Състояние на страх

ДИАБЛОНеделя, 10 октомври14:43

Хеликоптерът летеше над аризонската пустиня на трийсетина километра от Флагстаф, недалеч от каньона Диабло. На задната седалка Санжонг подаде на Евънс снимки и компютърни разпечатки и каза:

— Приемаме, че мрежите на Природозащитния освободителен фронт са в бойна готовност, но същото важи и за нашите. Всичките ни мрежи са активни и в една от тях попаднахме на неочаквана улика. Асоциацията за управление на югозападните паркове, представи си!

— Която е?

— Това е организация на управителите на щатските паркове от всички западни щати. Та те са открили, че се е случило нещо много странно. Голям процент от щатските паркове в Юта, Аризона и Ню Мексико са резервирани предварително, с авансови плащания, за служебни пикници, училищни празненства, рождени дни и така нататък за този уикенд. Във всички случаи без изключение става въпрос за семейни събирания, родители и деца, понякога баби и дядовци. Вярно, този уикенд е дълъг, цели три дни. Само че почти всички резервации са за понеделник. Само шепа са за събота или неделя. Никой от парковите управители не помни да се е случвало такова нещо.

— Не схващам — каза Евънс.

— И те са останали озадачени — каза Санжонг. — Решили, че може да е работа на някаква секта и понеже парковете не могат да бъдат използвани за религиозни цели, вдигнали телефона и звъннали на някои от организациите. И навсякъде се оказало, че организациите са получили дарения, които, изрично било посочено, трябвало да се използват за финансиране на мероприятия за този уикенд.

— Дарения от кого?

— От благотворителни организации. Ситуацията е идентична навсякъде. Получили писмо, в което се казвало: „Благодарим ви за скорошната ви молба за финансиране. С удоволствие ви съобщаваме, че можем да подкрепим финансово сбирката ви в този и този парк в понеделник, единадесети октомври. Чекът вече е изпратен на ваше име. Приятно прекарване“.

— Само че въпросните фирми и компании никога не са молили за такава резервация, така ли?

— Да. Така че се обадили в благотворителната организация и оттам им казали, че сигурно е станала грешка, но понеже чековете така или иначе вече са изпратени, можели да използват парка за посочения ден. И много от фирмите решили наистина да се възползват.

— И въпросните благотворителни организации са?

— Едва ли си ги чувал. Фондът „Ами Роситър“. Фондът за Нова Америка. Фондация „Роджър В. и Елинор Т. Малкин“. Фондация „Джойнър Мемориал“. Десетина благотворителни организации.

— Истински ли са?

Санжонг сви рамене.

— Едва ли. В момента ги проверяваме.

— Продължавам да не разбирам.

— Някой иска парковете да са пълни този уикенд.

— Да, но защо?

Санжонг му подаде една снимка. Беше въздушна снимка с фалшиви цветове и на нея се виждаше гора, дърветата бяха яркочервени на фона на тъмносиня земя. Санжонг почука с пръст в центъра на фотографията. Там, на една полянка сред гората, Евънс видя на земята нещо като паяжина — серия концентрични линии, свързващи фиксирани точки. Съвсем като паяжина.

— И това е?

— Ракетен ред. Фиксираните точки са установките. Линиите са захранващите кабели, чрез които се контролира изстрелването. — Пръстът му се плъзна по снимката. — Както виждаш, същата подредба я има тук. И тук. Трите оформят триъгълник със страна приблизителни осем километра.

Евънс започна да схваща. Три отделни паяжини, заредени на полянки сред гората.

— Три ракетни реда…

— Да. Знаем, че са купили петстотин ракети с твърдо гориво. Самите ракети са доста малки. Анализ с приближение на снимката показва, че установките са с диаметър десетина сантиметра, което означава, че ракетите могат да се издигнат до триста метра височина. Не повече. Във всеки ред има по петдесетина ракети, свързани помежду си. Едва ли са нагласени да се изстрелят едновременно всичките. А виждаш, че установките са разположени на значително разстояние една от друга…

— Но с каква цел? — попита Евънс. — Тези неща са в средата на нищото. Изстрелват се на триста метра и после падат обратно на земята? Така ли? Какъв смисъл има в това?

— Не знаем — каза Санжонг. — Но разполагаме с още една улика. Снимката, която държиш, е направена вчера. Тази е направена днес сутринта. — Подаде на Евънс втора снимка на същия терен.

Паяжините ги нямаше.

— Какво е станало? — попита Евънс.

— Събрали са си нещата и са изчезнали. На първата снимка се вижда, че по края на полянките има паркирани ванове. Явно са натоварили всичко на вановете и са отпрашили.

— Защото са били забелязани?

— Едва ли са разбрали, че някой ги е забелязал.

— Тогава защо?

— Според нас е трябвало да се преместят на по-благоприятно място.

— По-благоприятно за какво? — попита Евънс. — Какво става?

— Може би е важно — каза Санжонг, — че по времето, когато са купили ракетите, са купили и сто и петдесет километра микровлакнов кабел.

Кимна на Евънс, сякаш това обясняваше всичко.

— Сто и петдесет километра какво…?

Санжонг погледна многозначително към пилота на хеликоптера и поклати глава.

— В по-големи подробности можем да навлезем и по-късно, Питър.

След което заби поглед през прозореца.

Евънс гледаше през отсрещния прозорец. Отдолу се нижеха километри ерозирал пустинен пейзаж, кафяви скали, прорязани с оранжево и червено. Хеликоптерът летеше на север. Сянката му препускаше по пясъка. Кривеше се върху по-неравния терен, после си възвръщаше формата на равното.

Ракети. Санжонг му беше стоварил тази информация, сякаш той би трябвало сам да я разгадае. Петстотин ракети. Групи от по петдесет установки, на голямо разстояние една от друга. Сто и петдесет километра микровлакнов кабел.

Това сигурно означаваше нещо, но Питър Евънс нямаше представа какво може да е. Групи от малки ракети — за какво?

Микровлакнов кабел — за какво?

Лесно му беше да пресметне, че ако този кабел бъде прикачен към ракетите, на всяка ракета ще се пада по около триста метра кабел.

Това пък беше височината, до която според думите на Санжонг щели да се издигнат ракетите.

Значи тези ракети щяха да летят триста метра във въздуха, влачейки микровлакнови кабели? Какъв бе смисълът? Или пък кабелът трябваше да послужи да си ги издърпат обратно? Не, не можеше да е това. Ракетите щяха да паднат в гората и кабелът щеше да се скъса.

И защо ракетите бяха разположени на голямо разстояние една от друга? Щом бяха само по десетина сантиметра в диаметър, не можеха ли да ги сложат по-близо?

Имаше някакъв спомен за ракетни установки, използвани от военните, при които ракетите са разположени толкова близо една до друга, че перките им почти се докосват. Защо тези бяха толкова раздалечени?

Една ракета излита нагоре… влачейки тънък кабел… изкачва се на триста метра… и…

И какво?

Може пък в носа на всяка ракета да имаше прибори някакви или замерващи устройства. И кабелът да е начин да се предаде информация обратно към земята. Но какви прибори?

Каква бе целта на всичко това?

Хвърли поглед към Санжонг, който се беше навел над друга снимка.

— Какво правиш?

— Опитвам се да разбера те какво са направили.

Евънс погледна снимката и се намръщи. Беше сателитна метеорологична снимка.

Санжонг държеше метеорологична карта.

Всичко това с времето ли беше свързано?

ФЛАГСТАФНеделя, 10 октомври20:31

— Да — каза Кенър и се приведе напред в сепарето. Седяха в дъното на един ресторант във Флагстаф. Джубоксът на бара въртеше песен на Елвис Пресли. Кенър и Сара се бяха появили преди минути. Евънс си помисли, че Сара изглежда изцедена и разтревожена. Нищо общо с обичайната й бодрост. — Смятаме, че всичко това е свързано с времето — продължи Кенър. — Даже сме сигурни. — Замълча, докато сервитьорката поднесе салатите, после продължи: — Има две причини да смятаме, че е така. Първо, от ПОФ са купили голямо количество скъпа технология, която в съвкупността си не би могла да послужи за нищо друго, освен за опит да се повлияе върху времето. И второ…

— Чакай малко, чакай — прекъсна го Евънс. — Опит да се повлияе върху времето, така каза, нали?

— Точно така, да.

— Как да се повлияе?

— Да се контролира — каза Санжонг.

— Това е откачено — възрази Евънс. — Твърдиш, че онези си мислят, че могат да контролират времето?

— Могат — каза Сара.

— Но как? — възкликна Евънс. — Как могат да го направят?

— По-голямата част от изследването е поверителна.

— Тогава как са се добрали до него?

— Добър въпрос — каза Кенър. — На който бихме искали да знаем отговора. Работата е там, че според нас ракетните редове са замислени с цел да предизвикат силни бури или да усилят ефекта на съществуващи такива.

— По какъв начин?

— Предизвикват промяна в електрическия потенциал на инфракумулативната зона.

— Радвам се, че попитах — каза Евънс. — Стана ми съвсем ясно.

— Нямаме информация за подробностите — каза Кенър, — макар да съм сигурен, че скоро ще узнаем достатъчно.

— Най-силното доказателство — каза Санжонг — идва от модела на парковите резервации. Онези типове са се погрижили хиляди хора да излязат на пикник, като групите са разпръснати на огромна площ — три щата, по-точно. Което означава, че най-вероятно в последния момент ще решат къде да действат, според реалните метеорологични условия.

— Как да действат? — попита Евънс. — Какво смятат да направят?

Никой не каза нищо.

Евънс ги изгледа поред.

— Кажете де!

— Едно нещо знаем — каза Кенър. — Искат да бъде документирано. Защото на училищните пикници и служебните екскурзии друго може и да няма, но камерите са в изобилие. Както и фотоапаратите.

— А после ще се стекат и телевизионните екипи, разбира се — каза Санжонг.

— Така ли? Защо?

— Защото кръвта привлича камерите — изсумтя Кенър.

— Искаш да кажеш, че ще предизвикат нещо, което да вземе и човешки жертви?

— Според мен е ясно, че ще се опитат — каза Кенър.

След час всички седяха на твърдите мотелски легла и чакаха Санжонг да включи един преносим DVD плейър към телевизора в стаята. Бяха в евтина стая в Шошон, Аризона, на трийсет километра северно от Флагстаф.

На екрана отново се появиха Хенли и Дрейк.

— Това вече съм го чувал — казваше Дрейк. Изглеждаше недоволен. — И съветът ти не струваше пет пари.

— Мисли структурно — каза Хенли. Беше вперил поглед в тавана Еж събрал пръсти.

— Какво означава това, по дяволите? — сопна му се Дрейк.

— Мисли структурно, Николас. Помисли за това как функционира информацията. Какво поддържа и какво я поддържа.

— Това са пиарски простотии.

— Николас — остро каза Хенли. — Опитвам се да ти помогна.

— Извинявай. — Дрейк погледна виновно като смъмрено дете, Дори понаведе глава.

Загледан в екрана, Евънс каза:

— Не ви ли се струва, че Хенли ръководи парада?

— Открай време е така — каза Кенър. — Ти не знаеше ли?

На екрана Хенли тъкмо казваше:

— Нека ти обясня как ще решиш проблема си. Решението е просто. Ти вече ми каза, че глобалното затопляне е незадоволително, защото застудее ли, хората забравят за него.

— Да, казах ти…

— Така че трябва да направим следното — да структурираме информацията така, че каквото и да е времето, винаги да потвърждава твоето послание. Това е и смисълът в изместването на фокуса върху резките климатични промени. Позволява ти да използваш всичко, което се случва. Винаги ще има наводнения, снежни бури, циклони и урагани. Тези събития винаги ще се появяват по телевизията и на първите страници на вестниците. И във всеки отделен случай ти можеш да твърдиш, че случилото се е пример за рязка климатична промяна, породена от глобалното затопляне. И всеки път посланието ти ще звучи все по-убедително. Все по-неотложно.

— Не знам — със съмнение каза Дрейк. — Това не е нещо ново, опитвахме го през последните две години.

— Да, на неорганизиран, индивидуален принцип. По някой и друг политик, който вдига шум около някоя и друга буря или наводнение. Клинтън го направи, Гор го направи, онзи ужасен министър на науката в Англия го направи. Само че аз не ти говоря за единични политици, Николас. Говоря ти за организирана кампания в световен мащаб, която да внуши на хората, че глобалното затопляне е отговорно за всяко причинено от времето бедствие.

Дрейк клатеше глава.

— Знаеш колко много са изследванията, които показват, че няма нарастване в процента на бедствията от такъв характер.

— Стига вече — изсумтя Хенли. — Дезинформация от скептици.

— Трудно ще пробутаме такова нещо. Има твърде много изследвания…

— Какви ги говориш, Николас? Ще се продаде като топъл хляб. Хората вече вярват, че индустрията стои зад всяко противоположно мнение. — Той въздъхна. — Във всеки случай, аз ти обещавам, че скоро ще има повече компютърни модели, показващи категорично нарастване на екстремните метеорологични явления. Учените ще застанат зад нас и ще ни предоставят данните, от които се нуждаем. Знаеш го.

Дрейк крачеше напред-назад. Не изглеждаше доволен.

— Но това просто не звучи логично — каза той. — Кой ще ти повярва, ако му кажеш, че необичайно студената вода е резултат от глобалното затопляне?

— Какво общо има логиката с това? На нас ни стига медиите да го отразят. В края на краищата повечето американци твърдо вярват, че престъпността в страната се увеличава, когато в действителност тя непрекъснато намалява през последните двайсет години. Броят на убийствата в САЩ е спаднал до нивата от началото на седемдесетте, но американците са по-уплашени от всякога, защото щом толкова много се говори и пише за престъпността, значи тя става все по-значима и в реалния живот. — Хенли изправи гръб на стола си. — Помисли върху това, което ти казвам, Николас. Двайсетгодишна тенденция, а те още не са й повярвали. Няма по-необоримо доказателство, че единствената реалност е реалността на медиите.

— Европейците не са толкова доверчиви…

— Повярвай ми — в Европа ще е дори по-лесно да се продаде идеята за резките климатични промени, отколкото в Щатите. Стига да излезе от Брюксел. А бюрократите ще я приемат присърце, Николас. Ще видят предимствата в тази промяна на фокуса.

Дрейк не отговори. Крачеше с ръце в джобовете, загледан в пода.

— Само си помисли колко много постигнахме! — каза Хенли. — През седемдесетте години всички климатолози вярваха, че се задава нова ледникова епоха. Смятаха, че светът става по-студен. Но щом се появи идеята за глобалното затопляне, моментално усетиха предимствата. Глобалното затопляне създава криза, призив за действие. А една криза трябва да се изследва, проучванията трябва да се финансират, нужни са политически и бюрократични структури по целия свят. И за нула време огромен брой метеоролози, геолози, океанографи изведнъж се преквалифицираха в „климатолози“, заети с управлението на въпросната криза. И сега ще стане същото, Николас.

— Резките климатични промени бяха обсъждани и преди, но никой не заби барабана.

— Точно затова провеждаш конференцията — търпеливо обясни Хенли. — Провеждаш една добре отразена от медиите конференция и по случайност тя съвпада с драматични доказателства за опасностите на екстремното време. И до края на конференцията ти ще си утвърдил резките климатични проблеми като реален проблем.

— Не знам дали…

— Престани да мрънкаш. Спомняш ли си колко време беше нужно, за да се утвърди глобалната заплаха от ядрена зима, Николас? Пет дни. Една събота през 1983-та никой на света дори не беше чувал за ядрена зима. После се проведе голяма медийна конференция и до следващата сряда целият свят се тревожеше за ядрената зима. Беше утвърдена като реална заплаха за планетата. Без да е публикуван нито един научен доклад.

Дрейк въздъхна дълбоко.

— Пет дни, Николас — каза Хенли. — Те го постигнаха. И ти ще успееш. Твоята конференция ще промени из основи отношението към климата.

Екранът угасна.

— Боже Господи! — промълви Сара.

Евънс не каза нищо. Само гледаше втренчено екрана.

Санжонг беше спрял да слуша преди няколко минути. Работеше нещо на лаптопа си.

Кенър се обърна към Евънс.

— Кога е направен този запис?

— Не знам. — Евънс бавно излизаше от вцепенението си. Огледа замаяно стаята. — Нямам представа кога е направен. Защо?

— Дистанционното е в ръката ти — каза Кенър.

— О, извинявайте. — Евънс натисна нужните бутони, извика менюто и видя датата. — Преди две седмици.

— Значи Мортън е започнал да подслушва офиса на Дрейк преди две седмици — каза Кенър.

— Така излиза.

Евънс се загледа в екрана. Записът вървеше отново, този път с изключен звук. Гледаше двамата мъже. Дрейк крачеше притеснен, Хенли си седеше преспокойно, уверен в себе си. Евънс се мъчеше да смели чутото току-що. Първият запис му се беше сторил сравнително невинен. В него Дрейк се оплакваше колко било трудно да се привлече медийното внимание към една реална екологична заплаха, а именно глобалното затопляне, заради естествената склонност на хората да забравят за това по време на снежна буря. Всичко това му се беше сторило логически издържано.

Този разговор обаче… Той тръсна глава. Този го смущаваше.

Санжонг плесна с ръце и каза:

— Успях! Открих мястото! — Обърна лаптопа така, че всички да виждат екрана. — Това е изображение от радара NEXRAD във Флагстаф-Пулиъм. Вижте центъра на кондензирана влага, оформящ се североизточно от Пейсън. До утре по обяд бурята ще се разрази.

— Колко далеч е оттук? — попита Сара.

— На двеста километра.

— Май ще е по-добре да яхнем хеликоптера — каза Кенър.

— И после какво? — попита Евънс. — Десет вечерта е, за Бога.

— Облечи се топло — отвърна му Кенър.

Светът беше в зелено и черно, дърветата бяха леко размазани през лещите. Очилата за нощно виждане се бяха впили в челото му. Нещо не беше наред с каишките — прерязваха до болка ушите му. Само че всички бяха с очила и гледаха през прозорците на хеликоптера към километрите гора долу.

Оглеждаха се за поляни и вече бяха подминали десетина и повече. Някои бяха населени, къщите се виждаха като тъмни правоъгълници със светещи прозорци. На две от поляните сградите бяха изцяло черни — градове-призраци или изоставени миньорски селища.

Но още не бяха видели онова, което търсеха.

— Ето една — каза Санжонг и посочи.

Евънс погледна наляво и видя голяма поляна. Познатата паяжина от установки и кабели беше частично скрита от високата трева. В единия край имаше голям камион със закрита каросерия като онези, с които доставят хранителни продукти в супермаркетите. И наистина, от едната му страна с черни букви пишеше „А&Р“.

— Хранителни терористи — каза Сара. Но никой не се засмя.

После поляната изчезна назад — пилотът беше получил изрични инструкции да не забавя и да не кръжи над разчистени участъци в гората.

— Няма съмнение какво видяхме — каза Евънс. — Къде сме в момента?

— Гора Тонто, западно от Прескот — отговори пилотът. — Отбелязах координатите.

— Би трябвало да открием още две, в триъгълник със страна осем километра — каза Санжонг.

Хеликоптерът се носеше в мрака. Мина още час, докато открият другите две паяжини. После хеликоптерът пое обратно.

ПАРК МАККИНЛИПонеделник, 11 октомври10:00

Предобедът беше топъл и слънчев, макар на север да се трупаха тъмни облаци. В щатски парк Маккинли основно училище „Линкълн“ провеждаше ежегодния си излет. Към масите за пикник бяха Прикачени балони, барбекютата димяха и близо триста деца и семействата им се забавляваха на широката поляна до водопада, подхвърляха си фризбита и топки. Други играеха наблизо по бреговете на река Кавендър, която бавно лъкатушеше през парка. Сега реката беше попресъхнала и прибралата се вода беше открила пясъчни ивици Ща двата бряга. Десетки деца се плискаха в малките каменисти вирчета.

Кенър и другите бяха паркирали встрани и гледаха.

— Когато реката излезе от бреговете си — каза Кенър, — ще потопи целия парк и всичко живо в него.

— Паркът е доста голям — каза Евънс. — Наистина ли ще го залее целия?

— Не е нужно много. Водата ще е мътна и бърза. Петнайсет сантиметра бърза вода са достатъчни да съборят човек. А понеже е хлъзгаво, падналият няма да може да се изправи и водата ще го повлече. Във водата има камъни и клони; калта заслепява пострадалите, те се удрят в разни неща, губят съзнание. Повечето удавяния се случват в много плитка вода, когато й се съпротивляваш.

— Но петнайсет сантиметра…

— Калната вода има скрита сила — каза Кенър. — Петнайсет сантиметра кал отнасят кола без усилие. Губи сцепление с пътя и калта я отнася. Случва се често.

На Евънс му беше трудно да повярва, но Кенър заразказва за някакво известно наводнение в Колорадо — Големия Томпсън, — при което сто и четиридесет души загинали само за няколко минути.

— Коли, смачкани като кутийки от бира — каза той. — Калта отнасяла дрехите от телата на хората. Не е шега работа.

— Да, но тук? — каза Евънс и посочи към парка. — Ако водата започне да се покачва, ще има достатъчно време хората да се изтеглят…

— Не и при порой. Ще се усетят твърде късно. Точно затова ние ще се погрижим да няма порой.

Той си погледна часовника, вдигна глава към потъмняващото небе, после тръгна назад към колите. Бяха с три спортни джипа, паркирани в редица. Кенър щеше да кара единия; Санжонг — другия; Питър и Сара щяха да са в третия.

Кенър отвори задната врата на своя джип и каза на Питър:

— Имаш ли пистолет?

— Не.

— Искаш ли да ти дам?

— Мислиш, че ще ми потрябва?

— Възможно е. Кога за последен път си ходил на стрелбище?

— Ами, доста отдавна. — Всъщност никога не беше стрелял с пистолет. И до този момент се гордееше с това. Поклати глава. — Не си падам по пушкалата.

Кенър извади един револвер и провери барабана. Санжонг беше при своята кола и проверяваше някаква зла на вид пушка с матовочерен приклад и телескопичен мерник. Правеше го бързо, опитно. Войник. Евънс се притесни — какво бе това, Дивият запад ли?

— Не ни мисли — каза Сара на Кенър. — Аз имам пистолет.

— Можеш ли да си служиш с него?

— Да.

— Какъв?

— Деветмилиметрова берета.

Кенър поклати глава.

— Ще можеш ли да се оправиш с трийсет и осми калибър?

— Да.

Той й даде револвер в кобур и Сара ловко го закачи на колана на дънките си. Изглежда, знаеше какво прави.

— Наистина ли мислиш, че ще стреляме по някого? — попита Евънс.

