Създадена да убива

42.

В дробовете ми нахлуваше свеж въздух. Свеж въздух.

След това нищо. Отворих уста, за да го поема и се задавих.

— Отвори очи! — чух приглушения глас на Тирус.

Нещо се притисна към лицето ми и аз отново можех да дишам, но после, точно когато главата ми започна да се прояснява, то изчезна и пак се задавих.

Насила отворих очи и видях лицето на Тирус близо до моето, а дългото му, мускулесто тяло притиснато до мен. Той отново постави кислородната маска на лицето ми.

— Какво е… Какво? — прошепнах аз, в опит да разбера какво става, но маската изкривяваше гласа ми.

Тирус я отдръпна и аз трябваше да задържа въздуха си, докато той вдиша дълбоко няколко пъти от нея.

— Камерата… няма въздух… редуваме се.

Пак притисна маската о лицето ми и аз с благодарност вдишах дълбоко няколко пъти, след което Тирус я пое отново.

— Саботаж — каза той. — Без думи — и ми подаде маската.

Продължихме да се редуваме да дишаме по този мъчителен начин. Знаех, че това не може да продължава безкрайно. Можехме да останем затворени тук с часове, навярно дори с дни, преди някой да се сети да ни потърси. Имахме късмет, че налягането и температурата в камерата се върнаха към нормалните нива, но това беше само временно. Тук атмосферата би трябвало да бъде възстановена и можехме да изчакаме да ни спасят. Ако този механизъм беше повреден дистанционно, имаше вероятност алармената система, която трябваше да предупреди другите за инцидента, също да е била повредена умишлено.

Нямах представа колко въздух се съдържаше в тази кислородна маска, но вече ми се струваше, че не е достатъчен. Когато Тирус отново понечи да я свали, аз го спрях с ръка и я задържах върху лицето му.

Той обаче отблъсна ръката ми и притисна маската до моето, като поклати глава.

— Ти си ценният — казах аз. — Вземи я.

Пак му подадох маската.

— Не — рече Тирус и я притисна силно към лицето ми.

Отново я махнах и му я подадох.

Изведнъж той се наведе и притисна устните си в моите. За момент останахме в това положение, докато дробовете ни продължаваха да агонизират, а липсата на кислород изгаряше вените ни. Тирус ме целуваше страстно и отчаяно, с ожесточение, което не можех да разбера.

После се отдръпна, притисна маската до лицето си и си пое дълбоко въздух.

— Виждаш ли? — изхриптя той.

Какво да видя? Какво означаваше това? Но Тирус пак притисна маската в лицето ми и аз отново поех въздух с изнемогващите си дробове.

— Защо? — попитах с мъка и задържах дъха си. Защо ме беше целунал?

Защо не ме остави да изтърпя това заради него? Щеше обаче да отиде прекалено много въздух, за да изрека тези думи, а без тях аз не можех да го разбера.

Той отново притисна маската до лицето си.

— И двамата — рече Тирус. — Или никой.

Усещах бясното биене на сърцето му. Гърдите му бяха притиснати в моите в тясното пространство. Изгарях от желание да спася и него, и себе си, но не можех да го направя при неговите условия. Струваше ми се, че сме две двойни звезди, които обикалят една около друга, но никога не се срещат.

Когато отново притисна маската в лицето ми, му казах:

— Не бъде глупак!

После махнах маската и забих главата си в неговата толкова силно, колкото ми позволяваше тясното пространство. Тилът му се удари в стената и тялото му се отпусна до моето.

Поех последна глътка въздух и притиснах плътно маската до лицето му, като пристегнах каишките, за да не пада.

Докато дойдеше на себе си, природата щеше да е решила кой ще успее да излезе оттук.

