Състояние на страх

БЕВЪРЛИ ХИЛССряда, 13 октомври01:02

Питър Евънс не знаеше колко време е гледал килима. Страничната облегалка на креслото притискаше гърдите му и му пречеше да диша, но и без нея това ставаше все по-трудно. Картини от живота му се нижеха в главата му — мазето, където беше играл на първия си компютър; синьото колело, което му откраднаха в деня, в който го получи; букетът за дамата му на абитуриентския му бал; как стои пред професор Уитсън на лекция по наказателно право, краката му треперят, а Уитсън му разкатава фамилията…

— Питър? Ей! Питър?

… направо го тормозеше, Уитсън тормозеше всички; и вечерята, която беше последното му събеседване за работата му в Лос Анжелис, и как успя да се окапе със супата, а старшите партньори се направиха, че не забелязват, и…

— Питър? Питър! Какво ти е? Питър? Стани!

Усети нечии ръце на раменете си, нажежени до бяло ръце, които го издърпаха да седне.

— Ето, така е по-добре. — Джанис го гледаше втренчено, лицето й бе на десетина сантиметра от неговото. — Какво ти е? Какво си взел? Кажи ми.

Само че той не можеше да говори. Изобщо не можеше да помръдне. Джанис беше с потниче на леопардови шарки, дънки и сандали. Мръднеше ли малко встрани, излизаше от полезрението му.

— Питър? — Беше озадачена. — Екстази ли си взимал? Удар ли получи? Много си млад за удар. Но сигурно и това се случва. Особено с твоя начин на хранене. Сто пъти съм ти казвала — не повече от шейсет и пет грама мазнини на ден. Ако беше вегетарианец, никога нямаше да получиш удар. Защо не ми отговаряш?

Погали го по бузата, гледаше го въпросително. Евънс се чувстваше в безтегловност, вече почти не можеше да диша. Все едно двайсеттонен камък бе затиснал гърдите му.

Помисли си: „Обади се на бърза помощ!“

— Какво ти е, Питър? — попита тя. — Просто исках да си поговорим, а те заварвам така. Така де, моментът май не е подходящ. Но и ме плашиш, да ти кажа честно. Отговори ми. Можеш ли да ми отговориш?

„Обади се на бърза помощ!“

— Може и да ме намразиш, но не знам какво си взел, за да се докараш до това състояние, така че ще са обадя на бърза помощ. Наистина съжалявам и не искам да ти навличам неприятности, но не знам какво друго да направя, Питър.

Тя излезе от полезрението му и той я чу да вдига слушалката на телефона до креслото му. „Браво — помисли си той. — Побързай“.

— Нещо не е наред с телефона ти — каза тя.

„О, Господи!“

Джанис пак се появи в полезрението му.

— Знаеш ли, че телефонът ти не работи?

„Обади се по мобилния си“.

— Къде ти е мобилният телефон? Моя го оставих в колата.

„Иди да го вземеш“.

— Може би някой от другите телефони в апартамента ти работи. Трябва да се обадиш на телефонната компания, Питър. Не е хубаво да нямаш телефон… Това пък какво значи? Защо си изтръгнал телефона от стената? На кого си се ядосал толкова?

Чукане на вратата. Май на входната.

— Питър? Тук ли си? — Женски глас. Не можеше да види кой е.

Чу Джанис да казва:

— Вие коя сте?

— А вие коя сте?

— Аз съм Джанис. Приятелка на Питър.

— Аз съм Сара. Работя с Питър.

— Доста сте висока.

— Къде е Питър?

— Ей там — каза Джанис. — Зле му е.

Евънс не видя какво става, защото не можеше да си помръдне очите. А после пред погледа му се появиха и първите сиви петънца, знак за предстоящата загуба на съзнание. Той впрегна и последния грам останала му енергия да поеме поне малко въздух.

— Питър? — викна Сара.

Появи се в полезрението му. Погледна го.

— Парализиран ли си?

„Да! Обади се на бърза помощ!“

— Поти се — каза Сара. — Студена пот.

— Така го заварих — каза Джанис. — А вие защо сте тук? Каква сте му?

— Повикахте ли линейка? — попита Сара.

— Не, телефонът ми е в колата, а…

— Аз ще повикам.

Сара отвори мобилния си телефон. Това беше последното нещо, което Евънс си спомняше.

БРЕНТУДСряда, 13 октомври01:22

Беше късно. Къщата тънеше в мрак. Николас Дрейк седеше на бюрото си в Брентуд, близо до Санта Моника. Точно на 4,7 километра от брега (наскоро го беше засякъл по километража на колата си), така че се чувстваше в безопасност тук. Което беше добре. НФПР му беше купил тази къща миналата година. Това беше породило известно напрежение, защото му бяха купили и къща в Джорджтаун. Ала Дрейк беше изтъкнал, че се нуждае от жилище на Западния бряг, където да посреща знаменитости и важни спомоществователи.

В края на краищата Калифорния беше рай за природозащитното движение. Именно Калифорния беше първият щат, приел закони срещу тютюнопушенето, почти десет години преди Ню Йорк или някой друг от източните щати. Дори когато Федералният съд беше отменил ограниченията на Агенцията за защита на околната среда от 1998-а за пасивното пушене с аргумента, че АЗОС не се е съобразила със собствените си изисквания за неоспорими доказателства и е забранила вещество, чието вредно въздействие така и не е било доказано по никакъв начин — съдията беше от тютюнев щат естествено, — дори и тогава Калифорния не беше отстъпила. Законите срещу тютюнопушенето останаха. Всъщност Санта Моника беше на път да забрани изцяло пушенето навън, дори на плажа! Ето, на това му се казва прогрес!

Тук беше лесно.

Но по отношение на големите дарения… нещата стояха другояче. В развлекателната индустрия имаше богати хора, на които можеше да се разчита, но истинските пари в Калифорния — инвестиционните банкови компании, големите борсови играчи, висшите корпоративни кадри, хората с доходи от петстотин милиона до няколко милиарда, сериозните пари — тези хора не бяха толкова лесни. Тези хора живееха в една различна Калифорния. Тези хора членуваха в голф клубове, където не се допускаха актьори. Големите пари бяха в ръцете на големите предприемачи в сферата на високите технологии, а те бяха много умни и много трудни. Много от тях бяха на „ти“ с науката. Господи, много от тях бяха учени.

И точно по тази причина представляваха огромно предизвикателство за Дрейк и той трябваше да се пребори с него, ако искаше да върже бюджета си за годината. Тъкмо си мислеше, че е време за едно уиски, когато на екрана се отвори нов прозорец и курсорът примигна:

„Говорим за вълка, а той…“ — помисли си Дрейк. И написа:

Дрейк се размърда на стола си и нагласи светлината над бюрото така, че да осветява лицето му. Погледна към камерата, монтирана над екрана.

Прозорецът се отвори. Появи се Тед Брадли — седеше зад бюрото си в къщата си в долината Сан Фернандо.

— Е?

— Ти се оказа прав — каза Брадли. — Евънс е преминал към тъмната страна.

— И?

— Беше с онова момиче, Дженифър, която работи по подготовката на делото…

— Дженифър Хейнс?

— Да. Нафукана кучка, между другото.

Дрейк не каза нищо. Заслушал се беше в гласа на Тед — той явно отново обръщаше чашките.

— Тед, говорили сме за това. Не на всички им харесват свалките ти.

— Напротив, харесват им. На повечето поне.

— Тед, не такова впечатление искаме да правим.

— Ама тя ме обиди!

— Добре. Значи и Дженифър Хейнс е била там…

— Тя е подлога на петролната индустрия. Няма начин да не е.

— И кой друг беше там?

— Сара Джоунс.

— Аха. Отишла е да види тялото?

— Не знам защо беше там. Беше с някакъв тип, Кенър, истински задник. Поредният всезнайко.

— Опиши ми го.

— Четиридесетинагодишен, мургав, прилича на гангстер. Военен, ако питаш мен.

— Аха. Някой друг?

— Не.

— Чужденец някой? Нямаше други хора, така ли?

— Не, само тези, за които ти казах.

— Според теб Питър Евънс и Кенър познават ли се от по-рано?

— Ми да. Доста добре при това.

— Значи си останал с впечатлението, че работят заедно, така ли?

— Да, много са гъсти.

— Добре, Тед — каза Дрейк. — Инстинктите ти са страхотни. — Изчака го да се поперчи пред камерата. — Мисля, че може да си надушил нещо. Евънс може да се окаже проблем.

— И още как.

— А беше един от доверените ни адвокати. Завчера беше по работа в офиса ми, за Бога. Ако се е обърнал срещу нас, може да ни навреди.

— Шибана фурнаджийска лопата — каза Тед.

— Искам да не се отделяш от него през следващите десетина дни.

— С удоволствие.

— Гледай да се залепиш за него. Все едно сте първи дружки. Сещаш се.

— Разбрано, Ник. Ще му се лепна като гербова марка.

— Сигурен съм, че тази сутрин ще се появи на откриването на конференцията — каза Дрейк. И си помисли: „А от друга страна, може и да не успее“.

УЕСТУДСряда, 13 октомври03:40

— Трябва да отбележа, че изборът е бил отличен — каза Кенър. — Hapalochleana fasciata, най-смъртоносният от трите вида октоподи със сини пръстени. Наречени са така, защото при опасност променят цвета си и по кожата им се появяват яркосини пръстени. Обитава цялото крайбрежие на Австралия. Много е малък, трудно се забелязва и ухапванията му често са смъртоносни. Няма противоотрова. А лекарите в една лосанжелиска болница едва ли биха разпознали веднага ухапването им. Отличен избор, наистина32.

Евънс — лежеше в спешното отделение на Университетската болница в Лос Анжелис с респиратор на лицето — само го гледаше. Все още не можеше да говори. Но вече не беше толкова уплашен. Джанис си беше тръгнала по най-бързия начин, бе споменала нещо за група курсисти рано сутринта. Сара седеше до леглото му, галеше го нежно по ръката и беше много красива.

— Откъде са се сдобили с такъв октопод?

— Предполагам, че не е бил само един — каза Кенър. — Тези създания са деликатни, а и въобще живеят кратко. Но ги ловят в големи количества, защото австралийците се опитват да създадат противоотрова. Сигурно сте чували, че те водят класацията по смъртоносно отровни животни. Най-отровната змия, най-отровното мекотело, най-отровната риба — всичките са австралийски.

„Страхотно“, помисли си Евънс.

— Сега обаче Университетската болница има цели три случая. Сигурно работят по въпроса.

— Да, така е — каза лекарят, който тъкмо влизаше. Провери системата и респиратора на Евънс и добави: — Излязоха предварителните резултати от изследването на кръвта. Тетродотоксин, също като при другите. След три часа би трябвало да сте на крак. Извадили сте късмет. — Усмихна се чаровно на Сара, след което си излезе.

— Във всеки случай, радвам се, че си добре — каза Кенър. — Би било неприятно да те изгубим.

„Какви ги говори?“, помисли си Евънс. Все по-добре владееше очната си мускулатура и хвърли поглед към Сара. Но тя само се усмихна.

— О, да — каза Кенър. — Ти ми трябваш жив, Питър. Поне за известно време.

Санжонг — седеше в единия ъгъл на стаята с мобилния си телефон в ръка — каза:

— Така, имаме известен напредък.

— Там ли е, където предполагахме? — попита Кенър.

— Да.

— Какво е станало?

— Току-що получихме разписката. Наели са самолет миналия месец. Транспортен С–57.

— Лелее — възкликна Кенър.

— Какво означава това? — попита Сара.

— Голям самолет. Сигурно за да пръскат.

Тя го изгледа озадачено.

— Да пръскат?

— Вече е ясно, че смятат да разпръснат големи количества АОБ, амониевооксидиращи бактерии — обясни Санжонг. — А може би и хидрофилни наночастици.

— Защо?

— За да контролират пътя на бурята — каза Кенър. — Има данни, че разпръснати на височина АОБ могат да променят посоката на ураган или циклон. Хидрофилните наночастици подсилват ефекта. Поне на теория. Не знам дали е било тествано в естествени условия.

— Да контролират ураган?

— Е, поне ще опитат.

— Или пък не — намеси се Санжонг. — От Токио докладват, че ако се съди по клетъчния и интернет трафик напоследък, проектът може да е бил отменен.

— Не разполагат с необходимите начални условия ли?

— Така изглежда.

Евънс се закашля.

— А, това е добре — каза Кенър. — Съвземаш се. — Потупа го по ръката. — Почивай си, Питър. Опитай се да поспиш. Защото, както знаеш, днес е големият ден.

— Големият ден? — повтори Сара.

— Конференцията започва след малко повече от пет часа — каза Кенър. Стана да си ходи, после пак се обърна към Евънс. — Санжонг ще остане с теб до сутринта. Не мисля, че тук те грози опасност, но вече се опитаха да те убият и не искам да се опитат отново.

Санжонг се усмихна и се настани до леглото с купчина списания. Отвори последния брой на „Таим“. Корицата крещеше: „Климатичните промени — апокалипсисът наближава“. Имаше и последния брой на „Нюзуик“: „Резките климатични промени — нов скандал за правителството?“ И „Икономист“ — „Климатичната промяна надига грозната си глава“. И „Пари Мач“ — „Климатът — новата американска заплаха“.

Санжонг се усмихна бодро и каза:

— Почивай си.

Евънс затвори очи.

САНТА МОНИКАСряда, 13 октомври09:00

В девет сутринта поканените за откриването на конференцията се трупаха на етажа, без да заемат местата си. Евънс стоеше близо до входа и пиеше кафе. Чувстваше се невероятно уморен, но иначе беше добре. Доскоро краката не го слушаха особено, но и това беше отминало.

Делегатите очевидно бяха от академичните среди: повечето бяха облечени небрежно, сякаш да покажат предпочитанията си към живота на открито — панталони в маскировъчен цвят, дънкови ризи, туристически обувки, жилетки за сафари.

— Прилича на другарска среща на дървари, какво ще кажеш? — отбеляза Дженифър. — Никога не би допуснал, че тези хора прекарват повечето си време на компютрите.