— Само ако се наложи — каза Кенър. — За самозащита.

— Мислиш, че онези ще са въоръжени?

— Възможно е. Даже вероятно.

— Господи!

— Голяма работа — каза Сара. — Лично аз ще се радвам да застрелям някое от онези копелета. — Гласът й беше гневен.

— Добре тогава — каза Кенър. — Това кажи-речи е всичко. Яхвайте джиповете.

„Яхвайте — помисли Евънс. — Господи, това наистина е Дивият запад“.

Кенър подкара към другия край на парка и размени няколко думи с един рейнджър, представител на щатското шерифство, чиято кола в черно и бяло беше паркирана в дъното на поляната — предварително беше установил радиоконтакт с него. Всъщност всички щяха да поддържат връзка по радиото, защото планът им изискваше висока степен на координация. Предвидено бе да ударят по трите паяжини едновременно.

Според обяснението на Кенър целта на ракетите била да „увеличат заряда“ на бурята. Тази идея датирала от последните десетина години, когато учените започнали да изследват светкавиците на терен, по време на реални бури. Старото схващане било, че всяка светкавица намалява интензивността на бурята, защото намалява разликата в електрическите заряди на облаците и земята. Някои изследователи обаче стигнали до извода, че светкавиците имат точно обратния ефект — рязко увеличават заряда на бурята. Механизмът на това явление още не бил проучен докрай, но се предполагало, че е свързан с рязкото покачване на температурата в близост до светкавицата или пък с ударната вълна, която добавяла своята турбулентност към съществуващата вече турбулентност в центъра на бурята. Във всеки случай сега била на мода теорията, че ако можеш да генерираш допълнителни светкавици, бурята ще стане по-силна.

— А паяжините? — попита Евънс.

— Те са малки ракети с прикачени към тях микровлакнови кабели. Издигат се на триста метра в облачния слой, кабелите служат като проводници с ниско съпротивление и така се създава светкавица.

— Значи ракетите правят допълнителни светкавици? Това ли е предназначението им?

— Да. Това е идеята.

Евънс не беше убеден.

— Кой плаща за всичките тези изследвания? Застрахователните компании?

Кенър поклати глава.

— Всички те са класифицирана информация.

— Значи са военните, така ли?

— Правилно.

— Военните плащат за метеорологични изследвания?

— Ами, замисли се и ще разбереш — отвърна Кенър.

Евънс изпитваше дълбок скептицизъм към всичко, свързано с военните. Идеята, че те плащат за изследване на времето, му се струваше същото нелепо изхвърляне като сдобилите се с позорна слава седалки за тоалетна по шестстотин долара парчето и френските ключове по хиляда.

— Ако питаш мен, това си е чисто прахосничество.

— В ПОФ не мислят така — каза Кенър.

Точно в този момент се обади Санжонг — разпалено. Евънс беше забравил, че е войник. Каза, че онзи, който контролира времето, контролира и бойното поле. Това била отдавнашна мечта на военни те. Естествено че щели да харчат пари за това.

— Значи според теб наистина може да се направи?

— Да — отвърна Санжонг. — Защо сме тук според теб?

Спортните джипове се движеха в междините между обраслите с гора хълмове северно от парк Маккинли. Редуваха се гъста гора и открити пространства. Сара погледна Питър. Симпатичен беше, с физика на атлет. Но понякога се държеше като женчо.

— Спортуваш ли нещо? — попита тя.

— Естествено.

— Какво?

— Скуош. И малко европейски футбол.

— О!

— Виж какво, само защото не мога да стрелям… Аз съм адвокат, за Бога.

Беше разочарована от него, без дори да знае защо. Сигурно защото й беше нервно и би предпочела да е в компетентна компания.

Някой като Кенър — приятно й беше с него. Той знаеше толкова много и сякаш всичко му се удаваше с лекота. Знаеше какво става. И реагираше бързо на всяка ситуация.

Докато Питър беше приятен човек, но…

Загледа се в ръцете му на волана. Шофираше добре. А днес това беше важно.

Вече не беше слънчево. Приближаваха се към буреносните облаци. Денят беше станал мрачен, зловещ, заплашителен. Пътят напред бе пуст. Не бяха виждали друга кола, откакто излязоха от парка.

— Още колко остава? — попита Евънс.

Сара погледна GPS-а.

— Седем-осем километра.

Той кимна. Сара се размърда на мястото си, нагласи кобура с револвера така, че да не й убива, и погледна в страничното огледало от своята страна.

— Мамка му!

— Какво има?

Зад тях се движеше очукан син пикап. С аризонски номера.

ОРОРАВИЛПонеделник, 11 октомври10:22

— Сега го закъсахме — каза Сара.

— Защо? — попита Евънс. После погледна в огледалото за обратно виждане и видя пикапа. — Кои са тези?

Сара взе радиостанцията.

— Кенър. Забелязаха ни.

— Кой? — попита Евънс. — Кои са тези?

Радиото изпука.

— Къде сте? — попита Кенър.

— На шосе 95. На около шест километра от мястото.

— Добре — каза Кенър. — Придържайте се към плана. Доколкото е възможно.

— Кои са тези? — за трети път попита Евънс и пак погледна в огледалото.

Синият пикап ги настигаше бързо. Много бързо. След миг ги удари силно отзад. Евънс се стресна, зави, после овладя джипа и извика:

— Какво става?!

— Просто карай, Питър.

Сара държеше револвера в скута си и гледаше в страничното огледало.

Синият пикап беше изостанал малко, но сега отново скъсяваше дистанцията.

— Идва пак…

Може би защото Питър настъпи газта, този път ударът беше изненадващо лек. Почти не се усети. Питър взимаше опитно завоите и току поглеждаше в страничното огледало.

Синият пикап отново изостана. Преследва ги през следващия километър, но така и не се приближи на повече от пет-шест дължини.

— Не разбирам — каза Евънс. — Ще ни ударят ли, или не?

— Май не — каза тя. — Я намали малко да видим какво ще стане.

Той намали скоростта до шейсет.

Синият пикап също намали и изостана още повече.

— Просто ни следват — каза тя.

Защо?

Първите редки капки дъжд опръскаха предното стъкло. Пътят напред се нашари на точки. Но още не беше завалял истински дъжд.

Синият пикап изостана още повече.

Зад поредния завой право пред тях видяха сребрист осемнайсетколесен камион с голямо ремарке. Влачеше се бавно, с не повече от петдесет километра в час. На задните му врати пишеше „А&Р“.

— Мамка му! — изруга Евънс. В страничното огледало все така се виждаше синият пикап. — Сгащиха ни.

Изви, за да задмине големия камион с ремаркето, но шофьорът му моментално свърна към средата на шосето и Евънс намали и изпъшка:

— В капан сме!

— Не знам — каза тя. — Не разбирам какво става.

Камионът с ремаркето им препречваше пътя, но синият пикап беше изостанал още повече, на няколкостотин метра зад тях.

Тя още се чудеше какво става, когато светкавица удари встрани от пътя, близо до тях. Едва ли беше на повече от десет метра — нажежена до бяло ослепителна светлина и оглушителен трясък. И двамата подскочиха.

— Боже, за една бройка да ни удари! — викна Евънс. — Да…

— Не бях виждал светкавица толкова отблизо.

Преди тя да му отговори, удари втора светкавица, право пред тях. Звукът беше като от взрив; Евънс завъртя инстинктивно волана, макар светкавицата вече да я нямаше.

— Мама му стара!

Сара вече стигаше до смътно заключение.

Третата светкавица удари самата кола — оглушителен трясък и внезапна тежест, от която ушите я заболяха зверски, и бяло сияние, обвило джипа като пашкул. Евънс изкрещя ужасено и пусна волана. Сара го хвана и изправи колата.

Четвърта светкавица се стовари отляво, на сантиметри от колата. Прозорецът откъм шофьорското място се напука.

— Мама му стара! — повтаряше Евънс. — Мама му стара! Какво става, за Бога!

За Сара беше повече от очевидно.

Те привличаха светкавиците.

Изтрещя нова, незабавно последвана от друга, която удари предния капак и плъзна нажежени бели назъбени пръсти по цялата кола, после изчезна. На капака остана огромна черна вдлъбнатина.

— Не мога да го направя — повтаряше като в транс Евънс. — Не мога! Не мога!

— Карай, Питър — викна Сара и го стисна здраво за лакътя. — Карай!

Още две мълнии ги удариха една след друга. Сара усети миризмата на нещо горящо — не можа да определи какво. Но вече знаеше защо ги бяха ударили толкова леко втория път.

Синият пикап беше забил нещо в задната броня на джипа. Нещо електронно. И сега то привличаше светкавиците.

— Какво ще правим? Какво ще правим? — скимтеше Евънс. Надаваше вой при всяко ново попадение.

А те бяха в капан, движеха се по тясно шосе, от двете страни ги притискаше гъста борова гора…

Нещо я човъркаше, някаква мисъл.

Гора… Нещо за гората, но какво?

Нова светкавица пропука задното стъкло като насочен експлозив. Друга ги удари толкова силно, че джипът подскочи, все едно го беше ударил парен чук.

— Писна ми вече, край — каза Евънс и завъртя рязко волана. Джипът излезе от платното и пое по черен път през гората. Сара зърна някаква очукана табела, име на селище. Попаднаха в почти пълен мрак под огромните зелени борове. Но светкавиците спряха.

„Разбира се — помисли тя. — Дърветата!“

Колата още привличаше светкавиците, но сега те щяха да удрят високите дървета над тях.

И само след миг наистина стана така. Чу се остър трясък малко зад тях и светкавицата блесна по дължината на висок бор, разцепя дънера му и дървото лумна в пламъци.

— Ще избухне горски пожар.

— Не ми пука — каза Евънс. Караше бързо. Джипът се тресеше по черния път, но беше с високо окачване и Сара знаеше, че поне от тази страна не ги очакват неприятни изненади.

Погледна назад — дървото гореше, огънят се разпространяваше като пръсти по земята.

Гласът на Кенър изпука от радиото:

— Сара, какво става?

— Наложи се да излезем от пътя. Удари ни светкавица.

— Много светкавици! — изкрещя Евънс. — Една след друга!

— Намерете устройството, което ги привлича — каза Кенър.

— Мисля, че е прикачено към колата — каза Сара. Още преди да си довърши изречението, нова светкавица удари пътя току пред тях. Светлината й беше толкова ярка, че пред очите й заплуваха зелени ивици.

— Тогава зарежете колата — каза Кенър. — Излезте и се привеждайте ниско.

И прекъсна връзката. Евънс продължи да кара. Джипът подскачаше по коловозите.

— Не искам да излизаме — викна Евънс. — Вътре е по-безопасно. Гумите ни изолират.

— Да, но нещо гори — каза тя и подуши.

Колата подскочи силно. Сара се опита да запази равновесие, без да докосва металните врати.

— Не ми пука! Трябва да останем в колата.

— Резервоарът може да избухне…

— Не искам да слизам — каза той. — Няма да сляза. — Кокалчетата му бяха побелели върху волана. Сара видя напред поляна. Широка, с висока жълта трева.

Светкавица удари със страховит трясък и страничното огледало се пръсна. Миг след това се чу тихият звук на излизащ под налягане въздух и джипът се килна на една страна.

— О, мамка му! — възкликна Евънс. — Спукахме гума.

— Край на изолацията — каза Сара.

Колата беше полегнала ниско, шасито стържеше по коловозите.

— Питър! — викна тя.

— Добре де, добре, остави ме поне да стигна до поляната.

— Нямаме толкова време.

Само че пътят се поизравни и джипът продължи по-бързо и излезе на поляната. Дъждовни капки опръскаха предното стъкло. Над тревата се виждаха покривите на дървени сгради, избелели от слънцето. С известно закъснение Сара си даде сметка, че това е град-призрак. Или изоставено миньорско селище.

Право пред тях имаше табела — „ОРОРАВИЛ, нас. 82“. Удари нова светкавица, Евънс за миг изгуби управление, блъсна знака с табелата и тя издрънча на земята.

— Питър, мисля, че бяхме дотук.

— Добре де, нека се приближа още малко…

— Веднага, Питър!

Той наби спирачки и двамата едновременно отвориха вратите. Сара се хвърли по корем на земята. Нова мълния падна толкова близо до нея, че горещата вълна я блъсна и тя се затъркаля. Ревът беше оглушителен.

Заобиколи джипа на четири крака и спря до задната страна. Евънс беше от другата му страна и викаше нещо, но тя не го чуваше. Огледа задната броня. Нищо нямаше там, никакво устройство.

Нищо нямаше.

Но не й остана време да мисли, защото нова светкавица удари до задницата на джипа, разклати го и задното стъкло се пръсна и я засипа с отломки. Тя овладя паниката си и запълзя, приведена максимално в тревата, към най-близката сграда.

Евънс беше някъде напред и й крещеше нещо. Само че тя не го чуваше през оглушителните трясъци. Молеше се само за още няколко секунди затишие преди следващата светкавица, само няколко…

Ръцете й докоснаха дърво. Дъска.

Стъпало.

Запълзя напред, като избутваше настрани високата трева, и ето че видя веранда, погледът й обхвана полуразрушена сграда, от стрехата се люлееше сивкава табела, толкова избеляла, че не успя да разчете надписа. Евънс беше вътре и тя запълзя бързо напред, без да обръща внимание на забилите се в ръцете й тресчици, а той крещеше ли, крещеше.

Най-после чу какво й вика толкова настоятелно:

— Пази се от скорпионите!

Бяха навсякъде по дървената веранда — миниатюрни, бледожълти, с вдигнати жила. Поне двайсетина. Движеха се изненадващо бързо, настрани като раци.

— Стани!

Тя се изправи и хукна, усещаше как скорпионите хрущят под подметките й. Нова светкавица удари покрива на сградата, събори табелата и тя падна на верандата сред облак прах.

Най-после вътре. Евънс стоеше с вдигнати юмруци и крещеше:

— Успяхме! Успяхме!

— Поне не бяха змии — прошепна тя. Едва си поемаше дъх.

— Какво?

— Винаги има гърмящи змии в стари къщи като тази.

— О, Господи!

Навън изтрещя гръмотевица.

И мълниите пак заваляха.

Сара гледаше джипа през мръсното напукано стъкло на прозореца и си мислеше, че откакто бяха изскочили от него, не го беше ударила нито една светкавица… опитваше се да разсъждава трезво… не беше открила нищо на задната броня… тогава защо пикапът ги беше забърсал втория път? Трябваше да има някакво обяснение. Обърна се да попита Евънс дали не е забелязал…

Поредната светкавица проби покрива, разхвърчаха се дъски. Мълнията остави почерняла шарка от назъбени линии по пода, като сянката на драка. Замириса силно на озон. Тънки струйки дим се заиздигаха от сухите подови дъски.

— Цялата къща може да рухне — каза Евънс. — Да се махаме!

— Наведи се — каза Сара и тръгна след него.

Дъждът се беше усилил, тежки капки я удряха по раменете и гърба, докато тичаха към следващата къща. Тя беше с тухлен комин и изглеждаше по-стабилна. Прозорците обаче бяха същите — напукани и покрити с дебел слой прах и мръсотия.

Вратата зееше. Сара влетя вътре. Светкавица удари на крачка зад нея, покривът над верандата провисна и един от страничните подпорни стълбове се счупи. Ударната вълна помля предните прозорци в дъжд от мръсни стъкълца. Сара закри лицето си с ръце — и когато ги свали, видя, че са в ковачница. В средата на помещението имаше пещ, а над нея от тавана висяха най-различни ковашки инструменти.

На стените имаше подкови, маши, всякакви метални неща.

Тук беше пълно с метал!

Гръмотевицата загромоли зловещо.

— Трябва да се махнем оттук — извика Евънс. — Тук не…

Не можа да довърши. Следващата светкавица го събори — прогори си път през покрива, покрай железните инструменти и в ковашката пещ. Разхвърчаха се тухли. Сара приклекна, запушила ушите си, тухлите я заудряха по раменете, гърба, краката… събориха я… силна болка избухна зад челото й и рояк звезди се изсипа за миг пред погледа й — а после я захлупи мрак и грохотът на гръмотевицата утихна в безкрайна тишина.

В ГОРАТАПонеделник, 11 октомври11:11

Кенър се намираше на двайсет и пет километра оттам — караше на изток по шосе 47 и слушаше честотата на Сара. Предавателят й още беше включен, прикрепен за колана й. Трудно му беше да прецени какво става, защото всяка светкавица предизвикваше статичен шум, който траеше петнайсетина секунди. Все пак схвана основното — Евънс и Сара бяха излезли от джипа, но светкавиците не бяха спрели. Тъкмо напротив — изглежда, ги бяха последвали.

Кенър не беше спрял да крещи в предавателя си, за да се свърже със Сара, но не успяваше — тя може би беше намалила звука или… не искаше да мисли за по-вероятното. Непрекъснато повтаряше: „Вас следват!“ — крещеше го отново и отново.

Но тя не отговаряше.

След поредния статичен шум Кенър смени каналите.

— Санжонг?

— Да, професоре?

— Слушаш ли?

— Да.

— Къде си? — попита Кенър.

— На шосе 190, движа се на север. Приблизително на пет километра от паяжината.

— Има ли светкавици при теб?

— Не. Но тук дъждът едва сега започва. Пръска слабо.

— Добре. Ще ти се обадя пак.

Включи отново на канала на Сара. Пак статичен шум, но отслабващ.

— Сара! Чуваш ли ме? Сара! Сара!

Чу кашляне, далечно и глухо.

— Сара!

Прещракване. Нещо изпращя. Някой бъзикаше радиото. Кашлица.

— Аз съм Питър. Питър Евънс.

— Какво става?

— … е мъртва.

— Какво?

— Мъртва е. Сара е мъртва. Удари я тухла и тя падна, а после една мълния удари право в нея — и е мъртва. Тук съм, до нея. Мъртва е, мамка му, мъртва е…

— Опитай дишане уста в уста.

— Казвам ти, мъртва е.

— Питър. Уста в уста!

— О, Господи… синя е…

— Това означава, че е жива, Питър.

— … като труп, като… труп…

— Питър, чуй ме!

Но Евънс не чуваше нищо. Идиотът му с идиот беше сложил пръст на бутона за предаване и не се сещаше да го пусне. Кенър безпомощно изпсува. А после от радиото изригна силен статичен шум. Кенър знаеше какво означава това.

Нова светкавица. Силна.

— Санжонг?

Вече и по канала на Санжонг се чуваше само статичен шум. Десет секунди, петнайсет. Значи и при Санжонг бе имало светкавица. Едва сега Кенър разбра каква трябва да е причината.

Санжонг най-после се включи, кашляше.

— Как си?

— Удари светкавица. Съвсем до колата. Направо не е за вярване, буквално на сантиметри.

— Санжонг — каза Кенър. — Мисля, че е заради радиостанциите.

— Сериозно?

— Откъде ги взехме?

— Получих ги с Федерал Експрес от Вашингтон.

— Пакетът лично ли ти беше доставен?

— Не. Доставили са го в мотела. Собственикът ми го даде, когато се настаних… Но кутията беше запечатана.

— Изхвърли я — каза Кенър.

— Тук няма покритие на мобилните. Няма как да поддържаме връзка…

И нищо повече. Само статичен шум.

— Питър.

Никакъв отговор. Само тишина. Дори и статичен шум нямаше.

— Питър. Отговори ми. Питър. Чуваш ли ме?

Нищо. Мълчание.

Кенър изчака няколко секунди. Евънс не отговаряше.

Първите капки дъжд нашариха предното стъкло на Кенър. Той свали прозореца и изхвърли радиостанцията.

Но беше се отдалечил и стотина метра, когато зад него удари мълния.

Определено беше заради радиостанциите.

Някой се беше добрал до тях. Във Вашингтон? Или в Аризона? Можеше само да гадае, а и в момента това нямаше значение. Грижливо координираният им план вече беше неизпълним. Ситуацията изведнъж беше станала крайно опасна. Бяха планирали да ударят трите ракетни реда едновременно. Сега това нямаше как да стане. Разбира се, той все още можеше да свърши своята част от работата. Ако Санжонг беше жив, също би могъл да стигне до втората паяжина, но атаката им нямаше да е координирана. Ако един от двамата закъснееше, екипът при втората паяжина щеше да бъде предупреден по радиото и щеше да чака в засада. В това Кенър изобщо не се съмняваше.

А Сара и Евънс бяха или мъртви, или извън строя. Колата им беше повредена. Със сигурност нямаше да стигнат до третата паяжина.

Така. Значи една обезвредена паяжина. Може би две.

Щеше ли да е достатъчно?

Може би.

Погледна пътя напред — бледа ивица под тъмните небеса. Не се питаше дали приятелите му са живи, или не. Може би и тримата бяха мъртви. Но ако той не спреше бурята, стотици щяха да загинат. Деца, цели семейства. Хартиени чинии за пикник щяха да се белеят в калта, докато спасителите изравят телата.

Трябваше да намери начин да я спре.

Караше напред, в бурята.

МАККИНЛИПонеделник, 11 октомври11:29

— Мамо! Мамо! Брад ме удари! Мамо! Скарай му се!

— Хайде стига, деца…

— Брадли? Колко пъти трябва да ти казвам? Остави сестра си на мира!

Рейнджърът от аризонския пътен патрул Мигел Родригес стоеше до колата си и държеше под око пикника, който беше в разгара си. Вече беше единайсет и половина и децата започваха да огладняват. Започваха да се бият. Из целия парк барбекютата работеха на пълна пара, дим се издигаше към смрачаващото се небе. Някои от родителите попоглеждаха притеснено нагоре, но никой не се канеше да си тръгва. А и тук още не валеше, макар че откъм север долиташе грохот на гръмотевици.

Родригес погледна рупора на седалката на колата. Вече половин час чакаше агент Кенър да се обади по радиостанцията и да му каже да опразни парка.

Само че той още не се беше обадил.

А му беше дал изрични указания. Да не се извеждат хората от парк Маккинли, преди да му е дал знак.

Рейнджър Родригес не разбираше защо трябва да чака, но Кенър беше настоял. Казал бе, че е въпрос на национална сигурност. Родригес и това не разбираше. Как може един нищо и никакъв пикник в парка да е въпрос на национална сигурност?

Но беше получил заповед. Така че продължи да чака, нетърпелив и притеснен, като току поглеждаше небето. Дори когато по радиото съобщиха, че се очаква порой в източните окръзи от Кайента до Ту Ганс и Камп Пейсън — район, в който попадаше и Маккинли — Родригес продължи да чака.

Нямаше как да знае, че обаждането, което очаква, никога няма да дойде.

