Създадена да убива

12.

Солените бани на Девини и Саливар Домитриан се намираха в Тигрис, точно там, където корабът се съединява с Валор Новус. Беше притежание на Девини.

Помещението, в което влязох, отново бе толкова огромно, че напомняше атмосферата на планета и таванът не се виждаше. Научих, че тези зали се наричат „небесни куполи“. Огледах зеленината наоколо и почувствах влага по кожата си. Трябваше да свикна с това. Всъщност навярно на повечето хора им харесваше да не виждат тавана.

— О, Сидония! — провикна се Девини. Двамата със съпруга ѝ вече се излежаваха в солените бани. — Ела при нас.

— Водата изглежда приятна — казах, докато свалях дрехите си. Един прислужник притича, за да ги поеме, и аз се плъзнах в топлата ѝ прегръдка. Огледах потъналите в пищна зеленина дървета, чиито листа се спускаха над нас, и басейните със зеленикавосинкава вода под тях. Тя проблясваше на светлината, идваща от биолуминесцентните същества, сложени там за украса.

Двамата Домитриан следяха всяко мое движение и въпреки че Дония би се свивала от неудобство, ако беше на мое място, нещо у мен се бунтуваше при мисълта да се преструвам, че изпитвам същото. Те не полагаха никакви усилия да ме накарат да се почувствам по-добре, а изглежда, искаха тъкмо обратното. Щом искаха това, аз пък нямаше да им доставя това удоволствие.

— Колко си прекрасна — прошепна Саливар.

— Да, имаш великолепно тяло — рече Девини.

— Знам — отвърнах аз.

И двамата се засмяха.

— Като си помисля само — каза провлачено Саливар, — че прекарахме последния месец в очакване да се къпем със срамежливото и невинно момиче от фамилията Империан. Но погледни я, скъпа, тя дори не се изчервява.

— Но е невинна — отбеляза Девини с някакво задоволство в гласа. — Сигурна съм в това. — Те си размениха погледи, които не разбрах какво означават.

Беше ми интересно да чуя, че са очаквали Сидония. Не виждах какво толкова интересно има в тези бани, че с такова нетърпение искат да ѝ ги покажат. Единственото, което можех да направя, беше да продължавам да се преструвам.

Водата беше плътна и мътна и гъделичкаше гърба ми. Въздухът беше толкова влажен, че се потях, независимо дали бях над или под водата. Забелязах светлосинята атмосфера над нас, като безоблачно небе, и си наложих да продължа да гледам нагоре към нея, опитвайки се да свикна с тази необятност.

Девини ме наблюдаваше усмихната.

— Дотук какво е впечатлението ти от двореца, Високопочитаема Империан?

— Прекалено е претъпкан, Ваше Височество — отговорих откровено аз.

— Във вашия сектор на галактиката вие сте доста изолирани, нали? О, колко странно трябва да е всичко това за теб.

От едната страна на басейна намерих място, където да застана. Девини и Саливар ме наблюдаваха настървено, все едно си играеха с мишка, преди да я погълнат.

— Ще трябва да свикна — признах предпазливо. — Този кораб ваш ли е?

— О, Тигрис е нашето собствено владение, но ти винаги си добре дошла — каза Девини.

— По всяко време — добави, усмихвайки се, Саливар.

— Солените бани бяха моя идея. Посетих една колония, където морето беше толкова солено, че хората се излежаваха на повърхността, сякаш беше трева, и аз…

— Тя каза: „Саливар, ние просто трябва да имаме това“ — прекъсна я съпругът ѝ.

Девини се засмя.

— Така беше и затова той попита: „Искаш да се откажеш от пътуването в космоса, за да живееш на планета, така ли?“. Аз отговорих: „Всемогъщи звезди, не! Не“.

— Ето защо имаме това — Саливар посочи около нас. Със същия замах на ръката взе една кана, която лежеше върху гъсто преплетени свежи зелени растения.

Застанах нащрек. Бях любопитна какво възнамеряваха да направят. Невени Сагнау ме беше предупредила за виното им. Явно щеше да има нещо в него.

— Наистина това беше най-хубавата ни идея — добави Саливар, наля чаша вино и я подаде на жена си.

Тя ме погледна, усмихвайки се, и вдигна чашата към устните си, но не отпи. Забелязах това.

Саливар наля една чаша и на мен и ми я подаде. Вгледах се в тъмночервената течност и се запитах какво ли може да има в нея.

Едва ли имаха намерение да ме отровят, със сигурност обаче искаха да ме упоят. Сутера ну Империан беше казала, че някои в двореца обичат да си играят с новодошли, несвикнали с опиати. Слагали някакво предизвикващо еуфория или халюцинации вещество в питието, а после оставяли новопристигналия да се излага като глупак. Това било лесен начин да се внесе оживление на дадено пиршество и да минава забавно времето.

Трябваше бързо да разбера какво е веществото, за да реша каква реакция да имитирам.

— Чаша вино и излежаване в тези солени бани под синьото небе ще премахнат веднага всички грижи — добави Девини. Тя отново вдигна чашата до устните си, но пак не отпи.

