Състояние на страх

ГАРЕДАЧетвъртък, 14 октомври06:40

Летище „Котак“ лепнеше от влажната горещина. Тръгнаха към малката открита барака с грубо изписани букви — KASTOM. От едната страна на постройката имаше дървена ограда и порта с червен отпечатък на ръка и надпис NOGOT ROT.

— А, онова на бараката трябва да значи „митница“ — каза Брадли. — Но за другото нямам идея.

— Червената ръка означава „капу“ — каза Санжонг. — „Забранено“. Надписът гласи „NO GOT RIGHT“, което на пиджин означава „Минаването забранено“.

— Хм. Ясно.

Евънс реши, че горещината е направо непоносима. Беше уморен след дългия полет — и изнервен от това какво ги чака. Дженифър вървеше до него, свежа и енергична.

— Не си ли уморена? — попита я Евънс.

— Поспах в самолета.

Евънс погледна назад към Сара. И тя изглеждаше пълна с енергия, крачеше подскокливо напред.

— Е, аз пък съм уморен. Много.

— Може да поспиш в колата — каза Дженифър. Не изглеждаше особено заинтересувана от състоянието му. Това леко го подразни.

А горещината и влагата определено му изпиваха и малкото силици. Докато стигнат до митницата, ризата му подгизна от пот. Косата му беше мокра. Пот капеше от носа и брадичката му върху формулярите, които трябваше да попълни. Мастилото от химикалката се размазваше в локвичките пот. Той вдигна очи към митническия служител — тъмен мускулест мъж с къдрава коса, облечен с изгладени бели панталони и бяла риза. Кожата му беше суха — направо имаше вид, все едно му е хладно. Срещна погледа на Евънс и се усмихна. После му каза нещо, от което Евънс разбра само обръщението — „О, бяли“.

Въпреки това кимна и каза:

— Да, така е.

Санжонг преведе:

— „Дори не са горещините. Но на теб ти е много топло“.

— Правилно е разбрал. Ти къде си научил пиджин?

— В Нова Гвинея. Работих там една година.

— И какво точно си работил?

Само че Санжонг вече бързаше към Кенър, който махаше на някакъв младок, току-що пристигнал с един ландроувър. Младокът изскочи от джипа. Беше тъмен, с кафеникави къси панталонки и тениска. Ръцете му бяха покрити с татуировки. Усмивката му беше заразителна.

— Хей, Жон Канер! Хамамас клок! — Той се удари с юмрук по гърдите и прегърна Кенър.

— Има щастливо сърце — преведе Санжонг. — Познават се.

Новодошлият им бе представен като Хенри, без друго име.

— Ханри! — каза той, ухилен до уши, докато им стискаше ръцете поред. После се обърна към Кенър.

— Разбрах, че има проблем с хеликоптера — каза Кенър.

— Какво? Няма проплем. Ме гот клосту лонг. — Засмя се. — Ей там е, приятелю — каза той на безупречен английски с британски акцент.

— Добре — каза Кенър. — Бяхме се притеснили.

— Да, но сериозно, Жон. По-добре да попърсаме. Ми йет харим планти янгпелас, просим, пасим бируа, има много маскет, нокен стап гут, я?

Евънс остана с впечатлението, че Хенри говори на пиджин, та останалите да не го разбират.

— И аз така чух — каза Кенър. — Много бунтовници имало тук. Повечето са млади момчета? И сърдити? И добре въоръжени. Логично.

— Безпокоя се за хеликоптера, приятелю.

— Защо? Знаеш ли нещо за пилота?

— Да, знам.

— И? Кой е пилотът?

Хенри се изкиска и плесна Кенър по гърба.

— Аз!

— Е, тогава да тръгваме.

Тръгнаха по шосето. Джунглата се издигаше от двете страни на пътя. Въздухът трептеше от песните на цикадите. Евънс погледна с копнеж назад към красивия бял Гълфстрийм джет, клекнал на пистата на фона на синьото небе. Пилотите в белите си ризи и черни панталони проверяваха колесника. Запита се дали някога пак ще види самолета.

— Чухме и че някакви хора били убити, Хенри — каза Кенър.

Хенри изкриви лице.

— Не само убити, Жон. Олпела. Да?

— И ние така чухме.

— Да. Ферното.

Значи беше вярно.

— Бунтовниците ли са го направили?

Хенри кимна.

— О, този нов шиф, него име Самбука, като питие. Не питай защо му е такова името. Той луд човек, Жон. Лонглонг ман тру. Сичко назад към олпела заради тоз човек. Старото е по-добро. Всякож, всякож.

— Е, старото си е по-добро — каза Тед Брадли, който се влачеше зад тях, — ако питате мен.

Хенри се обърна.

— Вие имате мобилни телефони, имате компютри, имате антибиотици, лекарства, болници. И казвате, че старото е по-добро?

— Да, защото е така — каза Брадли. — Старият начин на живот е по-хуманен, по-съдържателен. Повярвайте ми, ако сте имали възможност лично да опитате тези така наречени модерни чудеса, щяхте да знаете, че не са толкова велики…

— Завършил съм университета в Мелбърн — каза Хенри. — Така че имам известен опит.

— О, ами тогава… — измънка Брадли. И продължи под мустак: Можеше да ми каже. Задник.

— Между другото — каза Хенри, — съветвам ви да не правите това тук. Не говорете под носа си.

— Защо?

— В тази страна някои хора мислят, че ако си мърмориш под нос, значи си обладан от демон. Ще се уплашат. А може и да ви убият.

— Разбирам. Очарователно.

— Тъй че, в тази страна, ако имате да кажете нещо, говорете високо!

— Ще го запомня.

Сара вървеше до Брадли, но не слушаше разговора. Хенри беше интересен тип, уловен между два свята, понякога говореше с оксфордски акцент, понякога подхващаше на пиджин. Нея това не я притесняваше.

Притесняваше я джунглата. Въздухът беше горещ и неподвижен, уловен между гигантските дървета, които се издигаха от двете страни на пътя. Бяха високи по петнайсет метра, целите увити в лиани. А в ниското, в мрака под високите корони, огромни папрати растяха толкова нагъсто, че представляваха непристъпна бариера, солидна зелена стена.

Помисли си, че навлезеш ли и на три метра в гората, можеш да се изгубиш завинаги. Никога няма да намериш обратния път.

Покрай шосето клечаха ръждясалите коруби на отдавна изоставени коли с изпотрошени прозорци, смачкани шасита и корозия в кафяво и жълто. На минаване покрай тях зърна раздрана тапицерия, стари табла с изтръгнати километражи.

Свърнаха надясно по една пътечка и хеликоптерът изникна напред. Сара ахна. Беше красив, зелен с белоснежни резки, металните части лъщяха.

— Да, отвън е хубав — каза Хенри. — Но мисля, че отвътре, двигателят де, може и да не е толкова добър. — Той поклати ръка. — Долу-горе.

— Супер — каза Брадли. — Лично аз бих предпочел да е обратното.

Отвориха вратите да се качат. В задната част бяха наредени една върху друга щайги, пълни със стърготини. Миришеха на машинно масло.

— Осигурих нещата, които поръча — каза Хенри на Кенър.

— И достатъчно муниции?

— О, да. Всичко, което поръча.

— Тогава да тръгваме — каза Кенър.

Сара седна назад и си закопча колана. Сложи си слушалки. Двигателят зави и витлата се завъртяха по-бързо. Хеликоптерът започна да се издига и се разтресе.

— Твърде много сме — каза Хенри, — така че кажете по някоя молитва! Стискайте палци!

И като се кискаше маниашки, издигна хеликоптера в синьото небе.

КЪМ РЕЗОЛЮШЪНЧетвъртък, 14 октомври09:02

Джунглата се нижеше под тях, километър след километър гъста гора като балдахин. На места дърветата задържаха около себе си мъгливи валма, особено на по-голяма височина. Сара не беше очаквала островът да е в такава степен планински, с толкова насечен релеф. Пътища не се виждаха изобщо. От време на време минаваха над малки селца посред джунглата. Иначе — само дървета, ширнали се на километри. Хеликоптерът летеше на север — Хенри мислеше да ги свали на няколко километра западно от Резолюшън Бей.

— Очарователни селца — каза Тед Брадли, докато минаваха над поредното. — Какво отглеждат тукашните хора?

— Нищо. Земята тук не е хубава. Работят в медните мини — отговори Хенри.

— О, това е много неприятно.

— Не и ако живееш тук. Повече пари тези хора не са виждали през живота си. Готови са на убийство, за да се уредят на работа в мините. И го казвам в буквалния смисъл. Всяка година има по няколко убийства.

Брадли клатеше глава.

— Ужасно. Просто ужасно. Но я вижте там долу — каза той и посочи. — Онова селце си има истински тръстикови колиби. Това е по старому, нали, старият начин на живот още не е отмрял?

— Не, човече — каза Хенри. — Това е бунтовническо село. Нов начин на живот. Голяма тръстикова къста, много внушително, голяма къща за шиф. — Той обясни, че Самбука е наредил на хората да вдигнат във всяко село такива огромни триетажни тръстикови постройки, в комплект със стълби, водещи до третото ниво. Идеята била бунтовниците да имат изглед над джунглата, за да видят навреме приближаването на австралийските войници.

В старите времена, каза Хенри, хората на Гареда никога не били строили такива сгради. Архитектурата им била ниска и открита, основното й предназначение било да защитава обитателите от дъжда и димът от огньовете да излиза навън. Нямало нужда от високи сгради — те били съвсем непрактични, понеже следващият циклон при всички случаи щял да ги издуха.

— Самбука обаче ги иска сега и кара янгпелас, младежите, да ги строят. Сигурно има седем-осем вече на острова, всичките на територията на бунтовниците.

— Значи сега минаваме над тяхна територия, така ли? — попита Брадли.

— Да. Дотук добре — каза Хенри. И пак се изкиска. — След малко ще видим и брега, още четири-пет минути и… ох, дяволите го взели!

— Какво? — Носеха се сякаш само на сантиметри над горския балдахин.

— Направил съм голяма грешка.

— Каква грешка? — попита Брадли.

— Тумас лонгве ес.

— Прекалено на изток си? — попита Кенър.

— Мама му стара! Триста дяволи! Дръжте се! — Хенри изви рязко хеликоптера, но не и преди пътниците му да зърнат огромно разчистено сред джунглата място с четири големи тръстикови постройки, пръснати сред по-обикновените жилища от дърво и гофрирана ламарина. В разкаляния център на разчистеното място имаше няколко камиона. В каросериите поне на три имаше монтирани картечници.

— Какво е това? — попита Брадли, загледан надолу. — Много по-голямо е от другите, които…

— Това е Павуту! Бунтовническият щаб!

Хеликоптерът се отдалечи бързо и разчистеното място се скри от погледите им. Хенри дишаше тежко. Чуваха дишането му в слушалките.

Кенър не каза нищо. Гледаше Хенри напрегнато.

— Е, май всичко е наред — каза Брадли. — Изглежда, не ни забелязаха.

— О, да бе — каза Хенри. — Мечтай си.

— Защо? — каза Брадли. — А дори и да са ни видели — какво могат да направят?

— Имат радиостанции — каза Хенри. — Не са глупави тези янгпелас.

— Какво имаш предвид?

— Те искат този хеликоптер.

— Защо? Могат ли да го управляват?

— Орайт орайт! Да! Защото искат и мен. — Хенри обясни, че вече от няколко месеца нито един хеликоптер не бил допускан на острова. Този го пуснали само защото Кенър имал сериозни връзки. Но било много важно да не попада в ръцете на бунтовниците.

— Е, те сигурно си мислят, че отиваме на юг — каза Брадли. — Всъщност ние точно натам летим, нали?

— Тези момчета не са глупави — каза Хенри. — Знаят.

— Какво знаят? — попита Брадли.

Този път обясни Кенър:

— Онези от ПОФ не биха могли да дойдат на острова, ако не са подкупили бунтовниците. Затова бунтовниците знаят, че в Резолюшън Бей става нещо. Когато са видели хеликоптера, са разбрали къде отива.

— Тези момчета не са глупави — повтори Хенри.

— Не съм казвал, че са — оправда се Брадли.

— Да. Но си го мислиш. Познавам те, бяли. Може и да не си го казал, но ти е на върха на езика. Мислиш си го.

— Уверявам те, няма такова нещо — каза Брадли. — Наистина. Нищо подобно не съм си помислил. Просто не си ме разбрал.

— Да бе — каза Хенри.

Сара седеше на втората седалка в средата, между Тед и Дженифър. Определено нямаше достатъчно място и за тримата. Питър и Санжонг седяха на тясната седалка отзад при щайгите. Не можеше да види добре през прозорците и й беше трудно да следи разговора. Не знаеше за какво всъщност става въпрос.

