Създадена да убива

36.

Когато с Тирус се завърнахме в Хризантемиума, заварихме тържество, организирано в негова чест. Сам императорът пристъпи напред да ни поздрави, а целият Валор Новус гъмжеше от празнуващи, облечени в церемониални дрехи.

— Героят на деня!

Императорът се засмя и прегърна най-сърдечно Тирус.

— Трябва да ни зарадваш с разказите си как успя да потушиш този бунт. Пусна ли резорбиращата мъгла?

— О, това ли?

Тирус спокойно вдигна ръка с фиалата в нея. Тълпата се отдръпна стресната назад. Познаха я.

— Знам, че вие ми наредихте да я използвам, но след като поговорихме с моята любима…

Той обгърна кръста ми с ръка и ме придърпа към себе си.

— Ами, тя ме убеди да погледна с друго око на луминарите. Любов моя — каза ми тя, — те са разумни същества. Опитай се да се разбереш с тях!

Той отправи към тълпата усмивка, в която се четеше удивление.

— Можете ли да повярвате? Послушах съвета ѝ и просто… седнахме да разговаряме и се разбрахме.

Нищо чудно, че в този момент лицето на императора помръкна. Тирус току-що беше подкопал политиката на чичо си пред жадно слушащите Високопочитаеми. Императорът му беше заповядал да убие луминарите, а Тирус беше предпочел да ги пощади.

— Поел си голяма отговорност — каза императорът с леко заплашителна нотка в гласа.

— Простете ми, чичо.

Тирус ме пусна, падна на колене, хвана ръката на Рандевалд и я притисна до бузата си. Настъпи пълна тишина, а тълпата затаи дъх. Тогава Тирус произнесе съдбовните думи:

— Само си помислих, че тъй като Лумина е богата провинция, а имперската хазна става все по-празна…

Тълпата дружно ахна от изненада при това небрежно разкриване на толкова опасна държавна тайна. Императорът пребледня.

— … това ще е разумно — продължи Тирус. — Особено когато можех да използвам силата на убеждението, за да ги разубедя.

Той се поколеба, преструвайки се на смутен, когато погледна чичо си.

— Предположих, че Ваше Величество ще одобри решението ми. Смятате ли, че съм действал неправилно?

Императорът се вгледа ядосан в него, жилите на врата му се бяха издули, едва сдържаше гнева си. Погледът му се премести от Тирус и се спря на Високопочитаемата Сигна, която наблюдаваше внимателно всичко с неприятна усмивка. Тя не беше глупава. Схвана съвсем точно колко много беше подронил в този момент Тирус авторитета на императора. Но можеше ли да предугади какви бяха мотивите за постъпката му? Ако можеше, щеше ли да използва този повод, за да прошепне в ухото на сина си отровни думи против Тирус?

Императорът издърпа ръката си от тази на Тирус, огледа бавно залата и всички Високопочитаеми в нея, които току-що за първи път бяха чули да се говори за финансовите затруднения на Короната… За първи път бяха станали свидетели как императорът иска да се пролива кръв, докато Първият престолонаследник се обявяваше в полза на умереността и разума…

Двамата с Тирус си разменихме мълчаливи погледи. Колко хитро беше нагласил всичко: беше постигнал голяма победа, която му осигуряваше голям брой привърженици при завръщането, и едва тогава, само тогава беше предприел първата реална стъпка срещу чичо си. Днес нито за миг не бе влязъл в ролята на лудия. Щеше официално да се откаже от нея. Когато хвърлих бърз поглед на Високопочитаемата Сигна, от нарастващото ѝ объркване разбрах, че тя също го е забелязала.

Под погледа на толкова много очи императорът най-накрая успя да пусне една измъчена усмивка. Изправи Тирус на крака.

— Как ме изненада, племеннико.

Въпреки любезния тон очите му гледаха студено, безкомпромисно.

— Сенатор Фон Империан оказва благотворно влияние върху мен — отвърна Тирус, свивайки рамене. Пак ме привлече към себе си. — Без нея съм загубен.

