Състояние на страх

ИНДУСТРИАЛЕН РАЙОНСъбота, 9 октомври12:31

Наситеният с електричество като пред силна буря въздух в тестовата камера започна да пука. Косъмчетата по ръцете на Сара настръхнаха. Дрехите залепваха наелектризирани по тялото й.

— Имаш ли колан? — попита Кенър.

— Не…

— Шнола?

— Не.

— Нещо метално?

— Не! По дяволите, не!

Кенър се хвърли с цялата си тежест върху стъклената стена, после я ритна с пета, но без успех. Опита с вратата, но ключалката удържа.

— … десет секунди… — каза компютърният глас.

— Какво ще правим?! — попита обезумяла Сара.

— Събличай се.

— Какво?

— Бързо. — Самият той вече си смъкваше ризата, копчетата се разхвърчаха. — Хайде, Сара. Най-вече пуловера.

Беше облечена с пухкав пуловер от ангора и разсеяно си помисли, че е подарък от приятеля й, едно от първите неща, които й беше купил. Изсули го трескаво през главата си, после и тениската отдолу.

— Полата — каза Кенър. Беше останал по боксерки и си събуваше обувките.

— Какво…

— Има цип!

Тя побърза да свали полата си, но пръстите не я слушаха. Накрая остана по сутиен и гащички. Стана й студено. Компютърният глас отброяваше последните секунди.

— Десет… девет… осем…

Кенър просваше дрехите върху двигателя. Полата й също се озова там. Пуловера от ангора разстла най-отгоре.

— Какво правиш?

— Лягай — каза той. — Легни по корем на пода — възможно най-плътно — и не мърдай!

Тя притисна тялото си към студения цимент. Сърцето й биеше като полудяло. Въздухът трептеше. Тръпка пролази от тила й надолу по гръбнака.

— Три… две… едно…

Кенър се хвърли на пода до нея и първата светкавица изтрещя. Силата на удара беше невероятна, въздушен поток забърса тялото на Сара. Косата й се изправяше във въздуха, Сара вече не усещаше тежестта й на тила си. Нови светкавици — трясъкът беше ужасяващ, — жестока синя светлина, толкова ярка, че я виждаше дори със стиснати очи. Тя се притисна към пода, издиша докрай с надеждата да спечели още някой милиметър и с мисълта, че сега му е времето за молитва.

Само че в камерата изведнъж се появи друг вид светлина, по-жълта, трептяща, а с нея и остра задушлива миризма.

— Това е огън…

— Не мърдай! — изръмжа Кенър.

Все така се сипеха светкавици, все по-бързо и по-бързо, припукваха из цялата камера, но Сара видя с периферното си зрение, че купчината дрехи върху двигателя се е подпалила… а камерата се пълнеше с дим.

Помисли си: „Косата ми гори“.

И внезапно камерата се изпълни с мощни струи вода, светкавиците изчезнаха, а пръскачките по тавана засъскаха. Стана й студено; огънят угасна; циментът се намокри.

— Мога ли да стана?

— Да — каза Кенър. — Вече можеш да станеш.

През следващите няколко минути Кенър безуспешно се опитва да счупи стъклото. Накрая спря и се загледа втренчено в една точка; косата му бе прилепнала от водните струи.

— Не разбирам — каза той. — Камера като тази задължително трябва да има резервен механизъм, в случай че някой неволно се затвори вътре.

— Те заключиха вратата, нали видя.

— Да. Заключиха я отвън с катинар. Катинарът се слага, та никой да не влиза в камерата, когато е затворено. Но въпреки това трябва да има някакъв начин да се излезе оттук.

— И да има, не го виждам. — Трепереше цялата. Имаше изгаряне на рамото и я болеше. Бельото й беше мокро. Не страдаше от прекалена скромност, но й беше студено, а той говореше ли, говореше…

— Просто трябва да има начин да се излезе… — Заобръща се бавно и заоглежда камерата.

— Стъклото не може да се счупи.

