Терзания

Десет дни

Когато Лус се събуди във вторник сутринта, Шелби вече беше излязла. Леглото й беше оправено, ръчно изработеният юрган от съшити парчета – сгънат в краката му, а пухкавата й червена жилетка и голямата й торба бяха смъкнати от закачалката си до вратата.

Все още по пижама, Лус пъхна чаша вода в микровълновата фурна, за да си приготви чай, после седна да си провери електронната поща.

До: lucindap44@gmail.com

От: callieallieoxenfree@gmail.соm

Изпратено: Понеделник, 16 ноември, 1:34 следобед

Тема: Опитвам се да не го приемам лично

Скъпа Л.,

Получих текстовото ти съобщение, и, първо и най–важно – ти също ми липсваш. Но имам едно наистина ексцентрично предложение: нарича се „установяване на връзка “. Лудата Кали и нейните безумни идеи. Знам, че си заета. Знам, че си под сериозно наблюдение и е трудно да се измъкнеш тайно. Това, което не знам, е дори една–единствена подробност за живота ти. С кого обядваш? Кой предмет ти харесва най–много? Какво стана с онова момче? Виждаш ли, дори не му знам името. Това ми е много неприятно.

Радвам се, че имаш телефон, но не ми изпращай текстово съобщение, за да ми кажеш, че ще се обадиш. Просто се обади. Не съм ти чувала гласа от цяла вечност. Не съм ти ядосана. Все още.

Обич и целувки, К.

Лус затвори имейла. Беше почти невъзможно да вбеси Кали Всъщност не го беше правила никога преди. Фактът, че Кали не подозираше, че Лус лъже, беше само допълнително доказателство колко се бяха отдалечили една от друга. Срамът, който Лус изпитваше, бе тежък и мъчителен, разпростиращ се точно между плещите й.

Нататък към следващия имейл:

До: lucindap44@gmail.com

От: thegaprices@aol.com

Изпратено: Понеделник, 16 ноември 8:30 вечерта

Тема: Е, миличка, и ние те обичаме

Миличка Лус,

Твоите имейли винаги разведряват дните ни. Как върви с отбора по плуване? Сушиш ли си косата, сега, когато навън е студено? Знам, досадна съм, но ми липсваш.

Мислиш ли, че от „Меч и Кръст“ ще ти разрешат да напуснеш кампуса за Деня на благодарността другата седмица? Татко може да се обади на директора? Още няма да бързаме да правим планове, но баща ти все пак излезе и купи една пуйка от тофу просто за всеки случай. Зареждам допълнителния фризер с пайове. Все още ли харесваш онзи със сладките картофи? Обичаме те и постоянно си мислим за теб.

Мама

Ръката на Лус застина върху мишката. Беше вторник сутринта. Денят на благодарността беше след седмица и половина. Досега мисълта за любимия й празник дори не беше минала през ума й. Но Лус се опита да прогони мисълта точно толкова бързо, колкото тя беше влязла там. Нямаше начин господин Коул да й позволи да си отиде вкъщи за Деня на благодарността.

Канеше се да щракне на „Отговори“, когато едно мигащо оранжево прозорче в долния край на екрана привлече вниманието й. Майлс беше на линия. Беше се опитвал да чати с нея.

Майлс: (8:08): Добро утро, мис Лус.

Майлс: (8:09): УМИРАМ ОТ ГЛАД. И ти ли се събуждаш толкова гладна, колкото и аз?

Майлс: (8:15): Искаш ли да си вземем закуска? Ще се отбия до стаята ти по пътя. Пет минути?

Лус си погледна часовника. Осем и двайсет и една. По вратата се разнесе гръмко тропане. Тя още беше по пижама. Още беше разрошена от спането. Отвори леко вратата.

Утринното слънце заля подовете от твърдо дърво в коридора. То напомни на Лус как слизаше по винаги обляното в слънчева светлина дървено стълбище в къщата на родителите си за закуска, как целият свят изглеждаше по–ярък през обектива на изпълнения със светлина коридор.

Днес Майлс не беше с шапката на „Доджърс“, така че това беше един от малкото пъти, когато тя можеше да види ясно очите му. Наистина бяха наситеносини, със синия цвят, който има небето в девет часа през лятото. Косата му беше мокра, и от нея по бялата му тениска се стичаха капки. Лус преглътна, неспособни да попречи на ума си да си го представи под душа. Той и се ухили, при което се показаха една трапчинка и невероятно милата му усмивка. Днес имаше толкова калифорнийски вид: Лус с изненада откри колко добре изглежда той по този начин.