За момент можех да забравя, че въпросът е на живот и смърт, можех просто да усещам главата на Тирус, отпусната на рамото ми. Поради тясното пространство той не можеше да се смъкне надолу или да падне. Обвих ръце около него и се насладих на тежестта на тялото му върху моето. Сега, когато щях да умра, никой не можеше да ми забрани това. Можех да си позволя този миг. Мислите ми се върнаха към нощта, след като напуснахме Лумина, когато лежахме заедно. Колко хубави бяха тези кратки часове, преди да се уплаша и да стана страхлива.

Защото тъкмо това се случи тогава с мен и точно то ме отблъсна от Тирус. Не се дължеше на благоразумие и дори не беше дългът ми към Сидония, беше чисто малодушие и страх. Истински ужас. Затворих очи и се проклех, че бях позволила страхът отново да управлява живота ми, също както някога във фермата. Сега най-накрая разбрах какво съм направила и беше твърде късно да променя нещата. Болката и паренето в дробовете ми се усилиха и бях наясно, че болката ще стане ужасна, ако се опитам да си поема въздух и не намеря нищо. Копнеех за възможност да променя нещата, да ги насоча по пътя, по който е трябвало да бъдат.

Не издържах повече, опитах се да вдишам и не можах. Нямаше нищо за дишане. Тихото, равномерно дишане на Тирус звучеше в ушите ми, когато започнах да се задушавам и да се гърча. Отново почувствах паренето из цялото си тяло, над мен се спускаше като блато черен мрак.

Това беше. Това беше краят.

За миг ми се стори, че усещането продължава цяла вечност. През съзнанието ми преминаваха като умиращи неврони образите на Тирус и Сидония, на матриаршата и Невени. С периферното си зрение забелязах някаква ярка светлина, която ставаше все по-ярка. Мислите ми се изпълниха с нещо, което като че ли бях чула вчера, нещо, което Сидония ми беше казала: когато хората умират, виждат светлина. Някои считали, че това е химическа реакция, а други, че е Живият Космос, който ги вика в следващия живот.

Изчадията също могат да я виждат, беше последната ми мисъл, така че в края на краищата това сигурно е онази химическа реакция…

Надигнах се бавно. Две топли ръце ме притискаха в широки гърди. Зрението ми бавно се фокусира и аз видях лицето на Тирус.

Гледаше ме с бездънните си бледи очи. Прошепна първата си дума.

— Немезида?

От гърлото ми излезе някакъв нечленоразделен звук.

— Не се опитвай да говориш. — Притисна ме по-силно. — Спасени сме.

Някъде отдалеч се чу скърцане.

— Престори се на заспала — прошепна той.

Затворих очи, а после до мен достигна рязък, познат глас:

— И така, глупавото момиче като че ли ще живее. Глупав жест от нейна страна.

Тирус ме притисна още по-силно.

— Не всички са като нас, бабо. Има много хора, които са по-добри; според мен, повечето.

Тя се засмя ехидно.

— Как само ми говориш, Тирус! Ако не бях изпратила мои хора на Александрия, още щеше да си затворен в камерата за декомпресия, а твоята Сидония щеше да е труп.

— Щях да бъда по-благодарен за помощта ти — отвърна сухо Тирус, — ако не бях напълно наясно, че сигурно си знаела за предстоящото нападение още преди да се случи.

— Ако намекваш, че аз съм отговорна…

— О, не, не. Бабо, знам кой стои зад това. Не си го направила ти, просто си възприела ролята на страничен наблюдател. Позволила си това да стане, без да участваш, за да можеш едва после да се намесиш и да спечелиш благодарността ми. И ти я имаш. Благодаря ти.

— Колко интересно! — измърмори Сигна. — Стигнал си до всички тези изводи, без Сидония Империан да нашепва в ухото ти. Започвам да подозирам, че слуховете за влиянието ѝ представят нещата съвсем повратно.

— Разбира се, че така ще подозираш.

Тирус тихо се засмя и ме постави на леглото. Погледнах през притворените си очи и видях, че сме в стаята, в която спях на Александрия при пътуването ни до Лумина. Сигна стоеше срещу Тирус като настръхнала хищна птица. Двамата се гледаха втренчено.

