Състояние на страх

КЪМ ПУНТА АРЕНАСВторник, 5 октомври21:44

Летище „Ван Нюис“ потъна под тях. Самолетът зави на юг над плоската, осеяна с ярки светлини шир на лосанжелиския басейн. Стюардесата донесе на Евънс кафе. На малкия екран пишеше, че до целта остават 6240 мили. Време на полета — почти дванайсет часа.

Стюардесата ги попита дали искат да вечерят и след утвърдителния отговор отиде да приготви подносите.

— Така — каза Евънс. — Преди три часа отидох да помогна на Сара да се оправи с обира. Сега летя за Антарктика. Не е ли време някой да ми обясни какво става?

— Чувал ли си за Природозащитния освободителен фронт? ПОФ? — попита Кенър.

— Не.

— И аз не съм — добави Сара.

— Това е нелегална екстремистка групировка. Предполага се, че е основана от бивши активисти на Грийнпийс и „Земята първа!“, които са сметнали, че организациите им са станали твърде меки в методите си. ПОФ прибягва до насилие в защита на природозащитни каузи. Подпалвали са хотели в Колорадо, къщи на Лонг Айланд, окастряли са живи дървета до дънера в Мичиган, палели са коли в Калифорния.

Евънс кимна.

— Сещам се, че съм чел нещо за това… ФБР и другите подобни агенции не успявали да се инфилтрират във фронта, защото се състоял от самостоятелни клетки, които не поддържали връзка помежду си.

— Да — каза Кенър. — По принцип е така. Но има записи на прихванати разговори по мобилни телефони. От известно време знаем, че групировката се разширява и планира серия от мащабни акции по целия свят, която ще започне след няколко дни.

— Какви акции?

Кенър поклати глава.

— Това не знаем. Но имаме основание да вярваме, че ще бъдат големи… и разрушителни.

— Какво общо има това с Джордж Мортън? — попита Сара.

— Финансиране — каза Кенър. — Щом ПОФ планира акции по целия свят, значи са им необходими много пари. Въпросът е откъде ги получават.

— Да не би да казваш, че Джордж е финансирал екстремистка групировка?

— Не съзнателно. ПОФ е престъпна организация и въпреки това радикални групи като Хора за етично отношение към животните ги спонсорират. Според мен това е безобразие. Но въпросът е дали не ги финансират и по-познати природозащитни групи.

— По-познати групи? Като коя?

— Като всяка — каза Кенър.

— Чакайте малко — каза Сара. — Да не би да намеквате, че Общество „Одюбон“ и Сиера Клуб финансират терористични групи?

— Не — каза Кенър. — Казвам, че никой не знае какво точно правят всички тези организации с парите си. Защото правителственото наблюдение над фондациите и благотворителните дружества е символично. Никой не им прави ревизии. Никой няма достъп до счетоводните им документи. Природозащитните групи в САЩ получават по половин милиард долара годишно. И никой не се интересува какво правят с тях.

Евънс се намръщи.

— И Джордж е знаел това?

— Когато се запознахме — каза Кенър, — той вече имаше някои притеснения за НФПР. За това къде отиват парите им. Харчат по четиридесет и четири милиона годишно.

— Нали не твърдите, че НФПР…

— Не пряко — каза Кенър. — Но НФПР харчи близо шейсет процента от парите си за набиране на средства. Само че не могат да го признаят, разбира се. Ще прозвучи зле. Прикриват истинските цифри, като прехвърлят почти цялата си дейност на външни подизпълнители — агенции за директна реклама по пощата и по телефона. Тези групи имат подвеждащи имена като Фонд за защита на дивата природа — това е организация за каталожна търговия със седалище в Омаха, която на свой ред прехвърля работата на подизпълнител в Коста Рика.

— Шегуваш се — каза Евънс.

— Не се шегувам. Миналата година ФЗДП е похарчил шестстотин и петдесет хиляди долара, събирайки информация по екологични въпроси, включително триста хиляди долара за нещо, наречено Коалиция за активна подкрепа на дъждовните гори, КАПДГ. Което се оказа пощенска кутия в Елмира, Ню Йорк. И същата сума за Сеизмични замервания в Калгари, друга пощенска кутия.

— Имаш предвид…

— Пощенска кутия. Задънена улица. Точно по този въпрос бяха разногласията между Мортън и Дрейк. Мортън смяташе, че Дрейк не контролира достатъчно разпределението на средствата. Точно затова искаше и външна ревизия на организацията и когато Дрейк отказа, Мортън сериозно се разтревожи. Мортън е в директорския борд на НФПР — носи отговорност. Така че нае екип от частни детективи да разследват НФПР.

— Сериозно?

Кенър кимна.

— Преди две седмици.

Евънс се обърна към Сара.

— Ти знаеше ли за това?

Сара избегна погледа му.

— Поръча ми да не казвам на никого.

— Джордж ти е поръчал такова нещо?

— Аз й поръчах — каза Кенър.

— Значи ти стоиш зад всичко това?

— Не, той само се допитваше до мен. Но играта си беше негова. Работата е там, че преведеш ли пари по договор на подизпълнители, вече нямаш контрол върху разходването им.

— Господи — възкликна Евънс. — А аз през цялото време си мислех, че Джордж има притеснения за делото Вануту.

— Не — каза Кенър. — Делото е загубена кауза. Крайно невероятно е да се стигне до процес.

— Но Болдър каза, че когато получат необходимите данни за морското равнище…

— Болдър вече разполага с тези данни. От месеци.

— Какво?!

— Данните не показват покачване на морското равнище в южната част на Тихия океан през последните трийсет години.

— Какво?!

Кенър се обърна към Сара.

— Той винаги ли е така?

Стюардесата сервира сребърни прибори и ленени салфетки.

— Има спагети с пилешко, аспержи и сушени домати. И зелена салата за след това. Ще искате ли вино?

— Бяло — каза Евънс.

— Има „Пулини-Монтраше“. Не съм сигурна за годината, мисля, че беше деветдесет и осма. Господин Мортън обикновено държеше от тази реколта на борда.

— Просто ми дайте цялата бутилка — опита се да се пошегува Евънс. Кенър го беше изнервил. Преди професорът беше превъзбуден до крайност. Сега обаче, в самолета, беше самото спокойствие. Неумолим. Държеше се като човек, който съобщава очевидни истини, макар че на Питър нищо от казаното не му изглеждаше очевидно. — Съвсем се обърках — каза накрая Евънс. — Ако онова, което казвате, е вярно…

Кенър само бавно кимна.

Евънс си помисли: „Оставя ме сам да стигна до извода“. Обърна се към Сара.

— И ти ли знаеше за всички тези неща?

— Не — отвърна Сара. — Но усещах, че нещо не е наред. Джордж беше много разстроен през последните две седмици.

— И мислиш, че затова наговори онези неща на конференцията и после се самоуби?

— Искаше да изложи НФПР — каза Кенър. — Искаше да насочи вниманието на медиите към дейността на организацията. Защото искаше да спре онова, което се готви.

Виното пристигна в кристални чаши. Евънс изгълта своето, подаде чашата си за още и попита:

— И какво се готви?

— Според този списък акциите ще са четири — каза Кенър. — На четири различни места. Приблизително през един ден.

— Какви акции?

Кенър поклати глава.

— Разполагаме с три добри подсказки.

Санжонг опипа салфетката си и каза удивено:

— Това е истински лен. И истински кристал.

— Хубаво, а? — подметна Евънс и отново пресуши чашата си.

— Какви са подсказките? — попита Сара.

— Първата е фактът, че времето не е определено точно. Обикновено се смята, че една терористична акция е прецизно планирана, до минутата. А тези не са.

— Може би групата не е толкова добре организирана.

— Не мисля, че това обяснява нещо. Втората подсказка я получихме тази вечер и е много важна — продължи Кенър. — Както видяхте, в списъка има няколко редуващи се местоположения за тези акции. Човек отново би си помислил, че една терористична групировка ще избере едно място и ще се придържа към него. Но не и тази групировка.

— И защо?

— Предполагам, че е свързано с вида на планираните акции. Навярно има някаква несигурност в самата природа на акцията или в условията, необходими за осъществяването й.

— Доста неясно.

— Повече е, отколкото знаехме преди дванайсет часа.

— А третата подсказка? — попита Евънс и даде знак на стюардесата да му напълни чашата.

— С нея разполагаме от доста време. Определени правителствени агенции наблюдават продажбите на високи технологии с ограничен достъп, които биха могли да послужат за терористични цели. Например следят всичко, което може да се използва за конструиране на ядрени оръжия — центрофуги, определени метали и така нататък. Следят продажбите на всички конвенционални експлозиви от последно поколение. Следят и някои критични биотехнологии. Следят и техниката, която може да се използва за намеса в комуникационните мрежи — такава, която генерира електромагнитни импулси например или високоинтензивни радиочестоти.

— И?

— Правят го чрез мрежови, разпознаващи модели компютри, които търсят повтарящи се модели в огромни маси данни — в този случай най-вече сред хиляди фактури за покупко-продажба. Преди осем месеца компютрите засекли смътен модел, който сочел към общ произход на иначе пръснати из целия свят продажби на определен вид полева и електронна техника.

— И го е разбрал компютърът?

— Компютърът не ти казва тези неща. Той просто докладва за открит модел, по който след това работят агенти на място.

— И?

— Моделът беше потвърден. ПОФ са купували сложни високотехнологични устройства във Ванкувър, Лондон, Осака, Хелзинки и Сеул.

— Какви устройства?

Кенър започна да ги изброява на пръсти.

— Ферментационни резервоари за амонячно оксидиращи бактерии. Средноравнищни дисперсни единици, военна категория. Тектонични импулсни генератори. Свръхзвукови кавитационни генератори. Резонансно-ударни процесорни комплекти.

— Това не ми говори нищо — каза Евънс.

— Като на повечето хора — каза Кенър. — Някои от тях са сравнително стандартна природозащитна технология — като резервоарите за АО бактерии. Използват се за пречистване на индустриални отпадъчни води. Някои са военни, но се продават на свободния пазар. А други са строго експериментални. Но всичките са скъпи.

— Но как ще бъдат използвани? — намеси се Сара.

Кенър поклати глава.

— Никой не знае. Точно това ще открием ние.

— Как мислиш, че ще бъдат използвани?

— Предпочитам да не гадая — каза Кенър и вдигна кошничката с франзелките. — Някой иска ли хляб?

КЪМ ПУНТА АРЕНАССряда, 6 октомври03:01

Самолетът се движеше в мрак.

Бяха изключили осветлението в предната част на пътническия салон — Сара и Санжонг спяха на импровизирани легла. Евънс не можеше да заспи. Седеше в задната част и гледаше през прозореца към посребрения от лунната светлина облачен килим.

Кенър седна срещу него.

— Светът е красив, нали? Водната пара е едно от отличителните качества на нашата планета. А и създава такава красота. Изненадващо е колко малко знаят учените за поведението на водната пара.

— Сериозно?

— Атмосферата е по-голяма система, отколкото сме склонни да признаем. Никой не може да каже със сигурност дали глобалното затопляне ще доведе до повече облаци, или до по-малко.

— Чакай, чакай — каза Евънс. — Глобалното затопляне ще повиши температурата, следователно повече влага ще се изпарява от океани те, а повече влага означава повече облаци.

— Това е едната хипотеза. Но по-високата температура означава повече водни пари във въздуха и следователно по-малко облаци.

— Значи кое от двете?

— Никой не знае.

— Тогава как създават компютърни модели на климата?

Кенър се усмихна.

— Що се отнася до облачната покривка — гадаят.

— Гадаят?!

— Е, те не го наричат така. Наричат го преценка или очаквани параметри, или приблизителна прогноза. Но ако не разбираш нещо, не можеш да го прогнозираш приблизително. Просто гадаеш и толкова.

Евънс усети, че ще го заболи главата, и каза:

— Май е време да поспя малко.

— Добра идея — каза Кенър и си погледна часовника. — Има още осем часа, докато кацнем.

Стюардесата даде на Евънс пижама и той отиде в тоалетната да се преоблече. Когато излезе, Кенър още седеше на мястото си и зяпаше осветените от луната облаци. Напук на здравия си разум Евънс каза:

— Между другото, ти каза, че по делото Вануту няма да се стигне до процес.

— Точно така.

— И защо? Заради данните за морското равнище?

— Отчасти да. Трудно е да твърдиш, че глобалното затопляне наводнява страната ти, ако морското равнище не се покачва.

— Трудно е да се повярва, че морското равнище не се покачва, ако питаш мен — каза Евънс. — Всичко, което чете човек, сочи обратното. Всички репортажи по телевизията…

— Помниш ли африканските пчели-убийци? С години се говореше за това. Сега те са тук и явно не създават проблеми. Помниш ли проблема 2000, как компютрите щели да се объркат с настъпването на новото хилядолетие, защото годината се въвеждала само с последните си две цифри? Всичко, което се пишеше по онова време, сочеше неизбежна катастрофа. Изписаха тонове мастило. А накрая се оказа, че просто не е вярно.

Евънс си помисли, че проблемът 2000 не доказва нищо за морското равнище. Искаше му се да поспори по въпроса, но затвори уста, за да преглътне прозявката си.

— Късно е — каза Кенър. — Можем да поговорим за всичко това и сутринта.

— Ти няма ли да спиш?

— След малко. Имам още работа.

Евънс мина напред, където спяха другите. Легна срещу Сара, от другата страна на пътечката, и се зави до брадичката. Така пък краката му оставаха навън. Седна, подпъхна одеялото под петите си и пак легна. Одеялото му стигаше само до мишниците. Замисли се дали да не стане и да си поиска от стюардесата още едно.

Обаче заспа.

Събуди се под ярка, почти нетърпима слънчева светлина. Чу подрънкването на сребърни прибори и усети аромат на кафе. Потърка очи и седна. В задната част на салона спътниците му закусваха.

Погледна часовника си. Беше спал повече от шест часа.

Стана и тръгна към задната част.

— По-добре хапни — каза Сара. — Кацаме след час.

Слязоха на пистата на Марсо дел Мар. Трепереха от студения вятър, който духаше откъм океана. Земята беше ниска и равна, зелена, блатиста и студена. В далечината се виждаха назъбените, покрити със сняг върхове на планинската верига Ел Фогара в южната част на Чили.