— Така ли? — попита Евънс.

— Повечето от тях — да.

— А туристическите обувки?

Тя сви рамене.

— В момента е модерно да изглеждаш корав пич.

На подиума Николас Дрейк почука с пръст по микрофона.

— Добро утро на всички. Започваме след десет минути. — После отстъпи встрани и се заприказва задушевно с Хенли.

— Чака телевизионните камери — каза Дженифър. — Имали някакъв проблем с електрическото захранване. Затова се бавят.

— Значи чакат телевизията? Е, можеше да се очаква.

Откъм входа на залата се чуха викове и настъпи раздвижване. Евънс погледна над главите на хората и видя възрастен мъж с карирано сако и вратовръзка да се кара с двама охранители.

— Но аз съм поканен! — викаше той. — Имам право да вляза.

— Съжалявам, господине — каза единият от охранителите, — но името ви не е в списъка.

— Нали ви казвам, че съм поканен!

— О, Божичко — промърмори Дженифър и поклати глава.

— Кой е този?

— Професор Норман Хофман. Чувал ли си за него?

— Не, защо?

— Екологията на мисълта не ти говори нищо, така ли? Той е известен социолог, или трябва да кажа печално известен. Изключително критичен към природозащитната кауза. Леко побъркан. И него го интервюирахме за делото, също като теб. Оказа се грешка. Изобщо не млъква. Говори скорострелно, непрекъснато се отклонява — във всякакви посоки — и няма начин да го върнеш на темата. Като повреден телевизор, който автоматично сменя каналите през секунда и за който нямаш дистанционно.

— Нищо чудно, че не го искат.

— О, да, той ще създаде проблеми. Вече ги създава.

На входа възрастният мъж се дърпаше с охранителите.

— Пуснете ме! Как смеете! Поканен съм! От самия Джордж Мортън. Двамата сме близки приятели. Джордж Мортън ме покани лично!

Споменаването на Джордж Мортън изстреля Евънс към вратата.

Чу зад гърба си гласа на Дженифър:

— Ще съжаляваш, много ще съжаляваш…

Той сви рамене.

— Извинете ме — обърна се Евънс към охраната. — Аз съм адвокатът на господин Мортън. Какъв е проблемът?

Старецът се дърпаше в ръцете на охранителите.

— Аз пък съм професор Норман Хофман и Джордж Мортън ме покани! — Отблизо Евънс видя, че професорът е зле обръснат, рошав, с измачкани дрехи. — Защо иначе бих дошъл на тази отвратителна сбирка? Само по една причина — защото Джордж ме помоли. Искаше да му кажа какво ми е впечатлението. Макар че това можех да му го кажа още миналия месец — няма да има изненади тук, гарантирам ви. От началото до края ще търпим скучната церемония на евтино погребение.

Евънс си помисли, че Дженифър с право го бе предупредила за този тип, и каза учтиво:

— Имате ли покана, господине?

— Не, нямам покана. Не ми трябва покана. Не ме ли чухте, младежо? Аз съм професор Норман Хофман и съм приятел на Джордж Мортън. Пък и поканата ми я взеха.

— Кой ви я взе?

— Единият от тия двамата.

Евънс се обърна към охранителите.

— Взимали ли сте му поканата?

— Той нямаше покана.

— У вас ли е отрязъка от поканата? — обърна се Евънс към Хофман.

— Не, по дяволите, не е у мен. Не ми трябва никакъв отрязък. Не ми трябват тези глупости.

— Съжалявам, професоре, но…

— Успях обаче да устискам това. — И подаде на Евънс скъсано ъгълче от покана. От истинска покана.

— Къде е останалото?

— Нали ви казах, взеха го.

Един застанал малко встрани охранител даде знак на Евънс да се приближи и му показа остатъка от поканата.

— Съжалявам, господине, но господин Дрейк даде изрични указания този господин да не бъде допускан.

— Но той има покана — каза Евънс.

— Може би ще е по-добре да се обърнете към господин Дрейк.

Междувременно един от телевизионните екипи се беше приближил заради виковете и суматохата. Хофман моментално се възползва от възможността и пак се задърпа и извика на Евънс:

— Не си правете труда с Дрейк! Дрейк не би допуснал истината в тази зала! — Обърна се към камерата. — Николас Дрейк е един лишен от морал измамник, а тази конференция е перверзна подигравка с бедните хора по света! Спомнете си за умиращите деца в Африка и Азия! Които издъхват заради конференции като тази! Измамници! Безсрамни демагози! — Дърпаше се трескаво. Очите му се въртяха безумно. От устата му хвърчеше слюнка. Определено изглеждаше луд и камерите се изключиха. Телевизионните екипи му обърнаха гръб. Хофман пък моментално спря да се дърпа. — Няма значение, казах каквото имах да казвам. Както винаги, никой не го интересува. — Обърна се към охраната. — Пуснете ме. Видях достатъчно от тази измама. И минута повече не мога да понеса. Пуснете ме!

— Пуснете го — каза Евънс.

Охранителите пуснаха Хофман и той моментално се спусна към центъра на залата, където телевизионният екип интервюираше Тед Брадли. Посочи го и викна:

— Този човек е сводник! Екосводник за една корумпирана организация, която печели, като насажда фалшиви страхове! Не разбирате ли? Фалшивите страхове са чума, чумата на нашето време!

Охранителите дотичаха и буквално го извлякоха от залата. Този път той не им се опъна. Отпусна се и петите му застъргаха по пода, докато го влачеха към изхода. Каза само:

— Внимавайте, имам шипове. Ако пострадам, ще ви съдя за средна телесна повреда.

Оставиха го на тротоара отвън, поизтупаха го и го пуснаха.

— Приятен ден, господине.

— Ще се постарая, благодаря. Дните ми и без това са преброени.

Евънс се върна при Дженифър и се загледа след Хофман.

— Няма да кажа „казах ти“ — подкачи го тя.

— Кой всъщност е той?

— Бивш преподавател в Южнокалйфорнийския университет. Един от пионерите в статистическото изследване на медиите и ефекта им върху обществото. Доста интересен човек, но както си пролича и днес, вижданията му са се развили в доста, ъъъ, драстични крайности.

— Мислиш ли, че Мортън наистина го е поканил?

— Питър, трябва да ми помогнеш — каза Дрейк зад тях.

— За какво?

— Онзи откачалник — Дрейк кимна към Хофман — сигурно ще иде право в полицията с жалба за телесна повреда. Точно днес не ми е до това. Иди поговори с него. Виж дали няма да го успокоиш.

— Не знам какво бих могъл да направя…

— Накарай го да ти разкаже за смахнатите си теории. Това ще му отнеме часове.

— Но така ще пропусна конфе…

— Не ни трябваш тук. Трябваш ни там. При оная кукувица.

Пред конферентната палата се беше събрала голяма тълпа. Наблюдаваха изказванията на голям телевизионен екран, имаше и субтитри. Евънс се проби път през зяпачите.

— Знам защо сте тръгнали след мен — каза Хофман, когато го видя. — Нека ви предупредя, че си губите времето.

— Професоре…

— Вие сте младият умник, когото Ник Дрейк е пратил да ме отклони от целта ми.

— Няма такова нещо.

— Напротив, има. Не ме лъжете. Не обичам да ме лъжат.

— Добре де — призна Евънс, — прав сте. Дрейк ме изпрати.

Хофман замълча. Изглежда, не очакваше такава откровеност.

— Знаех си. И какво ви каза да направите?

— Да се погрижа да не отидете в полицията.

— Добре, значи успяхте. Идете да му кажете, че няма да ходя в полицията.

— Изглежда, точно там смятате да идете.

— О. Изглеждало значи. Вие сте онези хора, на които им пука как изглеждат нещата.

— Не, но вие…

— Не ми пука как изглеждало. Интересува ме какво е. Имате ли някаква представа какво е?

— Не ви разбирам.

— С какво се занимавате?

— Адвокат съм.

— Можех и сам да се сетя. Днес всички са адвокати. При екстраполиране на статистическия растеж на правната професия до 2035-а година всеки човек в САЩ ще бъде адвокат, включително и новородените. Ще се раждат адвокати. Какво ще е да се живее в такова общество, как мислите?

— Професоре — подхвана Евънс, — вие казахте някои интересни неща, които…

— Интересни ли? Обвиних ги в пълна липса на морал и вие наричате това интересно?

— Извинете — каза Евънс; опитваше се да насочи разговора към вижданията на Хофман. — Не обяснихте защо мислите, че…

— Аз не мисля нищо, младежо. Аз знам. Това е целта на моите изследвания — да знам разни неща, а не да правя умозаключения за тях. Не да теоретизирам. Не да изказвам хипотези. А да знам, на базата на преки проучвания на терен. Това е едно почти изгубено изкуство в академичния свят напоследък, младежо… всъщност не сте чак толкова млад — как се казвате?

— Питър Евънс.

— И работите за Дрейк?

— Не, за Джордж Мортън.

— Ама защо не казахте! — възкликна Хофман. — Джордж Мортън беше велик човек, велик. Елате, господин Евънс, ще ви черпя едно кафе и ще си поговорим. Знаете ли с какво се занимавам аз?

— Съжалявам, не.

— Изучавам екологията на мисълта — каза Хофман. — И как тя доведе до Състоянието на страх.

САНТА МОНИКАСряда, 13 октомври09:33

Седяха на една пейка от другата страна на улицата, срещу конферентния център, на известно разстояние от тълпата при входа. Беше шумно и многолюдно, но Хофман не обръщаше внимание на нищо около себе си. Говореше бързо и въодушевено и размахваше ръце толкова енергично, че току тупваше Евънс в гърдите, без изобщо да забележи.

— Преди десет години започнах с модата и жаргона, като жаргонът, разбира се, е вид речева мода. Исках да разбера какво определя промените в модата и речта. Много бързо открих, че определящи фактори не съществуват. Модите се променят по произволни причини и макар да съществуват някакви модели — цикли, периодичност, корелации — те просто описват, без да обясняват. Следите ли мисълта ми?

— Да — каза Евънс.

— Във всеки случай осъзнах, че тази периодичност и корелациите могат да се разглеждат като системи сами по себе си. Или, ако искате, като екосистеми. Изпробвах тази хипотеза и резултатите бяха изключително обнадеждаващи. Точно както съществува екология на естествения свят, в горите, планините и океаните, съществува и екология на създадения от човека свят, състоящ се от ментални абстракции, идеи и мислене. Именно на това посветих изследванията си.

— Разбирам.

— В рамките на съвременната култура идеите постоянно са в подем и в упадък. За известно време всички вярват в нещо, а после постепенно спират да вярват в него. И накрая идва момент, когато никой не може дори да си спомни за какво е ставало въпрос, така както никой не помни и стария жаргон. Самите идеи са нещо като краткотрайни модни увлечения.

— Разбирам, професоре, но защо…

— Чудите се защо идеите изпадат в немилост? — прекъсна го Хофман. Всъщност говореше на себе си. — Отговорът е прост — случва се, и толкова. В модата, също като в природната екология, се наблюдават сривове. Остри реакции на съществуващия ред. Пада светкавица и опожарява гората. На обгорения терен се заражда нов вид. Случайна, произволна, неочаквана, рязка промяна. Именно това ни демонстрира светът, накъдето и да погледнем.

— Професоре…

— Но точно както могат да се променят внезапно, идеите могат също да се задържат и след като е отминало времето им. Някои идеи продължават да се поддържат от обществеността дълго след като учените са ги изоставили. Лявото и дясното мозъчно полукълбо са чудесен пример. Тази идея стана популярна през седемдесетте благодарение на работата на Спери, който изследва специфична група пациенти, претърпели мозъчна операция. Откритията му не са приложими извън въпросните пациенти. Самият Спери отрича категорично по-широкото им приложение. През осемдесетте вече е ясно, че идеята за лявото и дясното полукълбо е погрешна — при здравите хора лявото и дясното полукълбо не работят самостоятелно. Но в съзнанието на обществото това схващане се задържа още двайсет години. Хората говорят за това, вярват, пишат книги по въпроса десетилетия след като учените са го зарязали.

— Да, всичко това е много интересно…

— По подобен начин през шейсетте години еколозите и поддръжниците на техните идеи охотно приемаха идеята за нещо, наречено „равновесието на природата“. Оставете природата на мира и тя ще си създаде механизми за поддържане на равновесието. Чудесна идея с голямо родословно дърво. Древните гърци са вярвали в нея преди три хиляди години, без никакви научни доказателства. Просто им звучала добре. До началото на деветдесетте обаче учените вече не вярваха в естественото равновесие на природата. Еколозите масово я зарязаха като нещо дълбоко погрешно. Нещо невярно. Фантазия. Сега говорят за динамичен дисбаланс, за многопластови равновесни състояния. Сега вече разбират, че природата никога не е в равновесие. Никога не е била и никога няма да бъде. Напротив, природата винаги е нестабилна, а това означава…

— Професоре — опита се да го прекъсне Евънс. — Ако може да ви попитам…

— Това означава, че човечеството, което доскоро беше набеждавано за основния рушител на естествения ред, просто не е такова. И без него околната среда е в състояние на постоянен срив.

— Но Джордж Мортън…

— Да, да, чудите се за какво сме си говорили с Джордж Мортън. Ще стигна и до това. Не сме се отклонили от темата. Защото Мортън Естествено искаше да говорим за природозащитните идеи. И най-вече за екологичните кризи.

— И вие какво му казахте?

— Ако изучавате медиите, както го правя аз със студентите си в търсене на промени в нормативните схващания, ще откриете нещо изключително интересно. Работихме с текстове от новинарските емисии на основните телевизии — Ен Би Си, Ей Би Си, Си Би Ес. Също с вестникарски статии от Ню Йорк, Вашингтон, Маями, Лос Анжелис и Сиатъл. Преброихме колко често се срещат определени схващания и термини, използвани от медиите. Резултатите бяха невероятни. — Той млъкна.

— Какво открихте? — попита послушно Евънс.