ОРОРАВИЛПонеделник, 11 октомври11:40

Питър Евънс си даваше сметка, че се е спасил единствено благодарение на лекия гъдел, който беше усетил, докато държеше радиостанцията в потната си ръка. Малко преди това беше стигнал до извода, че нещо кара светкавиците да ги следват навсякъде. Нищо не разбираше от наука, но все пак съобрази, че трябва да е нещо метално или електронно. Докато говореше с Кенър, беше усетил лек гъдел от устройството — и импулсивно го беше метнал в другия край на стаята. Радиото падна върху нещо като голямо менгеме, метално, приличаше на капан за мечки.

Светкавицата се стовари само миг по-късно, нажежена до бяло и ревяща, и Евънс се хвърли по очи върху мъртвата Сара. Докато ушите му звънтяха от грохота, за миг му се стори, че долавя в тялото под себе си някакво движение.

Побърза да се изправи и се закашля. Стаята беше пълна с дим. Отсрещната стена гореше, пламъците още бяха малки, но вече я облизваха. Погледна Сара. Беше синя и студена. Нямаше съмнение, че е мъртва. Сигурно си бе въобразил онова помръдване, но…

Стисна носа й и започна да й прави изкуствено дишане. Устните й бяха студени. Това го изплаши. Сигурен беше, че е мъртва. Горещи въглени и пепел летяха във въздуха. Трябваше да се махне, преди цялата сграда да е рухнала отгоре му. Обърка броенето, но нали все пак вкарваше въздух в дробовете й.

Нямаше смисъл. Пламъци заприпукваха около него. Той погледна нагоре и видя, че гредите по тавана са се запалили.

Обхвана го паника. Хукна към вратата и изскочи навън.

Поройният дъжд го намокри моментално — съвсем беше забравил за него. Това го вразуми. Погледна назад и видя Сара на пода. Не можеше да я остави така.

Изтича обратно в къщата, хвана я за ръцете и я извлече навън.

Отпуснатото й тяло беше изненадващо тежко. Главата й висеше, очите й бяха затворени, устата зееше. Мъртва си беше.

Пусна я в жълтата трева, коленичи и пак почна изкуственото дишане. Не знаеше колко време продължи да го прави — да издишва в устата й, да брои до пет, после пак. Една минута? Две? Може би пет. Безсмислено беше, но той продължаваше, защото по някакъв странен начин ритъмът облекчаваше собствената му паника, беше нещо, върху което да се съсредоточи. Клечеше под поройния дъжд на някакъв горящ изоставен град и не му оставаше друго освен…

Сара повърна. Тялото й внезапно се стегна и той я пусна сащисан. Последваха още няколко напъна на сухо, после жесток пристъп на кашлица.

— Сара…

Тя изстена и се размърда. Той я прегърна и я притисна към гърдите си. Дишаше. Но очите й бяха подбелени. Изглежда, беше в безсъзнание.

— Сара, събуди се…

Тя кашляше, тялото й се тресеше. Питър се зачуди дали няма да се задави и да умре.

— Сара…

Тя разтърси глава, отвори очи, погледна го и каза:

— О, Господи! Ще ми се пръсне главата.

Питър насмалко да се разреве.

Санжонг си погледна часовника. Дъждът се беше усилил, чистачките работеха на бързи обороти. Съвсем беше притъмняло и той караше на фарове.

Отдавна беше хвърлил радиостанцията и светкавиците бяха оставили колата му на мира. Но пък продължаваха другаде — чу се грохотът на поредната, далечен. Провери координатите на GPS-а — намираше се само на няколкостотин метра от паяжината, която трябваше да обезвреди.

Огледа пътя напред за отбивката. И видя първата група ракети да полита към небето — като черни птици, гмуркащи се в тъмните, врящи облаци.

И след миг грозд от светкавици се срина надолу по кабелите.

Петнайсет километра на север Кенър видя ракетите да се изстрелват от третата паяжина. Прецени, че са петдесетина, което означаваше, че има още сто в изходна позиция, на земята.

Стигна до страничния път, зави надясно и веднага излезе на открито. В единия край на поляната беше спрял голям осемнайсетколесен камион. До кабината му стояха двама мъже в Жълти непромокаеми комбинезони. Единият държеше дистанционно устройство.

Кенър не се поколеба. Завъртя волана на джипа и го насочи право към мъжете. Те застинаха и чак в последния момент се хвърлиха настрани. Джипът остърга кабината и пое към паяжината.

В страничното огледало Кенър видя мъжете да се изправят. Караше през кабелите, опитваше се да смачка установките с дебелите гуми. Чуваше ги как изскърцват една след друга. Надяваше се, че това ще е достатъчно да предотврати следващото изстрелване, но грешеше.

Точно пред него следващите петдесет ракети изплюха пламък и се стрелнаха към небето.

Санжонг беше стигнал до другата поляна. Вдясно имаше дървена хижа и голям камион, паркиран до нея. Прозорците на хижата светеха и вътре се виждаха движещи се силуети. От предната врата излизаха кабели и изчезваха в тревата.

Той подкара право към хижата и включи пътния компютър на джипа.

Един мъж с автомат излезе от хижата. От дулото изригна пламък и предното стъкло на джипа се пръсна. Санжонг отвори вратата и изскочи навън — държеше пушката далеч от тялото си, — падна и се претърколи в тревата.

Джипът се блъсна в хижата. Вдигна се пушек, чуха се крясъци. Санжонг беше само на двайсетина метра оттам. Зачака. След миг мъжът с автомата се показа иззад джипа. Викаше възбудено.

Санжонг стреля и мъжът падна.

Санжонг чакаше. Втори мъж излезе и закрещя нещо. Видя падналия, отскочи и приклекна зад предната броня на джипа. Наведе се напред и извика на другаря си.

Санжонг стреля и по него. Мъжът изчезна, но Санжонг не беше сигурен дали го е улучил.

Вече трябваше да смени позицията си. Дъждът беше свел тревата и тя не можеше да му осигури достатъчно прикритие. Претърколи се бързо и запълзя предпазливо напред; опитваше се да види какво става в хижата. Само че колата беше смазала предната врата и светлината вътре беше угаснала. Сигурен беше, че в хижата има още хора, но в момента не виждаше никого. Виковете бяха спрели. Чуваше се само грохотът на гръмотевиците и плисъкът на дъжда.

Напрегна слух. Чу пращене на радиостанция. И гласове.

Да, в хижата имаше още хора.

Зачака в тревата.

Дъждът се стичаше в очите на Евънс и му пречеше да смени колелото на джипа. Най-после свърши, избърса очите си, после затегна болтовете още веднъж. Просто за по-сигурно.

Сара го чакаше на дясната седалка. Беше успял някак да я довлече до джипа. Още беше замаяна, така че Евънс се изненада, като я чу да му вика нещо през дъжда.

Вдигна глава.

И видя фарове в другия край на поляната.

Примижа.

Синият пикап.

— Питър!

Той хвърли ключа и скочи зад волана. Сара вече беше запалила двигателя. Синият пикап се приближаваше бързо.

— Тръгвай — викна Сара.

Евънс настъпи газта, зави и подкара през гората — обратно по пътя, по който бяха дошли. Дъждът беше угасил пожара в ковачницата. От нея беше останала димяща развалина, забулена от облаци пара.

Синият пикап мина покрай ковачницата, без да намали. И пое по пътя след тях.

Кенър обърна и подкара към големия камион. Мъжете още стояха там, единият още държеше дистанционното. Другият беше извадил пистолет и започна да стреля. Кенър натисна педала за газта и полетя право към тях. Удари онзи с пистолета. Тялото му изхвърча във въздуха и прелетя над джипа. Другият се измъкна някак. Кенър завъртя волана.

Мъжът, когото беше блъснал, се изправяше със залитане. Другият не се виждаше никъде. Залитащият вдигна пистолета си миг преди Кенър да го блъсне пак. Той падна и джипът мина отгоре му. Кенър се огледа за другия — онзи с дистанционното управление.

Нямаше го.

Завъртя волана. Можеше да е само на едно място.

Кенър подкара право към камиона.

Санжонг чу рева на мощен двигател, като на камион. Джипът му препречваше погледа. Камионът беше зад джипа. Чу как включват на скорост, на задна скорост.

Скочи и хукна. Покрай него свирна куршум. Той отново се хвърли по корем.

Бяха оставили някого в хижата.

Запълзя към камиона. В тревата край него се забиваха куршуми. Бяха открили позицията му. Това означаваше…

Той избърса водата от очите си и погледна през окуляра на пушката.

Онзи беше на покрива на хижата. Почти не се виждаше, освен когато се надигнеше, за да стреля.

Санжонг стреля малко под линията на билото. Знаеше, че куршумът ще мине през дървото. Не видя стрелеца. Пушката му обаче се плъзна надолу по наклонения покрив.

Санжонг хукна към камиона — но той вече бе потеглил. Само червените стопове просветваха в дъжда.

Кенър лежеше на земята. Виждаше мъжа — неясен силует под шасито на камиона.

— Не стреляй, не стреляй! — викна онзи.

— Излез бавно — извика Кенър. — И да ти виждам ръцете.

— Само не стреляй…

— Излез. Много бавно и…

Внезапен откос. Мократа трева край него изригна.

Кенър заби лице във влажната пръст и зачака.

— По-бързо! — каза Сара и хвърли поглед през рамо.

Джипът подскачаше в калта, фаровете шареха диво.

— Май няма да мога… — отвърна Евънс.

— Настигат ни! — каза тя. — Дай по-бързо!

Почти бяха излезли от гората. Евънс виждаше шосето само на трийсетина метра пред тях. Спомни си, че първият участък на черния път не е толкова изровен, и натисна газта.

Излезе на шосето и подкара на юг.

— Какво правиш? — извика Сара. — Трябва да отидем при ракетите.

— Вече е късно. Връщаме се в парка.

— Обещахме на Кенър, че…

— Късно е — каза той. — Виж бурята. Вече е в разгара си. Трябва да отидем да помогнем на хората в парка.

Включи чистачките на бързи обороти и натисна газта.

Синият пикап излезе на шосето и ги последва.

Рейнджър Мигел Родригес наблюдаваше водопада. Само преди час той приличаше на бистра мъглица, сипеща се от ръба на скалата. Сега кафенееше и беше по-обилен. Реката също започваше да се пълни. Течението беше станало по-бързо, цветът — калнокафяв.

Но в парка все още не валеше. Във въздуха определено се усещаше влага, а и беше заросило по едно време, но дъждецът спря бързо. Част от семействата бяха зарязали барбекютата си и прибираха багажа в колите, но повечето не обръщаха внимание на идващата буря. Директорът на училището обикаляше хората и им казваше, че времето ще се оправи, насърчаваше ги да останат.

Родригес беше неспокоен. Подръпна яката на униформата си — беше овлажняла и жулеше неприятно врата му. Крачеше нервно пред отворената врата на колата. Чу по полицейското радио да предупреждават за поройни дъждове в окръг Клейтън, където се намираше и парк Маккинли. Не му се искаше да чака повече, но въпреки това се колебаеше.

Не разбираше защо Кенър не се обажда. Паркът се намираше в каньон и бяха налице всички признаци за потенциален порой. Родригес имаше достатъчно опит и знаеше, че е крайно време да изведе хората от парка.

Защо не се обаждаше Кенър?

Потропа с пръсти по вратата на колата.

Реши да изчака още пет минути.

Пет минути. Не повече.

Най-много го притесняваше водопадът. Кафеникавият му цвят беше прогонил хората и повечето се бяха преместили встрани. Но неколцина тинейджъри още се плискаха във вира отдолу. Родригес знаеше, че всеки миг водата ще повлече камъни през ръба. Дори малък камък можеше да убие човек при такава височина.

Тъкмо си мислеше, че трябва да изкара младежите от района на водопада, когато забеляза нещо странно. Високо върху скалата, където водата се спускаше през ръба, имаше ван с антена. Приличаше на онези, подвижните телевизионни станции. Нямаше надпис отстрани, само някакво лого. Беше далеч и не можеше да го различи ясно. Видя човек с камера да излиза от вана и да заема позиция до водопада — приклекна с камерата на рамо, насочена надолу, към парка. Жена с пола и блуза застана до него и започна да сочи ту насам, ту натам. Явно му казваше къде да снима, защото той въртеше камерата в указаните посоки.

Определено беше репортерски екип.

Той си помисли: репортерски екип заради някакъв си училищен пикник?

Примижа, за да види по-добре логото на вана. Беше в жълто и синьо, нещо като пресичащи се кръгове. Не приличаше на никоя от местните телевизии. Имаше обаче нещо определено зловещо в този екип, появил се тук заедно с началото на бурята. Реши, че ще е добре да отиде да си поприказва с тия хора.

Кенър не искаше да убива човека, скрил се под камиона. Досега не беше залавян член на ПОФ, а този изглеждаше потенциален кандидат да е първият. По гласа му Кенър познаваше, че е уплашен. А и гласът звучеше младежки — някое хлапе на двайсетина години. Сигурно бе потресен от смъртта на приятеля си. И определено не се оправяше добре с автомата.

Освен това със сигурност го беше страх, че ще умре. Може и да не беше вече толкова уверен в каузата си.

— Излез — извика Кенър. — Излез и няма да ти направя нищо.

— Да го духаш! — отвърна онзи. — Кой си ти бе, шибаняк такъв? Какъв ти е проблемът бе, смотльо? Не разбираш ли? Ние се опитваме да спасим планетата.

— Нарушавате закона — каза Кенър.

— Ха, законът — презрително изсумтя онзи. — Законите обслужват корпорациите, които замърсяват природата и тровят хората.

— В момента вие убивате хора — каза Кенър. Изтрещя гръмотевица и зад черните облаци просветна мълния. Този разговор посред буря беше нелеп.

Но пък си струваше да спипа тоя тип жив.

— Никого не убивам — каза младежът.

— Убиваш малки деца — каза Кенър. — В парка. Убиваш семейства, излезли на пикник.

— Невинните жертви са неизбежни при осъществяването на социална промяна. Историята ни учи на това.

Кенър можеше само да гадае дали този тип наистина си вярва, дали са го надъхали в колежа, или просто му се е размътил мозъкът от страх. Или пък се опитва да размъти неговия мозък…

Погледна надясно, под джипа. И видя два крака. Някой заобикаляше джипа, за да му излезе в гръб.

О, по дяволите! Прицели се и стреля, право в глезена на човека от другата страна на джипа. Той изкрещя от болка и падна по гръб — Кенър го виждаше изпод колата. Не беше млад — може би на четиридесет или четиридесет и пет. С брада. Носеше автомат и се претърколи по корем да стреля…

Кенър стреля два пъти. Главата на мъжа се килна рязко назад, той изпусна автомата и повече не помръдна, тялото му замря изпружено в тревата.

Младежът под камиона пак започна да стреля. Куршумите летяха напосоки. Няколко се забиха в джипа. Кенър лежеше в тревата, заровил лице в пръстта.

Когато стрелбата спря, извика:

— Последен шанс!

— Майната ти!

Кенър чакаше. Проточи се дълго мълчание. Кенър слушаше дъжда. Валеше все по-силно.

Чакаше.

Онзи изкрещя:

— Чу ли ме бе, педераст такъв?

— Чух те — каза Кенър и стреля.

„Това си е истински порой“, мислеше си Евънс, докато стискаше волана. Дъждът се изливаше на пелени. Чистачките работеха на пълни обороти, но и така Евънс почти не виждаше пътя напред.

Беше намалил скоростта до осемдесет, а после и до шейсет километра в час. Сега караше с петдесет. Пикапът отзад също беше намалил. Не беше въпрос на избор.

Подмина няколко коли — всичките бяха отбили встрани от пътя и чакаха бурята да отмине. Както постъпват разумните хора.

Шосето плуваше във вода и всяко по-ниско място се беше превърнало я в езеро, я в бързоструен поток. На места не можеше да прецени колко е дълбока водата, а не искаше да намокри двигателя. Форсираше, за да го опази сух.

Не се виждаха никакви пътни знаци. Беше тъмно почти като през нощта и фаровете му бяха включени, но не помагаха особено. Виждаше се само няколко метра напред.

Погледна към Сара, но тя седеше безучастно и се взираше напред. Не помръдваше, не говореше. Зачуди се дали е добре.

Понякога виждаше светлините на пикапа в страничното огледало, понякога — не. Толкова беше силен дъждът.

— Мисля, че вече сме близо до парка — каза той. — Но не съм сигурен.

Предното стъкло започваше да се изпотява. Той го изтри с ръкав. Сега се виждаше малко по-добре. Намираха се на върха на малко възвишение и шосето се спускаше към…

— О, мамка му!

— Какво? — попита Сара.

— Виж.

В подножието на хълма течеше цяла река.

Евънс нямаше представа колко е дълбока. Може би не много.

— Питър — каза Сара. — Защо спря?

— Не знам дали мога да мина — каза той. — Не знам колко е дълбоко…

„Петнайсет сантиметра вода могат да отнесат лека кола“.

— Нямаш избор.

В страничното огледало се появиха светлините на синия пикап. Евънс подкара надолу. Държеше под око огледалото, за да знае какво прави пикапът. Намали като тях, но не спря, а ги последва по нанадолнището.

— Стискай палци — каза Евънс.

— Стискам и на краката.

Джипът навлезе във водата. Тя се разплиска от двете му страни — пръските стигаха до прозорците, — загъргори под шасито. Евънс с ужас си помисли, че двигателят ще угасне, но поне засега всичко беше наред.

Отдъхна си. Наближаваха средата и изглежда, не беше чак толкова дълбоко. Не повече от шейсет-седемдесет сантиметра. Щяха да се справят.

— Питър… — Сара посочи напред.

Голям осемнайсетколесен камион идваше по шосето срещу тях. Караше на дълги. И изобщо не забавяше.

— Този е пълен идиот!

Като пълзеше бавно през водата, Евънс зави леко надясно, за да направи повече място за камиона.

Камионът мина в неговото платно.

Без изобщо да намали.

Евънс видя логото над кабината.

С червени букви пишеше: А&Р.

— Питър, направи нещо!

— Какво например?

— Направи нещо!

Тонове ревяща стомана се носеха право към тях. Той погледна в страничното огледало. Синият пикап скъсяваше дистанцията.

Бяха го сгащили отпред и отзад.

Искаха да го изкарат от пътя.

Камионът беше навлязъл в малкото езеро и ревеше напред. Водата се плискаше високо от двете му страни.

— Питър!!!

Нямаше избор.

Завъртя волана, излезе от пътя и бързият поток ги повлече.

Джипът заби нос, водата заля капака чак до предното стъкло и за миг двамата си помислиха, че ще потънат. После бронята изстърга в камъните по дъното, гумите зацепиха и колата се изправи.

За един момент Питър си помисли, че ще може да придвижи джипа по речното легло — водата не беше чак толкова дълбока, — но след това двигателят угасна, задницата се повдигна и се завъртя.

И те се понесоха безпомощно по реката.

Евънс завъртя ключа, за да запали, но без успех. Джипът се носеше бавно, люлееше се и току се удряше в камъните.

Питър погледна назад. Шосето беше останало изненадващо далеч. Сега, когато двигателят не работеше, стъклата се замъгляваха бързо и трябваше непрекъснато да ги бърше, за да вижда.

Сара мълчеше и стискаше седалката.

Колата спря в една по-голяма скала.

— Дали да не слезем?

— По-добре не, струва ми се — каза Питър. Усещаше как джипът потръпва в бързата вода.

— Аз пък мисля, че трябва.

Джипът отново се плъзна напред. Евънс пак пробва да запали, но без успех. И тогава той загря какво става и каза:

— Сара, отвори си прозореца.

— Какво?

— Отвори си прозореца.

— О! — Тя натисна копчето. — Не работи.

Евънс опита прозореца от своята страна. И той не работеше. Електрическата система беше отишла по дяволите.

За всеки случай пробва и задните прозорци. Левият се спусна плавно.

— Успяхме.

Сара не каза нищо. Гледаше напред. Потокът се движеше по-бързо, колата — също.

А после джипът се разтресе рязко и движението му се промени. Пое бързо напред, като се въртеше в бавни кръгове. Гумите вече не опираха в дъното.

— Какво стана? — Двамата трескаво започнаха да бършат предното стъкло.

— О, Господи — възкликна Сара.

Бяха в средата на бурна река. Калнокафява и бърза, водата вреше на вълни. Край тях се носеха клони. Джипът се движеше все по-бързо и по-бързо.

Подът пропускаше. Краката им бяха мокри. Евънс знаеше какво означава това.

Че потъват.

— Мисля, че трябва да излезем, Питър.

— Не. — Не можеше да откъсне поглед от вълните вряща вода. Пълно беше с бързеи, големи скали, водовъртежи. Ако имаха каски и специални екипи, може би щяха да имат шанс. Но без каски бяха обречени.

Колата се килна надясно, после се изправи. Но Питър имаше чувството, че рано или късно ще се обърне на една страна и ще потъне. И че ще потъне бързо.

Погледна през прозореца и каза:

— Това не ти ли изглежда познато? Коя е тази река?

— На кой му пука? — извика Сара.

А после Евънс каза:

— Виж!

Рейнджър Родригес видя спортния джип, който подскачаше и се въртеше, понесен от течението, и моментално включи сирената на колата си, грабна рупора и се обърна към хората в парка.

— Моля, опразнете района! Идва порой, повтарям — порой. Всички да се изтеглят към високите места, веднага!

И отново наду сирената.

— Оставете всичко. Тръгвайте, веднага!

Погледна пак към джипа, но той почти се беше изгубил от поглед, понесен от реката към надлеза Маккинли. А точно зад надлеза беше скалната стена и трийсетметровата пропаст.

Джипът и хората в него нямаше да оцелеят.

И никой не можеше да направи нищо.

Евънс не беше в състояние да мисли, да разсъждава — едва успяваше да остане в съзнание. Джипът се въртеше в бурната вода. Потъваше бавно, ледената вода им беше стигнала до коленете и допълнително нарушаваше равновесието на колата — движенията бяха станали почти непредсказуеми.

При едно по-рязко завъртане двамата си удариха главите и Сара изохка, но иначе си мълчеше. После пък Евънс си удари силно главата в рамката на вратата.

Отпред се появи надлез — шосе, поддържано от дебели бетонни колони. Всяка колона беше събрала понесени от течението отломки — сега пилоните стърчаха сред плетеници от клони, дънери, стари дъски и всякакви боклуци, така че почти нямаше място да се мине между тях.

— Сара! — извика той. — Разкопчай си колана. — Неговият колан вече беше под нивото на ледената вода и той бръкна и го откопча. Колата се носеше напред.

— Ей сега — каза тя. — Какво ще правим?

— Ще излезем.

Колата се носеше стремително напред, после се удари в плетеницата от клони. Течението я разклати, но не успя да я откъсне. Удари ги някакъв стар хладилник („Хладилник?“, помисли си замаяно Евънс). Колоната стърчеше над тях. Нивото на водата беше толкова високо, че надлезът беше само на три метра над джипа.

