Терзания

Четири дни

– Още пуйка от тофу? – Конър Мадсън – русокосо хлапе от класа на Лус по биология и един от учениците–сервитьори в „Шорлайн“ – стоеше над нея със сребърен поднос по време на Празника на плодородието в понеделник вечерта.

– Не, благодаря. – Лус посочи към дебелата купчинка от резени изстинало фалшиво месо, която още беше върху чинията й.

– Може би по–късно. – Конър и останалите сервитьори–стипендианти в „Шорлайн“ бяха издокарани за Празника на плодородието в смокинги и нелепи високи шапки с широки периферии. Движеха се плавно един покрай друг на терасата, в която бе почти невъзможно да се разпознае небрежно–елегантното място, където можеше да хапнеш някоя и друга палачинка преди часовете: беше преобразена в истинска банкетна зала на открито.

Шелби още роптаеше, докато се движеше от маса на маса, като поставяше картички с обозначения на местата за сядане и палеше отново свещите. Тя и останалите от Комитета по украсата бяха свършили прекрасна работа: По дългите бели покривки бяха пръснати червено–оранжеви копринени листа, прясно изпечени хлебчета бяха подредени в боядисани със златна боя рогове на изобилието, силни лампи притъпяваха остротата на хладния океански бриз. Дори розетките с оцветените части на пуйки изглеждаха стилно.

Всички ученици, преподавателите и петдесетина от най–големите дарители на училището се бяха появили, издокарани в най–хубавите си дрехи, за вечерята. Доун и родителите й бяха дошли за вечерта. Макар че Лус още не беше успяла да поговори с нея, Доун изглеждаше възстановена, дори щастлива, и беше помахала бодро на Лус от мястото си до Джасмин.

Повечето от двайсетината нефилими седяха заедно на две доближени една до друга кръгли маси, с изключение на Роланд, който седеше в един отдалечен ъгъл заедно с тайнствена приятелка, с която явно имаше среща. После тайнствената приятелка се изправи, повдигна широката си шапка с форма на розова пъпка, и крадешком помаха на Лус.

Ариана.

Против волята си, Лус се усмихна – но секунда по–късно се почувства готова да се разплаче. Да гледа как тези двамата се кикотят заедно, напомни на Лус за отвратително зловещата сцена, която беше зърнала във вестителя предния ден. Подобно на Кам и Даниел, предполагаше се, че Ариана и Роланд трябва да са на противоположни страни, но всички знаеха, че са екип.

И въпреки всичко това й се струваше някак различно.

По идея Празникът на плодородието трябваше да бъде едно последно честване, предшестващо Деня на благодарността, преди да ги разпуснат за ваканция. После всички останали щяха да отпразнуват още един Ден на благодарността, истински Ден на благодарността, със семействата си. За Лус това беше единственото празнуване на Деня на благодарността. Господин Коул не й беше отговорил. След вчерашната забрана за излизане от кампуса, а после – откровението на покрива, й беше трудно да бъде особено благодарна за каквото и да било.

– Почти не ядеш – каза Франческа, като загреба с лъжица голяма буца лъскаво картофено пюре и го изсипа върху чинията на Лус. Лус вече започваше да свиква с вълнуващия блясък, който падаше върху всичко, когато Франческа говореше с нея. Франческа притежаваше духовна харизма, просто по силата на това, че беше ангел.

Тя се усмихваше сияйно на Лус, сякаш вчера не беше имало никаква среща в кабинета й, сякаш Лус не беше заключена и със забрана да излиза.

На Лус беше отредено почетното място на огромната маса за преподавателите, до Франческа. Всички дарители се стекоха да се ръкуват с преподавателите. Другите трима ученици на главната маса – Лилит, Бийкър Брейди и едно корейско момиче с тъмна късо подстригана коса, което Лус не познаваше – бяха кандидатствали за местата си в конкурс по писане на есе. Всичко, което Лус бе трябвало да направи, беше да ядоса учителите си достатъчно, че да се страхуват да я изпуснат от поглед.

Вечерята най–после приключваше, когато Стивън се наведе напред в стола си. Подобно на Франческа, и у него не личаха никакви признаци от вчерашния гняв.

– Погрижи се Лус да се представи на д-р Бюканън.

Франческа пъхна в устата си последната хапка от намазан с масло царевичен мъфин.

