слънчевата светлина беше ослепителна. Не се беше наспал. Усещаше шевовете на главата си. Тялото го болеше от дългия престой в тясната цепнатина. Опря лакът на страничната облегалка, но и от това го заболя.

Въздъхна.

— Питър — започна Кенър, — тези типове се опитаха да те убият. На твое място не бих бил толкова загрижен кое е редно и кое не, когато ти се открива възможност да си го върнеш.

— Може и да си прав, но аз съм адвокат.

— А току-виж си станал мъртъв адвокат — каза Кенър. — Не ти го препоръчвам.

Със смътно чувство за нереалност, Питър Евънс вля хибридния си автомобил в потока на магистрала „Сан Диего“ — дванайсет платна ревящ трафик върху бетонна настилка, широка колкото половин футболно игрище. Шейсет и пет процента от площта на Лос Анжелис беше запазена за колите. Хората трябваше да се задоволят с останалото. Това беше нечовешко решение и екологичен абсурд. Всичко беше толкова далече, че човек не би могъл да стигне пеша, дори да иска, и замърсяването беше невероятно.

А хора като Кенър можеха само да критикуват добрата работа на природозащитните организации, без чиито усилия околната среда на градове като Лос Анжелис би била много, много по-лоша.

„Трябва да погледнем истината в очите“, помисли си той. Светът имаше нужда от помощ. Отчаяно се нуждаеше от екологична перспектива. И умело манипулираните факти на Кенър не можеха да променят този факт.

Мислите му продължиха в същия дух още десетина минути, докато не пресече Мълхоланд Пас и не се спусна към Бевърли Хилс.

Погледна към дясната седалка. Преработеният мобилен телефон отразяваше светлината. Реши да го занесе в офиса на Дрейк веднага. Да приключи по-бързо с тази история.

Обади се в офиса на Дрейк и поиска да говори с него. Казаха му, че Дрейк е на зъболекар и ще се върне по-късно. Секретарката не знаеше кога точно.

Евънс реши да мине през апартамента си и да си вземе душ.

Остави колата в гаража и пресече малката градина към кооперацията. Слънцето грееше между сградите, а розите си цъфтяха. Красота. Разваляше я само слабата миризма на дим от пура във въздуха. Как може някой да пуши пура и…

— Пет! Евънс!

Той спря. Огледа се. Не видя нищо.

После чу напрегнат шепот, като съскане:

— Обърни се надясно. Откъсни някоя роза, да те вземат мътните.

— Какво?

— Не говори, идиот такъв. И престани да се оглеждаш. Ела насам и откъсни роза.

Евънс тръгна към гласа. Миризмата на дим от пура стана по-силна. Зад преплетените храсти видя стара каменна скамейка, за чието съществуване не беше подозирал. Беше цялата позеленяла. Сгърбил рамене, на скамейката седеше мъж в спортно сако. И пушеше пура.

— Кой сте…

— Не говори — прошепна мъжът. — Колко пъти да ти казвам? Откъсни роза и я помириши. Така ще имаш повод да се забавиш за минутка. А сега ме слушай. Аз съм частен детектив. Нае ме Джордж Мортън.

Евънс помириса розата. И вдиша дим от пура.

— Имам нещо важно за теб — каза мъжът. — Ще го донеса в апартамента ти след два часа. Но искам преди това да излезеш, така че да тръгнат след теб. Остави входната врата отключена.

Евънс завъртя розата в пръсти и се престори, че я разглежда. Всъщност гледаше покрай нея към мъжа на скамейката. Лицето му му изглеждаше някак познато. Сигурен беше, че го е виждал и преди…

— Да, да — каза мъжът, сякаш прочел мислите му. Обърна ревера си да покаже значката отдолу. — Аудио-визуални мрежови системи. Работех в сградата на НФПР. Сега сещаш ли се? Не кимай! За Бога. Просто се качи у вас, преоблечи се и излез за малко. Иди на фитнес или където се сетиш. Просто излез. Онези задници — той кимна към улицата — чакат теб. Така че не ги разочаровай. Хайде, тръгвай!

Апартаментът му беше приведен в идеален ред. Лиза беше свършила добра работа — срязаните възглавници бяха обърнати със здравата страна нагоре, книгите бяха наредени в библиотечната. Разбъркани бяха, но с това щеше да се оправи по-късно.