— По-бързо, Сара.

— Коланът ми е заял. Не мога.

Той се наведе да й помогне, заопипва под водата. Беше толкова мътна, че не виждаше какво прави.

Усети, че колата се раздвижва.

Водата пак щеше да ги понесе.

Санжонг караше бясно. Видя Питър и Сара в джипа — носеха се по течението към моста. Видя как се удариха в пилона и как преплетените клони ги уловиха в слабата си мрежа.

По моста гъмжеше от коли, изтеглящи се от парка, пътниците бяха изпаднали в паника, един през друг звучаха клаксони, цареше пълен хаос. Санжонг прекоси моста, изскочи от джипа и хукна назад.

Евънс отчаяно се мъчеше да прогони паниката. Джипът се въртеше в бурната вода, а хладилникът се удряше в тях, отново и отново. Клони се вмъкваха през счупените прозорци, върховете им мърдаха като пръсти. Коланът на Сара не помръдваше — закопчалката му беше заяла. Пръстите на Евънс бяха станали безчувствени от студа. Знаеше, че колата няма да остане още дълго тук. Усещаше как течението я дърпа, влачи я странично.

— Не мога да го откопчая, Сара…

Водата се беше покачила, вече стигаше почти до гърдите им.

— Какво да правим? — попита тя. В очите й се четеше паника.

За миг той не знаеше какво да й отговори, а после си помисли, че е пълен идиот, и се протегна през нея, буквално легна отгоре й, потопи глава под водата и заопипва от нейната страна. Издърпа метър дължина от колана и извади глава; едва си поемаше дъх.

— Мини под него! — изкрещя той. — Мушни се отдолу!

Тя го разбра веднага, сложи ръце на рамото му, натисна го и се измъкна под колана. Той отново потъна под водата, но поне я усещаше как се измъква. Тя се премести на задната седалка, като го изрита в главата на минаване.

Той изскочи над водата и жадно загълта въздух. После изкрещя:

— Измъквай се!

Колата започваше да се движи. Клоните скърцаха. Хладилникът дрънчеше.

Добрата физическа форма на Сара си каза думата. Тя се измъкна през задния прозорец и се хвана за колата.

— Хвани се за клоните! Измъкни се нагоре! — Беше го страх течението да не я отвлече, както се бе хванала за колата. Самият той се прехвърли с мъка на задната седалка и оттам се промуши през прозореца. Колата вече се откъсваше от плетеницата: само потрепваше отначало, после определено помръдна и се понесе около купчината отломки, а той беше само наполовина излязъл през прозореца.

— Питър! — извика Сара.

Той се оттласна със сетни сили, нещо го одра по лицето, но ръцете му се вкопчиха в някакви дебели клони и той успя да се измъкне от колата миг преди течението да я откъсне и да я повлече под моста.

Видя Сара да се катери по купчината отломки, да се протяга към бетонните перила на шосето горе. Закатери се след нея, разтреперан от студ и страх. След секунди усети нечии силни ръце да го хващат и да го издърпват. Вдигна глава и видя Санжонг да му се хили широко.

— Приятелю. Късметлия си ти.

Евънс се прехвърли през парапета и се просна на земята, задъхан, изтощен.

Някъде отдалеч се чу полицейска сирена, после усилени от рупор указания. Едва сега Питър си даде сметка за задръстилите моста коли, за клаксоните и паниката.

— Хайде, ставай — каза Сара и му помогна да се изправи. — Ще те прегазят, ако останеш тук.

Рейнджър Родригес помагаше на хората да се натоварят в колите си. На паркинга цареше пълен хаос, а мостът беше задръстен. Дъждът се усилваше.

Родригес хвърли разтревожен поглед към водопада — станал беше още по-тъмнокафяв и по-силен. Телевизионният екип се беше махнал. Странно. Би трябвало да останат да снимат спешното изтегляне от парка.

Клаксони звучаха откъм моста, движението беше спряло. Някакви хора бяха излезли от колите си и гледаха през парапета от другата страна. Което можеше да означава само едно — че джипът е паднал в пропастта.

Родригес седна зад волана да се обади за линейка. И чу, че линейка вече е била повикана в Дос Кабезас, на двайсет и пет километра на север. Явно пияни ловци се бяха изпокарали и се бе стигнало до стрелба. Двама мъже бяха мъртви, един — ранен. Родригес поклати глава. Проклетниците излизаха с по пушка и бутилка уиски всеки, а после сядаха да се наливат заради дъжда — и ето ти ги двама мъртви. Все същото. Всяка година, особено около празници.

ФЛАГСТАФПонеделник, 11 октомври16:03

— Не виждам какво го налага — каза Сара и се надигна в леглото. Към гърдите и краката й бяха прикрепени електроди.

— Не мърдайте — каза сестрата. — Опитваме се да направим запис.

Намираха се в малка кабинка в спешното отделение на болницата във Флагстаф. Кенър, Евънс и Санжонг бяха настояли да я доведат тук. Сега чакаха отвън. Чуваше ги да си говорят тихо.

— Но аз съм на двайсет и осем — каза Сара. — Няма да получа инфаркт.

— Докторът иска да провери доколко добре се предават дразненията от периферната ви нервна система.

— Периферната ми нервна система ли? — каза Сара. — Нищо ми няма на периферната система.

— Моля легнете и не мърдайте.

— Но това е…

— И не говорете.

Тя легна. Въздъхна. Хвърли поглед към монитора, който показ ваше назъбени бели линии.

— Това е смешно. Нищо му няма на сърцето ми.

— Така е, изглежда, нищо му няма — каза сестрата и кимна към монитора. — Извадили сте късмет.

Сара въздъхна.

— Значи мога вече да стана?

— Да. И не се притеснявайте за следите от изгаряне — каза сестрата. — С времето ще избледнеят.

— Какви следи от изгаряне? — попита недоумяващо Сара.

Сестрата посочи гърдите й.

— Съвсем повърхностни са.

Сара седна на леглото и погледна към гърдите си. Видя белите лепенки на електродите. А също и бледокафяви ивици, назъбени белези, пресичащи гърдите и корема й. На зигзаг или нещо такова…

— Какво е това?

— От мълнията са.

— Какво?

— Ударила ви е мълния.

— Какви ги говорите?

Влезе лекарят, нелепо млад мъж, оплешивяващ преждевременно. Изглеждаше адски зает. Каза:

— Не се тревожете за белезите, ще избледнеят за нула време.

— От мълния ли са?

— Да, в повечето случаи става така. Знаете ли къде сте?

— В болницата във Флагстаф.

— Знаете ли кой ден е днес?

— Понеделник.

— Точно така. Браво. Погледнете пръста ми, моля. — Той вдигна пръст пред лицето й и започна да го движи надясно, после наляво, нагоре и надолу. — Следете го с поглед. Добре. Благодаря. Боли ли ви главата?

— Болеше ме, да. Вече не — каза тя. — Наистина ли твърдите, че ме е ударила мълния?

— Без съмнение — каза той, наведе се и заудря по коленете й с гумено чукче. — Но не показвате никакви признаци на хипоксия.

— Хипоксия?

— Липса на кислород. Получава се при спиране на сърцето.

— Моля?

— Нормално е да не си спомняте — каза лекарят. — Един от приятелите ви навън ви е съживил. Каза, че му отнело четири-пет минути.

— Искате да кажете, че съм била мъртва?

— Щяхте да сте, ако не ви бяха направили изкуствено дишане и сърдечен масаж.

— Питър ме е съживил!

— Не знам как се казва. — Сега лекарят почукваше лактите й. — Но сте извадили голям късмет. По нашия край имаме три-четири смъртни случая годишно от светкавици. А понякога много сериозни изгаряния. Вие сте съвсем добре. Кога за последно са ви ваксинирали против тетанус?

— Не разбирам — каза Евънс. — По новините казаха, че били ловци. Ловен инцидент или свада, нещо такова.

— Точно така — каза Кенър.

— Но нали казахте, че вие сте ги застреляли?

— Те стреляха първи — каза Кенър.

— Господи! — промълви Евънс. — Трима убити. — Прехапа устни.

В действителност обаче реакциите му бяха противоречиви. Би трябвало вродената му предпазливост да надделее — серия убийства, вероятно предумишлени, и той беше съучастник или най-малкото свидетел; можеха да му предявят обвинение, да сринат репутацията му, да му отнемат адвокатските права… Тази пътека следваше обикновено умът му. Разширена и отъпкана от битието му на правист.

В този момент обаче не изпитваше тревога, никаква. Били открити екстремисти и били ликвидирани. Нито се изненада, нито се притесни от тази новина. Напротив, тя му донесе ясно изразено задоволство.

Едва сега си даваше сметка, че преживяното в ледената цепнатина го е променило, и то го е променило завинаги. Някой се беше опитал да го убие. Не би могъл дори да си представи такова нещо, докато растеше в предградията на Кливланд, нито в колежа, нито в правния факултет. Не би могъл да си представи такова нещо в еднообразното си ежедневие, в работата си за правната кантора в Лос Анжелис.

Затова и не би могъл да предвиди начина, по който ще го промени това. Чувстваше се все едно е бил физически преместен — все едно някой го беше вдигнал и го беше преместил три метра встрани. Вече не стоеше на същото място. Беше се променил и вътрешно. Усещаше някаква непоклатима безчувственост, непозната му преди. В света имаше и неприятни неща, от които беше извръщал очи, сменял бе темата или беше измислял извинения за станалото. Смятал бе, че това е приемлива жизнена стратегия — нещо повече, че това е една по-човечна стратегия. Вече не мислеше така.

Ако някой се опита да те убие, не разполагаш с избора да извърнеш очи или да смениш темата. Принуден си да реагираш. В крайна сметка това води до загубата на определени илюзии.

Светът не е такъв, какъвто ти се иска.

Светът е такъв, какъвто е.

Има лоши хора. Те трябва да бъдат спрени.

— Точно така — каза Кенър. — Трима мъртви. Нали така, Санжонг?

— Точно така — каза Санжонг.

— Майната им — каза Евънс.

Санжонг кимна.

Кенър не каза нищо.

Самолетът излетя за Лос Анжелис в шест часа. Сара седеше отпред и гледаше през прозореца. Слушаше мъжете отзад. Кенър обясняваше какво щяло да последва. Самоличността на убитите била в процес на установяване. Проследявали оръжията, превозните им средства, дрехите им. Телевизионният екип вече бил открит — ванът бил на KBBD, кабеларка от Седона. Получили анонимно обаждане, че пътният патрул не си гледал работата и позволявал пикникът да продължи въпреки предупреждението за пороен дъжд и евентуално природно бедствие. Затова отишли в парка.

Явно никой не се бе сетил да попита защо са получили анонимно обаждане половин час преди метеорологичният център да предупреди за наближаващ порой. Обаждането все пак бе проследено — до уличен телефон в Кал гари, Канада.

— Поредното доказателство за добрата им организация — каза Кенър. — Знаели са телефонния номер на кабеларката в Аризона още преди да задействат операцията.

— Но защо от Калгари? — попита Евънс.

— Там, изглежда, е едно от основните ядра на групата.

Сара погледна облаците навън. Самолетът летеше високо. Слънцето залязваше — златна ивица на запад. Гледката беше изпълнена с ведрост. Събитията от изминалия ден сякаш се бяха случили преди месеци или години.

Тя сведе поглед към гърдите си и видя бледите кафеникави следи от светкавицата. Беше изпила един аспирин, но въпреки това усещаше лека болка, смъдене. Чувстваше се белязана. Белязана жена.

Вече не слушаше разговора на мъжете, само гласовете им. Забеляза, че в гласа на Евънс вече я няма момчешката колебливост. Вече не отхвърляше всичко, казано от Кенър. Говореше като по-голям, по-зрял, по-твърд мъж.

След малко той дойде да седне при нея.

— Имаш ли нещо против да ти правя компания?

— Не. — Тя му махна към седалката.

Той седна тежко и примижа.

— Добре ли си?

— Да. А ти?

— Малко съм натъртен. Е, много съм натъртен. Сигурно съм се ударил, докато бяхме в колата.

Тя кимна и известно време гледа през прозореца. После пак се обърна към него и попита:

— Кога щеше да ми кажеш?

— Какво да ти кажа?

— Че си ми спасил живота. За втори път.

Той сви рамене.

— Мислех, че знаеш.

— Не знаех.

Каза го и я обзе гняв. Нямаше представа защо това я ядосва, но я ядосваше. Може би защото сега му се чувстваше задължена или… или… и тя не знаеше защо. Просто я беше яд.

— Извинявай — каза той.

— Благодаря — каза тя.

— На вашите услуги. — Той се усмихна, стана и се върна при другите.

Странно. Имаше нещо в него. Някакво изненадващо качество, което не беше забелязвала досега.

Отново погледна през прозореца. Слънцето беше залязло. Златната ивица ставаше по-наситена и по-тъмна.

КЪМ ЛОС АНЖЕЛИСПонеделник, 11 октомври18:25

В задната част на самолета Евънс пиеше мартини и гледаше монитора на стената. Имаха сателитна връзка с новинарския канал във Финикс. Водещите бяха трима, двама мъже и една жена, на извита маса. Надписът зад главите им гласеше „Загинали в каньона“ и явно се отнасяше за мъртвите мъже във Флагстаф, но Евънс беше превключил твърде късно и не успя да хване началото.

— Има и друга новина от щатския парк Маккинли, където предупреждение за порой спаси живота на триста ученици, излезли със семействата си на училищен пикник. Рейнджър Майк Родригес разказа на нашата репортерка Шели Стоун какво е станало.

Последва кратко интервю с офицер от пътния патрул, който се държа лаконично, както всъщност се очакваше. Нито Кенър, нито екипът му бяха споменати.

После показаха снимки на преобърнатия джип на Евънс, смазан на дъното на пропастта. Родригес обясни, че за щастие в колата не е имало никой, когато е била отнесена от придошлата река.

Евънс изгълта мартинито си.

После водещите отново се появиха на екрана и един от мъжете каза:

— Предупрежденията за поройни дъждове остават в сила, макар това явление да е нетипично за сезона.

— Изглежда, времето се променя — каза жената и отметна косата.

— Да, Марла, няма съмнение, че времето се променя. Повече за това ще ни разкаже нашият колега Джони Ривера.

Картината се промени — показаха по-млад мъж, явно синоптика на програмата.

— Благодаря, Тери. Здравейте на всички. Ако отдавна живеете в щата на Големия каньон, вероятно сте забелязали, че времето ни се променя. Учените потвърждават, че зад това се крие онзи стар пакостник, глобалното затопляне. Днешният порой е само един пример за бъдещите ни проблеми — все повече природни бедствия, като наводнения, торнадо и суша, всички те резултат от глобалното затопляне.

Санжонг сръчка Евънс и му подаде някакъв лист. Беше разпечатка от сведение за пресата, свалено от уеб сайта на НФПР: „… учените са съгласни, че в бъдеще ни чакат проблеми — все повече природни бедствия, като наводнения, торнадо и суша, всички те резултат от глобалното затопляне“.

— Този тип просто чете сведението за пресата? — попита Евънс.

— Така се прави в наши дни — каза Кенър. — Дори не си правят труда да променят някой и друг израз. Просто изчитат текста дума по дума. Не е нужно да казвам, че всичко това не е истина.

— Тогава какво предизвиква увеличението на природните бедствия в световен мащаб?

— Няма такова увеличение.

— Това доказано ли е?

— Нееднократно. Изследванията сочат, че през последното столетие няма увеличение в екстремните климатични условия. Нито през последните петнайсет години. Няма данни и за бъдещо увеличение. В интерес на истината, теорията за глобалното затопляне прогнозира по-малко природни бедствия от климатичен характер.

— Значи този тип дрънка пълни глупости?

— Точно така. Пълните глупости в сведението на НФПР.

На екрана синоптикът казваше:

— … се влошават толкова, че според последната новина — забележете — ледниците в Гренландия се топят и скоро ще изчезнат напълно. Тези ледници са дебели пет километра, приятели. Това е много лед. Ново изследване показва, че морското равнище ще се покачи със седем метра и повече. Така че — продавайте имотите си на плажа, докато е време.

— А това? — попита Евънс. — Чух го по новините в Лос Анжелис.

— Не бих го нарекъл новина — каза Кенър. — Учените в Ридинг направиха компютърни симулации, които навеждат на мисълта, че Гренландия би могла да загуби леда си след хиляда години.

— Хиляда години?

— Би могла.

Евънс посочи телевизора.

— Той не каза, че това може да се случи след хиляда години, броено от днес.

— Е — каза Кенър. — Просто пропусна да го спомене.

— Но ти каза, че не било нещо ново…

— Я ми кажи нещо. Ти лично прекарваш ли много време в чудене какво ще се случи след хиляда години?

— Не.

— А мислиш ли, че някой трябва да го прави?

— Не.

— Е, това е.

Изпи коктейла си и изведнъж му се приспа. Тялото го болеше — както и да се наместваше в седалката, нещо все го болеше: гърбът, краката, ребрата. Беше насинен и уморен до смърт. И малко пиян.

Затвори очи и се замисли за прогнозата за времето, която съобщава за събития, предстоящи след хиляда години.

Всичките съобщени така, сякаш предстоят утре и са въпрос на живот и на смърт.

След хиляда години.

Клепачите му натежаха. Главата му се отпусна на гърдите, после рязко се вдигна, защото се включи интеркомът.

— Затегнете коланите — каза пилотът. — Кацаме.

ВАН НЮИСПонеделник, 11 октомври19:30

Искаше само едно — да спи. Но когато кацнаха, си провери съобщенията на телефона и откри, че отсъствието му, меко казано, не е останало незабелязано:

„Господин Евънс, обажда се Елинор от офиса на Николас Дрейк. Забравили сте си мобилния телефон. Прибрала съм ви го. Господин Дрейк би искал да разговаря с вас“.

„Питър, обажда се Дженифър Хейнс от офиса на Джон Болдър. Бихме искали да дойдеш в офиса не по-късно от десет часа утре, моля те. Много е важно. Обади ми се, ако по някаква причина не можеш да дойдеш. Дотогава“.

„Питър, обади ми се. Марго е. Изписаха ме от болницата“.

„Господин Евънс, обажда се Рон Пери от полицейското управление в Бевърли Хилс. Трябваше да дойдете в четири, за да подпишете показанията си. Не бих искал да вадя съдебна заповед за задържането ви. Обадете ми се. Имате ми номера“.

„Обажда се Хърб Лоуенстайн. Къде си, дяволите те взели? Не наемаме младши сътрудници, за да изчезват през ден. Има цял куп работа. Обаждаха се сто пъти от офиса на Болдър. Искат да отидеш в офиса им в Калвър Сити утре сутринта в десет нула нула. Гледай да си там, или си търси друга работа, това мога да те посъветвам“.

„Господин Евънс, обажда се Рон Пери от полицията на Бевърли Хилс. Моля, отговорете на обаждането ми“.

„Питър, обади ми се. Марго“.

„Питър, искаш ли да се видим довечера? Джанис е, Обади ми се“.

„Господин Евънс, господин Дрейк чака на телефона, в офиса на НФПР.“

„Питър, Лиза е, от офиса на господин Лоуенстайн. От полицията те търсиха. Помислих си, че ще искаш да знаеш“.

„Питър, Марго е. Когато се обаждам на адвоката си, очаквам той да отговори на обаждането ми. Не бъди задник. Обади ми се“.

„Обажда се Рон Пери от полицейското управление в Бевърли Хилс. Ако не се свържете с мен, ще трябва да поискам от съдията заповед за задържането ви“.

„Евънс, Хърб Лоуенстайн е. Ти наистина си тъпо копеле. От полицията ще поискат заповед за задържането ти. Заеми се с това веднага. Служителите на тази фирма не ги арестуват“.

Евънс въздъхна и затвори.

— Някакви проблеми ли? — попита Сара.

— Не. Но май скоро няма шанс да се наспя.

Обади се на инспектора и му отговориха, че Рон Пери вече си е тръгнал и сутринта ще бъде в съда. Мобилният му телефон щял да бъде изключен. Евънс остави номер, на който инспекторът да му се обади.

Обади се на Дрейк, но и той си беше тръгнал.

Обади се на Лоуенстайн, който не беше в офиса.

Обади се на Марго, но тя не вдигна.

Обади се на Дженифър Хейнс и й каза, че ще бъде при тях на другия ден в десет.

— Облечи се добре — каза тя.

— Защо?

— Защото ще те показват по телевизията.

КАЛВЪР СИТИВторник, 12 октомври09:51

Два бели телевизионни вана бяха паркирани пред офисите на екипа, подготвящ процеса Вануту. Евънс влезе в сградата и завари работници да поставят прожектори и да сменят неонови лампи на тавана. Четири различни снимачни екипа се движеха насам-натам и преценяваха ъглите за снимане. Но още никой не снимаше.

Самите офиси бяха доста променени. Графиките и диаграмите по стените сега бяха много по-сложни и научни на вид. Имаше огромни увеличени фотографии на Вануту, снимани и от въздуха, и от земята. Няколко показваха на преден план ерозията на бреговата ивица и килнали се къщи, които сякаш всеки момент щяха да се хлъзнат в морето. Имаше и снимка от училището — красиви усмихнати тъмнокожи деца. В средата на стаята имаше триизмерен макет на главния остров, специално осветен за камерите.

Дженифър беше с блуза и пола и на високи токчета. Изглеждаше удивително красива и някак загадъчна. Всъщност всички бяха облечени по-добре от предния път, забеляза Евънс. Със сака и вратовръзки. Дънките и тениските бяха изчезнали. А и самите доброволци сякаш се бяха умножили.

— Е — попита Евънс, — какво става?

— Работни снимки — отвърна Дженифър. — Ще ги използват за фон и акценти по време на интервютата. Разбира се, подготвяме и снимки за пресата.

— Но нали още не сте обявили официално началото на процеса.

— Ще го направим днес следобед, тук, пред склада. Пресконференцията е в един. Ти ще си тук, нали?

— Ами, не знаех, че…

— Джон Болдър държи да си тук. Като представител на Джордж Мортън.

Евънс се почувства неловко. Това като нищо можеше да му донесе неприятности във фирмата.

— Има няколко по-старши сътрудници от мен, които също работеха за Джордж…

— Дрейк изрично поиска теб.

— Така ли?

— Спомена нещо, че лично си съдействал да бъдат подписани документите за финансиране на процеса.

