Създадена да убива

2.

Същата вечер цялото домакинство — хора и прислужници — се събра в хелиосферата, светлия купол на върха на кръжащата в орбита крепост. Колкото и да го молеше матриаршата, сенаторът никога не си правеше труда да идва на службите, освен ако нямаше гости. Тази вечер се появи от благоприличие, без обаче да се опитва да скрие от инквизитора надменната си усмивка.

А инквизиторът току-що беше приключил цялостната си инспекция на крепостта. Не беше открил нищо, което би си заслужавало да докладва на императора. Един по-умен човек никога не би си позволил да злорадства по този повод, но сенаторът беше глупак.

За церемонията матриаршата бе отредила на инквизитора почетно място, непосредствено зад семейството. Всички наблюдавахме в мълчание как звездата се издигна над извивката на планетата под нас. Кристалните прозорци отразяваха светлината така, че да достига до огледалата в помещението. За част от секундата всички ярки лъчи се събраха в една точка — церемониалния потир в средата. Маслото в него се запали. Ние се бяхме вторачили в горящия потир, когато идеалният ъгъл към звездата се измести и разпръсна ослепително ярка светлина. Благодарствената молитва започна.

— И така — рече свещеникът и повдигна горящия потир, — чрез нашата родна звезда Хелиос Живият Космос избра да даде живот на планетата Земя и да позволи появата на нашите Високопочитаеми предци в онази древна ера, когато звездите са били само далечни точки на фона на безкрайния мрак. В онези дни човечеството тънело в невежество. То се прекланяло пред божества, които си представяло по свой образ и подобие и било неспособно да види истинската божествена същност на самата вселена наоколо…

Огледах бавно помещението и спрях погледа си на напрегнатото изражение на матриаршата и на зле прикритото презрение, изписано на лицето на сенатора. После погледнах инквизитора, който се беше вторачил в гърба на домакина си. Извърнах се към Дония, чиито големи кафяви очи наблюдаваха потира, докато духовникът разказваше историята за произхода на хомо сапиенс. Тя изпитваше странен възторг от разказа за слънчевата система, за произхода на човечеството и на слънцето, Хелиос, дало живот на първите човешки същества.

Беше вярваща. Още щом станах нейно притежание, Дония се опита да привлече и мен към хелионистичната религия. Заведе ме на една литургия, защото искаше да помоли свещеника да ме благослови със светлината на звездите. Аз все още не схващах напълно концепцията за Живия Космос, но се надявах да бъда благословена, понеже такова беше желанието на Сидония.

Духовникът отказа. Обясни ѝ, че не може да ме благослови, защото нямам душа.

— Изчадията са човешки творения, а не на Живия Космос — ѝ рече той. — В тях няма божествена искра, която Космическата светлина да освети. Това създание може да наблюдава благословията като жест на уважение към семейството ти, но не може да участва в церемонията.

Докато говореше, на лицето му се изписа странно изражение, на лицето на матриаршата — също. Едва отскоро бях започнала да разбирам какво означават различните изражения, но дори и така разпознах чувството, изписано на лицата им: абсолютно отвращение. Отвращаваше ги самата идея едно изчадие да бъде благословено от божествения Космос.

По някаква причина даже и сега, докато слушах свещеника, стомахът ми се сви при този спомен. Предпочетох да се съсредоточа върху инквизитора, който щеше да докладва на императора подробностите от посещението си. Думата му можеше да обрече на гибел сенатор Фон Империан, ако инквизиторът намереше семейството за недостатъчно набожно. По-лошото беше, че тя можеше да обрече Сидония.

Ако нещо ѝ се случеше, независимо какво, щях да намеря този човек и да го убия. Запомних гордите му, студени черти — просто за всеки случай.

Свещеникът продължаваше да дудне монотонно в помещението, докато близката звезда милостиво се скри зад извивката на планетата. Тогава хелиосферата притъмня, остана да свети само горящият потир. Свещеникът постави глинения капак отгоре и огънят угасна.

В тъмното настъпи пълна тишина.

В този момент една от прислужничките включи осветлението. Семейство Империан първо напусна хелиосферата. Последваха го инквизиторът и свещеникът. След това и аз се изнизах навън заедно с прислужниците.