Евънс погледна към улицата през големите прозорци на дневната. Не се виждаше нищо особено, само зелената шир на Роксбъри Парк. Деца играеха в обедния пек. Бавачки клюкарстваха на групички. Никакъв признак, че някой наблюдава кооперацията.

Всичко изглеждаше съвсем нормално.

Със смътното усещане, че го наблюдават, той започна да разкопчава ризата си и се дръпна от прозореца. Влезе под душа и остави горещата вода да жили тялото му. Погледна пръстите на краката си — бяха придобили неестествен тъмновиолетов цвят. Размърда ги. Чувствителността им беше намалена, но като се изключеше това, изглеждаха наред.

Избърса се и си провери съобщенията. Джанис се беше обаждала да го пита дали е свободен тази вечер. Имаше и още едно съобщение от нея, в което притеснено го уведомяваше, че приятелят й току-що се е върнал в града и ще е заета (което означаваше да не й звъни). Имаше съобщение от Лиза, секретарката на Хърб Лоуенстайн — да го пита къде е и да му каже, че Хърб иска да прегледат заедно някакви документи, било важно. Обаждане от Хедър, да му каже, че Лоуенстайн го е търсил. Обаждане от Марго Лейн — още била в болницата и защо не й се бил обадил? Обаждане от клиента му, търгуващ с БМВ — питаше го кога ще се отбие в автосалона.

И десетина обаждания без оставено съобщение. Доста повече от обичайното.

От тези мълчаливи обаждания го полазиха тръпки.

Облече се бързо, с костюм и вратовръзка. Върна се в дневната и включи телевизора — за да не се чувства чак толкова сам — точно навреме за местните обедни новини. Тъкмо се канеше да тръгва, когато чу: „Новото развитие още веднъж подчертава опасностите, които крие глобалното затопляне. Първото изследване, от Англия, твърди, че глобалното затопляне буквално променя въртенето на Земята и намалява продължителността на деня“.

Обърна се да погледне. Емисията водеха мъж и жена. Мъжът започна да обяснява, че още по-впечатляващо било друго изследване, което показвало, че гренландската ледена шапка ще се разтопи напълно. В резултат на което морското равнище щяло да се покачи със седем метра.

— Е, тогава май ще трябва да се сбогуваме с Малибу! — жизнерадостно обяви водещият. — Разбира се, това няма да се случи в идните няколко години. Но предстои… освен ако всички ние не променим начина си на живот.

Евънс обърна гръб на телевизора и тръгна към вратата. Чудеше се какво ли ще каже Кенър за тези последни новини. Променяла се скоростта на въртене на Земята? Поклати глава, поразен от значението на такъв факт. И да се стопи всичкият гренландски лед? Представяше си колко ще се изпоти Кенър.

Но пък той сигурно щеше да отрече всичко, както правеше обикновено.

Евънс отвори вратата, затвори я, без да заключва, и тръгна към офиса си.

СЕНЧЪРИ СИТИСъбота, 9 октомври09:08

Налетя на Хърб Лоуенстайн в коридора на път към съвещателната зала.

— Господи! — възкликна Лоуенстайн. — Къде беше, по дяволите? Никой не можа да те открие.

— Имах да свърша една поверителна работа за клиент.

— Следващия път кажи на проклетата си секретарка как може да се свърже с теб. Изглеждаш ужасно. Какво е станало, бил ли си се? А това над ухото ти какво е? Боже, шевове ли са?

— Паднах.

— Да бе. За кой клиент беше поверителната работа?

— За Ник Дрейк, щом искаш да знаеш.

— Странно. Нищо не ми спомена.

— Така ли?

— Да, а тъкмо си тръгна. Цяла сутрин бях с него. Много е недоволен заради документа, който оттегля десетте милиона дарение от фондацията на Мортън. И особено от онази клауза.

— Знам — каза Евънс.

— Иска да знае откъде се е взела.

— Знам.

— Откъде се взе?

— Джордж ме помоли да не разкривам това.

— Джордж е мъртъв.

— Официално не е.

— Това са глупости, Питър. Откъде се взе клаузата?

Евънс поклати глава.

— Съжалявам, Хърб. Имам изрични указания от клиента.

— Работим за една и съща фирма, ако не си забравил. Той е и мой клиент.

— Инструктира ме писмено, Хърб.

— Писмено? Друг път. Джордж никога не пишеше нищо.

— Лично, на ръка — каза Евънс.

— Ник иска отмяна на условията по документа.