— Да — каза той. — Не може. — Но това, изглежда, му подсказа нещо. Наведе се и заоглежда внимателно рамката на стъклото, прокара пръсти по нея, Сара го гледаше й трепереше. Пръскачките още работеха и обливаха камерата с вода, вече й стигаше до глезените. Не разбираше как Кенър може да е толкова съсредоточен, толкова решен да…

— Проклет да съм — каза той. Бе хванал едно малко резе под нивото на покачващата се вода. Намери още едно в другия край на рамката — и дръпна и двете. После бутна рамката, тя се завъртя на пантите в центъра си и се отвори.

Кенър пристъпи във външното помещение и се засмя:

— Нищо работа. — Подаде й ръка. — Мога ли да предложа сухи дрехи?

— Благодаря — каза тя и пое ръката му.

Умивалните на МТСИ определено не бяха върхът, но Сара и Кенър се подсушиха криво-ляво с хартиени кърпи, намериха топли работни комбинезони и Сара се почувства значително по-добре. Разгледа се внимателно в огледалото и установите е изгубила пет-шест сантиметра коса отляво. Краищата бяха неравни и почернели.

— Можеше да е по-лошо — каза тя и си помисли, че за известно време ще трябва да си връзва косата.

Кенър се погрижи за рамото й — каза, че изгарянето било само първа степен, от най-леките, плюс един-два мехура. Наложи го с лед, като й обясни, че изгарянията всъщност не били термични наранявания, а неврологична реакция на тялото, и че ако се приложи лед през първите десет минути, тежестта на изгарянето намалява рязко, защото се притъпява чувствителността на нервните окончания и така се предотвратява реакцията. Така че, ако ще ти излизат мехури, навременното изстудяване им пречело да се появят.

Тя спря да го слуша. Не можеше да види пострадалия участък от кожата си, така че нямаше друг избор освен да се довери на Кенър. Но започваше да я боли. Той намери аптечка и й подаде аспирин.

— Аспирин?! — възкликна Сара. — Той е вреден!

— Все е по-добре от нищо — каза Кенър. — В интерес на истината, повечето хора може и да не го знаят, но аспиринът наистина е вълшебно лекарство, болкоуспокояващата му сила е по-голяма от тази на морфина, освен това действа противовъзпалително, понижава температурата…

— Не сега — каза тя. — Моля те. — Просто не беше в състояние да изтърпи поредната му лекция.

Той не каза нищо, само й бинтова рамото. Изглежда, и това му идеше отръки.

— Има ли нещо, което не можеш да правиш? — попита тя.

— О, има, и още как.

— Какво например? Не можеш да танцуваш?

— Не, мога да танцувам. Но никак не ми вървят езиците.

— Какво облекчение. — Самата тя лесно учеше чужди езици. Беше учила една година в Италия и владееше доста добре италиански и испански. Учила беше дори китайски.

— Ами ти? — попита я Кенър. — Теб в какво не те бива?

— В отношенията — каза тя. Гледаше се в огледалото и подръпваше почернелите краища на косата си.

БЕВЪРЛИ ХИЛССъбота, 9 октомври13:13

Докато се качваше по стълбите към апартамента си, Евънс чуваше звука на телевизора. Стори му се по-силен отпреди. Чуваха се аплодисменти и смях. Някакво шоу с публика в студиото.

Отвори вратата и влезе в дневната. Частният детектив от двора седеше на дивана с гръб към него и гледаше телевизия. Беше си свалил сакото и го бе преметнал на един стол. Ръката си беше отпуснал небрежно върху облегалката на дивана. Пръстите му барабаняха нетърпеливо.

— Виждам, че сте се настанили удобно — каза Евънс. — Доста е високо, не мислите ли? Бихте ли намалили малко?

Мъжът не отговори, просто продължи да гледа телевизия.

— Не ме ли чухте? — каза Евънс. — Намалете го, ако обичате.

Мъжът не помръдна. Само пръстите му се движеха в бърз ритъм по облегалката на дивана.

Евънс мина пред него.

— Вижте, не ви знам името, но…

Не довърши. Детективът така и не обърна поглед към него, а продължаваше да се взира неподвижно в телевизора. Нито една част от тялото му не помръдваше. Беше неподвижен, вдървен. Очите му не се движеха. Дори не мигаха. Само пръстите му се движеха върху облегалката. Почти конвулсивно. В спазъм.

Евънс застана право срещу него.

— Какво ви е?

Лицето на мъжа беше безизразно. Очите му гледаха напред, право през Евънс.