– Здрасти. – Лус провря зад вратата колкото можеше по–голяма част от облеченото си в пижама тяло. – Тъкмо ти видях съобщенията. Навита съм за закуската, но още не съм облечена.

– Мога да почакам. – Майлс се облегна на стената в коридора. Стомахът му изкъркори високо. Той се опита да сгъне ръце над кръста си, за да прикрие звука.

– Ще побързам. – Лус се засмя, затваряйки вратата. Застана пред дрешника, като се опитваше да не мисли за Деня на благодарността или за родителите си, или за Кали, или защо толкова много важни хора се изплъзваха от нея едновременно.

Издърпа дълъг сив пуловер от дрешника си и го навлече върху чифт черни джинси. Изми си зъбите, сложи си големите сребърни обици с форма на обръчи и малко лосион за ръце, грабна си чантата и се огледа изучаващо в огледалото.

Не изглеждаше като момиче, затънало в дразнеща, превърнала се в борба за надмощие връзка, или момиче, което не можеше да си отиде вкъщи при семейството си за Деня на благодарността. В момента просто приличаше на момиче, което бе приятно развълнувано да отвори една врата и да открие там момче, което я караше да се чувства нормална и щастлива, и всъщност прекрасно във всяко отношение.

Момче, което не й беше гадже.

Тя въздъхна, отваряйки вратата на Майлс. Лицето му грейна.

Когато излязоха навън, Лус осъзна, че времето се беше променило. Слънчевият утринен въздух беше точно толкова хладен, колкото на издатината на покрива снощи с Даниел. А тогава й се беше сторил леден.

Майлс протегна към нея огромното си яке в цвят каки, но тя отказа с махване на ръка.

– Трябва ми само малко кафе, за да ме стопли.

Седнаха на същата маса, където бяха седели предишната седмица. Към тях веднага се приближиха забързано двама ученици–сервитьори. Изглежда, и двамата бяха приятели е Майлс и имаха непринудено шеговито държание. Лус определено никога не получаваше такова ниво на обслужване, когато седеше с Шелби. Докато момчетата обсипваха Майлс с въпроси – как се е представил неговият „футболен отбор–мечта“ в компютърната игра снощи, дали е гледал онзи клип в YouTube с онзи тип, дето правел номера на приятелката си, дали има планове днес след часовете – Лус се огледа из терасата за съквартирантката си, но не успя да я открие.

Майлс отговори на всички въпроси на момчетата, но явно не проявяваше интерес да протака повече разговора. Посочи към Лус:

– Това е Лус. Тя иска една голяма чаша от най–горещото ви кафе и...

– Бърканите яйца – каза Лус, като сгъна малкото меню, което в столовата на „Шорлайн“ отпечатваха всеки ден.

– За мен същото, момчета, благодаря. – Майлс върна двете менюта и се обърна изцяло към Лус. – Май напоследък не съм те виждал много извън часовете. Как е положението?

Въпросът на Майлс я изненада. Може би защото тази сутрин вече се чувстваше като магнит за привличане на вина. Хареса й, че в края не се усещаше намек за реплика от рода на: „Къде се криеш?“ или „Избягваш ли ме?“ Просто въпрос: „Как е положението?“

Тя му се усмихна лъчезарно, после някак изгуби следите на усмивката и вече почти се присвиваше, когато каза:

– Положението е добре.

– О–хо.

Ужасно скарване с Даниел. Лъжа родителите си. Губя най–добрата си приятелка. Част от нея искаше да се отприщи и да изрече всичко това пред Майлс, но знаеше, че не бива. Не можеше. Това щеше да означава да отведе приятелството им до ниво, което – сигурна беше – не бе добра идея. Никога преди не беше имала наистина близко приятелство с момче, приятел, с когото споделяш всичко и на когото разчиташ като на приятелка. Нямаше ли нещата да... се усложнят?

– Майлс – каза тя накрая – какво правят хората тук за Деня на благодарността?

– Не знам. Предполагам, че никога не съм оставал тук, за да разбера. Ще ми се да можех някой път. Празненството за Деня на благодарността вкъщи е ужасно грандиозно. Поне сто души. Десетина блюда. И се изисква официално облекло.

– Шегуваш се.