— През есента на 1989-а е настъпила сериозна промяна. Преди това медиите не са си падали по термини като криза, катастрофа, катаклизъм, чума или трагедия. Например през осемдесетте думата „криза“ се е появявала в новинарските емисии приблизително толкова често, колкото и думата „бюджет“. Освен това, преди 1989-а, прилагателни като краен, безпрецедентен, ужасяващ са били необичайни за телевизионните репортажи и вестникарските заглавия. Но след това всичко се променя.

— По какъв начин?

— Тези термини стават все по-обичайни. Думата „катастрофа“ се употребява пет пъти по-често през 1995-а, отколкото през 1985-а. А до двехилядната употребата й се удвоява още веднъж. Променят се и темите. Все по-голямо ударение се поставя върху страха, тревогата, опасността, несигурността, паниката.

— И защо нещата се променят точно през 1989-а?

— А. Добър въпрос. Жизненоважен въпрос. В повечето отношения 1989-а изглежда нормална година — съветска подводница потъва близо до Норвегия; площадът Тянанмън в Китай; единайсетте милиона галона петрол, които „Ексон Валдез“ изпусна в залива Принц Уилям; Салман Рушди беше осъден на смърт; Джейн Фонда, Майк Тайсън и Брус Спрингстийн се разведоха през същата година; епископалната църква нае на работа жена-свещеник; Полша призна правото на профсъюзите да стачкуват; „Вояджър“ кацна на Нептун; земетресение в Сан Франциско разруши магистралите; а Русия, САЩ, Франция и Англия извършиха ядрени опити. Година като всички други. Факт е обаче, че началото на подема в използването на думата „криза“ може да бъде установено с достатъчна прецизност и принадлежи на есента на 1989-а. И съвпадението му с падането на Берлинската стена е крайно подозрително. Последното се случи на девети ноември същата година.

Хофман замълча и погледна Евънс многозначително. Изключително доволен от себе си. Евънс каза:

— Съжалявам, професоре. Не виждам връзката.

— И ние не я виждахме. Отначало мислехме, че няма връзка, а е обикновено съвпадение. Но не беше така. Падането на Берлинската стена маркира и края на съветската империя. И края на Студената война, продължила половин век.

Ново мълчание. Нова доза доволство.

— Съжалявам — каза накрая Евънс. — Тогава съм бил на тринайсет години и… — Сви рамене. — Не виждам накъде биете.

— Към идеята за социален контрол, Питър. Към желанието на всяка суверенна държава да упражнява контрол върху поведението на гражданите си, да ги държи в състояние на разумно покорство. Да карат колите си в дясната страна на платното — или в лявата, според случая. Да си плащат данъците. А ние, разбира се, знаем, че социалният контрол се осъществява най-добре чрез страх.

— Страх — повтори Евънс.

— Именно. Цели петдесет години западните нации държаха гражданите си в състояние на постоянен страх. Страх от другата страна. Страх от ядрена война. Комунистическата заплаха. Желязната завеса. Империята на злото. И в комунистическите страни беше същото, само че с обратен знак. Страх от нас. После, съвсем неочаквано, през есента на 1989-а, на всичко това се сложи край. То изчезна в небитието. Свърши. Падането на Берлинската стена създаде вакуум. Вакуум без страх. Природата не търпи вакуума. Нещо трябваше да го запълни.

Евънс се намръщи.

— Искате да кажете, че екологичните кризи са заели мястото на Студената война?

— Това показват данните. Разбира се, сега си имаме радикалния фундаментализъм и 11-и септември, от които да се страхуваме, и те без съмнение са реални основания за страх, но не това имам предвид. Имам предвид, че винаги е налице причина за страх. Причината може и да се променя с времето, но страхът винаги е с нас. Преди тероризма се страхувахме от замърсяването на околната среда. Преди това си имахме комунистическата заплаха. Въпросът е, че макар специфичната причина за страха ни да се променя, ние никога не оставаме без самия страх. Обществото ни е просмукано от страх, във всичките си аспекти. И това е перманентно състояние.

Размърда се на циментената пейка.

— Замисляли ли сте се някога колко удивителна всъщност е културата на западното общество? Индустриалните нации осигуряват на гражданите си безпрецедентна сигурност, здраве и удобства. Средната продължителност на живота се е увеличила с петдесет процента в сравнение с миналото столетие. И въпреки това съвременните хора живеят в унизителен страх. Страх ги е от непознати, от болести, от престъпността, от околната среда. Боят се от домовете, в които живеят, от храната, която ядат, от технологията, която ги заобикаля. Изпадат в паника заради неща, които дори не могат да видят — микроби, химикали, хранителни добавки, замърсители. Станали са боязливи, нервни, неспокойни и депресирани. И още по-озадачаващо — убедени са, че природата на цялата планета се руши. Забележително! Също като при вещиците, и тук се касае за дълбоко вкоренена заблуда — глобална фантазия, достойна за Средновековието. Всичко отива по дяволите и ние трябва да живеем в страх. Удивително. Ще попитате как е било внушено това убеждение у всички? Защото макар да си мислим, че живеем в различни страни — Франция, Германия, Япония, Щатите — ние всъщност обитаваме една и съща страна — Страната на страха. Как е постигнато това?

Евънс не каза нищо. Знаеше, че не е необходимо.

— Е, ще ви кажа как. Преди време — преди вашето време, Питър — гражданите на Запада вярваха, че държавите им се доминират от нещо, наречено „военнопромишлен комплекс“. През шейсетте Айзенхауер предупреди американците за съществуването му, а след две световни войни европейците много добре знаеха какво е това. Само че военноиндустриалният комплекс вече не е основната движеща сила на обществото. В действителност през последните петнайсет години ние се намираме под контрола на един съвсем нов комплекс, много по-могъщ и много по-хипнотичен. Аз го наричам политико-правно-медиен комплекс. ППМ. И основната му цел е да внушава на населението страх — под прикритието на стремеж към по-голяма сигурност.

— Сигурността е важно нещо.

— Моля ви. Западните нации са постигнали легендарна сигурност. Само че хората не мислят така — заради ППМ. А политико-правно-медийният комплекс е могъщ и стабилен именно защото обединява толкова много от обществените институции. Политиците се нуждаят от страха, за да контролират населението. Адвокатите имат нужда от опасността, за да водят дела и да правят пари. Медиите имат нужда от страшни истории, за да си осигурят висок рейтинг. Взети заедно, тези три професии са толкова силни, че могат да си въртят бизнеса дори ако страхът е напълно безпочвен. Ако не се основава на никакви факти. Например помислете за силиконовите имплантанти за увеличаване на гърдите.

Евънс въздъхна и поклати глава.

— Имплантанти за гърди?

— Да. Сигурно си спомняте твърденията, че силиконовите имплантанти причиняват рак и автоимунни заболявания. Въпреки статистическите данни, че това не е вярно, станахме свидетели на безбройни телевизионни репортажи и статии, на множество съдебни процеси и дори на политически изслушвания. Производителят, Дау Корнинг, беше принуден да напусне бизнеса, след като плати 3,2 милиарда долара във вид на обезщетения, които съдебните заседатели отсъдиха на ищците и техните адвокати. След четири години неопровержими епидемиологични изследвания показаха извън всяко съмнение, че имплантантите за гърди не причиняват никакви заболявания. Дотогава обаче кризата беше изпълнила предназначението си и ППМ се беше придвижил напред, една ненаситна машина, търсеща нови страхове. Казвам ви, това е начинът, по който работи съвременното общество — чрез постоянното насаждане на страхове. А противодействаща сила не съществува. Няма система за проверка и баланс, няма ограничения върху непрестанното внушаване на страх, един, втори, трети…

— Защото имаме свобода на словото и на пресата.

— Това е класическият отговор на ППМ. По този начин се задържат в бизнеса — каза Хофман. — Но помислете малко. Ако не е редно безпричинно да извикаш „Пожар!“ в претъпкан киносалон, защо да е редно да крещиш „Рак!“ от страниците на „Ню Йоркър“? Когато твърдението не е вярно? Изхарчили сме повече от двайсет и пет милиарда долара, за да опровергаем невярното твърдение, че електропроводите предизвикват рак33. „И какво от това?“, ще кажете вие. Виждам го изписано на лицето ви. Богати сме, мислите си вие, можем да си го позволим. Това са само двайсет и пет милиарда долара. Но истината е, че тези двайсет и пет милиарда долара са повече от общия брутен вътрешен продукт на петдесетте най-бедни страни в света. Половината от населението на света живее с по два долара на ден. Така че тези двайсет и пет милиарда долара биха били достатъчни за издръжката на трийсет и четири милиона души в продължение на една година. Или пък биха помогнали на всички умиращи от СПИН хора в Африка. Вместо това ние ги прахосваме с лека ръка заради въображаема заплаха, публикувана в едно списание, което читателите му приемат твърде на сериозно. На което вярват. Това е безобразно прахосване на пари. В един друг свят би било престъпно прахосване. Лесно може да си представи човек един нов Нюрнбергски процес — този път за престъпното прахосване на богатството на Запада за глупости — на фона на снимки на мъртвите деца в Африка и Азия, които са пряк негов резултат.

Спря, за да си поеме дъх.

— Най-малкото, налице е недопустимо посегателство срещу морала. И нормално би било нашите религиозни водачи и големите ни хуманитаристи да надигнат глас срещу това прахосничество и ненужната смърт, последвала като резултат. Но да сте чули някой религиозен водач да говори за това? Не. Точно обратното, те се включват в хора. Проглушават ни ушите с кампанията си под надслов „Каква кола би карал Исус?“. Сякаш са забравили, че Исус е изкарал с ритници фалшивите пророци и продавачите на страх от храма.

Започваше наистина да се разпалва.

— Става въпрос за ситуация, която е дълбоко неморална. Отвратителна, ако трябва да кажем истината. Политико-правно-медийният комплекс небрежно загърбва страданията на най-бедните и най-отчаяни човешки същества на планетата ни, за да държи на властояли се политици, на екран богати водещи, и хитри адвокати в мерцедеси. А, да, и университетски преподаватели във волвота. Да не забравяме за тях.

— Това пък защо? — попита Евънс. — Какво общо имат университетските преподаватели?

— Е, това е тема на друг разговор.

— Няма ли кратка версия? — попита Евънс.

— Всъщност не. По същата причина, поради която вестникарските заглавия не са новини, Питър. Но ще се опитам да бъда кратък. Работата е в следното — през последните петдесет години светът се промени. Сега ние живеем в общество на знанието или на информацията, или както искате го наречете. И това се отрази в огромна степен на нашите университети. Преди петдесет години, ако човек искаше да води, както го наричаха по онова време, „живот на ума“, тоест да бъде интелектуалец, да си изкарва прехраната с умствен труд, трябваше да работи в университет. Нямаше друго място в обществото като цяло. Някои от вестникарските репортери и журналистите в големите списания можеха да се смятат за интелектуални труженици и това е, други нямаше. Университетите привличаха онези, които охотно се отказваха от светските блага в полза на монашеския интелектуален живот, за да въвеждат по-младите поколения в изконните ценности. Интелектуалният труд беше запазена територия на университетите. Днес обаче цели сектори от обществото водят живот на ума. Цялата ни икономика също е базирана на интелектуалния труд. Трийсет и шест процента от всички заети в икономиката работят с главите си. Това е повече от заетите в производството. И когато щатните преподаватели решиха, че повече няма да обучават млади хора, а ще прехвърлят тази задача на докторантите си, които знаеха много по-малко и говореха лош английски — когато това стана, университетите изпаднаха в криза. Каква беше ползата от съществуването им въобще? Вече бяха изгубили ролята си на интелектуални средища. Не обучаваха младите. Колко теоретични текста върху семиотиката на Фуко могат да бъдат публикувани в рамките на една календарна година все пак? И така година след година? Какво щеше да стане с нашите университети? Имаха ли място в модерната епоха?

Изправи се, сякаш пришпорен от този въпрос. После изведнъж седна отново.

— Случи се това — продължи той, — че през осемдесетте университетите ни се трансформираха. Дотогава бастиони на интелектуалната свобода в един свят на безогледен кариеризъм и дребнотемие, дотогава център на сексуална свобода и експерименти, те се превърнаха в най-ограничаващата среда в съвременното общество. Защото имаха нова роля. Те станаха създателите на нови страхове за ППМ. Днес университетите са фабрики за страх. Те изобретяват всички нови ужасии и всички нови социални тревоги. Всички нови ограничителни кодове. Думи, които не бива да се казват. Мисли, които не бива да се мислят. Те произвеждат непресъхващ поток от нови тревоги, заплахи и социални страхове, готови за употреба от политици, адвокати и репортери. Храни, които са вредни за здравето. Поведение, което е неприемливо. Не може да се пуши, не може да се псува, не може да се прави секс, не може да се мисли. Само в рамките на едно поколение тези институционални по своята значимост неща бяха изритани извън закона. Наистина забележително. Съвременното Състояние на страх не би могло да съществува, ако университетите не го захранваха. Необходимо е едно специфично неосталинистко мислене, за да се поддържа тази система, а това мислене може да процъфтява само при строго ограничаваща среда, зад затворени врати, там където няма място за развитие. В нашето общество само университетите са създали такава среда — засега. Представата за тези институции като за „либерални“ е жестока шега. Те са фашистки до ядката си, това ви го гарантирам.

Млъкна и посочи към тротоара.

— Онзи там защо се провира през тълпата към нас? Изглежда ми познат.

— Това е Тед Брадли, актьорът — каза Евънс.

— Къде съм го виждал?

— Играе президента по телевизията.

— А, да. Сетих се.

Тед спря пред тях. Беше се задъхал.

— Питър, къде ли не те търсих. Включен ли ти е мобилният?

— Не, защото…

— Сара се опитва да се свърже с теб. Каза, че било важно. Веднага трябва да напуснем града. И си вземи паспорта.

— Ние? Какво общо има това с теб?

— Идвам с вас — каза Тед.

Станаха да тръгват, но Хофман хвана Евънс за ръкава. Беше му хрумнало нещо ново.