— Не се съмнявам.

— И аз му казах, че ще имаме грижата.

— Не виждам как може да стане.

— Мортън не беше в състояние да разсъждава разумно.

— Знаеш, че това не е вярно, Хърб — каза Евънс. — Каниш се да вземеш десет милиона от завещанието му и ако някой пошушне в ухото на дъщеря му…

— Тя е непоправима наркоманка…

— … която поглъща пари като маймуна банани. Та ако някой й пошушне в ухото, тази фирма ще носи отговорност за десет милиона плюс наказателно обезщетение за опит за измама. Говорил ли си с другите старши партньори за това?

— Опитваш се да пречиш.

— Опитвам се да бъда предпазлив. Може би трябва да изразя притеснението си в имейл и да ти го изпратя.

— Не е това начинът да се напредне в тази фирма, Питър.

— Мисля, че действам в интерес на фирмата. И определено не виждам как можеш да обезсилиш този документ, без, най-малкото, преди това да поискаш писмени становища на външни прависти.

— Само дето никой външен правист не би подкрепил… — Той млъкна и изгледа ядосано Евънс. — Дрейк ще иска да говори с теб за това.

— Да заповяда.

— Ще му кажа, че ще му звъннеш.

— Добре.

Лоуенстайн продължи по пътя си, но след две крачки се обърна.

— И каква беше тази история с полицията и жилището ти?

— Обраха ме.

— И какво са търсили? Наркотици?

— Не, Хърб.

— Наложи се секретарката ми да излиза от работа, за да се оправи вместо теб с полицаите.

— Вярно е. Беше лична услуга. И след работно време, доколкото си спомням.

Лоуенстайн изсумтя и тръгна с бърза крачка по коридора.

Евънс си напомни да звънне на Дрейк. И да приключи с тази история.

ЛОС АНЖЕЛИССъбота, 9 октомври11:04

Кенър остави колата си на паркинг в центъра под напичащото обедно слънце и излезе със Сара на улицата. Нагорещеният въздух трептеше над паважа. Тук всички табелки бяха на испански, с изключение на няколко английски фрази — „Осребряване на чекове“ и „Пари назаем“. Латиноамерикански ритми разсичаха въздуха от пращящи високоговорители.

— Всичко готово ли е? — попита Кенър.

Сара провери малкия спортен сак на рамото си. Имаше найлонова мрежа от двете страни. Мрежата прикриваше видеолещата.

— Да — каза тя. — Готова съм.

Тръгнаха към големия магазин на ъгъла, „Армейски/Военноморски доставки Брейдър“.

— Какво ще правим тук? — попита Сара.

— ПОФ са купили ракети. Много.

Тя се намръщи.

— Ракети?

— Малки. Олекотени. Дълги около шейсет сантиметра. Остаряла версия на модел на Варшавския договор от осемдесетте години, наречен „Горещ огън“. Ръчно преносими, жично насочвани, твърдо гориво, обхват около хиляда метра.

Сара не беше сигурна какво означава всичко това.

— Значи говорим за оръжия?

— Не мисля, че са ги купили с тази цел.

— Колко са купили?

— Петстотин. С изстрелващи устройства.

— Уха!

— Нека да кажем само, че едва ли са колекционери.

Над вратите надпис с лющеща се жълта и зелена боя гласеше:

Входната врата иззвъня при влизането им.

Магазинът беше голям и разхвърлян, пълен с военна екипировка — на лавици и натрупана на купчини по пода. Въздухът беше спарен и миришеше на стар брезент. По това време клиентите бяха малко. Кенър отиде право при младежа на касовия апарат, разтвори с бързо движение портфейла си и попита за господин Брейдър.

— Отзад е.

Младежът се усмихна на Сара. Кенър мина в задното помещение, а Сара каза на младежа:

— Дали ще можете да ми помогнете?

— С удоволствие. — Той се ухили. Беше с къса подстрижка, на деветнайсет или двайсет. Носеше черна тениска с надпис „Гарванът“. Ръцете му бяха загорели, сякаш често работи на слънце.

— Търся един мъж — каза Сара и плъзна един лист към него.

— Жена като вас да търси мъж?! — засмя се младежът и взе листа. Беше копие на снимка на Брюстър, онзи с лагера в Антарктика.

— О, да — веднага каза младежът. — Познавам го. Идва от време на време.

— Как се казва?

— Не знам, но и сега е тук.