Така че попита Дженифър:

— Ти разбра ли какво става?

Дженифър кимна.

— Веднага щом са видели хеликоптера, бунтовниците са разбрали, че отива към Резолюшън Бей. Каквото и да направим оттук нататък, те ще ни очакват да се появим в онзи район. Имат радиостанции и групите им са пръснати. Могат да ни държат под око. И ще са там, когато кацнем.

— Много съжалявам — каза Хенри. — Толкова много съжалявам.

— Остави — каза Кенър. Гласът му не изразяваше нищо.

— Какво ще правим сега? — попита Хенри.

— Ще продължим по план — каза Кенър. — Летим на север и кацаме на брега.

Тревогата в гласа му не можеше да се сбърка.

На задната седалка, рамо до рамо със Санжонг, Питър Евънс бърчеше нос от силната миризма на смазка от оръжията и се чудеше за какво толкова се притеснява Кенър. Погледна си часовника. Беше девет сутринта, което означаваше, че от първоначалните двайсет и четири часа са им останали само двайсет. Но пък островът беше малък и едва ли би им било необходимо чак толкова много време, за да…

И тогава се сети за нещо и каза:

— Чакайте малко. Колко е часът в Лос Анжелис?

— Те са от другата страна на двайсет и четири часовата граница — каза Санжонг. — С двайсет и седем часа са назад.

— Не, имам предвид реалното време. Действителната времева разлика.

— Шест часа.

— А вие изчислихте времето до калифорнийския бряг на колко?

— Тринайсет часа — отговори Санжонг.

— Мисля, че сме допуснали грешка — каза Евънс и прехапа устни. Не беше сигурен колко може да каже пред Хенри. И наистина, Санжонг клатеше глава, все едно да му каже „не сега“.

Само че наистина бяха допуснали грешка. Нямаше съмнение в това. Ако приемеха, че Дрейк иска приливната вълна да удари в последния ден на конференцията, определено би го планирал да стане до обяд. Така бедствието би изглеждало най-добре по телевизията. И би им оставило целия следобед за дискусии и медийни интервюта. Всички телевизионни камери в Америка щяха да са на конференцията и репортерите щяха да разговарят с учените, които за късмет са се случили там. Щеше да се превърне в невиждано медийно събитие.

„И така — мислеше си Евънс, — да приемем, че вълната е планирана да удари Лос Анжелис не по-късно от дванайсет на обяд утре. Изваждаме тринайсетте часа, необходими й да прекоси Тихия океан…“

Това означаваше, че вълната трябва да бъде генерирана в единайсет вечерта лосанжелиско време. Което пък означаваше, че местното време на Гареда ще е… пет следобед.

Пет следобед днес.

Не разполагаха с един ден да спрат това нещо.

Имаха само осем часа.

Значи на това се дължеше тревогата на Кенър. Затова беше решил да се придържат към плана, въпреки новия проблем. Нямаше избор и го знаеше. Трябваше да кацне на брега някъде близо до Резолюшън. Нямаше време да се направи друго.

Макар че беше възможно там да ги чака капан.

Гората остана назад и хеликоптерът изведнъж се понесе над сини води. Зави и пое на изток. Евънс видя тесен песъчлив плаж, тук-там накъсан от грапави вулканични скали; тресавищата, обрасли с мангрови дръвчета, стигаха чак до ръба на водата. Хеликоптерът се снижи и продължи на изток по протежение на плажа.

— На какво разстояние сме от Резолюшън? — попита Кенър.

— Пет-шест километра — каза Хенри.

— А от Павуту?

— Може би десет километра по един черен път.

— Добре — каза Кенър. — Виж къде можеш да кацнеш.

— Има едно хубаво място приблизително на километър напред.

— Става.

Евънс мислеше. Пет километра пеша по плажа би трябвало да им отнеме най-много час и половина. Щяха да стигнат до Резолюшън доста преди обяд. Така им оставаха…

— Това е мястото — каза Хенри. Пръст от неравни вулканични скали се протягаше навътре в океана. Заливалите го с векове вълни го бяха изгладили достатъчно, та кацането да е възможно.

— Давай — каза Кенър.

Хеликоптерът направи кръг, захождайки за кацане. Евънс гледаше гъстата стена на джунглата там, където тя се срещаше с плажа. Видя следи от гуми в пясъка и нещо като пролука между дърветата, където сигурно имаше път. Следи от гуми…

— Вижте — каза той. — Мисля, че…

Санжонг го смушка с лакът в ребрата. Силно.

Евънс изгрухтя.

— Какво има, Питър? — попита го Кенър.

— Ъъъ, нищо.

— Кацаме — каза Хенри. Хеликоптерът се сниши гладко и кацна без сътресения. Вълни се плискаха по края на скалната теснина. Много ведро. Кенър внимателно оглеждаше околността през прозрачния купол на хеликоптера.

— Е? Мястото е добро, нали? — попита Хенри. Сега, когато бяха кацнали, изглеждаше нервен. — Не ми се ще да оставам много, Жон. Защото те може да дойдат скоро…

— Да, разбирам.

Кенър открехна вратата и спря.

— Е, сичко добре. Жон?

— Много добре, Хенри. Много хубаво място. Слез и ни отвори задната врата, моля те.

— Ми, Жон, мисля, че и вие можете да…

— Слизай! — И с мълниеносна бързина в челото на Хенри бе опрян пистолет. Хенри запелтечи и застена от страх, докато се бореше с вратата.

— Но, Жон, трябва да остана вътре, Жон…

— Ти си лошо момче, Хенри — каза Кенър.

— Ще ме застреляш ли, Жон?

— Не сега — каза Кенър и рязко го изблъска навън. Хенри падна на грапавия камък и зави от болка. Кенър се прехвърли на пилотското място и затвори вратата. Хенри моментално скочи и заблъска по нея. Трепереше от ужас.

— Жон! Жон! Моля те, Жон!

— Съжалявам, Хенри. — Кенър дръпна лоста и хеликоптерът започна да се издига. Не бяха се издигнали и на седем метра, когато от джунглата излязоха десетина мъже и започнаха да стрелят с пушки по хеликоптера. Кенър зави над океана на север, отдалечавайки се от острова. Всички извиха вратове да погледнат назад — Хенри стоеше самотен на скалния пръст. Неколцина от мъжете тичаха към него. Той моментално вдигна ръце.

— Лайно дребно — каза Брадли. — Можеше да ни убие всичките.

— И още може — каза Кенър.

Летяха на север над открити води.

— И какво ще правим сега? — попита Сара. — Ще кацнем от другата страна на залива ли?

— Не — каза Кенър. — Те точно това очакват да направим.

— Тогава…

— Ще изчакаме няколко минути и ще се върнем от западната му страна, точно като преди.

— И те няма да се сетят?

— Може и да се сетят. Ще кацнем на друго място.

— По-далеч от залива?

— Не. По-близо.

— Онези от ПОФ няма ли да ни чуят?

— Няма значение. И без това вече знаят, че идваме.

Отзад Санжонг вече ровеше в щайгите. И изведнъж замря.

— Лоши новини.

— Какво?

— Няма оръжие. Има муниции, но не и оръжие.

— Копеленцето му гадно! — изсъска Брадли.

— Какво ще правим сега? — попита Сара.

— Продължаваме по план — каза Кенър.

Обърна хеликоптера, като почти забърса водата, и пое назад към Гареда.

РЕЗОЛЮШЪНЧетвъртък, 14 октомври09:48

Западната дъга на Резолюшън Бей представляваше хълмист, покрит с джунгла гръбнак, който се вдаваше в океана, завършвайки с каменист връх. Другият край на гръбнака се заравняваше постепенно в скалисто плато на петнайсетина метра над плажа, който се извиваше на запад. Платото беше защитено от високи дървета с надвиснали корони.

Точно там стоеше сега хеликоптерът, покрит с камуфлажен брезент, с добър изглед към плажа долу. Евънс хвърли поглед към него с надеждата, че машината ще се слее с пейзажа, но в действителност тя изпъкваше съвсем ясно, особено като я гледаш отгоре. Групата им вече беше на петнайсет и повече метра над хеликоптера — катереха се с мъка през джунглата, издигаща се стръмно от плажа. Много беше трудно. Изкачваха се в колона по един и трябваше да внимават, защото земята беше разкаляна. Брадли вече се беше спънал веднъж и в резултат се плъзна десетина метра надолу. Цялата му лява страна беше покрита с черна кал. Евънс видя и една тлъста пиявица на тила му, но реши, че моментът не е подходящ да му каже.

Никой не говореше. Шестчленният им екип се изкачваше мълчаливо, опитваха се да вдигат възможно по-малко шум. Усилията им обаче не даваха особени резултати, защото разни съчки пукаха под краката им, а тънките клонки се чупеха в ръцете им, опитаха ли да се издърпат с тяхна помощ нагоре.

Кенър беше някъде далеч напред, подбираше пътя. Евънс дори не го виждаше. Санжонг беше най-отзад. На рамото му висеше пушка — беше я донесъл със себе си в малко куфарче и я сглоби още в хеликоптера. Кенър имаше пистолет. Останалите бяха невъоръжени.

Въздухът беше неподвижен, влажен и толкова горещ, че ти изпиваше мозъка. Джунглата жужеше от неспирния хор на милиони насекоми. Едва бяха преполовили склона, когато започна да вали, отначало леко, а после се изсипа истински тропически порой. За броени минути подгизнаха до кости. По склона се лееше вода. Стана още по-хлъзгаво.

Вече бяха на седемдесет метра над плажа и перспективата да се подхлъзнеш и да се търколиш надолу видимо изнервяше всички. Питър вдигна поглед към Сара, която беше точно пред него в колоната. Движеше се с обичайната си пъргавина и изящество. Все едно танцуваше по проклетия баир.

Имаше моменти, помисли си той, докато пуфтеше от умора, когато наистина я мразеше.

А и Дженифър — пред Сара, — и тя се катереше със същата лекота. Почти не посягаше към ниските клони на дърветата, с които Евънс си помагаше непрекъснато, макар да изтръпваше от страх всеки път, когато пръстите му се плъзнеха по покритата с мъх кора. Евънс си помисли, че изглежда прекалено добра в това упражнение, прекалено опитна. Катереше се по този коварен склон сред джунглата и излъчваше някакво безразличие, сякаш е очаквала да се сблъска точно с това. Такова отношение можеше да се очаква от един армейски рейнджър или от член на елитна част — някой корав, опитен, подготвен мъжага. А не от една адвокатка. Определено не от адвокатка. Но пък нали беше племенница на Кенър.

Пред нея се катереше Брадли с пиявицата на врата. Мърмореше си под нос, псуваше и сумтеше на всяка стъпка. Накрая Дженифър го удари по гърба и сложи пръст на устните си в знак да мълчи. Брадли кимна и макар и неохотно, последва съвета й и повече не се обади.

На приблизително сто метра височина усетиха лек повей на бриз и малко след това излязоха на билото. Листакът беше толкова гъст, че заливът долу не се виждаше, но ясно се чуваха виковете на работещи мъже и пресекливото ръмжене на машини. За кратко прозвуча някакво електронно жужене, звук, който започна тихо, бързо се засили и след няколко секунди сякаш буквално изпълни въздуха. Евънс усети болка в ушите.

А после изведнъж спря.

Евънс погледна Кенър.

Кенър само кимна.

Санжонг се покатери сръчно по едно дърво. Оттам можеше да види какво става в долината. Спусна се и посочи към едно възвишение, водещо надолу към залива. Поклати глава — твърде стръмно било. После обясни с жестове, че трябва да заобиколят и да се спуснат по един по-полегат склон.

И така те тръгнаха отново по билото, обикалящо залива. През повечето време виждаха само двуметровите папрати, от които капеше вода. След половин час стигнаха до пролука в листака, откъдето се разкриваше панорамен изглед към Резолюшън Бей, проснал се в ниското под тях.

Заливът беше широк малко повече от километър и половина и на пясъка бяха издигнати някакви постройки. Най-голямата беше далече, най-вдясно, в източния край на плажа. Три други, еднакви по размер, образуваха нещо като триъгълник в западната част на залива.

Нещо във вида на тези къщи подразни Евънс, нещо странно. Нещо особено в дървото, от което бяха направени. Той примижа да види по-добре.

Санжонг го сръчка и раздвижи ръка във въздуха.

Евънс погледна. Да, така беше. Дървените постройки се поклащаха, трептяха на бриза.

Не бяха сгради, а палатки.