— Мислех, че е лято — каза Евънс.

— Лято е — каза Кенър. — Или поне късна пролет.

Летището се състоеше от малък дървен терминал и редица хангари от гофрирана ламарина. Имаше още седем-осем самолета, всичките витлови, с по четири двигателя. Някои имаха плазове, прибрани над колесниците.

— Точно навреме — каза Кенър и посочи към хълмовете зад летището. Един ландроувър подскачаше към тях. — Да вървим.

Вътре в малкия терминал, кажи-речи една-единствена голяма стая с избелели и петносани диаграми по стените, се екипираха с парки, ботуши и други неща, докарани с ландроувъра. Парките до една бяха яркочервени или оранжеви.

— Опитах се да налучкам размерите ви — каза Кенър. — Да не забравите наполеонките и термопотниците.

Евънс погледна Сара. Тя седеше на пода и обуваше дебели чорапи и тежки ботуши. После, без да се притеснява, остана по сутиен и навлече потника от мека вълна. Движенията й бяха бързи, делови. Не погледна към никого от мъжете.

Санжонг разглеждаше диаграмите на стената — една от тях, изглежда, привлече вниманието му. Евънс отиде при него.

— Какво е това?

— Запис от метеорологичната станция в Пунта Аренас, близо е. Това е най-близкият до Антарктика голям град на света. — Той почука с пръст по диаграмата и се засмя. — Ето го твоето глобално затопляне.

Евънс заразглежда намръщено диаграмата.

— Побързайте, народе — каза Кенър и си погледна часовника. — Самолетът излита след десет минути.

— Къде точно отиваме? — попита Евънс.

— В базата, която е най-близо до планина Терор. Станция Уедел. Стопанисват я новозеландци.

— И какво има там?

— Не много, приятел — каза шофьорът на ландроувъра и се засмя. — Но каквото е времето напоследък, ще имате късмет, ако изобщо стигнете дотам.

КЪМ СТАНЦИЯ УЕДЕЛСряда, 6 октомври08:04

Евънс зяпаше през тесния прозорец на херкулеса. Вибрацията на витлата му действаше приспивно, но гледката отдолу не му даваше да заспи — километър след километър сив лед, тук-там нашарен с гъста мъгла и стърчащи черни скали. Едноцветен, лишен от слънце свят. Огромен.

— Огромен — каза Кенър като ехо на собствените му мисли. — Хората нямат представа колко голяма е Антарктика, защото на повечето карти присъства като тясно поле в долния край. В действителност Антарктика е съществен елемент от земната повърхност и изключително значим фактор за климата ни. Тя е голяма, един и половина пъти колкото Европа или Съединените щати, и на нея се падат деветдесет процента от леда на планетата.

— Деветдесет процента? — възкликна Сара. — Искаш да кажеш, че на останалата част от света се падат само десет?

— Всъщност, като се има предвид, че четири процента са в Гренландия, всички останали ледници на света — Килиманджаро, Алпите, Хималаите, Швеция, Норвегия, Канада, Сибир — ледът на всички тях съставлява само шест процента от леда в планетарен мащаб. Почти всичката замръзнала вода на нашата планета е в Антарктика. На много места ледът е дебел до осем-девет километра.

— Нищо чудно, че се вдига толкова шум около топенето на тукашните ледове — каза Евънс.

Кенър не каза нищо. Санжонг клатеше глава.

— Стига бе, момчета — каза Евънс. — Антарктика определено се топи.

— Всъщност няма такова нещо — каза Санжонг. — Мога да те насоча към различни източници на информация по въпроса, ако искаш.

— Докато ти спеше, със Санжонг си говорихме как най-добре да ти изясним положението, предвид колко зле си информиран — намеси се Кенър.

— Зле информиран? — повтори невярващо Евънс.

— Не знам как иначе би могло да се нарече — каза Кенър. — Може и да си искрен в загрижеността си за опазването на околната среда, Питър, но истината е, че просто не знаеш за какво говориш.

— Вижте какво — възкликна той. Едва сдържаше гнева си. — Антарктика се топи, това всички го знаят.

— Мислиш, че като повтаряш нещо, то ще стане истина? Данните сочат, че само една сравнително малка част, наречена Антарктически полуостров, се топи и губи огромни парчета лед във вид на айсберги. Именно това се появява в новините и по вестниците година след година. Но като цяло континентът става по-студен, а ледът — по-дебел.

— На Антарктика става по-студено?

Санжонг беше извадил един лаптоп и го свързваше към малък портативен принтер. Отвори капака на лаптопа.

— Решихме — каза Кенър, — че ще е най-добре сам да прегледаш някои неща. Защото е твърде досадно да се опитваме да ти обясняваме всичко.

От принтера бавно заизлиза лист. Санжонг го подаде на Евънс.

— Добре де, тук се говори за леко захлаждане — каза Евънс. — Виждам и друго — затопляне на полуострова с няколко градуса. Това определено ми се струва по-значимо. А този полуостров всъщност представлява доста голяма част от континента, нали? — Той метна листа настрани. — Честно казано, не съм впечатлен.

— Полуостровът е два процента от площта на континента — каза Санжонг. — А ако трябва да съм откровен, изненадан съм, че не коментираш най-значимия факт в данните, които прочете току-що.

— Който е?

— Когато по-рано каза, че Антарктика се топи — продължи Санжонг, — знаеше ли, че тя се топи през последните шест хиляди години?

— Не с точност.

— Но по принцип го знаеше, така ли?

— Не — каза Евънс. — Не знаех.

— Мислеше, че топенето в Антарктика е нещо ново?

— Мислех, че се топи по-бързо отпреди — каза Евънс.

— Може би няма смисъл да си правим труда — каза Кенър.

Санжонг кимна и понечи да прибере компютъра.

— Не, не — каза Евънс. — Това, което казвате, ме интересува. Склонен съм да преосмисля становището си и да изслушам всяка нова информация.

— Вече я чу — каза Кенър.

Евънс вдигна листа и го сгъна грижливо, после го прибра в джоба си и изсумтя:

— Тези проучвания сигурно са финансирани от въгледобивната промишленост.

— Сигурно — съгласи се Кенър. — И това навярно обяснява нещата. Но пък всеки е платен от някого. На теб кой ти плаща заплатата?

— Адвокатската фирма, за която работя.

— А на нея кой й плаща?

— Клиентите. Имаме няколкостотин клиенти.

— И ти работиш за всички тях?

— Лично аз ли? Не.

— В действителност по-голямата част от работата ти е за клиенти, свързани с природозащитни каузи — уточни Кенър. — Така ли е?

— В голяма степен. Да.

— Ще бъде ли вярно, ако кажем, че заплатата ти се плаща от клиенти с интереси в опазването на околната среда?

— Би могло да се каже.

— Просто питам, Питър. Ще бъде ли вярно да се каже, че природозащитници ти плащат заплатата?

— Да.

— Добре. Тогава ще бъде ли вярно да се каже, че твоето мнение по различни въпроси е продиктувано от работата ти за природозащитници?

— Не, разбира се…

— Искаш да кажеш, че не си платен лакей на природозащитното движение?

— Не. Работата е там, че…

— Искаш да кажеш, че не вървиш по гайдата на природозащитниците? Че не повтаряш като папагал лозунгите на една огромна машина за набиране на средства и медиен натиск — една мултимилиардна пълноправна индустрия — със собствени частни интереси, които не винаги съвпадат с интересите на обществото?

— Дявол го взел…

— Това вбесява ли те? — попита Кенър.

— Дяволски си прав, че ме вбесява!

— Добре — каза Кенър. — Сега вече знаеш как се чувстват учените, когато обективността им се поставя под съмнение чрез гнусни намеци като онези, които ти направи преди малко. Със Санжонг ти предоставихме подбрана, проверена на високо научно ниво интерпретация на данните. Направена от няколко групи учени от няколко различни страни. А твоята реакция беше първо да я пренебрегнеш, а след това да я нападнеш по принцип. Ти не коментира данните. Не изтъкна контрааргументи. Просто я окаля с намеци.

— О, майната ти — каза Евънс. — Мислиш си, че имаш отговор за всичко. Но работата е там, че никой не е съгласен с теб. Никой на света не вярва, че Антарктика става по-студена.

— Тези учени вярват — каза Кенър. — Те са публикували данните.

Евънс вдигна ръце.

— Да вървят по дяволите. Не искам да говоря повече за това.

Тръгна към предната част на самолета и седна там, скръсти ръце и впери поглед през прозореца.

Кенър се обърна към Санжонг и Сара.

— Някой иска ли кафе?

Сара наблюдаваше Кенър и Евънс с известно неудобство. Макар през последните две години да беше работила за Мортън, тя съвсем не споделяше страстта на работодателя си към природозащитните каузи. През цялото това време бе поддържала бурна, вълнуваща връзка с един красив млад актьор. Времето им заедно представляваше безкрайни серии от страстни вечери и нощи, гневни скандали, затръшнати врати, сълзливи одобрявания, ревност и изневери — и всичко това я бе ангажирало повече, отколкото беше склонна да признае. Истината беше, че НФПР и другите екологични интереси на Мортън я занимаваха само доколкото го изискваше пряката й работа. Поне докато кучият му син — актьорът — не се появи на страниците на „Пийпъл“ с млада актриса от телевизионния сериал, в който участваше и той, и Сара не реши окончателно, че това е краят, изтри онзи глупак от указателя на мобилния си телефон и се хвърли с главата надолу в работата си.

Но иначе и тя споделяше същата обща идея за състоянието на света като Евънс. Може би Евънс беше по-агресивен в отстояването на възгледите си и по-склонен да се доверява на общоприетото мнение, но в основни линии тя беше съгласна с него. А ето че Кенър хвърляше съмнение след съмнение върху всичко това.

И сега можеше само да се пита дали Кенър наистина е прав за всичко, което твърди. И да се чуди как двамата с Мортън се бяха сприятелили.

— Говорили ли сте за всичко това с Джордж? — попита тя.

— През последните седмици от живота му — да.

— И той спореше ли с теб като Евънс?

— Не. — Кенър поклати глава. — Защото вече знаеше.

— Какво знаеше?

Прекъсна ги гласът на пилота по интеркома:

— Добри новини. Облаците над Уедел се разкараха и след десет минути кацаме. За онези от вас, които никога не са кацали на лед, коланите се стягат ниско, а оборудването трябва да е добре прикрепено. Няма майтап.

Самолетът се сниши в бавен обиколен заход. Сара погледна през прозореца към неравната шир от бял, покрит със сняг лед. В далечината се виждаха редици сгради в ярки цветове — червено, синьо, зелено — построени на една канара, надвиснала над бурния сив океан.

— Станция Уедел — каза Кенър.

СТАНЦИЯ УЕДЕЛСряда, 6 октомври11:04

Докато крачеше с усилие към постройките, които приличаха на неестествено големи детски кубчета, Евънс изрита една ледена буца. Беше в отвратително настроение. Чувстваше се несправедливо обруган от Кенър, когото вече беше определил като една от онези вечни контри, които са склонни да оспорват всичко конвенционално поради единствената причина, че е такова.

Но след като обстоятелствата ги бяха събрали — поне за следващите няколко дни, — Евънс реши да го избягва, доколкото е възможно. И определено да не влиза повече в разговор с него. Нямаше смисъл да се спори с екстремисти.

Погледна Сара, която вървеше до него през леденото поле. Бузите й бяха порозовели от студения въздух. Изглеждаше много красива.

— Според мен е откачен — каза Евънс.

— Кенър ли?

— Да. Ти какво мислиш?

Тя сви рамене.

— Може би.

— Бас ловя, че статиите, които ми Даде, са фалшиви.

— Това лесно може да се провери — каза тя.

Изтупаха крака и влязоха в първата сграда.

Изследователска станция Уедел се оказа домът на трийсетина учени, дипломанти, техници и поддържащ персонал. Евънс приятно се изненада от уюта в сградите, с веселата кафетерия, залата за игри и големия физкултурен салон с цяла редица фитнес уреди. Имаше големи панорамни прозорци с изглед към неспокойния океан. Други прозорци гледаха към бялата безкрайност на ледения шелф Рос, който се простираше на запад.

Шефът на станцията Макгрегър ги посрещна топло. Беше едър и брадат и приличаше на Дядо Коледа в топла грейка. Евънс се подразни, когато се разбра, че Макгрегър е чувал за Кенър. Двамата моментално поведоха приятелски разговор.

Евънс се извини под претекст, че иска да си провери електронната поща. Заведоха го в стая с няколко компютърни терминала, той седна пред единия, влезе в интернет и веднага повика сайта на списание „Сайънс“.

Само след няколко минути вече знаеше, че отпратките, дадени му от Санжонг, действително съществуват. Прочете онлайн откъсите, а след това и целите статии. И се почувства малко по-добре. Кенър беше резюмирал вярно суровите данни, но изводите му се различаваха от тези на авторите. Авторите на тези статии твърдо вярваха в идеята за глобалното затопляне — и го казваха черно на бяло.

Или повечето поне.

Беше малко сложно. В една от статиите например, макар авторите да потвърждаваха на думи заплахата от глобално затопляне, данните им определено противоречаха на изводите. Но това объркване, предположи Евънс, сигурно се дължеше на твърде многото автори — почти половин дузина. Важното бе, че те поддържаха идеята за глобално затопляне. Само това имаше значение.

По-обезпокоителна беше статията за нарастващата дебелина на леда в ледения шелф Рос. Тук Евънс откри някои смущаващи моменти. Първо, авторът наистина казваше, че шелфът се топи от шест хиляди години, още от холоцена. (Макар Евънс да не си спомняше да е чел на друго място — а той беше изчел доста неща за топящия се антарктически лед — въпросното топене да е било налице през последните шест хиляди години.) Ако това беше вярно, изглежда, не беше някаква новост. Напротив, според автора истинската новина бил краят на тази продължителна тенденция на топене и първите данни за удебеляване на леда. Авторът намекваше, че това може да е първият знак за настъпването на нова ледникова епоха.

Господи!

Нова ледникова епоха?

