Създадена да убива

6.

След като бяхме подложени на въздействието на поредица от химикали, преминахме към изучаване на танци. Бяха всякакви видове за различните случаи с променящи се гравитационни условия. Винаги аз водех, защото бях по-едра и по-силна от Дония, но нямаше значение дали бях в ролята на кавалер, или на дама. Научих и усъвършенствах и двете роли, докато наблюдавах Сутера ну Империан.

Веднъж упражнявахме един от по-сложните танци в императорския дворец, който се наричаше „Жабата и Скорпионът“. Жените изпълняваха бързите, резки движения на скорпиона, а мъжете — големите, широки подскоци на жабата. След първата част на танца скорпионът трябваше да танцува, изцяло подкрепян от жабата. Танцът се изпълняваше при нулева гравитация, но семейство Империан не разполагаха с купол за такава. Справяхме се, доколкото можем, в помещенията на крепостта със слаба гравитация, която се равняваше на една трета от стандартната. Подхвърлих Дония във въздуха и се опитах да я хвана, когато, след като се извиси, започна да пада към мен, но тя се изплъзна от ръцете ми.

Не беше катастрофа. Заклати се и улови ръката ми, за да се задържи, което лесно ѝ се удаде при слабата гравитация, но за мен това беше крайно мъчително. Ръцете ми трепереха от напрежението, докато я подхвърлях във въздуха, дори и при слабата гравитация, а когато очите на Дония срещнаха моите, разбрах, че и тя го е забелязала.

Спях повече през нощите, когато не ме подлагаха на онези процедури, защото тялото ми се нуждаеше от почивка и възстановяване. В онази вечер, след като бях потънала в дълбок сън, Сидония ме разтърси, за да ме събуди.

Това, само по себе си, беше необичайно. Обикновено се събуждах моментално и от най-слабия звук.

— Да не си болна?

— Болна ли? — измънках аз.

— Напоследък си толкова отпусната. Не исках да кажа нищо, но всичките ти дрехи изглеждат някак провиснали и по-широки на теб. Немезида, ти линееш.

— Добре съм.

— Мисля, че трябва да повикаме доктор Исарус.

— Имам нужда само от сън.

С всеки изминал ден обаче Дония ме гледаше с нарастващо безпокойство. Накрая матриаршата реши, че мускулите и костите ми са се смалили достатъчно и имам по-приемливо крехък вид. Вече нямах мощната фигура на тигър, а се бях превърнала в нещо по-издължено и по-слабо, като някой рис. Най-после можех да мина за нормална девойка. Необикновено висока, но със сигурност не и изчадие.

Изпитах облекчение, че вече можех да прекратя инжекциите. Силата ми се възстанови повече, отколкото бих могла да се надявам. Вече не можех да се упражнявам без проблем в стаите с нормална гравитация, но отново можех да минавам през тях. Дори и с намалени мускули бях по-силна от един нормален човек.

— Това ще ти създаде трудности — рече матриаршата, докато се изправях на ръце върху облегалката на дивана ѝ. — Щеше да е по-лесно, ако те бяхме отслабили още повече. Ще трябва да се преструваш. Никога повече такива демонстрации.

— Нали поискахте да видите на какво съм способна — напомних ѝ аз. Бавно отпуснах хватката и повдигнах едната си ръка, балансирайки само на едната си длан. Въпреки че не бях толкова силна, колкото преди, тялото ми беше по-леко и компенсираше донякъде промяната в мускулите. — Трябваше ли да ви излъжа за способностите си?

Тя ме наблюдаваше как се спускам бавно надолу към дивана и после пак се издигам. Отгоре изглеждаше някак странно и почти стара.

— Без повече упражнения, дори и насаме. В Хризантемиума навсякъде има очи, а и всичките процедури ще отидат на вятъра, ако пак наедрееш.

Аз я гледах изпод увисналата си коса, усещах приятна горещина в ръката, но… тя трепереше. По-рано ръката ми никога не беше треперила, докато ме държеше така.

— Наясно съм с това, госпожо. Не съм глупачка.

— Започни веднага. Слез долу.