Палатки, направени да приличат на дървени постройки. И много успешно, между другото. Нищо чудно, че бяха заблудили въздушното наблюдение.

Разни хора излизаха ту от една, ту от друга от палатките и викаха на други по-надолу по плажа. Говореха на английски, но значението на казаното се губеше заради разстоянието. В по-голямата си част сякаш беше нещо техническо.

Санжонг отново сръчка Евънс. Евънс го погледна и Санжонг направи нещо като пирамида с три от пръстите си. После започна да движи пръстите.

Изглежда, му казваше, че настройват генераторите. Или нещо такова.

Другите им спътници, изглежда, не се интересуваха от подробностите. Заети бяха да дишат тежко и да зяпат надолу към залива. И сигурно си мислеха, също като Евънс, че там долу има много мъже. Десетина поне. Всичките с дънки и работни ризи.

— Боже, много са копелетата — измърмори Брадли.

Дженифър го смушка в ребрата.

Той оформи с устни едно „съжалявам“.

Тя поклати глава и му отговори по същия начин: „Всички ще умрем заради теб“.

Брадли изкриви лице в гримаса. Явно смяташе, че тя преувеличава.

После се чу кашлица — от джунглата току под тях.

Застинаха.

Чакаха мълчаливо. Чуваха само цвъртенето на цикади и от време на време крясъците на далечни птици.

И ето я отново, същата тиха кашлица. Сякаш кашлящият се опитваше да не вдига шум.

Санжонг приклекна и се заослушва напрегнато. Кашлицата се чу трети път и Евънс изпита странното усещане, че звукът му е познат. Напомняше му за дядо му, който беше получил тежък инфаркт, когато Евънс беше дете. Дядо му кашляше така, докато лежеше в болницата. Слабо. Тихи отделни покашляния.

Цареше тишина. Не бяха чули кашлящия да се отдалечава — ако се беше отдалечил, значи умееше да се придвижва, без да вдига никакъв шум — но звукът беше спрял.

Кенър си погледна часовника. Изчакаха още пет минути, после той им даде знак да продължат на изток около залива.

Точно тръгваха, когато кашлицата се чу отново. Този път три пъти, един след друг. После нищо.

Кенър даде знак: „Продължаваме“.

След стотина метра излязоха на пътека. Определено беше пътека, макар клоните да надвисваха ниско над нея. „Сигурно е отъпкана от диви животни“, помисли Евънс и разсеяно се зачуди какви ли са въпросните животни. Сигурно имаше някакви диви прасета тук. Прасета имаше навсякъде. Имаше смътни спомени за диви прасета, които нападали хора изпод храстите и ги мушкали с бивните си…

Първото, което чу обаче, беше металическо изщракване. Веднага го позна — звукът от свален предпазител.

Всички замръзнаха. Никой не помръдваше.

Още едно изщракване.

И още едно. Щрак!

Евънс бързо се огледа. Не видя никого. Все едно бяха сами в джунглата.

А после се чу глас:

— Дай. Ногот сок, бяли. Индаи. Стопим!

Евънс нямаше представа какво означава това, но посланието беше повече от ясно. Никой не помръдна.

От храсталака се появи момче. Носеше кубинки без чорапи, зелени шорти, тениска с надпис „Световното турне на Мадона“ и бейзболна шапка. Изпушен до половина фас висеше от ъгълчето на устните му. През едното му рамо висеше колан с муниции, а на другото беше преметнат автомат. Високо беше към метър и четиридесет и едва ли беше на повече от десет, най-много единайсет години. Насочи оръжието си с небрежна безочливост.

— Добре, бяли. Ви планници на мене, савве? Буким дано! — И посочи отсечено с палец в знак да вървят напред. — Връвипрет!

В първия момент всички бяха прекалено сащисани, за да помръднат. После от джунглата изскочиха и други момчета.

— Какво е това? Да не сте се изгубили, момчета? — обади се Брадли.

Без изражението му да се промени ни най-малко, едно от хлапетата заби приклада на пушката си в корема му. Брадли изохка и се срина на земята.

— Стопим бяли са на токток.

— О, Боже — измрънка Брадли, свит на земята.

Хлапето го удари отново, този път по главата, и го срита силно.

Брадли изпъшка.

— Тава! Тава! — каза хлапето и му направи знак да стане. Брадли не реагира и хлапето го ритна пак. — Тава!

Сара се приближи и помогна на Брадли да се изправи. Той кашляше. Сара постъпи умно и не каза нищо.

— О, тобра мари — каза хлапето, после я избута далеч от Брадли. — Тава!

Но когато поеха бавно напред, едно от хлапетата се приближи до Брадли и стисна ръката му отзад, малко над лакътя. И се засмя.

— Гусно!

Евънс изтръпна, когато със закъснение осмисли думите. Тези момчета говореха на някакъв вариант на английския. Можеше да ги разбере, ако помислеше малко и си повтореше думите наум. „Топра мари“ беше „добра Мари“. Може би „Мари“ беше думата за жена. „Тава“ беше „ставай“.

А „гусно“ означаваше „вкусно“.

Вървяха в колона по един през джунглата, хлапетата покрай тях. Кенър беше отпред, после Тед, чиято глава кървеше, Сара и Дженифър. После Евънс.

Евънс хвърли поглед през рамо.

Санжонг не беше зад него.

Видя само още едно хлапе с пушка.

— Тава! Тава!

Хлапето размаха заплашително пушката си.

Евънс бързо се обърна и тръгна напред.

Имаше нещо смразяващо в това деца да ги подкарват като стадо. Само дето тези не бяха деца. Не можеше да се сбърка студенината в очите им. Бяха видели много за краткия си живот. Живееха в друг свят. Много различен от света на Евънс.

Сега обаче той се беше озовал в техния.

Напред и нагоре видя два джипа отстрани на кален път.

Погледна си часовника. Десет.

Оставаха седем часа.

Но това вече не изглеждаше толкова важно.

Хлапетата ги натикаха в джиповете и ги подкараха по калния път в тъмната и незнайна вътрешност на джунглата.

ПАВУТУЧетвъртък, 14 октомври11:02

Имаше моменти, когато на Сара наистина й се искаше да не е жена. Точно такъв беше моментът, когато ги докараха в калното село Павуту, бунтовническата крепост, в каросерията на открития джип. Селото изглеждаше населено почти само с мъже, които се стекоха с крясъци да видят кого са докарали. Но имаше и жени все пак, включително възрастни, които зяпаха ръста и косата й, а после се приближаваха и я ръчкаха с пръсти, сякаш да се убедят, че е истинска.

Дженифър, която беше по-ниска и по-мургава, стоеше до нея и не привличаше ничие внимание. Подкараха ги заедно към една от големите тръстикови къщи. Вътре имаше нещо като голяма централна стая, висока три етажа. Имаше и дървена стълба, водеща към серия вътрешни площадки до върха, където имаше нещо като висяща пътека и наблюдателна зона. В центъра на стаята гореше огън и до него седеше едър мъж с бледа кожа и тъмна брада. Беше с тъмни очила и с нещо като барета с ямайското знаме.

Това, изглежда, беше Самбука. Изтикаха ги пред него и той им се захили похотливо, но на Сара веднага й стана ясно — а тя имаше безпогрешен усет за тези неща, — че мъжът не се интересува от тях. Интересуваше се от Тед и от Питър. Кенър бе огледан набързо и с безразличие.

— Убиго.

Изтикаха Кенър през вратата с прикладите на пушките си, явно зарадвани от перспективата да го екзекутират.

— Не сеа — изръмжа Самбука. — Озат.

Сара си преведе с известно закъснение. Не сега. Отзад. Което сигурно означаваше по-късно. Значи Кенър бе получил отсрочка, поне за известно време.

Самбука се обърна и изгледа другите в стаята.

— Мерии — каза той и махна безразлично с ръка. — Качитсе мери озат.

Сара остана с ясното впечатление — по ухилените физиономии на момчетата, — че току-що им е било дадено разрешение да правят каквото си поискат с двете жени. Качете им се. Отведоха ги в някаква задна стая.

Сара запази самообладание. Естествено разбираше, че са в беда. Но не още. Забелязваше, че Дженифър никак не изглежда притеснена. Лицето й беше съвсем спокойно и безразлично, сякаш отиваше на коктейл.

В пръстения под бяха забити два кола. Едното хлапе извади белезници и прикова Дженифър към единия, с ръце зад гърба й. После направи същото със Сара, на другия кол. После друго хлапе протегна ръка и стисна силно Сара за едната гърда, усмихна се вещо и излезе.

— Очарователно — каза Дженифър, когато останаха сами. — Добре ли си?

— Засега да. — Някъде отвън започнаха да бият барабани.

— Добре — каза Дженифър. — Още не е свършило.

— Санжонг…

— Да.

— Но ние минахме голямо разстояние с джиповете.

— Поне две-три мили. Опитах да видя километража, но беше зацапан с кал. Но пеша, дори да тича, ще му отнеме известно време.

— Той има пушка.

— Да.

— Можеш ли да се освободиш?

Дженифър поклати глава.

— Много са стегнати.

През отворената врата видяха как повеждат Брадли и Евънс към друга стая. Зърнаха ги само за миг. След малко ги последва и Кенър. Той погледна към тяхната стая — отправи им, както се стори на Сара, многозначителен поглед.

Но може да беше и само плод на въображението й.

Дженифър седна на голата земя, облегна се на кола и каза:

— По-добре седни. Нощта ще е дълга.

Сара последва съвета й.

След малко едно момче погледна в стаята им и видя, че са седнали. Влезе, огледа белезниците им и пак си излезе.

Барабаните навън биеха все по-силно. Хората сигурно се събираха, защото се чуваха викове и говор.

— Ще има церемония — каза Дженифър. — И се боя, че знам каква ще е.

В съседната стая Евънс и Кенър също бяха приковани с белезници към два кола. Понеже нямаше трети, Тед Брадли седеше с белезници на пода. Главата му вече не кървеше, но над лявото му око имаше голяма синина. И изглеждаше изплашен. Клепачите му обаче се спускаха, все едно му се спи.

— Какво е впечатлението ти от селския живот сега, Тед? — каза Кенър. — Все още ли смяташ, че така е най-добре да се живее?

— Това не е селски живот. Това е диващина.

— Едното е част от другото.

— Не, не е. Тези момчета, онази дебела гадна свиня… това е лудост. Нищо не е както трябва.

— Ти още не схващаш, нали? — попита Кенър. — Според теб цивилизацията е някакво ужасно, замърсяващо човешко изобретение, което ни отделя по изкуствен начин от природното състояние. Само че цивилизацията не ни отделя от природата, Тед. Цивилизацията ни защитава от природата. Защото това, което виждаш сега, всичко около теб — това е природа.

— О, не. Не, не. Хората са добри, услужливи…

— Глупости, Тед.

— Има гени на алтруизма.

— Ще ти се, Тед.

— Всяка жестокост е породена от слабост.

— На някои хора им харесва да са жестоки, Тед.

— Остави го на мира — намеси се Евънс.

— Защо? Хайде, Тед. Няма ли да ми отговориш?

— О, майната ти — избухна Тед. — Тези недорасли боклуци тук може и да ни убият всичките, но искам да знаеш едно, ако ще това да е и последното нещо, което ще кажа в живота си — че си един стопроцентов и неспасяем задник, Кенър. Ти изкарваш на повърхността най-лошото у всекиго. Ти си песимист, обструкционист, ти си срещу прогреса по принцип, срещу всичко, което е добро и благородно. Ти си една крайно дясна свиня във… във… в каквото там си облечен. Каквито и да са ти дрехите. Къде ти е пистолетът?

— Изпуснах го.

— Къде?

— Още докато бяхме в джунглата.

— Мислиш ли, че Санжонг го е намерил?

— Надявам се.

— Той ще дойде ли да ни спаси?

Кенър поклати глава.

— Ще свърши работата, която дойдохме да свършим.

— Тоест ще отиде в залива?

— Да.

— Значи никой няма да дойде да ни спаси?

— Да, Тед. Никой няма да дойде.

— Прецакани сме — каза Брадли. — Прецакани и преебани. Не мога да повярвам. — И се разплака.

Две момчета донесоха дебели конопени въжета. Вързаха ги стегнато за китките на Брадли, после и едно за друго. След това си излязоха.

Барабаните забиха по-силно.

Вън, в средата на селото, хората подхванаха ритмичен напев.

— Виждаш ли от мястото си вратата? — попита Дженифър.

— Да.

— Дръж я под око. Кажи ми, ако някой наближи.

— Добре — каза Сара.