Значи това било. Показваха го по телевизията, за да му запушат устата за подаръка от десет милиона долара, който НФПР щеше да си прибере. Без съмнение щяха да го тропосат на заден план по време на церемонията по обявяване на процеса, може би щяха да споменат набързо и името му. После Дрейк щеше да каже, че десетте милиона са осигурени, и освен ако Евънс не станеше да възрази, мълчанието му щеше да се приеме като съгласие. А ако надигнеше глас по-късно, щяха да кажат: „Нали беше там, Евънс, защо не каза нещо тогава?“

— Разбирам — измънка той.

— Изглеждаш уморен.

— Така е…

— Виж какво ще ти кажа. Не се тревожи.

— Но ти нямаш представа за какво…

— Чуй ме. Не се тревожи и толкова. — Гледаше го право в очите.

— Добре…

Тя, разбира се, му мислеше доброто, но въпреки думите й Евънс имаше ясното чувство, че потъва. От полицията заплашваха да издействат заповед за задържането му. От фирмата негодуваха заради отсъствията му. Сега и този опит да му запушат устата — като го покажат по телевизията.

— Защо искаше да дойда толкова рано? — попита той.

— Искаме пак да седнеш на горещия стол, като част от тестовете ни за подбора на съдебни заседатели.

— Съжалявам, няма да мога…

— Напротив. Налага се. Няма да е по-различно отпреди. Искаш ли кафе?

— Да.

— Наистина изглеждаш уморен. Ще те заведа при гримьорите. Ще ти оправят и косата.

След половин час Евънс отново се намираше в залата за показания, седнал в единия край на дългата маса. Тук бяха и напористите млади учени, вперили погледи в него.

— Днес — каза Дженифър — бихме искали да разгледаме някои въпроси относно глобалното затопляне и използването на земята. Запознат ли си с това?

— Бегло — каза Евънс.

Дженифър кимна на един от младежите в другия край.

— Раймундо? Би ли разяснил в общи линии за какво става въпрос?

Младежът говореше със силен акцент, но все пак разбираемо.

— Добре известно е — започна той, — че промените в използването на земята ще доведат до промени в средната приземна температура. Големите градове са по-топли от провинциалните райони около тях — това се нарича ефект на градския топлинен остров. Обработваемите земи са по-топли от горите и така нататък.

— Ъхъ — промърмори Евънс и кимна. Не беше чувал за тези работи с използването на земята, но звучеше логично.

Раймундо продължи:

— Голям процент от метеорологичните станции, които преди четиридесет години са били в провинцията, днес са оградени от бетон, асфалт и небостъргачи. И по тази причина регистрират по-високи температури.

— Разбирам — каза Евънс. Хвърли поглед настрани, през стъклената стена. Снимачни екипи се движеха из склада и снимаха разни неща. Надяваше се да не дойдат и тук. Не искаше да се изложи пред тях с неосведомеността си.

— Тези факти — продължаваше Раймундо — са добре познати на тесните специалисти. Затова температурните данни от градските станции се намаляват, за да се компенсира ефектът на градския топлинен остров.

— И как се изчислява какво да е намалението? — попита Евънс.

— По различни методи, в зависимост кой го прави. Но повечето алгоритми се основават върху броя на населението. Колкото по-голямо е населението, толкова по-голямо е и намалението.

Евънс сви рамене.

— Звучи логично.

— За жалост — каза младежът, — това като че ли не е най-правилният метод. Чували ли сте за Виена? Беше проучена от Бьом преди няколко години. Населението й не се е увеличавало от 1950-а, затова пък разходът на енергия се е удвоил, жилищното пространство също е нараснало значително. Ефектът на градския топлинен остров също бележи растеж, но изчисленото намаление е непроменено, защото взима предвид само промени в броя на населението9.

— Значи топлината, генерирана от градовете, се подценява? — попита Евънс.

— Нещо по-лошо — каза Дженифър. — Смяташе се, че градското затопляне не е от значение, защото ефектът на градския топлинен остров е само минимална част от общото затопляне. Планетата се е затоплила с 0,3 градуса по Целзий през последните трийсет години. Обикновено се смята, че големите градове са станали по-топли с приблизително 0,1 градуса.

— Да? И?

— Тези допускания са погрешни. Китайците съобщават, че Шанхай се е затоплил с един градус по Целзий само за последните двайсет години10. Това е повече от общото глобално затопляне на планетата за последните сто години. И Шанхай не е изолиран случай. Температурата в Хюстън се е увеличила с 0,8 градуса по Целзий за последните двайсет години11. Големите градове в Южна Корея се затоплят бързо12. Английският Манчестър в момента е с осем градуса по-топъл от заобикалящата го провинция13. Дори и малките градове са много по-топли от околностите си.

Дженифър се протегна да вземе диаграмите.

— Във всеки случай — каза тя, — важното е, че графиките, които ще видиш, не представят сурови данни. Те вече са били обработени по фалшива методика, за да компенсират градското затопляне. Но вероятно не в достатъчна степен.

В този момент вратата се отвори и един от четирите снимачни екипа влезе в залата; лампичката на камерата светеше. Без да се поколебае и за миг, Дженифър посегна за няколко диаграми и ги вдигна. Прошепна:

— Работните снимки са без звук, така че трябва да сме активни и помощните материали да се виждат добре.

Обърна се към камерата и каза:

— Нека ви покажа някои примери за данни от метеорологични станции. Това например е запис на средната температура в Пасадена от 1930-а14.

— Както виждате — каза Дженифър, — имаме драматично покачване на температурата. А ето и Бъркли от 1930-а насам.

— Учудващо непълни записи. Но ние използваме сурови данни, така че можете да видите кои са липсващите години. Вижда се и явна тенденция към затопляне. Неоспоримо, не сте ли съгласен?

— В известен смисъл — каза Евънс. Мислеше си, че не е кой знае каква тенденция — по-малко от един градус.

— Така, а това е от Долината на смъртта, едно от най-горещите и сухи места на Земята. Никакви градове наоколо. И отново имаме липсващи години.

Евънс не каза нищо. „Сигурно е аномалия“, помисли си. Дженифър показа още диаграми:

— Тези станции са в невадската пустиня и равнините на Оклахома — каза тя. — При тях температурите са без съществена промяна или с понижение. И същото е не само в селските райони. Ето диаграма от Боулдър, Колорадо. Тя е интересна с това, че там се намира НПАИ — Националният център за атмосферни изследвания, където се работи сериозно по проблема с глобалното затопляне.

— Ето и от няколко по-малки града. Труман, Мисури — тук вече нещата са пределно ясни.

— Е, трябва да признаете, че не е много драматично — каза Евънс.

— Не знам какво смяташ за драматично. Температурите, измерени в Труман, са по-ниски с 2,5 градуса, тези в Грийнвил — с 1,5, в Ан Арбър са паднали с един градус за последните седемдесет години. Ако планетата се затопля, то тези места са били подминати.

— Нека видим по-големи градове — каза Евънс. — Като Чарлстън например.

— Случайно имаме данни от Чарлстън. — Тя разлисти диаграмите си.

— Е, по-големият град е станал по-топъл — каза Евънс. — А Ню Йорк?

— Имаме няколко записа от Ню Йорк, от града и от щата.

— Както виждаш — каза Дженифър, — град Ню Йорк е по-топъл, но много други части от щата, от Осуего до Олбъни, са станали по-студени за тези седемдесет години.

Евънс не можеше да се освободи от мисълта за насочените към него камери. Кимна с надеждата, че изглежда достатъчно замислен, и каза:

— И откъде идват тези данни?

— От архивите на Института за историческа климатология — отговори тя. — Това е правителствена база данни, поддържана от Националните лаборатории в Оук Ридж.

— Е — каза Евънс. — Доста интересно, наистина. Но все пак бих искал да видя някакви данни от Европа и Азия. Нали говорим за глобален феномен?

— Разбира се — каза Дженифър. Тя също играеше за пред камерите. — Но преди да го направим, бих искала да поговорим за твоята реакция на видяното дотук. Както виждаш, много места в Съединените щати не се станали по-топли от 1930-а година насам.

— Сигурен съм, че съзнателно сте подбрали тези данни — каза Евънс.

— В известна степен. Защитата, без съмнение, ще направи същото.

— Но резултатите не ме изненадват — продължи Евънс. — Времето варира на местно ниво. Винаги е било така и винаги ще бъде. — Хрумна му нещо. — Между другото, защо всички диаграми са от 1930-а? Температурните записи датират от много по-рано.

— Добър въпрос — каза Дженифър и кимна. — Определено има значение коя година ще бъде взета за отправна точка. Например…

— Това е от Уест Пойнт, Ню Йорк, от 1931-ва до 2000-ата. Тенденция към понижение. И…

— Тази е от Уест Пойнт, от 1900-ата до 2000-ата. Тук тенденцията е към повишаване, а не към понижение.

— Аха — възкликна Евънс. — Значи наистина сте подбрали данните. Избрали сте интервала от години, който най-много ви изнася!

— Именно — каза Дженифър и кимна. — Но номерът се получава само защото температурите в много части на Щатите са били по-високи през трийсетте години, отколкото днес.

— Но все пак е номер.

— Да, така е. Защитата няма да пропусне възможността да покаже на заседателите многобройни варианти на този номер, взети от пропагандна екологична литература, чиято цел е да се набират средства.

Евънс забеляза неизречената обида към природозащитните групи и каза:

— В такъв случай нека не допускаме никакви номера. Използвайте пълните температурни записи. Откога датират те?

— За Уест Пойнт — още от 1826-а.

— Добре. Защо не използвате тях? — Евънс го предложи съвсем спокойно, защото беше широко известно, че тенденцията към затопляне в глобален мащаб започва от средата на деветнайсети век.

Всяко кътче по света беше станало по-топло в сравнение с 1850-а и диаграмата от Уест Пойнт щеше да го потвърди.

Дженифър, изглежда, също го знаеше, защото изведнъж се поколеба, извърна се, разрови купчините с диаграми и се намръщи, сякаш не можеше да открие търсената.

— Не разполагате с тази графика, така ли? — попита Евънс.

— Не, не. Имаме я, повярвай ми. Да. Ето я. — И я извади.

Евънс й хвърли един поглед и видя, че Дженифър го е подвела.

— Както ти предположи, диаграмата е красноречива — каза тя. — За последните сто седемдесет и четири години няма промяна в средната температура, измерена в Уест Пойнт. Била е 51 градуса по Фаренхайт през 1826-а и пак толкова през двехилядната.

— Но това е само един запис — успя да реагира Евънс. — Един от многото. Един от стотици. От хиляди.

— Имаш предвид, че други записи ще покажат различна тенденция?

— Сигурен съм в това. Особено ако се използват пълните записи, тези от 1826-а.

— И си прав — каза тя. — Различните записи наистина показват различни тенденции.

Евънс се облегна назад, доволен от себе си. Скръсти ръце на гърдите си.

— Град Ню Йорк, покачване от пет градуса по Фаренхайт за сто седемдесет и осем години.

— Олбъни, спад с половин градус за сто и осемдесет години.

Евънс сви рамене.

— Местни вариации, както вече казах.

— Аз обаче се питам — каза Дженифър — как тези местни вариации се вписват в теорията за глобалното затопляне. Както аз го разбирам, глобалното затопляне се причинява от повишеното количество на така наречените парникови газове, като въглеродния двуокис, които улавят топлината в земната атмосфера и й пречат да се оттече в космоса. И ти ли го разбираш така?

— Да — каза Евънс, благодарен, че не му се налага сам да даде дефиниция на феномена.

— Така, значи според теорията — продължи Дженифър, — самата атмосфера се затопля, точно като въздуха в парник?

— Да.

— И тези парникови газове влияят на цялата планета.

— Да.

— А ние знаем, че въглеродният двуокис — газът, за който всички ние се притесняваме — се е увеличил еднакво по целия свят… — Тя извади друга диаграма15.

— Да…

— И е логично да се заключи, че ефектът му е еднакъв по целия свят. Точно затова се нарича глобално затопляне.

— Да…

— Но Ню Йорк и Олбъни са само на двеста и четиридесет километра един от друг. Три часа път с кола. Нивата им на въглероден двуокис са еднакви. И въпреки това едното място е станало доста по-топло, а другото — малко по-студено. Според теб това пример ли е за глобално затопляне?

— Времето е явление с местен характер — каза Евънс. — Някои места са по-топли или по-студени от други. И винаги ще е така.

— Но ние говорим за климат, а не за време. Климатът е времето за дълги периоди от време.

— Да…

— И аз бих се съгласила с теб, ако и двете места бяха станали по-топли, макар и в различна степен. Само че имаме едно, което е станало по-топло, и друго, което е станало по-студено. А както видяхме, в Уест Пойнт — който е между двете — не е регистрирана никаква промяна в температурата.

— Ако не се лъжа, теорията за глобалното затопляне гласи, че някои места ще станат по-студени.

— Така ли? И защо?

— Не съм сигурен, но знам, че го четох някъде.

— Цялата атмосфера на Земята се затопля, а някои места стават по-студени?

— Нещо такова.

— Ако се замислиш върху това твърдение, то струва ли ти се логически издържано?

— Не — каза Евънс, — но както всички знаем, климатът е много сложна система.

— Което означава какво — за теб?

— Ами означава, ъъъ, че е сложна. Не винаги се държи така, както очакваме.

— Това със сигурност е вярно — каза Дженифър. — Но да се върнем на Ню Йорк и Олбъни. Фактът, че тези две места са толкова близо едно до друго, а температурните им записи са толкова различни, може да накара заседателите да се запитат дали не измерваме нещо друго, а не глобален ефект. Ще се съгласиш, че през последните сто осемдесет и пет години Ню Йорк се е разраснал до осеммилионен град, а прирастът в Олбъни е значително по-малък.

— Да — каза Евънс.

— А ние знаем, че ефектът на градския топлинен остров прави големите градове много по-горещи от заобикалящата ги провинция.

— Да…

— И този градски топлинен ефект има местен характер, който няма връзка с глобалното затопляне?

— Да…

— Е, кажи ми тогава — откъде знаеш, че повишаването на температурите в Ню Йорк е причинено от глобалното затопляне, а не просто от многото бетон и небостъргачи?

— Ами — Евънс се колебаеше. — Нямам отговор на това. Но предполагам, че е установено от специалистите.

— Защото ако градове като Ню Йорк стават по-големи и по-горещи отпреди, те ще повишат и средните глобални температури, нали така?

— Предполагам, че да.

— В който случай, с разрастването на градовете по целия свят, е възможно да бъдат регистрирани по-високи приземни температури, дължащи се само и единствено на урбанизацията. Без да е налице глобален атмосферен ефект.

— Сигурен съм, че учените вече са се сетили за това — каза Евънс. — Те могат да отговорят.

— Да, могат. Техният отговор е, че са намалили суровите данни, за да компенсират ефекта на градското затопляне.

— Ами, ето ви отговора.

— Моля? Евънс, ти си адвокат. Без съмнение знаеш какви усилия се полагат за неоспоримостта на доказателствата, представяни при един съдебен процес.

— Да, но…

— Целта е никой да не може да ги оспори.

— Да.

— Но в този случай доказателствата са суровите, необработени температурни данни. И те са компрометирани от самите учени, които твърдят, че глобалното затопляне по същество е криза от световен мащаб.

— Компрометирани ли? Та те са променени в посока надолу.

— Само че защитата ще зададе въпроса по друг начин — дали са били понижени достатъчно.

— Не знам — каза Евънс. — Всичко това ми звучи твърде специализирано. Струва ми се, че издребнявате.

— Не е така. Това е основен въпрос. Урбанизацията срещу парниковите газове като причина за нарасналите средни приземни температури. И защитата ще разполага с добър аргумент в своя полза. Както вече казах, няколко скорошни изследвания сочат, че измерените в големите градове температури са били намалени недостатъчно, за да се компенсира островният топлинен ефект16. Поне в едно изследване се казва, че половината от наблюдаваните температури се дължат единствено на използването на земята. Ако това е вярно, то глобалното затопляне през последното столетие е по-малко от три десети от градуса. Това едва ли може да се нарече криза.

Евънс не каза нищо. Опитваше се да изглежда интелигентен за пред камерите.

— Разбира се — продължи Дженифър, — това изследване може да се оспори. Но основното остава — промениш ли веднъж данните, вече си открит за нападки относно коректността на измененията. А това е в полза на защитата. А още по-голямо тяхно преимущество е, че сме допуснали данните да бъдат променени от същите хора, които ще извлекат най-голяма полза от промяната.

— Казваш, че климатолозите са действали неетично?

— Казвам, че не е добре да оставиш лисицата да пази кокошарника. Такива процедури никога не се допускат в медицината например, където експерименталните проекти са двойно анонимни и това е задължително.

— Значи казваш, че климатолозите действително са неетични.

— Не, казвам, че има основателна причина за съществуването на двойно анонимните процедури. Виж — всеки учен има някаква идея какъв ще е резултатът от експеримента му. Иначе изобщо не би го провел. Има очаквания. Само че очакванията действат по тайнствен начин — и напълно подсъзнателно. Запознат ли си някое от изследванията на научната субективност?

— Не. — Евънс поклати глава.

— Добре. Ще ти дам един прост пример. Група генетично идентични мишки са пратени за изследване в две различни лаборатории. На едната лаборатория е казано, че мишките са с генетично подобрен интелект и ще преминат през лабиринта по-бързо от нормалното. На другата — че мишките са тъпи и ще минат през лабиринта бавно. И резултатите са следните — мишките са преминали лабиринта по-бързо в едната и по-бавно в другата лаборатория. А в щото време мишките са генетично еднакви.

— Добре де, значи са скалъпили резултатите.

— Твърдят, че няма такова нещо. Както и да е, не е само това. Друг пример. На група хора, които провеждат предизборна анкета, се казва: вижте, знаем, че анкетиращите могат да повлияят в някаква степен на резултатите от допитването. Искаме да избегнем това. Така че ще почукате на вратата и щом някой ви отвори, започвате да четете написаното на тази карта и нищо друго: „Здравейте, правим анкети и сега ви чета от тази карта, за да не повлияя по никакъв начин на мнението ви… и така нататък“. Анкетиращите не казват и една дума извън написаното на картите. На една група от анкетиращите е казано, че въпросникът ще получи седемдесет процента положителни отговори. На друга група казват, че положителните отговори ще са трийсет процента. Въпросниците са еднакви. Резултатите съответно са седемдесет за едната група и трийсет за другата.

— Как? — попита Евънс.

— Няма значение — каза Дженифър. — Важното е, че стотици изследвания потвърждават за пореден път, че очакванията предопределят резултата. Хората стигат до извода, който са очаквали. Това е причината за двойно анонимните експерименти. За да се елиминира субективният фактор на очакването, експериментът се поделя между различни хора, които не се познават. Хората, които подготвят експеримента, не познават хората, които го провеждат, нито онези, които анализират резултатите. Тези групи не общуват по никакъв начин и в нито един момент. Съпрузите и децата им не се срещат. Групите са в различни университети и за предпочитане в различни страни. По този начин се тестват новите лекарства. Защото само така може да се предотврати ефектът на субективното очакване.

— Добре, но…

— Та сега ние говорим за температурни данни. Те трябва да бъдат обработени по различни начини. Не само заради ефекта на градското затопляне. Заради редица други неща. Метеорологичните станции се местят. Подменят техниката си с по-съвършена и новото оборудване може да отчете по-високи или по-ниски температури отпреди. Или пък се поврежда и трябва да се реши дали част от данните не са компрометирани заради повредата. Често се стига до субективни преценки при съставянето на температурните записи. И точно тук се промъква субективното очакване. Навярно.

— Навярно?

— Не може да се твърди със сигурност — каза Дженифър, — но винаги когато един екип върши цялата работа, има риск от субективно очакване. Ако един екип създава модел, а след това го тества и анализира резултатите, тези резултати са рискови. Просто са такива.

— Значи температурните данни не са достоверни?

— Температурните данни са под подозрение. Всеки добър адвокат ще ги направи на пух и прах. За да ги защитим, ние смятаме да…

Най-внезапно операторският екип се раздвижи и излезе от залата. Дженифър сложи ръка върху неговата.

— Не се тревожи за това, снимаха без звук. Просто исках да изглежда като оживена дискусия.

— Чувствам се като последен глупак.

— Изглеждаше добре. Само това има значение за телевизията.

— Не — каза той и се приведе към нея. — Имам предвид, че когато ти отговарях, не бях откровен. Аз… започнах да си задавам някои… на път съм да си променя мнението за много от тези неща.

— Наистина?

— Да — каза той, като сниши глас. — Тези температурни диаграми например. Те повдигат очевидни въпроси за реалността на глобалното затопляне.

Тя бавно кимна. Наблюдаваше го напрегнато.

— И ти ли? — попита той.

Тя пак кимна.

Обядваха в същия мексикански ресторант като преди. И пак като преди ресторантът беше почти празен — същите кинаджии от студиото на „Сони“ се смееха на ъгловата маса. „Сигурно идват тук всеки ден“, помисли си Евънс.

Но въпреки това всичко изглеждаше някак различно и не само защото тялото го болеше и очите му се затваряха. Имаше чувството, че е станал различен човек. Отношенията им с Дженифър също бяха различни.

Дженифър се хранеше тихо и проговаряше рядко. Евънс имаше чувството, че чака него, и след известно време каза:

— Знаеш ли, звучи откачено като си помислиш, че глобалното затопляне никога не е било реално явление.

— Истинска лудост — каза тя и кимна.

— Така де, целият свят вярва в това.

— Да — каза Дженифър. — Целият свят вярва. Но в залата ние мислим само за съдебните заседатели. А защитата ще пожъне истински успех с тях.

— Заради примера, за който ми разказа ли?

— О, много по-лошо е. Очакваме защитата да пледира следното — дами и господа съдебни заседатели, всички вие сте чували твърденията, че нещо, наречено „глобално затопляне“, се случва заради увеличените количества на въглероден двуокис и други парникови газове в атмосферата. Онова, което не знаете обаче, е, че количествата въглероден двуокис са се увеличили незначително. Ще ви бъдат показани графики за увеличаващите се количества въглероден двуокис, които ще изглеждат като връх Еверест. Но реалността е следната. Въглеродният двуокис се е увеличил от 316 частици на милион до 376 частици на милион. Реалното увеличение е шейсет частици на милион. А това е толкова незначителна промяна на фона на цялата ни атмосфера, че дори е трудно да си я представиш. Как бихме могли да си я представим образно?

Дженифър се облегна назад и махна широко с ръка.

— След това ще извадят диаграма на футболно игрище. И ще кажат: представете си състава на земната атмосфера като футболно игрище. В по-голямата си част атмосферата е съставена от азот. Значи, ако започнем от гол линията, азотът заема цялото поле до седемдесет и осмия метър. А останалото е в по-голямата си част кислород. Кислородът е до деветдесет и деветия метър. Остава само един метър. Само че и в него преобладава инертният газ аргон. Аргонът свършва на осем сантиметра от гол линията. Това си е, кажи-речи, ширината на бялата черта, приятели. И колко от тези оставащи осем сантиметра се падат на въглеродния двуокис? Два и половина сантиметра. Ето колко въглероден двуокис има в атмосферата ни. Два и половина сантиметра в стометрово футболно игрище.