– Бюканън е един от най–големите поддръжници на училището – каза тя на Лус. – Може би си чувала за неговата програма „Дяволи в чужбина“?

Лус сви рамене, когато сервитьорите се появиха отново да приберат чиниите.

– Бившата му съпруга беше от род на ангели, но след развода той се преориентира по отношение на някои от съюзниците си. И все пак – Франческа хвърли поглед към Стивън – това е човек, когото е много добре да познаваш. О, здравейте, госпожице Фишър! Колко мило от ваша страна да дойдете.

– Да, здравейте. – Възрастна жена с превзет британски акцент, обемисто палто от норка и толкова диаманти на шията, колкото Лус не беше виждала никога преди, протегна ръка в бяла ръкавица към Стивън, който се изправи да я поздрави. Франческа също се надигна, навеждайки се напред, за да поздрави жената с целувка по двете бузи. – Къде е моят Майлс? – попита жената.

Лус подскочи:

– О, вие трябва да сте... бабата на Майлс?

– За Бога, не. – Жената се присви ужасено. – Нямам деца, никога не съм се омъжвала, оооо. Аз съм мис Джинджър Фишър, от севернокалифорнийския клон на родословното дърво. Майлс е внук на племенницата ми. А ти си?

– Лусинда Прайс.

– Лусинда Прайс, да. – Госпожица Фишър погледна високомерно Лус, като присвиваше очи: – Чела съм за теб в някоя и друга книга по история. Макар че не мога да си спомня какво точно беше направила...

Преди Лус да успее да реагира, ръцете на Стивън се отпуснаха на раменете й:

– Лус е една от най–новите ни ученички – избумтя той. – Ще се радвате да научите, че Майлс наистина се постара извънредно много да я накара да се почувства удобно тук.

Присвитите очи на госпожица Фишър вече се рееха покрай тях, като претърсваха с поглед претъпканата морава. Повечето гости бяха приключили с яденето, и сега Шелби палеше бамбуковите факли, забити в земята. Когато факлата най–близо до главната маса светна, тя освети Майлс, наведен над съседната маса, за да разчисти няколко чинии.

– Това внукът на моята племенница ли е – дето обслужва масите? – Госпожица Фишър притисна облечена в ръкавица ръка към челото си.

– Всъщност – каза Шелби, вмъквайки се в разговора, със запалката за факлата в едната ръка, – той е боклукчията...

– Шелби. – Франческа я прекъсна насред изречението. – Мисля, че онази бамбукова факла близо до масите на нефилимите току–що догоря. Можеш ли да я оправиш? Сега?

– Знаете ли какво? – каза Лус на госпожица Фишър. – Ще отида да взема Майлс и да го доведа. Сигурно нямате търпение да се наприказвате.

Майлс беше сменил шапката на „Доджърс“ и суичъра с чифт кафяви панталони от туид и яркооранжева риза с яка, закопчаваща се откъм столчето. Леко дързък избор, но изглеждаше добре.

– Хей! – той й махна да се приближи с ръката, която не крепеше купчина мръсни чинии. Майлс явно нямаше нищо против да се занимава с разчистването на масите. Беше ухилен, в стихията си, бъбрейки с всички на празненството, докато прибираше чиниите им.

Когато Лус се приближи, той остави чиниите и я прегърна силно, като я притисна по–плътно към себе си накрая.

– Добре ли си? – попита той, като наклони глава на една страна, така че кестенявата му коса падна над очите. Той явно не беше свикнал с начина, по който се движеше косата му, когато беше без шапка, и бързо я отметна назад. – Не изглеждаш особено добре. Искам да кажа – изглеждаш страхотно, не това имах предвид. Съвсем не. Наистина ми харесва тази рокля. И косата ти изглежда красива. Но изглеждаш също и някак – той се намръщи – унила.

– Това е разстройващо. – Лус ритна тревата с носа на черната си обувка с висок ток. – Защото тази вечер не съм се чувствала по–добре.

– Наистина ли? – Лицето на Майлс светна за достатъчно време, че да приеме казаното като комплимент. После помръкна. – Знам, че сигурно е гадно да ти е забранено да излизаш. Ако питаш мен, Франки и Стивън се престарават. Да те държат под свое наблюдение цяла вечер...

– Знам.