— Не стигнахме до дегенеративната промяна.

— Професоре…

— Това е следващата стъпка в развитието на нациите-държави. И в действителност вече е налице. Сигурно съзирате иронията. В края на краищата десет години и двайсет и пет милиарда долара по-късно същият богат елит, който изпадаше в ужас заради рака от електропроводите, сега си купува магнити за глезените и матраците — магнити внос от Япония, в най-добрия случай, най-скъпите — с цел да се наслади максимално на здравословния ефект на магнитните полета. Същите магнитни полета — само дето сега не могат да им се наситят!

— Професоре — каза Евънс, — трябва да тръгвам.

— Защо тези хора просто не опрат гръб в екрана на телевизорите си? Или не гушнат някой домакински уред? Всички неща, които преди ги ужасяваха.

— Ще поговорим пак — каза Евънс и издърпа ръката си.

— Даже здравните списания продават магнити! Здравословен живот чрез магнитните полета! Лудост! Никой не помни какво е било само преди няколко години! Джордж Оруел! Никой не помни!

— Кой е този? — попита Брадли, когато се отдалечиха. — Май е побъркан, не мислиш ли?

САНТА МОНИКАСряда, 13 октомври10:33

— Доказателствата за катастрофата се намират в ледените недра — четеше монотонно лекторът от подиума. Беше руснак и говореше със силен акцент. — Тези ледени недра от Гренландия показват, че през последните сто хиляди години е имало четири резки климатични промени. Тези промени са настъпили много бързо, в рамките на няколко години. Макар механизмът им все още да се проучва, те показват, че в климата като система могат да съществуват „ефекти на спусъка“, при които малки промени — включително и тези, предизвикани от човешката дейност — могат да доведат до катастрофално мащабни ефекти. Ние станахме свидетели на предвестника на такива ефекти през последните дни с отцепването на най-големия айсберга на света и ужасяващите жертви от пороя в американския югозапад. И не е трудно да се предскаже, че ще станем свидетели и на още…

Млъкна, понеже Дрейк забързано се качи на сцената, каза му нещо на ухото и после пак слезе, като си поглеждаше часовника.

— Хъм, моля да ме извините — каза лекторът. — Изглежда, съм си донесъл стара версия на бележките. Компютри! Това беше част от една моя реч от 2001-ва година. Исках да кажа, че отцепването на айсберга през 2001-ва — по-голям от някои американски щати — и непредсказуемото време в световен мащаб, включително и в слънчевия югозапад, предсказват все по-голяма климатична нестабилност. И че всичко това тепърва започва.

Сара Джоунс, застанала назад, разговаряше с Ан Гарнър, съпругата на влиятелен холивудски адвокат и една от основните спомоществователи на НФПР. Ан, както винаги, говореше нонстоп.

— Ще ти кажа какво чух — обясняваше тя. — Чух, че е подета спонсорирана от индустрията кампания неправителствените организации да бъдат дискредитирани. Индустрията се страхува от растящото влияние на природозащитното движение и отчаяно се стреми да го спре. Постигнахме някои скромни успехи през последните години и това ги подлудява, а и…

— Извинявай — прекъсна я Сара. — Само за минутка. — Обърна се към руснака, който говореше на подиума. Какво бе казал той току-що?

Отиде бързо до дългата маса, където репортерите бяха насядали пред отворените си лаптопи — те получаваха текстовете на речите в реално време.

Погледна над рамото на Бен Лопес, репортера от „Лос Анжелис Таймс“. Бен нямаше да има нищо против — ухажваше я от месеци.

— Здрасти, сладурано.

— Здрасти, Бен. Имаш ли нещо против да погледна?

Тя хвана мишката и върна текста назад.

— Не, разбира се, заповядай. Много хубав парфюм.

Тя прочете:

Пред очите й текстът се промени, зачертаното изчезна и бе заменено с нов текст:

— Господи! — възкликна тя.

— Какво има? — попита Бен.

— Ти видя ли какво каза той?

— Да бе. Горкият. Сигурно е от часовата разлика. Да не говорим, че английският му създава проблеми…

Първоначалния текст вече го нямаше. В архивите щеше да влезе редактираната версия. Но съмнение нямаше — руснакът бе знаел предварително за айсберга и пороя. Написал го беше в речта си. И когато бе слязъл от самолета, някой бе забравил да му каже, че това така и не се е случило.

Знаел беше предварително.

Сега обаче записът беше редактиран. Тя хвърли поглед към видеокамерите в дъното на залата — те записваха всичко. Без съмнение казаното щеше да изчезне и от видеозаписите.

Копелето му гадно беше знаело предварително.

— Хей — каза Бен, — какво те разстрои толкова?

— После ще ти кажа — отвърна тя. — Обещавам. — Потупа го по рамото и се върна при Ан.

— Та тъкмо ти разправях — каза Ан, — че сме изправени пред една организирана от индустрията кампания, прецизно дирижирана, добре обезпечена финансово и ултрадясна, която има за цел да унищожи природозащитното движение и да го отстрани от пътя си.

След видяното току-що Сара не беше в настроение да търпи повече тези глупости.

— Ан — каза тя. — Минавало ли ти е някога през ума, че може да си свръхподозрителна, да не кажа параноична?

— Не. А дори и параноиците си имат врагове.

— Колко висши изпълнителни директори от индустрията са в борда на НФПР в момента? — попита Сара.

— Ами, не са чак толкова много.

Сара знаеше, че бордът се състои от трийсет души, дванайсет от които бяха от сектора на индустрията. Подобно беше положението във всички съвременни природозащитни организации. През последните двайсет години всички те бяха привлекли представители на индустрията в управлението си.

— Ти пита ли корпоративните членове на директорския борд за тази тайна кампания на индустрията?

— Не — каза Ан. Гледаше я някак странно.

— Смяташ ли — продължи Сара, — че е възможно именно неправителствени организации като НФПР да са замесени в тайна кампания?

— Какви ги говориш? — високомерно попита Ан. — Сара! Ние сме добрите.

— Мислиш ли?

— Да. Убедена съм — каза Ан. — Какво става с теб, Сара?

Санжонг Тапа седеше в колата на паркинга пред конферентната палата с лаптопа на коленете си. Лесно беше влязъл в мрежата, използвана от журналистите, и приемаше текстовете на речите, които директно се запаметяваха на твърдия диск. Беше избрал този режим от страх, че всеки момент може да го открият и да го изхвърлят от мрежата, и в резултат сега разполагаше с пълния текст, включително и редакцията. На Кенър това много щеше да му хареса.

На друг екран Санжонг наблюдаваше сателитните образи от Атлантическия океан при крайбрежието на Флорида. Там се оформяше голям фронт на високо атмосферно налягане, започваше да се завихря и вещаеше началото на ураган. Този ураган нямаше как да не е бил набелязан, но по някаква причина терористите се бяха отказали.

И сега той проследяваше други подозрителни нишки. Кенър се тревожеше най-вече за една малка изследователска подводница, DOEV/2, и обслужващия я кораб „AV Скорпио“. Подводницата и корабът бяха наети от КануКо, корпорация за добив на природен газ със седалище в Калгари, за извършване на проучвания в Тихия океан и по-точно за подводни находища на газ. Корабът беше пристанал в Порт Морсби, Нова Гвинея, преди два месеца, след което беше напуснал тамошното пристанище и бил забелязан близо до Бугенвил на Соломоновите острови.

Нищо кой знае колко интересно, докато не се разбра, че КануКо не е регистрирана канадска корпорация и не притежава други активи освен уеб сайт и уеб адрес. Собственик на сайта беше КануКо Лийзинг Корп, още една несъществуваща компания. Плащанията по наема се превеждаха от сметка на Каймановите острови, в евро. Сметката беше на името на „Сеизмични замервания“, също от Калгари, и със същия пощенски адрес като КануКо.

Явно двете бяха едно и също нещо. И именно „Сеизмични замервания“ първоначално се бяха опитали да наемат подводница. И най-вероятно бяха причинили смъртта на Нат Деймън във Ванкувър.

В момента няколко правителствени агенции във Вашингтон преравяха сателитните карти и се опитваха да открият „AV Скорпио“ някъде из Соломоновите острови. Само че там в момента имаше значителна облачна покривка и преминаващите сателити още не бяха открили местоположението на кораба.

Това беше повод за тревога само по себе си. Навеждаше на мисълта, че корабът вече се е прикрил по някакъв начин, най-вероятно в покрит док.

Някъде в Тихия океан.

А Тихият океан беше голям.

Също толкова тревожен беше фактът, че корабът беше отплавал най-напред за Ванкувър, където беше качил на борда си трийсет тона „индустриално оборудване“ в палети от по пет тона. Канадското правителство решило, че компанията незаконно транспортира автомобили, и постановило отварянето на един палат. Вместо автомобили обаче митничарите открили някакво сложно оборудване, което вписали като „дизелови генератори“.

Генератори!

Санжонг не знаеше какво има в сандъците, но беше сигурен, че не са дизелови генератори. Защото нямаше причина да ходиш чак във Ванкувър за няколко генератора. Ето защо беше тревожно…

— Хей! Ти!

Вдигна глава и видя двама служители от охраната да вървят през паркинга към колата му. Явно бяха засекли неправомерния му достъп до мрежата. Време беше да се изнася. Той завъртя ключа, запали и потегли, като махна весело на охранителите.

— Сара? Какво ти става?

— Нищо, Ан. — Сара разтърси глава. — Просто мислех.

— За какво? И какво искаш да кажеш с това, че съм параноична? — Ан сложи ръка на рамото й. — Виж. Честно да ти кажа, малко се притеснявам за теб.

Сара си помисли: „А аз се притеснявам за теб“.

В интерес на истината в момента нея я побиваха параноични тръпки. Плъзна поглед из залата и срещна очите на Дрейк. Той я гледаше втренчено от другия край на помещението. От колко време? Беше ли я видял да отива при масата на репортерите? Беше ли се досетил за причината? Знаеше ли, че тя знае?

— Сара — каза Ан и я разтърси за ръката.

— Виж, наистина съжалявам, но трябва да тръгвам.

— Сара. Зле ли ти е?

— Нищо ми няма. — Тя понечи да тръгне към изхода.

— Ще дойда с теб.

— Недей.

— Но…

— Имам нужда да остана за малко сама — каза Сара.

— Така ли се отнасяш с приятелите си? — възкликна Ан. — Не, скъпа. Някой трябва да се погрижи за теб, това поне е ясно. Ще дойда с теб.

Сара въздъхна.

Николас Дрейк гледаше как Сара излиза от залата. Ан тръгна с нея, точно както й беше казал. Ан беше упорита и искрено отдадена на каузата. Сара не можеше да се мери с нея, освен ако буквално не си плюеше на петите. Но ако го направеше… е, тогава трябваше да преминат към по-строги мерки. Моментът беше критичен и понякога строгите мерки бяха наложителни. Също като на война.

Дрейк все пак мислеше, че няма да се стигне до крайни мерки. Вярно, Кенър бе успял да осуети първите две събития, и то защото онези от ПОФ бяха банда аматьори. Запазената им марка „направи си сам“ в комплект с ученическата им спонтанност не бяха подходящи за изискванията на съвременните медии. Дрейк го беше казвал на Хенли сто пъти. Хенли не го смяташе за важно — притесняваше се само за отричането на отговорност. Е, НФПР определено можеше да отрече, че има каквато и да било връзка с ПОФ. Некадърници с некадърници!

Последното събитие беше различно обаче. Първо, беше планирано много по-внимателно — не би могло иначе — и второ, беше в ръцете на професионалисти. Кенър никога не би могъл да го осуети. Дори не би могъл да стигне там навреме, помисли си Дрейк. А с Тед Брадли и Ан Дрейк разполагаше с достатъчно очи и уши, които да следят напредъка на противника. А за всеки случай беше подготвил и още изненади за Кенър.

Отвори телефона си, набра номера на Хенли и каза:

— Покрити са.

— Добре.

— Ти къде си?

— Каня се да съобщя новината на В. Тъкмо спирам пред къщата му.

Кенър наблюдаваше през бинокъла как сребърното порше кабриолет завива по алеята на крайморската вила. Висок мъж в синя риза за голф и кафеникави панталони слезе от колата. Беше с бейзболна шапка и тъмни очила, но Кенър веднага го позна — Хенли, шефът на връзки с обществеността към НФПР.

Това затваряше кръга. Той остави бинокъла на оградата и се замисли за последствията.

— Знаете ли кой е този, сър? — попита младият агент от ФБР, който стоеше до него.

— Да — каза Кенър. — Знам кой е.

Стояха на скалите на Санта Моника с изглед към плажа и океана. Тук плажната ивица беше широка няколкостотин метра, от брега до велосипедната алея. После следваше редица къщи, построени нагъсто по протежение на крайбрежната магистрала. После шест платна ревящ трафик.

Макар да бяха до магистралата, къщите тук бяха феноменално скъпи — по двайсет-трийсет милиона всяка, така се говореше, а може би и по повече. Обитаваха ги едни от най-богатите хора в Калифорния.

Хенли вдигна платнения гюрук на поршето. Движенията му бяха прецизни, почти педантични. После отиде при портата и позвъни. Къщата, пред която стоеше, беше ултрамодерна, цялата от извито стъкло. Блестеше като бижу под лъчите на ранното слънце.

Хенли влезе. Портата се затвори зад него.

— Май не ви интересува кой влиза в къщата — каза агентът от ФБР.

— Точно така — каза Кенър. — Не ме интересува.

— Не искате списък кой…

— Да.

— Но това може да се окаже…

— Не — каза Кенър. Хлапето искаше да е полезно, но само го дразнеше. — Всичко това не ме интересува. Искам само да знам кога ще се изнесат всички.

— В смисъл, на ваканция или нещо такова?

— Да — каза Кенър.

— Ами ако оставят някоя домашна помощница?

— Няма да оставят — каза Кенър.

— Сигурен съм, че ще оставят, сър. Хора като тях винаги оставят някой да наглежда къщата.

— Не — каза Кенър. — Тази къща ще се опразни. Всички ще се изнесат.