На вратата зад него се почука и Сара подаде глава.

— Кенър ни вика. Открил е нещо. Изглежда, ще излизаме навън.

Картата заемаше цялата стена и показваше огромния континент с форма на звезда. В долния десен ъгъл се намираше станция Уедел и извитата арка на ледения шелф Рос.

— Разбрахме — каза Кенър, — че преди пет дни е пристигнал товарен кораб, който е донесъл контейнери с теренни материали за един американски учен — Джеймс Брюстър от Мичиганския университет. Брюстър е пристигнал наскоро — позволили са му да дойде в последния момент, защото условията на изследователската му стипендия били необичайно щедри по отношение на режийните разноски. Това означава, че станцията е щяла да получи известна сума крайно необходими й пари за оперативна дейност.

— Значи един вид си е купил правото да бъде тук? — попита Евънс.

— На практика — да.

— Кога е пристигнал?

— Миналата седмица.

— И къде е сега?

— На терен. — Кенър посочи картата. — Някъде южно от възвишенията на планина Терор. Където отиваме и ние.

— Казваш, че този учен е от Мичиган? — попита Сара.

— Не е — каза Кенър. — Току-що говорихме с университета. При тях наистина работи човек на име Джеймс Брюстър. Геофизик в Мичиганския университет, само че в момента е в Ан Арбър и чака жена му да роди.

— Тогава кой е този тук?

— Никой не знае.

— А оборудването, което са разтоварили от кораба? — попита Евънс.

— И за това никой нищо не знае. Било е транспортирано с хеликоптер на терена, както си е било в оригиналните контейнери. Този човек е там от една седмица, заедно с двама така наречени дипломанти. Каквото и да прави, явно работи в широк периметър, защото често мести лагера си. Никой не знае точно къде се намира в момента. — Кенър сниши глас. — Един от дипломантите се е върнал тук вчера, за да обработи компютърно някакви данни. Ние обаче няма да го използваме да ни заведе при шефа си, по очевидни причини. Ще използваме услугите на един от постоянно пребиваващите служители тук, Джими Болдън. Той си разбира от работата. Времето е прекалено неспокойно за хеликоптери, така че ще пътуваме с шейни. До лагера има седемнайсет мили. С шейните би трябвало да стигнем за два часа. Външната температура е типична за пролетта в Антарктика — минус трийсет градуса по Целзий. Така че — облечете се. Някакви въпроси?

Евънс си погледна часовника.

— Няма ли да се стъмни скоро?

— С настъпването на пролетта денят тук значително се удължава. Когато стигнем там, още ще е светло. Единственият ни проблем е тук — каза Кенър и посочи на картата. — Ще трябва да пресечем насечената зона.

НАСЕЧЕНАТА ЗОНАСряда, 6 октомври12:09

— Насечената зона? — каза Джими Болдън, докато вървяха към транспортния заслон. — Не е кой знае какво. Просто трябва да внимавате, това е.

— Но какво представлява? — попита Сара.

— Това е участък, където ледът е подложен на страничен опън, нещо подобно на ситуацията в Калифорния. Но вместо да причинява земетресения, насича терена с цепнатини. Много и дълбоки.

— И ще трябва да го пресечем това нещо?

— Не е проблем — каза Болдън. — Преди две години построиха път, който пресича безопасно зоната. Запълниха всички цепнатини.

Влязоха в заслона от гофрирана стоманена ламарина и Евънс видя редица тромави возила с червени кабинки и тракторни вериги.

— Това са шейните — каза Болдън. — Ти и Сара ще се качите в едната, доктор Кенър в другата, а аз ще ви водя в третата.

— Защо всички не са качим в една?

— Стандартна предпазна мярка. За по-малка тежест. Нали не искате шейната ви да пропадне в някоя цепнатина?

— Нали каза, че цепнатини са запълнени?

— Запълнени са. Но пътят е върху ледено поле, а ледът се движи с по пет сантиметра на ден. Което означава, че и пътят се движи. Не се притеснявайте, той е ясно обозначен с флагчета. — Болдън се покатери на дебелата верига. — Елате да ви покажа как се управлява шейната. В общи линии като обикновена кола — педалът е тук, това е ръчната спирачка, съединителят, воланът. Парното се включва оттук — той показа едно копче — и гледайте да не го изключвате. Така температурата в кабинката ще е около десет градуса над нулата. Този голям оранжев фар на таблото е транспондерът. Включва се с този бутон. Автоматично се включва и когато шейната се наклони с повече от трийсет градуса спрямо хоризонтала.

— Искаш да кажеш, ако паднем в цепнатина — уточни Сара.

— Повярвайте ми — няма такава опасност. Просто ви показвам кое как работи. Транспондерът предава код, който е уникален за всяка шейна, така че да дойдем и да ви намерим. Ако по някаква причина се наложи да ви спасяваме, трябва да знаете, че средното време за спасяване е два часа. Храната ви е тук, водата тук. Имате достатъчно за десет дни. Аптечката е тук, включително морфин и антибиотици. Пожарогасителят е тук. Експедиционната екипировка е в тази кутия — котки, въжета и така нататък. Спалните чували са тук, заедно с минигрейки. Ще ви спасят от измръзване в продължение на седмица, ако се мушнете вътре. Това е, кажи-речи. Имаме връзка по радиото. Говорителят е в кабината. Микрофонът е над предното стъкло. Активира се гласово — нужно е само да кажете нещо. Разбрахте ли?

— Разбрахме — каза Сара и се вмъкна в кабинката.

— Ами да тръгваме тогава. Професоре, да питате нещо?

— Не, всичко ми е ясно — каза Кенър и се качи в съседната шейна.

— Добре — каза Болдън. — Само помнете, че температурата навън е трийсет под нулата. Ръцете и лицето ви да са покрити. Откритата кожа измръзва за по-малко от минута. Пет минути и може да си изгубите част от анатомията. Не искаме да си идете вкъщи с по-малко пръсти от онези, с които сте дошли. Или без носове.

Болдън отиде при третата шейна и каза:

— Ще се движим в колона по един. Дистанция от три дължини. Не я скъсявайте при никакви обстоятелства, не изоставайте също. Ако се разрази буря и видимостта намалее, поддържаме същата дистанция, но с по-ниска скорост. Разбрано?

Всички кимнаха.

— Да тръгваме тогава.

В другия край на навеса една врата от гофрирана ламарина се вдигна със скърцане. Навън слънцето светеше ярко.

— Времето изглежда чудесно — каза Болдън. И сред облак от дизелови пари подкара първата шейна към вратата.

Толкова друсаше, че сякаш костите им се разместваха. Леденото поле, което изглеждаше толкова плоско и еднообразно от разстояние, се оказа изненадващо неравно отблизо, с дълги тесни падини и стръмни склонове. Евънс имаше чувството, че е в лодка, подмятана от бурно море, само дето морето беше замръзнало и те бавно пълзяха през него.

Караше Сара, ръцете й стискаха уверено волана. Евънс седеше до нея, впил пръсти в таблото за равновесие.

— С каква скорост се движим?

— С малко повече от двайсет километра в час, струва ми се.

Евънс изсумтя, когато забиха нос в тясна падина и с мъка излазиха нагоре.

— И ни чакат още два часа?

— Той така каза. Между другото, ти провери ли източниците на Кенър?

— Да — сърдито отговори Евънс.

— Фалшиви ли бяха?

— Не.

Тяхната шейна беше последна. Пред тях се движеше Кенър, най-отпред — Болдън.

Радиото изсъска.

— Така — чуха те гласа на Болдън по говорителя. — Навлизаме в насечената зона. Поддържайте дистанцията и се движете в коридора между флагчетата.

Евънс не забелязваше нищо по-различно — все същото ледено поле, ослепително бяло на слънцето, — но от двете страни на маршрута имаше червени флагчета на двуметрови пилони.

След малко Евънс присви очи към полето извън пътя и цепнатините в леда. Бяха с наситеносин цвят и сякаш излъчваха собствена светлина.

— Колко са дълбоки? — попита той.

— Най-дълбоката, която сме намирали, е около километър — отговори Болдън по радиото. — Някои са по триста метра. Повечето са по трийсетина метра или по-малко.

— И всички ли са такива на цвят?

— Да. Но не ви трябва да ги гледате отблизо.

Въпреки сериозните предупреждения пресякоха зоната без проблеми и флагчетата останаха зад тях. Сега вляво се виждаше ниска планина, покрита с бели облаци.

— Това е Еребус — каза Болдън. — Активен вулкан. Онова, дете излиза от върха, е пара. Понякога плюе лава, но не толкова надалеч. Терор не е активен. Можете да го видите напред. Онзи малък склон.

Евънс беше разочарован. Името, планина Терор, го беше настроило за нещо страховито — а не за този полегат хълм с оголени скали на върха. Ако не му бяха посочили планината, можеше изобщо да не я забележи.

— Защо са го нарекли така? — попита той. — Терор — нищо кой знае колко ужасно не виждам в него.

— Няма нищо общо с това. Първите антарктически забележителности са наречени на корабите, които са ги открили — каза Болдън. — „Терор“ явно е било име на кораб от деветнайсети век.

— Къде е лагерът на Брюстър? — попита Сара.

— Би трябвало да го видим всеки момент — каза Болдън. — А вие какво, нещо като инспектори ли сте?

— Ние сме от международната инспекционна агенция — каза Кенър. — Задачата ни е да се уверим, че нито един американски изследователски проект не нарушава международните споразумения за Антарктида.

— И какво?

— Доктор Брюстър се включи толкова внезапно, че така и не е представил изследователската си стипендия за одобрение от агенцията — продължи Кенър. — Така че ще го проверим на място. Рутинна проверка.

Подскачаха и се тръскаха още няколко минути в мълчание. Все още нямаше и следа от лагер.

— Хм, може да го е преместил — каза Болдън.

— Какви изследвания провежда той, между другото? — попита Кенър.

— Не съм сигурен — каза Болдън, — но чух, че изучавал механизмите на леденото отцепване. Нали се сещате, кака ледът стига до ръба и след това се отцепва от шелфа. Залагал GPS устройства в леда, за да проследи движението му към морето.

— Близо ли сме до морето? — попита Евънс.

— На шестнайсет-седемнайсет километра — каза Болдън. — На север.

— Ако изучава формирането на айсберги, защо работи толкова далеч от брега? — намеси се Сара.

— Това всъщност не е много далеч — каза Кенър. — Преди две години от шелф Рос се отцепи айсберг с ширина шест и дължина шейсет километра. Голям колкото Роуд Айланд. Един от най-големите, документирани някога.

— Не заради глобалното затопляне обаче — каза Евънс на Сара с отвратено сумтене. — Глобалното затопляне не може да е отговорно за това. О, не.

— Всъщност наистина не е отговорно — каза Кенър. — Причината е в местните условия.

Евънс въздъхна.

— Защо ли не съм изненадан?

— Няма нищо нередно в идеята за местни условия, Питър — каза Кенър. — Това е континент. Би било изненадващо, ако си нямаше свои отличителни климатични модели, независими от глобалните тенденции, съществуващи или не.

— Съвсем вярно — каза Болдън. — Тук определено има местни модели. Като китабатичните ветрове например.

— Като какво?

— Китабатичните ветрове. Това са гравитационни ветрове. Може да сте забелязали, че тук е доста по-ветровито, отколкото във вътрешността. Вътрешността на континента е сравнително тиха.

— Какво е гравитационен вятър? — попита Евънс.

— На практика Антарктика е един голям леден купол — подхвана Болдън. — Вътрешността е по-нависоко от крайбрежието. И е по-студена. Студеният въздух се придвижва надолу и постепенно набира скорост. Понякога достига до осемдесет — сто и двайсет километра в час при брега. Днес обаче не е много силен.

— За наш късмет — каза Евънс.

И тогава Болдън каза:

— Вижте там, право напред. Изследователският лагер на професор Брюстър.

ЛАГЕРЪТ НА БРЮСТЪРСряда, 6 октомври14:04

Нямаше много за гледане — две оранжеви палатки с куполообразна форма, една малка и една голяма, плющящи на вятъра. Голямата като че ли беше за оборудването — ръбове на контейнери издуваха на места платнището й. От другата страна на лагера се виждаха означени с оранжеви флагчета устройства, прикрепени в леда на стотина метра разстояние едно от друго в линия, която се губеше в далечината.

— Ще спрем тук — каза Болдън. — Доктор Брюстър, изглежда, не е в лагера. Шейната му я няма.

— Само ще огледам — каза Кенър.

Изключиха двигателите и излязоха от шейните. На Евънс му беше студено и в кабината, но леденият въздух навън буквално му спря дъха. Закашля се от усилието да диша. Кенър, изглежда, не срещаше такива затруднения — тръгна право към голямата палатка и изчезна вътре.

Болдън посочи редицата флагчета.

— Виждате ли следите от шейната му, успоредно на сензорните устройства? Сигурно е отишъл да провери замерванията. Разположил ги е на повече от сто и петдесет километра на запад.

— Сто и петдесет километра? — възкликна Сара.

— Да. Разположил е GPS-радио устройства по цялата тази дължина. Те предават информация и той следи как се придвижват заедно с леда.

— Но едва ли се касае за голямо придвижване…

— За период от няколко дни — да. Но тези устройства ще останат на местата си година и повече. И ще предават данните чрез радиосигнали до Уедел.

— Доктор Брюстър ще остане толкова дълго?

— О, не, той ще се прибере, сигурен съм. Твърде скъпо е да остане тук. Стипендията му покрива само двайсет и един дни първоначален престой и след това по една седмица на всеки няколко месеца за мониториране на резултатите. Но ние ще му препращаме данните. Даже тия дни ги качихме в интернет — ще ги получава, без значение къде се намира.

— Значи сте му направили уеб страница с ограничен достъп?

— Именно.

Евънс затупа с крака на студа.

— Е, няма ли да се връща тоя Брюстър?

— Трябва да се върне. Но кога, не мога да кажа.

Кенър извика откъм палатката:

— Евънс!

— Май иска да ида при него.