– Не поглеждай сега, сигурен съм, че ни наблюдават. О, страхотно. – Той изпъшка. – Това леля ми Джинджър ли е?

– Току–що имах удоволствието. – Лус се засмя. – Иска да те види.

– Сигурен съм, че иска. Моля те, не си мисли, че всичките ми роднини са като нея. Когато се запознаеш с останалите от клана на Деня на благодарността...

Денят на благодарността с Майлс. Лус напълно беше забравила за това.

– О. – Майлс наблюдаваше лицето й. – Нали не мислиш, че Франки и Стивън ще те накарат да останеш тук на Деня на благодарността?

Лус сви рамене:

– Предположих, че именно това се има предвид с „до второ нареждане“.

– Значи затова си тъжна. – Той сложи ръка върху голото рамо на Лус. Тя вече беше започнала да съжалява за роклята без ръкави, докато пръстите му не легнаха върху кожата й. Изобщо не беше като докосването на Даниел – което беше наелектризиращо и вълшебно всеки път – но въпреки това беше успокояващо.

Майлс пристъпи по–близо, като сведе лице към нейното.

– Какво има?

Тя се вгледа в тъмносините му очи. Ръката му беше още на рамото й. Почувства как устните й се разделят, за да изрекат истината, или това, което тя познаваше като истината, готова да се излее от нея.

Че Даниел не беше онзи, за когото го беше смятала. Което може би означаваше, че тя не беше онази, за която се беше мислила. Че всичко, което беше изпитвала към Даниел в „Меч и Кръст“, още си беше там – завиваше й се свят, като си помислеше за това, – но сега всичко беше също и толкова различно. И че всички повтаряха, че този живот е различен, че е време да наруши цикъла – но никой не можеше да й каже какво означава това. Че може би накрая Лус и Даниел не оставаха заедно. Че може би от нея се очакваше да се отърси, да се освободи, и да направи нещо сама.

– Трудно е да облека всичко в думи – каза тя накрая.

– Знам – каза Майлс. – Самият аз имам трудности с това. Всъщност, има нещо, което един вид отдавна исках да ти кажа...

– Лус. – Франческа изведнъж се озова там, като почти се вклини между двамата. – Време е да вървим. Сега трябва да те придружа обратно до стаята ти.

Дотук с идеята да прави нещо сама.

– И, Майлс, леля ти Джинджър и Стивън биха искали да те видят.

Майлс хвърли на Лус последна съчувствена усмивка, преди да се затътри през терасата към леля си.

Масите вече се опразваха, но Лус видя Ариана и Роланд да се смеят близо до бара. Групичка момичета–нефилими се тълпяха около Доун. Шелби стоеше до високо момче с изрусена коса и бледа, почти бяла кожа.

СБГ. Той трябваше да е. Беше се навел и се притискаше към Шелби, явно все още проявяващ интерес, но тя явно беше още ядосана. Толкова ядосана, че дори не забеляза Лус и Франческа да минават наблизо – бившето й гадже обаче ги видя. Погледът му се задържа върху Лус. Бледият, не съвсем син цвят на очите му беше зловещ.

После някой извика, че партито след главното празненство се мести на плажа, и Шелби отклони вниманието на СБГ, като му обърна гръб, с думите, че е по–добре да не я следва на партито.

– Иска ли ти се да можеше да се присъединиш към тях? – попита Франческа, докато се отдалечаваха от оживлението на терасата. Шумът и вятърът утихваха, докато вървяха по чакълената пътека обратно към спалните помещения, минавайки покрай редици наситенорозови бугенвилии. Лус започна да се пита дали заслугата за натрапчивото спокойствие не беше на Франческа.

– Не. – Лус доста харесваше всички тях, но ако трябваше да свърже думата иска ми се с нещо точно сега, то нямаше да е да отиде на някакво парти на плажа. Щеше да й се иска... е, добре де, не беше сигурна какво. Нещо, свързано с Даниел, в това поне беше сигурна – но какво? Да й каже какво става, може би. Вместо да я защитава, като крие нещо от нея, да й каже истината. Тя още обичаше Даниел. Разбира се, че го обичаше. Той я познаваше по–добре от всеки. Сърцето й биеше бясно всеки път, щом го видеше. Копнееше за него. Но колко добре, всъщност, го познаваше?