Погледнах внимателно и двамата.

— Наистина — отпих от виното.

От влагата и горещината главата ми леко се замая, но каквото и да бяха сложили във виното, то премина през организма ми, без да ме засегне. Пих още, като се опитах да определя едва доловимия вкус на някакъв цитрусов плод и да разбера от какво е. Сидония и аз бяхме пробвали със Сутера такова голямо разнообразие от интоксиканти, така че със сигурност бях опитвала и това. Те продължиха да говорят празни приказки.

— … религиозните служби тук са много по-величествени, отколкото където и да било другаде в империята…

— Била ли си някога на планета, скъпа? О, заслужава си да опиташ някой път. Много хора ненавиждат планетарното съществуване. Смятат, че гравитацията е само за Излишните, но аз се научих да ѝ се наслаждавам.

— Жалко, че родителите ти не могат да се присъединят към нас, но ние с нетърпение очакваме да опознаем младата Сидония Империан…

После, когато вдигнах отново преполовената си чаша, Саливар се засмя и протегна ръка да ми я вземе.

— Пи по-бързо, отколкото очаквахме. Това е достатъчно!

— Е, да, прибавихме нещо в питието ти — каза Девини, — но не искаме да изпаднеш в кома.

Все още не бях успяла да определя какво беше веществото, но в този момент вече знаех как да реагирам. Изскочих от соления басейн, преструвайки се на ужасена.

— Да не би да ме отровихте?

— Не е отрова — каза развеселена Девини. — Нещо, което да ще ти помогне да се отпуснеш. Опитай се да не правиш много резки движения. Ще се почувстваш много замаяна.

Замаяна. Отпусната. Това бяха реакциите, които трябваше да симулирам. Притворих очи и се престорих, че се олюлявам. За да прикрия хитрината си и да се държа така, както би направила Сидония, едва чуто промълвих:

— Защо го направихте?

— Не се страхувай, Сидония. Няма да направим нищо, за което да можеш да си спомниш утре. — Усмивката ѝ стана по-широка, усмивка на хищник. — Момичетата и момчетата никога не си го спомнят.

— Може дори да ти е приятно — обади се Саливар, който продължи да ме гледа в очакване.

— На нас със сигурност ще ни е приятно — промърмори Девини. Тя ме огледа и блажено въздъхна. — Истинска младост. Никога няма да ѝ се наситя. Доведи я тук, преди да е припаднала, Саливар.

Аз преценявах ситуацията, докато Саливар зацамбурка през басейна към мен. Този наркотик трябваше да заличи паметта ми, значи не беше някаква субстанция за освежаване.

Започнах да се плаша.

Спомних си за предупреждението на Невени и дори за ехидната усмивка на Елантра. Това сигурно беше практика от страна на Саливар и Девини, когато някоя нова, млада и уязвима пристигнеше в двореца. Това бяха двама от най-могъщите хора в галактиката, но все още дрогираха завоеванията си. Разминаваше им се, защото бяха Домитриан. Никой не би могъл да откаже да се къпе в баните им, без да ги обиди. Никой ни би могъл да откаже да пие от виното им.

Те използваха властта си, за да се стигне до това положение и макар че аз имах предимството да не се влияя от това, което ми бяха сипали във виното, с другите не беше така.

Матриаршата ми беше дала някои съвети, свързани със секса в двора. На него трябваше да се гледа като на разменна монета за придобиване на власт или на средство за упражняване на влияние, нищо повече. Тук обаче аз не можех да придобия никаква власт и макар да беше неразумно да им се съпротивлявам, всичко у мен се бунтуваше при мисълта да им позволя тези волности.

А после, когато Саливар излезе от водата и протегна ръка към мен, той каза нещо, което хвърли свършено нова светлина върху ситуацията.

— Колко забавно ще бъде да обезчестим наследницата на Империан. Това ще е най-големият ни подвиг.

Изведнъж сърцето ми спря да бие. Тази ситуация не беше предназначена за мен.

Била е за Дония.

У мен се надигна гняв, какъвто никога не бях изпитвала. Свалих от себе си ръцете на Саливар и го хвърлих във водата. Зърнах само за миг изумлението, изписано на лицето на Девини, преди да скоча след мъжа ѝ, побесняла от яд. Сграбчих я и след миг стисках и двамата за вратовете. Те не успяха дори да гъкнат от изненада или страх. Потопих главите им под водата.

Започнаха да ме блъскат и да впиват ноктите си в мен, но аз не ги пусках, като продължавах да мисля какво би могло да се случи, ако не бях аз, а Дония. Стиснах още по-силно вратовете им, а те напразно се опитваха да се съпротивляват. Единствената ми мисъл беше, че тези хора искаха да изнасилят наследницата на Империан, моята наследница на Империан. Едно стискане и можех да счупя врата и на двамата и те напълно щяха да си го заслужават.

Главата ми обаче се проясни и осъзнах какво бях направила. Извадих ги от водата и ги отблъснах от себе си.

Те кашляха, плюеха и се държаха за гърлата, а аз се чудех какво да правя. Не можех да ги оставя живи и да говорят за неестествената ми сила, но не беше за препоръчване да извърша двойно убийство още в първия си ден в двореца.