Евънс тръгна към палатката, а Болдън каза на Сара:

— Идете и вие с него, ако искате. — И посочи на юг, където се събираха тъмни облаци. — По-добре да не се мотаем тук прекалено дълго. Май се задава буря. Чака ни два часа път обратно и никак няма да е забавно, ако бурята ни настигне. Видимостта пада до три метра и по-малко. Ще трябва да останем тук, докато не отмине. Което може да отнеме два-три дни.

— Ще им кажа — отвърна тя.

Евънс отметна платнището. Вътрешността грееше в оранжево от материята на палатката. Пълно беше с останки от дървени сандъци, разбити и наредени на купчини по земята. Върху тях имаше десетки кутии от твърд картон, всичките с еднакви надписи — логото на Мичиганския университет, а отдолу надпис в зелено:

— Изглежда нормално — каза Евънс. — Сигурен ли се, че този човек наистина не е изследовател?

— Виж сам — каза Кенър и отвори една от картонените кутии.

Вътре имаше стек пластмасови конуси, приблизително с размерите на конусите за пътна маркировка. Само дето тези бяха черни, а не оранжеви. — Знаеш ли какво представляват тези неща?

— Не. — Евънс поклати глава.

Сара влезе в палатката.

— Болдън казва, че се задава буря и трябва да побързаме.

— Не се притеснявай, няма да се бавим — каза Кенър. — Сара, искам да отидеш в другата палатка. Виж дали няма да намериш компютър там. Какъвто и да е — лаптоп, лабораторен, джобен — каквото и да е, стига да има микропроцесор. Виж дали ще намериш и някакво радиоустройство.

— Какво по-точно?

— Нещо с антена.

— Добре. — Тя се обърна и излезе.

Евънс още преглеждаше кутиите. Отваряше вече четвърта. Във всички имаше черни конуси.

— Не разбирам.

Кенър взе един конус и го обърна към светлината. С релефни букви пишеше: PTBC-XX–904/8776-AW203 САЩ МО.

— Министерство на отбраната. Това нещо военно ли е? — попита Евънс.

— Да — каза Кенър.

— Но какво представляват?

— Това са предпазни контейнери за конусовидни ВПВ-та.

— ВПВ-та?

— Времево прецизирани взривове. Това са експлозиви, които се детонират от компютър в разстояние на милисекунди, така че да генерират резонансен ефект. Отделните взривове не са особено разрушителни, но разположението им във времето е такова, че създава резонансни вълни в заобикалящата материя. Точно оттам идва разрушителната сила — от резонансната вълна.

— Какво е резонансна вълна?

— Виждал ли си как малките момичета играят на въже — две от децата го въртят, а трето го прескача? Да? Така, а сега си представи, че не въртят въжето, а само го движат бързо нагоре-надолу. При това движение се генерират вълни по дължината на въжето, напред и назад.

— Да…

— Но ако момичетата го движат с определена скорост, вълните сякаш спират да се движат напред и назад. Въжето приема извита форма и я задържа. Виждал ли си го? Е, това е резонансна вълна. Движи се напред-назад в съвършен синхрон и в резултат изглежда неподвижна.

— И тези експлозиви правят същото?

— Да. В природата резонансните вълни са изключително мощни. Могат да разкъсат висящ мост на парчета. Могат да разрушат небостъргач. Най-разрушителните ефекти на земетресенията са причинени от резонансните вълни, породени в земната кора.

— И Брюстър е поставил тези експлозиви… наредил ги е в редица… дълга сто и петдесет километра? Нали така каза Болдън? Сто и петдесет километра?!

— Да. И според мен няма съмнение какво е намислил. Нашият приятел Брюстър се надява да откъсне най-големия айсберг в историята на планетата.

Сара мушна глава в палатката и Кенър се обърна към нея.

— Намери ли компютър?

— Не — каза тя. — Там няма нищо. Съвсем нищо. Няма спален чувал, няма храна, нито някакви лични вещи. Палатката е празна. Този тип е изчезнал.

Кенър изруга, после каза:

— Добре. Слушайте внимателно. Ето какво ще направим.

КЪМ СТАНЦИЯ УЕДЕЛСряда, 6 октомври14:22

— О, не — каза Джими Болдън и поклати глава. — Съжалявам, но не мога да го позволя, доктор Кенър. Прекалено е опасно.

— Защо да е опасно? — попита Кенър. — Ти ще върнеш тези двамата в станцията, а аз ще тръгна по следите от шейната на Брюстър и ще го пресрещна.

— Не, сър, всички оставаме заедно.

— Джими — твърдо каза Кенър, — това няма да стане.

— С цялото ми уважение, сър, вие нямате опит в тази част на света…

— Забравяш каква ми е работата — каза Кенър. — Живях в станция Восток шест месеца през зимата на деветдесет и девета. През деветдесет и първа изкарах три месеца в Морвал. Много добре знам какво правя.

— Ами, вижте, не знам…

— Обади се в Уедел. Ръководителят на станцията ще го потвърди.

— Е, щом поставяте въпроса по този начин…

— Поставям го — твърдо отсече Кенър. — А сега върни тези двамата в базата. Губим време.

— Добре, щом вие ще се оправите… — Болдън се обърна към Евънс и Сара. — Ами, ние да тръгваме тогава. Качвайте се и да потегляме.

След няколко минути Евънс и Сара вече се подрусваха в шейната след Болдън. Зад тях Кенър караше своята успоредно на флагчетата в източна посока. Евънс погледна назад и го видя да спира — слезе от шейната, провери набързо едно от флагчетата, после се качи пак и потегли.

Болдън също го беше видял и разтревожено попита:

— Какво прави?

— Просто оглежда устройството.

— Не бива да слиза от шейната — каза Болдън. — И не бива да е сам на шелфа. Това е против правилата.

Сара остана с чувството, че Болдън всеки момент ще обърне шейната си назад, и се обади:

— Мога да ти кажа едно нещо за доктор Кенър, Джими.

— Какво?

— Гледай да не го ядосаш.

— Така ли?

— Да, Джими. Точно така.

— Ами… добре тогава.

Продължиха напред, изкачваха поредното възвишение, после се спускаха по обратния му наклон. Лагерът на Брюстър отдавна беше останал назад, също като шейната на Кенър. Напред лежеше огромното бяло поле на ледения шелф Рос, простиращо се чак до сивия хоризонт.

— Два часа, приятели — каза Болдън. — А после — горещ душ.

Първият час мина скучно. Евънс току задрямваше преди поредното рязко друсване на шейната да го разбуди. После дрямката го надвиваше отново и главата му клюмваше, но само до следващото раздрусване.

По едно време попита Сара:

— Не се ли умори?

— Не, въобще.

Слънцето се беше снишило над хоризонта, покрито с гъста мъгла. Пейзажът тънеше в оттенъци на бледосиво и границата между земя и небе почти не се забелязваше. Евънс се прозина.

— Искаш ли аз да карам?

— Не, благодаря, справям се.

— Аз съм добър шофьор.

— Знам.

Евънс си помисли, че Сара определено обича да командва, нищо че беше чаровна и красива. Беше от онези жени, които не дават на никого дистанционното за телевизора.

— Бас държа, че не пускаш дистанционното — каза той.

— Така ли мислиш? — Тя се усмихна.

В известен смисъл го дразнеше фактът, че Сара не го взема на сериозно като мъж. Поне не като мъж, към когото би могла да изпита интерес. От друга страна, тя беше твърде хладна за неговия вкус. Твърде руса — ледено руса. А и самоконтролът й под красивата външност му идваше малко в повече.

Радиото прещрака и Болдън каза:

— Не ми харесва какво се задава. По-добре ще е да минем напряко.

— Откъде напряко?

— Само половин миля е, но ще спестим двайсетина минути. Следвайте ме. — Той обърна шейната си наляво, встрани от отъпкания сняг на пътя, към ледените полета.

— Добре — каза Сара. — След теб сме.

— Добре се справяш — каза Болдън. — Все още сме на един час път от Уедел. Познавам маршрута, лесна работа. Вие само стойте зад мен. Точно зад мен, не се отклонявайте вляво или вдясно, разбрано?

— Разбрано — потвърди Сара.

— Добре.

За няколко минути се придвижиха на няколкостотин метра от пътя. Снегът тук беше твърд, веригите на шейните скърцаха и пищяха по него.

— Вече се движим по лед — каза Болдън след малко.

— Забелязах.

— Не остана много.

Евънс гледаше през прозореца. Вече не виждаше пътя. Всъщност вече не беше сигурен в коя посока е останал. Всичко изглеждаше еднакво. Внезапно го обзе тревога.

— Наистина сме в средата на нищото.

Шейната се плъзна странично по леда и той се хвана за таблото и възкликна:

— Божке!

— Ти да не си от нервните пътници? — попита Сара.

— Май има нещо такова.

— Жалко, че не можем да послушаме музика. Има ли някакъв начин да си пуснем музика? — попита тя Болдън.

— Би трябвало — каза той. — Уедел излъчва денонощно. Минутка само. — Спря шейната си, слезе и тръгна назад към тяхната. Покатери се на веригата и отвори вратата. Отвън моментално нахлу леден въздух. — Понякога това създава смущения — каза той и откачи транспондера от таблото. — Така. Я опитайте радиото сега.

Сара завъртя копчето на приемника. Болдън тръгна към своята шейна, понесъл транспондера им. След секунди включи на скорост и дизеловият двигател изплю черен облак изгорели газове.

— Мислех, че са си осигурили по-екологични возила — каза Евънс, загледан в пушилката, докато шейната на Болдън поемаше напред.

— Не улавям никаква музика — каза Сара.

— Няма значение. Не държа чак толкова.

Изминаха още стотина метра и Болдън пак спря.

— Сега пък какво има? — попита Евънс.

Болдън слезе от шейната, мина зад нея и се наведе да огледа веригите.

Сара още се мъчеше с радиото. Натискаше копчетата за различните честоти, но откриваше само статичен шум.

— Откажи се, този шум е ужасен — каза Евънс. — Просто го изключи. Защо всъщност спряхме?

— Не знам — каза Сара. — Той, изглежда, проверява нещо.

Болдън се обърна и погледна към тях. Не помръдваше. Само стоеше и ги гледаше.

— Дали не трябва да излезем? — каза Евънс.

Радиото изпука и се чу следното:

— … Уедел до… 401. Чувате ли ме, доктор Кенър? Станция Уедел до… Кенър. Чувате ли?

— Хей — каза Сара и се усмихна. — Май най-после хванах нещо.

Радиото съскаше и пукаше.

— … току-що Джими Болдън бе открит в безсъзнание… работилницата. Не знаем кой е… там с… но не е…

— Ох, мамка му — каза Евънс, втренчил поглед в мъжа отпред. — Този не е Болдън? Тогава кой е?

— Не знам, но ни е препречил пътя — каза Сара. — И чака.

— Какво чака?

Изпод тях се чу силен трясък. В затвореното пространство на кабината звукът проехтя като изстрел. Шейната леко се измести.

— Майната му — каза Сара. — Махаме се оттук, дори ако трябва да го прегазя това копеле. — Тя включи на скорост и шейната запълзя назад. Сара дръпна лоста и шейната тръгна напред.

Още един трясък!

— Тръгвай! — извика Евънс. — Тръгвай!

Тряс! Тряс! Шейната се разтърси и се килна. Евънс погледна човека, който се преструваше на Болдън.

— Ледът е — каза Сара. — Той чака ледът да се счупи под тежестта ни.

— Прегази го! — каза Евънс и посочи напред. Мнимият Болдън им правеше някакъв знак. В първия момент Евънс не схвана какво има предвид. После разбра.

Махаше им за сбогом.

Сара настъпи педала за газта и двигателят зарева, но в следващия миг теренът под тях поддаде окончателно и шейната заби нос надолу. Евънс видя синьоледената стена на цепнатина. После шейната се наклони още напред, за миг застина в свят от зловещо синьо, после се гмурна към чернотата долу.

НАСЕЧЕНАТА ЗОНАСряда, 6 октомври15:51

Сара отвори очи и видя огромен рояк сини звезди, разпръскващ се радиално във всички посоки. Челото й беше леденостудено, усещаше ужасна болка във врата. Размърда се предпазливо и почна да проверява крайниците си поред. Боляха я, но можеше да ги движи всичките, с изключение на десния крак, който беше затиснат под нещо. Закашля се, после се опита да определи положението си. Лежеше на хълбок, лицето й беше притиснато към предното стъкло — беше го пукнала с чело. Тя се надигна и бавно се огледа.

Беше тъмно — или здрачно по-скоро. Слаба светлина идваше някъде вляво от нея. Все пак се виждаше, че кабинката лежи на едната си страна, а веригите на шейната опират в ледената стена. Сигурно бяха паднали върху нещо като издатина или корниз. Погледна нагоре — отворът на цепнатината беше изненадващо близо, на трийсет или четирийсет метра над нея. Достатъчно близо да я изпълни с надежда.

Огледа се за Евънс. Но всичко под нея тънеше в мрак. Изобщо не го виждаше. Тя изстена, разбрала къде всъщност са попаднали.

Нямаше издатина, нито корниз.

Шейната беше паднала в стесняващата се цепнатина и беше заседнала странично между стените й. Веригите опираха в едната, покривът на кабинката — в другата, а самата кабинка висеше над мастиленосиня пропаст. Вратата от страната на Евънс зееше отворена.

Евънс не беше в кабинката.

Беше паднал.

В мрака.

— Питър?

Никакъв отговор.

— Питър, чуваш ли ме?

Ослуша се напрегнато. Нищо. Никакъв звук или движение.

Съвсем нищо.

И после разбра — бе съвсем самичка тук, долу. На четиридесет метра дълбочина в ледена пропаст, посред еднообразно ледено поле, далеч от пътя, далеч от всичко.

И с ужас осъзна, че тук ще е гробът й.

Болдън — или който и да беше — го бе планирал много добре. Беше им взел транспондера. Спокойно можеше да се отдалечи на няколко мили, да го пусне в някоя дълбока цепнатина и да се върне в базата. Спасителните отряди щяха да се насочат към транспондера. Той пък щеше да е далеч от нея. Сигурно щяха да я търсят с дни в другата цепнатина, преди да се откажат.

