Терзания

Шестнайсет дни

– Добре, хайде, давай, кажи ми: какво е най–чудноватото нещо в „Шорлайн“ досега?

Беше сряда сутрин преди часовете, и Лус седеше на огряна от слънцето маса за закуска на терасата, и двамата с Майлс пиеха чай. Той носеше модна жълта тениска с логото на „Сънкист“ отгоре, бейзболна шапка, смъкната точно над сините му очи, леки сандали и протрити джинси. Почувствала се вдъхновена от изключително либералните изисквания по отношение на облеклото в „Шорлайн“, Лус бе заменила обичайното си черно облекло. Носеше червена рокля с деколте и без ръкави и къса бяла плетена жилетка, които я караха да се чувства като в първия слънчев ден след дълъг дъждовен период.

Пусна пълна супена лъжица захар в чашата си и се засмя:

– Дори не знам откъде да започна. Може би от съквартирантката ми, която май се промъкна вътре точно преди изгрев тази сутрин, и отново беше изчезнала, преди да се събудя. Не, чакай, май е това, да имам занятие, водено от демонско–ангелска двойка. Или – тя преглътна – начинът, по който децата тук ме гледат, сякаш съм някаква легендарна особнячка. Свикнала съм да съм анонимна особнячка. Но злокобно известна чудачка...

– Не си злокобно известна. – Майлс отхапа огромна хапка си кроасана си. – Ще се заема да изясня тези въпроси един по един – каза, като дъвчеше.

Докато той попиваше ъгълчето на устата си със салфетка, Лус почти се удиви и почти се засмя на понякога безупречните му маниери на хранене. Не се сдържа и си го представи как като момче кара някакви префърцунени курсове по етикет в голф–клуба.

– Шелби е малко рязка – каза Майлс, – но може да бъде и много готина. Когато е в настроение за това. Не че някога съм виждал тази нейна страна. – Той се засмя. – Но така се говори. А съчетанието между Франки и Стивън отначало учуди и мен, ми те някак успяват да направят така, че да се получи. Това е нещо като небесен баланс. По някаква причина, фактът, че присъстват и двете страни, дава на учениците тук най–голяма свобода да се развиват.

Ето я пак тази дума. Да се развиват. Тя си спомни, че Даниел и беше използвал, когато най–напред й каза, че няма да се запише заедно с нея в „Шорлайн“. Но да се развива в какво отношение? Това можеше да важи само за децата–нефилими. Не за Лус, която бе единственото същество от изцяло човешки произход в своя клас от полу–ангели, очакваща, докато на нейния ангел му скимнеше да се спусне обратно, за да я спаси.

– Лус – каза Майлс, прекъсвайки мислите й. – Причината, поради която хората те зяпат, е че всички са чували за теб и Даниел, но никой не знае истинската история.

– Затова вместо просто да ме попитат...

– Какво? Дали вие двамата наистина го правите върху облаците? Или пък, дали неговата буйна, нали се сещаш, „слава“, никога завладява смъртното ти... – той спря, долавяйки ужасено го изражение върху лицето на Лус, после преглътна с усилие. – Съжалявам. Искам да кажа, права си, те наистина оставят това да се раздуе в някакъв огромен мит. Всички други, тест. Аз се опитвам да не... хм... се отдавам на размишления. – Майлс остави чая си на масата и се загледа в салфетката си. – Може би ми се струва твърде лично, за да питам за това.

Майлс премести поглед и сега се взираше в нея, но това не накара Лус да изпита нервност. Вместо това ясносините му очи и леко крива усмивка й напомняха за отворена врата, подкана да заговори за някои от нещата, които все още не беше успяла да каже на никого. Колкото и неприятно да беше, Лус разбираше защо Даниел и господин Коул й бяха забранили да опитва да се свърже с Кали или с родителите си. Но именно Даниел и господин Коул я бяха записали в „Шорлайн“. Именно те бяха казали, че ще й е добре тук. Така че тя не виждаше никаква причина да пази историята си в тайна от някого като Майлс. Особено след като той вече знаеше някаква версия на истината.

– Това е дълга история – каза тя. – В буквалния смисъл. И] все още не я знам цялата. Но, в общи линии, Даниел е важен ангел. Предполагам, че е бил някаква важна клечка преди падението. – Тя преглътна, изпълнена с нежелание да срещне погледа на Майлс. Чувстваше се нервна. – Поне е бил такъв, докато се влюбил в мен.