Сенаторът придружи инквизитора до вратите на платформата за излитане. Гостоприемството му не стигна дотам да му предложи да пренощува в крепостта. Аз ги следвах на почтително разстояние по коридора, но слухът ми бе толкова остър, че чух какво си казаха на раздяла.

— И така, каква е присъдата? — избоботи сенаторът. — Достатъчно набожен ли съм за изискванията на императора? Или и вие искате да ме наречете „Великия еретик“?

— Поведението ви е това, което обижда императора — отвърна инквизиторът. — И не вярвам той да реши, че то се е подобрило. Колко самонадеяно само изрекохте обидното прозвище, с което сте се сдобили! А ереста е нещо опасно, Високопочитаеми, и аз ви съветвам да внимавате.

— Сенаторе. Така ще се обръщате към мен.

— Ама, разбира се, сенатор Фон Империан — отвърна инквизиторът подигравателно.

С тези думи двамата се разделиха.

Намерих Дония застанала до един прозорец с изглед към вратите на платформата за излитане. Отказа да се махне от там, докато корабът на инквизитора не изчезна в мрака. Тогава зарови лице в шепите си и заплака.

— Какво има? — попитах с нарастваща тревога.

— О, Немезида, изпитвам такова облекчение! — Тя вдигна обляното си в сълзи лице и се засмя. — Ти си спасена! — Хвърли се към мен и ме прегърна. — О, не виждаш ли? Той може да е много ядосан на баща ми, но ти си в безопасност. — Дония притисна глава в рамото ми. — Не бих могла да живея без теб.

Мразех да говори така, като че ли означавах всичко за нея, когато всъщност тя беше тази, която беше всичко за мен.

Дония продължи да плаче. Обгърнах я с ръце — жест, който все още ми се струваше неестествен и странен, и се замислих колко необикновено нещо са сълзите. Аз нямах слъзни канали и не можех да плача, но много пъти бях виждала сълзи и знаех, че са свързани с болка и страх.

Ала изглежда, че можеха да бъдат предизвикани и от радост.

Като единствена наследница на галактически сенатор от Дония се очакваше да заеме мястото на баща си, когато той се оттегли. Това означаваше, че сега тя трябваше да развие политически инстинкт и да се научи да разговаря с елита от Високопочитаемите, управляващата класа на империята. От уменията ѝ да общува щяха да зависят бъдещите съюзи на семейството ѝ и да гарантират продължаването на неговото влияние. Виртуалните форуми бяха единственото ѝ средство за упражняване на социалните ѝ умения. Самата аз никога не бях виждала тези форуми, но Дония ми беше обяснила, че се намират в една виртуална реалност, в която хората използват аватари, за да поддържат връзка помежду си.

Два пъти в месеца Дония беше принудена да посещава тези официални събирания във форумите, където трябваше да се среща с други по-млади Високопочитаеми в отдалечени звездни системи, предопределени да наследят властта в империята. За нея тези срещи бяха мъчителна необходимост. Докато се подготвяше за този ден, раменете ѝ бяха хлътнали, а отпадналостта ѝ личеше от всяка фибра на тялото ѝ.

Както винаги, матриаршата не обръщаше внимание на мрачното ѝ настроение.

— Императорът вече сигурно е получил доклада за посещението на инквизитора — каза тя. — Ако глупавият ти баща е успял да ни създаде нови проблеми…

— Моля те, не го наричай глупак, майко. Всъщност по свой начин вижданията му са много смели и напредничави.

— … ако е така, тогава императорът ще трябва да го е казал на доверениците си. Техните деца сигурно са го чули. Ти трябва да се ослушваш, Сидония, както за това какво казват те, така и за онова, което не казват. Оцеляването на семейството ни може да зависи от информацията, която събираш от тези форуми.

Матриаршата държеше извънредно много на тези сбирки, винаги седеше до Дония, но се включваше в комуникационната система със свой шлемофон. По този начин тя следеше контактите на дъщеря си, като просъскваше съвети — или по-скоро заповеди — в ухото ѝ.

Днес двете се настаниха пред конзолата на компютъра и си сложиха шлемофоните, за да започнат да наблюдават един свят, който само те можеха да видят. Аз слушах, докато Дония водеше със запъване банални разговори за това-онова. От време на време допускаше по някой гаф в общуването и матриаршата я ощипваше за наказание.

Костваше ми огромни усилия да се сдържа и да не пристъпя напред, за да строша ръката на майка ѝ.