А ако разширяха търсенето? Пак нямаше да намерят шейната. Манар да бе само на четирийсет метра под повърхността, със същия успех можеше да е и на четиристотин. Твърде дълбоко беше заседнала, за да се види от минаващ хеликоптер или дори от минаваща наблизо шейна. Не че някой би дошъл тук. Щяха да решат, че шейната се е отклонила от обозначения път, и да търсят в близост до него. А не тук, в средата на леденото поле. Пътят беше дълъг двайсет и пет километра. Щяха да го претърсват с дни.

„Не — помисли си Сара. — Никога няма да ме намерят“.

А дори и да се измъкнеше някак на повърхността, после какво? Нямаше компас, нямаше карта, нито GPS. И радио нямаше — то лежеше смазано под коляното й. Дори нямаше представа в каква посока се намира станция Уедел.

Разбира се, имаше яркочервена парка, която се виждаше отдалеч, имаше също запаси, храна, оборудване — всичко, за което им беше обяснил онзи тип, преди да тръгнат. Какво точно беше обаче? Смътно си спомняше нещо за катераческо оборудване. Котки и въжета!

Наведе се, успя да измъкне стъпалото си изпод кутия с инструменти, после изпълзя в задната част на кабината, като внимаваше да не пропадне през зейналата врата. В неизменния здрач на цепнатината видя отделението със запасите. Беше се смачкало леко от удара и не можеше да се отвори.

Върна се при кутията с инструменти, извади чук и отвертка и през следващия половин час се мъчи да отвори отделението. Накрая, с остро метално скърцане, вратата се отвори широко.

Отделението беше празно.

Нямаше храна, нямаше вода, нямаше катераческо оборудване. Нямаше спални чували, нямаше грейки.

Нямаше абсолютно нищо.

Сара си пое дълбоко дъх и бавно го изпусна. Остана спокойна, напук на обсаждащата я паника. Обмисли възможностите си. Без въжета и котки не можеше да се изкатери до повърхността. Какво би могла да използва вместо тях? Разполагаше с кутията за инструменти. Дали не би могла да използва отвертката вместо пикел? Като че ли бе твърде малка. Би могла да разглоби скоростната кутия и да си направи импровизиран пикел от частите. Или пък да разглоби част от веригата и да открие нещо полезно там.

Нямаше котки, но ако намереше някакви заострени неща, болтове или нещо такова, би могла да пробие с тях подметките на обувките си отвътре навън и да ги използва вместо котки. А вместо въже? Някаква дреха може би… Огледа вътрешността на кабинката. Ако разкъсаше тапицерията на седалките? Или я нарежеше на ивици? Това би могло да свърши работа.

По този начин поддържаше духа си. Поддържаше се в движение. Дори шансът й за успех да беше малък, все пак имаше шанс. Шанс.

Съсредоточи се върху това.

Къде беше Кенър? Какво щеше да направи, когато чуеше съобщението по радиото? Сигурно вече го бе чул. Дали щеше да се върне в Уедел? Сигурно. И щеше да търси онзи тип, дето те го мислеха за Болдън. Само че ако питаха Сара, той със сигурност вече беше изчезнал.

А с него изчезваше и нейната надежда за спасение.

Кристалът на часовника й се беше счупил. Не знаеше от колко време е тук, но забеляза, че е станало по-тъмно. Цепнатината над нея не беше вече толкова светла. Или времето на повърхността се променяше, или слънцето се беше спуснало още. Второто би означавало, че е тук вече два или три часа.

Усещаше, че губи подвижността на тялото си — не само заради контузиите от падането, а и заради студа. Кабинката беше изгубила топлината си.

Хрумна й, че може да включи двигателя и заедно с него парното. Струваше си да опита. Включи фаровете — единият работеше и светлината му се отрази в ледената стена. Значи акумулаторът даваше електричество.

Тя завъртя ключа и генераторът издаде стържещ звук. Двигателят не поде.

И в този момент чу вик:

— Хей!

Погледна нагоре, към повърхността. Не видя нищо освен отвора на цепнатината и ивицата сиво небе.

— Хей!

Примижа. Наистина ли имаше някой там горе? Извика на свой ред:

— Хей! Тук, долу съм!

— Знам къде си — каза гласът.

И чак сега Сара си даде сметка, че гласът идва отдолу.

Погледна натам, в дълбините на цепнатината, и извика:

— Питър?

— Направо замръзвам, мамка му — каза той. Гласът му долетя от мрака.

— Ранен ли си?

— Май не. Не знам. Не мога да помръдна. Заклещил съм се в нещо като пролука.

— Колко надолу си?

— Не знам. Не мога да обърна глава, за да погледна. Заклещен съм, Сара. — Гласът му потрепна уплашено.

— Изобщо ли не можеш да помръднеш?

— Само едната ръка.

— Виждаш ли нещо?

— Лед. Виждам синя стена. На две крачки от мен.

Сара беше обкрачила отворената врата и се взираше надолу в цепнатината, напрягаше очи да различи нещо. Долу беше много тъмно. Но й се струваше, че малко по-надолу цепнатината се стеснява рязко. Ако наистина беше така, може би Питър не беше далеч от нея.

— Питър. Раздвижи ръката си. Можеш ли?

— Да.

— Махни.

— Махам.

Нищо не видя. Само мрак.

— Добре — каза тя. — Можеш да спреш.

— Видя ли ме?

— Не.

— Мамка му. — Той се закашля. — Много е студено, Сара.

— Знам. Стискай зъби.

Трябваше да открие начин да види какво има надолу. Погледна под таблото, близо до прикрепения към стената на кабинката пожарогасител. Щом имаше пожарогасител, сигурно имаше и фенерче. Все трябваше да има фенерче… някъде.

Нямаше под таблото.

Може би в жабката. Отвори я, пъхна ръка вътре и заопипва в мрака. Шум от смачкана хартия. Пръстите й се свиха около твърд цилиндър. Извади го.

Фенерче.

Включи го. Работеше. Насочи лъча му към дълбините на цепнатината.

— Това го виждам — каза Питър. — Виждам светлината.

— Браво — каза тя. — А сега размахай пак ръка.

— Махам.

— Сега ли?

— Сега, махам ти.

Тя се взираше.

— Питър, не те виждам… чакай малко. — Виждаше го, макар и само върховете на пръстите му в яркочервената ръкавица — подаваха се едва-едва изпод веригите на шейната.

— Питър.

— Какво?

— Съвсем близо си до мен — каза тя. — Сигурно няма и два метра.

— Супер. Можеш ли да ме измъкнеш?

— Сигурно, ако имах въже.

— Няма въже? — попита невярващо той.

— Да. Отворих отделението със запасите. Празно е.

— Но то не е в отделението — каза той. — Под седалката е.

— Какво?

— Видях го. Въжетата и другите неща са под седалката до шофьора.

Тя провери. Седалката имаше стоманена основа, здраво прикрепена към пода. Не личеше основата да е куха — нямаше вратички или нещо такова. Трудно й беше да маневрира около седалката, за да огледа от всички страни, но че нямаше врати се виждаше веднага. Споходена от внезапно вдъхновение, тя вдигна тапицираната седалка — под нея наистина имаше отделение. Лъчът на фенерчето й освети въжета, куки, пикели, котки…

— Открих ги — каза тя. — Прав беше. Всичко е тук.

— Уф — въздъхна той.

Тя извади екипировката, като внимаваше нещо да не падне през вратата. Пръстите й вече губеха чувствителността си от студа и тя с мъка ги сви около двайсетметровото найлоново въже с тривърха кука в единия край.

— Питър. Ако ти спусна въже, ще можеш ли да го хванеш?

— Може би. Сигурно.

— Ще можеш ли да го стиснеш здраво, така че да те издърпам?

— Не знам. Само едната ми ръка е свободна. Другата е затисната под мен.

— Ще имаш ли сили да те издърпам само на едната ти ръка?

— Не знам. Едва ли. Така де, ако ме изтеглиш наполовина и взема, че изпусна въжето… — Гласът му пресекна, все едно всеки миг щеше да се разплаче.

— Добре — каза тя. — Не се тревожи.

— В капан съм, Сара!

— Не си.

— Съм, в капан съм, в шибан капан, мамка му! — Обхващаше го паника. — Ще си умра тук!

— Питър. Престани. — Навиваше въжето около кръста си, докато говореше. — Всичко ще се оправи. Имам план.

— Какъв план?

— Ще спусна въжето, в края му има кука за лед — каза тя. — Можеш ли да я закачиш за нещо? На колана си например?

— Не, на колана не мога… Не. Затиснат съм, Сара. Не мога да помръдна. Не мога да стигна дори до колана си.

Тя се опитваше да си представи положението му. Изглежда, беше попаднал в някаква пролука в леда. Страшно беше да си го представиш дори. Нищо чудно, че беше толкова уплашен.

— Питър — подхвана тя отново, — можеш ли да я закачиш за нещо, каквото и да е?

— Ще се опитам.

— Добре. Спускам го — каза тя и спусна въжето. Куката изчезна в мрака. — Виждаш ли го?

— Виждам го.

— Можеш ли да хванеш куката?

— Не.

— Добре, ще я залюлея към теб. — Тя помръдна леко китката си и залюля въжето. Куката се скри от погледай, после се върна, после пак се скри.

— Не мога… продължавай да я люлееш, Сара.

— Люлея я.

— Не я стигам, Сара.

— Опитай пак.

— Трябва да е по-ниско.

— Добре. Колко по-ниско?

— Трийсетина сантиметра.

— Добре. — Тя спусна въжето още една стъпка. — Така?

— Да, сега я залюлей.

Тя залюля въжето. Чуваше го да сумти от напрежение, но всеки път куката се връщаше назад.

— Не мога, Сара.

— Можеш. Опитай пак.

— Не мога. Пръстите ми са ледени.

— Опитай — каза тя. — Ето я пак.

— Не мога, Сара, не мога… Хей!

— Какво?

— Почти я хванах.

Загледана надолу, Сара видя, че куката се върти. Наистина я беше докоснал.

— Още веднъж — каза тя. — Ще успееш, Питър.

— Опитвам се, просто едва си усещам… хванах я, Сара. Хванах я!

Тя въздъхна облекчено.

Той кашляше в мрака. Тя чакаше.

— Така — каза той. — Закачих я за якето си.

— Къде?

— Отпред. На гърдите.

Както си го представяше Сара, ако куката разкъсаше якето, щеше да се забие право в брадичката му.

— Не, Питър. Закачи я под мишницата.

— Не мога, освен ако преди това не ме изтеглиш поне половин метър.

— Добре. Кажи кога.

Той се закашля отново.

— Слушай, Сара. Ти можеш ли въобще да ме изтеглиш?

Беше избягвала да мисли за това. Просто беше приела, че все някак ще го направи. Разбира се, не знаеше колко здраво е заседнал, но…

— Да — каза тя. — Ще мога.

— Сигурна ли си? Тежа осемдесет килограма. — Закашля се отново. — А може и повече. Пет отгоре.

— Завързала съм въжето за волана.

— Добре, но само… не ме изпускай.

— Няма да те изпусна, Питър.

Пауза.

— Ти колко килограма си?

— Питър, никога не задавай този въпрос на една дама. Особено в Лос Анжелис.

— Не сме в Лос Анжелис.

— Не знам колко килограма съм — каза тя. Знаеше съвсем точно, разбира се. Тежеше шейсет и седем килограма. С петнайсетина по-малко от него. — Но знам, че мога да те издърпам. Готов ли си?

— Мамка му!

— Питър, готов ли си, или не?

— Да. Давай.

Тя обра въжето, после приклекна и запъна крака от двете страни на вратата. Чувстваше се като сумист в началото на двубой. Но знаеше, че краката й са много по-силни от ръцете. Само така би могла да се справи. Пое си дълбоко дъх и викна:

— Готов?

— Май да.

Сара започна да се изправя, мускулите на краката й горяха от усилие. Въжето се изпъна, после помръдна нагоре — отначало бавно, само десетина сантиметра. Но се движеше.

Движеше се.

— Спри!

— Какво?

— Спри!!!

— Добре. — Краката й бяха изправени само наполовина. — Но не мога да издържа дълго така.

— Въобще не се и опитвай. Отпусни въжето. Бавно. Около метър.

Сигурно вече го бе изтеглила отчасти. Гласът му звучеше по-бодро и не толкова уплашено, макар че кашлицата му беше станала кажи-речи постоянна.

— Питър?

— Минутка. Закачам я на колана си.

— Добре…

— Вече виждам нагоре — каза той. — Виждам веригата. На два метра над главата ми е.

— Добре.

— Но когато ме изтегляш, въжето ще се търка в ръба й.

— Не се тревожи — каза тя.

— А аз ще вися право над, ъъъ…

— Няма да те изпусна, Питър.

Той пак се разкашля. Тя чакаше. Накрая Питър каза:

— Кажи ми, когато си готова.

— Готова съм.

— Тогава да свършваме — каза той, — преди да съм се паникьосал окончателно.

Имаше само един страшен момент. Беше го изтеглила около четири стъпки и тялото му се беше освободило от пролуката, когато цялата му тежест изведнъж увисна на ръцете й. Сара не успя да реагира навреме и въжето се плъзна един метър надолу.

— Сара! — изкрещя той.

Тя стисна въжето и успя да го спре.

— Извинявай.

— Мамка му!

— Извинявай, съжалявам. — Задърпа отново. Пъшкаше от непосилната тежест, но след малко видя ръката му да се появява над веригата. Питър я стисна и тя пое част от тежестта му. Прехвърли и другата си ръка, показа се и главата му.

Това също й дойде като шок. Лицето му беше цялото в кръв, косата му се беше напоила в червено. Но той се усмихваше.

— Дърпай, малката!

— Дърпам, Питър. Дърпам.

Чак когато Питър се прехвърли в кабинката, Сара се отпусна на пода. Краката й започнаха да треперят конвулсивно. После и цялото й тяло. Легналият на една страна Евънс — кашляше и гърдите му свиреха — дори не забеляза. Постепенно треперенето затихна. Сара намери аптечката и се зае да почисти лицето му.

— Повърхностна рана, не е страшно — каза тя. — Но ще трябва да се зашие.

— Ако въобще се измъкнем оттук.

— Ще се измъкнем.

— Добре че поне ти мислиш така. — Той погледна през прозореца към леда горе. — Катерила ли си се по лед?