Всичко започна да се излива от нея. Всичко от първия й ден в „Меч и Кръст“, до това, как Ариана и Габ се грижеха за нея? Как Моли и Кам й се присмиваха, до мъчителното, присвиващо стомаха чувство, когато видя своя снимка от предишен живот. Смъртта на Пен и как я съкруши тя. Странната, нереална битка в гробището. Лус пропусна някои от свързаните с Даниел подробности – съкровени мигове, които бяха споделили... но когато свърши, смяташе, че е представила на Майлс пълна картина на онова, което се беше случило – и, надяваше се, бе разпръснала мита за интригата си поне за един човек.

Накрая почувства как й олеква:

– Леле. Всъщност никога не съм разказвала това на никого. Наистина е хубаво да го кажа на глас. Сякаш е по–истинско сега, след като го признах на някой друг.

– Можеш да продължиш, ако искаш – рече той.

– Знам, че съм тук само за кратко – каза тя, – И в известен смисъл мисля, че „Шорлайн“ ще ми помогне да свикна с хората – искам да кажа, ангелите като Даниел. И нефилимите като теб. Но все още се чувствам не на място. Сякаш се преструвам ни нещо, което не съм.

Майлс кимаше и се съгласяваше с Лус през цялото време, докато тя разказваше историята си, но сега поклати глава:

– Няма начин – фактът, че си смъртна, прави цялата истории още по–впечатляваща.

Лус огледа бързо терасата. За първи път забеляза ясна линии разделяща масите на децата–нефилими от останалите ученици. Нефилимите заемаха всички маси в западния край, най–близо до водата. Бяха по–малко на брой, не повече от двайсет, но заемаха много повече маси, понякога – само с по едно дете на маса, която можеше да побере шест души, докато останалите деца трябваше да се сместят натясно на останалите маси в и източния край. Например Шелби, която седеше сама, мъчейки се да задържи въпреки ожесточения вятър вестника, който се минаваше да чете. В пространството между двете зони имаше много свободни места, но изглежда, че никой от не–нефилимите не обмисляше варианта да го прекоси и да седне с „надарените“ деца.

Лус беше срещнала някои от останалите деца без особени дарби вчера. След обяда часовете се провеждаха в главната сграда съвсем не така впечатляваща в архитектурно отношение, – където се преподаваха по–традиционни предмети: биология, геометрия, европейска история. Някои от тези ученици изглеждаха мили, но Лус долавяше неизречена дистанция – само защото тя беше от „даровитите“ – която пресичаше възможността за разговор.

– Не ме разбирай погрешно. Успях да се сприятеля с някои от тези момчета. – Майлс посочи към една многолюдна маса. – Всеки ден бих предпочел Конър или Еди, пред който и да е от нефилимите за един любителски мач по американски футбол. Но сериозно – мислиш ли, че някой от онези там би могъл да се справи с онова, е което си се справила ти, и да доживее да разказва за това?

Лус разтри врата си и почувства как в ъгълчетата на очите й парят сълзи. Споменът за кинжала на мис София още бе свеж в паметта й, и тя никога не можеше да мисли за онази нощ, без сърцето й да се свие от болка за Пен. Смъртта й беше толкова безсмислена. Нищо от това не беше честно.

– Едва оживях – каза тя тихо.

– Да – каза Майлс, като трепна. – За тази част съм чувал. Странно е: Франческа и Стивън смятат, че е много важно да ни учат за настоящето и за бъдещето, но всъщност не и за миналото. Има нещо общо е това, да ни покажат какви са правата ни.

– Какво имаш предвид?

– Питай ме каквото и да е за голямата битка, която се задава, и за ролята, която един здрав и силен нефилим като мен може да играе в нея. Но колкото до ранните събития, за които говореше, нито един от уроците не навлиза истински в тази материя. И като говорим за това – Майлс посочи към терасата, която се опразваше, – трябва да вървим. Искаш ли пак да го направим някой път?

– Определено. – И Лус наистина го мислеше: харесваше Майлс. Беше много по–лесно да говори с него, отколкото с всеки друг, когото бе срещнала досега. Беше дружелюбен и притежаваше онова чувство за хумор, което на мига предразполагаше Лус и я караше да се чувства спокойна. Но беше объркана от нещо, което той беше казал. Битката, която предстоеше. Битката на Даниел и Кам. Или битка с групата старейшини на мис София? Щом дори нефилимите се готвеха за нея, в какво положение поставяше това Лус?