— Господине?

Детективът дишаше плитко, гърдите му едва се повдигаха. Кожата му имаше сивкав цвят.

— Можете ли да помръднете? Какво е станало?

Нищо. Мъжът не помръдваше.

„Точно като при Марго“, помисли си Евънс. Същата вдървеност, същата липса на реакция. Вдигна телефона, набра 911 и помоли да пратят линейка.

— Така, линейката скоро ще е тук — каза той на мъжа. Частният детектив не реагира видимо, но дори и така Евънс остана с впечатлението, че го чува и че е в пълно съзнание някъде дълбоко в застиналото си тяло. Но в крайна сметка можеше само да гадае.

Огледа стаята за нещо, което да му подскаже какво се е случило. Само че апартаментът изглеждаше съвсем нормално. Един стол в ъгъла като че ли беше местен. Миризливата пура на детектива беше на пода в ъгъла, сякаш се беше търкулнала там. Беше прогорила малка дупка в края на килима.

Евънс я вдигна, занесе я в кухнята, подържа я под чешмата и я хвърли в кошчето. После му хрумна нещо. Върна се при мъжа.

— Щяхте да ми носите нещо…

Никакво движение. Само пръстите върху облегалката на дивана.

— Тук ли е?

Пръстите спряха. Или почти спряха. Все още се движеха леко. Но усилието беше очевидно.

— Можете ли да контролирате пръстите си? — попита Евънс.

Раздвижиха се, после спряха отново.

— Значи можете. Добре. Така — тук ли е нещото, което искахте да ми покажете?

Пръстите помръднаха.

После спряха.

— Приемам го за „да“. Добре. — Евънс отстъпи назад. Чу се слабият звук на приближаваща сирена. Линейката щеше да пристигне след броени минути. — Ще тръгна в една посока, и ако е вярната, мръднете пръсти.

Пръстите се раздвижиха, после спряха, сякаш в знак, че човекът е разбрал.

— Добре — каза Евънс. Обърна се и направи няколко крачки вдясно към кухнята. Погледна назад.

Пръстите не мърдаха.

— Значи не е насам. — Тръгна към телевизора и застана точно пред детектива.

Пръстите не мърдаха.

— Добре тогава. — Евънс се обърна наляво и тръгна към големите прозорци. Пръстите пак не помръднаха. Оставаше само една посока — той мина зад детектива към вратата. Понеже мъжът не го виждаше, Евънс каза: — Сега се отдалечавам от вас и вървя към входната врата…

Пръстите не помръдваха.

— Може би не сте ме разбрали — каза Евънс. — Исках да размърдате пръсти, когато тръгна в правилната посока…

Пръстите помръднаха. Задраскаха по облегалката.

— Да, добре, но коя е посоката? Пробвах и в четирите посоки, но…

На вратата се позвъни. Евънс отвори и двама души с носилка се втурнаха покрай него. Настана хаос, засипаха го с бързи въпроси и за нула време преместиха детектива върху носилката. Полицията пристигна след няма и минута и на свой ред го засипа с въпроси.

Бяха от управлението в Бевърли Хилс и следователно любезни, но и настоятелни. Този човек се беше парализирал в апартамента на Евънс, а Евънс, изглежда, не знаеше нищо по въпроса.

Накрая се появи и един инспектор. Беше с кафяв костюм и се представи като Рон Пери. Даде на Евънс визитка. Евънс на свой ред му даде визитката си. Пери я погледна, после погледна Евънс и каза:

— Не съм ли виждал тази визитка и преди? Изглежда ми позната. А, да, спомням си. В онзи апартамент в Уилшир, при парализираната дама.

— Тя ми е клиент.

— И сега се случва отново, същата парализа — каза Пери. — Странно съвпадение.

— Не знам — каза Евънс. — Не бях тук. Не знам какво е станало.

— Просто разни ваши познати се парализират, така ли?

— Не — каза Евънс. — Казах ви, не знам какво е станало.

— Този мъж също ли ви е клиент?

— Не.

— Тогава кой е?

— Нямам представа.

— Нямате? Как е влязъл тук?

Евънс тъкмо щеше да каже, че специално е оставил вратата отворена, но си даде сметка, че това ще повлече след себе си дълги и трудни обяснения.

