Създадена да убива

8.

Корабът, който пристигна да ме отведе в Хризантемиума, се обслужваше от Излишни. След скачването те изскочиха навън като някаква немирна тълпа и изпълниха пространството с безразборните си викове.

— … значи това е владението на Империан…

— … винаги съм се чудел как изглежда…

Едно настоятелно подръпване на ръката насочи вниманието ми към Дония. Срещнах очите ѝ и почувствах някаква вътрешна празнота. Може би я виждах за последен път.

Със сигурност беше последният момент, в който щях да бъда самата себе си. Веднага щом застана пред Излишните, щях да стана Сидония Империан.

— Ако можех да избера някого във вселената, който да изпълнява моята роля — прошепна разтреперана Дония, — това щеше да бъдеш ти, Немезида.

С изнизването на последните дни преди заминаването ми тя изцяло се бе отдала на задачата да ми помогне да се превърна в колкото може по-убедителна Високопочитаема, с повече ентусиазъм от майка си. Заедно решихме какъв да бъде цветът на новата ми коса — тъмнокестеняв, — както и новият бронзов оттенък на кожата ми. Тя избра тъмните извити вежди и дългите черни мигли, имплантирани над сега оцветените ми в зелено очи. Не спираше да ми дава полезни съвети как да се представя възможно най-добре като наследница на семейство Империан. Прекарвахме будни по цели нощи, за да ми разказва всички незначителни подробности, които си спомняше за онези Високопочитаеми деца, с които беше общувала на галактическите форуми, в случай че срещна някои от тях в Хризантемиума.

И, разбира се, запазих носа си такъв, какъвто беше.

Дония хвана бузите ми с ръце.

— Ти си изумителна. — На лицето ѝ се изписа тревога. — Моля те, върни се.

Сложих ръце върху нейните. Беше единственият човек в тази вселена, който оказваше влияние върху същността ми.

— Ще се върна.

А после гласовете станаха по-високи и ние се отдръпнахме една от друга. Влезе матриаршата, следвана от група прислужници. Само тя щеше да ме изпрати. Сенаторът вече се беше сбогувал набързо с мен.

Матриаршата ме хвана за ръката.

— Ела, Сидония.

Беше започнала да ме нарича с това име, за да свикна. Не бях толкова небрежна, колкото ме мислеше, и изричането на това име в присъствието на Дония ми се стори нередно. Докато матриаршата ме отвеждаше, погледнах обратно към нея.

— Помни какво ти казах за Излишните — прошепна в ухото ми тя.

— Помня.

Не всички Излишни бяха като Сутера ну Империан (смъртта ѝ беше обяснена със злополука в клетките с животните, а тялото ѝ беше изстреляно в най-близката звезда, защото матриаршата знаеше, че иска да бъде погребана по хелионистки начин). Не бяха и като доктор Исарус нан Империан, семейния лекар. Тези двама Излишни вярваха в имперската система, бяха станали част от нея и си бяха спечелили място в нея. Бяха служили вярно на семейство Империан и бяха доказали лоялността си, затова бяха получили званията ну и нан, определящи ги като прислужници в семейството от мъжки и женски пол.

За услугите на тези Излишни обаче се плащаше. Те не изпитваха преданост към семейство Империан, а към парите, която щяха да получат, за да му служат.

Наричаха ги „служещи“.

Бяха назначени специално да ме придружат до двореца.

— Високопочитаемите контролират цялата най-мощна техника, Немезида — обясни ми през последната седмица матриаршата. — Ние притежаваме звездолетите и оръжието и затова сме правителството, свързващо една звездна система с друга. Ние сме империята.

Знаех, че повечето населени планети не са напълно годни за човешки живот. Тези, които можеха да разчитат на собствените си ресурси, бяха малко и повечето зависеха от ресурси от Космоса, който се контролираше изцяло от Високопочитаемите. Те зависеха също и от технологията, давана им назаем от тях. По този начин Излишните бяха принудени да им служат, за да оцелеят.

Когато матриаршата и аз се появихме, сред служещите настъпи мълчание. Излишните стояха на групички и се споглеждаха, но същевременно поглеждаха и към нас, като че ли бяхме някакви непознати същества. Аз отвърнах на погледа им и се почувствах по същия начин.

Също като Сутера ну Империан, всички с изключение на най-младите, бяха пълни с физически дефекти от планетарните условия за живот и излагането на нефилтрирана слънчева светлина. Белези по кожата, онези черти, наричани „бръчки“, излишна плът или понякога до такава степен липса на плът, че костите им прозираха под кожата. Всички имаха тонзури — точно в центъра на скалпа бяха обръснати, а останалата част от косата им заобикаляше като корона оголеното петно. Беше любопитна гледка, особено при по-дългокосите жени, много от които бяха сплели косата си на плитка, която обгръщаше в кръг голото петно.