Погледна назад и видя, че Дженифър е извила гръб и е стиснала кола между ръцете си. Краката си беше сгънала в коленете, така че петите й опираха в дървото, и започна да се катери по кола с невероятна бързина, като акробат. Стигна до върха, измъкна заключените си с белезниците ръце и леко скочи на пода.

— Има ли някой?

— Не… Къде си се научила на това?

— Наблюдавай вратата.

Дженифър седна отново до кола, все едно още беше прикована към него.

— Още ли няма никой?

— Няма.

— Някое от онези хлапета трябва да се появи — каза Дженифър. — Скоро.

Навън Самбука произнасяше реч — крещеше кратки фрази, на които тълпата отговаряше с викове. Водачът им ги подгряваше, насъскваше ги.

Брадли се беше свил в ембрионална поза и плачеше тихо.

Влязоха двама мъже, много по-възрастни от момчетата. Развързаха го. Изправиха го. Хванаха въжетата и го поведоха навън.

След миг тълпата изрева.

ПАВУТУЧетвъртък, 14 октомври12:02

— Хей, сладурче — каза Дженифър, когато едно момче подаде глава през вратата, и му се ухили. — Харесва ли ти това, което виждаш, сладък? — И размърда многозначително задник.

Отначало момчето я изгледа подозрително, но после влезе. Беше по-голямо от другите, може би на четиринайсет или петнайсет, и по-едро. Носеше пушка и нож, затъкнат в колана.

— Искаш ли да се позабавляваме малко? Ще ме пуснеш ли? — каза Дженифър и се усмихна, после нацупи устнички. — Разбираш ли ме? Ръцете ме болят, бебчо. Искаш ли да се позабавляваме?

Той се изсмя гърлено. Приближи се и й разтвори краката, после клекна пред нея.

— О, първо ме пусни, моля те…

— Не мери — каза той, като се смееше и клатеше глава. Знаеше, че може да я обладае, както е прикована към кола. Коленичил беше между краката й и се опитваше да си смъкне гащите, но с пушката в ръка му беше трудно, затова я остави настрана.

Случилото се след това стана много бързо. Дженифър изви гръб и изрита нагоре, удари хлапето под брадичката и главата му отхвръкна назад. Тя продължи, без да спира, сви се на топка, прокара ръце под дупето и после през краката си, така че ръцете й да са пред, а не зад нея, и когато хлапето се надигна, го удари с две ръце отстрани по главата. Той се срина на колене. Тя се хвърли отгоре му, събори го и заби главата му в пода. После измъкна ножа от колана му и му преряза гърлото.

Възседна го, докато тялото се гърчеше конвулсивно, а кръвта бликаше от гърлото и попиваше в пръстения под. На Сара й се стори, че това продължава вечно. Когато момчето най-сетне спря да се мята, Дженифър стана и пребърка джобовете му.

Сара гледаше зяпнала.

— По дяволите — промърмори Дженифър. — Мамка му!

— Какво?

— Ключът не е у него!

Обърна трупа по корем, като ръмжеше от усилието. Кръв полепна по ръцете й до лактите от раната на гърлото. Тя не й обърна внимание.

— Къде са проклетите ключове?

— Може да са у другото хлапе.

— Кое ни заключи?

— Не си спомням — каза Сара. — Тогава не мислех ясно. — Не можеше да откъсне поглед от трупа и кръвта.

— Слушай — каза Дженифър, — стегни се. Знаеш ли какво ще направят тези момчета? Ще ни пребият, ще ни изнасилят и после ще ни убият. Майната им. Ще избием възможно най-много и ще се опитаме да се измъкнем оттук живи. Само че ми трябва проклетият ключ!

Сара с мъка се изправи.

— Добра идея — каза Дженифър, приближи се и клекна пред нея.

— Какво?

— Стъпи на гърба ми и се изкатери нагоре по кола. Измъкни се. И побързай, ако обичаш.

Навън тълпата крещеше и виеше, непрестанен и грозен звук.

Тед Брадли примигва на ярката слънчева светлина. Беше объркан от болка и страх и най-вече от гледката, която го посрещна — две редици стари жени, оформили коридор, по който да мине, като всичките крещяха дивашки. А зад стариците имаше море от лица — тъмнокожи мъже, момичета и деца, някои съвсем малки. И всички викаха и го поздравяваха. Десетки хора, наблъскани един до друг.

Поздравяваха го!

Въпреки всичко и напук на всичко Тед се усмихна. Беше слабовата усмивка, по-скоро полуусмивка, но той от опит знаеше, че ще предаде точно дозирания намек за удоволствието, което му доставя реакцията им. Докато двамата мъже го водеха напред, той кимаше и се усмихваше. Усмивката му дори стана по-широка.

В другия край на коридора от жени стоеше самият Самбука — но и той го аплодираше горещо, ръцете му бяха вдигнати високо във въздуха, широка усмивка се бе изписала на лицето му.

Тед не знаеше какво става, но явно беше разбрал погрешно значението на целия този шум. Или това, или те по някакъв начин бяха разбрали кой е той и бяха променили плановете си. Нямаше да му е за пръв път. Жените крещяха толкова силно, докато го водеха напред, устите им така бяха зейнали от вълнение, че той се опита да се отърси от мъжете, които го водеха, и да върви сам. И го направи!

Когато се приближи обаче, видя, че приветстващите го жени държат тежки тояги, бейзболни бухалки и метални тръби. И без да спират Да крещят, те започнаха да го удрят, тежки удари се посипаха по лицето му, по раменете и тялото. Болката го връхлетя и той се свлече на земята, но мъжете с въжетата го издърпаха на крака и го повлякоха напред, а жените го удряха, крещяха и пак го удряха. Болката се плъзна на потоци през тялото му и той усети смътно как съзнанието му се оттегля в някаква празнота. Ударите обаче не спираха, сипеха се отново и отново, безмилостни.

Удържайки се с мъка на ръба на съзнанието, той стигна до края на редиците жени и видя два стълба. Мъжете сръчно вързаха двете въжета за стълбовете така, че той да остане прав между тях. И тълпата се умълча. Главата му висеше надолу и той видя по земята да капе кръв. Видя и два голи крака да се появяват в полезрението му; кръвта покапа по тях и някой повдигна главата му.

Беше Самбука, макар че Брадли едва успя да фокусира лицето му. Светът беше сив и мътен. Видя обаче, че Самбука му се хили, видя жълтите му заострени зъби. После Самбука вдигна нож така, че Брадли да го види, усмихна се отново и с два пръста хвана бузата на Тед, дръпна я и я отряза с ножа.

Болка не почувства, колкото и да бе странно, болка не почувства, но му се зави свят, като видя как Самбука вдига нагоре кървавото парче месо, ухилва се широко, отваря уста и отхапва. Кръв потече по брадичката на Самбука, докато той дъвчеше и се хилеше. Главата на Брадли се въртеше. Гадеше му се, беше ужасен и отвратен, после усети остра болка в гърдите. Погледна надолу и видя малко момче, на осем или девет години, да реже с джобно ножче плът от вътрешната страна на ръката му под мишницата. Някаква жена изтича напред, като крещеше на другите да се махнат от пътя й, и на свой ред си отряза парче от външната част на ръката под лакътя. А после цялото сборище го налетя и ножовете бяха навсякъде; режеха и крещяха, режеха и крещяха, и той видя нож да полита към очите му, усети как му смъкват панталоните, а после вече не усещаше нищо.

ПАВУТУЧетвъртък, 14 октомври12:22

Евънс слушаше крясъците на тълпата. Знаеше какво става. Погледна Кенър, но той само поклати глава.

Нищо не можеха да направят. Никой нямаше да им дойде на помощ. Нямаше изход.

Вратата се отвори и влязоха две момчета. Пак носеха въжетата — но вече пропити с кръв. Приближиха се до Евънс и ги стегнаха около китките му. Сърцето му заблъска в гърдите.

Момчетата си свършиха работата и излязоха.

Навън тълпата ревеше.

— Не се тревожи — каза Кенър. — Ще те оставят да почакаш известно време. Все още има надежда.

— Надежда за какво? — изсъска Евънс в пристъп на гняв.

Кенър поклати глава.

— Просто… надежда.

Дженифър чакаше другото хлапе да влезе в стаята. Най-накрая то се появи, видя мъртвото момче и понечи да изскочи навън, но Дженифър вече беше прехвърлила ръцете си през врата му. Издърпа го навътре в стаята, запушила устата му с ръце, за да не изкрещи, после изви рязко врата му и го пусна на земята. Още не беше мъртво, но скоро и това щеше да стане.

Междувременно Дженифър бе зърнала ключовете.

Бяха навън, в коридора, на една пейка от другата му страна.

Сега в стаята имаше две пушки, но нямаше смисъл да стрелят. Само щяха да доведат всичко живо. Дженифър не искаше отново да наднича навън. Чу тихи гласове. Не можеше да определи със сигурност дали идват от съседната стая, или от коридора. Нямаше право да допусне грешка.

Облегна се на стената до вратата и простена. Отначало тихо, после по-силно, защото тълпата вън все още беше много шумна. Стенеше ли стенеше.

Никой не влезе.

Не смееше да се подаде навън.

Пое си дълбоко дъх и зачака.

Евънс трепереше. Напоените с кръв въжета студенееха на китките му. Не издържаше чакането. Имаше чувството, че ще припадне. Навън тълпата постепенно утихваше. Успокояваха се. Разбираше какво означава това. Скоро щеше да дойде ред на следващата жертва.

После чу тих звук.

Мъж, който кашля. Тихо, настоятелно.

Кенър разбра пръв и каза високо.

— Тук.

Чу се тъп звук и острие на мачете проби тръстиковата стена. Евънс се обърна. Видя прорезът в стената да се уширява. Едра загоряла ръка се вмъкна да го разшири допълнително. Обрасло с гъста брада лице надникна през пролуката към тях.

В първия миг Евънс не го позна, но после мъжът сложи пръст на устните си и в жеста имаше нещо толкова познато, че Евънс веднага си представи лицето зад брадата.

— Джордж!

Беше Джордж Мортън.

Жив.

Мортън се вмъкна през отвора в стаята и изсъска:

— Тихо!

— Доста се забави — каза Кенър и се обърна така, че Мортън да отключи белезниците му. Мортън го освободи и му даде пистолет. После дойде ред на Евънс. Щрак — и ръцете му бяха свободни. Евънс задърпа трескаво въжетата, за да ги махне от китките си. Но те бяха вързани здраво.

— Къде са другите? — прошепна Мортън.

Кенър посочи към съседната стая и взе мачетето от Мортън.

— Ти се погрижи за Питър. Аз ще доведа момичетата.

Стиснал мачетето, Кенър пристъпи в коридора.

Мортън стисна Евънс над лакътя. Той заклати глава.

— Тръгвай.

— Но…

— Прави каквото ти казвам, момче.

Излязоха през отвора в стената и хлътнаха в джунглата.

Кенър пристъпваше по празния коридор. Имаше отвори и в двата му края. Можеха да го изненадат във всеки момент. Ако се вдигнеше тревога, всички бяха мъртви. Видя ключовете на пейката, взе ги и тръгна към вратата на женската стая. Надникна и видя, че коловете са празни. Не видя нито една от жените.

Без да влиза, хвърли ключовете в стаята и прошепна:

— Аз съм.

След миг видя Дженифър да пропълзява от скривалището си зад вратата и да грабва ключовете. Само за няколко секунди и двете се освободиха от белезниците, грабнаха пушките на момчетата и тръгнаха към вратата.

Твърде късно. Трима едри младежи влязоха в коридора. И тримата носеха автомати. Говореха си и се смееха безгрижно.

Кенър се мушна в женската стая, притисна гръб до стената и даде знак на жените да се върнат при коловете. Те го направиха само миг преди мъжете да влязат в стаята.

— Здрасти, момчета — каза Дженифър с широка усмивка. В същия миг младежите видяха двете момчета на земята и пропитата с кръв пръст, но беше късно. Кенър пое единия; Дженифър се погрижи за другия с ножа си. Третият почти беше излязъл през вратата, когато Кенър го удари с приклада на пушката. Чу се изпукване на счупен череп и младият мъж се строполи.

Време беше да се махат оттук.

Тълпата ставаше неспокойна. Самбука примижа. Първият бяли отдавна беше мъртъв, трупът изстиваше в краката му и вече не беше толкова вкусен. А и онези сред тълпата, които не бяха вкусили славата, мърмореха за свое парче, за нова възможност. Жените държаха тръбите и бухалките си на рамо, говореха си на малки групи и чакаха.

Къде беше следващият мъж?

Самбука излая заповед и трима мъже хукнаха към тръстиковата къща.