— Не знам. Аз, ъъъ… Забравил съм да заключа.

— Винаги трябва да проверявате дали е заключено, господин Евънс.

— Прав сте, разбира се.

— Вратата ви не се ли заключва автоматично при излизане?

— Казах ви, не знам как е влязъл — каза Евънс. Гледаше инспектора право в очите.

Инспекторът също го гледаше.

— Как се сдобихте с тези шевове на главата?

— Паднах.

— Явно лошо сте паднали.

— Да.

Инспекторът бавно кимна.

— Бихте могли да ни спестите доста време, ако ни кажете кой е този човек, господин Евънс. Имате мъж в апартамента си, не знаете кой е той, не знаете как е влязъл. Простете ми, ако имам усещането, че премълчавате нещо.

— И сте прав.

— Добре. — Пери извади бележника си. — Слушам ви.

— Мъжът е частен детектив.

— Това го знам.

— Знаете го? — възкликна Евънс.

— Санитарят е намерил съответния документ в портфейла му. Продължавайте.

— Каза ми, че бил нает от един мой клиент.

— Аха. И кой е този клиент? — Пери пишеше усърдно.

— Това не мога да ви кажа — отговори Евънс.

Пери вдигна очи от бележника си.

— Господин Евънс…

— Съжалявам. Поверително е.

Инспекторът въздъхна.

— Добре, значи този човек е частен детектив, нает от ваш клиент.

— Точно така — каза Евънс. — Свърза се с мен и каза, че искал да ме види, за да ми даде нещо.

— Да ви даде нещо?

— Да.

— Не е искал да го даде на клиента ви?

— Не би могъл.

— Защото?

— Клиентът ми е, ъъъ… не е на разположение.

— Разбирам. И затова се е обърнал към вас.

— Да. Държа се малко параноично и поиска да се срещнем в моя апартамент.

— И вие сте оставили вратата на апартамента си отворена, за да влезе.

— Да.

— Човек, когото виждате за пръв път?

— Да. Знаех, че работи за клиента ми.

— Откъде знаехте?

Евънс поклати глава.

— Поверителна информация.

— Добре. Значи този тип идва в апартамента ви. Вие къде бяхте?

— Бях в офиса си.

Евънс разказа накратко какво е правил през въпросните два часа.

— Видели са ви в офиса ви, предполагам?

— Да.

— Говорихте ли с някого?

— Да.

— С повече от един човек?

— Да.

— Видяхте ли се с хора извън колегите си в правната фирма?

— Спрях да заредя колата.

— Служителят на бензиностанцията ще ви познае ли?

— Да. Наложи се да вляза и да използвам кредитната си карта.

— Коя бензиностанция?

— Шел на Пико.

— Добре. Значи нямало ви е два часа, после се връщате тук и човекът е…

— Както го видяхте. Парализиран.

— И какво се е канел да ви даде?

— Нямам представа.

— Не открихте нищо в апартамента си?

— Не.

— Искате ли да ми кажете нещо друго?

— Не.

Нова дълга въздишка.

— Вижте, господин Евънс. Ако двама от познатите ми внезапно се парализират, определено бих се притеснил. Вие обаче изглеждате забележително спокоен.

— Повярвайте ми, не съм — каза Евънс.

Инспекторът го изгледа намръщено.

— Добре — каза накрая. — Позовавате се на адвокатската тайна. Трябва да ви кажа, че ми се обаждаха от Калифорнийския университет и от Центъра за контрол и превенция на болестите по повод на тази история с парализата. А след като имаме и втори случай, обажданията ще зачестят. — Той затвори бележника си. — Ще ви помоля да дойдете в управлението и да дадете писмени показания. Да кажем по-късно днес?

— Ще се опитам.

— В четири часа?

— Да. Добре.

— Адресът е на визитката. Просто попитайте за мен дежурния Паркингът е под сградата.

— Добре — каза Евънс.

— Довиждане — каза инспекторът и си тръгна.

Евънс затвори вратата след инспектора и се облегна на нея. Най-после беше останал сам. Обиколи бавно апартамента. Телевизорът още работеше, но с намален докрай звук. Погледна към дивана, където беше седял частният детектив. Вдлъбнатината от тялото му още се виждаше.

