Създадена да убива

43.

Любопитното у Тирус беше, че независимо колко напрегната бе ситуацията, той запазваше спокойствие пред лицето на смъртна заплаха. Едва след това виждах онези психологически реакции, които другите показваха при голяма опасност: той пребледняваше и ръцете му започваха леко да треперят.

Тирус се оттегли в стаята си на Александрия, като преди това едва чуто ме предупреди за известно време да избягвам прозорците, които гледат навън. Когато си наля чаша вино, широките му рамене изглеждаха напрегнати. Отпи голяма глътка, а после рязко се извърна и запрати чашата в холографското огнище. Чу се звук на разбито стъкло; Тирус се обърна към мен с пламнали очи.

— Кажи ми — гласът му беше убийствено спокоен, изцяло в контраст с изражението — какво си мислеше, че правиш преди малко? Трябваше да дишаме и двамата! Ако хората на баба ми бяха дошли пет минути по-късно, сега щеше да си мъртва!

Погледнах го, недоумявайки как изобщо може да ми задава такъв въпрос.

— Ти си бъдещият император! Аз съм изчадие. Твоят живот е по-важен от моя.

Тирус не разбираше, че аз не просто се бях отказала от собствения си живот — бях изоставила Дония. Бях го направила заради него и бях изневерила на ролята си да я защитавам. И сега той ми крещеше заради това?

— Ако хората на Сигна бяха дошли пет минути по-късно — изтъкнах аз, — ти също щеше да си мъртъв и всичко щеше да бъде заради отказа ти да приемеш, че някои жертви са необходими. Поне моята беше такава. Направих това, което беше най-доброто и за двама ни.

— Казах ти да не го правиш!

— Ти не можеш да ме командваш! Не си мой господар. Ние сме партньори. Решението беше мое и то беше правилно! Един бъдещ владетел трябва да се научи да прави жертви.

— Жертви? — извика Тирус. — Вече съм правил жертви! Не ми казвай, че не разбирам какво е да правиш жертви! — и започна да прокарва пръсти през косата си, без да спира. — Жертвах години да се правя на луд. Пожертвах нуждата си от отмъщение, за да оцелея достатъчно дълго, за да направя промени, които, ако се гледа в по-широк план, са по-важни. Знам да правя жертви!

Той рязко се извърна към мен.

— Току-що се съгласих да се подчиня и да взема жената, избрана от баба ми. Направил съм много жертви, но няма да направя тази. Няма да пожертвам живота ти. И ти няма да пожертваш своя!

Той застана на пътя ми, а после протегна ръце и ги притисна до бузите ми. В очите му се четеше отчаяние.

— Ти се отказа от живота си заради мен. Не мога да ти позволя да го направиш отново. Няма да го понеса, ако го сториш!

Спомних си за целувката в мрака на камерата за декомпресия, за онази споделена лудост, когато и двамата се задушавахме с наближаването на смъртта.

„Разбираш ли?“ — беше попитал той тогава.

Но аз не разбирах. Затворих очи и вече не виждах нищо — усещах само топлината на дланите му върху лицето си.

— Значи наистина ще се ожениш за Елантра.

— Да — тросна се той. — Така изглежда.

Отдръпнах се от него.

— Поздравления — казах с дрезгав глас. — Надявам се да живееш щастливо много години, преди тя да се опита да те убие.

Той горчиво се засмя.

— В деня, в който реши да ме убие, тя ще стане истинска Домитриан. — После изражението му стана по-ведро. — Скоро вече няма да имам нужда от услугите ти. Ще бъдеш свободна да правиш каквото пожелаеш. Можеш да заминеш далеч.

У мен пламна непознато мрачно чувство — прекалено мрачно, за да се нарече гняв, и прекалено силно, за да боли. Беше ме яд, че той успя да го предизвика. Стиснах юмруци и се помъчих гласът ми да прозвучи спокойно.

— Точно сега с удоволствие ще го направя. Отдръпни се и ме остави да си тръгна.

Един мускул на лицето му потрепна, но Тирус не се помръдна.

— И къде ще отидеш?

— Във вилата си.

Тирус стисна зъби.

— След като всичко приключи, Немезида. След като цялата тази работа бъде свършена.

— Това не те засяга.

— Освен ако имаш план, някаква определена цел, ме засяга даже много.

— А не трябва. Сама ще се справя. Желая на теб и бъдещата ти императрица много щастие.

Обърнах му гръб, а у мен всичко кипеше. Де да можех да изтрия спомена как устите ни бяха долепени в камерата за декомпресия! Защо ме беше целунал? Защо беше объркал още повече нещата?

Исках да си тръгна, но нещо ме спираше, един спомен от онези последни мигове, когато бях започнала да се задушавам. Накрая разбрах, че много от действията ми се дължат на страх, на чист страх. А не желаех никога повече да допусна страхът да ме управлява.

Затова се обърнах отново към него:

— Знаеш ли защо искам да съм далеч от теб, Тирус? — казах тихо. — Защото правиш грешка, като се жениш за Елантра. Да, ти ще спечелиш трона и баба ти ще те подкрепи, но никога няма да ѝ имаш доверие и никога няма да изпитваш уважение към жена си, никога няма да можеш да спиш спокойно в леглото си. Ти заслужаваш повече. Заслужаваш нещо по-добро. Не искам да гледам как правиш това и ще се радвам, много ще се радвам, Ваше Височество, ако не съм тук през следващите години!

Той скъси разстоянието между нас и ме сграбчи за раменете, а пламналите му очи се впиха в моите.

— Защо тези неща те притесняват?