Хлапето се намръщи.

— Всъщност чия е къщата?

— Собственост е на В. Алън Уили — каза Кенър. Нямаше причина да не му каже. — Филантроп.

— И той какво, с мафията ли се е забъркал?

— Може и така да се каже. Нещо като рекет срещу защита.

— Има смисъл — каза хлапето. — Никой не изкарва толкова много пари току-така, ако ме разбирате.

Кенър каза, че го разбира. Всъщност историята на В. Алън Уили беше типична американска история. Ал Уили започнал с верига магазини за евтино облекло, внасял дрехи, шити в Третия свят, и ги продавал в западните градове на трийсет пъти по-висока цена. След десет години продал компанията си за четиристотин милиона долара. Малко след това станал (по собствените му думи) радикален социалист, кръстоносец за един устойчив свят и поборник за екологична справедливост.

И сега атакуваше експлоататорските предприятия, от които бе натрупал богатството си, с парите, спечелени от тях. Беше пламенен и праведен и с „В“-то прибавено пред името си — запомнящ се. Атаките му често принуждаваха компаниите да се оттеглят от предприятията си в Третия свят — и след това те биваха поглъщани от китайски корпорации, които плащаха на местните работници още по-малко. По този начин В. Алън Уили експлоатираше работниците двойно — веднъж, като бе натрупал собственото си богатство, и втори път, за да успокои съвестта си за тяхна сметка. Той беше поразително красив мъж и далеч не глупав, а просто самовлюбен и непрактичен самарянин. Напоследък се говореше, че пишел книга за предпазния принцип в отношението ни към околната среда.

Основал беше и фондацията „В. Алън Уили“, която подкрепяше каузата на екологичната справедливост чрез десетки организации, включително и НФПР. И беше достатъчно важен, за да му идва Хенли на крака.

— Значи е богат природозащитник, така ли? — попита хлапето от ФБР.

— Точно така — каза Кенър.

Хлапето кимна.

— Добре. Но още не мога да схвана. Защо смятате, че един богаташ би оставил къщата си празна?

— Това не мога да ти кажа — отговори Кенър. — Но ще го направи. И аз искам да знам кога точно. — Подаде визитка на агента. — Обади се на този номер.

Хлапето погледна визитката.

— И това е всичко?

— Това е всичко — каза Кенър.

— И кога ще стане това?

— Скоро — каза Кенър.

Телефонът иззвъня тихо. Той го отвори. Беше съобщение от Санжонг.

— Трябва да тръгвам — каза Кенър.

МАГИСТРАЛА 405Сряда, 13 октомври12:22

— Глупости — каза Тед Брадли. Седеше до Евънс, който шофираше към Ван Нюис. — Не може само ти да се забавляваш, Пиетро. Знам, че от цяла седмица ходиш на тези тайни екскурзии. Този път идвам и аз.

— Не можеш да дойдеш, Тед. Няма да ти позволят.

— Остави това на мен, става ли? — Брадли се ухили до уши.

Какво ставаше? Брадли се беше лепнал за него и само дето не го държеше за ръчичка. Питър така и не бе успял да го разкара.

Телефонът му иззвъня. Беше Сара.

— Къде си?

— Почти на летището. Тед е с мен.

— Аха — каза тя по начин, който намекваше, че не може да говори свободно. — Ние пък току-що пристигнахме на летището. Изглежда, има проблем.

— Какъв проблем?

— Законов.

— Това пък какво означава? — попита Евънс. Но в същото време свърна от пътя към портала за пистата и видя със собствените си очи.

Хърб Лоуенстайн стоеше на пистата с осем охранители. И изглежда, запечатваше вратите на Мортъновия самолет.

Евънс слезе от колата.

— Какво става, Хърб?

— Запечатваме самолета — отвърна Хърб, — както го изисква законът.

— Кой закон?

— Завещанието на Джордж Мортън се легализира в момента, в случай че си забравил, включително всичките му банкови сметки и недвижима собственост, които трябва да бъдат запечатани, докато чакат федералната оценка на данък наследство. Този самолет ще остане запечатан, докато оценката не бъде готова. Шест до девет месеца, смятано от момента.

В този момент се появи и Кенър. Слезе от колата си, представи се и каза:

— Значи е заради легализацията.

— Точно така — потвърди Лоуенстайн.

— Изненадан съм, че го казвате.

— Защо? Джордж Мортън е покойник.

— Сериозно? Не знаех.

— Открили са тялото му вчера. Евънс и Брадли го разпознаха.

— И патологът е потвърдил?

Лоуенстайн се поколеба за част от секундата.

— Предполагам.

— Предполагате? Не сте ли получили документи от патолога? Аутопсията е извършена снощи.

— Ами…

— Мога ли да видя документите?

— Те… те са в офиса.

— Мога ли да ги видя? — повтори Кенър.

— Това само би причинило ненужно забавяне на работата ми тук.

— Лоуенстайн се обърна към Евънс. — Ти разпозна ли тялото на Мортън, или не?

— Разпознах го — каза Евънс.

— А ти, Тед?

— Ми да — каза Брадли. — И аз. Той си беше. Джордж. Горкичкият.

Кенър се обърна към Лоуенстайн.

— Въпреки това бих искал да видя заключението на патолога.

— Нямате основание за такава молба и аз официално я отхвърлям — изсумтя Лоуенстайн. — Аз съм старшият адвокат по легализацията на завещанието. Пак аз съм изпълнителят му и вече ви казах, че документите са в офиса ми.

— Чух ви — каза Кенър. — Но доколкото си спомням, необоснованото обявяване на запор при изпълнение на завещание се счита за измама. Това би било твърде сериозна грешка за правист като вас.

— Вижте — започна Лоуенстайн, — не знам каква игричка играете…

— Просто искам да видя документа — спокойно каза Кенър. — В диспечерската кабина има факс, ей там. — Той посочи една близка сграда. — Само за няколко секунди документът може да пристигне тук и с това проблемът ще се разреши съвсем лесно. Или пък можете да се обадите в патологията в Сан Франциско и да ви потвърдят, че тялото действително е разпознато.

— Но тук имаме двама очевидци, които…

— Живеем във време на ДНК тестове — каза Кенър и си погледна часовника. — Препоръчвам ви да се обадите. — Обърна се към служителите от охраната. — А вие отворете самолета.

Охранителите изпаднаха в недоумение.

— Господин Лоуенстайн?

— Изчакайте малко, по дяволите — каза Лоуенстайн и ядосано тръгна към диспечерската кабина, като вдигна телефона си до ухото в движение.

— Отворете самолета — каза Кенър, отвори портфейла си и показа значката си на охраната.

— Слушам, сър — отговориха те в хор.

Пристигна още една кола и Сара слезе заедно с Ан Гарнър.

— Какво е станало? — попита Ан.

— Дребно недоразумение — каза Кенър, след което й се представи.

— Знам кой сте — каза тя със зле прикрита враждебност.

— Така си и мислех — каза Кенър с усмивка.

— И трябва да кажа — продължи тя, — че именно заради хора като вас — умни, безскрупулни и неморални — околната ни среда е в такова трагично състояние. Така че дайте да се разберем още сега. Аз не ви харесвам, господин Кенър. Не ви харесвам като личност и не харесвам онова, което правите, не харесвам и гледната ви точка.

— Интересно — каза Кенър. — Може би някой ден ще можем да си поговорим надълго и нашироко какво точно не й е наред на околната ни среда и кой точно е виновен за трагичното й състояние.

— Когато кажете — ядно отсече тя.

— Добре. Имате ли правна подготовка?

— Не.

— Научна?

— Не.

— С какво се занимавате?

— Работех като продуцент на документални филми. Преди да напусна, за да се посветя на семейството си.

— Аха.

— Но съм дълбоко отдадена на екологичното движение — заяви тя. — Чета всичко. Всеки вторник чета научната притурка на „Ню Йорк Таймс“ от кора до кора, Също „Ню Йоркър“ и „Ню Йорк Ривю“. Изключително добре информирана съм.

— Е — каза Кенър, — тогава очаквам с нетърпение разговора ни. Пилотите чакаха портала да се отвори и да пропусне колата им.

— Мисля, че след няколко минути можем да тръгнем — каза Кенър. Обърна се към Евънс. — Защо не поговориш с господин Лоуенстайн, за да потвърди, че няма проблем.

— Добре — каза Евънс и тръгна към диспечерския офис.

— Просто за да знаете — уведоми го Ан, — ние ще дойдем с вас. Ние с Тед.

— За мен ще е удоволствие — отвърна Кенър.

Евънс свари Лоуенстайн изгърбен над един телефон в задната стаичка, запазена за пилотите.

— Нали ти казвам, онзи няма да се хване, иска документите — тъкмо казваше Лоуенстайн. След кратка пауза продължи: — Виж, Ник. Нямам намерение да си губя разрешителното заради това. Той е завършил право в Харвард.

Евънс почука на вратата и попита:

— Можем ли вече да тръгваме?

— Момент — каза Лоуенстайн в слушалката и я закри с ръка. — Веднага ли Тръгвате?

— Да. Освен ако не разполагаш с документите…

— Изглежда, има някакво объркване с точния статут на собствеността.

— Значи тръгваме, Хърб.

— Добре, добре.

И каза по телефона:

— Тръгват, Ник. Ако искаш да ги спреш, направи го сам.

Всички се настаняваха в салона на самолета. Кенър им раздаде по един лист.

— Какво е това? — попита Брадли и хвърли поглед към Ан.

— Декларация за освобождаване от отговорност — каза Кенър.

Ан четеше на глас:

— … не носи отговорност в случай на смърт, сериозни телесни повреди, инвалидност, загуба на крайници… Загуба на крайници?!

— Точно така — потвърди Кенър. — Трябва да разберете, че отиваме на изключително опасно място. Горещо съветвам и двама ви да не идвате. Но ако решите да пренебрегнете съвета ми, трябва да подпишете това.

— Къде отиваме? — попита Брадли.

— Не мога да ви кажа, преди самолетът да е излетял.

— Защо е опасно?

— Не искате да подпишете декларацията ли? — попита Кенър.

— По дяволите! — Брадли надраска подписа си.

— Ан?

Ан се поколеба, прехапа устна и подписа.

Пилотът затвори вратите. Двигателите заръмжаха и самолетът почна да набира скорост по пистата. Стюардесата попита какво ще искат за пиене.

— Бяло вино. „Пулини-Монтраше“ — каза Евънс.

— Къде отиваме? — попита Ан.

— На един остров близо до Нова Гвинея — каза Кенър.

— Защо?

— Там има проблем, който трябва да се реши.

— Нещо по-конкретно няма ли да ни кажете?

— За момента — не.

Самолетът се издигна над облачния пласт, обвил Лос Анжелис, и полетя на запад над Тихия океан.

НА ПЪТСряда, 13 октомври16:10

Когато Дженифър Хейнс се премести в предната част на салона да подремне и моментално заспа, Сара си отдъхна. Само че присъствието на Ан и Тед я караше да се чувства неловко. Разговорът не вървеше — Кенър не казваше почти нищо. Тед пиеше като за последно. По едно време каза на Ан:

— Просто за да знаеш, господин Кенър не вярва в нищо от онова, в което вярват нормалните хора. Дори в глобалното затопляне. Или в Киото.

— Естествено, че няма да вярва на споразумението от Киото — каза Ан. — Той е маша на индустрията. Представлява интересите на въгледобива и петролната промишленост.

Кенър не каза нищо. Просто й подаде визитката си.

— Институт за анализ на риска — прочете Ан на глас. — Ето нещо ново. Ще го прибавя към списъка си с десни институции под прикритие.

Кенър не каза нищо.

— Защото всичко това е дезинформация — продължи Ан. — Изследванията, пресконференциите, брошурите, уеб сайтовете, организираните кампании, клеветите на големите пари. От мен да знаете, индустрията получи оргазъм, когато САЩ не подписа споразумението от Киото.

Кенър потърка брадичката си и не каза нищо. Затова пък Ан не спираше:

— Ние сме най-големият замърсител на света, а правителството ни не прави нищо по въпроса.

Кенър се усмихна мило.

— И сега Съединените щати са международен парий, изолирани от останалия свят и справедливо презирани, защото не подписахме споразумението от Киото за действие срещу един глобален проблем.

Продължи да го дразни в същия дух и накрая, изглежда, на Кенър му писна.

— Разкажете ми за Киото, Ан — каза той. — Защо трябваше да го подпишем?

— Защо ли? Защото имаме моралното задължение да се присъединим към останалия цивилизован свят в съкращаването на емисиите на въглероден двуокис под нивата от 1990-а.

— И какъв би бил ефектът на това споразумение?

— Това целият свят го знае. Това би понижило глобалните температури през 2100 година.

— С колко?

— Не знам накъде биете.

— Не знаете ли? Отговорът е добре известен. Ефектът от Киото би бил намаление с четири стотни от градуса по Целзий през 2100-та година. Четири стотни. Оспорвате ли това заключение?

— Определено. Четири какво? Стотни от градуса? Това е смешно.

— Значи не вярвате, че това ще е резултатът от споразумението от Киото?

— Е, може би защото САЩ така и не го подписаха…

— Не, това би бил ефектът, ако го бяхме подписали. Четири стотни от градуса.

— Не — каза тя и поклати енергично глава. — Това не го вярвам.

— Тази цифра беше публикувана многократно в различни научни списания. Мога да ви дам отпратки34.

Брадли вдигна чашата си към Ан и каза:

— Този човек е пълен с отпратки, да ти кажа.

— В противовес на празната риторика, да. Такъв съм — каза Кенър и кимна.

Брадли се оригна.

— Четири стотни от градуса? За сто години? Егати глупостите.

— Така изглежда.

— Нали това казах — сопна му се Брадли.

— Но Киото е само първата стъпка — каза Ан, — и точно това е важното. Защото ако вярвате в предпазния принцип, както вярвам аз…

— Не знаех, че целта на Киото е да направи първата стъпка — каза Кенър. — Мислех, че целта му е да намали глобалното затопляне.