Имаше още половин час преди срещата си с Дрейк. Искаше обаче да разбере какво му е донесъл детективът. Къде ли го беше оставил? Евънс беше пробвал и четирите посоки на компаса, но детективът така й не му беше дал знак някоя от тях да е вярната.

Което означаваше какво? Че не го е донесъл? Че е някъде другаде? Или че който там го е парализирал, го е взел и то вече не е тук?

Евънс въздъхна. Така и не беше задал на детектива критичния въпрос — тук ли е въпросното нещо. Просто беше приел, че е тук.

А ако наистина беше тук? Къде можеше да е?

Север, юг, изток, запад. Нито една от тези посоки.

Което означаваше…

Какво?

Той поклати глава. Нещо не успяваше да се съсредоточи. Работата беше там, че парализата на частния детектив го беше разстроила повече, отколкото му се искаше да признае. Погледна дивана и вдлъбнатината. Човекът не можеше да помръдне. Сигурно се бе чувствал ужасно. А санитарите го бяха вдигнали като чувал с картофи, за да го сложат на носилката. И бяха разместили възглавничките на дивна.

Евънс оправи разсеяно дивана, сложи възглавничките на място, като ги отупваше да възвърнат формата си…

И усети нещо, пъхнато в процепа на една от калъфките. Мушна ръка вътре и измърмори:

— По дяволите!

След като вече го беше открил, му се струваше очевидно. Всяка от посоките е била погрешна, защото детективът бе искал Евънс да е придвижи към него. Бе седял върху донесеното, след като го бе пъхнал в една от възглавниците на дивана.

Лъскаво DVD.

Евънс го зареди в плейъра — появи се меню, списък от дати. Всичките от последните няколко седмици.

Евънс кликна на първата дата.

Появи се образ от конферентната зала на НФПР. Поглед отстрани, от ъгъла на помещението, на метър височина над пода. Сигурно бе записано от камера, скрита някъде в катедрата за говорещия. Ясно беше, че детективът е инсталирал камерата в деня, когато Евънс го беше видял в конферентната зала на НФПР.

В долната част на екрана имаше отброяващ времето код, цифрите примигваха. Евънс обаче не сваляше очи от самата картина: Николас Дрейк говореше с Джон Хенли от връзките с обществеността. Дрейк явно беше разстроен и жестикулираше бурно.

— Мразя глобалното затопляне — казваше той, всъщност почти викаше. — Мразя го и в червата. То е пълен провал.

— Но е прието — спокойно изтъкна Хенли. — От години. С него трябва да работим.

— Да работим с него? Само че то не действа — каза Дрейк. — Това имам предвид. С него и петак не можеш да изкараш, особено през зимата. Завали ли сняг, хората забравят за глобалното затопляне. Или пък решават, че известно затопляне може да им дойде добре. Газят през снега и се надяват на малко глобално затопляне. Не е като със замърсяването, Джон. Замърсяването действаше. И още действа. Замърсяването плаши хората до смърт. Кажи им, че ще се разболеят от рак, и парите започват да валят. Никой обаче не се страхува от някакво си затопляне. Особено ако няма да се случи в следващите сто години.

— Има начин да се изиграе тази карта — каза Хенли.

— Вече не. Изчерпихме всичките си ходове. Измирането на видове заради глобалното затопляне — на никой не му пука. Чули са, че повечето от въпросните изчезващи видове са насекоми. Не можеш да набираш средства заради измиращи насекоми, Джон. Болести заради глобалното затопляне — и за това никой не дава пукната пара. Миналата година организирахме мащабна кампания, свързахме глобалното затопляне с вирусите ебола и ханта. Никой не се хвана на въдицата. Покачването на морското равнище заради глобалното затопляне — знаем как ще свърши това. Делото Вануту е пълен провал. Всички ще решат, че морското равнище не се покачва никъде по света. А онзи скандинавец, експертът по морското равнище? Не можем да се отървем от него. Дори атакува МККП с обвинения в некомпетентност.