Спуснах надолу краката си и се приземих. Ръката ме болеше и започнах да я разтърквам, без да свалям очи от нея.

— Започвам веднага.

Сега бях изпитала слабост, а между това дали да крия силата си, или да съм наистина крехка и слаба, предпочитах първото.

Така и щях да направя.

Възпитателката намираше козметичните процедури за твърде приятно занимание — дотолкова, че прилагаше уменията си и върху двете ни, а не само върху Сидония. Сега Дония и аз имахме внимателно вкарани под кожата ни пигменти за блясък и оттенъци, а също и специално вплетена в косите ни субстанция, с помощта на която нашите разкрасяващи ботчета ни предоставяха възможност за най-сложни прически. Сутрин се събуждахме със спуснати коси и с помощта само на една команда механизмите, вплетени в тях, се активираха и прегрупираха така, че да изпълнят всяка прическа, която пожелаехме, независимо от сложността ѝ. Друга команда — и косите ни се променяха от златисто до сребристо или в такова, което най-подхожда на облеклото ни. Дори можеха да излъчват светлина, която променяше изкуствено цвета на косата ни, без да са нужни разкрасители.

Няколко нощи поред Сидония стоя будна до късно, за да настройва механизмите за коса. Промени косата си в синя, изправи я, направи си стегнати букли, които само с един електрически импулс временно я превръщаха в естествено къдрава. Още един импулс и тя отново се изправяше. После се забавляваше да променя моята коса. Реши, че най-много ѝ харесва косата ми да е тъмнокестенява със светли кичури.

Най-сетне Сутера ну Империан изчерпа своите сбирани с десетилетия познания за императорския двор. На последния урок с гордост ни показа на матриаршата и сенатора.

— Предлагам отличителните черти на дъщеря ви да бъдат красивите ѝ очи, като направите кожата ѝ с два тона по-тъмна, за да изпъкват още по-добре. Може би в хубаво златистокафяво? О, и този дълъг, изящен нос… Великолепен е. Каквито и промени да прави, трябва винаги първо да мисли как да привлича вниманието към очите и носа си.

— А Немезида? — попита матриаршата.

За момент Сутера запази мълчание, неподготвена за въпроса. Погледна ме стресната, давайки си сметка, че до последно ще продължаваме да се преструваме, че ме обучава. Нямаше никаква идея.

— Ами, предполагам, че тя сама може да избере. Напълно съразмерна е, каквито са всички хуманоидни същества. Според мен хубост, постигната в лаборатория, всъщност не се счита за истинска красота. Не мислите ли? — Извърна се към матриаршата в очакване да получи съгласието ѝ.

Тя само я погледна и продължи да чака с нарастващо нетърпение.

Сутера каза:

— По принцип се очаква изкуствено създадените същества да са физически приятни, така че у нея няма нищо, което да не ѝ е наред, като изключим носа ѝ. Това ще го оправя. Поне ще премахна тази не особено приятна за гледане издатина в основата.

Докоснах носа си и си спомних как го бях счупила няколко пъти в разни схватки, преди да бъда цивилизована.

— Бих казала, очите и скулите — обади се матриаршата и внимателно ме огледа. — Как мислиш, Сутера?

— Ами… ами да, предполагам. Пак ще кажа, че можете да изберете каквото поискате. — Тя се засмя и потупа косата си. — Може би бих променила цвета ѝ.

— Хм, да — съгласи се матриаршата. — Не подхранваме допълнително с меланин хуманоидните същества, за да ги различаваме физически от семейството, но на Немезида може да се прибави малко пигментация. Не си ли съгласен? — Тя погледна сенатора.

Той се обади за първи път:

— О, да. Както кажеш.

— Все още не мога да си представя като каква ще служи Немезида в Хризантемиума — рече Сутера, — но каквото и да каже моята Високопочитаема господарка, ще продължавам да твърдя, че очите и изпъкналите скули винаги са на мода.

После Сутера продължи да демонстрира познанията ни пред сенатора и матриаршата. Изстрелваше въпрос след въпрос към нас и аз отговарях правилно на всеки. Дония беше разсеяна и изнервена от ястребовия поглед на майка си и на няколко пъти се запъна. Показаха ни образите на имперските величия и Дония обърка Сигна и Девини Домитриан.