— Сега? — Сара се огледа за Кенър, но той беше отзад със собственика. Не искаше да го вика, нито да привлича вниманието към себе си по друг начин.

Хлапето се беше надигнало на пръсти и се оглеждаше.

— Да, тук е. Поне беше тук преди няколко минути. Купи си таймери.

— Къде държите таймерите?

— Елате, ще ви покажа. — Заобиколи тезгяха и я поведе през купчините зелени униформи и натрупаните на два метра височина кашони. Сара не виждаше над тях.

Хлапето я погледна през рамо.

— Вие каква сте, нещо като детектив?

— Нещо такова.

Навлизаха все по-навътре в магазина. Изведнъж се чу звънчето на входната врата и Сара се обърна да погледне. Над купчините военни якета зърна кестенява глава и бяла риза с червена яка, после вратата се затвори.

— Той излиза…

Въобще не се замисли. Просто се обърна и хукна към вратата. Сакът се удряше в хълбока й. Тичаше с всички сили, без да си прави труда да заобикаля препятствията — просто ги прескачаше.

— Хей — извика момчето след нея. — Къде хукнахте?

Тя излетя през вратата.

Беше на улицата. Облещено жежко слънце и блъскащи се тълпи. Не виждаше никъде бялата риза с червена яка. Мъжът не беше имал време да пресече улицата. Надникна зад ъгъла и го видя да се отдалечава спокойно към Пета улица. Тръгна след него.

Беше на около трийсет и пет, облечен в евтини дрехи, наподобяващи екип за голф. Панталоните му бяха омачкани. Кубинките му бяха мръсни. Носеше тъмни очила и си отглеждаше малък подрязан мустак. Приличаше на човек, който прекарва много време навън, но не като строителен работник например — по-скоро като техник, който надзирава другите. Може би строителен техник. Строителен инспектор. Нещо такова.

Опита се да запомни детайлите. Скъси разстоянието помежду им, после реши, че това не е много умно, и изостана. Мнимият Брюстър спря пред някаква витрина и я разглежда известно време, после продължи.

Тя стигна до витрината. Беше магазинче за керамика, на витрината бяха изложени евтини чинии. Сара се зачуди дали Брюстър не е разбрал, че го следят.

Да следи терорист по централна градска улица й се струваше като сцена от филм, но беше и по-страшничко от очакваното. Магазинът за военни стоки беше останал далеч назад. Сара не знаеше къде е Кенър в момента. Искаше й се да е с нея. Самата тя изпъкваше твърде много в тълпата — хората по тротоара бяха предимно от латиноамерикански произход, а и освен че бе руса, главата й стърчеше доста над техните.

Слезе на улицата и тръгна покрай бордюра. Така се отърва от петнайсетина сантиметра височина, но косата й не стана по-малко руса. За това обаче не можеше да направи нищо.

Остави на Брюстър двайсетина метра преднина. Не смееше да увеличи разстоянието от страх да не го изгуби.

Брюстър пресече Пета, мина още половин пресечка, после зави наляво по някаква тясна уличка. Сара стигна до нея и спря. Имаше струпани чували с боклук и миризмата на гнило се долавяше отдалеч. Голям камион за доставки препречваше другия край.

А от Брюстър нямаше и следа.

Беше изчезнал.

Нямаше как да изчезне, освен ако не беше влязъл в някоя врата. Вратите бяха на шест-седем метра една от друга, някои разположени дълбоко в тухлената стена.

Тя прехапа устни. Не й харесваше мисълта, че не го вижда. Но пък при камиона в дъното имаше работници…

Тръгна по уличката.

Поглеждаше към всяка врата на минаване. Някои бяха заковани с дъски, други — заключени. Някои имаха зацапани табели с името на фирмата и указания:

Никакъв Брюстър.

Беше изминала половината уличка, когато нещо я накара да погледне назад. Тъкмо навреме да види как Брюстър излиза от един вход и бързо тръгва назад.

Тя хукна.

На минаване покрай входа видя възрастна жена, застанала на прага. Табелката гласеше „Коприна и платове Мънро“.

— Кой е този човек? — извика Сара.

Старата жена сви рамене.

— Сбъркал входа. Редовно го правят… — Каза още нещо, но Сара вече се беше отдалечила и не я чу.

Стигна до тротоара и продължи да тича. Виждаше Брюстър на половин пресечка напред. Вървеше бързо, почти подтичваше.