Франческа бе приковала очи върху тревата от двете страни на пътеката към спалните помещения. Едва доловимо, ръцете й се протегнаха на всяка от двете страни, като на балерина върху парапета, използван при балетните упражнения.

– Не лилии, и не рози – промърмори тя под нос, когато тесните връхчета на пръстите й започнаха да потрепват. – Какво беше тогава?

Разнесе се тих звук от тупване, сякаш някой изтръгваше растение с корените от градинска леха, а после, чудодейно, от двете страни на пътеката изникна бордюр от цветя, бели като лунни лъчи. Плътни, пищни и трийсет сантиметра високи, това не бяха просто какви да е цветя.

Бяха редки и изящни диви божури, с пъпки, големи колкото топки за бейзбол. Цветята, които Даниел беше донесъл на Лус, когато тя беше в болницата – а може би и други пъти преди. Израсли покрай пътеката в „Шорлайн“, те проблясваха в нощта като звезди.

– За какво беше това? – попита Лус.

– За теб – каза Франческа.

– За какво?

Франческа я докосна за миг по бузата.

– Понякога красивите неща се появяват в живота ни изневиделица. Невинаги можем да ги разберем, но трябва да им се доверим. Знам, че искаш да поставяш под въпрос всичко, но понякога си струва просто да имаш малко вяра.

Говореше за Даниел.

– Гледаш мен и Стивън – продължи Франческа, – и знам, че може би изглеждаме смущаващо. Дали го обичам? Да. Но когато дойде последната битка, ще трябва да го убия. Това е просто нашата реалност. И двамата знаем точно къде ни е мястото.

– Но му нямате доверие?

– Вярвам, че е верен на природата си – а тя е тази на демона. Трябва да вярваш, че хората около теб ще бъдат верни на природата си. Дори когато може да изглежда, че предават същността си.

– Ами ако не е толкова лесно?

– Ти си силна, Лус, независима от нищо или от никой друг. От начина, по който реагира вчера в кабинета ми, видях това в теб. И това ме направи много... щастлива.

Лус не се чувстваше силна. Чувстваше се глупаво. Даниел беше ангел, следователно истинската му природа трябваше да бъде добра. От нея се очакваше сляпо да приеме това? Ами нейната истинска природа? Не беше толкова просто. Лус ли беше причината всичко между тях да е толкова сложно? Дълго след като беше влязла в стаята си и беше затворила вратата зад гърба си, не можеше да си избие от главата думите на Франческа.

* * *

Около час по–късно, почукване на прозореца накара Лус да подскочи, както седеше загледана в загасващия огън в камината. Преди още да успее да стане, по стъклото на прозореца се разнесе второ почукване, но този път то прозвуча по–колебливо. Лус се надигна от пода и отиде до прозореца. Какво правеше Даниел отново тук? След като беше направил такъв голям въпрос от това колко опасно е да се виждат, защо продължаваше да се появява?

Тя дори не знаеше какво искаше Даниел от нея – освен да я измъчва, така, като го беше видяла да измъчва онези други нейни превъплъщения във вестителите. Или, както се беше изразил той, как беше обичал толкова много нейни превъплъщения. Тази вечер всичко, което искаше от него, беше да я остави на мира.

Тя разтвори рязко дървените капаци на прозорците, после бутна нагоре стъклото, като събори още едно от хилядите растения на Шелби. Подпря ръце на перваза, после рязко подаде глава в нощта, готова да се нахвърли върху Даниел.

Но на перваза в лунната светлина не стоеше Даниел.

Беше Майлс.

Беше сменил изисканите си дрехи, но не си беше сложил шапката на „Доджърс“. По–голямата част от тялото му беше обвита в сянка, но силуетът на широките му рамене се очертаваше ясно на фона на тъмносинята нощ. Свенливата му усмивка извика в отговор усмивка на лицето й. Той държеше златен рог на изобилието, пълен с оранжеви лилии, измъкнати от една от розетките за Празника на плодородието.

– Майлс – каза Лус. Усещаше думата някак странно в устата си. В нея се долавяше нотка на приятна изненада, когато преди миг беше толкова готова да се държи гадно. Сърцето й заби по–силно, и не можеше да спре да се хили.

– Не е ли щуро, че мога да мина от перваза на моя прозорец до твоя?