— Да — търпеливо каза Хенли. — Всичко това е вярно…

— Ти ми кажи — прекъсна го Дрейк, — как по дяволите трябва да разиграя картата с глобалното затопляне? Защото ти поне знаеш какви пари трябва да събера, за да поддържам тази организация в движение, Джон. Трябват ми четиридесет и два милиона долара годишно. Тази година фондациите ще ми дадат само четвърт от нужната сума. Разните му там знаменитости си развяват задниците по коктейлите за набиране на средства, но не дават и цент. Толкова са самовлюбени, че смятат самото си присъствие за достатъчна подкрепа. Разбира се, ние съдим Агенцията за защита на околната среда всяка година и те може и да ни кихнат три-четири милиона. Заедно със стипендиите най-много пет. Но и така пак оставаме с огромен недостиг, Джон. Глобалното затопляне просто няма да свърши работа. Трябва ми шибана кауза. Кауза, която да действа!

— Разбирам — каза Хенли все така спокойно. — Но ти забравяш за конференцията.

— Господи, конференцията — каза Дрейк. — Онези задници дори плакатите не могат да направят като хората. Бендикс ни е най-добрият лектор, а има семеен проблем. Жена му е зле. Гордън трябваше да го замести, но той пък се е забъркал с някакво съдебно дело във връзка с изследването си… Изглежда, е фалшифицирал някакви данни…

— Това са подробности, Николас — каза Хенли. — Моля те да не губиш от поглед цялостната картин…

В този момент телефонът иззвъня. Дрейк го вдигна, слуша няколко секунди, после сложи ръка на слушалката и се обърна към Хенли.

— Ще трябва да продължим по-късно. Джон. Изникна нещо спешно.

Хенли стана и излезе.

Записът свърши.

Екранът потъмня.

Евънс гледаше втренчено празния екран. Имаше чувството, че всеки миг ще повърне. Зави му се свят. Държеше дистанционното в ръка, но не беше в състояние да натисне нужните бутони.

Мигът отмина и той си пое дълбоко дъх. След първоначалния шок си даде сметка, че видяното не би трябвало да го изненадва чак толкова. Може би Дрейк бе по-откровен в частен разговор — при всички е така — и явно спешно се нуждаеше от пари за фондацията Недоволството му обаче беше напълно разбираемо. От самото начало движението се беше сблъскало с апатията на обществото като цяло. Хората не бяха склонни да мислят дългосрочно. Не виждаха бавното унищожаване на околната среда. Борбата обществото да бъде разбудено и подтикнато към действия в свой собствен интерес бе неравна.

И съвсем не беше свършила. Всъщност едва сега започваше.

А и сигурно беше вярно, че да се набират пари за борба с глобалното затопляне е трудна работа. А Николас Дрейк определено разбираше от набиране на средства.

Имаше и друго — природозащитните организации наистина работеха с оскъдни фондове. Четиридесет и четири милиона за НФПР, пак толкова за Съвета за защита на природните ресурси, може би петдесет за Сиера Клуб. Най-много, три четвърти милиард, отиваха при Природна консервация. Но какво беше това в сравнение с трилионите долари на корпорациите? Давид и Голиат в съвременен вариант. И Дрейк беше Давид. Както сам беше изтъквал неведнъж.

Евънс си погледна часовника. Време беше да се срещне с Дрейк.

Извади диска от DVD плейъра, пъхна го в джоба си и излезе. По пътя отново обмисли всичко, което щеше да каже. Репетираше го отново и отново, с надеждата, че накрая ще прозвучи съвършено. Трябваше да внимава много, защото всичко, което Кенър го беше подготвил да каже, беше лъжа.

БЕВЪРЛИ ХИЛССъбота, 9 октомври11:12

— Питър, Питър — каза Николас Дрейк, докато му раздрусваше сърдечно ръката. — Много се радвам да те видя. Нямаше те.

— Да.

— Но не си забравил молбата ми.

— Не съм, Ник.

— Сядай.

Евънс седна, а Дрейк се настани зад бюрото си.

— Слушам те.

— Открих откъде се е взела онази Клауза.

— Да?

— Да. Ти беше прав. Джордж наистина се е консултирал с адвокат.

— Знаех си! С кого?

— Външен човек, не е от нашата фирма. — Евънс говореше внимателно, придържаше се дословно към указанията на Кенър.

— Кой?

— За жалост, Ник, има документи. Чернови с ръкописни коментари на Джордж.

— Ох, мамка му! От кога?

— Отпреди половин година.