— Е, така е.

— Тогава защо да се подписва споразумение, което няма да постигне целта си? Което на практика няма да доведе до никакъв резултат?

— Това е първа стъпка, както казах.

— Кажете ми — вярвате ли, че е възможно да се намали количеството на въглеродния двуокис?

— Разбира се. Има толкова много видове алтернативни енергийни източници, които само чакат да бъдат въведени в практиката. Слънчевата енергия, вятърната, геотермалната, от обработката на отпадъци…

— Том Уигли и екип от седемнайсет учени и инженери от целия свят направиха внимателно проучване и стигнаха до заключението, че не е възможно. Докладът им беше публикуван не къде да е, а в „Сайънс“. Казват, че не съществува позната технология, способна да намали емисиите на въглероден двуокис или дори да ги задържи на нива многократно по-високи от днешните. Правят извода, че слънчевата, вятърната и дори ядрената енергия няма да са достатъчни да се разреши проблемът. Казват, че е необходима една напълно нова и неоткрита още технология35.

— Това е безумно — каза Ан. — Амъри Ловинс обясни всичко още преди двайсет години. Слънчева и вятърна енергия, опазване на околната среда, енергийна ефективност. Никакъв проблем.

— Очевидно има проблем. Ловинс предсказа, че до двехилядната година трийсет и пет процента от енергията на САЩ ще идва от алтернативни източници. В действителност процентите са шест.

— Защото няма достатъчно субсидии.

— Нито една страна по света не произвежда трийсет и пет процента възстановима енергия, Ан.

— Но страни като Япония се справят много по-добре от нас.

— В Япония възстановимата енергия е пет процента. В Германия — пет процента. В Англия — два.

— Дания.

— Осем.

— Е — каза тя, — това значи само, че имаме още да работим по въпроса.

— Безспорно. Вятърните комплекси насичат птиците на парчета, така че може би няма да станат особено популярни. Но слънчевите панели биха свършили работа. Безшумни, ефективни…

— Слънчевата енергия е нещо велико — каза тя.

— Да — каза Кенър. — И ни трябват само около двайсет и седем хиляди квадратни километра панели. Покрием ли щат Масачузетс със слънчеви панели, и готово. Разбира се, до 2050-а енергийните ни нужди ще се утроят, така че Ню Йорк може би ще е по-подходящ.

— Или Тексас. Кой ли се интересува от Тексас — каза Ан.

— Ето че намерихте разрешението. Покрийте десет процента от Тексас и сте в бизнеса. Макар че — добави той — тексасците сигурно биха предпочели най-напред да се покрие Лос Анжелис.

— Подигравате ми се.

— Ни най-малко. Нека е Невада. И без това там има само пустиня. Но на мен ми е любопитно какъв е личният ви опит с алтернативната енергия. Самата вие, Ан? Използвате ли алтернативни източници?

— Да. Басейнът ми се отоплява със слънчева енергия. Домашната ми помощница кара хибрид.

— А вие какво карате?

— Е, на мен ми трябва по-голяма кола заради децата.

— Колко голяма?

— Ами, карам спортен джип. Понякога.

— А жилището ви? Имате ли слънчеви панели за електричеството?

— Е, виках консултанти да огледат. Само че Джери — съпругът ми — каза, че ще е прекалено скъпо да се инсталират. Но аз не съм се отказала.

— А уредите ви…

— Всичките са енергоспестяващи. Всичките.

— Това е добре. Колко е голямо семейството ви?

— Имам двама сина. На седем и на девет.

— Чудесно. Колко е голяма къщата ви?

— Не знам точно.

— Колко квадратни метра?

Тя се поколеба.

— О, по дяволите, кажи му, Ан — намеси се Брадли. — Има огромна къща. Сигурно има хиляда, хиляда и петстотин квадратни метра. Абсолютно прекрасна къща. А да видиш парка около нея! Сигурно е акър, акър и половина. Поливачките работят денонощно. А оформлението — думи нямам. Но пък там непрекъснато гостуват важни хора, които трябва Да дадат своята лепта за добри каузи. Коктейлите й винаги са първокласни.

Кенър я погледна.

— Хиляда и триста — каза Ан. — Квадратни метра.

— За четирима: души? — каза Кенър.

— Е, свекърва ми също живее при нас понякога. А да не забравяме и за домашната помощница отзад.

— А имате ли и друг дом? — попита Кенър.

— Мамка му, два има — каза Брадли. — Има страхотна къща в Аспен и още една в Мейн.

— Те са ни по наследство — каза Ан. — Моят съпруг…

— А и онзи апартамент в Лондон — каза Брадли, — той ваш ли е, или е служебен на мъжа ти?

— На компанията е.

— А как пътувате? — попита Кенър. — Използвате ли частни самолети?

— Е, не че имаме собствен самолет, но ползваме услугите на приятели. Които и без това пътуват. Ние сме просто пасажери, за да не летят самолетите полупразни. Което е добре.

— Разбира се — каза Кенър. — Но трябва да призная, че съм малко объркан относно философията…

— Вижте — прекъсна го тя във внезапен пристъп на гняв. — Живея в среда, където трябва да поддържам определен стандарт. Това е необходимо за бизнеса на съпруга ми, а и… а къде живеете вие, между другото?

— Имам апартамент в Кеймбридж.

— Колко е голям?

— Сто квадрата. Нямам кола. Летя с евтина класа.

— Не ви вярвам — каза тя.

— По-добре му повярвай — посъветва я Брадли. — Този човек знае какво…

— Млъкни, Тед — сопна му се Ан. — Пиян си.

— А, не, още не съм — каза той, явно засегнат.

— Не ви съдя, Ан — тихо каза Кенър. — Знам, че сте отдадена на каузата си. Просто се опитвам да разбера каква е реалната ви позиция по отношение на околната среда.

— Позицията ми е, че човешките същества загряват планетата и я тровят, и че имаме морални задължение към биосферата — към всички животни и растения, които загиват, и към неродените ни деца и внуци — да овладеем навреме тези катастрофални промени. — Облегна се назад и кимна решително.

— Значи моралните ни задължения са към други — други животни, растения, други хора.

— Именно.

— И трябва да направим това, което е в техен интерес?

— В интерес на всички ни.

— Да приемем, че което е в техен интерес, не е в наш. Обикновен конфликт на интереси.

— Всяко същество има право да живее на планетата.

— Не е възможно да вярвате в това — каза Кенър.

— Напротив, вярвам. Всяко живо същество.

— Дори маларийният паразит?

— Е, и той е част от природата.

— Това означава ли, че сте против изкореняването на детския паралич и едрата шарка? Те също са били част от природата.

— Е, мога само да кажа, че това е част от арогантното отношение на човечеството — да променя света според целите си. Един задвижван от тестостерона импулс, който жените не споделят…

— Не ми отговорихте — прекъсна я Кенър. — Смятате ли, че не е трябвало детският паралич и едрата шарка да бъдат изкоренени?

— Играете си с думите.

— Едва ли. Неестествено ли е да променяш света според нуждите си?

— Разбира се. Това е вмешателство в природата.

— Виждали ли сте някога термитник? Или вир, заприщен от строителната дейност на бобрите? Тези същества променят драстично околната среда, което се отразява на много други създания. И тяхното ли е вмешателство в природата?

— Термитниците не са заплаха за света — каза тя.

— Може да се спори. Общото тегло на термитниците надвишава общото тегло на всички хора по света. Ако трябва да бъдем точни — надвишава го хиляда пъти. Знаете ли колко метан произвеждат термитниците? А метанът е по-силен парников газ от въглеродния двуокис.

— Това става нетърпимо — каза Ан. — Вие обичате да спорите, а аз не. Аз просто искам да направя света едно по-добро място. А сега мисля да почета списание. — Премести се в предната част на салона и седна с гръб към Кенър.

Сара остана на мястото си.

— Намеренията й са добри — каза тя.

— За разлика от информацията й — отвърна Кенър. — Истинска рецепта за катастрофа.

Тед Брадли се размърда. Беше наблюдавал спора между Кенър и Ан. Харесваше Ан. Беше почти сигурен, че е спал с нея. Когато пиеше, понякога му се губеха някои неща, но имаше някакъв смътен и много приятен спомен с Ан и предполагаше, че това е причината.

— Мисля, че бяхте груб — каза с президентския си тон. — Защо трябва да наричате жена като Ан „рецепта за катастрофа“? Тя е искрено загрижена за тези неща. Посветила е живота си на тях, буквално.

— И какво от това? — попита Кенър. — Загрижеността няма нищо общо. Желанието да вършиш добро няма нищо общо. Единствено важни са знанието и резултатите. Тя не разполага със знанието — и което е още по-лошо, не го знае. Хората не знаят как да направят нещата, които тя вярва, че трябва да се направят.

— Като какво например?

— Като управлението на околната среда. Не знаем как се прави.

— Какво говорите? — възкликна Брадли и размаха ръце. — Това са глупости. Разбира се, че можем да управляваме околната среда.

— Сериозно? Знаете ли нещо за историята на парк Йелоустоун? Първият национален парк?

— Бил съм там.

— Не това ви попитах.

— Не можете ли да карате по същество? — сопна се Брадли. — Малко е късно за викторинки, професоре. Ако се сещате какво имам предвид?

— Добре тогава, аз ще ви разкажа историята му.

Йелоустоун парк, обясни той, бил първият район в историята на света, отделен като природен резерват. Районът около река Йелоустоун в Уайоминг отдавна си бил спечелил слава с великолепната си природа. Люис и Кларк го възпели в песните си. Художници като Бирщад и Морън го рисували. А новата Северна тихоокеанска железница имала нужда от красиви пейзажи, които да привлекат туристи на запад. Така че през 1872-ра, донякъде заради натиска на железницата, президентът Юлисис Грант създал Национален парк Йелоустоун на площ от два милиона акра.

Имало само един проблем, на който не било обърнато внимание нито тогава, нито по-късно. Никой нямал опит, никакъв опит, в управлението на един резерват. Дотогава не била възниквала подобна нужда. И хората приели, че е много по-лесно, отколкото се оказало в действителност.

Когато Теодор Рузвелт посетил парка през 1903-та, видял земя, гъмжаща от дивеч. Имало хиляди лосове, бизони, черни мечки, сърни, пуми, гризлита, койоти, вълци и муфлони. По онова време вече имало правила мястото да бъде оставено на самотек. Малко след това било създадено Управлението на парковете, нова бюрократична институция, чието единствено предназначение било да поддържа парка в първоначалното му състояние.

Ала само след десет години гъмжащата от дивеч земя, която видял Рузвелт, вече я нямало, изчезнала била завинаги. Единствено заради парковите управители — които трябвало да опазят парка в девственото му състояние. Те предприели серия от мерки, които уж били в интерес на резервата и неговите обитатели. Само че сгрешили.

— Е — каза Брадли, — знанията ни са се разширили с времето…

— Не, не са — каза Кенър. — Точно това имам предвид. Днес неуморно твърдим, че знаем повече отпреди, но фактите не го потвърждават.

А фактите били следните: първите паркови управители погрешно вярвали, че лосовете са на изчезване. И се опитали да увеличат стадата лосове в резервата, като елиминират хищниците. За тази цел изпозастреляли и отровили всички вълци в района. И забранили на индианците да ловуват на територията на резервата, макар че Йелоустоун бил традиционен ловен район.

Защитени по този начин, стадата лосове се разраснали и изяли такива огромни количества определени храсти и треви, че екологията на района започнала да се променя. Лосовете изяли храсталаците, от които бобрите строели язовирите си, и в резултат бобрите изчезнали. Точно тогава управителите открили, че бобрите са жизненоважни за цялостния воден баланс на района.

Когато бобрите изчезнали, ливадите изсъхнали; пъстървата и видрите изчезнали; почвената ерозия се засилила и екологията на парка се променила още повече.

До двайсетте години вече било повече от ясно, че има твърде много лосове, и рейнджърите започнали да ги отстрелват масово, с хиляди. Само че промяната в растителната екосистема изглеждала окончателна — старият коктейл от дървета и треви не се върнал.

Станало ясно също, че индианските ловци от стари времена са оказвали ценно екологично влияние върху парковите земи, ограничавайки популациите на лосовете и бизоните. Това закъсняло разбиране дошло като част от по-широкото разбиране, че индианците до голяма степен са оформили така наречената „недокосната дива природа“, която заварили първите бели хора, когато пристигнали в Новия свят. „Недокоснатата дива природа“ изобщо не била такава. Човешките същества в Северна Америка имали огромно влияние върху околната среда в продължение на хиляди години — палели тревата, променяли горите, разреждали определени животински популации, а други ловували до степен на изчезване.

Стигнало се до извода, че забраната индианците да ловуват в резервата е била грешка. Но тя била само една от многото грешки, които парковите управители продължавали да допускат поколение след поколение. Мечките гризли първо били защитени, после избити. Вълците били избити, после внесени отвън. Изследванията на животинските популации чрез теренни проучвания и радиояки били преустановени, а след това подновени, когато определени видове били обявени за застрашени от изчезване. Въведена била политика за предотвратяване на горските пожари, без да се разбират регенеративните ефекти на пожарите. Когато тази политика била отречена, хиляди акри били изгорени и мащабните пожари произвели такава горещина, че почвата се стерилизирала и се наложило горите да бъдат засаждани изкуствено. През седемдесетте била развъдена дъговата пъстърва, която скоро унищожила всички местни видове пъстърви.

И така нататък.

И още.

— На практика — каза Кенър — това е историята на една некомпетентна, неука и катастрофално груба намеса, последвана от опити да се поправи намесата, последвани от опити да се поправят щетите, нанесени от поправките, също толкова драматични, колкото всеки разлив на петрол или токсично сметище. Само дето в този случай липсва злата корпорация или разчитащата на изкопаеми горива икономика, които да обвиним. Тази катастрофа е била причинена от природозащитници, натоварени със задачата да защитят дивата природа, които правели една след друга ужасни грешки — и едновременно с това доказали колко малко са познавали и разбирали околната среда, която е трябвало да защитят.