— Как можеш да ми задаваш този въпрос? — изкрещях в лицето му. — Говориш с мен като с човек, а после се държиш така, сякаш съм лишена от чувства! Кое от двете трябва да бъде, Тирус? Толкова ли не можеш да разбереш, че ме е грижа за теб? Че мога да…

Усетих се и млъкнах ужасена.

Пръстите му се забиха в кожата ми.

— Че можеш какво? Че можеш какво, Немезида?

Че мога да те обичам.

— Немезида — рече много тихо Тирус, — на кораба ти ми каза, че никога няма да се влюбиш. Каза, че не си способна да ме обичаш или да чувстваш и частица от обичта, която аз изпитвам към теб.

Той ме придърпа по-близо до себе си, устните ни бяха съвсем близо. Усещах дъха му. Вгледа се напрегнато в лицето ми.

— Това лъжа ли беше?

В гърлото ми заседна буца.

— Кажи ми честно. Моля те, само ми кажи, и ако си говорила истината на кораба, никога повече няма да ти досаждам.

Думите сякаш излязоха насила от устата ми.

— Това, което казах на кораба… не беше вярно.

Палецът му погали устната ми, а очите му пламнаха.

— Значи ти наистина имаш чувства към мен. Възможно ли е да изпитваш към мен това, което аз изпитвам към теб?

Вдигнах бързо очи към него. Споменът за устните му върху моите в камерата за декомпресия отново ме връхлетя.

— Още ли изпитваш същото? — прошепнах аз.

— Никога не съм спирал да го изпитвам. И никога няма да спра да го изпитвам.

Страхът отново ме обзе, но реших, че няма да съм страхливка. Не и този път.

— Не се жени за Елантра, Тирус. Аз… аз не искам да го правиш.

Той се усмихна.

— Тогава няма.

Устата му се впи в моята и той ме притисна силно към себе си. Ръката му обви врата ми, аз се извих назад, за да бъда още по-плътно до него, притиснах го така, като че ли исках телата ни да се слеят в едно. Скоро поникналата му брада драскаше бузите ми, силният натиск на устните му разтвори моите и езиците ни се вплетоха. Чувствах всеки сантиметър от него топъл, силен, магнетичен. Загубих представа къде се намирам и най-накрая отстъпих пред тези чувства, за които жадувах, откакто ме беше докоснал за последен път.

Тирус ме завъртя, опря ме в бюрото, а устните му се спуснаха надолу по шията ми. Зарових пръсти в червеникавата му коса и го притиснах силно с усещане за притежание, което направо ме изненада. Сега той беше мой, беше мой. Беше достатъчно умен и хитър да запази живота си дори ако не изпълнеше желанието на Сигна и откажеше да се ожени за Елантра.

— Ти… обичаш ли ме? — попитах плахо, едва осмелила се да изрека думите, които по никакъв начин не би трябвало да се отнасят за едно изчадие. Чак после осъзнах какво съм казала.

Но преди да успея да се ужася от себе си, той ме изпревари:

— О, да, обичам те!

Отдръпна се назад да ме погледне с пламенния си, немигащ, поглед.

— Обичам те, когато се издигахме от Лумина, когато се борехме да не излетим в празното пространство, когато стояхме заедно и се мъчехме да задържим последните си глътки въздух. Ти си смела, честна и силна и си единствената, която ме вижда такъв, какъвто съм. Кажи, че и ти ме обичаш.

Тогава го почувствах със смазваща вълна от увереност.

— Да. Обичам те, Тирус.

Обичах го заради неговото спокойствие и предпазливост, така отличаващи го от мен. За това, че за разлика от другите около него виждаше нещата с десет стъпки напред, нещо така различно от моята прибързаност. За начина, по който гледаше на мен, не като на някакво създание, че не се отнасяше към мен като животно или по-нисше същество, макар по рождение да беше много по-издигнат от всички останали. Обичах го заради това, че отказа да размени живота на едно изчадие срещу собственото си оцеляване в камерата за декомпресия.

Всички тези дребни на вид действия означаваха толкова много за мен, затова никой друг нямаше да заеме мястото му в моето съществуване. Да, аз го обичах също толкова силно, колкото обичах Сидония, но по съвсем различен начин. Любовта ми към него беше жажда, копнеж, потребност, която никога досега дори не бях подозирала, че изпитвам.

Устните му отново се озоваха върху моите и заизтръгваха от тях страстни целувки, но умът ми се понесе в съвсем различна посока. „Сидония.“ Сидония, която искаше да се върне, за да построи отново крепостта на Империан. Сега не можех дори да си го представя, но оставането ми с Тирус означаваше да изоставя Сидония. Трябваше да избирам.

Някога този избор щеше да е толкова лесен, колкото дишането. Сега обаче… сега, когато обичах по начин, който никога преди не съм познавала…

Сега не виждах как да продължа напред.

Каквото и да станеше, Сидония трябваше да възстанови своята самоличност, а аз моята. Това беше безспорно. Тъкмо този факт беше основата и причината за невъзможното решение, което трябваше да взема.

Затова казах:

— Тирус, ти трябва да знаеш нещо. То може да промени нещата.

Той хвана нежно лицето ми и се вгледа в мен със своите сериозни очи. Някога бях ли виждала лицето му така открито? Без онова спокойствие, предпазливост и неутралност, която така упорито се стараеше да поддържа, Тирус изглеждаше по-млад, по-ведър и неустоимо достъпен.

— Не мога да продължавам безкрайно да бъда Сидония Империан. — Позволих си да протегна ръка и да докосна луничките на бузата му, да прекарам пръст между тях надолу към брадичката му до ъгълчето на устните. — Разбираш ли — поех си дълбоко въздух, — тя е още жива.