— Виждам.

В гласа на императора нямаше топлота. Когато го погледнах отново, лицето му приличаше на маска на смъртта. Усетих как страхът нахлува с пълна сила във вените ми. Това беше повратен момент. Каквато и съпротива да срещнеше оттук нататък Тирус от страна на чичо си, каквато и смъртоносна битка да поведеше за завладяването на трона, този момент беше началото ѝ.

С изненада установих какво облекчение изпитах, когато най-сетне се прибрах във вилата за първи път от седмици. Докато вървях към нея, дори се насладих на контролираната красота на огрения от слънцето небесен купол, който сега съвсем не ме плашеше, след като бях на повърхността на една истинска планета и бях изложена на страховитото ѝ време.

Тук, в Хризантемиума, всичко беше създадено с определена цел. Въздухът не гъмжеше от насекоми, освен тези, предназначени за градината. Нямаше влажност, която да затруднява дробовете. Нямаше растения, които да се борят помежду си в пълен безпорядък. Единствените организми, които действаха тук без предварително поставена цел, бяха човешките същества.

Погледът ми попадна на любимото дърво на Смъртоносното. Усетих да ме пронизва болка в гърдите.

Все още мислех за него, когато влязох във вилата, затова не забелязах веднага промените. Видях ги, когато очите ми свикнаха с полумрака: една прислужница поливаше нов жасминов храст, а друга беше облякла непозната рокля.

Всичките ми мускули се напрегнаха. Застанах абсолютно неподвижна и се ослушах. Тук имаше някой. Чух стъпки, които изобщо не звучаха като равномерните, дори мудни стъпки на прислужниците ми. Някой направи няколко крачки, спря и тръгна обратно.

Пристъпих на пръсти към съседната стая, където се спотайваше натрапникът. Който и да беше, трябваше да ми даде обяснение или нямаше да е дълго жив заради това проникване във вилата ми. Влязох.

А Сидония се обърна и ме погледна с облекчение.

— Ето те! Бях започнала да се тревожа.

Изумена, се заковах на мястото си и се взрях в този мираж. Това беше някакъв номер, сигурно беше така. Сидония бе мъртва. Но това момиче…

Беше променила цвета си. Сега кожата, косата и очите ѝ бяха светли — много елементарен опит да ме надхитри, но същината очевидно беше Сидония.

Не вярвах в призраци и духове. Но не можех да намеря друго обяснение. Стоях като закована на мястото си, когато тя се приближи, прегърна ме с нежните си ръце и зарови лице в рамото ми.

— О, Немезида, ти си добре.

Ароматът беше на Сидония. Нейното любимо лавандулово масло. Това не беше истина. Със сигурност не беше. Започвах да полудявам!

Отдръпнах се.

— Сигурно съм си загубила ума.

— Не, не, не си! — Очите на Дония се наляха със сълзи. — Това е дълга история. Но сега аз съм тук, Немезида. Добре съм.

Преглътнах. Протегнах ръка да я докосна. Ахнах и я отдръпнах, когато пръстите ми докоснаха топла, жива плът.

— Разкажи ми — прошепнах аз.

Когато тя отново протегна ръка, за да хване моята, аз се отдръпнах. Лицето ѝ болезнено се сви.

— Няма ли да се приближиш?

— Не — отвърнах едва чуто. Страхувах се от нея, страхувах се, че ще се окаже сън.

— Последния път, когато разговаряхме — рече тя, — ти беше нервна. Беше се засмяла. Помниш ли? И това те безпокоеше.

Въздъхнах. Това беше преди цяла Вселена, отдавна отминала вечност. Тогава Смъртоносното беше още живо, Сидония беше някъде далеч отвъд пространството, а Тирус беше само един непознат, един луд сред тълпата…

— Знаех, че ще си ми много ядосана, затова не ти казах, че идвам. — Тя малко нервно се засмя. — Не казах и на майка и татко. Все още идентификационният чип на Сутера ну Империан беше у нас и аз го взех, за да се промъкна на един снабдителен кораб, а после фалшифицирах нареждания, според които я изпращах тук като твоя възпитателка. Мислех да ти се обадя, да се уверя, че си добре, а после да си тръгна…

Краката ми се подкосиха. Свлякох се на пода, неспособна да отклоня поглед от нея, неспособна дори да дишам.