— Мисля, че си се досетила, иначе нямаше да си правиш труда да ме спасяваш. Аз съм твой внук. Във вените ми тече твоята кръв. И тъкмо заради това аз също съм наясно с много неща за теб, като например кой държи истинската власт в тази империя. Това никога не е бил чичо ми.

— Няма да търпя тези обиди към нашия император.

— О, нали тъкмо затова се държиш така благосклонно с мен напоследък? Защото съм наясно с тази основна истина за теб, а чичо ми не я вижда. Лакомията му изпразни хазната. Не обръща внимание, не се съобразява и направо презира настояванията ти да бъде благоразумен. Излязъл е от контрола ти, бабо.

Мълчание.

— Виждам, че не казваш нищо. Знам, че веднъж ти го беше предупредила да не ме посочва за Пръв престолонаследник, но той не те послуша. Знам, че следва съветите на сенатор Фон Пасус повече, отколкото твоите. Знам, че те дразни, когато те наблюдава да опитваш храната му, като че ли ако ти искаше той да умре, той щеше да успее да те надживее! Забравил е не само какво ти дължи, но колко много продължава да ти дължи.

— Рандевалд — каза с нежелание тя — напоследък ме разочарова. Често си мисля, че властта е най-вредното нещо във Вселената. Жаждата за нея и притежанието ѝ развалят непоправимо човека.

— Бабо, ти си наясно, че ще има открита война между чичо и мен. Девини вече не е подходяща за доверието ти. Аз съм единствената ти алтернатива и подозирам, че съм станал по-поносим за теб, не е ли така?

— Подозирам, че в продължение на много години си бил изключително добър актьор.

— И дължа това свое умение на теб. Сега излагам своите истини пред теб като прагматик пред прагматик. Нямам нездрави апетити и знам добре какво означава да се изпитва респект и страх от теб.

Тя се засмя.

— О, как ще се разкайва Рандевалд, че те е определил за свой наследник! Аз го предупреждавах.

— Но по неправилни причини. Сега виждаш, че никога няма да бъда толкова глупав да не зачитам думите ти, както той толкова често прави. Ако искаш да бъда хелионист, ще бъда хелионист. Ако искаш да се съюзя с Пасус, ще се съюзя с Пасус. Никога няма да се осмеля да поставям под съмнение мъдростта ти.

Тя отстъпи назад. Погледнах я за миг и видях метални отблясъци в стаята. Очевидно в нея тайно бяха скрити ботчета, отговарящи за сигурността. Ако решеше, беше готова да убие Тирус. Беше ли ни спасила, само за да му постави ултиматум? Дали не беше избързал, като бе свалил пръв картите си на масата?

— Дали трябва да разбирам, Тирус — рече тя, — че ми предлагаш да извърша измяна? Че искаш да участвам с теб в заговор срещу собствения си син?

— Не предлагам измяна, но като ме спаси от опита за убийство, ти буквално ми предложи да се присъединя към такъв заговор.

— Кажи ми — рече хладно Сигна, — като изключим големия ти страх от мен, защо ще трябва да предпочета теб пред сина си?

— Защото ти искаш най-силния възможен император, а Рандевалд загуби доверието ти. — Тирус разпери ръце. — Ти искаш велика империя под управлението на най-достойния от Домитриан, а и двамата знаем, че…

— Това си ти, така ли? — прекъсна го рязко тя.

— Не, бабо. Това си ти.

Изглежда, че тези думи бяха неочаквани за нея. Тя вирна гордата си брадичка, но го остави да продължи.

— А след теб най-силният съм аз, защото съм единственият с достатъчно ум в главата да знае как да управлява по твоя повеля. Освен това — Тирус протегна ръка назад и стисна моята — аз съм напълно наясно, че твоите ботчета по сигурността са зад мен, готови да ме убият, ако сам не ти предложа този съюз.