— Какво съм ти казала за някои теми, които да избягваш? — просъска матриаршата. — Изобщо не я питай за мъглявината!

— Просто попитах дали е толкова красива, колкото съм чувала — възрази Дония.

— Не ме интересува защо си попитала. Дъщерята на Великия еретик не може да си позволи да пита за нещо, което би могло да се изтълкува погрешно като научно любопитство.

После матриаршата каза:

— Това е аватарът на Саливар Домитриан. Скоро всички ще започнат да се бият за вниманието му. Върви и му изрази уважението си, преди да са се струпали около него.

Няколко минути по-късно попита:

— Защо стоиш в самия край на тази тълпа, Сидония? Та ти си заобиколена от нищожества! Махни се оттам, за да не си помисли някой, че си една от тях!

Изведнъж Дония и матриаршата се напрегнаха. Изправих се, за да наблюдавам гърбовете им, и се запитах какво ли са видели току-що, та да застанат като на тръни. Матриаршата рязко протегна ръка и стисна Дония за рамото.

— А сега много внимавай с това момиче Пасус…

Пасус.

Присвих очи, когато Дония подхвана нервен разговор с момичето, което би трябвало да е Елантра Пасус. Познавах добре семейството ѝ, защото си бях поставила за задача да се запозная с всички врагове на Империан, тоест врагове на Сидония. Преди година бях наблюдавала на живо дебатите в Сената, когато сенатор Фон Пасус с наслада укори бащата на Сидония. Пасус и съюзниците му бяха най-ревностните хелионисти в Сената и имаха достатъчно гласове, за да подложат на остра критика сенатор Фон Империан като „еретик“. Това беше ужасен удар по репутацията на семейство Империан, за който матриаршата още не можеше да прости на съпруга си.

Мен също много ме беше яд на сенатор Фон Империан, защото беше изложил на опасност дъщеря си, като говореше публично по въпроси, по които не се говореше открито. Поставяше под съмнение логиката на забраната за научното образование. Имаше странни идеали и изпитваше абсурдно преклонение към учението. Това беше една от причините да събира стари бази данни, съдържащи научни знания, като онези, които матриаршата и аз набързо скрихме от инквизитора. Вярваше, че човечеството трябва отново да прегърне научното знание и изобщо не се замисляше как действията му могат да се отразят на семейството му.

Беше безразсъден.

А сега заради него Дония трябваше да се държи с дъщерята на сенатор Фон Пасус така, сякаш бащите им не са съперници.

Тя не разговаря дълго, побърза да се извини и да се отдалечи.

Изненадващо матриаршата я потупа по рамото.

— Добре се справи. — Това беше много рядка похвала от нейна страна.

Измина цяла вечност, преди Дония да свали шлемофона си. Под очите ѝ се бяха появили тъмни сенки от изтощение.

— Хайде да обсъдим представянето ти — рече матриаршата и величествено се изправи на крака. — Беше много добра в избягването на забранени теми и много предпазлива в разговорите, но къде сбърка?

Дония въздъхна.

— Сигурна съм, че ще ми кажеш.

— Беше някак плаха — рече матриаршата. — Неуверена. Дори те чух да се запъваш няколко пъти. Ти си бъдещ сенатор. Не можеш да си позволиш да си слаба. Слабостта е признак за малоценност, а семейство Империан не е такова. Един ден ти ще бъдеш наш лидер и ще пропилееш всичко, което твоите предци са спечелили за теб, ако не се научиш да показваш сила! Има други членове на елита на Високопочитаемите, които благодарение на идиотщината на баща ти ламтят да вземат това, което имаме. Алчни Високопочитаеми мъже и жени, които ще се радват на провала на семейството на Еретика! Баща ти ще докара това семейство до разруха, Сидония. Не трябва да си като него.

Дония отново въздъхна. Аз обаче наблюдавах матриаршата от мястото, където се спотайвах, забравена в ъгъла на стаята. Понякога подозирах, че ценя благоразумието ѝ повече от дъщеря ѝ. В края на краищата Дония имаше много слабо чувство за самосъхранение. То никога не ѝ е било нужно, защото беше израснала защитена. Самата идея за врагове, които се прокрадват в мрака, продължаваше да ѝ е чужда.

Аз не бях като нея. Не бях защитена.