Тя коленичи до мен, а изражението ѝ рязко се промени.

— И тогава чух, че крепостта ни е унищожена.

— Дония — промълвих учудена името ѝ. Това беше тя. Беше тук. Беше жива!

— Затова дойдох, но ти бе заминала, Немезида. Ето защо се тревожех за теб!

— Дония! — изрекох отново името ѝ и се втурнах към нея.

Дония нададе вик, когато се забих в нея и я прегърнах. После се засмя, сгушена до мен — най-приятният звук в цялата Вселена. Тя е жива, жива е…

Усетих, че треперя, че издавам подобни на плач звуци и че Дония е уплашена. Опита се да се отдръпне, но аз не я пусках, не можех да я пусна. После тя изохка.

— Немезида, ти си прекалено силна, причиняваш ми болка.

Най-накрая я пуснах. Тя хвана лицето ми с малките си ръце, а блесналите ѝ очи се вгледаха в моите.

— О, Немезида, ти също ми липсваше. Беше ли добре?

Трябваше ми малко време да отговоря на този смешен въпрос.

— Не — отвърнах аз.

Тя тъжно се усмихна.

— Нито пък аз.

Но сега това щеше да се промени. И за двете.

Дония беше тук. Беше жива. Не можех да искам нищо повече от това съществуване, от тази вселена. Вече не можех да подлагам на съмнение, че има нещо по-голямо от мен, което беше добро, по-справедливо и по-благородно, точно както свещениците твърдяха по време на службите в Голямата хелиосфера, защото сега имах това доказателство до себе си. Светлината на звездите може и никога да не благослови едно изчадие, но в този момент бях готова чистосърдечно да се преклоня пред Живия Космос, че ми беше върнал Дония.

Никога повече нямаше да позволя да ми я отнемат. Дори докато тези мисли витаеха в ума ми, у мен започна да се прокрадва мъчително безпокойство. Тя беше жива, но ако я откриеха тук, нямаше да оцелее. Ако хората научеха, че тя е истинската Сидония Империан, я очакваше екзекуция за държавна измяна, защото ме беше изпратила тук да заема нейното място. Аз също щях да бъда екзекутирана, че съм го сторила. И Тирус щеше да бъде разпитан. Императорът щеше да накаже племенника си, а фамилии като Пасус щяха да настояват да бъде ликвидирана и последната следа от влиянието на фамилията Империан.

Ала каква беше алтернативата? Сидония не можеше да се прикрива като моя възпитателка, докато чака смъртта на императора. Тя беше пълноправен галактически сенатор, наследница на баща си.

През следващите няколко дни непрекъснато мислех върху този проблем. Не излизах от вилата и не отговарях на съобщенията и настояванията на Тирус. След един такъв объркващ и бурен период като че ли всичката двойственост и необичайност на моето съществуване беше изчезнала. Беше заменена от нещо много по-хубаво и правилно: тя отново беше тук и аз бях нейното изчадие. Сега моята цел още веднъж беше кристално ясна. Бях се чудила как Вселената можеше да продължи да съществува след смъртта ѝ, как можех да продължа да живея без нея. Но се оказа, че не е било нужно да се безпокоя.

Дония искаше да узнае всичко за живота ми в Хризантемиума, затова ѝ разказах най-внимателно и безпристрастно всички подробности. Разказах ѝ за отчуждението си от Гладик, но за моя изненада, тя се усмихна и само възкликна:

— О, Немезида!

Като че ли това ни най-малко не я интересуваше. Леко се усмихна, когато чу за неуспешните опити на Елантра да ме накара да изкажа еретични мисли. Лицето ѝ се помрачи от скръб, когато научи за онзи паметен ден, който бе обрекъл семейството ѝ.