Лус поклати глава, също удивена. Дори не беше стъпвала в стаята на Майлс в момчешката част на общежитието. Дори не знаеше къде се намира.

– Виждаш ли? – Усмивката му стана по–широка. – Ако не беше наказана да не излизаш от кампуса, никога нямаше да разберем. Тук наистина е красиво, Лус; би трябвало да излезеш. Нали не те е страх от височини, или нещо такова?

Лус искаше да излезе навън на перваза заедно с Майлс. Просто не искаше някой да й напомня за онези пъти, когато беше излизала там с Даниел. Двамата бяха толкова различни. Майлс – надежден, мил, загрижен. Даниел – любовта на живота й. Само да беше толкова просто. Струваше й се нечестно, и невъзможно, да ги сравнява.

– Как така не си на плажа с всички? – попита тя.

– Не всички са долу на плажа. – Майлс се усмихна. – Ти си тук. – Той размаха пълния с цветя рог на изобилието във въздуха. – Донесох ги за теб от вечерята. Шелби е подредила всички тези цветя в своя край от стаята. Помислих си, че ти можеш да сложиш тези на бюрото си.

Майлс побутна ракитовия рог през прозореца към нея. Той преливаше от лъскавите оранжеви цветя. Черните им тичинки потрепваха на вятъра. Не бяха съвършени, няколко дори започваха да увяхват, но бяха толкова по–прекрасни от огромните божури, които Франческа беше накарала да разцъфнат. Понякога красивите неща се появяват в живота ни изневиделица.

Това беше може би най–милото нещо, което някой бе правил за нея в „Шорлайн“ – като се броеше и онзи път, когато Майлс беше проникнал в кабинета на Стивън да отмъкне книгата, за да може да помогне на Лус да се научи как да пристъпва през сянка. Или онзи път, когато Майлс я беше поканил да закусват, още първия ден, когато се запозна с нея. Или колко бързо Майлс я бе включил в плановете си за Деня на благодарността. Или пълната липса на негодувание върху лицето на Майлс, когато му бяха възложили да събира боклук, след като тя го беше въвлякла в неприятности заради това, че се беше измъкнал тайно. Или как Майлс...

Осъзна, че можеше да продължи цяла нощ. Отнесе цветята в другия край на стаята и ги сложи на бюрото си.

Когато тя се върна, Майлс й подаваше ръка да пристъпи през прозореца. Лус можеше да си съчини някакво извинение, нещо неубедително от рода, че не бива да нарушава правилата на Франческа. Или можеше просто да поеме ръката му, топла, силна и сигурна, и да се остави да се плъзне през прозореца. Можеше да забрави Даниел само за миг.

Отвън, небето беше обсипано с ярки звезди. Те проблясваха в черната нощ като диамантите на госпожица Фишър – но по–ясни, по–ярки, дори по–красиви. Оттук, балдахинът от червени дървета на изток от училището изглеждаше гъст и тъмен и изпълнен със зловещи поличби; на запад бяха неспирно кипящата вода и далечният проблясък на големия празничен огън, който пламтеше долу на ветровития плаж. Лус беше забелязала тези неща преди от издатината. Океан. Гора. Небе. Но всички други пъти, когато се беше намирала тук, Даниел бе поглъщал вниманието й. Почти я бе заслепявал, дотолкова, че никога не беше възприемала истински пейзажа.

Наистина беше изумителен.

– Вероятно се чудиш защо се отбих – каза Майлс, което накара Лус да осъзнае, че и двамата мълчаха от известно време. – Започнах да ти разказвам това по–рано, но... не... не съм сигурен...

– Радвам се, че намина. Започвате да ми става малко скучно тук, докато се взирах в огъня. – Тя му отправи една полу–усмивка.

Майлс натика ръце в джобовете си.

– Виж, знам, че ти и Даниел...

Лус неволно изпъшка.

– Права си. Не биваше дори да повдигам въпроса...

– Не, не изпъшках заради това.

– Просто... Знаеш, че те харесвам, нали?

– Ъм.

Разбира се, че Майлс я харесваше. Бяха приятели. Добри приятели.

Лус задъвка устната си. Сега се правеше на тъпа пред себе си, което никога не беше добър знак. Истината: Майлс я харесваше. И тя също го харесваше. Само как изглеждаше. Със сините си като океана очи и лекия кикот, който издаваше, всеки път, щом се засмееше. Плюс това, беше безспорно най–милият човек, когото беше срещала.