— Това е нелепо — каза Брадли. — Ако искаш да опазиш дивата природа, просто я пазиш и толкова. Оставяш я на мира и чакаш природното равновесие да си каже тежката дума. Нищо повече не е необходимо.

— Дълбоко грешите — каза Кенър. — Пасивната протекция — да оставиш нещата на самотек — не запазва статуквото в природата, точно както не го запазва и в задния ви двор. Светът е жив, Тед. Нещата са в постоянно движение. Видовете печелят, губят, ту са във възход, ту в упадък, превземат чужди територии или биват превземани. Като оградиш няколко хектара дива природа, не я замразяваш в сегашното й състояние, точно както ако заключиш децата си в стаята, те няма да спрат да растат. Нашият свят е свят на промяна и ако искаш да запазиш една земя в определено състояние, трябва първо да решиш какво да е състоянието и след това активно, дори агресивно, да го управляваш.

— Но нали казахте, че не знаем как се прави.

— Точно така. Не знаем. Защото всяко действие води до промяна в околната среда, Тед. А всяка промяна е за сметка на дадено растение или животно. Неизбежно е. Запазването на старите гори, за да се помогне на петнистата сова, означава къртландското коприварче и други птици да бъдат лишени от младите гори, които предпочитат. Безплатен обяд не съществува.

— Но…

— Няма но, Тед. Назовете ми едно действие, което има само положителни последици.

— Добре. Забраната на хлорфлуоровъглеродите заради озоновия слой.

— Това се отрази зле на хората в Третия свят, защото евтините начини за замразяване бяха елиминирани, храната им се разваляше по-често и повече хора умираха от хранителни отравяния.

— Но озоновият слой е по-важен…

— За вас може би. Те обаче сигурно няма да се съгласят с вас. Ние обаче говорим дали съществува действие, което да няма никакви вредни последици.

— Добре. Слънчевите панели. Домашните системи за рециклиране на водата.

— Позволяват на хората да си строят къщи в дивото, на места недостъпни преди заради липсата на канализация и електричество. Представлява намеса в дивата природа и по този начин застрашава видове, които преди това не са били под заплаха.

— Забраната на ДДТ.

— Спокойно може да се определи като най-голямата трагедия на двайсети век. ДДТ беше най-доброто средство срещу комарите и въпреки всички празни приказки, няма друг продукт, който да се доближава дори малко до неговата ефективност и безопасност. След забраната му два милиона души годишно умират ненужно от малария, главно деца. Общо забраната досега е отговорна за смъртта на повече от петдесет милиона души36. Забраната на ДДТ уби повече хора от Хитлер, Тед. А природозащитното движение направи невъзможното да се стигне дотам37.

— Но ДДТ беше канцерогенен.

— Не, не беше. И по времето, когато го забраниха, това беше известно на всички38.

— Не беше безопасен.

— Всъщност беше толкова безопасен, че можеше да го ядеш. И група хора, участвали в експеримент, са правили точно това в продължение на две години39. След забраната беше заменен с паратион, който наистина не е безопасен. Повече от сто селскостопански работници починали в месеците след забраната на ДДТ, защото нямали опит в работата с наистина токсични пестициди40.

— Не съм съгласен с вас по тези въпроси.

— Само защото не разполагате със съответните факти или не желаете да приемете последиците от действията на организациите, които подкрепяте. Ще дойде ден, когато забраната на ДДТ ще бъде призната за непростима грешка.

— ДДТ всъщност изобщо не е бил забраняван официално.

— Прав сте. Просто държавите бяха уведомени, че ако продължат да го използват, ще им бъде отказана чуждестранна помощ. Кенър поклати глава. — Но има един неоспорим аргумент и той е, по статистика на ООН, че преди забраната на ДДТ маларията се е била свила до статут на рядка болест. Петдесет хиляди починали годишно в световен мащаб. Само няколко години по-късно маларията отново е световен бич. Петдесет милиона души са умрели след забраната, Тед. Пак повтарям, няма действие без вреда.

Последва дълго мълчание. Тед се размърда, понечи да каже нещо, после затвори уста. Накрая каза:

— Добре де. Добре. — После премина на президентски режим във висша степен. — Убедихте ме. Признавам, че имате основание. И какво?

— Това, че основният въпрос за всяко природозащитно действие е дали ползите надвишават вредите. Защото вреда винаги има.

— Добре. И?

— Да сте чували някоя природозащитна група да говори по този начин? Не сте. Всички те са абсолютисти. Изправят се пред съда и авторитетно заявяват, че ограниченията трябва да бъдат наложени, без да се замисляме за цената41. Изискването ограниченията да показват съотношението разход-полза им беше наложено от съдилищата след период на безумни отсъждания. Природозащитниците вдигнаха врява до небето заради изискването за оценка разход-полза и още вдигат. Не искат хората да знаят колко струват на обществото и на света исканите от тях ограничения. Ненадминат пример в това отношение бяха ограниченията върху бензола от края на осемдесетте години, които излязоха толкова скъпи при толкова нищожна полза, че струваха двайсет милиарда долара за всяка спасена година живот42. Вие поддържате ли това ограничение?

— Е, когато го представяте по този начин — не.

— Какъв друг начин има, Тед, освен истината? Двайсет милиарда долара, за да спасиш една година живот? Това беше цената на ограничението. Морално ли е да подкрепяте организации, които се борят за толкова скъпи ограничения?

— Не.

— Водещата лобираща група в Конгреса за ограничение на бензола беше НФПР. Ще се оттеглите ли от управителния й съвет?

— Не, разбира се.

Кенър само бавно кимна.

— Това слага край на разговора ни.

Санжонг сочеше екрана на компютъра и Кенър седна до него. Екранът показваше въздушна снимка на тропически остров с гъсти гори и широк залив синя вода. Снимката, изглежда, бе направена от ниско прелитащ самолет. Около залива имаше четири обрулени дървени бараки.

— Тези са нови — каза Санжонг. — Появили са се през последните двайсет и четири часа.

— Изглеждат стари.

— Да, но не са. Внимателният оглед подсказва, че са изкуствени. Възможно е да са направени от пластмаса, а не от дърво. Най-голямата, изглежда, се ползва за жилище, другите три — за оборудване.

— Какво оборудване? — попита Кенър.

— На снимките не се вижда нищо. Оборудването сигурно е било разтоварено през нощта. Получих сносно описание от митниците на Хонконг. Оборудването се състои от три свръхзвукови кавитационни генератора. Монтирани в рамки от въглеродна матрица, издръжливи на резонантен удар.

— Свръхзвуковото оборудване продава ли се?

— Те са се добрали до такова. Как — не знам.

Евънс се приближи и тихо попита:

— Какво е това свръхзвуково не знам какво си?

— Кавитационен генератор — каза Кенър. — Високоенергийно акустично устройство с размерите на камион, което генерира радиално-симетрично кавитационно поле.

Евънс го гледаше все така тъпо.

— Кавитацията — обясни Санжонг — представлява образуването на мехури в някаква субстанция. Когато кипваш вода, това е кавитация. Водата можеш да я кипнеш и с помощта на звук, но в нашия случай генераторите са предназначени за създаване на кавитационни полета в твърдо вещество.

— Какво твърдо вещество?

— Земята — каза Кенър.

— Не разбирам — каза Евънс. — Ще правят мехури в земята като във вряща вода?

— Нещо такова, да.

— Защо?

Прекъсна ги появата на Ан Гарнър.

— Това сбирка на мъжки клуб ли е? — попита тя. — Или е позволено и за външни хора?

— Разбира се — каза Санжонг и затрака по клавиатурата. На екрана се появиха графики. — Тъкмо преглеждахме нивата на въглероден двуокис на ледените недра от Восток и от Гренландия.

— Не можете да ме държите на тъмно завинаги, момчета — каза Ан. — Рано или късно самолетът ще кацне. И тогава ще разбера какво всъщност сте намислили.

— Вярно е — каза Кенър.

— Защо не ми го кажете сега?

Кенър само поклати глава.

Пилотът се обади по интеркома.

— Сложете си коланите, моля. Захождаме за кацане в Хонолулу.

— Хонолулу! — възкликна Ан.

— А вие къде си мислехте, че отиваме?

— Мислех…

И млъкна.

„Тя знае къде отиваме“ — помисли си Сара.

Докато презареждаха в Хонолулу, един инспектор от митниците се качи на борда и поиска да види паспортите им. Присъствието на Тед Брадли явно го изненада приятно и той започна да се обръща към него с „господин президент“. На свой ред, Брадли остана много поласкан от вниманието на човек в униформа.

След като им провери паспортите, митничарят се обърна към групата:

— Целта на пътуването ви е обявена като остров Гареда от Соломоновия архипелаг. Просто искам да съм сигурен, че сте наясно със ситуацията на Гареда. Повечето посолства предупредиха туристите да не тръгват за там предвид настоящите условия.

— Какви настоящи условия? — попита Ан.

— На острова има бунтовници. Вече загинаха доста хора. Миналата година австралийската армия нахлу на острова и излови повечето бунтовници, но не всички. Само последната седмица бяха убити трима души, двама от които чужденци. Единият от труповете бил, ъъъ, обезобразен. И главата била взета.

— Какво?

— Главата била взета. След смъртта.

Ан се обърна към Кенър.

— И ние отиваме там? На Гареда?

Кенър кимна.

— В какъв смисъл била взета главата?

— Сигурно заради черепа.

— Черепа — повтори тя. — Значи… става въпрос за ловци на глави…

Кенър пак кимна.

— Слизам от този самолет — каза тя, взе си чантата и заслиза по стълбите.

Дженифър тъкмо се будеше.

— Какъв й е проблемът?

— Не обича да се сбогува — каза Санжонг.

Тед Брадли поглаждаше брадичката си по начин, който според него явно изразяваше дълбока замисленост. Накрая каза:

— На някакъв чужденец са му отрязали главата?

— Явно е било нещо по-лошо от това — каза митническият служител.

— Господи. Какво може да е по-лошо от това? — каза през смях Брадли.

— Ситуацията там не е съвсем ясна — каза митничарят. — Сведенията са противоречиви.

Брадли спря да се смее.

— Не. Сериозно. Искам да знам. Какво може да е по-лошо от обезглавяване?

Последва кратко мълчание.

— Изяли са го — каза Санжонг.

Брадли се отпусна в седалката си.

— Изяли са го?

Митничарят кимна.

— Части от него — каза той. — Поне такива сведения получихме.

— Мама му стара — възкликна Брадли. — Кои части? Няма значение, не искам да знам. Исусе Христе. Изяли са го човечеца!

— Не е нужно да идвате, Тед — каза Кенър. — Можете да си тръгнете като госпожа Гарнър.

— Трябва да призная, че това ми минава през ум — каза той с трезвия си, президентски тон. — Да те изядат не е най-достойният край за нечия кариера. Помислете си за великите. За Елвис например — изяден. Джон Ленън — изяден. Така де, не с това искаме да ни запомнят. — Той се умълча, свел брадичка към гърдите си, потънал дълбоко в мисли, после пак я вдигна. Този жест го беше изпълнявал стотици пъти по телевизията. — Не — каза накрая. — Ще приема опасността. Ако вие ще ходите, и аз ще дойда.

— Ние отиваме — каза Кенър.

КЪМ ГАРЕДАСряда, 13 октомври21:30

До летище Контаг на Гареда имаше девет часа полет. Салонът тънеше в мрак — повечето пътници спяха. Кенър както обикновено беше буден — със Санжонг седяха отзад и си говореха тихо.

Питър Евънс се събуди приблизително четири часа след началото на полета. Пръстите на краката му още пареха от антарктическото приключение, а гърбът му беше здравата натъртен от подмятането по време на пороя. Болката в пръстите му напомни, че трябва да ги проверява ежедневно за начало на инфекция. Стана и мина в задната част на салона, където седеше Кенър. Свали си чорапите и се зае да огледа пръстите си.

— Подуши ги — каза Кенър.

— Какво?

— Помириши ги. Ако имаш гангрена, най-напред ще я познаеш по миризмата. Болят ли те?

— Парят. Предимно нощем.

— Ще се оправиш. Мисля, че няма да загубиш нито един.

Евънс се облегна назад и си помисли колко е странно да си говорят за пръстите му и дали няма да загуби някой. От това гърбът незнайно защо го заболя още повече. Отиде в банята в дъното на самолета и разрови чекмеджетата за някакви обезболяващи. Имаше само „Адвил“, така че изпи две хапчета и се върна при другите.

— Онова, дето го разиграхте в Хонолулу, беше много умно. Жалко, че не подейства на Тед.

Кенър само го гледаше.

— Нищо не сме разиграли — каза Санжонг. — Вчера наистина е имало трима убити.

— Да бе. И са изяли единия?

— Според сведенията.

— Егати — промърмори Евънс.

Евънс вървеше към предната част на салона. Сара се надигна и прошепна:

— Не можеш ли да заспиш?

— Да. Освен това ме боли. А теб?

— И мен. Болят ме пръстите на краката. От измръзването.

— И мен.

Тя кимна към кухнята.

— Дали има някаква храна там?

— Сигурно.

Тя стана и тръгна назад. Той тръгна след нея.

— Болят ме и ушите, горната им част — каза Сара.

— Моите са добре — каза той.

Сара разрови шкафовете и намери някакви изстинали спагети. Подаде му една чиния. Той поклати глава. Тя си сложи и започна да яде.

— Откога познаваш Дженифър?

— Не може да се каже, че я познавам. Запознахме се наскоро, в правния офис.

— Тя защо идва с нас?

— Мисля, че се познава с Кенър.

— Така е — каза Кенър от мястото си.

— Откъде?

— Племенница ми е.

— Сериозно? — каза Сара. — И откога ти е пле… няма значение. Съжалявам. Късно е.

— Дъщеря е на сестра ми. Родителите й загинаха при самолетна катастрофа, когато Дженифър беше на единайсет.

— О!

— Тя е самостоятелно момиче.

— О!