Тя направи многозначителна пауза, после продължи:

— А сега, дами и господа съдебни заседатели, казано ви е, че количествата въглероден двуокис са се увеличили през последните петдесет години. Знаете ли с колко са се увеличили на нашето футболно игрище? Увеличили са се с девет милиметра — по-малко от дебелината на молив. Това е доста повече въглероден двуокис, но е миниатюрна промяна в състава на цялата ни атмосфера. И въпреки това от вас се очаква да повярвате, че тази незначителна промяна е тласнала цялата ни планета към опасно затопляне.

— Но на това може лесно да се отговори — каза Евънс.

— Чакай — спря го тя. — Още не са свършили. Първата им цел е да внушат съмнения. Втората — да предложат алтернативно обяснение. Така, изваждат значи температурната диаграма на град Ню Йорк, която ти показах. Повишение от пет градуса след 1815-а. И казват — през 1815-а година населението на Ню Йорк е било сто и двайсет хиляди души. Днес е осем милиона. Градът се е разраснал с шест хиляди процента. Да не говорим за всичките небостъргачи, климатици и бетон. Така, нека те попитам. Логично ли е да се сметне, че един град, разраснал се с шест хиляди процента, е по-горещ само защото има малко увеличение на незначителното количество въглероден двуокис в световната атмосфера? Или е станал по-горещ, защото сега е много, много по-голям?

Тя се облегна назад.

— Но този аргумент лесно може да се обори — каза Евънс. — Има много примери за малки неща, които водят до мащабни резултати. Спусъкът е малка част от пушката, но е достатъчен, за да се произведе изстрел. А и във всеки случай тежестта на доказателствата…

— Питър — прекъсна го тя и поклати глава. — Ако ти беше съдебен заседател и ти зададат този въпрос за Ню Йорк, до какъв извод би стигнал? Глобалното затопляне или твърде многото бетон? Самият ти какво мислиш, между другото?

— Мисля, че е по-горещ, защото е голям.

— Именно.

— Но все още ви остава морското равнище.

— За жалост — каза тя, — морското равнище при Вануту не се е покачило значимо. В зависимост с коя база данни работиш или няма никаква промяна, или има покачване с четиридесет милиметра. Сантиметър и нещо за трийсет години. Което е практически равно на нулево повишение.

— Тогава няма как да спечелите делото — каза Евънс.

— Именно. Макар че твоят аргумент със спусъка е добър.

— Ако не можете да спечелите, защо сте свикали пресконференцията? — попита Евънс.

— Благодаря на всички ви, че дойдохте — каза Джон Болдър, изправил се пред грозд микрофони пред сградата. Светкавиците на фотоапаратите го обляха в светлина. — Аз съм Джон Болдър, а до мен е Николас Дрейк, президентът на Националния фонд за природните ресурси. Тук е и Дженифър Хейнс, основният ми съветник, и Питър Евънс от правната фирма „Хасъл и Блак“. Заедно ние обявяваме, че ще заведем дело срещу Агенцията за защита на околната среда на Съединените щати от името на островната държава Вануту в Тихия океан.

На заден план Питър Евънс прехапа устни, но после реши, че това не е добра идея. Нямаше смисъл да прави физиономии, които биха могли да се сметнат за проява на нервност.

— Бедният народ на Вануту — каза Болдър — е заплашен от още по-голямо обедняване заради най-голямата екологична заплаха на нашето време, глобалното затопляне, и опасността от резки климатични промени, които със сигурност ще последват.

Евънс си спомни, че само преди няколко дни Дрейк бе нарекъл резките климатични промени „възможност на хоризонта“. А след по-малко от седмица те вече се бяха превърнали в нещо „сигурно“.

Болдър говореше красноречиво как наводненията прогонвали народа на Вануту от родната му земя, подчертаваше трагедията на малките деца, чието историческо наследство било отмивано от бурните вълни, причинени от безсърдечния индустриален гигант на север.

— Това е въпрос на справедливост за народа на Вануту, а и за бъдещето на целия свят, което стои под заплахата на резките климатични промени, и затова ние обявяваме днес началото на процеса.

След което даде думата на журналистите за въпроси.

Първият въпрос беше:

— Кога точно ще подадете иска?

— Въпросът е сложен от техническа гледна точка — каза Болдър. — В момента в офисите ни работят четиридесет изследователи, които се трудят ден и нощ за нашата кауза. Когато те приключат с тежката си задача, ние ще подадем нашата жалба за обезщетение.

— Къде ще я подадете?

— Във федералния областен съд на Лос Анжелис.

— За какви щети ще претендирате? — попита друг репортер.

— Каква е реакцията на правителството?

— Ще има ли съдебно изслушване?

Въпросите валяха един през друг, Болдър беше в стихията си. Евънс хвърли поглед към Дженифър, която стоеше в другия край на подиума. Тя почука дискретно по часовника си. Евънс кимна, после погледна към своя, направи физиономия и слезе от подиума. Дженифър го последва.

Двамата влязоха в склада и минаха покрай охраната.

И Евънс зяпна изумен.

КАЛВЪР СИТИВторник, 12 октомври13:20

Осветлението беше намалено. Изследователите ги нямаше. Стаите бяха опразнени, мебелите — струпани на купчини, документацията — прибрана в кашони. Работници изнасяха кашоните с палети.

— Какво става? — попита Евънс.

— Договорът ни за наем изтече — каза Дженифър.

— И се местите?

Тя поклати глава.

— Не. Напускаме.

— Какво имаш предвид?

— Че напускаме, Питър. Търсим си нова работа. Активната работа по подготовка на делото е прекратена.

Чуха Болдър по високоговорителя:

— Имаме основания да очакваме съдебно разпореждане в рамките на следващите три месеца. Лично аз имам пълно доверие в четиридесетимата изключителни мъже и жени, които ни помагат в подготовката за този епохален процес.

Евънс отстъпи назад да направи място на носачите, които изнасяха една голяма маса. Същата маса, на която го бяха интервюирали само преди три часа. Друг работник вървеше отзад, понесъл кутии с видео оборудване.

— Как ще стане това? — попита Евънс: имаше предвид казаното от Болдър. — Така де, хората ще разберат какво става…

— Случващото се е напълно логично — каза Дженифър. — Ще подадем молба за предварително разпореждане. Молбата ни трябва да мине по канален ред през системата. Очакваме, че районният съд ще я отхвърли поради спорна юрисдикция, така че ще я внесем в Девети мобилен, а след това очакваме да се стигне и до Върховния съд. Процесът не може да започне, докато не се реши въпросът със съдебното разпореждане, което може да отнеме няколко години. Следователно ние съвсем разумно разпускаме многобройния си изследователски персонал, затваряме скъпия си офис и чакаме с минимален правен екип на щат.

— Имате ли го този минимален правен екип?

— Не. Но ти попита как ще стане.

Евънс гледаше как изнасят кашоните през задния вход.

— Всъщност никой не е имал намерение да завежда този процес, нали?

— Нека го кажем така — Болдър има забележителна репутация на печеливша страна в съдебната зала. Има само един начин да си изградиш такава репутация — изоставяш губещите много преди да се е стигнало до процес.

— Значи той се отказва от делото?

— Да. Защото мога да ти гарантирам, че никой съд няма да отсъди обезщетение заради въглеродния двуокис, изхвърлян от американската икономика. — Тя посочи към високоговорителя. — Дрейк го накара да наблегне върху резките климатични промени. Това се връзва чудесно с конференцията на Дрейк, която започва утре.

— Да, но…

— Виж — каза тя. — Знаеш не по-зле от мен, че единствената цел на това дело е да се привлече медийното внимание. Получиха си пресконференцията. Не е нужно да се бъхтят повече.

Носачите дойдоха да я питат нещо и Евънс отиде в залата и видя купчината графики в ъгъла. Още по-рано си беше помислил, че няма да е зле да разгледа някак и онези, които Дженифър не му беше показала, така че издърпа няколко. Те показваха записи от чужди метеорологични станции в различни точки на света.

Той, разбира се, знаеше, че са подбрани такива диаграми, които най-добре да доказват тезата на противника. И наистина, те показваха минимално или никакво затопляне. И въпреки това го притесняваше самият факт, че има толкова много такива диаграми от места по целия свят.

Видя една купчина с надпис „Европа“ и я прегледа набързо:

Имаше и друга купчина с надпис „Азия“. Той прегледа и нея.

— Питър?

Дженифър го викаше.

Кабинетът й вече беше опразнен. Имаше само няколко кашона с лични вещи. Питър й помогна да ги отнесе до колата.

— Е — каза той, — ти какво ще правиш сега? Ще се върнеш във Вашингтон при гаджето?

— Едва ли — каза тя.

— Какво тогава?

— Всъщност мислех да дойда с теб.

— С мен?

— Работиш с Джон Кенър, нали?

— Ти пък откъде знаеш? — възкликна Евънс.

Тя само се усмихна.

Докато излизаха през задния вход, чуваха високоговорителя от пресконференцията. Сега говореше Дрейк, благодареше на репортерите за вниманието и ги канеше да посетят и предстоящата конференция с думите, че истинската опасност от глобалното затопляне се крие в потенциала му за резки климатични промени.

А после каза:

— Моля да ме извините, но със съжаление трябва да кажа, че имам да направя пред вас и едно изключително тъжно съобщение. Току-що ме уведомиха, че скъпият ми приятел Джордж Мортън е бил намерен.

КАЛВЪР СИТИВторник, 12 октомври14:15

Цялата история се появи по новините същия следобед. Тялото на милионера Джордж Мортън било изхвърлено на брега близо до Пизмо Бийч. Разпознаването било направено по дрехите и по часовника на жертвата. Самото тяло било обезобразено от акули, каза водещият на новините.

Семейството на филантропа било уведомено, но още не била определена датата на погребението. Показаха и изявление, направено от близкия приятел на Мортън Николас Дрейк, директор на НФПР. Дрейк каза, че Мортън бил посветил живота си на природозащитното движение и на работата на организации като НФПР, която наскоро го обявила за свой Загрижен гражданин на годината.

— Джордж Мортън изпитваше дълбока загриженост за ужасните промени, които се случват с нашата планета — каза Дрейк. — Откакто научихме за изчезването му, всички ние горещо се надявахме, че той ще бъде открит жив и здрав и в типичното си добро настроение. За мен е тежък удар новината, че това не е така. Скърбя за загубата на своя скъп и отдаден на каузата приятел. Светът загуби един свой достоен син.

Лоуенстайн се обади на Евънс по телефона в колата.

— Къде си?

— Връщам се от пресконференцията, на която ми беше наредено да присъствам.

— Е, поемай право към Сан Франциско.

— Защо?

— Открили са Мортън. Някой трябва да разпознае тялото.

— А дъщеря му?

— Тя е в център по токсикология.

— А бившата му съпруга? А…

— Евънс, възложено е на теб. Гледай да си уредиш пътуването по-бързо. Криминолозите бързат с аутопсията и го искат разпознат преди вечеря.

— Но…

— Вдигай си задника и заминавай. Не знам защо мрънкаш толкова. Вземи неговия самолет, за Бога. И без това напоследък го ползваш за свои нужди, ако е вярно това, което чувам. Сега, когато Мортън е мъртъв, по-добре внимавай. А, и още нещо. Понеже не си му роднина, ще им трябва втори човек да го разпознае.

— Ами, мога да взема Сара, секретарката му…

— Не. Дрейк иска да вземеш Тед Брадли.

— Защо?

— Откъде да знам, по дяволите? Брадли иска да отиде, Дрейк иска да му угоди — и толкова. Брадли сигурно си мисли, че там ще има хора от новините, с камери. Актьор е в края на краищата. И беше близък приятел на Джордж.

— Чак пък толкова.

— Беше на банкетната маса с вас.

— Но Сара би била…

— Евънс, кое по-точно не разбираш? Отиваш в Сан Франциско и взимаш Брадли с теб. Точка.

Евънс въздъхна.

— Къде е той?

— В Секвоя. Ще трябва да идеш да го вземеш.

— Секвоя?

— Националният парк. На път ти е.

— Но…

— Брадли вече е уведомен. Секретарката ми ще ти даде телефона на моргата в Сан Франциско. Чао, Евънс. Опитай се да не прецакаш поне това.

Щрак.

— Някакъв проблем ли? — попита Дженифър.

— Не. Но трябва да ида в Сан Франциско.

— Ще дойда с теб — каза тя. — Коя е Сара?

— Личната секретарка на Мортън.

— Виждала съм я на снимки — каза Дженифър. — Бива я.

— Къде си я виждала снимки?

— В едно списание. От тенис турнир. Тя се състезава или нещо такова, нали?

— Не знам.

— Щом си прекарвал толкова много време с Мортън, би трябвало да я познаваш добре.

— Не е точно така — каза той и вдигна рамене. — Прекарахме известно време заедно напоследък.

— Хм. — Тя го погледна развеселена. — Питър, това всъщност не ме засяга. Тя е много хубава. Напълно нормално е от твоя страна.

— Не, не — каза той и посегна към телефона. — Няма такова нещо. — И с надеждата да сложи край на този разговор, набра номера на полицейското управление в Бевърли Хилс и попита за инспектор Пери. Още не се бил върнал от съда. Евънс остави съобщение и затвори. Обърна се към Дженифър. — Какво става, когато издадат заповед за задържането ти?

— Това е от криминалното правораздаване — каза тя. — Не е по моята част. Съжалявам.

— И по моята не е.

— Някой се кани да те арестува ли?

— Надявам се да не се стигне дотам.

После се обади Лиза, приказливата секретарка на Хърб Лоуенстайн.

— Здрасти, Питър. Обаждам се да ти дам телефоните на господин Брадли и на моргата в Сан Франциско. Работят до осем. Ще стигнеш ли дотогава? Хърб иска да знае. Много е разстроен.

— От какво?

— Никога не съм го виждала такъв. Така де, поне през последните няколко седмици.

— Какво става?

— Мисля, че е разстроен заради Джордж. Такъв удар. А и Дрейк се е побъркал. Днес му звъня поне пет пъти. И мисля, че обсъждаха тебе.

— Мен ли?

— Да. — Лиза заговорнически сниши глас. — Хърб си затвори вратата, докато говореха, но аз… ами, подочух някои неща.

— Какви?

— Няма да казваш на никого.

— Няма.

— Искам да кажа, че аз не… просто си помислих, че би искал да знаеш.

— Права си, искам.

— Защото тук напоследък много се говори — каза тя, като сниши глас още повече — дали не трябва да напуснеш.

— Да напусна фирмата?

— Да, такова де, да те освободят. Реших, че би трябвало да знаеш.

— Така е. Благодаря ти. Кой го говори това?

— Ами, Хърб. И Дон Бландингс, както и двама от старшите партньори. Боб и Луиз. Защото по някаква причина Дрейк направо ти е бесен. А и заради някакъв човек, с когото си се бил сдушил, някой си Канър или Конър?

— Разбирам.

— Господин Дрейк е много разстроен заради господин Конър.

— И защо така?

— Казва, че бил шпионин. Че работел за индустрията. За замърсителите.

— Разбирам.

— Та както и да е, идеята е, че господин Дрейк е важен клиент, а ти си го вбесил. Въпреки това никога не биха посмели да те уволнят, ако Мортън беше жив. Само че той вече не е. А пък тебе те няма никакъв напоследък. И от полицията те търсят, което, трябва да ти кажа, не е хубаво. Изнервя всички. И те… ти каква работа имаш всъщност с този господин Конър?

— Дълга история.

— Питър. Аз ти казах каквото знаех. — Последното прозвуча нацупено. Стана му ясно, че трябва да й снесе нещо в замяна.

— Добре де — каза той, като се опита да придаде неохота на гласа си. — Изпълнявам поръчка, която Мортън ми възложи, преди да умре.

— Сериозно? Каква поръчка?

— Тайна е, още не мога да ти кажа.

— Джордж Мортън ти е възложил поръчка?

— Писмено — каза той. Мислеше си, че това ще поохлади праведния гняв на началниците му.

— Уха. Няма да посмеят да те уволнят, щом си отсъствал по работа на фирмата.

— Лиза, трябва да затварям.

— А ако го направят, ще имаш чудесно основание да заведеш дело за неправомерно уволнение.

— Лиза…

— Добре де, добре. Знам, че не можеш да говориш. Пожелавам ти късмет!

Той затвори. Дженифър се усмихваше.

— Много умело.

— Благодаря.

Само че не й се усмихна в отговор. Ако питаха него, ситуацията започваше здраво да загрубява. Глождеха го лоши предчувствия. А освен това беше много, много уморен.

Обади се на Сара да уредят самолета, но попадна на гласовата й поща. Обади се на пилота, но му казаха, че в момента лети.

— Какво искате да кажете?

— Че в момента лети.

— Къде?

— Не мога да ви кажа това, господине. Искате ли да ви включа на гласовата му поща?

— Не — каза Евънс. — Трябва ми самолет за чартърен полет.

— За кога?

— След половин час. За Сан Франциско с междинна спирка на летището, което е най-близо до Секвоя. Обратен полет довечера.

— Ще видя какво мога да направя.

А после умората го надви. Спря на банкета и излезе от колата.

— Какво има? — попита го Дженифър.

— Знаеш ли пътя до Ван Нюис?

— Да.

— Тогава ти карай.

Тръшна се на седалката до шофьора и си сложи колана. Изчака Дженифър да се включи в движението, после затвори очи и заспа.

СЕКВОЯВторник, 12 октомври16:30

В гората беше тъмно и хладно. Потоци слънчева светлина се промушваха през листака на величествените дървета. Миришеше на борови иглички. Земята под краката им беше мека като килим.

Мястото беше приятно, с шарена сянка и слънчеви зайчета, но дори и така телевизионните камери трябваше да включат прожекторите, за да заснемат третокласниците, които седяха в концентрични кръгове около известния актьор и активист Тед Брадли. Брадли беше с черна тениска, която подчертаваше грима му и мургавата му красота.

— Тези великолепни дървета са ваше рождено право — каза той и обхвана с жест гората наоколо. — Стоят тук от векове. Много преди да се родите вие, преди да се родят родителите ви, дори преди да се родят прабабите и прадядовците ви. Някои от тях са били тук още преди Колумб да открие Америка! Преди индианците! Преди всичко! Тези дървета са най-старите живи неща на планетата. Те са пазителите на Земята. Те са мъдри и имат послание към нас: оставете планетата на мира. Не я мъчете, не мъчете и нас. И ние трябва да се вслушаме в гласовете им.

Хлапетата го гледаха като омагьосани. Камерите следяха Брадли.

— Но сега тези великолепни дървета — оцелели след заплахата от пожари, сеч, ерозия на почвата и киселинните дъждове — сега те са изправени пред най-голямата заплаха. Глобалното затопляне. Вие, деца, знаете какво е глобалното затопляне, нали?

Ръце се вдигнаха масово.

— Аз знам, аз знам!

— Радвам се, че е така — каза Брадли и даде знак на децата да свалят ръце. Тед Брадли щеше да единственият говорещ днес. — Но може би не знаете, че глобалното затопляне ще причини една съвсем внезапна промяна в климата ни. Може би само след няколко месеца или след година изведнъж ще стане много по-горещо или много по-студено. И ще има пълчища насекоми или болести, които ще убият тези прекрасни дървета.

— Какви насекоми? — попита едно хлапе.

— Лоши — отвърна Брадли. — От онези, които ядат дървета, които пробиват дупки в тях и ги изяждат отвътре. — Размърда пръсти, все едно дълбае.

— На едно насекомо ще му трябва много време да изяде цяло дърво — извика едно момиченце.

— Не, няма! — отговори Брадли. — Точно в това е проблемът. Защото глобалното затопляне означава, че ще се появят много насекоми — пълчища насекоми — и те бързо-бързо ще изядат дърветата!

Дженифър се наведе към Евънс.

— Ти вярваш ли на тези глупости?

Евънс се прозина. Беше спал по време на полета, дремнал бе и в колата от летището до тази горичка в националния парк „Секвоя“. Сега усещаше главата си тъпкана с вълна, а видът на Брадли не му помагаше никак. Тъпкан с вълна и отегчен.

Хлапетата вече ни ги свърташе на едно място и Брадли се обърна директно към камерите. Говореше със самоувереност, усъвършенствана през годините на екран в ролята на президента:

— Заплахата от внезапните климатични промени — каза той — е толкова страшна за човечеството и за всичко живо на нашата планета, че по целия свят се провеждат конференции с надеждата да бъде намерено решение. Утре в Лос Анжелис започва конференция, на която учените ще обсъдят как може да се противодейства на тази ужасна заплаха. Защото ако не направим нещо, катастрофата ще ни застигне. И тези могъщи, великолепни дървета ще останат само спомен, пощенска картичка от миналото, снимка, увековечила човешката безчовечност към природата. Ние носим отговорност за катастрофалните климатични промени. И само ние можем да ги спрем.

Завърши, като леко се извърна с по-фотогеничния си профил към камерите и погледна пронизващо с бебешкосините си очи право в обективите.

— Имам пиш — каза едно момиченце.

Самолетът се отдели от пистата и се издигна над гората.

— Съжалявам, че се наложи да побързате — каза Евънс, — но трябва да стигнем в моргата преди шест.

— Няма проблем, няма проблем. — Брадли се усмихна снизходително. След представлението беше останал още десетина минути да даде автографи на децата. Камерите заснеха и това. Той се обърна към Дженифър и я удостои с най-хубавата си усмивка. — А вие с какво се занимавате, госпожице Хадли?

— Работа за правния екип на глобалното затопляне.

— Браво, значи сте една от нас. Как върви подготовката за делото?

— Чудесно — каза тя и хвърли поглед на Евънс.

— Имам чувството, че сте също толкова умна, колкото и красива — каза Брадли.

— Всъщност не е така — каза тя. Евънс виждаше, че актьорът й лази по нервите.

— Скромна сте. Очарователно.

— Откровена съм и в този смисъл нека ви кажа, че не обичам ласкателствата.

— Едва ли е ласкателство във вашия случай — каза той.

— И едва ли е откровеност, във вашия — отвърна тя.

— Повярвайте ми, искрено се възхищавам на това, което правите — каза Брадли. — Нямам търпение да го начукате на онези от Агенцията за защита на околната среда. Трябва да ги притискаме непрестанно. Точно затова говорих на децата. Ще се получи страшен клип за внезапните климатични промени. И според мен мина изключително добре, не мислите ли?

— Сравнително добре, като се има предвид…

— Като се има предвид какво?