* * *

Стивън и Франческа имаха навика да се обличат в допълващи се цветове, в които изглеждаха по–подходящо облечени за фотосесия, отколкото за лекция. През втория ден на Лус в „Шорлийн“, Франческа носеше златисти обувки с почти осемсантиметрови остри и тънки токчета и тясна в горната част, леко разширяваща се надолу рокля в тиквен цвят. Роклята имаше хлабини панделка на деколтето и пасваше, почти точно, с оранжевата вратовръзка, която Стивън носеше с официалната си риза в цвят слонова кост и тъмносин блейзър.

Бяха зашеметяваща гледка, и Лус почувства привличане към тях, но не точно от типа „привличане към двойките“, както Доун беше предсказала предния ден. Докато наблюдаваше учителите си от чина си между Майлс и Джасмин, Лус се почувства привлечена към Франческа и Стивън по причини, по–близки до сърцето й: Те й напомняха за отношенията й с Даниел.

Макар че всъщност никога не ги бе виждала да се докосват, ми а го стояха близо един до друг – а то беше почти винаги – магнетизмът между тях почти караше стените да хлътват навътре. Разбира се, това имаше нещо общо с техните сили като паднали ангели, но сигурно беше свързано и с неповторимия ничии, по който бяха свързани. Лус не можеше да не им завиди. Те постоянно й напомняха за онова, което не можеше да има точно сега.

Повечето ученици бяха заели местата си. Доун и Джасмин увещаваха Лус да се включи в ръководния комитет, за да може им помага с планирането на всички тези удивителни светски мероприятия. Лус никога не си беше падала особено по и извънкласните занимания. Но тези момичета се бяха държали толкова мило с нея, а лицето на Джасмин изглеждаше така оживено и грейнало, когато говореше за една разходка с яхта, която планирали по–късно същата седмица, че Лус реши да се пробва с комитета. Точно добавяше името си към списъка, когато Стивън пристъпи напред, метна блейзъра си на масата зад гърба си, и безмълвно разпери ръце отстрани до тялото си.

Като че бе призована, една отломка от наситено черна сянка сякаш се отдели от сенките на една от секвоите точно отвън пред прозореца. Тя се отлепи от тревата, после придоби форма и се метна светкавично в стаята през отворения прозорец. Беше бърза, и там, където премина, денят притъмня, а стаята потъна в мрак.

Лус ахна по навик, но не беше единствената. Всъщност повечето ученици нервно се отдръпнаха назад на чиновете си, когато Стивън започна да върти сянката. Просто пъхна ръце в нея и започна да дърпа и извива все по–бързо и по–бързо, сякаш се бореше с нещо. Скоро сянката се въртеше пред него толкова бързо, че очертанията й се замъглиха, като спиците на въртящо се колело. От вътрешността й се разнесе силен порив на вятър с мирис на плесен, който отметна косата на Лус назад от лицето й.

С ръце, чиито жили се изопваха от усилието, Стивън оформи сянката, превръщайки я от сплескана, безформена маса в стегната, черна сфера, не по–голяма от грейпфрут.

– Ученици – каза той, като хладнокръвно подхвърли кръжащата топка мрак на няколко сантиметра над пръстите си, – запознайте се с предмета на днешния урок.

Франческа пристъпи напред и прехвърли сянката в ръцете си. В обувките си на токчета беше висока почти колкото Стивън. И, предположи Лус, също толкова умело се справяше със сенките.

– Всички сте виждали вестителите в някакъв момент – каза тя, като вървеше бавно покрай подредените във форма на полумесец чинове на учениците, за да могат всички да погледнат по–добре. – А някои от вас — каза тя, като измери с поглед Лус, – дори имат известен опит в работата с тях. Но знаете ли наистина какво представляват те? Знаете ли какво могат да правят?

Клюкари, помисли си Лус, спомняйки си какво й беше казал Даниел в нощта на битката. Все още беше твърде нова в “Шорлайн“, за да извика отговора, без да се смущава, но изглежда, че никой от другите ученици не знаеше. Тя бавно вдигни ръка.

Франческа кимна с глава към нея:

– Лус.

– Те носят съобщения – каза тя, като придобиваше увереност, докато говореше, спомняйки си уверението на Даниел. – Но са безобидни.

– Пратеници, които носят съобщения, да. Но безобидни? – Франческа хвърли поглед към Стивън. Тонът й с нищо не издаваше дали Лус е права или греши, което накара Лус да изпита смущение.

Целият клас беше изненадан, когато Франческа отново отстъпи назад до Стивън, хвана от едната страна крайчеца на сянката, докато той сграбчи другия край, и я дръпна здраво.