Трябваше да спра да говоря за известно време, защото сълзите бяха започнали да се стичат по бузите ѝ и аз трябваше безмълвно да галя раменете ѝ, докато плачеше за сполетялата я загуба.

Прегръдките никога не са били нещо естествено за мен. Някога в крепостта на Империан те винаги ми се струваха като странно танцово движение, което никой не си беше направил труда да ме научи да изпълнявам. С Тирус обаче бях започнала да разбирам как се прави и сега това умение ми служеше добре.

— Всичко ще се нареди — продължавах да шепна аз и накрая сълзите ѝ престанаха.

— Кажи ми какво се случи след това? — попита Дония и избърса сълзите си с опакото на ръката.

Нямах желание да се връщам отново към онова време. Споменът за онези ужасни дни след нейната предполагаема смърт пробождаше като нож сърцето ми.

— Бях като обезумяла — рекох сдържано и свих рамене да прогоня спомените, като че ли те принадлежаха на някой непознат. — Реших да нападна императора.

Дония ахна.

— Неговото изчадие, Вражда, се сби с мен. Щеше да ме убие, ако не беше… ако не беше Първият престолонаследник. Наследникът на императора.

Дония изумена отвори широко очи.

— Тирус Домитриан?

— Да. Той уби Вражда.

Сега разказът ми премина в шепот, въпреки че нямаше кой да ни чуе. Тирус беше изпратил своите ботчета да проверяват по два пъти на ден дали стаята ми не се подслушва.

— С него постигнахме разбирателство, Дония.

Докато ѝ разказвах за плана ни да възстановим авторитета на Тирус, за да бъде в състояние да се разправи с чичо си, Дония беше подпряла глава на рамото ми.

— Ние ще отмъстим за семейството ти — казах ѝ аз.

— О, Немезида, това ми се струва опасно.

По-рано то не ме притесняваше, но сега, когато тя беше тук, всичко трябваше да бъде премислено отново. Вече не можех да продължа да се представям за Сидония фон Империан, не и когато това означаваше да узурпирам полагаемото ѝ се място. Трябваше да сложа край на тази лъжа. Но ако изчаках да го направя, докато Тирус станеше император, тогава той трябваше да ме накаже, за да ме даде за пример.

Поех си дълбоко въздух. Бях готова да платя тази цена. Винаги съм знаела, че моят дълг е да умра за нея.

— Какъв е Тирус Домитриан? — попита ме Сидония.

При споменаването на името му кожата ми пламна. Извърнах очи от нея, уплашена, че изражението на лицето ми може да ме издаде.

— Умен. — Поне успях да запазя неутралния тон на гласа си. — Изключително умен. Много преднамерен във всичките си действия.

— Той… Можеш ли да му имаш доверие?

Да. Но в нейно присъствие подобна увереност не би била типична за мен.

— Дотолкова, доколкото мога да се доверя на някой друг, освен на теб.

— Ще му кажеш ли за мен?

— Не.

Изрекох думата рязко. Сидония се изправи и ме погледна разтревожена.

— Ти ще стоиш тук и няма да се разкриваш пред никого, докато не измисля план — рекох аз и хванах брадичката ѝ. — Не мога… — усетих устата си пресъхнала, а сърцето да ме присвива болезнено. — Не мога да рискувам да те загубя пак.

— Знам.

— Това ще ме убие.

— Знам. — Тя ме прегърна и отново усетих сълзите ѝ по кожата си.

— Аз също те обичам, Немезида.

Въздъхнах. Това бяха думи, които никога не бих изрекла, но Дония разбираше сърцето ми. Когато станеше въпрос за нея, аз също имах сърце. Ако Тирус ме беше носил през реката през цялото време, то сега аз се превръщах в скорпион, връщах се към истинската си природа — трябваше да защитавам Сидония на всяка цена. Тя винаги щеше да бъде на първо място за мен, дори и ако това налагаше да го ужиля.