— Половин година!

— Явно Джордж е бил разтревожен още тогава за… някои неща. За групите, които подкрепя.

— Нищо не ми е казвал.

— И на мен — каза Евънс. — Избрал е външен адвокат.

— Искам да видя тази кореспонденция — каза Дрейк.

Евънс поклати глава.

— Адвокатът никога няма да го разреши.

— Джордж е мъртъв.

— Поверителността продължава и след смъртта на клиента. „Суидлър и Бърлин срещу САЩ“.

— Това са глупости, Питър, и ти го знаеш.

Евънс сви рамене.

— Да, но този адвокат играе по правилата. А аз определено превиших правата си дори с това, което ти казах досега.

Дрейк забарабани с пръсти по бюрото.

— Питър, делото Вануту отчаяно се нуждае от тези пари.

— Носи се слух, че може да не се стигне до процес — каза Евънс.

— Глупости.

— Защото данните не показват никакво покачване в равнището на Тихия океан.

— Аз бих внимавал с подобни изказвания — каза Дрейк. — Къде си го чул това? Защото то явно е дезинформация с източник индустриалните концерни, Питър. Няма съмнение, че морското равнище се покачва по целия свят. Доказвано е научно не един и два пъти. Самият аз преди няколко дни разгледах сателитните измервания на морското равнище — това е сравнително нов метод за подобни замервания. Сателитите показват покачване от няколко милиметра и то само за миналата година.

— Тези данни публикувани ли са?

— Не си спомням — каза Дрейк и го изгледа странно. — При мен дойде като осведомително резюме.

Евънс не беше планирал да задава такива въпроси. Те сякаш сами бяха излезли от устата му, по своя воля. Освен това с неохота си даде сметка, че го е казал скептично. Нищо чудно, че Дрейк го гледаше така.

— Нищо не искам да кажа — побърза да го успокои Евънс. — Просто се носят разни слухове…

— И си искал да провериш дали са верни — каза Дрейк и кимна. — Напълно естествена реакция. Радвам се, че привлече вниманието ми към това, Питър. Ще поговоря с Хенли и ще разберем откъде идва тази дезинформация. Разбира се, борбата ни край няма. Знаеш с какви неандерталци си имаме работа в Института за конкурентна инициатива, и във Фондация Хувър, и в Института Маршал. Групи, финансирани от десни радикали и малоумни фундаменталисти. Които, за жалост, разполагат с огромни средства.

— Да, разбирам — каза Евънс и стана. — Трябвам ли ти за нещо друго?

— Ще бъда откровен — каза Дрейк. — Не съм доволен. Какво — връщаме се на петдесетте хиляди седмично?

— При така стеклите се обстоятелства мисля, че нямаме друг избор.

— Тогава ще трябва да се справим някак — каза Дрейк. — Подготовката за процеса върви чудесно, между другото. Но сега трябва да насоча усилията си към конференцията.

— А, да. Кога започва?

— В сряда — каза Дрейк. — След четири дни. А сега ще ме извиниш, но…

— Разбира се — каза Евънс и излезе от кабинета. Беше оставил мобилния си телефон на масичката срещу бюрото на Дрейк.

Беше слязъл по всичките стълби до приземното ниво, когато се сети, че Дрейк изобщо не го беше попитал за шевовете на главата му. Всички други, с които бе разговарял днес, бяха подхвърлили по нещо за това, само Дрейк — не.

Разбира се, Дрейк имаше много работа покрай подготовката на конференцията. Право пред себе си Евънс видя конферентната зала на приземния етаж да се пръска по шевовете. Плакатът на стената гласеше: РЕЗКИТЕ КЛИМАТИЧНИ ПРОМЕНИ — КАТАСТРОФАТА ПРЕД НАС. Двайсетина младежи се бяха струпали около голяма маса, на която имаше макет на вътрешността на голяма зала и заобикалящия я паркинг. Евънс поспря, обзет от любопитство.

Един от младежите поставяше дървени блокчета на паркинга вместо коли.

— Това няма да му хареса — каза друг. — Иска местата най-близо до сградата да са резервирани за телевизионните ванове, а не за автобуси.

— Оставих три места ей там за новинарите — каза първият младеж. — Това не е ли достатъчно?

— Той иска десет.