– Наричаме това „надзъртане“ – каза тя.

Сянката се изду и се разтегли като балон, който някой е започнал да надува. Издаваше плътен гъргорещ звук, докато чернотата й се разкриви, и се показаха цветове, по–ярки и живи от всичко, което Лус бе виждала преди. Наситенозелено, проблясващо златно, лъскави като мрамор снопове розово и пурпурно. Цял вихрен свят от цветове, по–ярко проблясващи и по–ясни зад изчезваща мрежа от сянка. Стивън и Франческа още теглеха, като отстъпваха бавно назад, докато сянката придоби приблизително размера и формата на голям прожекционен екран. После спряха.

Не отправиха предупреждение, не казаха нищо от рода на: “Това, което ще видите“, и след един изпълнен с ужас миг Лус разбра защо. Нищо не можеше да ги подготви за това.

Хаосът от цветове се раздели, и най–сетне се уталожи в картина от отделни отчетливи форми. Пред тях се разкриваше гледка към някакъв град. Древен град с каменни стени... който гореше. Мръсен и задръстен от тълпи, поглъщан от гневни пламъци. Хора, хванати натясно от пламъците, с усти, превърнали се в тъмни празнини, издигащи ръце към небесата. И навсякъде – дъжд от ярки искри и горящи късчета огън, дъжд от смъртоносна светлина, която се приземяваше навсякъде и възпламеняваше всичко, до което се докоснеше.

Лус почти можеше да усети мириса на разложение и обреченост, нахлуващ през завесата на сянката. Беше ужасяващо за гледане, но най–странната част, до този миг, беше, че нямаше никакъв звук. Други ученици около нея навеждаха глави сякаш се опитваха да възпрат някакъв вой, някакъв писък, който Лус не можеше да различи. Нямаше нищо, освен пълна тишина, докато гледаха как умират още и още хора.

Когато вече не беше сигурна дали стомахът й ще е в състояние да издържи още много, фокусът на изображението се измести, някак се отдалечи, и Лус можа да го види от разстояние. Гореше не един, а два града. Осени я странна идея – тихо, леко, като спомен, който винаги беше имала, но не се беше сещала за него от известно време. Разбра какво гледаха: Содом и Гомор, два града в Библията, два града, разрушени от Бог.

После, сякаш щракваха електрически ключ, за да изгасят лампа, Стивън и Франческа щракнаха с пръсти и образът изчезна. Останките от сянката се разбиха на малък черен облак от пепел, който накрая се разстла по пода на класната стая. Всички ученици около Лус сякаш бяха затаили дъх.

Лес не можеше да откъсне очи от мястото, където се беше намирала сянката. Как го беше направила? Сянката отново започваше да става плътна, късовете мрак се сливаха, връщайки се бавно към сянка с по–позната форма. Приключил задачата си, вестителят започна да се промъква мудно по настилката на пода, после се плъзна право навън от класната стая, като сянка, хвърлена от затворена врата.

– Може би се питате защо току–що ви подложихме на това – каза Стивън, обръщайки се към класа. Той и Франческа се спогледаха разтревожено, докато оглеждаха бързо стаята. Доун мълчеше на чина си.

– Както знаете – каза Франческа – през повечето време по този предмет предпочитаме да се съсредоточаваме върху това, което вие като нефилими притежавате силата да правите. Как можете да промените нещата към по–добро, как всеки от вас може да реши да определи това. Предпочитаме да гледаме напред, вместо назад.

– Но това, което видяхте днес – каза Стивън, – не беше просто урок по история с невероятни специални ефекти. И това, което видяхте, не бяха само призовани от нас образи. Не, това, което виждахте, бяха истинските Содом и Гомор, така, както бяха разрушени от Великия тиранин, когато той...

– Кхъм–кхъм–кхъм – прокашля се Франческа, размахвайки пръст. – Тук не приемаме лекомислената употреба на обидни имена.

– Разбира се. Тя е права, както обикновено. Дори аз понякога се увличам в пропаганда. – Стивън се усмихна сияйно на учениците. – Но както казвах, вестителите са нещо повече от обикновени сенки. Те могат да съдържат много ценна информация. В известен смисъл те наистина са сенки – но сенки на миналото, на отдавнашни и не така отдавнашни събития.

– Онова, което видяхте днес – завърши Франческа – беше просто демонстрация на едно неоценимо умение, което някои от вас може да успеят да овладеят и да впрегнат в употреба. Никой ден.