Тонзурата беше задължителна за всички Излишни, които искаха да намерят работа в някое могъщо семейство в космическото пространство. Тя показваше, че бяха приели хелионистката вяра на аристокрацията или най-малкото, че претендират да е така. Ако бъдеха приети като служещи, си татуираха отличителния фамилен знак върху голото петно и от този момент насетне трябваше да го носят, докато напуснат или бъдат уволнени.

Нещо в начина, по който гледаха матриаршата и мен, ми подсказваше, че не ни обичат. Изглежда, не харесваха положението си, принудени от монопола на Високопочитаемите върху технологиите да приемат нежелана от тях вяра и да им служат, за да оцелеят. Припомних си, че всички Излишни бяха щателно проверени за партизански пристрастия, така че не би трябвало да са заплаха. В края на краищата партизани бяха всички планетарни обитатели сред Излишните, които вярваха, че ще бъдат по-добре, ако са свободни от империята. Те възразяваха срещу потискането на знанията от Високопочитаемите. Да си партизанин беше най-опасната измяна и на никого с партизански пристрастия никога нямаше да му бъде позволено да се приближи до наследницата на Империан.

Излишните не се поклониха и не коленичиха. Останаха прави и продължиха да ни наблюдават, без да мигнат, докато матриаршата ги инспектираше. Някои гледаха с неприязън прислужниците, които носеха вещите ми. Добре известно беше, че повечето Излишни не обичат прислужниците.

Матриаршата ги дари със скована усмивка и ги приветства.

— Здравейте — рече тя. — Радвам се да ви видя. Покажете ми знаците си. — После добави: — Ако обичате.

За нея това беше трудна за произнасяне дума. В крепостта никога не се налагаше да я използва към когото и да било.

Излишните наведоха глави да покажат татуировката — издигащо се над планета слънце, — която служеше за знак на семейство Империан. Видях някои да свиват юмруци и да стискат челюсти. Други се споглеждаха, докато матриаршата проверяваше за знака всеки поотделно и по гърба ме полазиха тръпки. Неприязънта просто се усещаше във въздуха.

Първоначално останах озадачена защо матриаршата си беше направила труда да наеме Излишни за ескорта ми до Хризантемиума. Видяха ми се непокорни. В края на краищата живи човешки същества не бяха нужни за нищо. За обслужването на един космически кораб, за управлението му и дори за поправка на машините, които го обслужваха и управляваха, можеха да бъдат използвани машини. Те можеха да водят войни, да разработват нови лекарства, да назначават лечение. Тъкмо по тази причина не беше нужно да знаят как действат машините или да са запознати с науката, с помощта на която бяха построени. Системата се поддържаше сама.

— Използваме наемници, защото Излишните са скъпи и опасни, Немезида — беше казала матриаршата. — Да имаш власт върху машина, е нещо нормално. Власт над прислужници е нещо напълно естествено, ако си достатъчно богат да си ги купиш. Но властта над волята на един Излишен, над човек, който ти служи, защото си купил лоялността му и го прави може би против желанието си и личното си предпочитание, ами, че това е най-опасната и непредвидима власт. Тя е показателна за нашата сила като семейство, когато наемаме свита да те ескортират до Хризантемиума. Ако нямаш наемници в ескорта си, онези в двореца могат да започнат да шушукат, че тази фамилия не може да си ги позволи, или още по-лошо — да ги контролира. Веднага щом те представят на императора, ще ги уволниш.

Матриаршата приключи инспекцията.

— Благодаря ви. Сигурна съм, че ще служите добре на дъщеря ми. — Тя се обърна към мен и протегна ръце. — Пази се, дъще моя. Нека да намериш пътя си в хиперпространството. Постарай се да оцелееш.

Хванах ръцете ѝ, паднах на колене и ги допрях до бузите си.

— Ще се опитам. — После добавих онази дума, която прозвуча така странно и непознато в устата ми: — Майко.

Очите ни се срещнаха, пронизващият поглед на матриаршата и моят, разкривайки за част от секундата заговора ни. След това се сбогувахме. Служителите се отдръпнаха, за да ме пропуснат в техния взет назаем звездолет. Назначените в свитата ми прислужници ме последваха, влачейки сандъци с дрехи и други вещи, нужни на Сидония Империан за пътуването ѝ до Хризантемиума.

Ако не притежавах изключително добър слух, нямаше да мога да доловя разменените шепнешком думи между Излишните, когато люкът се затвори. Мислеха си, че не бих могла да ги чуя.

— Какво коравосърдечно сбогуване — рече някой. — Предполагам, че дъщеря ѝ няма да ѝ липсва много.

— Нали ти казах, аристосите са студенокръвни. Не чувстват нещата като нормалните хора. Твърде много генетични модификации през вековете.

Не се издадох какво съм чула, но думите за малко да ме накарат да се усмихна, а това ме изненада, защото хуморът беше нещо неестествено за мен. Простата истина беше, че тези Излишни си нямаха идея колко наистина коравосърдечна и генетично променена бях.

Имах само две цели пред себе си: да заблуждавам хората да си мислят, че съм Сидония, и разбира се, да се опитам да не умра.