Не ми беше нужна повече подкана. Мускулите продължаваха ужасно да ме болят от декомпресията и кислородния глад, но реагираха моментално, когато скочих на крака и прекосих стаята. Сигна нададе вик на изненада, щом пристъпих към първото ботче, преди то да може да се обърне и да стреля. Извих го тъкмо в мига, когато изстреля лазерния лъч, и го насочих към друг бот. Трети стреля по мен, но аз успях да отскоча и лъчът му не ме улучи. Сграбчих го и го ударих с всичка сила в стената.

Погледнах Тирус, а той бавно кимна.

— Благодаря ти, Немезида.

Сигна стоеше като ударена от гръм и със зяпнала уста, за първи път заварена напълно неподготвена. После бързо се съвзе.

— Изчадие. Тя е изчадие!

— Такава е — съгласи се Тирус.

— Нищо чудно… — Сигна замълча за момент. После продължи: — Взел си изчадие и си го прикрил като Сидония Империан.

Каза го така, като че ли самата дързост на това деяние я изумяваше.

— Не ме е прикрил той — отвърнах аз. Усещах как адреналинът ми се покачва и бях готова за скок, ако Тирус ми заповядаше. — Направиха го хора, които сега са мъртви.

— Как е възможно да имаш изчадие — продължи да се чуди Сигна и да ме оглежда. — Никога не сме поръчвали такова за теб.

— Защото тя не е моя — обясни Тирус. — Тя е мой съюзник.

— Съюзник? — учуди се Сигна и започна да ме обикаля, като продължи да ме гледа изпитателно. — Изчадие без химическа обвързаност е много опасен съюзник, Тирус. Ти не познаваш тези създания така добре като мен.

— Какво знаете пък вие за изчадията? — казах пренебрежително аз.

Тя се усмихна, но погледът ѝ продължи да е леденостуден.

— Повече, отколкото можеш да си представиш. Знаех си, че у теб има нещо, което не е наред, и сега разбирам какво е то. Значи първоначално си принадлежала на… онази глупачка Империан, така ли?

Усетих как гневът се надига у мен, но заради Тирус не я разкъсах на парчета от името на Сидония. Тя само я обиди, а думите не означаваха нищо.

— Ако това ще продължава занапред — каза Сигна, без да сваля очи от мен, — не искам повече преструвки с това създание.

— Ще се съглася с предложението ти, ако никога повече не наричаш Немезида „създание“ — отвърна с тих, заплашителен тон Тирус.

Сигна го изгледа остро.

— О, значи така стояли нещата между вас двамата?

Очите ѝ започнаха да играят между него и мен и като че ли едва сега ѝ стана ясно, че Тирус и аз сме истински партньори.

— Колко необичаен ще трябва да е съюзът ви. Истинска привързаност към едно изчадие от твоя страна и същевременно привързване от страна на изчадие, което няма връзка с теб. Колко… радикално. Е, Тирус, аз не мога да приема това. Ако ти наистина имаш намерение да ми се подчиняваш, тогава ще се ожениш за онази, за която аз ти кажа.

— Мога ли да попитам защо тъкмо Елантра? — рече Тирус.

— Тази империя трябва да се управлява от хелионисти и ние не можем да си позволим да имаме Пасус за враг — заяви направо Сигна. — Не знам какви са истинските ти предпочитания, Тирус, и те не ме интересуват. Бракът ти с Елантра ще те съюзи с правилната фракция. Бъдещето на тази галактика зависи най-вече от силата на Високопочитаемите. Трябва да изпратим силно послание на Излишните, че те никога няма да могат да ни се противопоставят.

— Много добре. Нека бъде Елантра, бабо. Споразумяхме ли се?

Сигна не отговори веднага, но след кратко мълчание каза:

— Много скоро ще ти дам отговор.

Погледнах Тирус, който бавно кимна. Явно мислеше за същото, за което мислех и аз. Сигна даваше ясно да се разбере, че съдбата ни лежи в ръцете ѝ. И още не искаше да ни покаже дали това ще бъде за добро или за лошо.