Дълго се плъзгаха в калта на стръмния склон, но Евънс нямаше нищо против. Следваше Мортън, който, изглежда, добре се ориентираше в джунглата. Паднаха в подножието, право в някакъв плитък поток, водата му беше бледокафява от калта. Мортън му даде знак да върви след него и затича надолу по руслото на потока. Беше много отслабнал — тялото му изглеждаше стройно и в отлична форма, лицето му бе стегнато, волево.

— Мислехме те за мъртъв — каза Евънс.

— Не говори. Върви по-бързо. Всеки момент ще ни подгонят.

Още не беше го казал, когато Евънс чу някой да се пързаля по склона зад тях. Обърна се и хукна след Мортън, хлъзгаше се по мокрите камъни, падаше, ставаше и тичаше.

Кенър се спусна по склона, двете жени го следваха по петите. Удряха се в корени и храсти, докато се плъзгаха надолу, но това все пак си оставаше най-бързият начин да се измъкнат от селото. По следите в калта Кенър разбра, че и Мортън е минал оттук. Беше сигурен и в друго — че разполагат с не повече от минута аванс, преди да бъде вдигната тревога.

Изтърколиха се с пукот през последните храсталаци и се озоваха при потока. Откъм селото горе се чуха изстрели. Бягството им вече беше открито.

Знаеше, че заливът е някъде наляво. Каза на жените да вървят надолу по потока.

— А ти? — попита Дженифър.

— Ще ви настигна след минутка.

Те тръгнаха напред, придвижваха се изненадващо бързо. Кенър вдигна пушката и зачака. Само след няколко секунди първите бунтовници заслизаха по склона. Той стреля три пъти, бързо, и трима души паднаха. Единият се изтърколи чак до потока.

Кенър чакаше.

Мъжете горе очакваха, че сега вече ще побегне. Така че той чакаше. И наистина, след две-три минути ги чу да тръгват отново. Вдигаха много шум — нали бяха уплашени хлапета. Стреля отново и чу викове. Не мислеше, че е улучил някого. Бяха просто уплашени.

Но сега вече беше сигурен, че ще тръгнат надолу по друг път. И че този път ще е по-бавен.

Обърна се и хукна.

Сара и Дженифър бързаха през водата. Чу се изстрел и куршумът изсвири покрай ухото на Сара.

— Хей — извика тя. — Ние сме!

— Опа, извинявайте — каза Мортън, когато го настигнаха.

— Накъде? — попита Дженифър.

Мортън посочи надолу по течението.

Затичаха.

Евънс по навик понечи да погледне часовника си, но едно от хлапетата му го беше взело. Мортън обаче имаше часовник.

— Колко е часът? — попита Евънс.

— Три и петнайсет.

Оставаха им по-малко от два часа.

— Колко има до залива?

— Може би още час — каза Мортън, — ако минем през джунглата. Така или иначе, трябва да го направим. Тукашните са страхотни следотърсачи. Много пъти едва не ме хванаха. Знаят, че съм тук, но засега успявам да им се измъкна.

— Откога си тук?

— От девет дни. Сякаш са девет години.

Спускаха се бързо по коритото на потока, като се привеждаха под надвисналите клони. Краката на Евънс горяха. Но това нямаше значение. По някаква причина усещаше болката като облекчение. Не му пукаше за горещината или за буболечките и пиявиците, които се впиваха в глезените му. Просто се радваше, че е жив.

— Тук ще завием — каза Мортън и свърна на бегом вдясно; изкатери се по камънаците и се шмугна в гъстата, висока до кръста папрат.

— Има ли змии тук? — попита Сара.

— О, да, много — каза Мортън. — Но не те ме притесняват.

— А какво?

— Ного пукпук.

— Тоест?

— Крокодилите.

— Супер — промърмори Евънс.

Кенър спря в средата на потока. Нещо не беше наред. Досега се виждаха ясно следите от други хора, придвижвали се тук на бегом. Кални петна по скалите, следи от мокри пръсти или от нечия обувка, размазани водорасли по камънаците. Но през последните няколко минути — нищо.

Другите се бяха отклонили от потока.

А той беше пропуснал мястото.

„Мортън се е погрижил за това“, помисли си. Сигурно бе знаел някое подходящо място, където да излязат от потока, без да оставят видима следа. Най-вероятно някое място с много папрат и блатна трева между големи камъни по брега — трева, която хлътва в меката пръст под краката и след това се изправя почти моментално.

А той беше пропуснал това място.

Обърна се и тръгна срещу течението, вървеше бавно. Знаеше, че ако трябва да намери следите им, със сигурност ще се изгуби в джунглата; а ако останеше твърде дълго в потока, бунтовниците щяха да го намерят. И да го убият.

РЕЗОЛЮШЪНЧетвъртък, 14 октомври16:02

Вече оставаше само час. Мортън клечеше сред мангровите дървета и скалите близо до средата на Резолюшън Бей. Другите се бяха скупчили около него. Водата се плискаше тихо в пясъка, на няколко крачки от тях.

— Значи така — каза той тихо. — Корабът е скрит под камуфлажно покривало в източния край на залива. Оттук не се вижда. Пускат подводницата всеки ден от една седмица. Тя е с ограничено захранване и престоят й под вода е не повече от час. Но е съвсем сигурно, че поставят някакви конусовидни експлозиви, за да предизвикат прецизна във времето детонация…

— Същите имаха и в Антарктика — каза Сара.

— Е, значи знаете. Тук намерението им е да предизвикат подводна лавина. Ако се съди по това колко време остава подводницата под вода, според мен поставят експлозивите на дълбочина от около деветдесет метра, което е и най-ефикасната дълбочина за предизвикващите цунами лавини.

— А палатките, те за какво са? — попита Евънс.

— Изглежда, не искат да поемат никакви рискове. Или не разполагат с достатъчно конични експлозиви, или не са сигурни в ефекта им, защото са монтирали в палатките нещо, наречено свръхзвукови кавитационни генератори. Големи са колкото малък камион. Дизелови, вдигат силен шум, когато ги тестват — правят го от дни. Преместиха палатките няколко пъти, с по една-две крачки, не повече, така че сигурно е от критично значение къде точно се намират. Може би фокусират лъчите или каквото там генерират тези неща. Не ми е съвсем ясно как действат. Но явно са важни за предизвикването на свлачище.

— А ние какво ще правим? — попита Сара.

— Няма начин да ги спрем — каза Мортън. — Само четирима сме… петима, ако Кенър успее да се измъкне, което май не става. А те са тринайсет. Седмина на кораба и шестима на брега. Всичките с автоматични оръжия.

— Но имаме и Санжонг — каза Евънс. — Не забравяй за него.

— Онзи непалец ли? Сигурен съм, че бунтовниците са го спипали. Преди час се чуха изстрели откъм хребета, където заловиха и вас. Аз бях само няколко метра по-ниско, точно преди да ви сгащят. Опитах се да ви дам сигнал с кашляне, но… — Той сви рамене и отново се обърна към брега. — Както и да е. Ако приемем, че трите навигационни генератора трябва да работят едновременно, за да предизвикат раздвижване в подводния склон, според мен най-добрата ни възможност е да обезвредим един от тях… или два може би. Това ще провали плановете им или поне ще отслаби ефекта.

— Не можем ли да прекъснем захранването? — попита Дженифър.

Мортън поклати глава.

— Те са на собствено захранване. Дизеловите двигатели са прикачени към основното оборудване.

— Акумулаторно запалване?

— Не. Слънчеви панели. Напълно самостоятелни са.

— Значи ни остава да обезвредим хората, които ги управляват.

— Да. А те са предупредени за присъствието ни. Както виждате, пред всяка палатка стои по един да я пази, а имат и постови някъде горе на билото. — Той посочи височината на запад. — Ние не можем да го видим, но предполагам, че той наблюдава целия залив.

— Е и? Голяма работа. Нека си наблюдава — каза Дженифър. — Ако питате мен, да видим сметката на всички в палатките и да потрошим машините. Имаме достатъчно оръжия за тази цел и… — Тя замълча. Беше дръпнала затвора на пушката си. Която се оказа празна. — Я си проверете оръжията.

Кратка пауза, докато траеше проверката, после всички заклатиха глави. Евънс имаше четири патрона. Сара — два. В пушката на Мортън нямаше нито един.

— Значи са нямали никакви муниции, по дяволите…

— А сега ние нямаме. — Дженифър си пое дъх. — Ще ни е малко по-трудно без оръжия. — Изпълзя напред и погледна към плажа, като примижа на ярката светлина. — Между палатките и джунглата има десетина метра. Открит плаж, никакво прикритие. Ако нападнем палатките, въобще няма да стигнем дотам.

— Ами ако им отвлечем някак вниманието?

— Не виждам как. Има по един пред всяка палатка и по един вътре. Всички ли са въоръжени?

Мортън кимна и каза:

— С автоматични оръжия.

— Лошо — каза тя. — Много лошо.

Кенър цапаше през потока и се оглеждаше внимателно вляво и вдясно. След стотина метра видя бледа следа от мокра длан върху един голям камък. Почти беше изсъхнала. Погледна отблизо. Тревата по края на потока още не се беше изправила съвсем.

Тук бяха излезли от потока.

Той тръгна по следите им. Мортън явно познаваше пътя — и по-конкретно следващия поток, много по-малък от първия. С известно безпокойство Кенър си помисли, че леглото на потока се спуска надолу много стръмно. Това беше лошо. Но пък беше проходим път през джунглата. Някъде напред излая куче. Лаят му беше прегракнал, все едно кучето е болно.

Кенър забърза напред, привеждайки се под клоните.

Трябваше да настигне другите, преди да е станало късно.

Мортън чу лая и се намръщи.

— Какво има? — попита Дженифър. — Бунтовниците ни гонят с кучета ли?

— Не. Това не е куче.

— То и не прозвуча много като куче.

— Защото не е. Научили са се на този номер по тия краища на света. Лаят като куче и когато другите кучета се покажат, ги изяждат.

— Кой лае?

— Крокодилите. Това, дето го чувате, е крокодил. Някъде зад нас.

Откъм плажа внезапно се чу рев на автомобилни двигатели — три джипа се приближаваха откъм източната страна на залива. Подскачаха по пясъка.

— Това пък какво е? — попита Евънс.

— Упражняват го вече от седмица — каза Мортън. — Гледайте. По един спира пред всяка палатка. Виждате ли? Първата палатка… втората… третата. Всичките спират. Двигателите им продължават да работят. Всичките са обърнати на запад.

— Какво има на запад?

— Черен път, изкачва се по склона стотина метра и свършва.

— Там е имало нещо, така ли?

— Не. Те сами разчистиха пътя. Това беше първото, което направиха. — Мортън погледна към източния край на залива. — Обикновено по това време корабът вече се е придвижил в дълбоки води. Не знам защо се бави сега.

— Ох! — изсумтя Евънс.

— Какво има?

— Мисля, че забравяме нещо.

— Какво?

— През цялото време се тюхкаме за цунамито, което ще тръгне към калифорнийския бряг. Само че свлачището ще засмуче вода надолу, нали? Която след това ще се издигне. Това е все едно да пуснеш това камъче в ей тази локва. — Той пусна едно камъче в калната локва в краката им. — И вълната, която камъчето предизвиква… е като окръжност.

— Отива във всички посоки…

— О, не! — промълви Сара.

— О, да. Във всички посоки, включително и назад към плажа. Цунамито ще удари и тук. При това бързо. На какво разстояние от брега е Соломоновият разсед?

Мортън сви рамене.

— Не знам. Може би на три километра и нещо. Наистина не знам, Питър.

— Ако тези вълни се придвижват с осемстотин километра в час — каза Евънс, — значи нашата вълна ще стигне до плажа след…

— Двайсет и четири секунди — каза Сара.

— Да. Точно с толкова време разполагаме да се махнем оттук, след като подводното свлачище се задвижи. Двайсет и четири секунди.

Първият дизелов генератор изръмжа и се включи. После чуха втория, след него и третия. И трите работеха. Мортън си погледна часовника и каза:

— Започва се.

А после чуха и електронен вой, отначало едва доловим, но бързо набиращ сила. Изпълни въздуха.

— Това са кавитаторите — каза Мортън. — Включиха и тях.

Дженифър смъкна пушката от рамото си.

— Да се приготвим.

Санжонг се плъзна тихо от клоните на надвисналото дърво и скочи на палубата на „AV Скорпио“. Тринайсетметровият кораб сигурно газеше много плитко, защото беше пристанал съвсем до брега и огромните дървета на джунглата надвисваха над него. Не се виждаше от плажа — Санжонг беше разбрал, че е тук, чак когато чу пукота на радиостанции.