— Десет места? Той колко телевизионни екипа очаква да се появят на това нещо?

— Не знам, но иска да запазим десет места и да осигурим допълнително захранване и телефонни линии.

— За една академична конференция върху резките климатични промени? Нещо не разбирам. Какво толкова има да се приказва за ураганите и сушата? Ще има късмет, ако дойдат и три екипа.

— Виж, той е шефът. Запази десет места и да приключваме.

— Това означава, че автобусите ще трябва да минат назад.

— Десет места, Джейк.

— Добре де, добре.

— До сградата, защото захранващите кабели са много скъпи. От залата искат майка си и баща си за допълнителните съоръжения.

В другия край на масата едно момиче тъкмо казваше:

— Колко тъмно ще е в изложбените помещения? Дали ще е достатъчно тъмно да се прожектират видео материали?

— Не, те ще вървят само на плоските екрани.

— Някои от изложителите си имат свои прожекционни устройства с всички екстри.

— Е, в такъв случай няма да има проблем.

Една млада жена се приближи до Евънс.

— Мога ли да ви помогна с нещо, господине?

Приличаше на служителка на рецепция, хубавка и любезна.

— Да — каза той и кимна към съвещателната зала. — Към кого трябва да се обърна, за да присъствам на конференцията.

— Входът е само с покани — каза тя. — Това е научна конференция и не е открита за широката публика.

— Преди малко разговарях с Ник Дрейк, но забравих да го попитам…

— О! Ами, всъщност имам няколко пропуска на рецепцията. На кой от дните бихте искали да присъствате?

— На всичките.

— Явно сериозно се интересувате от климатичните промени — каза с усмивка тя. — Последвайте ме, моля…

Пътят с кола от НФПР до централата на конференцията в Санта Моника беше кратък. Работници на висока стълба поставяха буквите на голям надпис: засега бяха изписали РЕЗКИ КЛИМАТИЧНИ ПРО, и отдолу КАТАСТРО.

В колата беше горещо. Евънс се обади на Сара.

— Готово. Оставих телефона в офиса му.

— Добре. Надявах се, че ще се обадиш по-рано. Сега май вече няма значение.

— Няма ли? Защо?

— Мисля, че Кенър вече откри каквото му трябваше.

— Така ли?

— Ето, говори с него.

„Значи са заедно“, помисли Евънс.

— Къде си, Питър? — попита Кенър.

— В Санта Моника.

— Върни се в апартамента си, приготви си някакви туристически дрехи и чакай там.

— Защо?

— Свали всичко, което носиш в момента. Не взимай нищо от онова, с което си облечен.

— Но защо?

— По-късно ще ти обясня.

Щрак. Връзката прекъсна.

Евънс приготви набързо един сак, после влезе в дневната, сложи диска в DVD плейъра и зачака да се зареди менюто с датите.

Избра втората от списъка.

На екрана отново се появиха Дрейк и Хенли. Изглежда, беше същият ден, защото носеха същите дрехи. Но по-късно. Дрейк си беше свалил сакото и то висеше на един стол.

— Това вече съм го чувал — казваше Дрейк. Изглеждаше недоволен. — И съветът ти не струваше пет пари.

— Мисли структурно — каза Хенли. Беше се облегнал на стола си, вперил поглед в тавана и събрал пръсти.

— Какво означава това, по дяволите? — сопна му се Дрейк.

— Мисли структурно, Николас. Помисли за това как функционира информацията. Какво поддържа и какво я поддържа.

— Това са пиарски простотии.

— Николас — остро каза Хенли. — Опитвам се да ти помогна.

— Извинявай. — Дрейк погледна виновно като смъмрено дете. Дори понаведе глава.

„Хенли ли командва парада“ — помисли си Евънс озадачено. Последната размяна на реплики определено навеждаше на тази мисъл.

— Така — каза Хенли. — Нека ти обясня как ще решиш проблема си. Решението е просто. Ти вече ми каза, че…

На вратата на апартамента се похлопа силно. Евънс спря DVD-то и просто за всеки случай извади диска и го пъхна в джоба си. Хлопането продължаваше и той побърза да отвори.

Беше Санжонг Тапа. Навъсен.

— Трябва да тръгваме — каза той. — Веднага.