Брюстър пресече Четвърта улица. Един пикап спря до тротоара на няколко метра пред него. Син и очукан, с аризонски номера. Брюстър бързо се качи и пикапът потегли с рев.

Докато Сара трескаво си записваше номера на пикапа, колата на Кенър наби спирачки до нея.

— Скачай.

Тя се вмъкна при него и Кенър настъпи газта.

— Къде беше? — попита тя.

— Да взема колата. Видях те да излизаш. Засне ли го?

Съвсем беше забравила за сака на рамото си.

— Мисля, че да.

— Браво. Собственикът на магазина ми даде името му.

— Така ли?

— Макар че едва ли е истинското му име. Дейвид Паулсън. И адрес за доставка.

— На ракетите?

— Не, на установките.

— Къде?

— Флагстаф, Аризона.

Синият пикап се появи в полезрението им.

Последваха пикапа по Втора улица, покрай сградата на „Лос Анжелис Таймс“, покрай наказателния съд и оттам по магистралата. Кенър си го биваше — успя да запази значителна дистанция, но и за миг не изпускаше пикапа от поглед.

— Не ти е за пръв път — каза Сара.

— Напротив.

— А каква е онази карта, която показваш на всички?

Кенър извади портфейла си и й го подаде. Вътре имаше сребриста значка, която много приличаше на полицейска, само дето релефните букви гласяха „РАНС“. Имаше и служебна карта, издадена от „Разузнавателна агенция за национална сигурност“.

— Никога не съм чувала за Разузнавателната агенция за национална сигурност.

Кенър кимна и си прибра портфейла.

— С какво се занимава?

— Основно с това да не привлича внимание към себе си — каза Кенър. — Да ти се е обаждал Евънс?

— Не искаш да ми кажеш, така ли?

— Няма нищо за казване. Агенциите за вътрешна сигурност така и не намериха верния тон за противодействие срещу вътрешния тероризъм. Или действат прекалено грубо, или са склонни да си затварят очите. Всички служители на РАНС са специално обучени. Така, а сега се обади на Санжонг и му продиктувай номера на пикапа, да видим дали ще открие нещо.

— Значи се занимавате с вътрешен тероризъм, така ли?

— Понякога.

Синият пикап пое по Междущатска 5, в посока изток, покрай скупчените пожълтяващи сгради на Окръжната болница.

— Къде отиват? — попита тя.

— Не знам — отговори Кенър. — Но това определено не е пътят за Аризона.

Тя взе телефона и се обади на Санжонг.

Санжонг си записа регистрационния номер и се обади след няма и пет минути:

— Регистриран е като собственост на ранчо „Лейзи-Бар“, край Седона. Явно става въпрос за нещо като хотел с минерални бани. Не е бил обявен за откраднат.

— Добре. Кой е собственик на ранчото?

— Холдингова компания „Приятели на чистия Запад“. Притежават верига от комплекси за селски туризъм в Аризона и Ню Мексико.

— Кой е собственик на компанията?

— В момента проверявам, но сигурно ще отнеме известно време.

Санжонг затвори.

Пикапът се престрои в дясното платно и включи мигача.

— Излиза от пътя — каза Кенър.

Последваха пикапа през западащ индустриален район. Тук-там имаше табели „ФАБРИКА ЗА ЛАМАРИНА“ или „МАШИННИ ЧАСТИ“, но повечето сгради не бяха обозначени и почти нямаха прозорци. Въздухът трептеше от жегата, все едно е паднала лека мъгла.

След три километра пикапът зави отново надясно, точно след знак с надпис „МТСИ КОРП“. И малка картинка на летище със стрелка отдолу.

— Сигурно е частно летище — каза Кенър.

— Какво е МТСИ?

— Не знам.

По-надолу по пътя се виждаше летището с няколко малки витлови самолета, чесни и пайпери, от едната страна. Пикапът спря до един двумоторен самолет.

— Двумоторен „Отър“ — каза Кенър.

— Това важно ли е?

— Къса писта за излитане, голяма товароподемност. Това е работна машина. Използват ги при пожари, такива неща.

Брюстър слезе от пикапа и каза нещо на пилота. После се качи в пикапа, той потегли и след стотина метра спря пред огромна правоъгълна постройка от гофрирана ламарина с паркирани отпред два вана. На постройката имаше табела с надпис МТСИ с големи сини букви.