Клекна на кърмата, скрит зад крана, с който повдигаха и спускаха подводницата, и се ослуша. Струваше му се, че чува гласове от всички посоки. Прецени, че на борда сигурно има шест-седем души. Но на него му трябваха детонаторите. Предполагаше, че са в рубката, но нямаше как да е сигурен. А между неговото скривалище и рубката имаше десетина метра открита палуба.

Вдигна поглед към малката подводница, висяща над него. Беше яркосиня, дълга два метра и половина, с капак като мехур, в момента вдигнат. Спускаха я във водата и я вдигаха оттам с крана.

А кранът…

Огледа се за контролното табло. Знаеше, че трябва да е някъде наблизо, защото операторът трябваше да вижда подводницата по време на спускането й. Пропълзя, отвори кутията и огледа бутоните. Бяха шест, със стрелки в различни посоки. Като голямо дистанционно.

Натисна стрелката за надолу.

Чу се изстъргване и кранът започна да спуска подводницата към водата.

Включи се аларма.

Санжонг чу тропот на тичащи крака.

Приклекна и зачака.

На плажа се чу слабият звук на включила се аларма, едва доловим през рева на генераторите и кавитационното жужене. Евънс се огледа.

— Откъде идва това?

— Сигурно от кораба, ей там.

Мъжете на плажа също го чуха. Стояха по двойки пред палатките и сочеха. Чудеха се какво да правят.

В следващия миг откъм джунглата зад тях внезапно избухна автоматичен огън. Мъжете на плажа определено се притесниха и заобръщаха оръжията си ту насам, ту натам.

— Майната му — каза Дженифър и взе пушката на Евънс. — Това е то. По-добра възможност няма да имаме.

И изскочи на плажа.

Крокодилът нападна Кенър с ужасяваща скорост. Той едва успя да зърне огромните бели челюсти да се отварят широко и водата да се разплисква бурно, преди да стреля. Челюстите се затвориха с трясък само на сантиметри от крака му. Крокодилът се изви, изпляска и атакува отново, челюстите му се затръшнаха върху един провиснал над водата клон.

„Куршумите въобще не го трогват“, помисли Кенър, обърна се и хукна надолу по потока.

Крокодилът изрева след него.

Дженифър тичаше по пясъка към най-близката палатка. Измина десетина метра, преди два куршума да се забият в левия й крак и да я повалят. Тя падна на горещия пясък, без да спира да стреля. Видя пазача пред палатката да пада.

Евънс се появи зад нея и понечи да клекне. Тя извика:

— Напред! Върви!

Евънс хукна към палатката.

Мъжете на кораба спряха крана и съответно спускането на подводницата. Чули бяха изстрелите откъм плажа. Спуснаха се вкупом към десния борд и се загледаха към сушата.

Санжонг хукна по палубата покрай левия борд. Там нямаше никого. Стигна до рубката. Вътре имаше голямо табло, натъпкано с електроника. Мъж по шорти и тениска се беше навел над него. В горната част на таблото имаше три реда светлини, маркирани с цифри.

Отброяващото табло.

За подводните детонации.

Сара и Мортън тичаха по пясъка покрай джунглата към втората палатка. Мъжът пред нея ги видя почти веднага и почна да стреля, но изглежда, беше силно изнервен, защото така и не успя да ги уцели. Клони и листа хвърчаха около тях. А те с всяка крачка се приближаваха към обсега на нейното оръжие — пистолета на Мортън. На двайсет метра тя спря и се подпря на едно дърво. Прицели се внимателно. Първият куршум пропусна целта. Вторият улучи мъжа пред палатката в дясното рамо и той изпусна пушката си на пясъка. Щом видя това, Мортън хукна към палатката. Мъжът се мъчеше да се изправи. Сара стреля пак.

А после Мортън се шмугна в палатката и Сара чу два бързи изстрела и вик.

Затича натам.

Евънс влезе в палатката и видя огромна работеща на пълни обороти машинария — цял комплекс от извити тръби и клапи, завършващи с плоска кръгла чиния, широка почти три метра, на три педи над пясъка. Генераторът беше висок повече от два метра; металът беше горещ на пипане. Шумът беше оглушителен. В палатката не се виждаше никой. Стиснал пушката — с болезнената мисъл, че е празна, — Евънс се шмугна зад машината.

И го видя.

Болдън. Типът от Антарктика. Беше се навел над някакво контролно табло, въртеше големи ръчки и току поглеждаше към един плазмен екран и редица измервателни уреди. Толкова се беше вглъбил в работата си, че в първия момент дори не забеляза Евънс.

Вълна от чист гняв заля Евънс. Ако пушката му беше заредена, вече щеше да го е застрелял. Оръжието на Болдън бе опряно на стената на палатката, та ръцете му да са свободни за контролното табло.

Евънс извика и Болдън се обърна. Евънс му даде знак да вдигне ръце.

Болдън скочи срещу него.

Мортън влезе в палатката, първият куршум му облиза ухото, а вторият се заби в рамото му. Той изкрещя от болка и падна на колене. Това му спаси живота, защото следващият куршум свирна покрай челото му и проби платнището.

Мортън лежеше на земята до ревящата машина. Стрелецът се приближи, вдигнал оръжието си. Беше на двайсетина години, брадат, смръщен, делови. Прицели се в Мортън.

А после се срина върху машината; изсъска кръв, разплискала се по нагорещения метал. Сара стоеше на прага и стреляше с пистолета — веднъж, два пъти, три пъти — и постепенно сваляше ръце, следвайки свличащото се тяло. Обърна се към Мортън.

— Забравил бях, че умееш да стреляш — каза той.

— Добре ли си? — попита тя. Той кимна. — Кажи тогава как да изключа това чудо?

Болдън го връхлетя с цялата си тежест, двамата се сринаха върху платнището на палатката и то ги отхвърли. Евънс удари с приклада на пушката Болдън по гърба, но без резултат. Опитваше се да го фрасне по главата, но ударите все попадаха в гърба му. Болдън, от своя страна, изглежда, се опитваше да избута Евънс от палатката.

Паднаха на земята. Машината ревеше над тях. И Евънс изведнъж разбра какво цели Болдън.

Опитваше се да го избута под чинията. Дори оттук, на метър от ръба й, Евънс усещаше интензивните вибрации на въздуха — беше много горещ.

Болдън го удари по главата и слънчевите му очила изхвръкнаха и се озоваха под чинията. След част от секундата стъклата им се пръснаха, а рамките се огънаха и се стопиха.

После всичко стана на прах.

И изчезна, стопи се!

Евънс гледаше ужасен. А Болдън го избутваше към ръба, по-близо, по-близо…

Евънс се бореше, черпеше сили от отчаянието. Ритна рязко нагоре.

Лицето на Болдън се залепи за горещия метал и той изпищя. Бузата му пушеше почерняла. Евънс ритна пак и най-после се измъкна изпод него. Изправи се и изрита Болдън в ребрата, с всичка сила. Искаше да го убие.

„Това ти е заради Антарктида“.

При следващия ритник Болдън сграбчи крака му и Евънс падна. Но успя да изрита още веднъж, уцели Болдън в главата и от удара той се превъртя.

Под чинията.

Беше наполовина под нея, наполовина отвън. Започна да се тресе, да вибрира. Отвори уста да извика, но звук не излезе. Евънс го ритна за последно и тялото му се озова изцяло под чинията.

Докато Евънс се наведе да види какво става, под чинията вече нямаше нищо. Само тънки валма смрадлив пушек.

Дженифър разкъса със зъби блузата си и отпра една ивица, за да я използва като турникет. Не мислеше, че има разкъсана артерия, но по единия й крак имаше много кръв, много кръв имаше и по пясъка, а и леко й се виеше свят.

Трябваше да си отваря очите, защото оставаше още една палатка и ако мъжете в нея излезеха…

Обърна се и вдигна пистолета към появилия се от джунглата мъж.

Беше Джон Кенър. Тя свали пистолета.

Той хукна към нея.

Санжонг стреля в стъклото на рубката, но то дори не се напука. Бронирано стъкло! Човекът вътре вдигна сащисано поглед. Санжонг вече тичаше към вратата.

Онзи вътре посегна към контролните бутони. Санжонг стреля два пъти — с първия куршум уцели мъжа, втория насочи към таблото.

Но твърде късно. В горната част на таблото замигаха червени лампи, една след друга. Подводната детонация беше стартирана.

Автоматично се включи оглушителна аларма. Мъжете на другия борд крещяха, в очите им се четеше ужас — и с основание, помисли си Санжонг.

Цунамито тръгваше.

Оставаха секунди, преди да ги удари.

РЕЗОЛЮШЪН БЕЙЧетвъртък, 14 октомври16:43

Вой изпълваше въздуха.

Евънс изскочи от палатката. Право пред себе си видя Кенър да вдига Дженифър на ръце. Викаше нещо, но Евънс не можеше да го чуе. Дженифър бе цялата в кръв. Евънс хукна към джипа, скочи вътре и го подкара към Кенър.

Кенър натика Дженифър отзад. Видяха Сара да качва Мортън в другия джип. Кенър упорито викаше нещо, но Евънс не успяваше да го разбере.

После схвана какво му казва.

— Санжонг! Къде е Санжонг?

Евънс поклати глава.

— Мортън каза, че е мъртъв! Бунтовниците!

— Сигурен ли си?

— Не!

Кенър погледна назад към плажа.

— Карай!

Сара беше в колата и се опитваше едновременно да крепи Мортън и да шофира. Но все пак се налагаше да го пуска, за да смени скоростите, и той веднага падаше на рамото й. Дишаше тежко и с хрипове. Сигурно белият му дроб беше пробит. Едновременно с всичко друго Сара се опитваше и да брои наум. Според нея бяха минали десет секунди от взрива.

Което означаваше, че имат петнайсет секунди да стигнат до билото.

Санжонг скочи на брега и трескаво се закатери нагоре. Мъжете на кораба го видяха и също почнаха да скачат от палубата.

Според Санжонг имаха половин минута, преди да удари първата вълна. Тя щеше да е най-малката, но пак щеше да е поне пет метра висока. Което означаваше, че той трябва да изкатери най-малко десет метра по разкаляния склон за следващите трийсет секунди.

Знаеше, че няма начин да успее.

Не можеше да го направи.

И въпреки това се катереше.

Сара караше по калния път, джипът се плъзгаше опасно настрани. Мортън мълчеше, лицето му беше придобило грозен синкавосив оттенък.

— Дръж се, Джордж! — изкрещя тя. — Дръж се! Само още малко!

Джипът поднесе и Сара изпищя. Мина на по-ниска скорост, овладя волана и продължи нагоре. В огледалото за задно виждане зърна Евънс.

Броеше наум:

„Осемнайсет.

Деветнайсет.

Двайсет…“

Двамата мъже от третата палатка скочиха в последния джип и подкараха след Евънс, като стреляха в движение. Кенър отговори на стрелбата. Куршумите напукаха стъклото пред лицето на Евънс и той намали.

— Карай! — изкрещя Кенър. — Натисни педала!

Евънс не виждаше почти нищо. Където не беше напукано, предното стъкло беше покрито с кал. Той въртеше трескаво глава, за да вижда поне част от пътя напред.

— Карай! — крещеше Кенър.

Около тях свиреха куршуми.

Кенър стреляше по гумите на джипа зад тях. Уцели ги и джипът се килна на една страна. Двамата мъже паднаха в калта. Изправиха се. Бяха само на пет-шест метра над плажа.

Недостатъчно високо.

Кенър погледна към океана.

И видя вълната — идваше към брега.

Беше гигантска, широка докъдето стига поглед, разпенена линия, бяла дъга, уширяваща се с приближаването си. Не беше много висока, но растеше, надигаше се, надигаше се още…

Джипът рязко спря.

— Защо спираш? — извика Кенър.

— Защото шибаният път свърши! — изкрещя и Евънс.

Вълната беше вече пет метра висока.

Удари се с рев в плажа и връхлетя към тях.

На Евънс му се струваше, че всичко се случва на забавен каданс — пенещата се в бяло огромна вълна, вряща над пясъка и незнайно как поддържаща хребета си по протежение на целия плаж и в джунглата отвъд, покривайки зеления пейзаж в бяло. Водата вреше по склона към тях.

Не можеше да откъсне поглед от нея, защото тя сякаш не губеше и частица от силата си, а просто прииждаше ли прииждаше. Двамата мъже под тях бягаха от преобърнатия джип. След миг бялата вода ги заля и те изчезнаха.

Вълната се втурна още метър-два нагоре по склона, после внезапно се забави, помая се за миг и започна да се отдръпва. Не остави зад себе си и помен от мъжете или джипа. Дърветата бяха обрулени, много — изкоренени.