Аз обаче не сбърках нищо, а това беше важното.

— Чудесно — рече матриаршата и елегантно плесна с ръце. — Браво, Сутера. Добре са подготвени.

— Много добре подготвени — съгласи се сенаторът.

Съпругата му впи поглед в мен, а на лицето ѝ се появи безмилостна усмивка. Нейната анаконда.

Похвалата на господарката ѝ накара Сутера да грейне. Тя се приведе в сложния реверанс на Високопочитаемите, толкова ниско, че почти се свлече в краката на матриаршата, притиснала ръце до сърцето си. После допря до бузите си ръцете на матриаршата и сенатора.

— Толкова се радвам да служа на още едно поколение на вашата фамилия. Надявам се един ден да видя детето на Сидония, когато тя се завърне от звездите.

Матриаршата се усмихна кисело.

— Е, да, да се надяваме на най-доброто.

Дония се обърна към родителите си едва когато Сутера се оттегли.

— Защо всъщност правим това?

Сенаторът и матриаршата се спогледаха.

— Знам, че става нещо — продължи дъщеря им, повишила тон. — Помислих си, че може би се каните да ме омъжите за някого или да ме изпратите някъде… Но само преди малко не успях на няколко пъти да отговоря както трябва. Не успях, мамо, а ти дори не ми се скара. Какво става? — От очите ѝ рукнаха сълзи. — О, не, татко, в беда ли си? Да не би да ме подготвяте да те заменя?

— Не, не — рече сенаторът. — Добре съм, скъпа.

— Не ти вярвам. Какво е…

— Ох — изохка матриаршата, — кажи ѝ истината.

Сенаторът въздъхна и бръчките по лицето му изпъкнаха още повече. Не беше освежавал фалшивата си младост, откакто дойде писмото за Сидония.

— Е, добре. Императорът не е доволен от мен, но аз не съм в опасност…

— Ти си, Сидония — обади се майка ѝ.

Шокирана, Дония отстъпи рязко назад.

— А-а… аз ли? — Тя ме погледна уплашено.

Приближих се до нея.

— Не се страхувай.

— В опасност ли съм, мамо? — извика Дония.

— Викат те да се явиш пред императора в Хризантемиума — призна матриаршата. — Да те държат отговорна за идиотщината на баща ти, естествено. Ти обаче няма да отидеш.

Дония не беше глупава. Моментално схвана всичко — промяната във вида ми, подготовката ми заедно с нея, а сега… това.

— Не — прошепна тя.

Сенаторът пристъпи напред и стисна крехкото рамо на дъщеря си.

— Майка ти има план, с който да те спаси от императора. Няма да изпратим теб. Не можем да те подложим на такъв риск, скъпа. Вместо теб ще изпратим нея.

— Не — повтори Дония и разтърси енергично глава. Втурна се към мен и ме хвана за ръцете. — Не! — каза ми тя.

— Трябва — обади се матриаршата. — Сидония, не разбираш ли, че тъкмо за това ти поръчахме изчадие? Купихме Немезида, за да можем да защитим дъщеря си. Нашата наследница. И сега Немезида е готова да помогне да го сторим.

— Готова съм — уверих аз Дония.

— Значи… значи Немезида ще стане заложница на императора, така ли? — попита Дония, като продължаваше да стиска ръцете ми.

— Надяваме се да се превърне в една от поверениците на императора в двора. Надяваме се да не ѝ се случи нищо лошо.

— А ако той ме вика, за да ме убие? — изкрещя Дония. Обърна се към мен. — Какво ще стане тогава?

— Тогава ти ще бъдеш в безопасност със семейството си — отговорих просто аз.

— Сидония — обади се сенаторът, — бъди благоразумна. Немезида не е нашата наследница. Тя е наша собственост.

Дония гледаше ужасена ту майка си, ту мен.

— Не. Не! Няма да позволя това! Дори и да ги заблудите в началото, какво ще стане, ако някой разбере коя си?

— Как? — попитах аз и се огледах. — Вече не приличам на изчадие.