Той поклати глава:

– Ще ми се да бях. Сериозно. Трябва да наемаме хора, които да паркират колите. – След известна пауза: – Защо питаш – ей, чакай, да не би да ти трябва място, където да отидеш?

– Ъъъ...

– Идваш. – Той се разсмя на шокираното й изражение. – Моля те. Брат ми няма да се прибере от колежа тази година, а той беше единственото ми спасение. Мога да те разведа из Санта Барбара. Можем да зарежем пуйката и да си вземем най–хубавите такос на света в „Супер Рика“. – Той повдигна вежда. – Далеч няма да е толкова мъчително, ако си там с мен. Може дори да е забавно.

Докато обмисляше предложението му, Лус почувства нечия ръка върху гърба си. Досега вече познаваше докосването – толкова успокоително, че почти имаше целебни сили – това на Франческа.

– Говорих с Даниел снощи – каза Франческа.

Лус се опита да не реагира, когато Франческа се наведе. Дали Даниел беше отишъл да я види, след като Лус беше затворила вратата и отказваше да го пусне? Тази представа я накара да изпита ревност, макар че всъщност не знаеше защо.

– Разтревожен е за теб. – Франческа направи пауза, и сякаш изучаваше лицето на Лус. – Казах му, че се справяш много добре, като се има предвид новото ти обкръжение. Казах му, че ще бъда на твое разположение за всичко, от което имаш нужда.

Моля те, разбери, че трябва да се обръщаш към мен с въпросите си. – В погледа й се прокрадна острота, твърда, ожесточена нотка. Сякаш там, неизречени, се таяха думите: Обръщай се към мен, вместо към Стивън.

А после Франческа си тръгна, така бързо, както се бе появила: копринената подплата на бялото й вълнено палто прошумоля, когато се докосна до черния й чорапогащник.

– Значи... Денят на благодарността – каза накрая Майлс, като потриваше ръце.

– Добре, добре. – Лус преглътна остатъка от кафето си. – Ще помисля по въпроса.

* * *

Шелби не се появи в сградата на нефилимите за тазсутрешното занятие – лекция върху призоваването на предци от ангелски произход – нещо като изпращане на небесна гласова поща. Когато дойде време за обяд, Лус вече започваше да изпитва нервност. Но докато отиваше в час по математика, най–после забеляза познатата пухкава червена жилетка и почти хукна към нея.

– Хей! – Тя дръпна дебелата руса конска опашка на съквартирантката си. – Къде беше?

Шелби се обърна бавно. Изражението на лицето й върна Лус към най–първия й ден в „Шорлайн“. Ноздрите на Шелби бяха разширени, а веждите й бяха наклонени напред.

– Добре ли си? – попита Лус.

– Чудесно. – Шелби се извърна и започна да бърника по най–близкото шкафче, като завъртя някаква комбинация, после го отвори рязко. Вътре имаше футболен шлем и почти цяла каса празни бутилки от тонизираща напитка. От вътрешната страна на вратичката беше залепен с лепило плакат на „Лейкър Гърлс“.

– Това шкафче изобщо твое ли е? – попита Лус. – Не познаваше нито едно дете–нефилим, което да използва шкафче, но Шелби тършуваше из това, като небрежно мяташе през рамо хавлиени чорапи.

Шелби затвори с трясък шкафчето, после се премести и започна да набира комбинацията на следващото.

– Сега ще ме съдиш ли?

– Не. – Лус поклати глава. – Шел, какво става? Тази сутрин изчезна, пропусна часовете...

– Сега съм тук, нали? – въздъхна Шелби. – Франки и Стивън са много по–либерални по отношение на това, да позволят на едно момиче да си вземе един личен ден само за себе си, отколкото хуманоидите тук.

– Защо ти трябва личен свободен ден? Снощи си беше добре, докато...

Докато се появи Даниел.

Точно когато Даниел се появи на прозореца, Шелби беше станала съвсем бледа и мълчалива и беше отишла направо да си легне, и...