Но съществуваше Даниел, а преди него пак бе съществувал Даниел, и отново и отново Даниел – беше безкрайно сложно и заплетено.

– Оплесквам нещата. – Майлс трепна. – Когато всъщност исках единствено да ти пожелая лека нощ.

Тя вдигна поглед към него и откри, че той е свел очи към нея. Ръцете му се измъкнаха от джобовете, намериха нейните ръце, и ги стиснаха в пространството между гърдите на двамата. Той се наведе бавно, обмислено, давайки на Лус още един шанс да почувства прекрасната нощ около тях.

Тя знаеше, че Майлс ще я целуне. Знаеше, че не бива да му позволява. Заради Даниел, разбира се – но също и заради онова, което се беше случило, когато беше целунала Тревър. Първата й целувка. Единствената й целувка е друг, освен е Даниел. Възможно ли беше това, че бе обвързана е Даниел, да беше причината за смъртта на Тревър? Ами ако в мига, щом целунеше Майлс, тя... непоносимо й беше дори да мисли за това.

– Майлс. – Тя го отблъсна. – Не бива да правиш това. Да ме целуваш е – тя преглътна – опасно.

Той се засмя. Разбира се, че щеше да се засмее, защото не знаеше нищо за Тревър.

– Мисля, че ще рискувам.

Тя се опита да се отдръпне, но Майлс умееше да я накара да се почувства добре по отношение на почти всичко. Дори това. Когато устните му покриха нейните, тя затаи дъх, в очакване на най–лошото.

Но не се случи нищо.

Устните на Майлс бяха меки като перушина, целувайки я достатъчно нежно, че все още да го чувства като добрия си приятел – но точно толкова страстно, че да докаже, че там, откъдето бе дошла тази целувка, има и още. Ако тя го искаше.

Но дори и да нямаше пламъци, обгорена кожа, нито смърт или унищожение – а защо нямаше? – пак се предполагаше целувката да й се струва нередна. От толкова отдавна, нейните устни желаеха единствено устните на Даниел, през цялото време. Беше свикнала да мечтае за неговата целувка, неговата усмивка, неговите великолепни виолетови очи, тялото му, което прегръщаше нейното. Никога не би трябвало да има никой друг.

Ами ако беше сгрешила за Даниел? Ами ако можеше да бъде по–щастлива – или просто щастлива, и толкова – с друг?

Майлс се отдръпна, с едновременно щастливо и тъжно изражение.

– Е, лека нощ. – Извърна се, почти сякаш се канеше да хукне обратно към стаята си. Но после се обърна. И взе ръката й. – Ако някога изпиташ чувството, че нещата не се получават, със, знаеш... – Той вдигна очи към небето. – Аз съм тук. Просто исках да знаеш.

Лус кимна, вече борейки се с връхлитаща вълна от смущение. Майлс стисна ръката й, после се отправи в другата посока, подскачайки по наклонения покрив от дървени летви, обратно към онази страна на спалните помещения, където беше стаята му.

Останала сама, Лус прокара пръст по устните си, които Майлс току–що беше целунал. Дали следващия път, когато видеше Даниел, той щеше да се досети? Главата я болеше от всички възходи и провали през деня, и й се искаше да пропълзи в леглото. Докато се промъкваше обратно през прозореца в стаята си, тя се обърна за последен път да попие гледката, да запомни как беше изглеждало всичко в нощта, когато толкова много неща се бяха променили.

Но вместо звездите и дърветата и разбиващите се вълни, очите на Лус се спряха върху нещо друго зад един от многобройните комини на покрива. Нещо бяло и надигащо се. Чифт криле с преливащи се цветове.

Даниел. Приведен, само наполовина скрит от поглед, само на няколко стъпки от мястото, където тя и Майлс се бяха целували. Беше с гръб към нея. Главата му беше клюмнала.

– Даниел – повика го тя, усещайки как гласът й изневерява, докато изричаше името му.

Когато се обърна да я погледне, в изтерзаното изражение на лицето му се четеше истинска агония. Сякаш Лус току–що му бе изтръгнала сърцето. Той сгъна колене, разпери криле и отлетя в нощта.

Миг по–късно, той вече изглеждаше просто като още една звезда в искрящото черно небе.