Колкото и да се чувствах готова да разкъсам на парчета матриаршата и да ѝ строша костите, когато шамаросваше и щипеше дъщеря си, не можех да не призная студеното, безмилостно благоразумие в предупрежденията ѝ. Знаех, че е убедена, че постъпва така, както е най-добре за Дония, когато се държи безцеремонно и грубо с нея. Бащата на Дония беше поставил семейството в опасност с нетактичността и своенравието си, а благодарение на инстинкта си за оцеляване матриаршата разбираше това. Изглежда, че тя единствена от семейството си даваше сметка за опасността, която криеше посещението на инквизитора.

Матриаршата измъкна Дония от стаята, защото искаше да я разкритикува пред сенатор Фон Империан. Надяваше се по този начин да му покаже, че не е успял да научи дъщеря си да бъде разумна. Обикновено аз също ги следвах, но днес ми се откри рядка възможност.

Ретината на Дония все още беше сканирана в конзолата.

Само един поглед, казах си аз и се приближих до компютъра. Това можеше да е единственият път, в който ще мога сама да видя аватарите на тези аристократични деца… Единствената възможност, която щях да имам, сама да преценя от първа ръка опасностите пред Дония. Щях да избягвам да говоря с когото и да било.

Сложих шлемофона на главата си и останах напълно дезориентирана от смяната на обкръжаващата ме среда. В един миг се озовах в нова сцена, аватарът на Дония стоеше на една от поредицата стъклени платформи — заобиколени от празно пространство.

Изведнъж почувствах странно усещане в стомаха си. Преглътнах с мъка, за да се освободя от него. Когато то премина, си дадох сметка за присъствието на другите аватари… Високопочитаеми младежи и девойки от цялата империя, облечени във великолепните си одежди, се бяха разпръснали около мен. Те се смееха в едно празно пространство, което би ги убило в реалния живот. Изкуствената звездна светлина беше особено ярка, за да подчертава необикновената красота на тези виртуални персони, която те бяха избрали за себе си.

Като си давах болезнена сметка, че използвам аватара на Дония, аз изкачвах бавно кристалните стълби между платформите. Отивах навсякъде, където пожелаеше съзнанието ми, минавах покрай аватари, които, изглежда, не ме забелязваха. Пазех мълчание с надеждата да не привличам внимание. С изключение на няколко изненадани поздрава от внезапното връщане на Сидония, явно никой не заподозря нищо.

До ушите ми достигаха откъслечни разговори:

„… най-неустоимият наркотик…“

„… вградените светлини трябва да бъдат така изкусно поставени, че да не преминават от финес към безвкусица…“

„… такъв груб аватар. Не мога да си представя какво си е мислела…“

Почувствах огромно облекчение от празните им разговори. След няколко минути подслушване до ушите ми не достигна нищо, което да ме накара да бъда нащрек за някакво необикновено лукавство или коварство. Това бяха деца. Разглезени, скучни деца от могъщи фамилии, парадиращи с високото си положение.

Ако имаше усойници сред тези млади Високопочитаеми, то те умело се прикриваха, защото отровните им зъби не се виждаха или пък още нямаха отрова.

В този миг зад мен се обади един глас.

— Колко внимателно наблюдавате всичко, Високопочитаема Империан.

Подскочих стресната като в реалния живот, защото си мислех, че съм в периферията на тълпата. В реалния живот никога не бих допуснала някой да се прокрадне така зад мен, но виртуалните ми инстинкти не бяха развити и не работеха правилно.

Обърнах се и видях един аватар много различен от другите.

Много различен.

Този млад мъж беше абсолютно гол.

Той се усмихна на шокираното ми изражение и бавно отпи от чаша с вино, която трябваше да бъде копие на тази, от която пиеше в реалния живот.

Този аватар нямаше нищо общо с блестящото съвършенство на другите. Вместо това изобилстваше от недостатъци: червеникавата му коса беше в пълен безпорядък, очите му бяха стряскащо, почти непоносимо бледосини, лицето — леко изпъстрено с петънца. Лунички — сетих се за думата, докато го гледах. Дори и в мускулите му имаше нещо необичайно — след внимателно взиране се виждаше, че са леко несиметрични. Неговите разкрасяващи ботчета не се бяха справили добре… или пък беше развил мускулите си с истинско физическо усилие.