Докато Шелби се взираше в Лус, сякаш коефициентът й на интелигентност внезапно беше спаднал наполовина, Лус започна да забелязва останалата част от коридора. Там, където свършваха шкафчетата с цвят на ръжда, покрай тапицираните в сиво стени се редяха момичета: Доун и Джасмин, и Лилит. Облечени в плетени жилетки момичета с вид на ученички от подготвително училище, като Ейми Браншоу от следобедните часове на Лус. Момичета с вид на пънкарки, с пиърсинги, които приличаха малко на Ариана, но далеч не бяха толкова забавни за разговор. Няколко момичета, които Лус не беше виждала никога преди. Момичета, притиснали учебници до гърдите си, с пукаща в устата дъвка, и очи, стрелкащи се към килима, към покрития с дървени греди таван; стрелкащи се взаимно с погледи. Гледаха навсякъде, но не и направо към Лус и Шелби. Макар да беше ясно, че всички до една подслушваха.

Чувство за гадене в стомаха й започваше да й подсказва защо. Това беше най–големият сблъсък между нефилими и не–нефилими, който Лус бе виждала досега в „Шорлайн“. И всяко едно момиче в този коридор беше проумяло преди нея:

Шелби и Лус щяха да се карат заради момче.

– О. – Лус преглътна. – Ти и Даниел.

– Да. Ние. Много отдавна. – Шелби не искаше да я погледне.

– Добре. – Лус се съсредоточи върху дишането. Можеше да се справи с това. Но от шепотите, които летяха из стената от момичета, по кожата й избиха тръпки, и тя потрепери.

Шелби каза троснато:

– Съжалявам, че идеята те отвращава толкова много.

– Не е това. – Но Лус наистина се чувстваше отвратена. Отвратена от себе си. – Аз винаги... Винаги съм си мислила, че съм единствената...

Шелби сложи ръце на хълбоците си:

– Мислеше си, че всеки път, когато си изчезвала за седемнайсет години, Даниел просто си е седял бездейно? Земята до Лус: за Даниел има Време Преди Теб. Или Време между отделните ти появи, или каквото и да е. – Тя направи пауза, за да хвърли на Лус кос поглед с присвити очи. – Наистина ли си толкова егоцентрична?

Лус беше като онемяла.

Шелби изсумтя и се обърна с лице към останалата част от коридора.

– Това естрогенно силово поле трябва да се разпръсне – излая тя, като размаха пръсти към момичетата. – Размърдайте се. Всички. Веднага!

Когато момичетата забързано се отдалечиха, Лус притисна глава към студеното метално шкафче. Идваше й да пропълзи вътре и да се скрие.

Шелби облегна гръб на стената до лицето на Лус.

– Знаеш ли – каза тя, с омекнал глас, – Даниел е доста скапан като гадже. И лъжец. Лъжете.

Лус се изправи и се хвърли към Шелби, чувствайки как бузите й пламват и почервеняват. Може и да беше бясна на Даниел точно сега, но никой не можеше да говори обидни неща за гаджето й.

– Ей, кротко. – Шелби се отдръпна. – Успокой се. Боже. – Тя се плъзна надолу по стената и седна на пода. – Виж, не биваше да повдигам въпроса. Беше една глупава нощ много отдавна и той очевидно беше нещастен без теб. Тогава не те познавах, затова си мислех, че всички разкази за вас двамата са... изключително досадни. Което, ако държиш да знаеш, обяснява защо толкова ти имах зъб.

Тя потупа пода до себе си, и Лус се плъзна надолу по стената, и също седна. Шелби се усмихна колебливо.

– Кълна се, Лус, никога не съм мислила, че ще те срещна. Определено никога не съм очаквала да си толкова... готина.

– Мислиш, че съм готина? – попита Лус, като се засмя тихо под нос. – Права беше, че съм егоцентрична.

– Ъх, точно каквото си мислех. Ти си от онези хора, на които човек просто не може да се ядоса, нали? – въздъхна Шелби. – Чудесно. Съжалявам, че преследвах гаджето ти и, нали знаеш, за това, че те мразех още преди да те познавам. Няма да го направя отново.

Беше странно. Това, което можеше на мига да раздели две приятелки, всъщност ги сближаваше. Вината не беше на Шелби. Всяка частица гняв, която Лус изпитваше по въпроса, беше нещо, което трябваше да обсъди с... Даниел. Една глупава нощ, беше казала Шелби. На какво всъщност се беше случило?

* * *

Залезът завари Лус да слиза по каменистите стъпала към брега. Навън беше студено, още по–студено, когато се приближи до водата. Последните лъчи дневна светлина отскачаха, танцувайки, от тънки пелени от облаци, като оставяха по повърхността на океана оранжеви, розови и пастелно сини петна. Спокойното море се простираше пред нея: приличаше на пътека към небесата.