Тя поклати глава.

— Не, но доста съм се катерила по скали. Едва ли е много различно.

— Е, поне е по-хлъзгаво. А и какво ще правим, когато се качим горе?

— Не знам.

— Нямаме представа накъде трябва да вървим.

— Ще тръгнем по следите от шейната на онзи.

— Ако още са там. Ако вятърът не ги е издухал. А и сама знаеш, че до Уедел има поне седем-осем мили.

— Питър — каза тя предупредително.

— Ако се задава буря, може би ще е по-добре да си останем тук.

— Аз няма да стоя тук — каза тя. — Ако ще се мре, поне да е на дневна светлина.

Самото изкачване по стената на цепнатината не беше чак толкова непосилно, след като Сара свикна да забива котките в леда и разбра колко силно да замахва с пикела. Покри разстоянието за няма и десет минути и изпълзя на повърхността.

Повърхността изглеждаше съвсем същата като преди. Същата мътна слънчева светлина, същият сив хоризонт, който се сливаше със земята. Същият сив еднообразен свят.

Помогна на Евънс да се изкатери. Раната му отново кървеше, кръвта по лицето му засъхваше в червена маска.

— Егати студът — каза той. — Накъде, как мислиш?

Сара гледаше слънцето. То висеше ниско на хоризонта, но дали залязваше, или изгряваше? А и въобще коя посока показваше слънцето, когато си на южния полюс? Намръщи се — не можеше да се ориентира в посоките, а нямаше право на грешка.

— Ще тръгнем по следите — каза накрая. Свали котките и тръгна.

Трябваше да признае, че Питър е прав за едно — тук горе беше много по-студено. След половин час се изви и силен насрещен вятър. Двамата се влачеха напред, приведени срещу бръснещите му повеи. И още по-лошо — вятърът въртеше снега в краката им. Което означаваше…

— Губим следите — каза Евънс.

— Знам.

— Вятърът ги отвява.

— Знам! — Понякога беше истинско бебе. Какво очакваше от нея да направи по въпроса с вятъра?

— Какво ще правим? — попита той.

— Не знам, Питър. Досега не се бях губила в Антарктика.

— И аз.

Вървяха с мъка напред.

— Само че идеята да излезем тук беше твоя.

— Питър. Стегни се.

— Да се стегна? Направо замръзвам, Сара. Не си чувствам нито носа, нито ушите, нито пръстите, и на ръцете и на краката, нито…

— Питър. — Тя го стисна за рамото и го разтърси. — Млъкни!

Той млъкна. Погледна я през пролуките на кървавата си маска.

Миглите му бяха побелели от скреж.

— И аз не си усещам носа — каза Сара. — Но не бива да изпадаме в паника.

Огледа се, направи пълен кръг, опитвайки се да прикрие собственото си растящо отчаяние. Вятърът навяваше все повече сняг. Видимостта намаляваше. Светът беше станал по-плосък и по-сив, почти лишен от трето измерение. Ако вятърът не утихнеше, скоро нямаше да виждат земята достатъчно добре и току-виж пропаднали в някоя цепнатина.

В средата на нищото.

— Красива си, като се ядосаш, знаеш ли?

— Питър, за Бога!

— Ами, така си е.

Тя тръгна, вперила поглед в земята, мъчеше се да различи следите от веригите.

— Хайде, Питър. — Може би следите щяха да се върнат на пътя. Щеше да е лесно да следват пътя дори в бурята. И много по-безопасно.

— Мисля, че се влюбвам, Сара.

— Питър…

— Трябваше да ти го кажа. Това може да е последният ми шанс. — Той пак се закашля.

— Пести си дъха, Питър.

— Егати и студът.

Вървяха бавно и мълчаливо. Вятърът виеше. Парката беше прилепнала плътно по тялото на Сара. Ставаше все по-трудно да се върви. Но тя упорстваше. Изгубила бе представа от колко време върви. И изведнъж вдигна ръка и спря. Евънс, изглежда, не я беше видял, защото се блъсна в гърба й, изсумтя и също спря.

Наложи се да приближат глави и да викат, за да се чуят през вятъра.

— Трябва да спрем! — извика тя.

— Знам!

И после, понеже не знаеше какво друго да направи, Сара седна на земята, сви колене към гърдите си, отпусна глава върху тях и се опита да не заплаче. Вятърът ставаше все по-силен. Виеше пронизително. Въздухът беше толкова плътен от навявания сняг, че трудно се дишаше.

Евънс седна до нея и каза:

— Ще умрем, мамка му.

НАСЕЧЕНАТА ЗОНАСряда, 6 октомври17:02

Сара започна да трепери, първо на кратки пристъпи, после почти непрестанно. Все едно бе получила пристъп. Караше ски и знаеше какво означава това. Вътрешната й температура беше спаднала опасно и треперенето беше автоматична физиологична реакция на тялото й, което се опитваше да се стопли.

Зъбите й тракаха. Трудно й беше да говори. Но мозъкът й все още функционираше и търсеше изход.

— Не можем ли да си направим заслон от сняг?

Евънс каза нещо, но вятърът отвя думите му.

— Знаеш ли как? — попита тя.

Той не й отговори.

„Но и без това е твърде късно“, помисли тя. Вече губеше контрол над тялото си. Дори не можеше да държи ръцете си увити около коленете, толкова силно трепереше.

И започваше да й се доспива.

Погледна към Евънс. Той лежеше на една страна върху леда.

Сара го смушка да стане. Срита го. Той не помръдна. Искаше да му извика, но не можеше, защото зъбите й тракаха неудържимо.

Сара се бореше да запази съзнание, но сънят започваше да я надвива. Бореше се да задържи очите си отворени и за свое удивление сцени от живота й се занизаха на бързи обороти пред погледа й — детските й години, майка й, групата в предучилищната, уроците по балет, абитуриентският бал…

Целият й живот се изнизваше пред нея. Точно както се твърдеше в книгите — случвало се точно преди да умреш. После вдигна поглед и видя светлинка в далечината, пак както пишеше в книгите. Светлина в края на дълъг тъмен тунел…

Повече не можеше да се бори. Легна. Вече не усещаше земята. Загубила се бе в свой свят на болка и изтощение. А светлината пред нея ставаше все по-ярка и по-ярка, а ето че се появиха още две светлинки, примигваха в жълто и зелено…

Жълто и зелено?

Тя поднови борбата си със съня. Опита се да седне, но не можа. Мускулите й бяха твърде слаби, ръцете й бяха блокчета замръзнал лед. Не можеше да помръдне.

Жълти и зелени светлинки, които ставаха по-големи. И бяла светлина в центъра. Много бяла, като халогенна. Започваше да различава детайли през вихрещия се сняг. Имаше сребрист купол и колела, и големи блестящи букви. Пишеше…

НАСА.

Закашля се. Нещото се появи от снега. Някакво малко возило — високо метър, не по-голямо от количка за голф. Имаше големи колела и сплескан купол и идваше право към нея, и бибипкаше с клаксона си.

Щеше да я прегази, и толкова. Осъзна го без особена тревога. Нищо не можеше да направи, за да го спре. Лежеше на земята, замаяна, обзета от пълно безразличие. Колелетата ставаха все по-големи и по-големи. Последното, което запомни, беше един механичен глас, който казваше: „Ало. Ало. Моля, дръпнете се от пътя. Благодаря за съдействието. Ало. Ало. Моля, дръпнете се от пътя…“

И после нищо.

СТАНЦИЯ УЕДЕЛСряда, 6 октомври20:22

Мрак. Болка. Хриптящи гласове.

Болка.

Търкане. По цялото й тяло, ръцете и краката. Сякаш втриваха огън в тялото й.

Тя изстена.

Някакъв глас заговори, хриплив и далечен. Каза нещо като „Утайка от кафе“.

Търкането продължи, силно, грубо и мъчително. И звук като от шкурка — стържещ, жесток, ужасен.

Нещо я удари по лицето, по устата. Тя облиза устни. Сняг. Леденостуден сняг.

— Ку ня топ? — каза някакъв глас.

— Ней ще.

Чужд език, китайски или нещо такова. Вече различаваше няколко гласа. Опита се да отвори очи, но не можа. Имаше нещо тежко върху лицето й, като маска или…

Опита се да вдигне ръка, но не можа. Нещо задържаше всичките й крайници. А търкането продължаваше, търкане, търкане…

Тя простена. Опита се да заговори.

— Та гови пит?

— Ней гов.

— Про лжа вай.

Болка.

Търкаха я, които и да бяха, а тя лежеше неподвижна в мрака и постепенно някакво подобие на усещания започна да се връща в крайниците и лицето й. Тя не му се зарадва. Болката ставаше все по-силна. Сякаш тялото й беше покрито с рани от изгаряния.

Гласовете се носеха около нея, безтелесни. Бяха станали повече. Четири, пет — не беше сигурна. Всичките като че ли бяха женски.

А сега правеха нещо друго, осъзна тя. Насилваха я. Пъхаха нещо в тялото й. Нещо студено. Не й причини болка. Само студ.

Гласовете се носеха, плъзгаха се около нея. При главата й, при краката. Докосваха я грубо.

Беше сън. Или смърт. Може би беше мъртва? Чувстваше някакво странно безразличие по въпроса. Заради болката — тя я отделяше от всичко. После чу в ухото си женски глас, много близко до ухото и много ясен. Гласът каза:

— Сара.

Тя помръдна устни.

— Сара, будна ли си?

Тя кимна едва-едва.

— Ще махна торбичката с лед от лицето ти, готова ли си?

Тя кимна. Тежестта, маската, изчезна.

— Отвори очи. Бавно.

Тя го направи. Намираше се в слабо осветена стая с бели стени. От едната й страна имаше монитор, плетеница от зелени линии. Приличаше на болнична стая. Някаква жена я гледаше тревожно. Беше с бяла сестринска униформа и топла грейка. Стаята беше студена. Сара виждаше парата на дъха си.

Жената каза:

— Не се опитвай да говориш.

Сара не се опита.

— Обезводнена си. Ще трябва да потърпиш още няколко часа. В момента бавно повишаваме температурата ти. Имаш късмет, Сара. Няма да изгубиш нещо.

Няма да изгуби нищо.

Обзе я тревога. Помръдна устни. Езикът й беше сух и подут някак. Някакво съскане излезе от гърлото й.

— Не говори — каза жената. — Рано е още. Много ли те боли? Да? Ще ти дам нещо за болката. — Тя вдигна спринцовка. — Твоят приятел ти е спасил живота. Успял е да стане и да включи радиото на робота на НАСА. Така са разбрали къде да ви намерят.

Устните й помръднаха.

— Сега е в съседната стая. Смятаме, че и той ще се оправи. А сега просто си почивай.

Тя усети нещо студено във вените си.

Очите й се затвориха.

СТАНЦИЯ УЕДЕЛЧетвъртък, 7 октомври19:34

Сестрите оставиха Питър Евънс сам, за да се облече. Той бавно облече дрехите си, заслушан в сигналите на тялото си. Реши, че е добре, макар че ребрата го боляха при вдишване. Имаше голяма синина отляво на гърдите и грозна червена подутина на рамото. Шевове на черепа. Цялото му тяло беше схванато и го болеше. Цяло изпитание беше да си обуе чорапите и обувките.

Но иначе беше добре. Даже нещо повече — чувстваше се като нов, почти като прероден. Вън, на леда, беше решил, че е дошъл краят му. Откъде беше намерил силите да стане, нямаше представа. Беше усетил ритниците на Сара, но не беше реагирал. После чу бибипкащия звук. И когато погледна, видя буквите — НАСА.

Смътно бе осъзнал, че е някакво возило. Значи все някой трябваше да го управлява. Предните гуми бяха спрели на сантиметри от тялото му. Той успя да се изправи на колене и да се издърпа за гумите. Не разбираше защо шофьорът не излиза да му помогне. После си даде сметка, че возилото е ниско и широко, като сплескан мехур, високо малко повече от метър. Беше прекалено малко, за да се управлява от шофьор — явно беше някакъв робот. Изстърга снега от куполообразната черупка. Надписът гласеше: „НАСА Дистанционно метеоритно наблюдение“.

Возилото говореше, повтаряше безспир записаното съобщение. Заради вятъра, Евънс не разбираше какво казва. Махна снега, с мисълта, че все трябва да има някакъв начин за свръзка, някаква антена или…

После пръстите му попаднаха на подвижен панел. Той го отвори. Вътре видя телефон — най-обикновена телефонна слушалка, яркочервена. Вдигна я към кървавата си маска. Не се чуваше нищо, така че той каза:

— Ало? Ало?

И нищо друго.

Срина се на земята.

По-късно сестрите му казаха, че е направил достатъчно, за да изпрати сигнал до станцията на НАСА на Пейтриът Хилс. Оттам бяха уведомили Уедел, чийто спасителен отряд ги открил след десет минути. И двамата били още живи, макар и на ръба.

Всичко това се беше случило преди повече от двайсет и четири часа.

Медицинският екип се беше трудил дванайсет часа, за да върне телесната им температура до нормалната, защото, както му бе казала сестрата, това трябвало да се прави бавно. Бяха му казали, че ще се оправи, но е възможно да изгуби два от пръстите на краката си. Това щяло да стане ясно по-късно. След няколко дни.

Стъпалата му бяха превързани с някакви защитни джаджи между пръстите. Обувките не му ставаха, но му бяха намерили маратонки няколко номера по-големи, все едно купувани за баскетболист. На краката на Евънс изглеждаха като клоунски обувки. Но можеше да ги обуе, а и болката не беше непоносима.

Той се изправи предпазливо. Краката му трепереха, но иначе беше добре.

Сестрата се върна.

— Гладен ли си?

Той поклати глава.

— Още не.

— Болка?

Той поклати глава.

— Ами, сещате се, навсякъде, но не много.

— Болката ще се засилва — каза му сестрата и му даде малко шишенце с таблетки. — Вземай по едно хапче на четири часа при нужда. А и сигурно няма да можеш да заспиш без тях през първите няколко дни.

— А Сара?

— На нея ще й трябва още поне половин час.

— Къде е Кенър?

— Мисля, че е в компютърната зала.