Вълната се плъзна обратно към океана, все по-назад и по-назад, оголи плажа, а после се отдръпна и океанът се укроти.

— Това беше първата — каза Кенър. — Следващите ще са по-големи.

Сара придържаше Мортън, така че да му е възможно най-удобно. Устните му имаха ужасен син цвят и кожата му беше студена, но иначе изглеждаше в съзнание. Не говореше, но гледаше водата.

— Дръж се, Джордж — каза тя.

Той каза нещо. Раздвижи устни, но звук не се чу.

— Какво? Какво казваш?

Вгледа се внимателно в устните му. И видя слаба усмивка.

Не бих го пропуснал дори това да е последното нещо в живота ми.

Дойде следващата вълна.

От разстояние изглеждаше съвсем същата като първата, но с приближаването й към брега стана ясно, че е много по-голяма, един път и половина колкото първата — и се стовари с рев като от експлозия. Водата се втурна нагоре по склона и стигна много по-високо отпреди.

Бяха почти на трийсет метра от нея. Вълната се беше качила на цели двайсет метра по склона.

— Следващата ще е по-голяма — каза Кенър.

Океанът пак се укроти и Евънс се обърна към Дженифър.

— Дай да…

И млъкна. Нямаше я. За миг си помисли, че е паднала от джипа. После я видя на пода, свита на кълбо от болка. Лицето и рамото й бяха покрити с кръв. Много кръв.

— Дженифър?!

Кенър го хвана за ръката, поклати глава и каза:

— Онези от джипа я улучиха. Дотогава си беше добре.

Евънс беше като зашеметен. Гадеше му се.

— Дженифър?

Очите й бяха затворени. Гърдите й едва се повдигаха.

— Гледай — каза Кенър. — Тя или ще издържи, или няма.

Идваше следващата вълна.

Нямаше къде да отидат. Бяха стигнали края на пътя. Заобикаляше ги джунгла. Просто чакаха и гледаха как водата се втурва нагоре като съскаща ужасяваща стена.

Сара беше сигурна, че ще ги помете всичките, но вълната изгуби силата си само на няколко метра от тях, изтъня и се забави, а после се плъзна назад към океана.

Кенър си погледна часовника.

— Имаме няколко минути. Да направим каквото можем.

— Тоест? — попита Сара.

— Тоест да се изкачим колкото може по-високо.

— Ще има и друга вълна ли?

— Поне още една.

— По-голяма?

— Да.

Минаха пет минути. Те се изкатериха още двайсетина метра по склона. Кенър носеше Дженифър — тя беше в безсъзнание. Евънс и Сара помагаха на Мортън, който се движеше много трудно. Накрая Евънс вдигна Мортън и го понесе на гръб.

— Добре, че си поотслабнал — каза му.

Мортън не отговори, само го потупа по рамото.

Евънс се запрепъва с мъка нагоре.

Дойде следващата вълна.

Когато се отдръпна, джиповете ги нямаше — мястото, където бяха спрели, беше осеяно с изкоренени дървета. Оцелелите гледаха безмълвно. Бяха много уморени. Спореха — това четвъртата вълна ли е, или петата? Никой не можеше да си спомни със сигурност. Решиха, че трябва да е била четвъртата.

— Какво ще правим? — обърна се Сара към Кенър.

— Ще се катерим.

След осем минути дойде следващата вълна. Беше по-малка от предишната. Евънс беше толкова уморен, че можеше само да я гледа безучастно. Кенър се опитваше да спре кървенето на Дженифър, но кожата й беше бледосива, а устните — посинели. На плажа долу нямаше и помен от човешка дейност. Палатките бяха изчезнали. Генераторите бяха изчезнали. Имаше само купове отломки, клони, водорасли, пяна.

— Какво е това? — попита Сара.

— Кое?

— Някой вика.

Погледнаха към отсрещната страна на залива. Някой им махаше.

— Това е Санжонг — каза Кенър. — Кучият му син! — Ухили се широко. — Надявам се, че ще му стигне умът да не мърда оттам. Ще му трябват два часа да мине през боклуците долу. Хайде да видим дали хеликоптерът ни още си е на мястото, или някоя вълна го е отнесла. После ще вземем и Санжонг.

ТИХООКЕАНСКИЯТ БАСЕЙНПетък, 15 октомври17:04

Осем хиляди мили на изток, посред нощ в Голдън, Колорадо, компютрите на Националния център за земетръсна информация регистрираха нетипично сеизмично отклонение с местоположение малко на север от Соломоновите острови, със сила от 6,3 по Рихтер. Силно земетресение, но не необичайно силно. Заради особените характеристики на отклонението компютърът го категоризира под „аномалия“, обичайната категория за сеизмичните явления в онази част на света, където три тектонични плочи се срещаха в особен модел на припокриване.

Компютрите на НЦЗИ прецениха, че на земетресението му липсва сравнително бавното движение, свързано с пораждането на цунами, и следователно не го категоризираха като „генериращо цунами“. По отношение на южната част на Тихия океан обаче тази категория беше в процес на преосмисляне след опустошителното земетресение в Нова Гвинея от 1998-а — най-опустошителното цунами на двадесети век, — което също не бе имало класически бавен цунами-профил. По тази причина, като предпазна мярка, компютрите препратиха информацията за земетресението към сензорите на СОПМ, Средноокеанската предавателна мрежа, с център Хило, Хавай.

Шест часа по-късно сензорните средноокеански шамандури изпратиха данни за двайсет и два сантиметрово покачване на океанското ниво, подсказващо поредица от вълни цунами. Заради голямата дълбочина на океана в средната му част при цунами равнището на водата се покачваше само с няколко десетки сантиметра. Въпросната вечер корабите в района не усетиха нищо, когато големият вълнови фронт премина под тях. Шамандурите обаче го засякоха и подадоха сигнал за тревога.

Посред нощ на Хаваите компютрите запищяха и екраните светнаха. Мрежовият отговорник Джоуи Охири тъкмо беше задрямал. Стана, наля си кафе и прегледа данните. Определено ставаше въпрос за цунами, но то, изглежда, губеше силата си при прехода през океана. Разбира се, Хаваите бяха на пътя му, само че тази вълна щеше да удари южния бряг на островите, което се случваше сравнително рядко. Охири направи бърза калкулация за силата на вълната и резултатите не го впечатлиха, така че изпрати рутинно уведомление на отрядите за гражданска отбрана по всички населени острови. Уведомлението започваше така: „Информационен бюлетин…“ и завършваше по обичайния начин — че тревогата се основава на предварителна информация. Охири знаеше, че никой няма да обърне особено внимание на бюлетина. Уведоми също центровете за ранно предупреждение на Западния бряг и в Аляска, защото поредицата вълни щеше да удари техните крайбрежия някъде в ранния предобед на следващия ден.

Пет часа по-късно сензорните шамандури покрай калифорнийския бряг и Аляска засякоха преминаването на поредицата вълни, вече допълнително отслабени. Компютрите изчислиха скоростта и силата на вълните и препоръчаха да не бъдат предприемани специални мерки. Съобщението стигна до местните станции като информационен бюлетин за цунами, а не като тревога:

Кенър, който следеше съобщенията на компютъра си, поклати глава, когато го прочете.

— Ник Дрейк го чака голямо разочарование.

Според хипотезата на Кенър кавитационните генератори бяха необходими, за да се подсили ефектът на подводните детонации и да се създаде сравнително по-продължително свлачище, което на свой ред да породи едно наистина мощно цунами, способно да пресече океана, без да изгуби твърде много от силата си. И което беше предотвратено.

След деветдесет минути силно отслабената поредица вълни удари плажовете на Калифорния. Състоеше се от пет вълни със средна височина от два метра, които за кратко въодушевиха сърфистите, но останаха незабелязани от всички останали.

Със закъснение Кенър беше уведомен, че от ФБР се опитвали да се свържат с него през последните дванайсет часа. Оказа се, че В. Алън Уили напуснал къщата си на плажа в два през нощта местно време. Тоест по-малко от час след събитията в залива Резолюшън и повече от десет часа преди съобщението за цунами.

Кенър предполагаше, че Уили се е уплашил и не е искал да чака. Само че това беше важна и многозначителна грешка. Кенър се обади на агента и в резултат беше стартирана процедура за изискване записите на телефонните разговори на Уили.

На никой от тях не бе позволено да напусне острова през следващите три дни. Имаше формалности, формуляри, разпити. Имаше проблеми със спешната медицинска помощ за колабиралия бял дроб на Мортън и масивната кръвозагуба на Дженифър. Мортън искаше да го транспортират в Сидни за оперативна намеса, но не му беше разрешено, защото в Америка се водел като изчезнал. Макар да кълнеше многословно вещерските доктори, един много добър хирург, обучен в Мелбърн, се погрижи за дроба му в град Гареда. Дженифър обаче не бе могла да изчака този хирург — наложило се бе на три пъти да й преливат кръв по време на петчасовата операция за изваждане на куршумите от горната част на тялото й, след което я поставиха на респиратор и още четирийсет и осем часа беше на ръба на смъртта. Но в края на втория ден тя отвори очи, махна си кислородната маска и каза на Евънс, който седеше до леглото й:

— Я не гледай толкова скръбно. Жива съм, по дяволите. — Гласът й беше слаб, но тя се усмихваше.

Имаше проблеми и заради контакта им с бунтовниците. Както и поради факта, че техен спътник е изчезнал, и то не друг, а известният актьор Тед Брадли. Всички разказаха какво се беше случило с Брадли, но нямаше кой да потвърди разказа им. Така че полицията поиска да разкажат отново.

И после най-внезапно, без предупреждение и обяснение, на всички им бе позволено да си тръгнат. Върнаха им паспортите. Без никакви спънки. Можели да си тръгнат, когато поискат.

Евънс проспа почти целия полет до Хонолулу, а след като самолетът презареди и излетя, седна да поговори с Мортън и другите. Мортън тъкмо обясняваше какво се беше случило в нощта на автомобилната катастрофа.

— Определено беше налице проблем с Ник и с начина, по който употребява парите си. НФПР правеше лоши неща. Ник беше ядосан — опасно ядосан. Заплаши ме и аз приех заплахата му буквално. Вече знаех за връзката на неговата организация с ПОФ и това, меко казано, го излагаше на риск. С Кенър стигнахме до извода, че той ще се опита да ме убие. И той наистина се опита. Онова момиче в кафенето, онази сутрин в Бевърли Хилс.

— А да — сети се Евънс. — Но как организирахте катастрофата? Трябва да е било изключително опасно.

— Ти какво, да не ме мислиш за луд? — възкликна Мортън. — Изобщо не съм катастрофирал.

— Какво искаш да кажеш?

— Аз продължих да си карам.

— Но… — Евънс млъкна и поклати глава. — Нещо не разбирам.

— Напротив — каза Сара. — Защото аз случайно се изпуснах пред теб. Преди Джордж да ми се обади и да ми каже да си държа устата затворена.

И тогава Евънс си спомни. Един разговор отпреди дни. Тогава не беше слушал внимателно. Сара му беше казала:

„Той ми каза да купя ново ферари от някакъв тип в Монтерей и да уредя транспортирането му до Сан Франциско“.

А след като Евънс бе изразил изненада, че Джордж си купува още едно ферари, тя каза:

„Знам. Колко ферарита може да използва един човек? А и това не ми изглежда на висотата на обичайните му изисквания. На снимките в имейла ми се стори доста очукано“.

А после каза:

„Ферарито, което купи, е «Дейтона» 365 GTS от 1972-ра. Той вече има едно такова, Питър. А се държи, все едно не знае…“

— О, знаех, и още как — каза Мортън. — Хвърлих си парите на вятъра. Колата беше абсолютна таратайка. А после пратих самолета да докара двама специалисти по декорите от Холивуд в Сонома, за да я потрошат допълнително, все едно е катастрофирала. И онази нощ я откараха с камион до мястото, оставиха я на пътя, пуснаха няколко димки…

— И ти си минал с колата си покрай смачканото ферари, което вече си е било там — довърши Евънс.

— Да — каза Мортън. — Подминах го и спрях зад следващия завой. Отбих встрани от пътя, качих се на баира и ви гледах оттам.

— Кучи син!

— Съжалявам — каза Мортън, — но имахме нужда от неподправени емоции, за да отклоним вниманието на полицията от проблемите.

— Какви проблеми?

— Ами студеният двигател например — каза Кенър. — Двигателят не беше работил от дни. Едно от ченгетата забеляза, че е студен, докато качваха колата на камиона. Тогава се върна и те пита кога точно е станала катастрофата и така нататък. Притесних се, че ще се сетят.

