Създадена да убива

22.

Изминаха часове. Влязоха безшумно прислужници, за да предложат храна и напитки. Искаше ми се да ги запратя в лицата им. Не го направих само защото знаех, че дори няма да мигнат и изобщо да реагират. Няма никакво удоволствие в това да проявяваш грубост към безмозъчни, беззащитни същества.

Отново започнах да гледам замислено вратата. Опитвах се да си представя в кой момент трябва да съм готова да се хвърля през нея, преди електричеството да ме направи безпомощна.

Тъкмо тогава Тирус Домитриан се върна.

— Не те свърта на едно място, нали?

Само го погледнах и си представих колко доволна щях да бъда, ако можех да му строша главата.

— Исках да ти дам време да размислиш. Ела да се поразходим.

— Къде?

Той се отмести, за да мога да мина покрай него през вратата.

— Това е моят кораб.

Александрия, също като кораба Тигрис на Саливар и Девини, се разклоняваше непосредствено от сектора на Хризантемиума, където беше Валор Новус. Разликата бе в това, че никой не посещаваше владението на лудия престолонаследник. Целият кораб беше изоставен, като се изключат машините и прислужниците, които го обслужваха.

Когато пристъпих напред, Тирус като че ли се разколеба дали да ме пусне да мина покрай него. Той тръгна и затова останах няколко крачки назад. Но не се обърна напълно с гръб към мен.

— Трябва да знаеш, че се погрижих да изтрия всички следи от нашето ДНК от мястото, където загина Вражда, но не можах да скрия убийството. В момента наблюдават внимателно Високопочитаемите, особено онези, чиито семейства са избити. Скритите оръжия на всички са конфискувани. Най-почтените хора са публично унижавани и обискирани от изчадията на чичо ми. Риск и Мъка намериха обици, които служат за отровни стрелички, връзки за обувки от остра като бръснач тел, невропаралитични вещества, скрити в най-различни тоалети… Ние, Високопочитаемите, сме много по-жестоки, отколкото изглеждаме на пръв поглед.

Това изобщо не ме интересуваше. Нямах намерение да се мотая в двора. Веднага щом излезех оттук, щях да продължа с плана си. Запитах се какво ли щеше да се случи, ако скъся разстоянието до Тирус и му строша врата, преди той да успее да задейства електричеството.

Сякаш прочел мислите ми, Тирус каза:

— Можеш да ме убиеш, но електродите ще поразят сърцето ти и то ще спре. Мисля, че не си струва да умреш, за да ме убиеш. Какво би казала Сидония?

Дори само споменаването на името ѝ ме накара да побеснея от яд. Той нямаше право да го произнася.

— Извинявам се, че те държа тук затворена като животно, но искам да обсъдим това разумно. Изчадията са създадени да могат да мислят и да разсъждават. Иска ми се да опитам да се възползвам от тези твои способности, но нямам намерение да се обричам на смърт. Ще разбереш, че рядко подценявам враговете си.

— Ами приятелите ти? Хората трябва да са разбрали, че съм тук. Как ще обясниш, че държиш Сидония Империан на Александрия вече… колко дълго?

— Пет дни. Съвсем просто е, Немезида. Ще предположат, че лудият престолонаследник те е отвлякъл. По-късно двамата с теб можем да измислим друго обяснение… Но никой няма да посмее да се меси, каквото и да е направил престолонаследникът в лудостта си.

Присвих очи.

— Ти не си луд. Сега го разбирам.

Тирус ме погледна колебливо.

— Не съм.

Извърна очи от мен и ние минахме покрай големи прозорци, които гледаха към дъното на алеята Бърневал.

— Повечето хора от моето семейство умират млади, обикновено от ръцете на други членове на фамилията. Още като дете си казах, че единствената ми надежда за оцеляване е да показвам слабост. Затова започнах да се преструвам на луд.

— И хората са ти повярвали?