Брюстър пак слезе от пикапа и мина от задната му страна; шофьорът слезе след него.

— Кучият му син — промърмори Сара.

Шофьорът беше мъжът, когото познаваха под името Болдън. Сега беше с дънки, бейзболна шапка и слънчеви очила, но нямаше съмнение кой е.

— Спокойно — каза Кенър.

Брюстър и Болдън влязоха в постройката през една тясна врата, която се затвори след тях с метално дрънчене.

— Ти стой тук — каза Кенър, слезе от колата, тръгна бързо към постройката и хлътна вътре.

Сара седеше в колата, заслонила с ръка очи от слънцето, и чакаше. Минутите се влачеха едва-едва. Примижа към табелата върху тясната страна на ламаринената постройка — нещо беше написано с по-малки бели букви под големите инициали на компанията. Но беше далеч и не можеше да ги разчете.

Помисли си дали да не се обади на Санжонг, но се отказа. Притесняваше се какво може да стане, ако Брюстър и Болдън излязат, а Кенър остане вътре. Щеше да се наложи да ги последва сама. Не можеше да ги остави да се измъкнат…

Тази мисъл я накара да се прехвърли на шофьорската седалка. Сложи ръце на волана. Погледна си часовника. Бяха минали девет-десет минути. Огледа постройката за някакво раздвижване, но и да ставаше нещо вътре, нямаше как да разбере.

Отново си погледна часовника.

Почувства се като някаква страхливка, както си седеше в колата. През целия си съзнателен живот се бе изправяла лице в лице с нещата, които я плашеха. Точно така се беше научила да кара ски по лед, да се катери по скали (макар че беше прекалено висока за този спорт), да се гмурка с водолазен апарат.

А сега си седеше в нажежената кола и броеше минутите.

„Да става каквото ще“, каза си. И слезе от колата.

На вратата имаше две малки табелки. На едната пишеше МТСИ — МЪЛНИЕВИ ТЕСТОВИ СИСТЕМИ ИНТЕРНЕШЪНЪЛ. На втората: ВНИМАНИЕ — НЕ ВЛИЗАЙ В ТЕСТОВОТО ПОЛЕ ПРИ РАЗРЕДНИ ИНТЕРВАЛИ.

Каквото и да означаваше това.

Сара предпазливо отвори вратата. Имаше нещо като приемна, но беше празна. На обикновено дървено бюро имаше написана на ръка бележка и звънец.

Тя не последва указанието, а отвори вътрешната врата, на която висеше зловещият надпис:

Тя влезе и се озова в просторно слабо осветено помещение. Приличаше на промишлен цех — тръби по тавана, висяща пътека, настлан с изолираща гума под. Единствената светлина идваше от двуетажна камера със стъклени стени. Беше доста голяма, приблизително колкото дневната в апартамента й. Вътре се виждаше нещо като самолетен двигател, прикачен към част от крило. От едната страна на помещението имаше голяма метална плоча, подпряна на стената. А извън стаята имаше контролно табло. Някакъв мъж седеше пред таблото. Брюстър и Болдън не се виждаха никъде.

Вътре в камерата на вграден мониторен екран светеше съобщението „НАПУСНЕТЕ РАЙОНА“. Компютърно синтезиран глас каза: „Моля, напуснете изпитателното поле. Тестът започва след… трийсет секунди“. Сара чу бавно усилващ се вой и звук като от помпа. Но не виждаше да се случва нещо.

Обзета от любопитство, тя тръгна напред.

Някой й изшътка и тя се огледа, но не видя никого.

— Тук съм!

Погледна нагоре. Кенър беше над нея, на висящата пътека. Даде й знак да се качи при него по стъпалата в ъгъла на Помещението.

Компютърният глас каза:

— Тестът започва след… двадесет секунди.

Тя се качи по стъпалата и клекна до Кенър. Воят беше станал пронизителен, темпото на помпата се беше забързало до степен на почти постоянен звук. Кенър посочи двигателя и прошепна:

— Тестват самолетни части. — Обясни й набързо, че самолетите често били удряни от светкавици и всичките им компоненти трябвало да издържат на пряко попадение от такъв характер. Каза и още нещо, но тя не го чу, толкова силен беше станал грохотът.

Осветлението в камерата угасна, остана само бледо синкаво сияние над самолетния двигател и плавно извития му обтекател. Компютърният глас броеше от десет назад.

— … нула.