– Не е препоръчително да опитвате да го правите точно сега. – Стивън избърса ръце с кърпичка, която беше извадил от един джоб. – Всъщност, забраняваме ви да опитвате това, за да не изгубите контрол и да се изгубите в сенките. Но някой ден, може би, това ще бъде възможно.

Лус си размени бърз поглед с Майлс. Той й се усмихна с широко отворени очи, сякаш изпитваше облекчение да чуе това. Изобщо нямаше вид, че се чувства изключен от нещо, не и по начина, по който се чувстваше Лус.

– Освен това – каза Франческа – повечето от вас вероятно ще открият, че се чувстват изтощени. – Лус хвърли поглед из стаята към лицата на учениците, докато Франческа говореше, а гласът й имаше ефекта на алое върху слънчево изгаряне. Половината деца бяха със затворени очи, сякаш бяха упоени. – Това е съвсем нормално. Надзъртането в сенките има тежка цена. Нужна е доста енергия, за да погледнеш дори само няколко дни назад, но да се върнеш назад цели хилядолетия?... Е, можете и сами да почувствате ефекта. Предвид това – тя погледна Стивън – днес ще ви пуснем от час по–рано, за да си починете.

– Ще продължим утре, така че не забравяйте да си прочетете материалите за мигновеното изчезване – каза Стивън. – Свободни сте.

Учениците около Лус се надигнаха бавно от чиновете си. Изглеждаха замаяни, изтощени. Когато Лус се изправи, собствените й колене леко трепереха, но по някакъв начин се чувстваше по–малко разтърсена, отколкото явно бяха останалите. Пристегна жилетката около раменете си и излезе след Майлс от класната стая.

– Доста тежък материал – каза той, като вземаше стъпалата на слизане от верандата по две наведнъж. – Добре ли си?

– Добре съм – каза Лус. Наистина беше. – А ти?

Майлс разтърка челото си:

– Просто имам чувството, че наистина бяхме там. Радвам се, че ни пуснаха от час по–рано. Май имам нужда от малко дрямка.

– Сериозно! – добави Доун, като се появи зад тях на виещата се пътека, водеща обратно към спалните помещения. – Това беше последното, което очаквах от тази сряда сутрин. Толкова съм омаломощена точно сега.

Вярно беше: Унищожението на Содом и Гомор бе ужасяващо. Толкова реално, че на Лус все още й се струваше, че кожата й е нагорещена от буйните пламъци.

Тръгнаха по прекия път към спалните помещения – заобиколиха откъм северния край на столовата и влязоха в сянката на секвоите. Беше странно да видят кампуса толкова пуст, докато другите деца в „Шорлайн“ още бяха в час в главната сграда. Един по един нефилимите се отделиха от пътеката и отидоха направо да си легнат.

С изключение на Лус. Тя не беше уморена, изобщо. Вместо юни се чувстваше странно изпълнена е енергия. Отново й се прииска Даниел да беше там. Отчаяно имаше нужда да поговори с него за демонстрацията на Франческа и Стивън – и да разбере защо не й беше казал по–рано, че в сенките имаше нещо повече от това, което тя можеше да види.

Пред Лус бяха стълбите, които водеха нагоре към спалното й помещение. Зад нея – гората от червени дървета. Закрачи пред входа на спалното помещение: не искаше да влиза вътре, ме искаше да заспи след всичко това и да се преструва, че не го е видяла. Франческа и Стивън едва ли се бяха опитвали да уплашат учениците: вероятно намерението им беше да ги научат на нещо. Нещо, което не можеха да кажат направо. Но ако вестителите носеха послания и отгласи от миналото, тогава каква беше целта и смисълът на онзи, който току–що бяха показали?

Тя влезе в гората.

Часовникът й показваше единайсет сутринта, но под тъмния балдахин от дървета сякаш бе полунощ. Голите й крака настръхнаха, когато навлезе по–навътре в обвитата в сенки гора. Не искаше да се замисля твърде много за това: мисленето само щеше да увеличи шансовете да се изплаши и да изостави плана си. Готвеше се да навлезе в неизследвана територия. Забранена територия.

Смяташе да призове вестител.

Беше причинявала на вестителите разни неща преди. Най–първият път беше, когато ощипа един по време на час, за да му попречи да се вмъкне в джоба й. И онзи път в библиотеката, когато бе отблъснала един от Пен. Бедната Пен. Лус нямаше как да не се запита какво ли послание беше пренасял онзи вестител. Ако знаеше как да борави с него тогава, така, както Франческа и Стивън се бяха справили с онзи днес... дали щеше да успее да спре онова, което се случи?