Докато стигне до широкия пясъчен кръг, все още покрит е чернилка от празничния огън на Роланд, Лус не беше наясно какво прави тук долу. После се улови, че се промъква зад високата вулканична скала, където я беше издърпал Даниел. Където двамата бяха танцували, а после бяха прекарали скъпоценните няколко мига, които имаха заедно, в спор за такова глупаво нещо като цвета на косата й.

По едно време Кали беше имала едно гадже в Доувър, с което беше скъсала след кавга заради някакъв тостер. Някой от тих беше задръстил уреда с твърде голям нюйоркски бейгъл: другият беше побеснял. Лус не можеше да си спомни всички подробности точно сега, но помнеше, че си беше помислила: Кой скъсва с гадже заради повредени кухненски уреди?

Но въпросът всъщност изобщо не бил в тостера, беше й казала Кали. Тостерът бил просто знак, олицетворение на всичко останало, което не било наред между тях.

На Лус й беше омразен фактът, че между двамата с Даниел непрекъснато избухваха спорове. Онзи на плажа, заради боядисването, й напомни за историята на Кали. Струваше й се като репетиция за някакъв по–сериозен, по–ужасен задаващ се спор.

Напрягайки се да посрещне вятъра, Лус осъзна, че беше слязла тук, за да се опита да проследи къде бяха сбъркали онази вечер. Глупашки търсеше знаци във водата, някакъв знак, издълбан в грубата вулканична скала. Търсеше навсякъде, освен в себе си. Защото това, което беше вътре в Лус, беше само огромната загадка на миналото й. Може би отговорите все още бяха някъде във вестителите, но засега те оставаха вбесяващо извън нейния обсег.

Не искаше да обвинява Даниел. Именно тя беше достатъчно наивна да предположи, че между тях е имало връзка през цялото време, и че за него никога не е имало друга. Но той никога не й беше казвал нищо в противоположния смисъл. Следователно, на практика я беше подвел да влезе право в това шокиращо разкритие. Беше смущаващо. И поредната точка, която да отметне от дългия списък с неща, които Лус смяташе, че заслужава да знае, и които Даниел не смяташе за уместно да й каже.

Почувства нещо, за което си помисли, че е дъжд – усещане като от лек ръмеж по бузите и върховете на пръстите си. Но беше топло, вместо студено. Беше леко и подобно на прах, не мокро. Тя обърна лице към небето и бе заслепена от проблясваща виолетова светлина. Нежелаеща да заслони очи с длан, тя продължи да гледа дори когато светлината стана толкова ярка, че й причиняваше болка. Частиците бавно се понесоха към водата точно там, където започваше сушата, като се подредиха в определен ред и образуваха очертанието, което тя щеше да разпознае навсякъде.

Той сякаш беше станал по–великолепен. Босите му ходила се рееха на сантиметри от водата, докато приближаваше към брега. Широките му бели криле сякаш бяха обточени с виолетова светлина и пулсираха почти недоловимо в силния вятър. Не беше честно. Начинът, по който я караше да се чувства, когато го погледнеше – изпълнена с благоговение и екстаз и мъничко уплашена. Почти не беше в състояние да мисли за нищо друго. Всякакво раздразнение или мъчително чувство за безсилие изчезна. Съществуваше само онова неоспоримо привличане към него.

– Все се появяваш – прошепна тя.

Гласът на Даниел се понесе през водата:

– Казах ти, че искам да говоря с теб.

Лус почувства как устата й се присвива нацупено:

– За Шелби?

– За опасността, в която постоянно се поставяш. – Даниел говореше толкова ясно и просто. Беше очаквала споменаването на Шелби да предизвика някаква реакция. Но Даниел само вдигна глава. Стигна до мокрия край на брега, където водата кипеше и се плискаше, и плавно се появи точно над пясъка пред нея. – Какво за Шелби?

– Наистина ли смяташ да се правиш, че не знаеш?

– Чакай малко. – Даниел смъкна крака на земята, като прегъна колене, с допрени до земята стъпала, и босите му ходила докоснаха пясъка. Когато се изправи, крилете му се дръпнаха назад, далече от лицето му, и от тях се разнесе полъх на вятър. Лус за първи път се замисли колко ли тежки трябва да са.

На Даниел му трябваха по–малко от две секунди да стигне до нея, но когато ръцете му се плъзнаха около гърба й и я притеглиха към него, й се струваше, че дори и това не е достатъчно бързо.