— Къде е това?

— Може би ще е по-добре да се облегнеш на мен… — почна сестрата.

— Добре съм. Просто ми кажете накъде да вървя.

Тя му посочи и той тръгна. Но се оказа по-нестабилен от очакваното. Мускулите му не работеха както трябва, чувстваше се като разглобен. Коленете му се подгънаха и той политна към пода. Сестрата бързо приклекна и плъзна рамо под мишницата му.

— Слушай — каза тя. — Дай по-добре аз да те заведа.

Този път той не възрази.

Кенър седеше в компютърната зала с брадатия Макгрегър и със Санжонг Тапа. И тримата бяха навъсени.

— Намерихме го — каза Кенър и посочи компютърния монитор. — Познаваш ли го?

Евънс погледна екрана.

— Да — каза той. — Това е тоя мръсник.

На екрана имаше снимка на човека, когото познаваше под името Болдън. Само че според формуляра на екрана името му беше Дейвид Р. Кейн. Двайсет и шест годишен. Роден в Минеаполис. Бакалавърска степен от Нотър Дам. Магистърска степен от Мичиганския университет. Настоящ статут — предстои защита на докторска степен по океанография в Мичиганския университет, Ан Арбър. Изследователски проект: „Динамиката на придвижване на леда при шелф Рос, измерена с GPS сензори“. Ръководител проект/съветник по защитата: Джеймс Брюстър, Мичигански университет.

— Казва се Кейн — каза шефът на Уедел. — Тук е от седмица, дойде с Брюстър.

— И къде е сега?

— Нямаме представа. Днес не се върна в станцията. Брюстър също е в неизвестност. Смятаме, че може да се отишли в Макмърдо и да са заминали оттам със сутрешния транспорт. Обадихме се в Макмърдо да си огледат транспортните средства, но още чакаме отговор.

— И сте сигурни, че вече не е тук? — попита Евънс.

— В голяма степен. Трябва да имаш идентификационна карта, за да отвориш външните врати, така че винаги знаем кой къде е. Нито Кейн, нито Брюстър са отваряли врати през последните дванайсет часа. Не са тук.

— Смятате, че може да са на самолета?

— От кулата Макмърдо не можаха да кажат със сигурност. Не правят сериозни проверки на ежедневния транспорт — ако някой иска да си замине, просто се качва на самолета и отлита. Самолетът е С–130, така че винаги има предостатъчно място. Разбирате ли, повечето изследователски стипендии не покриват разноските по пътувания преди края на проекта, но хората имат семейства и искат да се приберат за някой рожден ден например. Така че просто отиват, а после се връщат. Неофициално.

— Ако си спомням правилно — каза Кенър, — Брюстър е дошъл тук с двама дипломанти. Къде е другият?

— Това е интересно. Излетял е от Макмърдо вчера, когато вие пристигнахте.

— Значи всички са се измъкнали — каза Кенър. — Трябва да им го призная — умни са. — Погледна си часовника. — А сега да видим какво са ни оставили за спомен.

Името на вратата гласеше: „Дейв Кейн, Мич. унив.“. Евънс я отвори и видя малка стая, неоправено легло, малко бюро, отрупано с хартии, и четири кутийки с диетична кола. В единия ъгъл имаше отворен куфар.

— Така, да започваме — каза Кенър. — Аз ще се заема с леглото и куфара. Ти провери бюрото.

Евънс започна да разглежда листовете. Изглежда, всички бяха разпечатки на научни статии. Някои имаха печат от библиотеката на геологическия факултет на Мичиганския университет, следван от номер.

— За заблуда на противника — каза Кенър, когато Евънс му показа разпечатките. — Нещо друго?

Евънс не виждаше нищо интересно. Някои от статиите бяха подчертани на места с жълт маркер. Имаше купчинка лепящи листчета с някакви бележки по тях, но те изглеждаха свързани със статиите.

— Според теб този човек не е дипломант, така ли?

— Може и да е, макар че лично аз се съмнявам. Екотерористите обикновено не са добре образовани.

Имаше снимки на ледниково придвижване и различни видове сателитни снимки. Евънс ги разлисти набързо. И спря на една:

Вниманието му привлече надписът.

— Слушай — каза той, — на онзи лист с четирите местоположения едното не се ли казваше „Скорпион“?

— Да…

— Ами то е тук, в Антарктика — каза Евънс. — Виж това.

— Не може да бъ… — започна Кенър и млъкна по средата на изречението. — Това е изключително интересно, Питър. Браво на теб. В тази купчинка ли беше? Добре. Нещо друго?

Евънс с неохота си призна, че похвалата на Кенър го е поласкала. Разлисти бързо снимките. След малко каза:

— Да. Има още една.

— Това е същият основен модел на скални образувания в снега — каза развълнувано той. — А тези смътни линии… не знам, пътища може би? Или покрити с навят сняг скали?

— Да — каза Кенър. — Предполагам, че е точно така.

— Ако са въздушни снимки, сигурно има начин да се проследят. Тези номера дали не са някакви отпратки?

— Безспорно. — Кенър извади малка джобна лупа и огледа снимката отблизо. — Да, Питър. Чудесна работа.

Евънс засия.

Макгрегър каза от прага:

— Намерихте ли нещо? Мога ли да помогна?

— Едва ли — каза Кенър. — Ще се оправим сами.

— Но може би той ще разпознае… — почна Евънс.

— Не — отсече Кенър. — Ще сверим номерата в снимковите файлове на НАСА. Да продължаваме.

Претърсваха мълчаливо още няколко минути. Кенър извади джобно ножче и сряза подплатата на куфара, който лежеше отворен в ъгъла на стаята.

— Аха! — възкликна и се изправи. Държеше две малки дъги от светла гума.

— Какво е това? — попита Евънс. — Силикон?

— Или нещо подобно. Във всеки случай някакъв вид мека пластмаса. — Изглеждаше много доволен.

— За какво служат? — попита Евънс.

— Нямам представа — каза Кенър. И продължи да претърсва куфара. Евънс се зачуди защо Кенър изглежда толкова доволен. Сигурно не искаше да каже нещо важно пред Макгрегър. Но какво толкова можеха да означават две парчета гума? Какво би могло да е предназначението им?

Евънс прегледа повторно документите на бюрото, но не откри нищо повече. Повдигна настолната лампа и погледна под нея. Клекна и погледна под бюрото, в случай че нещо е залепено там. Не откри нищо.

Кенър затвори куфара и каза:

— Както си и мислех, друго няма. Имаме късмет, че открихме и това. — Обърна се към Макгрегър. — Къде е Санжонг?

— В стаята със сървъра, прави каквото му казахте — отрязва Брюстър и екипа му от системата.

„Стаята със сървъра“ беше малко по-голяма от килер. Две еднакви лавици с процесори се издигаха от пода до тавана, имаше я обичайната мрежа на тавана за поддържане на безбройните кабели. Тук беше и централният терминал, качен на малка метална маса. Санжонг седеше пред него заедно с един техник от станцията и изглеждаше крайно объркан.

Кенър и Евънс стояха отвън, в коридора. Евънс беше доволен, че се чувства достатъчно стабилен, за да стои прав. Силите му се връщаха бързо.

— Не е лесно — каза Санжонг на Кенър. — Процедурата тук е да се предоставя на всеки пребиваващ в станцията учен лична директория, а също и директна радио — и интернет връзка. А тези тримата са знаели как да се възползват максимално от това. Третият човек с Брюстър явно е бил компютърджия. Само ден след пристигането си е влязъл като сисадмин и е инсталирал задни вратички и троянци из цялата система. Даже не знаем колко са. Сега се опитваме да ги открием.

— Добавил е и няколко фиктивни юзъра — каза техникът.

— Двайсетина, мен ако питате — каза Санжонг. — Но те не ме притесняват. Вероятно са си точно такива — фиктивни. Ако е умен — а той е, — си е осигурил достъп до системата през съществуващ юзър, така че да не му хванат следите. В момента търсим юзър, който през последната седмица е добавил нова вторична парола. Само че тукашната система е бавна.

— А троянците? — попита Кенър. — Какво време им е зададено?

Евънс знаеше, че на компютърен жаргон троянецът е невинна на вид програма, инсталирана в системата и програмирана да се събуди на по-късен етап и да направи нещо.

Класическият троянец бе програма, инсталирана от недоволен служител, изтрила целия твърд диск на компютърната система на фирмата три месеца след като служителят бил уволнен. Но имаше и много вариации.

— На всички, които открих досега, зададеният срок е кратък — каза Санжонг. — Едни до два дни, броено от днес. Открихме един, който ще се задейства след три дни. Нищо по-далечно от това.

— Така. Точно както очаквахме — каза Кенър.

— Да — кимна Санжонг. — Намерението им е било да се случи скоро.

— Какво да се случи? — попита Евънс.

— Откъсването на големия айсберг — каза Кенър.

— Защо скоро? Те са щели да бъдат тук.

— За това не знам. Но при всички случаи времето е зависело от нещо друго.

— Така ли? От какво?

Кенър го погледна.

— За това можем да поговорим по-късно. — И отново се обърна към Санжонг. — А радиовръзките?

— Дезактивирахме всички преки връзки — каза той. — А ти, предполагам, си поработил на място.

— Да — каза само Кенър.

— Какво си направил на място? — попита Евънс.

— Прекъсване на случаен принцип.

— На какво?

— Ще ти кажа по-късно.

— Значи направеното от мен е било излишно — каза Санжонг.

— Не. Защото не можем да сме сигурни, че тук няма някой друг, който да развали направеното от нас.

— Ще ми се да знаех за какво си говорите… — обади се Евънс.

— По-късно — натърти Кенър. Погледът му беше красноречив.

Евънс млъкна. Чувстваше се засегнат.

— Госпожица Джоунс е будна и се облича — каза Макгрегър.

— Добре — каза Кенър. — Мисля, че тук направихме, каквото можахме. След час тръгваме.

— Накъде? — попита Евънс.

— Мислех, че е очевидно — каза Кенър. — Хелзинки, Финландия.

НА ПЪТПетък, 8 октомври06:04

Самолетът летеше в ослепителната утринна светлина. Сара спеше. Санжонг работеше нещо на лаптопа си. Кенър гледаше през прозореца.

— Добре де, кажи какво прекъсна на случаен принцип? — попита Евънс.

— Коничните заряди — отговори Кенър. — Бяха наредени в прецизен модел, през сто метра. Прекъснах петдесет на случаен принцип, повечето в източния край на редицата. Това ще е достатъчно да предотврати генерирането на резонансна вълна.

— И няма да има айсберг?

— Това е идеята.

— И защо отиваме в Хелзинки?

— Не отиваме в Хелзинки. Казах го заради техника. Отиваме в Лос Анжелис.

— Добре де. Защо отиваме в Лос Анжелис?

— Защото там ще се проведе конференцията на НФПР за резките климатични промени.

— Всичко това е свързано с конференцията?

Кенър кимна.

— Онези типове са се опитали да откъснат айсберг, който да съвпадне по време с конференцията?

— Именно. Всичко е част от добре замислен план за привличане на медийното внимание. Прави се непрекъснато — уреждаш събитие с добри кадри, което да придаде тежест на посланието ти.

— Изглеждаш дяволски спокоен — каза Евънс.

— Така се прави, Питър. — Кенър сви рамене. — Екологичните въпроси не излизат от само себе си на преден план в медиите, за да привлекат общественото внимание.

— Какво имаш предвид?

— Ами, да вземем твоето любимо плашило, глобалното затопляне. Опасността от глобално затопляне беше обявена драматично от един известен климатолог, Джеймс Хансен, през осемдесет и осма. Той свидетелства пред общата комисия на Сената и Камарата на представителите, оглавявана от сенатор Уърт от Колорадо. Изслушването беше насрочено за юни, така че Хансен да представи тезата си по време на горещата вълна. Всичко беше нагласено от самото начало.

— Не е кой Знае какво — каза Евънс. — Законно е да използваш правителствено изслушване като начин да уведомиш обществеността…

— Така ли? Значи според теб няма разлика между правителствено изслушване и пресконференция?

— Казвам само, че изслушванията са били използвани с такава цел много пъти и преди.

— Вярно е. Но това не прави изслушването, за което говорим, по-малко манипулативно. А и свидетелството на Хансен не е единственият пример за медийна манипулация в рекламната кампания на глобалното затопляне. Спомни си нанесените в последната минута промени в доклада на МККП за деветдесет и пета.

— МККП? Какви промени в последната минута?

— ООН създаде Междуправителствената комисия по климатичните промени в края на осемдесетте. Както сам знаеш, МККП е огромна сбирщина от бюрократи и учени, които са под чехъла на бюрократите. Идеята беше, понеже въпросът е от глобално значение, ООН да следи климатичните изследвания и докладите по въпроса на всеки няколко години. Първият доклад от 1990-а гласеше, че би било много трудно да се установи влиянието на човешката дейност върху климата, макар всички да са силно загрижени, че такова влияние може да съществува. Докладът от 1995-а обаче обявяваше недвусмислено, че вече има „забележимо влияние на човешкия фактор“ върху климата. Това помниш ли го?

— Смътно.

— Е, твърдението за „забележимо влияние на човешкия фактор“ беше включено в резюмето на доклада след като самите учени си бяха свършили работата. В оригиналния си вид документът казва, че учените не могат да установят със сигурност човешкото влияние върху климата и не знаят кога ще са в състояние да го правят. Изрично казваха: „не знаем“. Това изявление беше заличено и заменено с ново изявление за съществуването на забележимо влияние на човешкия фактор. Доста голяма промяна.

— Това вярно ли е? — попита Евънс.

— Да. Промяната на документа предизвика брожение сред учените навремето и много защитници и противници на промяната се изказаха публично по въпроса. Като четеш твърденията и контратвърденията им, не можеш да се ориентираш със сигурност кой казва истината. Но сега сме в ерата на интернет. Можеш да намериш онлайн оригиналните документи и списъка с внесените промени и да прецениш сам. Прегледът на действителните промени в текста дава ясно да се разбере, че МККП е политическа, а не научна организация.