— Те дори не могат да предположат коя е тя — каза матриаршата. — Никога няма да помислят, че някой би имал дързостта да държи живо изчадие, камо ли пък да го изпрати на мястото на дъщеря си в сърцето на империята. Немезида е достатъчно умна да ги заблуди. Планът е перфектен.

— Освен ако не умре! — извика Дония и разтърси ръката ми. — Не можеш да отидеш. Заповядвам ти да не го правиш! Няма да ти позволя да се излагаш на такъв риск заради мен! Мамо — тя се обърна към майка си със сълзи на очи, но видя насреща си студеното и твърдо като желязо изражение на матриаршата, а после и безразличието, изписано на лицето на баща си. — Не! Не, това не може да стане!

Дония се завъртя и избяга от стаята.

Дадох ѝ време да осмисли това, което беше научила, и по-късно я намерих в градините на крепостта до клетката на тигрите. Големите котки се бяха скупчили в единия край на клетката и мяукаха, за да привлекат вниманието ѝ, но Дония просто ги гледаше, без да ги вижда.

— Как можа? — попита веднага, щом ме забеляза. — Как можа да заговорничиш зад гърба ми с родителите ми? Как можа да скриеш това от мен?

— Не беше особено трудно — отговорих направо. — Аз съм добра лъжкиня. Това е още една причина да бъда по-подходяща за Хризантемиума от теб.

— А ако умреш? Какво ще правя тогава?

— Ако умра, то ще е вместо теб. Ще направиш това, което всички искаме да направиш: да живееш.

— Мразя те. Толкова те мразя! — Дония се хвърли срещу мен и започна да ме удря с юмруци без особен ефект. Ударите отскачаха от ръката ми, а аз я наблюдавах леко озадачена от яростната ѝ реакция. Започнах да се тревожа, че ще си нарани ръцете.

Из цялата градина почиващите си животни се размърдаха, прошумоляха из листака, инстинктивно бягайки от шума.

После Дония извика, отстъпи рязко крачка назад и с обляно от сълзи лице се втурна към вратата. Там се сблъска със Сутера ну Империан, която правеше последната си обиколка из крепостта, преди да се завърне към своето планетарно съществуване.

Разплакана, Дония се хвърли в прегръдките ѝ. Без да се замисли, Сутера започна да гали раменете ѝ, но после се отдръпна.

— Не, не, не мога да правя това. Нали съм ти казвала колко неприлично е да излагаш на показ чувствата си? Щом пристигнеш в двореца…

— Аз няма да ходя в двореца! — изкрещя Дония. — Не мен изпраща майка ми там. Праща Немезида. Затова тя се обучаваше заедно с мен.

Дъхът ми секна.

— Какво? — рече Сутера.

Пристъпих напред, като се опитвах да погледна предупредително Дония, но тя беше разстроена и не си даваше сметка какво разкрива пред Сутера.

— Те са същите като теб. Мислят я за собственост. Карат я да се представя за мен и рискуват живота ѝ, все едно, че не струва нищо!

— Това е държавна измяна! — промълви изумена Сутера.

Думите се врязаха в мозъка ми като погребален звън и той биеше не за мен. Сидония беше прекрачила една граница с признанието пред Сутера ну Империан и сега аз трябваше да се погрижа за това.

— Дония.

Гласът ми, тих и заплашителен, изглежда, я извади от гневния ѝ пристъп. Остана да стои там, цялата разтреперана, и да бърше сълзите от лицето си със слабата си ръка.

— Дония, ще поговорим за това. Първо обаче, Сутера, трябва да ти обясня нещо.

Приближих се до нея, а възпитателката не се опита да се противи, когато я поведох навън.

— Виждаш ли, нещата са много объркани…

Дония остана за момент като закована на мястото си, а после изведнъж като че ли отгатна какво зло възнамерявах да извърша.

— Немезида, не!

Погледнах я. Не исках да го направя пред очите ѝ, но след като настояваше, нека гледа.

Сутера ме погледна озадачена и напълно объркана, възнамеряваше да ме попита нещо.

Така и не го направи.

Прекърших врата ѝ.