– Да не се отправяме към поредното лошо начало – каза той.

Тя затвори очи и го остави да я повдигне от земята. Устните му намериха нейните и тя наклони лице към небето, оставяйки усещането за него да я завладее. Нямаше тъмнина, нямаше вече студ, само прекрасното усещане, че се къпе във виолетовото му сияние. Дори бушуването на океана бе заглушено от тихо жужене, от енергията, която Даниел носеше в тялото си.

Ръцете й бяха здраво обвити около шията му, после започнаха да галят твърдите мускули по раменете му, като докоснаха леко меките, плътни очертания на крилете му. Те бяха силни, бели и блестящи, винаги толкова по–големи, отколкото си спомняше. Като две големи корабни платна, протягащи се отстрани на тялото му, всеки сантиметър от тях – съвършен и гладък. Почувства напрежение под пръстите си, сякаш докосваше здраво опънато брезентово платно. Но по–копринено, и с привлекателна кадифена мекота. Те сякаш реагираха на докосването й, дори се протягаха напред, за да се потрият в нея, придърпвайки я по–близо, докато тя се зарови в тях, сгушвайки се все по–дълбоко и по–дълбоко, и въпреки това все още не можеше да се насити. Даниел потръпна.

– Наред ли е всичко? – прошепна тя, защото понякога той ставаше нервен, когато нещата между тях започнеха да стават по–разгорещени. – Боли ли те?

Тази вечер очите му изглеждаха ненаситни:

– Усещането е прекрасно. Нищо не може да се сравни с него.

Пръстите му се плъзнаха по талията й, вмъквайки се в пуловера й. Обикновено и най–леката ласка от ръцете на Даниел я караше да отмалява. Тази вечер докосването му беше по–енергично. Почти грубо. Не знаеше какво си е наумил, но й харесваше.

Устните му проследиха очертанията на нейните, после се изместиха по–високо, като проследиха основата на носа й, слизайки нежно върху всеки от клепачите й. Когато той се отдръпна, тя отвори очи и се втренчи в него.

– Толкова си красива – прошепна той.

Това бяха именно думите, които повечето момичета биха искали да чуят – само че веднага щом той ги изрече, Лус се почувства изтръгната от тялото си, заместена от нечие друго тяло.

На Шелби.

Но не само това на Шелби, защото каква беше вероятността тя да е била единствената? Дали и други очи, носове и скули бяха поемали целувките на Даниел? Дали и други тела се бяха сгушвали с него на някой плаж? Дали други устни се бяха преплитали с неговите, дали други сърца бяха туптели шумно? Бяха ли се разменяли други прошепнати комплименти?

– Какво има? – попита той.

Лус почувства гадене. Можеха да замъгляват прозорците с целувките си, но щом започнеха да използват устите си за други неща – например за говорене – всичко ставаше толкова сложно.

Тя извърна лице:

– Ти ме излъга.

Даниел не реагира с насмешка, нито се ядоса, както тя очакваше – както почти й се искаше. Той седна на пясъка. Подпря ръце на коленете си и се загледа към пенестите вълни.

– За какво точно?

Още докато думите излизаха от устата й, Лус съжали за онова, което се готвеше да каже:

– Бих могла да си послужа с твоя подход – да не ти казвам нищо, никога.

– Не мога да ти кажа каквото искаш да знаеш, щом отказваш да ми кажеш какво те тревожи.

Тя се сети за Шелби, но когато си помисли да разиграе картата с ревността, само за да го накара да се държи с нея като с дете, Лус се почувства жалка. Вместо това каза:

– Имам чувството, че сме непознати. Сякаш не те познавам по–добре от който и да е друг.

– О. – Гласът му беше тих, но изражението му беше толкова вбесяващо стоическо, че на Лус й идваше да го разтърси. Нищо не можеше да го ядоса.

– Държиш ме като заложница тук, Даниел. Не знам нищо. Ме познавам никого. Самотна съм. Всеки път, когато те видя, си издигнал нова стена, и никога не ме допускаш вътре. Никога не ме допускаш зад стената. Довлече ме чак тук в...

Мислеше да каже „в Калифорния“ но ставаше дума за нещо повече от това. Миналото й – ограничената представа, която имаше за него – се въртеше в ума й като изпусната ролка с филмова лента, размотаваща се на пода.