— Но не се сетиха — каза Мортън.

— Така е. Макар да подозираха, че нещо не е наред. Не мисля обаче, че са се сетили за еднаквите ферарита.

— Никой нормален човек не би унищожил съзнателно едно 365 GTS от 1972-ра — каза Мортън. — Дори и да е в лошо състояние като онова.

Мортън се усмихваше, но Евънс беше ядосан.

— Някой можеше да ми каже…

— Не — каза Кенър. — Ти ни беше необходим, за да изработим Дрейк. Както с мобилния телефон.

— Какво стана с него?

— Той беше подслушвателно устройство с много ниско качество. Надявахме се Дрейк да заподозре, че участваш в разследването. Искахме да му окажем натиск.

— Е, получи се. Точно затова ме отровиха в апартамента ми, нали? Доста свободно сте рискували живота ми, момчета.

— Всичко свърши добре — каза Кенър.

— И „катастрофата“ ли е имала за цел да притисне Дрейк?

— И да освободи мен — каза Мортън. — Трябваше да отида на Соломоновите острови и да разбера каква става там. Знаех, че Ник ще остави най-доброто за десерт. Макар че ако бяха успели да повлияят на онзи ураган — това беше третата им планирана каскада, — така че да удари Маями, щеше да се получи доста зрелищно.

— Майната ти, Джордж — изсумтя Евънс.

— Съжалявам, че трябваше да стане така — каза Кенър.

— Майната ти и на теб!

Евънс стана и мина в предната част на салона. Сара седеше там сама. Беше толкова ядосан, че отказа да разговаря с нея. През следващия час зяпа през прозореца. Накрая тя му заговори тихичко и след още половин час се прегърнаха.

Евънс поспа малко — неспокойно, защото цялото тяло го болеше. Не можеше да си намери удобна поза. Току се събуждаше и главата му се цепеше като след запой. По едно време му се стори, че чува Кенър да говори на Сара.

Нека си спомним къде живеем, казваше Кенър. Живеем на третата планета, обикаляща около слънце със среден размер. Планетата ни е на пет милиарда години и през цялото това време се е променяла, непрекъснато. Сега Земята е с третата си атмосфера.

Първата атмосфера е била съставена основно от хелий и водород. Тя е изчезнала сравнително рано, защото планетата е била прекалено гореща. После, когато се поохладила, вулканичните изригвания породили втора атмосфера — от пара и въглероден двуокис. По-късно водните пари се кондензирали и образували океаните, които покриват по-голямата част от планетата. После, преди около три милиарда години, се развили бактерии, които се хранели с въглероден двуокис и освобождавали като отпаден продукт един високотоксичен газ — кислород. Други бактерии освобождавали азот. Концентрацията на тези газове в атмосферата бавно растяла. Организмите, които не успели да се адаптират, измрели.

Междувременно земните маси на планетата, носещи се върху огромни тектонични плочи, се съединили в конфигурация, която възпрепятствала циркулацията на океанските течения. За пръв път започнало да става студено. Първият лед се появил преди два милиарда години.

А през последните седемстотин хиляди години планетата ни е в геоложка ледникова епоха, която се характеризира с нарастващи и оттеглящи се ледници. Никой не знае със сигурност защо, но сега ледът покрива планетата на всеки сто хиляди години, а на всеки двайсетина хиляди ледниците се разрастват, макар и в по-малка степен. Последното разрастване е било преди двайсет хиляди години и вече е време за следващото.

И дори днес, след пет милиарда години, планетата ни си остава удивително активна. Имаме петстотин вулкана и по едно изригване на всеки две седмици. Земетресенията са нещо постоянно — милион и половина годишно, по едно със сила от пета степен по Рихтер на всеки шест часа и по едно голямо земетресение на всеки десет дни. На всеки три месеца по едно цунами препуска по водите на Тихия океан.

Атмосферата ни е също толкова активна, колкото и земята под нея. Във всеки момент в планетарен мащаб вилнеят хиляда и петстотин гръмотевични бури. По единайсет светкавици удрят земята на всяка секунда. През шест часа вилнее торнадо. И на всеки четири дни гигантски циклон с диаметър стотици мили се завърта над океана и опустошава сушата.

Гадните малки маймуни, които наричат себе си човешки същества, не могат да направят нищо, освен да тичат и да се скрият някъде. А същите тези маймуни да си въобразяват, че им е по силите да стабилизират атмосферата, е толкова арогантно, че чак не е за вярване. Те не могат да контролират климата.

Истината е, че просто бягат от бурите.

— Какво ще правим сега?

— Ще ви кажа какво ще правим — каза Мортън. — Ще работите за мен. Решил съм да създам нова природозащитна организация. Трябва да помисля за име. Да не е от онези претенциозни имена с думите „световни“ и „ресурси“, и „защита“, или „дивата природа“ и „фондация“ и „защита“ и така нататък в тях. Тези думи можеш да ги навържеш една след друга във всякакви комбинации. Световна фондация за защита на дивата природа. Фондация за защита на природните ресурси. Фонд за защита на световните ресурси. Пък и тези фалшиви имена вече така или иначе са заети. Трябва ми нещо простичко и ново. Нещо честно. Мислех си за „Проучи проблема и го оправи“. Само дето звучи малко двусмислено. Но пък това може би е плюс. Ще работим с учени и изследователи, с икономисти и инженери — и един адвокат.

— И с какво ще се занимава тази организация?

— Толкова много има да се направи! Например — никой не знае как се управляват дивите райони. Ще отделим десетки опитни полета от най-разнообразен вид и ще ги управляваме според различни стратегии. После ще поканим външни екипи да оценят резултатите и да нанесат поправки в стратегиите. И по-късно ще го направим отново. На принципа на пробата и грешката, с външна оценка. Никой досега не го е правил. И накрая ще имаме готови и систематизирани знания за това как се управляват различни терени. Не как се опазват. Не могат да бъдат опазени в едно състояние. Те ще се променят непрекъснато, каквото и да направим. Но бихме могли да ги управляваме — ако знаехме как. Което на този етап никой не знае. Това е една обширна област. Управлението на сложни екологични системи.

— Добре…

— Друго — проблемите на развиващия се свят. Основната причина за унищожението на природата е бедността. Не можем да очакваме от гладуващи хора да се тревожат за замърсяването. Те се тревожат за храната си. В момента половин милиард хора по света гладуват. Повече от половин милиард нямат достъп до чиста вода. Трябва да създадем системи за подпомагане, които наистина работят, да ги изпробваме, да получим положителна оценка от външни експерти и след като сме сигурни в успеха им, да ги приложим поголовно.

— Трудно изглежда.

— Трудно е, ако си правителствена агенция или си идеолог. Но ако просто искаш да проучиш проблема и да го оправиш — не е. А това, за което ви говоря, ще бъде изцяло на частни начала. Частно финансиране, частни земи. Никакви бюрократи. Администрацията ще бъде само пет процента от персонала и ресурсите. Всички ще бачкат здравата. Ще провеждаме екологичните изследвания така, както се ръководи един бизнес. Без излишества.

— Защо никой не го е направил досега?

— Шегуваш ли се? Защото е радикално. Погледни истината в очите — всички тези природозащитни организации са по на трийсет, четирийсет, петдесет години. Имат големи сгради, големи задължения, голям персонал. Може и да пробутват на обществеността младежките си мечти, но истината е, че вече са част от статуквото. А статуквото всячески се стреми да си остане такова — статукво. Факт.

— Добре. Друго какво?

— Оценка на технологията. Страните от Третия свят се развиват скокообразно. Пропускат телефонните линии и въвеждат директно мобилните телефони. Но никой не прави свястна технологична оценка по отношение на това кое сработва и как да се балансират неизбежните недостатъци. Енергията на вятъра е супер, стига да не си птица. Защото онези неща с перките са си огромни птичи гилотини. Може би въпреки това трябва да ги строим. Само че хората не знаят как да мислят за тези неща. Само се тупат по гърдите и говорят високопарно. Никой не прави тестове. Никой не прави изпитания на терен. На никого не му стиска да разреши проблемите — защото решението може да се окаже в противоречие с философията ти, а за повечето хора сляпото придържане към убежденията е по-важно от реалния успех.

— Сериозно?

— Повярвай ми. Когато станеш на моите години, ще знаеш, че съм прав. Друго. Например, как се използва земята — многофункционалното използване на земята. Там е пълна каша. Никой не знае как може да се постигне, но пък споровете са толкова разгорещени и ожесточени, че свестните хора просто се отказват и се оттеглят или пък изчезват, пометени от вихрушката на съдебни процеси. Това обаче не помага. Отговорът вероятно се крие в набор от различни решения. Може би ще е необходимо да се определят райони за един или друг начин на използване. Само че всички живеем на една и съща планета. Някои хора обичат операта, други обичат Вегас. А има много хора, които обичат Вегас.

— Нещо друго?

— Да. Трябва ни нов механизъм за финансиране на изследователската дейност. В момента учените са в същото положение като ренесансовите художници, които изработвали портрети по поръчка на патрона си. И ако са умни, ще се постараят работата им да поласкае съответния патрон — не натрапчиво, разбира се, но все пак да го поласкае. А тази система не е добра, особено за изследвания в области на науката, които се отразяват на политиката. По-лошо — системата всъщност работи срещу решаването на проблемите. Защото ако разрешиш проблема, финансирането секва. Всичко това трябва да се промени.

— Как?

— Имам някои идеи. Учените да не знаят кой ги финансира. Оценката на резултатите също да се извършва на сляпо. Основните изследователски проекти, свързани с политиката, да се провеждат от няколко екипа, които вършат една и съща работа. Защо не, ако наистина е нещо важно? Ще приложим натиск върху научните списания заради начина, по който представят научните доклади. Да публикуват разработката и реакциите спрямо нея в един и същи брой. Да извадим списанията от политиката. Техните редактори открито взимат страна по определени теми. Лоши момчета.

— Нещо друго? — повтори Евънс.

— Нов начин на изразяване. Ако прочетеш нещо от автори, които казват: „Намираме, че антропогенните парникови газове и сулфатите са оказали установимо влияние върху налягането на морското равнище“, оставаш с впечатлението, че са отишли на терен и са измерили нещо. Истината е, че просто са направили симулация. Говорят така, сякаш симулациите са едно и също с данните от реалния свят. А те не са. Това е проблем, по който трябва да се работи. Аз съм за печат с надпис: „ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ: КОМПЮТЪРНА СИМУЛАЦИЯ — МОЖЕ ДА Е ПОГРЕШНА И НЕПОТВЪРДИМА.“ Като предупрежденията, които слагат на цигарените кутии. Да се слага подобен надпис върху вестникарски статии и в някой ъгъл на екрана по време на новините. „ВНИМАНИЕ: ПРЕДПОЛОЖЕНИЕ — МОЖЕ ДА НЕ Е ПОДКРЕПЕНО С ФАКТИ.“ Представяш ли си как такива надписи ще цъфнат по целите първи страници на вестниците?

— И още? — Евънс вече се усмихваше.

— Има още едно-две нещица — каза Мортън, — но тези са основните. Много ще е трудно. Ще срещаме спънки по целия път. Ще ни опонират, ще ни саботират, ще ни се присмиват. Ще ни наричат какви ли не. Статуквото няма да ни хареса. Вестниците ще ни взимат на подбив. Но в един момент парите ще потекат към нас, защото ще се появят и първите резултати. И тогава всички ще млъкнат. А после ще ни отрупат с хвалби и това ще е най-опасният момент.

— И?

— Дотогава аз отдавна ще съм умрял. Във със Сара ще сте управлявали организацията едно двайсетина години. И последната ти задача ще е да я разпуснеш, преди да се е превърнала в поредната уморена, стара природозащитна организация, бълваща старомодна мъдрост, пилееща ресурси и причиняваща повече вреда, отколкото полза.

— Разбирам — каза Евънс. — И когато бъде разпусната?

— Ще намериш нещо младо и умно — независимо дали е мъж, или жена — и ще се опиташ да го вдъхновиш, за да направи онова, от което следващото поколение наистина ще има нужда.

Евънс погледна Сара.

Тя сви рамене и каза:

— Освен ако нямаш някоя по-добра идея.

Половин час преди да стигнат калифорнийския бряг, видяха ширналата се кафеникава мъгла, увиснала над океана. Ставаше по-плътна и по-тъмна с приближаването им към сушата. Скоро видяха светлините на огромния град. Едва пробиваха пелената от смог.

— Прилича малко на ада, нали? — каза Сара. — И като си помислиш, че трябва да кацнем в това нещо…

— Чака ни много работа — каза Мортън.

Самолетът започна плавно да се снижава към Лос Анжелис.