Чу се трясък като от изстрел и назъбена светкавица пропълзя откъм стената и удари двигателя. Последваха я почти без интервал светкавици и откъм другите стени — обстрелваха двигателя от всички посоки. Мълниите припукваха по обтекателя като назъбени, нажежени до бяло пръсти, после рязко се стрелваха към пода, където имаше нещо като метална купа с дъното нагоре и с диаметър трийсетина сантиметра.

Сара забеляза, че някои от светкавиците попадат директно върху купата, без да засегнат двигателя.

Постепенно светкавиците ставаха по-големи и по-ярки. Трещяха, пронизваха въздуха и оставяха черни резки по металната купа. Мълния попадна върху една от перките и витлата се завъртяха.

Струваше й се, че все повече светкавици попадат директно върху малката обърната купа на пода, без да засегнат двигателя. Камерата се изпълни с бяла паяжина от светкавици — идваха от всички посоки и се стоварваха право върху купата.

После тестът изведнъж свърши. Воят замлъкна и осветлението в камерата се включи. Тънък дим се вдигаше от двигателния обтекател. Сара погледна към контролното табло и видя Брюстър и Болдън — стояха зад седналия техник. След малко тримата влязоха в камерата, приклекнаха под двигателя и заоглеждаха металната купа.

— Какво става? — прошепна Сара.

Кенър й даде знак да мълчи и поклати глава. Не изглеждаше щастлив.

Мъжете в камерата обърнаха купата и Сара зърна за миг сложното й устройство — зелени верижни платки и лъскави метални джаджи. Само че мъжете се наведоха над купата и заговориха развълнувано, така че не успя да види повече. Върнаха купата в първоначалното й положение и излязоха от камерата.

Смееха се и се тупаха по гърбовете, явно много доволни от резултатите от теста. Сара чу единият да казва, че щял да черпи по една бира, всички пак се засмяха и излязоха. Външната врата се затръшва. Просторното помещение потъна в тишина.

Сара и Кенър чакаха.

Тя го погледна. Той продължи да чака още минута, неподвижен, само се ослушваше. Накрая каза:

— Дай да погледнем това нещо.

Все така не се чуваше нищо. Явно бяха сами. Кенър посочи камерата. Отвориха вратата и влязоха вътре.

Вътрешността й беше ярко осветена. Въздухът миришеше силно на озон от светкавиците.

Отидоха при купата на пода.

— Какво е това? — попита Сара.

— Не знам, но предполагам, че е нещо като преносим заряден генератор. — Той клекна и преобърна купата.

— Разбираш ли, ако успееш да генерираш достатъчно мощен отрицателен заряд…

И млъкна по средата на изречението. Купата беше празна. Електронната й вътрешност беше извадена.

Вратата зад тях се затвори с трясък.

Сара стреснато се обърна. Болдън стоеше от другата страна на вратата и преспокойно я заключваше с катинар.

— Мамка му — възкликна тя. Брюстър беше на контролното табло и натискаше разни бутони и превключватели. Включи се интеркомът.

— Влизането на външни лица е забранено тук бе, хора. Съвсем ясно е написано. Сигурно не сте прочели табелките…

Брюстър отстъпи от контролното табло. Осветлението в камерата стана тъмносиньо. Сара чу познатия й вой, отначало тих, но набиращ сила. На екрана светна съобщението: НАПУСНЕТЕ РАЙОНА. А после компютърният глас подхвана: „Моля, напуснете изпитателното поле. Тестът започва след… трийсет секунди“.

Брюстър и Болдън си тръгнаха, без да поглеждат назад.

Сара чу Болдън да казва:

— Мразя миризмата на изгоряло месо.

После излязоха и затръшнаха вратата.

Компютърният глас каза:

— … петнайсет секунди…

Сара се обърна към Кенър.

— Какво ще правим?

Навън Болдън и Брюстър се качиха в колата си. Болдън запали двигателя. Брюстър сложи ръка на рамото му.

— Нека почакаме малко.

Впериха погледи във вратата. Замига червена светлина, отначало бавно, после все по-бързо.

— Тестът е започнал — каза Брюстър.

— Срамота — каза Болдън. — Колко време мислиш, че ще оцелеят?

— Една светкавица, може би две. Но след третата положително ще са мъртви. И труповете им ще се подпалят.

— Срамота — повтори Болдън. Включи на скорост и подкара към чакащия ги самолет.