— Приемливата лъжа лесно се приема. Домитриан не е обичана династия. Всеизвестна тайна е, че чичо ми пропиля с широка ръка имперското богатство за свои удоволствия, а сега иска да обложи с данъци Излишните, за да възстанови липсващите в хазната средства. Крие се зад вярата си, за да оправдае репресиите, на които подлага Излишните, също както правеха дядо ми и майка му, а преди нея и баща ѝ. Ние, Домитриан, сме отрова, която трови империята от векове.

Любопитството ми надделя.

— Наистина ли си успял да се преструваш на луд през половината си живот?

— Едно уплашено дете може да се окаже способно на какво ли не, за да спаси живота си. Ако не бях го направил, без всякакво съмнение сега и аз щях да съм мъртъв, вместо да съм наследник на империята. В началото това изискваше повече усилия, особено когато медицинските ботчета не можаха да „излекуват“ болестта ми, но напоследък трябва само да извършвам от време на време публично някаква странна постъпка и това е достатъчно хората да вярват. Ето как ще обясня петдневното отсъствие на Сидония Империан.

Започнах да мисля какво друго бях забелязала у него. Спомних си неуважението, с което се отнасяше по време на службите в Голямата хелиосфера.

— Кожа — сетих се аз.

— Една прислужница, която така и така щеше да умре в ужасни мъки. Реших да проявя състрадание, като я убия. Ако това е затвърдило репутацията ми, и двамата печелим.

— А Благородното?

Той направи гримаса на отвращение.

— Не съм изнасилвач. Жертвоприношенията в Деня на мъртвите са варварски обичай, затова излъгах и те с готовност ми повярваха. Разбира се, онова момиче Пасус за малко да провали жеста ми, преди ти да се намесиш на арената. Като говорим за това — той се обърна към мен, — какво се случи с братовчедка ми и мъжа ѝ?

Нямаше смисъл да го лъжа.

— Насила ги напоих със собственото им вино.

Тирус изкриви устни.

— Колко удачно!

Влязохме в стая с прозрачен стъклен под. Под нас се виждаше огромен купол, наподобяващ небе. Започнах да губя ориентация, когато се загледах надолу в синьото небе, над което сякаш седях. Помещението под нас се състоеше от стени с рафтове, които се губеха в синята атмосфера, а над нас отгоре светеше слънцето.

— Знаеш ли какви са тези неща? — попита ме Тирус, загледан надолу. — На тези лавици, върху статичните полета?

— Не.

— Това са много ценни артефакти, наречени „книги“. Те са древни хранилища на знание, които могат да се пренасят.

— Да не би да са някакви… научни текстове? — попитах аз, сетила се за забранените материали на сенатор Фон Империан.

— Някои от тях — отвърна с лека усмивка той. — Базата данни, загубени при избухването на суперновата, са били електронни. Онези, които не са били унищожени от нея, са били изтрити само с няколко натискания на един бутон. Тези книги обаче съдържат познание в истинска физическа форма. Много от тях са взети от Земята, когато са били основани първите колонии, и с течение на времето всички са престанали да ги използват. Никой не си е направил труда да ги унищожи, затова аз ги събирам. Това е една от моите… чудатости. Никой не се учудва, когато един луд проявява интерес към такива неща.

Замислих се за матриаршата и нейните „безценни“ стари неща, всички сега вероятно унищожени заедно с нея. Стори ми се странно, че макар и да не бях свързана с нея, изпитвах болка при мисълта, че е мъртва.

— Имаш ли някаква представа за човешката история, Немезида?

— Защо ми е да имам?

— Защото това е и твоята история. Всеки елемент на ДНК в тялото ти произхожда от Земята.

Никога не съм мислила за тези неща по този начин, но продължавах да не разбирам защо това би трябвало да ме интересува. Изгледах го, без да мигна, и продължих да чакам.