Тя затвори очи. Видя Пен, отпусната до стената, с облени и кръв гърди. Загиналата й приятелка. Не. Твърде болезнено беше да си спомня за онази нощ, а и това никога не водеше Лус до никъде. Всичко, което можеше да направи сега, беше да гледа напред.

Наложи й се да отблъсне студения страх, сграбчил като с хищни нокти вътрешностите й. Прокрадващ се черен познат силует, който се спотайваше покрай истинската сянка на нисък клон от секвоя едва на десетина метра пред нея.

Тя пристъпи към него, и вестителят се отдръпна. Като се опитваше да не прави никакви внезапни движения, Лус продължи да настъпва, все по–близо и по–близо, като се опитваше със силата на волята си да внуши на сянката да не се изплъзва.

Ето.

Сянката потрепна под клона на дървото, но си остана на мястото.

С бясно биещо сърце, Лус се опита да се успокои. Да, в тази гора беше тъмно; и да, никой не знаеше къде е тя; и да, определено, имаше вероятност доста време никой да не забележи отсъствието й, ако нещо се случеше – но нямаше причина да изпада в паника. Нали? Тогава защо се чувстваше завладяна от разяждащ страх? Защо ръцете й започваха да треперят по същия начин, както когато виждаше сенките като малка, много преди да научи, че са безобидни, в общи линии?

Време беше да предприеме нещо. Можеше или да си стои замръзнала тук завинаги, или да се поддаде на страха, да изостави плана си и да се върне намусено в пансиона, или...

Ръката й се изпъна рязко, вече без да трепери, и улови създанието. Измъкна го и го притисна здраво към гърдите си, изненада я тежестта му, от това колко студено и влажно беше. Като мокра хавлиена кърпа. Ръцете й трепереха. Какво трябваше да прави с него сега?

Образът на горящите градове проблесна бързо в ума й. Лус се запита дали можеше да понесе да види това съобщение сама. Дали можеше дори да разбере как да отключи тайните му. Как ставаха тези неща? Всичко, което Франческа и Стивън бяха направили, беше да дърпат.

Като затаи дъх, Лус прокара пръсти по перестите ръбовете на сянката, улови я здраво, и леко дръпна. За нейна изненада, пазителят бе податлив, почти като маджун, и приемаше всяка приложена от ръцете й форма. Като правеше гримаси, тя се отида да го моделира във формата на квадрат. В нещо като екрана, който беше видяла учителите й да оформят.

В начало беше лесно, но изглежда, че колкото повече Лус се опиташе да разтегли сянката, толкова по–неподатлива и скована ставаше тя. И всеки път щом преместеше ръце, за да дръпне една част, останалото се присвиваше в студена, буцеста черна маса. Скоро тя беше останала без дъх и бършеше с ръка потта от челото си. Не искаше да се отказва. Но когато сянката запозна да вибрира, Лус изпищя и я пусна на земята.

Тя на мига се стрелна в дърветата. Едва след като изчезна, Лус осъзна: онова, което вибрираше, не бе сянката. А клетъчния телефон в раницата й.

Беше свикнала да няма такъв. До този момент дори беше забравила, че господин Коул й беше дал стария си телефон, преди да я качи на самолета за Калифорния. Беше почти напълно зареден, ако не броим това, че той щеше да има как да се свърже с нея, да я държи в течение какви измислени истории разказва на родителите й, които още смятаха, че тя е в „Меч и Кръст" – така че когато Лус говореше с тях, да може да ги лъже ти последователно.

Никой освен господин Коул дори нямаше номера й. А по десетина дразнещи съображения за сигурност, Даниел не й беше предоставил начин да се свързва с него. А сега телефонът бе провалил първия истински напредък на Лус с една сянка.

Тя го измъкна и отвори текстовото съобщение, което господин Коул току–що беше изпратил:

Обади се на родителите си. Те смятат, че имаш отлична оценка на тест по история, който току–що съм ви възложил. И че другата седмица ще се пробваш да влезеш в отбора по плуване. Не забравяй да се преструваш, че всичко е наред.

И второ съобщение, минута по–късно:

Наред ли е всичко?