— Че бяха пълни глупости — каза Дженифър.

Усмивката на Брадли не трепна, но очите му се присвиха.

— Не съм сигурен, че разбирам какво имате предвид.

— Имам предвид всичко, което казахте, Тед. Цялата ви реч. Секвоите са пазители на планетата? И имат послание към нас?

— Ами, имат…

— Те са дървета, Тед. Големи дървета. Имат точно толкова послание към човечеството, колкото и един патладжан.

— Мисля, че пропускате…

— И са оцелели след горски пожари? Едва ли — защото те са зависими от пожарите, с тяхна помощ се възпроизвеждат. Обвивките на семената им са толкова твърди, че се разпукват само от горещината на огън. Пожарите са от първостепенно значение за здравето на една гора от секвои.

— Мисля — превзето каза Брадли, — че не сте схванали смисъла на казаното от мен.

— Сериозно? И какво по-точно не съм схванала?

— Опитвах се да внуша — може би малко лирично — вечността на тези велики праисторически гори и…

— Вечността? Праисторически? Знаете ли изобщо нещо за тези гори?

— Да. Така мисля. — Тонът му стана хладен, направо студен. Очевидно беше много ядосан.

— Погледнете през прозореца — каза Дженифър и посочи към гората, над която летяха. — От колко време мислите, че вашата праисторическа гора има този вид?

— Очевидно от стотици хиляди години…

— Не е вярно, Тед. Човешките същества са били тук хиляди години преди да се появят тези гори. Това знаехте ли го?

Той стискаше зъби. Не отговори.

— Нека ви обясня тогава — каза тя.

— Преди двадесет хиляди години, към края на Ледниковата епоха, ледниците се отдръпнали от днешна Калифорния, като пътьом издълбали Йосемитската долина и други живописни местенца. Когато ледените стени се отдръпнали, след тях останала мръсна, лепкава, влажна равнина с множество езера, подхранвани от топящите се ледници, но без никаква растителност. В основната си част влажни пясъци. След няколко хиляди години, докато ледниците продължавали да се придвижват на север, земята просъхнала. Този район на Калифорния се превърнал в арктическа тундра с високи треви, които поддържали живота на дребни животни от рода на мишките и катериците. По това време тук вече имало хора, които се прехранвали с лов на въпросните дребни животни и палели огньове… Дотук ясно ли е? — попита Дженифър. — Още нямаме праисторически гори.

— Слушам ви — изръмжа Тед. Очевидно се опитваше да овладее гнева си.

Тя продължи:

— Отначало само арктическите треви и храсталаци успявали да се захванат в бедната на хранителни вещества ледникова почва. Но след смъртта си те се разлагали и след хиляди години се образувал слой повърхностна почва. И това породило растителна колонизация, която била принципно еднаква навсякъде в следледникова Северна Америка. Най-напред се появили дребните борове — някъде преди четиринайсет хиляди години. По-късно към тях се присъединили смърчовете, канадската ела и елшата — всички тези дървета са устойчиви, но не могат да се появят първи. Именно те са представлявали истинската „праисторическа“ гора и доминирали този район през следващите четири хиляди години. После климатът се променил. Станало много по-топло и всички ледници в Калифорния се стопили. Станало топло и сухо, хората палели огньове и праисторическата гора изгоряла. Заменила я растителност от равнинен тип, главно дъбове и прерийни треви. Имало и ели, но не много, защото климатът бил твърде сух за иглолистната растителност. После, преди около шест хиляди години, климатът отново се променил. Станал по-влажен и елите и кедрите превзели района, създавайки обширните, гъсти, сенчести гори, които виждате сега. За тези гори обаче може да се говори и като за паразитна растителност — нещо като великански плевели, — понеже превзели терена и изместили естествената растителност от предишната ера. Защото тези големи сенчести гори спирали слънчевата светлина и другите дървета не можели да оцелеят. И понеже пожарите били често явление, тези сенчести гори се размножавали с бесни темпове. Така че определено не са вечни, Тед. Просто са последните на опашката.

— Да, но пак са на шест хиляди години, за Бога! — изсумтя Брадли.

Дженифър обаче беше непоколебима.

— Не е вярно. Учените са доказали, че съставът на горите се мени непрекъснато. Всеки хилядагодишен период е различен от предходния. Горите са се менили постоянно, Тед. А да не забравяме и за индианците.

— Какво индианците?

— Индианците умеели да се вглеждат в естествения свят и осъзнали, че старите гори не струват. Вярно, изглеждали внушителни, но дивечът не можел да вирее в тях. Затова индианците палели огньове и периодично опожарявали горите. Оставяли само по някой и друг остров от старите гори сред поляните и ливадите. Така че горите, които заварили тук първите европейци, изобщо не са били праисторически. Били са култивирани, Тед. Затова не е чудно, че преди сто и петдесет години е имало по-малко стари гори, отколкото има сега. Индианците са били реалисти. Днес всичко е само романтична митология17.

Тя се облегна назад.

— Много хубава реч — каза Брадли. — Но това са технически възражения. Хората не се интересуват от техническите подробности. И слава Богу, защото вие всъщност твърдите, че тези гори не са наистина стари и следователно не си струва да се опазват. Аз от своя страна казвам, че те ни напомнят за красотата и силата на естествения свят и трябва да се запазят на всяка цена. Особено от голямата заплаха на глобалното затопляне.

Дженифър примигна, после каза:

— Ще ми се да пийна нещо.

— На мен също — каза Брадли.

На Евънс — който многократно се бе опитвал да се свърже с инспектор Пери по време на дискусията — най-тревожно му звучаха намеците за постоянна промяна. Самият той никога не се беше замислял върху факта, че индианците са живели по време на ледниците. Разбира се, знаеше, че е така. Знаеше, че ранните индианци са ловували мамути и други големи бозайници, които в резултат на тази им дейност изчезнали като вид. Никога обаче не му беше хрумвало, че също така са опожарявали гори и са променяли околната среда за свои цели.

Само че те го бяха правили, разбира се.

Също толкова смущаваща беше мисълта за многото различни гори, превземали земята една след друга. Никога не си беше задавал въпроса какво е съществувало тук преди секвоевите гори. И той като Брадли ги беше мислил за праисторически.

Не се беше замислял и за това какво са оставили след себе си отдръпващите се ледници. Едва сега си даваше сметка, че сигурно не е било много по-различно от онова, което бе видял наскоро в Исландия — студено, влажно, каменисто и пусто. Логично беше, че са били необходими поколения растителност, за да се изгради повърхностен почвен слой.

Само че той винаги си беше представял нещо като анимационен филм, в който ледниците се отдръпват и на тяхно място моментално се появяват секвои.

Сега си даваше сметка колко глупава е била тази представа.

Беше забелязал и друго, мимоходом — колко често Дженифър беше споменала за промени в климата. Първо било студено и влажно, после топло и сухо и ледниците се стопили, после отново станало по-влажно и ледниците се върнали. Промяна след промяна.

Постоянна промяна.

След известно време Брадли се извини и мина напред да се обади на агента си и Евънс попита Дженифър:

— Откъде знаеш всичките тези неща?

— Поради причината, която назова самият Брадли. „Голямата заплаха от глобалното затопляне“. Имахме цял екип, който се занимаваше със заплахите. Защото искахме да открием всичко, което би подсилило твърденията ни на делото.

— И?

— Заплахата от глобално затопляне — каза тя — на практика не съществува. Дори да беше реално явление, то най-вероятно би облагодетелствало по-голямата част от света.

Пилотът се включи по интеркома да каже, че е време да заемат местата си, защото захождали към Сан Франциско.

САН ФРАНЦИСКОВторник, 12 октомври18:31

Следобедът беше сив, студен и миришеше на дезинфектанти. Мъжът зад бюрото беше с лабораторна престилка. Тракаше на клавиатурата.

— Мортън… Мортън… Да. Джордж Мортън. Добре. А вие сте…

— Питър Евънс. Адвокатът на господин Мортън — каза Евънс.

— А аз съм Тед Брадли — каза Тед. Понечи да протегне ръка, после явно премисли и си я дръпна.

— О. Да бе — каза лаборантът. — Помислих си аз, че ми изглеждате познат. Вие сте държавният секретар.

— Всъщност президентът.

— Да бе, вярно, президентът. Знаех си, че съм ви виждал и преди. Жена ви пие.

— Не, всъщност съпругата на държавния секретар пие.

— О. Рядко имам възможност да гледам сериала.

— В момента не се излъчва.

— Това обяснява нещата.

— Но се излъчва в други страни.

— Ако може да пристъпим към разпознаването… — намеси се Евънс.

— Добре. Подпишете тук и ще ви дам пропуски.

Дженифър остана в преддверието. Евънс и Брадли влязоха в моргата. Брадли погледна назад.

— Коя е тя всъщност?

— Адвокат е и работи в екипа по глобалното затопляне.

— Аз пък мисля, че е човек на индустрията. Очевидно е нещо като екстремист.

— Работи под прякото ръководство на Болдър, Тед.

— Е, това мога да го разбера — каза Брадли и се подсмихна. — И аз не бих имал нищо против да работи под личното ми ръководство. Ти чу ли я какви ги наговори, за Бога? Старите гори „не стрували“? Така говори индустрията. — Наведе се към Евънс. — Мисля, че трябва да се отървеш от нея.

— Да се отърва ли?

— Нищо добро няма да излезе от това. А и тя защо всъщност е с нас?

— Не знам. Поиска да дойде. А ти защо си с нас, Тед?

— Имам да върша работа.

Чаршафът върху тялото беше покрит със сивкави петна. Лаборантът го вдигна.

— О, Господи! — възкликна Тед Брадли и побърза да се извърне.

Евънс се насили да погледне тялото. Мортън си беше едър човек и приживе, а сега беше станал още по-голям, торсът му бе лилавосив и подут. Миризмата на разложение беше силна. Върху подпухналата плът на китката имаше вдлъбнатина, широка около два сантиметра.

— Часовникът? — попита Евънс.

— Да, свалихме го — каза техникът. — Едва го изхлузихме. Искате ли да го видите?

— Да, ако обичате. — Евънс се наведе малко по-близо и събра сили да се сблъска с миризмата. Искаше да огледа ръцете и ноктите. Като дете Мортън си беше наранил безимения пръст на дясната ръка и нокътят беше останал деформиран. Само че едната ръка на трупа липсваше, а другата беше надъвкана и обезобразена. Нямаше начин да определи със сигурност какво вижда.

Брадли се обади иззад него:

— Не свърши ли вече?

— Не съвсем.

— За Бога, човече.

— Е, ще пуснат ли пак сериала ви? — попита лаборантът.

— Не, вече не се снима.

— Защо? На мен ми харесваше.

— Жалко, че не са се допитали до вас — каза Брадли.

Евънс гледаше съсредоточено гърдите на трупа и се опитваше да си спомни как точно изглеждаше окосмяването на Мортън. Често го беше виждал по бански. Само че подуването и опънатата кожа го затрудняваха. Той поклати глава. Не можеше да потвърди със сигурност, че това е Мортън.

— Готов ли си вече? — попита Брадли.

— Да — каза Евънс.

Чаршафът бе върнат на мястото си и те излязоха. Лаборантът каза:

— Открили го плажни спасители в Пизмо и се обадили на полицията. Те пък го идентифицирали по дрехите.

— Още е бил с дрехи?

— Аха. Единият крачол на панталоните и по-голямата част от сакото. Шити по поръчка. Обадили се на шивача в Ню Йорк и той потвърдил, че са ушити за Джордж Мортън. Ще вземете ли личните му вещи?

— Не знам — каза Евънс.

— Нали сте му адвокат…

— Да, май ще ги взема.

— Трябва да се подпишете.

Излязоха отвън. Дженифър говореше по мобилния си телефон.

— Да, разбирам. Да. Добре, можем да го направим. — Видя ги и затвори телефона. — Свършихте ли?

— Да.

— И… той ли е?

— Да — каза Тед. — Джордж е.

Евънс не каза нищо. Последва лаборанта и се подписа за личните вещи. Лаборантът извади един плик и му го подаде. Евънс бръкна в него и извади останките на фрак. Във вътрешния джоб имаше малка значка на НФПР. Бръкна по-дълбоко и извади часовника, Ролекс Събмаринър. Мортън носеше същия. Евънс погледна задната му страна. Имаше гравиран надпис: Дж М 12–31–89. Кимна и го пусна в плика.

Всички тези неща принадлежаха на Джордж. И видът им го натъжи дълбоко.

— Е, това май е всичко — каза той. — Да тръгваме.

След като се качиха в колата, Дженифър каза:

— Трябва да спрем на още едно място.

— Така ли? — попита Евънс.

— Да. Трябва да отидем до общинския гараж на Оукланд.

— Защо?

— Полицията ни чака там.

ОУКЛАНДВторник, 12 октомври19:22

Общинският гараж представляваше огромна бетонна конструкция в съседство с обширен паркинг в покрайнините на Оукланд. Всичко беше осветено с ярки халогенни лампи. Повечето коли зад високата ограда бяха таратайки, но имаше и немалко кадилаци и бентлита. Лимузината им спря до бордюра.

— Защо идваме тук? — попита Брадли. — Не разбирам.

Един полицай се приближи до прозореца.

— Господин Евънс? Питър Евънс?

— Аз съм.

— Елате с мен, ако обичате.

Всички понечиха да излязат от колата.

— Само господин Евънс — спря ги полицаят.

Брадли се запени:

— Но ние сме…

— Извинете, господине. Трябва им само господин Евънс. Ще се наложи да изчакате тук.

Дженифър се усмихна на Брадли.

— Аз ще ви правя компания.

— Страхотно.

Евънс слезе от колата и последва полицая през металната врата на гаража. Вътрешността беше разделена на дълги участъци с редици коли за ремонт. На повечето, изглежда, се работеше върху полицейски коли. Евънс усети острия мирис на ацетиленови горелки. Внимаваше да не стъпи в някоя от локвите моторно масло и мазните парцали по пода. Обърна се към придружаващия го полицай:

— За какво става въпрос?

— Чакат ви, господине.

Вървяха към дъното на гаража. Минаха покрай няколко смачкани и облени с кръв катастрофирали автомобила. Жици стърчаха от няколко катастрофирали коли. Друга пък я измерваха двама техници в сини лабораторни престилки. Мъж с камера на триножник правеше снимки на трета.

— Този там полицай ли е? — попита Евънс.

— Не. Адвокат. Законът ни задължава да ги пускаме.

— Значи тук се занимавате с катастрофирали автомобили?

— Когато трябва.

Завиха зад ъгъла и Евънс видя Кенър с трима цивилни полицаи и двама техници със сини престилки. Стояха около останките от ферарито на Мортън, повдигнато върху хидравличен постамент и осветено с ярки прожектори.

— А, Питър — поздрави го Кенър. — Мина ли през моргата да разпознаеш Джордж?

— Да.

— Браво на теб.

Евънс се приближи и застана под колата. Различни участъци от шасито бяха маркирани с жълти етикети.

— Добре, какво става?

Цивилните полицаи се спогледаха. После един от тях каза:

— Оглеждаме ферарито, господин Евънс.

— Това го виждам.

— Това е колата, която господин Мортън е купил наскоро в Монтерей, така ли?

— Мисля, че да.

— Кога е била направена покупката?

— Не знам точно. — Евънс се опита да си спомни. — Не беше отдавна. Миналия месец или нещо такова. Секретарката му, Сара, ми каза, че го е купил.

— Кой е осъществил покупката?

— Тя.

— А вашето участие какво е?

— Никакво. Тя просто ми каза, че Джордж си е купил кола.

— Вие не сте участвали в покупката, нито се уредили застраховката или нещо от този род?

— Не. С тези неща се занимават счетоводителите на Джордж.

— И никога не сте виждали документите на колата?

— Не съм.

— А кога за пръв път видяхте самата кола?

— Вечерта, когато Джордж я подкара от хотел „Марк Хопкинс“ — каза Евънс. — Вечерта, когато загина.

— Виждали ли сте колата преди онази вечер?

— Не.

— Наемали ли сте някого да работи върху колата?

— Не.

— Колата е била транспортирана от Монтерей до един частен гараж в Сонома, където е останала две седмици, преди да бъде закарана в Сан Франциско. Вие ли уредихте престоя в частния гараж?

— Не.

— Наемът е на ваше име.

Евънс поклати глава.

— Не знам нищо за това. Но Мортън често вписваше наеми или такива неща на името на счетоводителите или адвокатите си, когато не искаше самоличността на собственика или наемателя да стават обществено достояние.

— Но ако е постъпил така, би ви уведомил, нали?

— Не е задължително.

— Значи вие не сте знаели, че е било използвано името ви?

— Не знаех.

— Кой е работил върху колата в Сан Хосе?

— Нямам представа.

— Питаме ви, господин Евънс, защото някой е свършил доста работа върху това ферари, преди господин Мортън да се качи в него. Шасито е било отслабено на местата, маркирани с жълтите етикети. Системата против поднасяне — сама по себе си примитивна, защото колата е стара — е била извадена от строя и дисковете са били разхлабени на кръст, отпред вляво и отзад вдясно. Следите ли мисълта ми?

Евънс смръщи чело.

— Тази кола е била смъртоносен капан, господин Евънс. Някой я е използвал, за да убие клиента ви. А на договора за наем стои вашето име.

В колата отвън Тед Брадли въртеше Дженифър Хейнс на шиш. Тя може и да беше хубава, но всичко в нея беше сбъркано — маниерите й, опитите й да се прави на мъжко момиче и мнението й кажи-речи по всички въпроси. Беше казала, че работи по подготовката на процеса и че заплатата й се плаща от НФПР, но според Тед това беше невъзможно. Първо, връзката на Тед Брадли с НФПР беше публично достояние и като служител на фонда тя би трябвало да го знае и да се отнася с уважение към него и мнението му.

Да нарече информацията, която беше споделил с онези деца, „пълни глупости“ — а никой не го беше задължил да говори пред тях, беше им отделил от времето си, воден единствено от доброто си сърце и природозащитническите си убеждения, — да нарече това „пълни глупости“ беше истинско безобразие. Беше си чиста проба конфронтация. И говореше за пълна липса на уважение. Освен това Тед знаеше, че всяка дума, която беше казал пред децата, е вярна. Защото, както винаги, от НФПР му бяха дали резюме с основните точки, върху които да наблегне. А от НФПР не биха го подвели да говори неверни неща. В резюмето не се споменаваше и дума за шибаната ледникова епоха. Всичко, казано от Дженифър, нямаше отношение към въпроса.

Дърветата наистина бяха великолепни. Истински пазители на околната среда, точно както пишеше в резюмето. Той даже го извади от джоба на сакото си, за да провери отново.

— Може ли да видя това? — попита Дженифър.

— Иска ви се, нали?

— Защо, някакъв проблем ли има? — каза тя.

Ето, за това отношение ставаше дума. Агресивно и нападателно.

— Вие сте от онези телевизионни звезди, които си мислят, че всичко живо иска да им пипне патката — каза тя. — Е, вижте, господин Провиснал, аз не искам. За мен вие сте един най-обикновен актьор.

— А според мен вие сте къртица. Вие сте шпионин на корпорациите.

— Явно не ме бива много като шпионин — каза тя, — щом като дори вие ме разкрихте.

— Защото не можете да си затваряте устата, затова.

— Това винаги ми е било проблем.

По време на целия този разговор Брадли усещаше в гърдите му да расте особено напрежение. Жените не спореха с Тед Брадли. Случваше се да му се опънат за кратко, но и това беше само защото се плашеха от него — от хубостта му и от факта, че е звезда. Искаха да го чукат и той често им го позволяваше. Но не спореха с него. Тази спореше и това го възбуждаше и ядосваше в еднаква степен. Напрежението, растящо в него, беше почти непоносимо. Нейното спокойствие, как просто си седеше и го гледаше право в очите, пълната липса на уплаха… говореха за безразличие към славата му, което го побъркваше. Добре де, беше и красива.

Той стисна лицето й в шепи и я целуна страстно.

Веднага усети, че това й харесва. За да подсили посланието си, вкара език дълбоко в устата й.

После усети остра болка — във врата и в главата… а след това, изглежда, бе изгубил съзнание за миг. Защото когато дойде на себе си, установи, че седи на пода на лимузината, диша тежко, а по предницата на ризата му се стичат капки кръв. Нямаше представа как се е озовал на пода. Нито защо е в кръв, а главата му пулсира. После разбра, че кърви езикът му.

Вдигна поглед към нея. Тя преспокойно кръстоса крака и му предостави изглед под полата си, но в момента това не го впечатли. Беше изпълнен с негодувание.

— Ти ме ухапа по езика!

— Не, задник такъв, ти сам си го прехапа.

— Ти ме нападна!

Тя вдигна вежда.

— Така е! Нападна ме! — Той погледна надолу. — Господи, ризата ми беше нова на всичкото отгоре! От „Максфийлд“.

Тя продължаваше да го гледа.

— Нападна ме — повтори той.

— Ами дай ме под съд.

— Може и да го направя.

— По-добре се консултирай първо с адвоката си.

— Защо?

Тя кимна с глава към предната част на колата.

— Забравяш за шофьора.

— Какво?

— Видя всичко.

— И какво? Ти ме насърчи — изсъска той. — Държеше се предизвикателно. Всеки мъж познава знаците.

— Явно ти не ги познаваш.

— Враждебната мъжемелачка? — Той се обърна и взе шишето с водка от лавицата. Трябваше да си оплакне устата с нещо силно. Наля си една чаша и погледна назад.

Тя четеше резюмето. Той посегна да го грабне.

— Това не е твое!

Тя обаче беше бърза и дръпна листа. И вдигна другата си ръка, с ръба напред като нож за кълцане.

— Още веднъж ли искаш да си пробваш късмета, Тед?

— Майната ти — каза той и отпи голяма глътка водка. Езикът му гореше. Ама че кучка. Шибана кучка. Е, още утре щеше да й се наложи да си търси нова работа. Той щеше да се погрижи за това. Не може някаква си тъпа адвокатка да се ебава с Тед Брадли и да не си плати.

Застанал до смазаното ферари, Евънс изтърпя още десет минути кръстосания разпит, на който го подлагаха наобиколилите го полицаи. Не успяваше да върже смисъла на цялата тази история.

— Джордж беше добър шофьор. Ако наистина по колата е било бърникано толкова, нима не би забелязал, че нещо не е в ред?

— Сигурно би забелязал. На трезва глава.

— Е, онази вечер той пи доста, в интерес на истината.

— И кой му поръчваше питиетата, господин Евънс?

— Сам си ги поръчваше.

— Сервитьорът на банкета каза, че вие сте го подканвали да пие.

— Това не е вярно. Тъкмо обратното, опитвах се да го спра.