Девини първа се съвзе и изпълзя от водата, задавена от ридание.

— Какво си ти… Какво си ти? Що за чудовищно създание си?

Докато размахваше ръце, тя катурна случайно една чаша с вино и аз се сетих. Разбрах как трябва да постъпя с тези две достойни за презрение същества.

— Върни се веднага тук! — изръмжах тихо аз. В гласа ми прозвучаха животински нотки.

Тя изпищя, когато излязох от водата и отидох при нея. Сграбчих я за косата, преди да успее да ми избяга, и я ударих с юмрук по главата. Девини притихна. Саливар ме удари отзад в опит да я защити, но аз го стиснах за врата и го съборих на земята.

Със свободната си ръка напълних една чаша с вино.

— Това вино кара човека да забрави всичко, нали? — изръмжах аз. — От твърде голяма доза можеш да припаднеш, така ли е, Саливар?

— Почакай, почакай — простена той.

— Ти нямаш право да говориш — изревах в ухото му. — Моли се на твоя Жив Космос да оцелееш след това. — После започнах насила да наливам виното в гърлото му. Той се давеше и гърчеше, но аз го държах за носа и успях да налея доста вино в гърлото му, а после го оставих да лежи безпомощен на земята, замаян и не на себе си.

В този момент Девини се размърда. Извих ръката ѝ зад гърба ѝ и я накарах да изпие остатъка от виното.

Когато се уверих, че съм направила всичко каквото мога, оставих и двамата да лежат на земята. Изправих се, навлякох дрехите си и си оправих косата. Мислех трескаво как да скрия стореното. Всички знаеха, че ще дойда тази вечер тук! Какво да правя по-нататък? Не знаех дори…

В храстите нещо прошумоля. Замръзнах на мястото си, когато видях от там да изскача Невени Сагнау — с острата си като нож огърлица в ръка.

От тази нова ситуация главата ми съвсем се проясни. Виното вече беше свършило. Не можех да я упоя. Налагаше се да я удавя.

— Сидония! — извика тя и изгледа гневно двамата Домитриан. Те лежаха упоени и в безсъзнание на земята. — Какво… Какво е станало?

— От колко време си тук? — попитах я рязко. — Сама ли си?

— Раз… разбира се, че съм сама. Просто… се промъкнах покрай прислужниците… — Тя посочи назад.

Значи никой не я беше видял. Добре. Не подозираше какво съм и нямаше причина да се страхува от мен.

Просто гледаше двамата, изумена. Започнах да пристъпвам към нея, готова да ѝ прекърша врата. Невени обаче ме изненада. Оголи зъби в жестока усмивка и ритна Саливар в хълбока. Спрях, опитвайки се да проумея това. Невени го ритна отново, а после ритна и Девини. След това се отдръпна назад, а в очите ѝ проблеснаха сълзи. Помъчи се да ги спре и едва сега разбрах, че всъщност се смее.

— Не знам какво си им направила и не ме интересува. Ще умрат ли? Кажи ми, че ще умрат!

— Не знам — рекох аз, напълно озадачена. Усетих се, че гледам отново ножа в ръката ѝ и ми просветна, че беше дошла тук, готова да… да ми помогне?

— Заслужават го, ако са го направили. Правили са го много пъти — каза с нескрита злоба Невени и размаха ножа в ръката си. — Ти не си първата. И аз не бях. Дори не си спомням първата си нощ тук, но съм ги виждала да канят и други и знам какво ми се е случило. Този път нямах намерение да стоя безучастна и да позволя това отново да се случи!

— Значи всъщност си дошла да ги спреш? — Просто не можех да го повярвам.

— Не знам какво щях да направя — призна тя и продължи да стиска кривия нож в треперещата си ръка. — Може би щях да ги наръгам или може би само щях да нарежа лицето на Девини, но… не можех да ги оставя да направят това отново.

Сега сълзите потекоха от очите ѝ, ожесточени, гневни, и изведнъж осъзнах, че това момиче беше дошло да спасява наследницата на Империан. Да спасява Дония.

— Благодаря ти. Наистина ти благодаря. — Не бях свикнала да изговарям такива думи, но действително го мислех.

— Ще трябва да прикрием… каквото и да се е случило тук — рече Невени и посочи с ръка наоколо. — Няма да питам, Сидония. Наистина няма. Но чуй, знам как се стига до камерите за наблюдение. Направих го, преди да дойда тук, за да съм сигурна, че ще мога да се промъкна. — Тя мрачно се усмихна. — Ще изтрия всички записи от днешния ден, а после заедно ще измислим някаква история.

Кимнах с изумление.

— Заедно.

Така приех Невени Сагнау за съюзник. Тя не беше от съюзниците, които аз бих си избрала сама, и приятелството ми с нея с нищо нямаше да подобри репутацията на Империан като еретици… Но понякога съдбата не ни предлага избора, който предпочитаме, а този, който трябва да приемем поради липса на по-добри алтернативи.

Засега нямаше да я убивам. Само се надявах никога да не съжалявам за това.