Лус намръщено натика телефона в раницата си и закрачи тежко през плътния слой иглички от червено дърво към периферията на гората, към спалните помещения. Тестовото съобщение я накара да се зачуди за останалите деца в „Меч и Кръст“. Дали Ариана беше още там, и ако да, на кого изпращаше книжни самолетчета по време на часовете? Дали Моли си беше намерила някой друг, когото да превърне в свой враг сега, когато Лус я нямаше вече? Или и двете бяха продължили нататък, след като Лус и Даниел си бяха отишли? Дали Ранди се беше хванала на историята, че родителите на Лус са я накарали да се прехвърли? Лус въздъхна. Беше й омразно да не казва истината на родителите си, беше й ужасно неприятно, че не може да им каже колко отдалечена се чувства и колко самотна.

Но телефонно обаждане? От всяка лъжлива дума, която изречеше – отлична бележка на измислен тест по история, явяване на проби за някакъв несъществуващ отбор по плуване – само щеше да й стане още по–мъчно за вкъщи.

Господин Коул сигурно си беше загубил ума – да й казва да им се обажда и да лъже. Но ако кажеше на родителите си истината – действителната истина – те щяха да си помислят, че тя си е загубила ума. А ако не се свържеше с тях, те щяха да разберат, че нещо става. Щяха да отидат в „Меч и Кръст“, да разберат, че я няма, и тогава какво?

Можеше да им прати имейл. С имейл нямаше да е толкова трудно да лъже. Това щеше да й даде няколко дни, преди да се наложи да им позвъни. Щеше да им прати имейл тази вечер.

Излезе от гората, стъпи на пътеката, и ахна. Наистина беше мощ. Погледна назад към гъстата, сенчеста гора. Колко време бе стояла там със сянката? Хвърли поглед към часовника си. Беше осем и половина. Беше пропуснала обяда. И следобедните си занятия. И вечерята. В гората беше толкова тъмно, че изобщо не бе забелязала как минава времето, но сега всичко я връхлетя с пълна сила. Беше уморена, беше й студено и беше гладна.

* * *

След три погрешни завоя в подобното на лабиринт спално помещение, Лус най–после откри вратата на стаята си. Безмълвно надявайки се, че Шелби ще е там, където изчезваше всяка нощ – където и да беше това – Лус пъхна големия си, старомоден ключ в ключалката и завъртя дръжката на вратата.

Лампите бяха изгасени, но в камината гореше огън. Шелби се беше разположила с кръстосани крака на пода, със затворени очи, и медитираше. Когато Лус влезе, едното й око се отвори рязко, с вид, сякаш беше ужасно подразнено от гледката пред него.

– Съжалявам – прошепна Лус, като се отпусна в стола пред бюрото най–близо до вратата. – Не ми обръщай внимание. Преструвай се, че ме няма.

За известно време Шелби направи точно това. Затвори злобното си око и се върна към медитирането, и в стаята се възцари спокойствие. Лус включи компютъра, който вървеше заедно с бюрото й, и се втренчи в екрана, като се опитваше да измисли възможно най–безобидното съобщение до родителите си – и, след като така и така се беше захванала, до Кали, която през цялата изминала седмица изпращаше до пощенската й кутия неспирен поток от непрочетени имейли.

Като печаташе възможно най–бавно, така че почукванията по клавиатурата да не дадат на Шелби още една причина да я мрази, Лус написа:

Скъпи мамо и татко, много ми липсвате. Просто исках да ви драсна един ред. Животът в „Меч и Кръст“ е хубав.

Усети присвиване в гърдите, докато се напрягаше да попречи на пръстите си да напишат: „Доколкото знам, никой друг не е умрял тази седмица “.

„Все още се справям чудесно по всички предмети“, застави се тя да напише вместо това. „Може дори да се пробвам за отбора по плуване!

Лус погледна навън през прозореца към ясното, звездно небе. Трябваше да приключва бързо. В противен случай щеше да изгуби самообладание.

Чудя се дали това дъждовно време ще престане... Предполагам, че такъв е ноември в Джорджия!

С обич, Лус.

Копира съобщението в нов имейл до Кали, промени няколко определени думи, премести мишката върху бутона „Изпрати“, затвори очи, щракна с мишката два пъти и сведе унило глава. Беше ужасна лъжлива дъщеря, приятелка–лъжкиня. И какво си беше мислила? Това бяха най–скалъпените, най–сигнализиращите за някаква нередност имейли, писани някога. Само щяха да стреснат хората.

Стомахът й изкъркори. Втори път, по–високо. Шелби се прокашля.