Евънс сбърчи чело. Не знаеше как да отговори на това. Беше чувал за МККП, разбира се, макар да не знаеше много за нея…

— Но моят въпрос е по-прост, Питър. Ако нещо съществува реално, ако е истински проблем, по който трябва да се действа, защо защитниците му трябва да прибягват до преувеличения? Защо трябва да има грижливо дирижирани медийни кампании?

— Не мога да ти дам еднозначен отговор — каза Евънс. — Медиите са пренаселен пазар. Хората са засипвани с хиляди послания ежеминутно. Трябва да вдигнеш шум — и да, може би да преувеличиш малко — ако искаш да привлечеш вниманието им. И да се опиташ да мобилизираш целия свят, за да бъде подписано споразумението от Киото.

— Добре, дай да поговорим за това. Когато през лятото на осемдесет и осма Хансен обяви, че глобалното затопляне е факт, той предсказа покачване в температурите от 0,35 градуса по Целзий през следващите десет години. Знаеш ли какво е действителното покачване?

— Сигурен съм, че ще ми кажеш, че е било по-малко.

— Много по-малко, Питър. Доктор Хансен е надценил покачването с триста процента. Действителната цифра е 0,11 градуса.

— Добре. Но все пак е имало покачване.

— А десет години след изслушването му пред сенатската комисия той каза, че разбирането ни за силите, управляващи климатичните промени, е толкова неадекватно, че дългосрочните прогнози са невъзможни.

— Не може да е казал такова нещо!

Кенър въздъхна.

— Санжонг?

Санжонг затрака по клавиатурата на лаптопа си.

— Протоколи на Националната академия на науките, октомври 1998-а6.

— Хансен не е казал, че прогнозирането е невъзможно.

— Казал е, цитирам: „Факторите, водещи до дългосрочни промени в климата, не са познати с точност, достатъчна за дефиниране на бъдещите климатични промени“, край на цитата. Освен това казва, че за в бъдеще учените трябва да използват повече от един сценарий, за да дефинират кръг от възможни климатични промени.

— Е, това не е точно…

— Престани да увърташ — каза Кенър. — Казал го е. Защо според теб Болдър се притеснява за свидетелите си по делото Вануту? Точно заради изявления като това. Както и да се опитваш да го перифразираш, то си остава ясно изявление за недостатъчни познания. И далеч не е единственото. Самата МККП е правила много изявления в този смисъл7.

— Но Хансен все така вярва в глобалното затопляне, нали?

— Да, вярва. А прогнозата му от осемдесет и осма е неточна с триста процента — каза Кенър.

— И какво от това?

— Ти просто не искаш да помислиш какво означава една толкова голяма грешка — каза Кенър. — Сравни я с други сфери. Например, когато НАСА изстреля ракетата-носител с „Марс Роувър“, обявиха, че след двеста петдесет и три дни „Роувър“ ще кацне на повърхността на Марс в 20:11 часа, калифорнийско време. В действителност той кацна в 20:35. Това е грешка от няколко хилядни от процента. Хората от НАСА са знаели за какво говорят.

— Добре де. Но има неща, които изискват приблизителна оценка.

— Напълно си прав — каза Кенър. — Хората непрекъснато правят приблизителни оценки. На продажбите си, на печалбата си, на датите за доставка, на… между другото, ти правиш ли си приблизителна оценка на данъците, които трябва да платиш?

— Да, на всяко тримесечие.

— И колко точна трябва да е тази оценка?

— Е, няма написано правило…

— Питър. Колко точна трябва да е, за да не те глобят?

— Може би петнайсет процента.

— Значи ако си сгрешил с триста процента, ще трябва да платиш глоба?

— Да.

— Хансен е сгрешил с триста процента.

— Климатът не е данъчна декларация.

— В реалния свят на човешкото познание — каза Кенър — да сгрешиш с триста процента се приема като знак, че не познаваш добре онова, което оценяваш. Ако се качиш на самолет и пилотът ти каже, че полетът ще продължи три часа, а пристигнеш след един, какво ще си помислиш — че пилотът си разбира от работата, или не?

Евънс въздъхна.

— Климатът е много по-сложно нещо.

— Да, Питър, така е. Климатът наистина е по-сложен. Толкова е сложен, че никой не е успял да предскаже с точност какъв ще бъде в бъдеще. Макар да се харчат милиарди долари и стотици хора да се опитват — по целия свят. Защо се съпротивляваш на тази неудобна истина?

— Прогнозите за времето сега са много по-добри — каза Евънс. — И това е заради компютрите.

— Да, прогнозирането на времето се е подобрило. Само че никой не се опитва да направи прогноза за повече от десет дни напред. А хората, занимаващи се с компютърно моделиране, предсказват каква ще е температурата след сто години. Понякога след хиляда или след три хиляди.

— И се справят все по-добре.

— Там е работата, че не се справят по-добре. Виж — каза Кенър. — Едно от най-мащабните явления в глобалния климат е течението Ел Ниньо. Възниква приблизително през четири години. Само че климатичните модели не могат да го предскажат — нито кога ще възникне, нито колко ще продължи, нито с каква интензивност. Ако не можеш да предскажеш Ел Ниньо, то стойността на прогнозите ти и в други сфери вече е под съмнение.

— Чух, че можели да предсказват Ел Ниньо.

— Имаше такива твърдения през деветдесет и осма. Но не е вярно8. — Кенър поклати глава. — Науката за климата просто още не съществува, Питър. Някой ден ще я има. Но сега — не.

КЪМ ЛОС АНЖЕЛИСПетък, 8 октомври14:22

Минаха още четири часа. Санжонг през цялото време работеше на лаптопа. Кенър седеше неподвижно и гледаше през прозореца. Санжонг беше свикнал с това. Знаеше, че Кенър може да седи мълчалив и неподвижен в продължение на часове. Извърна очи от прозореца чак когато Санжонг изруга на глас, и попита:

— Какво има?

— Изгубих сателитната ни връзка с интернет. От известно време се губеше.

— Успя ли да проследиш снимките?

— Да, това не беше проблем. Имам мястото. Евънс наистина ли си помисли, че това са снимки от Антарктика?

— Да. Реши, че показвали черни скали на фона на сняг. Не му казах, че греши.

— Всъщност — каза Санжонг — са на едно място, наречено Резолюшън Бей. В североизточна Гареда.

— На какво разстояние от Лос Анжелис?

— Приблизително шест хиляди морски мили.

— Значи времето за разпространение е дванайсет или тринайсет часа.

— Да.

— Ще се тревожим за това по-късно — каза Кенър. — Имаме си други проблеми.

Питър Евънс дремеше на пресекулки. За леглото му служеше мека самолетна седалка, свалена назад и с ръб по средата, точно където се падаше хълбокът му. Той се въртеше и мяташе, будеше се за кратко и улавяше по някой фрагмент от разговора между Кенър и Санжонг в задния край на самолета. Шумът на двигателите му пречеше да чуе всичко. Но чу достатъчно.

Питър Евънс Се събуди изведнъж. Наостри уши. Надигна глава, за да чува по-добре.

Време за разпространение? Какви ги говореха тези двамата? Скочи импулсивно, тръгна към задната част на салона и се изправи пред тях.

Кенър не мигна.

— Добре ли спа?

— Не — каза Евънс. — Не спах добре. Мисля, че ми дължите обяснение.

— За какво?

— Например за сателитните снимки.

— Не можех да ти го кажа там, пред другите — обясни Кенър. — А и не исках да ти скършвам ентусиазма.

Евънс си наля кафе и каза:

— Добре. Какво има на снимките?

Санжонг обърна лаптопа така, че Евънс да вижда екрана.

— Не си го слагай на сърцето. Не е имало как да разбереш, че снимките са негативи. Това се прави често, за да се засили контрастът.

— Негативи…

— Черните скали всъщност са бели. И не са скали, а облаци.

Евънс въздъхна.

— А земята отдолу? Къде е?

— Това е един остров, Гареда, в южната част на Соломоновите острови.

— Което е?

— Близо до крайбрежието на Нова Гвинея. Северно от Австралия.

— Значи онзи тип в Антарктика си е носил снимка на тихоокеански остров?

— Правилно.

— А надписът „СКОРПИОН“ е…

— Не знаем — каза Санжонг. — Заливът на снимката се казва Резолюшън Бей, според картите. Но е възможно местните да го познават като Залива на скорпионите.

— И какво планират за там?

— И това не знаем — отговори Кенър.

— Чух ви да говорите за време на разпространение. Време за разпространение на какво?

— Не си ме чул добре — спокойно отвърна Кенър. — Говорех за време за разпознаване.

— Време за разпознаване?

— Да. Надявахме се, че ще успеем да идентифицираме поне един от тримата непознати в Антарктика, защото разполагаме с добри снимки и на тримата. А знаем, че снимките са техни, защото хората в станцията ги разпознаха. Само че ударихме на камък.

Санжонг обясни, че изпратили снимките на Брюстър и двамата му помощници до няколко бази данни във Вашингтон, където компютри с разпознаващи програми да ги сравнят с образи от архивите на известни престъпници. Но досега не било излязло нищо.

— Вече минаха няколко часа и мисля, че няма да ни огрее.

— Както очаквахме — каза Кенър.

— Да — потвърди Санжонг. — Както очаквахме.

— Защото онези нямат криминални досиета ли? — попита Евънс.

— Не. Най-вероятно имат.

— Тогава защо не сте получили потвърждение?

— Защото се води мрежова война — каза Кенър. — И засега ние я губим.

КЪМ ЛОС АНЖЕЛИСПетък, 8 октомври15:27

В средствата за масово осведомяване, обясни Кенър, Природозащитният освободителен фронт обикновено се описвал като хлабав съюз на екотерористи, съставен от малки групи, които действали самостоятелно и прибягвали до сравнително конвенционални начини за предизвикване на хаос — организирали палежи, потрошавали луксозни лимузини по паркингите и така нататък.

Истината била съвсем различна. Само един-единствен член на ПОФ бил задържан досега — двайсет и девет годишен докторант от Калифорнийския университет в Санта Круз. Хванали го да саботира петролна сонда в Ел Сегундо, Калифорния. Той отрекъл да има връзка с групата и твърдял, че действал самостоятелно.

Но властите били притеснени от факта, че на челото си той носел устройство, което променяло формата на черепа, като издавало силно напред областта около веждите. Бил и с фалшиви уши. Не било кой знае каква дегизировка. Но било притеснително, защото навеждало на мисълта, че екотерористът знаел доста за сравняващите програми, използвани от правителството.

Тези програми били настроени да пренебрегват разлики в лицевото окосмяване — перуки, бради и мустаци — понеже това е най-често срещаният метод на дегизировка. Настроени били също да компенсират възрастови промени, като наедряване на лицето, провиснала кожа, плешивини.

Ушите обаче не се променят. Формата на челото не се променя. И следователно програмите били настроени да разчитат на ушната конфигурация и формата на челото. Промяната в тези части на лицето би довела до отрицателен резултат при компютърното търсене на съответствие.

Човекът от Санта Круз знаел това. Знаел, че охранителните камери ще го заснемат, когато се приближи до сондата. И променил лицето си така, че да осуети компютърното разпознаване.

По подобен начин тримата екстремисти в Уедел очевидно бяха разчитали на сериозна подготовка, за да осъществят високотехнологичния си терористичен акт. Сигурно го бяха планирали с месеци. С цената на високи разходи. И явно бяха имали сериозна вътрешна подкрепа, за да се доберат до академични биографии, университетски печати на кутиите с оборудване, компании-фантоми за антарктическите си доставки, фалшиви уеб сайтове и десетки други подробности, необходими за начинанието им. Нищо не бяха пропуснали в подготовката на плана и осъществяването му.

— И щяха да успеят — каза Кенър, — ако не беше списъкът, до който се е добрал Джордж Мортън малко преди смъртта си.

И всичко това сочеше към извода, че дори някога ПОФ да е представлявал хлабав съюз на аматьори, вече не е такъв. Сега ПОФ беше добре организирана мрежа, която използваше толкова много и различни канали за връзка между членовете си (имейли, клетъчни телефони, радиовръзки, кратки текстови съобщения), че самата мрежа като цяло успяваше да избяга от полезрението на властите.

— Правителствата по целия свят отдавна са признали неадекватността си да се справят с подобни мрежи и „мрежовите войни“, които биха възникнали в резултат на опита им да се противопоставят — каза Кенър. — Дълго време идеята за мрежова война беше чисто теоретична. Агенциите правеха разработки по въпроса, но военните не обръщаха особено внимание на проблема. Идеята за мрежови враг, за терористи или дори престъпници звучеше твърде неопределено, за да разтревожи някого. Но именно тази неопределеност, аморфност на мрежата — непрестанно променяща се, в непрестанно движение — я прави толкова труден враг. В нея не можеш да внедриш агенти. Не можеш да я подслушваш, освен случайно. Не можеш да я локализираш географски, защото тя е навсякъде и никъде. В действителност мрежата представлява противник от радикално нов вид, следователно и борбата срещу него изисква радикално нови техники. Военните просто не я разбират. Но без значение дали ни харесва, или не, в момента ние водим мрежова война.

— И как се води една мрежова война? — попита Евънс.

— Единственият начин да се противопоставиш на една мрежа е чрез друга мрежа. Разширяваш подслушвателните си постове. Декодираш по двайсет и четири часа в денонощието. Прилагаш техники на мрежова диверсия и клопки.

— Като какви например?

— Това са неща от технически характер — неясно отвърна Кенър. — Разчитаме на японците да направят пробив. Те са най-добрите в това отношение. И, разбира се, едновременно с това протягаме пипалата си в множество посоки. Ако се съди по наученото в Уедел, имаме да вадим от огъня много кестени.

Кенър беше наредил претърсване на бази данни. Беше мобилизирал държавните организации. Беше наредил разследване откъде терористите са се снабдили с академичните си препоръки, с кодираните си радиопредаватели, с експлозивните заряди, с компютъризираните таймери. Всичко това беше специфично и можеше да бъде проследено — при наличие на достатъчно време.

— Имаме ли достатъчно време? — попита Евънс.

— Не съм сигурен.

Евънс долови тревогата в гласа му.

— И какво по-точно искате от мен?

— Нещо съвсем просто — каза Кенър.

— Какво?

Кенър се усмихна.