Повечето хора стават неспокойни под този поглед. Поглед на хищник, ми беше казала матриаршата. Прекалено директен и немигащ за едно човешко същество. Бях се научила да не се взирам така, но сега нямаше нужда да крия каква съм.

На свой ред Тирус се вгледа замислен в мен. Един младеж, който се е преструвал на луд и е успял да стигне до положението на втория най-могъщ човек в империята пред лицето на постоянна смъртна опасност.

Изведнъж заподозрях, че той не се страхува от мен.

— Човешката история — продължи Тирус — е повторение на шаблони. Империите са се издигали и са залязвали. Отново и отново. Преди векове човешките същества са били напреднали неимоверно много в технологично отношение. Ние сме излезли в космоса, напуснали сме Земята и сме започнали да пътуваме из галактиката. А после е станало същото, каквото се е случвало винаги — станали сме мързеливи. Имали сме технологията и сме престанали да се учим как да я използваме. Оставили сме машините да мислят вместо нас, да действат вместо нас. Суперновата и появата на хелионистката вяра само са влошили проблема, който вече е бил налице. Нашите предци са се стремили към знание, но ние, техните потомци, възхваляваме невежеството. Дори и да пребродиш цялата империя, няма да намериш нито един човек, способен да поправи техниката, която нашите предци са изобретили за нас.

— И защо им е на хората да притежават това умение? — попитах аз. — Машините се справят с всичко.

— Защото това не може да продължава вечно — рече Тирус. — Технологията ни остарява. С всяка изминала година все повече компоненти от нея се развалят и не могат да бъдат възстановени. Когато остарелите ни космически кораби се повредят, те разкъсват самото космическо пространство. Трябва ни научно възраждане, но ние нямаме такова, защото Високопочитаемите… защото моята фамилия знае, че всяка интелектуална революция неизбежно води до политическа революция.

Думите на Тирус повтаряха точно това, в което вярваше сенатор Фон Империан. Тази вяра беше причината сенаторът и семейството му сега да са… да са мъртви.

Самата мисъл ми причини болка.

Не издържах да слушам повече.

— Това не ме интересува, Ваше Височество — казах рязко, — изчадията не са философи.

— Само искам да разбереш целта ми: искам да стана император не заради себе си, а заради бъдещето. Искам човешките същества да станат същества, които мислят и планират, които се стремят към повече, които не са това, което сме сега — мързелив, безполезен вид, който бавно пропилява нововъведенията на нашите предшественици, без да го е грижа за увеличаващите се опасности около нас. Но не мога да стана император без теб.

— И как мога да ти помогна?

Той извърна очи от мен, загледан в небето под нас и рафтовете с книги, които се губеха в сините дълбини.

— Оцелях толкова дълго, като се преструвах на луд. Императорът ме определи за Пръв престолонаследник, защото е уверен, че враговете му ще искат да избегнат на всяка цена аз да го наследя. Трябва да започна да показвам сила, за да убедя хората, че мога да бъда подходящ наследник, само че в момента, в който получа някаква подкрепа, ще стана заплаха за чичо си и дните ми ще бъдат преброени.

Той се обърна към мен.

— Ако чичо ми реши да се отърве от мен, аз не мога да го спра. Ще измисли как да не мога да нося оръжие. Ще се опита да ме завари неподготвен и беззащитен.

Хвана ръката ми и силно я стисна.

— Тъкмо тук идваш ти. Ти си изчадие, прикрито зад това, че всички го виждат. Това те прави най-могъщата възможна защита. Ти можеш да спасиш живота ми. Стани мое изчадие, Немезида.

— Не става така. Аз бях обвързана със Сидония.

— Тогава избери мен. Сидония Империан я няма. Свободна си сама да решиш.

Поклатих глава.

— Как е възможно да бъда до теб при всички случаи, за които говориш? Ако всичко, което казваш, е вярно, императорът никога няма да ти позволи да имаш телохранител и тогава как ще обясниш присъствието ми до теб?

— Защото ще бъдеш моя съпруга.