Лус се извъртя рязко в стола си с лице към момичето само за да открие Шелби със стъпала, разперени на ширината на бодрата, ръце, разперени на ширината на раменете, и насочени и напред пръсти на ръцете. Лус почувства как сълзите набъбват в ъгълчетата на очите й:

– Гладна съм, ясно? Защо не подадеш оплакване, и не поискаш да ме прехвърлят в друга стая?

Шелби спокойно подскочи напред върху килимчето си за йога, рязко изопна ръка в молитвена поза, и каза:

– Просто смятах да ти кажа за онази кутия с органични макарони със сирене в чекмеджето ми за чорапи. Не е нужно да проливаш сълзи. Божичко.

Единайсет минути по–късно Лус седеше под едно одеяло на леглото си с димяща купа макарони с много сирене, сухи очи, и съквартирантка, която изведнъж беше престанала да я мрази.

– Не плачех от глад – поиска да поясни Лус, макар че макароните със сирене бяха толкова вкусни, подаръкът – така неочаквано мил от страна на Шелби, че почти извика нови сълзи в очите й. Лус искаше да се разкрие, да поговори откровено с никого, а Шелби беше... ами, просто беше налице. Не беше станала напълно дружелюбна, но да сподели скрития си запас от храна беше огромна стъпка за човек, който досега почти не беше разговарял с Лус. – Имам, хм, имам някои семейни проблеми. Просто е трудно да съм далече.

– Уаа–уаа – каза Шелби, докато дъвчеше шумно макароните в собствената си купа. – Нека позная – родителите ти са все още щастливо женени.

– Не е честно – каза Лус, като седна в леглото. – Нямаш представа какво съм преживяла.

– А ти имаш ли някаква представа през какво съм минала аз? – Шелби загледа настойчиво Лус, докато я накара да се почувства неудобно. – Не мисля. Виж, ето какво съм аз: Единствено дете, отгледано от самотна майка. Проблеми с баща ми? Може би. Истинско изпитание като съквартирантка, защото мразя да деля нещо с някого? Почти със сигурност. Това, което не мога да понасям обаче, е някаква си миловидна, разглезена до безобразие сладурана с щастлив семеен живот и фантастично гадже да цъфне на моя територия, за да хленчи за нещастната си далечна любовна история.

Лус си пое въздух през зъби:

– Изобщо не става въпрос за това.

– О, не, така ли? Просвети ме.

– Аз съм измамница – каза Лус. – Аз... лъжа хората, които обичам.

– Лъжеш фантастичното си гадже? – Очите на Шелби се присвиха, по начин, който накара Лус да си помисли, че съквартирантката й може би наистина проявява интерес.

– Не – промърмори Лус. – Дори не говоря с него.

Шелби се облегна назад на леглото на Лус и облегна крака така, че опираха в долния край на горното легло.

– Защо не?

– Това е дълга, глупава и сложна история.

– Е, всяко момиче с поне половин мозък знае, че има само едно нещо, което да направиш, когато скъсаш с гаджето си...

– Не, не сме скъсали... – каза Лус, точно в същия момент, когато Шелби каза:

– Промени си косата.

– Да си променя косата?

– Ново начало – каза Шелби. – Аз съм боядисвала моята оранжево, орязвала я съм я сама с ножица. По дяволите, веднъж дори я обръснах, след като този смотаняк наистина ми разби сърцето.

На тоалетката в отсрещния край на стаята беше закрепено малко овално отгледало с натруфено украсена дървена рамка. От мястото си на леглото Лус видя отражението си. Остави купата с макарони и се изправи, за да се приближи.

Беше орязала косата си след случилото се с Тревър, но онова беше различно. По–голямата част от нея и без друго беше наранена. А когато беше пристигнала в „Меч и Кръст“, беше отрязала косата на Ариана. И въпреки това, Лус смяташе, че разбира какво имаше предвид Шелби, като казваше „ново начало". Можеше да се превърнеш в някой друг, да се престориш, да не си човекът, преживял толкова много сърдечни страдания. Макар че – слава Богу – Лус не оплакваше окончателната загуба на връзката си с Даниел, тя скърбеше за всевъзможни други загуби. Пен, семейството си, животът, който бе имала някога, преди положението да стане толкова заплетено.

– Наистина го обмисляш, нали? Не ме карай да измъквам кислородната вода изпод мивката.

Лус прокара пръсти през късата си черна коса. Какво щеше да си помисли Даниел? Но ако той искаше да е щастлива тук, докато успееха да се съберат отново, тя трябваше да се освободи от онова, което бе представлявала в „Меч и Кръст“.

Обърна се и погледна Шелби в лицето:

– Донеси шишето.