Съвсем внезапно те смениха темата.

— Кой е работил върху ферарито, господин Евънс?

— Нямам представа.

— Знаем, че сте взели под наем частен гараж близо до Сонома, на шосе 54. На тихо и закътано място. Всеки, който е работил по колата, е можел да идва и да си отива, без да бъде забелязан. Защо избрахте такъв гараж?

— Не съм го избирал аз.

— Вашето име е на договора.

— Как е било уредено наемането?

— По телефона.

— Кой е платил?

— Платено е в брой.

— От кого?

— Парите са били доставени от пратеник.

— Имате ли моя подпис върху някакъв документ? Или пръстови отпечатъци?

— Не. Само името ви.

Евънс сви рамене.

— Ами, съжалявам тогава, но не знам абсолютно нищо за това. Много хора знаят, че съм адвокат на Джордж Мортън. Всеки би могъл да използва името ми. Каквото и да е направено на тази кола, е било без моето знание.

Мина му през ум, че би трябвало да зададат всичките тези въпроси на Сара, но пък, ако си разбираха от работата, сигурно вече я бяха разпитали.

И сякаш по негов сигнал, тя се появи иззад ъгъла — говореше по мобилен телефон и кимаше на Кенър.

Кенър пристъпи напред.

— Добре, господа. Освен ако нямате още въпроси, аз ще поема отговорност за господин Евънс оттук нататък. Не смятам, че има риск да се укрие от закона.

Ченгетата поръмжаха малко, но накрая се съгласиха. Кенър им даде своя визитка, след което поведе Евънс към изхода, сложил твърдо ръка върху рамото му.

Сара ги последва на известно разстояние. Ченгетата останаха при ферарито.

Когато наближиха вратата, Кенър каза:

— Съжалявам за всичко това. Само че полицаите не ти казаха всичко. Работата е там, че заснеха колата от различни ъгли и вкараха снимките в компютър, който прави симулации на автомобилни катастрофи. И компютърно генерираната симулация не е съвпаднала с действителната катастрофа.

— Не знаех, че могат да направят такова нещо.

— О, могат, и още как. В наше време компютърните модели се използват навсякъде. Задължителни са в съвременната организация на работата. Въоръжени с компютърната си симулация, полицаите се върнали при самата кола и установили, че някой я е бърникал. Въобще не го били забелязали при предишните проверки, но сега го знаят. Чудесен пример за това как компютърните симулации променят версията ни за действителността. Доверили са се на симулацията, а не на данните от терен.

— Хм.

— Разбира се, симулацията им е била оптимизирана за най-често срещаните типове автомобили на американските пътища. Компютърът не може да състави модел за поведението на една четиридесетгодишна италианска състезателна кола с ограничено производство. И въпреки това са направили симулацията.

— Но каква е цялата тази работа с гаража в Сонома?

Кенър сви рамене.

— Ти не знаеш. Сара не знае. Всъщност никой не може да потвърди със сигурност, че колата е била там. Гаражът обаче наистина е бил нает — и според мен лично от Джордж. Макар че никога няма да разберем със сигурност.

Евънс отвори вратата на лимузината и стъписано спря. Тед Брадли беше в кръв — стичаше се по брадичката му и по предницата на ризата.

— Какво е станало?

— Подхлъзна се — каза Дженифър. — И си прехапа езичето.

КЪМ ЛОС АНЖЕЛИСВторник, 12 октомври22:31

По време на обратния полет Сара Джоунс бе обзета от противоречиви чувства. Първо, беше дълбоко наранена от факта, че тялото на Джордж Мортън бе намерено — някъде дълбоко в себе си се беше надявала, че той ще се появи отнякъде жив и здрав. А стоеше и въпросът с Питър Евънс. Точно когато беше започнала да го харесва — да вижда в него нещо различно от обичайното мрънкало, една нова страна на характера му, корава и издръжлива по неговия си несръчен начин — точно когато започваше, в интерес на истината, да изпитва нещо по-специално към мъжа, който й беше спасил живота, изведнъж се беше появила тази друга жена, Дженифър някоя си, и Питър очевидно се заплесваше по нея.

На всичкото отгоре трябваше да изтърпи и Тед Брадли. Тед Брадли й беше ясен — беше го виждала в действие по време на безброй сбирки на НФПР и веднъж дори го беше оставила да си поупражни чара върху нея — актьорите й бяха слабото място, — но в последния момент бе решила, че твърде много й напомня за бившия й. Какво толкова намираше в актьорите, между другото? Те бяха толкова самовлюбени. Биха направили всичко, за да ги харесаш.

Поне Тед беше такъв.

И сега е пострадал? Прехапал си езика? Сара подозираше, че това има нещо общо с тази Дженифър. Без съмнение Тед й се беше пуснал. Жената си беше хубава, по някакъв мъжкарански, уличен начин — тъмна коса, строго лице, стегнато тяло, хем слаба, хем атлетична. Типичната агресивна нюйоркчанка — и във всяко отношение противоположност на самата нея.

А Питър Евънс се надуваше пред Дженифър като паун.

Като паун в размножителен период.

Пълна отврат, но трябваше да признае, че в известна степен се чувства и лично засегната. Точно когато беше започнала да го харесва. Въздъхна.

Колкото до Брадли, той говореше с Кенър на природозащитни теми — фукаше се с широките си познания. А Кенър го гледаше така, както питон гледа мишка.

— Значи — каза Кенър — според вас глобалното затопляне представлява заплаха за света?

— Абсолютно — отвърна Брадли. — Заплаха за целия свят.

— За каква заплаха по-точно става дума?

— Слаби реколти, настъпление на пустините, нови болести, измиране на видовете, всички ледници се топят, Килиманджаро, покачване на морското равнище, екстремно време — торнадо, урагани, неща от сорта на Ел Ниньо…

— Това звучи изключително сериозно — вметна Кенър.

— Така е — каза Брадли. — Много е сериозно.

— А вие сигурен ли сте в нещата, за които говорите?

— Разбира се.

— И можете да подкрепите твърденията си с позовавания на научната литература?

— Е, аз лично не мога, но учените могат.

— Всъщност научните изследвания не подкрепят вашите твърдения. Например слабите реколти — ако не друго, по-големите количества въглероден двуокис стимулират растежа на растенията. Има някои данни, че такива тенденции са налице. А последните сателитни проучвания показват, че Сахара се е свила за периода от 1980-а насам18. Колкото до новите болести — това просто не е вярно. Процентът на новопоявили се болести не се е променил спрямо 1960-а година.

— Да, но болести като маларията ще се върнат в Щатите и Европа.

— Не и според специалистите по маларията.19

Брадли изсумтя и скръсти ръце на гърдите си.

— Няма доказателства и за измиране на видовете. През седемдесетте Норман Майерс предсказа, че до двехилядната ще изчезнат един милион животински и растителни вида. Пол Ерлих предсказа, че до двехилядната ще изчезнат петдесет процента от всички видове. Но това бяха само мнения20. Знаете ли как се наричат неподкрепените с доказателства мнения? Наричат се предразсъдъци. Знаете ли колко вида има на планетата?

— Не.

— Никой не знае. Оценките варират от три милиона до сто милиона. Доста голяма разлика, какво ще кажете? Всъщност никой не знае дори приблизително21.

— Какво искате да докажете?

— Трудно е да се определи колко вида измират, ако не знаеш какъв е броят им в действителност. Как бихте могли да прецените, че са ви ограбили, ако не знаете колко пари е имало в портфейла ви? Всяка година се описват по петнайсет хиляди нови вида. Между другото, знаете ли какъв е доказаният темп на измиране?

— Не.

— Защото няма доказан темп. Знаете ли как се измерва броят на видовете и изчезващите видове? Някой нещастник си заплюва хектар или акър земя и после се опитва да преброи всички животни, растения и буболечки в него. После идва след десет години и пак почва да брои. Буболечките обаче може междувременно да са се преселили в съседния акър. Но дори и без това допускане, можете ли да си представите как се броят всички буболечки на един акър земя?

— Сигурно е трудно.

— Меко казано. И с крайно неточни резултати, което е важното в крайна сметка. Така, колкото до топенето на всички ледници — това също не е вярно. Някои се топят, други — не22.

— Почти всички се топят.

Кенър се подсмихна.

— За колко ледника говорим?

— За десетки.

— Колко ледника има на света, Тед?

— Не знам.

— Кажете едно число.

— Може би, ъъъ, двеста.

— Само в Калифорния са повече23. На света има сто и шейсет хиляди ледника, Тед. На „отчет“ се водят около шейсет и седем хиляди, но много малко от тях са били проучени сериозно. Данни за баланса на масата в рамките на пет или повече години има само за седемдесет и девет ледника в целия свят. Така че как бихме могли да кажем, че всичките се топят? Никой не знае топят ли се, или не24.

— Килиманджаро се топи.

— И защо се топи?

— Заради глобалното затопляне.

— Всъщност Килиманджаро се топи, и то бързо, още от началото на деветнайсети век — много преди глобалното затопляне. Смаляването на този ледник притеснява учените вече повече от сто години. И винаги е било нещо като загадка, защото, както знаете, Килиманджаро е екваториален вулкан, следователно се намира в топъл район. Сателитните измервания на този район показват, че няма тенденция към затопляне на географската ширина на ледника Килиманджаро. Защо тогава се топи?

— Вие ми кажете — сърдито отвърна Брадли.

— Заради изсичането на горите, Тед. Дъждовната гора в подножието на планината беше изсечена и издигащият се нагоре въздух вече не е влажен. Специалистите смятат, че ако гората бъде възстановена, ледникът ще започне отново да расте.

— Това са глупости.

— Ще ви дам отпратки към научна литература по темата25. Така, какво остана — покачващото се морско равнище? Нали това беше следващата заплаха, за която споменахте?

— Да.

— Морското равнище наистина се покачва.

— Аха!

— Покачва се през последните шест хиляди години, още от началото на холоцена. Морското равнище се е покачвало през този период с темп от десет до двайсет сантиметра на всеки сто години26.

— Но сега се покачва по-бързо.

— Всъщност не е така.

— Сателитите го доказват.

— Всъщност не го доказват27.

— Компютърните модели показват, че е по-бързо28.

— Компютърните модели не могат да докажат нищо, Тед. Една прогноза никога не може да бъде доказателство — защото се отнася до бъдещето. А компютърните модели не успяха да прогнозират дори с приблизителна точност последните десет или петнайсет години. Но ако сте решили въпреки това да им вярвате, няма да споря с вас. Така, кое беше следващото в списъка ви? Екстремното време — това също не е вярно. Множество изследвания показват, че там няма увеличение29.

— Вижте какво, на вас може и да ви е приятно да ме затапвате, но истината е, че според страшно много хора бедствените климатични явления в бъдеще ще се увеличат, в това число повече урагани, торнадо и циклони.

— Да, вярно е, много хора мислят така. Ала науката не потвърждава мнението им30. Точно затова се правят научните изследвания, Тед, за да се провери дали становищата ни могат да бъдат доказани в реалния свят, или просто си фантазираме.

— Ураганите не са ничии фантазии.

Кенър въздъхна и отвори лаптопа си.

— Какво правите?

— Минутка — каза Кенър. — Нека го извикам на екрана.

— Ето, това са действителните данни, Тед — каза Кенър. — Броят на ураганите в САЩ през последните сто години очевидно не се е увеличил. Същото се отнася и до другите бедствени явления — няма нарастване в световен мащаб. Данните чисто и просто не подкрепят мнението ви. Така, споменахте също за Ел Ниньо.

— Да…

— Както знаете, Ел Ниньо е глобален климатичен модел, който се поражда, когато океанските температури по западното крайбрежие на Южна Америка се задържат над нормалните в продължение на няколко месеца. Задейства ли се, Ел Ниньо трае средно по година и половина и се отразява на времето по целия свят. Появява се приблизително на всеки четири години — двайсет и три пъти през последното столетие. И се е появявал в продължение на хилядолетия. Следователно е изпреварил всички твърдения за наличие на глобално затопляне. Но каква заплаха е Ел Ниньо за Щатите, Тед? Имаше мощен Ел Ниньо през 1998-а.

— Наводнения, съсипани реколти, такива неща.

— Всичко това се случи, да. Но крайният икономически ефект от последния Ел Ниньо е печалба от петнадесет милиарда долара заради удължения сезон на растеж и намалено използване на газ за отопление през зимата. И това е цифрата, след като от нея са извадени един и половина милиарда долара щети от наводненията и големите количества дъжд в Калифорния. Чиста печалба.

— Бих искал да видя това проучване — каза Брадли.

— Ще се погрижа да го получите31. Защото то навежда също на мисълта, че ако наистина се появи глобално затопляне, то вероятно ще донесе полза на повечето нации по света.

— Но не на всички.

— Да, Тед. Не на всички.

— Та какво точно искате да докажете с всичко това? — попита Брадли. — Казвате, че не е нужно да обръщаме внимание на околната среда, че можем да я оставим на самотек и индустрията да си замърсява на воля, и всичко ще е тип-топ?

За миг на Сара й се стори, че Кенър ще се ядоса, но това не стана.

— Ако сте против смъртното наказание, означава ли това, че подкрепяте престъпността? — попита той.

— Не — каза Тед.

— Можете да сте против смъртното наказание и въпреки това да подкрепяте наказанието за извършени престъпления.

— Да. Разбира се.

— Тогава аз мога да кажа, че глобалното затопляне не представлява заплаха и въпреки това да подкрепям контрола над замърсяването на околната среда, нали така?

— Само дето подобна загриженост не се долавя в думите ви.

Кенър въздъхна.

Сара слушаше разговора им и си мислеше, че Брадли всъщност не чува какво се опитва да му каже Кенър. Сякаш да докаже заключението й, Брадли продължи:

— Е? Не казвате ли точно това — че околната среда не се нуждае от нашата защита? Не казвате ли точно това?

— Не — каза Кенър и от тона му стана ясно, че за него разговорът е приключен.

Сара си помисли, че Тед наистина е глупак. И просто не разбира онова, за което сам говори надълго и нашироко. Беше си просто актьор със сценарий и губеше ориентация, щом разговорът се отклонеше от написаните реплики.

Обърна се и погледна към предната част на кабината. Питър и Дженифър си говореха, сбрали глави. В жестовете им ясно се долавяше определена интимност.

Олекна й, когато пилотът обяви, че захождат за кацане в Лос Анжелис.

ВАН НЮИСВторник, 12 октомври23:22

Санжонг Тапа ги чакаше на летището. Изглеждаше притеснен. Двамата с Кенър веднага се качиха в една кола и отпрашиха. Сара се прибра в апартамента си. Брадли се качи в една лимузина, махна им намусено и потегли. Със сигурност вече говореше по мобилния си телефон. Питър Евънс закара Дженифър до колата й, която още беше в Калвър Сити. Взеха си смутено довиждане. Искаше му се да я целуне, но долови у нея някаква сдържаност и не го направи. Тя обеща да му се обади на другата сутрин.

Той подкара към къщи. Мислеше си за нея. За Сара не се сети изобщо.

Когато стигна до апартамента си, беше почти полунощ. Беше много уморен. Тъкмо си събличаше ризата, когато телефонът иззвъня. Беше Джанис, инструкторката по фитнес.

— Къде се губиш бе, сладур?

— Пътувах — каза той.

— Звънях ти всеки божи ден. Понякога и по два пъти. Понякога на всеки час.

— Какво има?

— Гаджето ми ме разкара.

— Моите съболезнования — каза Евънс. — Много ли беше…

— Мога ли да дойда при теб?

Той въздъхна.

— Виж, Джанис, направо съм скапан…

— Трябва да поговорим. Няма да оставам, обещавам ти, освен ако ти не поискаш. Само на една пресечка съм от вас. Пет минутки?

Той въздъхна пак, този път по-високо.

— Джанис, точно тази вечер не…

— Добре, добре, след пет минутки съм при теб.

И затвори.

Той въздъхна. Съблече ризата си и я метна на дивана. Джанис никога не чуваше какво й казва, в това беше проблемът. Реши, че когато се появи в апартамента му, просто ще й каже да си върви. Просто да си върви.

Или пък не.

При Джанис нещата бяха прости. А напоследък му беше писнало от сложни неща. Изхлузи обувките си на пода. От друга страна, не искаше Джанис да е тук утре сутринта, когато се обадеше Дженифър. Щеше ли Дженифър да се обади? Каза, че ще се обади. Знаеше ли му домашния телефон? Не беше сигурен. Май не.

Реши да вземе душ. Можеше и да не чуе Джанис, докато е под душа, така че отключи входната врата и тръгна към банята. Коридорът беше тъмен и той само за миг зърна някаква сянка, преди нещо да го удари по главата. Евънс изкрещя. Болката беше толкова силна, че той се задъха и падна на колене. Изпъшка. Удариха го пак, този път по ухото, и той се строполи на една страна.

Гледаше замаяно два крака. Два крака с мръсни чорапи. Влачеха го към хола. Пуснаха го безцеремонно на пода. Бяха трима и се движеха около него. Бяха с тъмни маски, като скиорски шапки. Единият коленичи върху ръцете му и го притисна по гръб на пода. Вторият седна на краката му и каза:

— Не говори. Не мърдай. — Дрезгав, заплашителен глас.

Евънс и без това не можеше да помръдне. Все още беше замаян.

Огледа се за третия. Чу нещо като плисък на вода. Зърна нещо като найлонова торбичка.

— Дръж го здраво. — Третият говореше шепнешком. Клекна до рамото на Евънс и вдигна ръкава на тениската му. Дишаше тихо зад маската си. Все така шепнешком попита: — Знаеш ли какво е това?

Вдигна торбичката. Водата вътре беше мътна. Евънс видя нещо като кръгло парче месо и изпадна в паника. „О, Господи, отрязали са топките на някой нещастник“. Но после видя, че топката се движи, повърхността й се гърчеше на малки вълни. Беше кафява с бели петна, голяма приблизително колкото топка за голф.

— Знаеш ли? — попита пак мъжът.

Евънс поклати глава.

— Ще разбереш — прошепна мъжът и отвори ципа на торбичката. Пъхна я под мишницата на Евънс. Евънс усети влага. Мъжът правеше нещо на торбичката, стискаше топката. Евънс се опитваше да изкриви очи натам, но му беше трудно да види какво точно…

Топката се раздвижи. Разшири се, разпери нещо като криле. Не, не криле. Беше миниатюрен октопод! Миниатюрен! Едва ли тежеше повече от стотина грама. Кафеникав с бели пръстени. Мъжът стискаше торбичката и избутваше малкия октопод към плътта на Евънс.

И тогава той разбра.

Изпъшка и започна да се бори, за да се изтръгне от лапите на мъжете, но те го държаха здраво и той усети допира на октопода, лепкав такъв, като мокър целофан. Евънс вдигна ужасено глава и видя, че мъжът мушка с пръст торбичката — мушкаше октопода, който се беше прилепил към подмишницата на Евънс; и само след миг пръстените на съществото станаха сини.

Синият пръстен на смъртта.

— Това означава, че е ядосан — каза мъжът с торбичката. — Нищо няма да усетиш. — Само че Евънс го усети — ухапване от миниатюрната човка, едно-единствено ужилване, почти като убождане с игла. Дръпна ръката си, а мъжът дръпна торбичката и я закопча. После прошепна: — Дръжте го здраво.

Излезе за малко, после се върна с кухненска кърпа. Избърса мишницата на Евънс, обра и водата от пода. И все така шепнешком каза:

— Няколко минути няма да почувстваш нищо. — Отиде при телефона. — Не се опитвай да се обадиш на никого. — Изтръгна телефона от стената и го тресна в пода.

Пуснаха го и бързо излязоха.

Той се закашля и се изправи на ръце и колене. Погледна под мишницата си — ухапването едва се различаваше, малко розово петънце в края на окосмението. Ако не знаеш, че е там, изобщо няма да го забележиш.

Не чувстваше нищо необичайно освен някакъв слаб гъдел на мястото на ухапването. Устата му беше пресъхнала, но това сигурно беше от страха. Болеше го главата. Опипа я. Беше лепкава. Нападателите, изглежда, бяха скъсали част от шевовете.

Господи! Опита се да се изправи, но ръката му поддаде и той се строполи на пода. Още му се виеше свят. Впери поглед в тавана.

Таваните в апартамента му бяха от онези, които приличат на саламурено сирене. Евънс ги мразеше. Искаше да направи нещо по въпроса, но щеше да му излезе твърде скъпо. Пък и без това винаги беше живял с мисълта, че скоро ще се премести. Продължаваше да му се вие свят. Надигна се на лакти. Устата му съвсем беше пресъхнала. Явно от отровата.

Нещо като жаба. Не, не беше като жаба. Беше…

Не можеше да си спомни.

Октопод.

Точно така. Малък октопод, колкото нокътя на палеца му. Сладко малко създанийце.

Индианците в поречието на Амазонка мажеха с отровата им върховете на стрелите си. Не, онова беше за жабите. В Амазонка няма октоподи. Или има?

Обърка се. Все повече се объркваше. Изби го студена пот. И това ли беше от отровата? Трябваше да стигне до телефона. Сигурно му оставаха само няколко минути, преди да загуби съзнание.

Изпълзя до най-близкото нещо, едно кресло… имаше го още от университета, доста беше окъсано, смятал бе да се отърве от него, когато се премести тук, но така и не го беше направил… холът имаше нужда от кресло точно на това място… втората година в университета беше дал да го претапицират… сега съвсем се беше омърляло… кой ти има време да ходи да купува мебели? Успя да се надигне и брадичката му опря в седалката на креслото. Задъхваше се, все едно е изкачил цяла планина. „Какво правя тук? Защо брадичката ми е на креслото?“ После си спомни, че се опитва да се надигне, да седне в креслото.

Да седне в креслото.

Вдигна лакът върху седалката и започна да се набира. Накрая успя да прехвърли гърдите си върху седалката, после и останалата част от тялото си. Крайниците му губеха чувствителността си, изстиваха и натежаваха с всяка секунда. Бяха толкова тежки, че не можеше да ги помръдне. Цялото му тяло натежаваше. Почти успя да се изправи на колене. На масичката до креслото имаше телефон, но ръката му беше прекалено тежка, за да стигне до него. Опита се, но изобщо не можа да я протегне. Пръстите му помръдваха леко, но това беше всичко. Тялото му беше много студено и много тежко.

Започна да губи равновесие, бавно, после се килна на една страна и гърдите му опряха в страничната облегалка. Главата му провисна отстрани. Там си и остана, неспособен да помръдне. Не можеше да вдигне глава. Не можеше да помръдне ръце. Дори очите си не можеше да помръдне. Гледаше тапицерията на креслото и килима на пода и си помисли: „Това ще е последното, което ще видя, преди да умра“.