Невъзможно. Никой от тези празноглавци не би предпочел доброволно да полага физически усилия.

— А сега пък, Високопочитаема — рече развеселен младежът, — вие зяпате напрегнато мен.

Да, държах се точно така, както се държи едно истинско изчадие: гледах го с напрегнат, хищнически поглед, прекалено немигащ за истински човек. Погледът ми беше празен и безчувствен, освен ако не се преструвах. Матриаршата казваше, че от този поглед косъмчетата на врата ѝ настръхвали. Дори и в аватара на Сидония прозираше истинската ми природа.

— Простете ми — рекох, като се запънах на непознатата фраза. Никой не се нуждае от извиненията на едно изчадие. — Трябва да си давате сметка, че е трудно да не ви зяпам.

— Толкова ли хипнотизиращо е одеянието ми?

Въпросът му ме смуши.

— Ама вие не носите нищо.

— Това е смешно — отвърна той. Стори ми се истински ядосан, като че ли го бях обидила. — Техниците ми ме увериха, че са програмирали този аватар в съответствие с най-изтънчената мода в двора.

Аз се поколебах. Бях истински озадачена, а това бе непознато, напълно неприятно чувство. Младежът, разбира се, би могъл просто да погледне надолу и да види, че е гол. Това хумор ли беше? Шегуваше ли се? Някой вече трябва да му е казал, че е гол. Сигурно беше шега.

Не се реших да имитирам смях, звукът е малко неестествен при едно изчадие. Затова се задоволих с неутрална забележка.

— Какво прекрасно представление ни поднасяте!

— Представление ли? — В гласа му се прокрадна остра нотка, но веднага изчезна, когато продължи: — Не разбрах какво точно имате предвид.

Как би отговорила Сидония? Не можах да измисля нищо, затова се усмихнах пресилено, докато се питах дали погрешно съм изтълкувала думите му.

— Човек, който толкова много иска да привлече внимание, със сигурност играе роля. — У мен се прокрадна една странна представа, която се бе породила от наученото от схватките, в които бях убивала хора. Преструвката за едно често издава слабост на противника в друго. — Или може би искате да насочите погледите в една посока, за да не може никой да види другата.

На лицето му се появи странно изражение — младежът присви бледите си очи, а скулите му изпъкнаха и станаха по-забележими. За момент успях да зърна как би изглеждал като зрял мъж. Напомни ми за някого, макар да не можех да се сетя за кого.

— Високопочитаема Империан — каза с много по-мек глас той, — какви интересни представи имате за мен. — Без да му мигне окото, аватарът му се надвеси небрежно над моя. — Може би някои ваши близки би трябвало да възприемат тази тактика.

Думите му ме накараха да наостря уши. Въпросът ми заседна в гърлото. Какво искаше да каже? Намек ли беше? Или предупреждение? Не се осмелих да попитам. Дония не би го сторила, а ако грешах…

Така и нямах възможност да продължа разговора. В този момент няколко аватара се спуснаха към нас. Паднаха на колене пред голия младеж и допряха ръката му до бузите си. Ласкавите им думи достигнаха до ушите ми.

— Ваше Височество, колко се радваме, че ни оказахте честта да ни посетите!

— Какво великолепно облекло сте избрали за аватара си!

— Какви хубави дрехи!

Изведнъж се сетих защо ми е познат. Приличаше на чичо си — императора.

Пред мен стоеше гол, без да се срамува, Тирус Домитриан. Тирус престолонаследникът… Младият мъж, който един ден щеше да наследи трона.

Дори аз знаех за Тирус. Матриаршата и сенатор Фон Империан често се смееха по време на вечеря, докато говореха за неговите най-нови странности. Той беше позор за цялата империя, защото беше напълно луд. Вероятно поради лудостта си не си даваше сметка, че е съвсем гол, а заради ранга му никой не се осмеляваше да му го каже.

Никой освен мен.

Отдръпнах се от сцената, настръхнала от ужас, защото вече осъзнавах какво бях направила.

Дълго след като се бях изключила от компютъра, продължих да потръпвам от ужас.

Бях си помислила, че колкото повече науча за разглезените млади Високопочитаеми, толкова по-добре ще защитавам Сидония. Вместо това бях ѝ спечелила вниманието на един отблъскващ луд, който имаше властта да я унищожи.