Евънс погледна Сара и за пореден път си помисли, че трябва да има някакъв номер — как можеше да изглежда толкова красива и съвършена, когато току-що е станала от сън. А и пак си беше сложила от онзи парфюм, който го подлудяваше от първия миг, в който го подуши.

— Е — каза Сара. — Изглежда много приятна.

— Аз не, ъъъ, няма такова…

— Спокойно, Питър — каза тя. — Няма нужда да се преструваш пред мен.

— Не се преструвам — каза той и се приведе малко по-близо да усети отново парфюма.

— Напротив, преструваш се. — Тя се дръпна и седна срещу Кенър. — Какво ще правим, като кацнем на Гареда?

„Това го умее съвършено“, помисли си Евънс. Довела бе до съвършенство смразяващата си способност изведнъж да престава да го забелязва, сякаш той изобщо не съществува. В момента дори не поглеждаше към него. Беше насочила цялото си внимание към Кенър, разговаряше с него съсредоточено и се държеше, сякаш наоколо няма никой друг.

Това да го провокира ли беше предназначено? Нещо като примамка, която да възбуди интереса му и да го пришпори към гонитба? Защото изобщо не му действаше по този начин. Вбесяваше го.

Идеше му да удари с юмрук по масата и да каже: „Ехо! Земята — до Сара!“ Или нещо подобно.

Но му се струваше, че така само би влошил нещата. Лесно можеше да си представи пренебрежителния й поглед. Ама и ти си едно бебе. Или нещо такова. Това го изпълваше с копнеж за нещо простичко, нещо като отношенията му с Джанис. Само едно страхотно тяло и глас, който можеш да изключиш. Точно от това имаше нужда в момента.

Въздъхна дълбоко.

Тя го чу, погледна го и потупа мястото до себе си.

— Ела седни, Питър. И се включи в разговора. — И му отправи широка, ослепителна усмивка.

Той съвсем се обърка.

— Това е Резолюшън Бей — каза Санжонг и обърна компютъра си, така че всички да виждат. На екрана се появи заливът, после и карта на целия остров. — Намира се в североизточната част на острова. Летището е на западния бряг. Приблизително на четирийсет километра.

Остров Гареда приличаше на огромно авокадо, потопено във водата, с назъбена брегова линия.

— Дели го планинска верига — продължи Санжонг. — На места достига до хиляда метра височина. Джунглата във вътрешността на острова е много гъста, на практика непроходима, освен по асфалтираните пътища или пътеките. Няма да можем да я пресечем пеш.

— Значи ще използваме някое шосе — каза Сара.

— Може би. Но доколкото ни е известно, бунтовниците са в ето този район… — той очерта с пръст средата на острова — и са се разделили на две или може би три групи. Точното им местоположение не е известно. Превзели са това малко село тук, Павуту, близо до северния бряг. Там, изглежда, е щабът им. Най-вероятно са блокирали и пътищата, а сигурно патрулират и по пътеките през джунглата.

— Тогава как ще стигнем до Резолюшън Бей?

— По възможност с хеликоптер — каза Кенър. — Уредих да ни чакат, но тук нищо не се знае със сигурност. Ако стане засечка, ще тръгнем с кола. Докъде ще стигнем — не се знае. На този етап можем само да гадаем какво ще стане.

— И когато стигнем до Резолюшън Бей? — попита Евънс.

— На плажа има четири нови постройки. Трябва да ги превземем и да обезвредим машинариите вътре. Така, че да не могат да се поправят. Трябва също да открием обслужващия подводницата кораб и да обезвредим подводницата.

— Каква подводница? — попита Сара.

— Взели са под наем малка изследователска подводница, двуместна. В района е вече от две седмици.

— И какво прави?

— Вече сме почти сигурни, че знаем. Цялата верига на Соломоновите острови — това са повече от деветстотин острова — се намира в силно активна част на света по отношение на тектоничните плочи. На това място те се срещат. Точно затова има толкова много вулкани и толкова много земетресения. Районът е изключително нестабилен. Тихоокеанската плоча се сблъсква и плъзга под Олдованското яванско плато. В резултат се е появил Соломоновият разсед, който се извива в дъга по протежение на цялата северна страна на архипелага. Каналът се намира малко на север от Резолюшън Бей.

— Значи това е активен геоложки район с дълбок ров — каза Евънс. — Все още не схващам каква е играта.

— Множество подводни вулкани, множество нестабилни наклони и следователно потенциал за свлачища — каза Кенър.

— Свлачища. — Евънс потърка очи. Наистина беше късно.

— Подводни свлачища — уточни Кенър.

— Опитват се да предизвикат подводно свлачище ли? — попита Сара.

— Така смятаме. Някъде по склона на Соломоновия разсед. Вероятно на дълбочина от сто и петдесет до триста метра.

— И какво ще постигнат с това? С подводното свлачище? — попита Евънс.

Кенър се обърна към Санжонг.

— Покажи им голямата карта. — Санжонг извика на екрана карта на целия тихоокеански басейн, от Сибир до Чили и от Австралия до Аляска.

— Така — каза Кенър. — А сега си представете права линия от Резолюшън Бей и вижте къде ще ви отведе.

— Калифорния!

— Именно. След около единайсет часа.

Евънс се намръщи.

— Подводно свлачище…

— Измества огромно количество вода, много бързо. Най-често така възникват цунами. Вълната ще пресече Тихия океан със скорост от седемстотин и петдесет километра в час.

— Мале мила! — възкликна Евънс. — За колко голяма вълна говорим?

— Всъщност става дума за серия вълни. Подводното свлачище в Аляска през 1952-ра породи вълна, висока девет метра. Височината на тази обаче не може да се предскаже, защото височината е функция от бреговата линия, в която се удря вълната. В някои части на Калифорния може да достигне до двайсет метра. Колкото шестетажна сграда.

— О, Боже! — промълви Сара.

— И с колко време разполагаме, преди да го направят? — попита Евънс.

— Конференцията ще продължи още два дни. На вълната ще й е необходим един ден да прекоси Тихия океан. Така че…

— Имаме един ден.

— В най-добрия случай. Един ден да кацнем, да се придвижим до Резолюшън Бей и да ги спрем.

— Кого да спрем? — попита Тед Брадли. Вървеше към тях и се прозяваше. — Господи! Главата ми ще се пръсне! Едно малко може и да ми помогне, какво ще кажете? — Млъкна и ги изгледа един по един. — Какво става бе, хора? Изглеждате така, сякаш съм прекъснал нечие погребение.

КЪМ ГАРЕДАЧетвъртък, 14 октомври05:30

След три часа слънцето изгря и самолетът започна да се снижава. В момента летеше ниско над обрасли със зелени гори острови, обрамчени в неземно бледосиньо. Виждаха се малко пътища и населени места, предимно села.

— Не е ли красиво? — каза Тед Брадли. — Един наистина недокоснат рай.

Кенър, който седеше срещу него, не каза нищо. Той също гледаше през прозореца.

— Не мислите ли, че проблемът ни е в изгубения контакт с природата? — подхвана го Брадли.

— Не — каза Кенър. — Според мен проблемът е, че не виждам много пътища.

— Не мислите ли — продължи Брадли, — че това е заради белия човек, който, за разлика от местните, иска да завладее природата, да я подчини напълно?

— Не, не мисля така.

— Аз пък мисля — каза Брадли. — Според мен хората, които живеят по-близо до земята, в селата си, заобиколени от природата, та тези хора имат вроден екологичен подход и чувство за природния ред.

— Много време ли сте прекарали на село, Тед? — попита го Кенър.

— В интерес на истината, да. Снимах един филм в Зимбабве и друг в Ботсвана. Знам за какво говоря.

— Аха. И през цялото време живяхте на село?

— Не, бяхме на хотел. Налагаше се, заради застраховките. Но често ходех в селата. Няма съмнение, че животът на село е най-добрият и най-разумният от екологична гледна точка. Честно казано, според мен всички хора трябва да живеят по този начин. И определено не бива да насърчаваме селяните да се преселват в града. Това е проблемът.

— Разбирам. Значи вие отсядате в хотел, но искате всички други да живеят на село.

— Не, вие не слушате какво…

— Къде живеете сега, Тед? — попита Кенър.

— В Шърман Оукс.

— Това село ли е?

— Не. Е, в известен смисъл може и да се нарече село… Но работата ми налага да съм в Лос Анжелис. Нямам избор.

— Тед, били ли сте някога в село в Третия свят? Дори за една нощ?

Брадли се размърда малко нервно.

— Както вече казах, прекарах доста време в селата, където снимахме. Знам за какво говоря.

— Ако животът на село е толкова хубав, защо хората искат да се махнат оттам, според вас?

— Би трябвало да останат, точно това казвам.

— Значи знаете по-добре от тях?

Брадли замълча за миг, после избълва:

— Ами, щом искате да знаете и за да бъда честен — да. Определено знам по-добре от тях. Защото стъпвам при преценката си на по-доброто си образование и по-големия си опит. Освен това познавам от първа ръка опасностите на индустриалното общество и как то поболява целия свят. Така че, да, мисля, че знам какво е най-добро за тях. И определено знам кое е най-добро за планетата от екологична гледна точка.

— Лично аз трудно приемам — каза Кенър — други хора да решават какво е най-добро за мен, особено когато тези хора не живеят там, където живея аз, когато не познават местните условия или проблемите, с които се сблъсквам, когато дори не живеят в същата страна, но въпреки това са убедени — в някакъв си далечен град на запад, от бюрото си в някакъв стъклен небостъргач в Брюксел, Берлин или Ню Йорк — въпреки това са убедени, че знаят решенията на всичките ми проблеми и как би трябвало да живея. Определено ми е трудно да приема това.

— И защо? — попита Брадли. — Тоест… вижте — не е възможно да вярвате, че всички хора на планетата трябва да правят онова, което на тях им се иска. Това би било ужасно. Тези хора се нуждаят от помощ и напътствие.

— И вие ще им ги дадете? На „тези хора“?

— Добре де, да се говори така не е политически коректно, признавам. Но вие искате ли тези хора да имат същия ужасен, прахоснически жизнен стандарт, който имаме ние в Америка и който съществува в по-малка степен в Европа?

— Не забелязвам да се отказвате от него.

— Да — каза Тед, — но правя каквото мога. Разделям боклука си за рециклиране. Поддържам въглеродно неутрален начин на живот. Работата е там, че ако всички други хора се индустриализират, това ще доведе до ново отравяне на почвите, водата и въздуха в световен мащаб. Това не бива да се случва.

— Аз съм постигнал своето, но вие не можете да постигнете вашето, така ли?

— Въпрос на реалности — каза Брадли.

— Вашите реалности. Не техните.

В този момент Санжонг махна на Кенър.

— Извинете ме — каза Кенър и стана.

— Вървете, щом искате — каза Брадли, — но знаете, че казвам истината! — Даде знак на стюардесата и вдигна чашата си. — Сипи ми още едно, миличка. За из път.

— Хеликоптерът още не е пристигнал — каза Санжонг.

— Какъв е проблемът?

— Трябвало е да долети от друг остров. Само че са забранили полетите, защото ги е страх, че бунтовниците имат ракети земя-въздух.

Кенър се намръщи.

— След колко време ще кацнем?

— След десет минути.

— Стискай палци.

Изоставен, Тед Брадли се премести от другата страна на пътечката и се настани до Питър Евънс.

— Не е ли великолепно? Виж само водата. Кристално чиста. Виж само колко е дълбоко синьото. И тези красиви селца в сърцето на природата…

Евънс гледаше през прозореца, но виждаше единствено бедност. Селцата представляваха скупчени бараки от гофрирана ламарина, пътищата — изровена от коловози червеникава кал. Хората изглеждаха бедно облечени и се движеха бавно. Нещо потискащо и безутешно се излъчваше от тях. Болести, глад, детска смъртност…

— Великолепно — повтори Брадли. — Чисто! Нямам търпение да кацнем. Това си е по-добро и от ваканция! Не подозирах, че Соломоновите острови са толкова красиви.

Дженифър се обади от предната част на салона:

— Обитавани от ловци на глави — през по-голямата част от историята си.

— Е да, но това е минало — каза Брадли. — Ако въобще ги е имало някога. Така де, всичките тези приказки за канибали. Ясно е, че не са верни. Четох книга от някакъв професор43. Въобще не е имало канибали, никъде по света. Било е един голям мит и толкова. Просто поредният пример как белите демонизират цветнокожите. Когато Колумб пристигнал в Западна Индия, мислел, че там има канибали, така му били казали, но не било вярно. Забравил съм подробностите. Никъде няма канибали. Просто мит. Защо ме гледате така?

Евънс се обърна. Брадли говореше на Санжонг, който наистина го гледаше втренчено.

— Е? — подкани го Брадли. — Какво си ме зяпнал? Казвай, момко. Означава ли този поглед, че не си съгласен с мен?

— Вие наистина сте глупак — с удивление каза Санжонг. — Били ли сте някога в Суматра?

— Не.

— В Нова Гвинея?

— Не. Макар че винаги съм искал да отида, да си купя нещо от племенното изкуство. Страхотни неща.

— Борнео?

— Не, но и там винаги съм искал да отида. Онзи султан. Как му беше името, той се справи страхотно с обновяването на хотел „Дорчестър“ в Лондон…

— Е — прекъсна го Санжонг, — ако идете в Борнео, ще видите дългите къщи на даяките, където и до днес излагат черепите на хората, които са убили.

— О, това са само туристически атракции.

— В Нова Гвинея има болест на име „куру“, която се предава чрез изяждането на мозъците на враговете.

— Това не е вярно.

— Гайдусек спечели Нобелова награда за тези си изследвания. Ядели са мозъци, това е безспорно.

— Но това е било много отдавна.

— През шейсетте. И седемдесетте.

— Вие всичките просто обичате да разказвате страшни истории — каза Брадли. — За сметка на туземците. Хайде, признайте фактите: човешките същества просто не са канибали44.

Санжонг примигна и погледна Кенър. Кенър сви рамене.

— Долу е абсолютна красота — каза Брадли, загледан отново през прозореца. — И май всеки момент ще кацнем.