Даниел я беше завлякъл много, много по–далече от Калифорния. Беше я завлякъл през вековни спорове като този. През мъчителни смърти, които причиняваха болка на всички около нея – например онези мили старци, които беше посетила миналата седмица. Даниел беше съсипал живота на тази двойка. Беше убил дъщеря им. И всичко – защото е бил някакъв привлекателен ангел, който е видял нещо, което иска, и се е впуснал да го преследва.

Не, не я беше завлякъл само до Калифорния. Бе я въвлякъл в една прокълната вечност. Бреме, което би трябвало да носи сам.

– Аз страдам – аз и всички, които ме обичат – заради твоето проклятие. Вечно. Заради теб.

Той трепна, сякаш го беше ударила.

– Искаш да си отидеш у дома – каза.

Тя подритна пясъка:

– Искам да се върна. Искам да си вземеш обратно каквото там си направил, за да ме въвлечеш в това. Просто искам да живея и да умра нормално, и да късам с нормални хора заради нормални неща като например тостери, а не заради свръхестествените тайни на вселената, които дори не ми доверяваш.

– Чакай. – Лицето на Даниел беше напълно побеляло. Раменете му се бяха сковали, а ръцете му трепереха. Дори крилете му, които преди мигове бяха изглеждали толкова силни, сега изглеждаха крехки. На Лус й се искаше да посегне и да ги докосне, сякаш те можеха някак да й кажат дали болката, която видя в очите му, беше истинска. Но тя остана твърда.

– Късаме ли? – попита той, със слаб и нисък глас.

– Заедно ли сме изобщо, Даниел?

Той се изправи и обгърна лицето й с длани. Преди да успее да се отдръпне рязко, тя почувства как топлината се отдръпва от бузите й. Затвори очи, като се опитваше да устои на магнетичната сила на докосването му, но то беше толкова силно, по–силно от всичко друго.

То заличи гнева й, остави самоличността й разбита. Коя беше тя без него? Защо притегателното чувство, което изпитваше към Даниел, винаги побеждаваше всичко, което я караше да се отдръпва? Разум, благоразумие, чувство за самосъхранение. Нито едно от тях дори не можеше да си съперничи с него. Това сигурно беше част от наказанието на Даниел. Тя да е обвързана с него завинаги, както марионетка – със своя кукловод. Знаеше, че не бива да го желае с всяка фибра на съществото си, но не можеше да устои. Загледана в него, усещайки докосването му – останалата част от света се стопи на заден план.

Само й се искаше да не е винаги толкова трудно да го обича.

– Какви са тия приказки, че искаш тостер? – прошепна Даниел в ухото й.

– Предполагам, че не знам какво искам.

– Аз знам. – Погледът му бе напрегнат и съсредоточен, докато устояваше на нейния. – Искам теб.

– Знам, но...

– Нищо никога няма да промени това. Независимо какво чуваш. Независимо какво се случва.

– Но аз имам нужда от нещо повече от това, да бъда желана. Нуждая се да бъдем заедно – наистина заедно.

– Скоро. Обещавам. Всичко това е само временно.

– Така каза. – Лус видя, че луната се беше издигнала над главите им. Беше блестящо оранжева и нащърбена, като тих пламък. – За какво искаше да говориш с мен?

Даниел пъхна русата й коса зад ухото, като оглеждаше кичура твърде продължително.

– За училище – каза, с колебливост, която я накара да си помисли, че съвсем не й казва истината. – Помолих Франческа да те наглежда, но исках да проверя сам. Научаваш ли нещо? Добре ли си изкарваш?

Тя изпита внезапен порив да му се похвали за работата си с вестителите, за разговора си със Стивън и за родителите си, които беше зърнала. Но лицето на Даниел изглеждаше толкова развълнувано и открито, колкото не го беше виждала през цялата вечер. Изглежда, че се опитваше да избегне кавга, затова Лус реши да направи същото.

Затвори очи. Каза му това, което той имаше нужда да чуе. С училището всичко беше наред. Тя беше добре. Устните на Даниел отново покриха нейните, кратко, горещо, докато цялото й тяло започна да тръпне.

– Трябва да вървя – каза той най–накрая, като се изправи на крака. – Дори не бива да съм тук, но не мога да се заставя да стоя далече от теб. Тревожа се за теб във всеки миг, когато съм буден. Обичам те, Лус. Толкова много, че ме боли.

Тя затвори очи, за да не види пърхането на крилете му и да се предпази от щипещия допир на пясъка, който той вдигна и разпръсна след себе си.