Терзания

Шест дни

Докато ги буташе припряно през лабиринта на тъмното казино, Ариана се движеше, сякаш имаше нощно зрение.

– Запазете самообладание, вие тримата – пропя тя. – Ще ви измъкна оттук за миг.

Тя стискаше здраво китката на Лус, а Лус на свой ред държеше ръката на Майлс; Майлс държеше тази на Шелби, докато тя ругаеше колко унизително е, че трябва да бъде начело на бягството.

Ариана ги водеше безпогрешно, и макар че Лус не я виждаше какво прави, чуваше как хората сумтят и възклицават, докато Ариана ги изблъскваше с рамо настрани. От време на време се провикваше „Съжалявам!“, „Опа“ и „Извинете!“

Поведе ги надолу по тъмни коридори, задръстени с нервни туристи, които използваха клетъчните си телефони като фенерчета. Нагоре, по още по–тъмни стълбища, които бяха задушни поради дългото им неизползване, и претъпкани с празни картонени кутии. Накрая отвори с ритник един авариен изход, като ги въведе през него и излязоха на тъмна, тясна алея.

Уличката беше сбутана между „Мираж“ и друг извисяващ се хотел. От редица контейнери за смет лъхаше противен мирис на скъпа развалена храна. Слабо течаща киселинно–зелена вода образуваше противна рекичка, която разделяше уличката наполовина. Право напред, в средата на ярката, оживена, осветена от неонови лампи ивица старовремски уличен часовник удари дванайсет.

– Аххх. – Ариана вдиша дълбоко. – Началото на още един великолепен ден в Града на греха. Обичам да го започвам както трябва, с голяма закуска. Кой е гладен?

– Ъм...ъъ... – Шелби заекна, като погледна към Лус, после – към Ариана, след това – към казиното. – Току–що, какво... Как...

Погледът на Майлс бе прикован върху лъскавия, мраморнобял белег, който се спускаше от едната страна на врата на Ариана. Лус вече беше свикнала с Ариана, но беше ясно, че приятелите й не знаеха как да я възприемат.

Ариана размаха пръст към Майлс:

– Този младеж изглежда, сякаш може да погълне количество гофрети, равно на собственото му тегло. Хайде, знам една мърлява закусвалня.

Докато потропваха по алеята към уличката, Майлс се обърна към Лус и изрече само с устни:

– Това беше невероятно.

Лус кимна. Можеше единствено да се стреми да не изостава от Ариана, докато тя подтичваше. Вера. Не можеше да се съвземе. Всички онези спомени, зърнати в един миг. Бяха болезнени и зашеметяващи, и тя можеше само да си представи какво е било усещането за Вера. Но за Лус те бяха и дълбоко удовлетворяващи. Повече отколкото при което и да е от другите й надзъртания през вестителите досега, този път имаше чувството, че е преживяла един от миналите си животи. Странно, беше видяла и нещо, за което дори не бе мислила: Предишните й превъплъщения имаха свой живот. Живот, който е бил пълноценен и значим, преди да се появи Даниел.

Ариана ги отведе до една закусвалня от веригата ИХОП – схлупена кафява сграда с гипсова мазилка, която изглеждаше толкова стара, че сигурно предшестваше по време всичко друго. Изглеждаше по–тясна и печална от други заведения от тази верига.

Шелби влезе първа, провирайки се през остъклените врати, при което евтините звънчета, залепени с изолирбанд отгоре, пропяха леко. Сграбчи шепа ментови бонбони от купата до касата, а после се настани в едно сепаре в далечния заден ъгъл. Ариана се вмъкна до нея, докато Лус и Майлс се настаниха от другата страна на тапицираното с напукана оранжева кожа сепаре.

С изсвирване и бърз кръгообразен жест, Ариана поръча питиета на закръглената, хубавичка сервитьорка със затъкнат в косата молив.

Останалите се съсредоточиха върху дебелото, подвързано с телена спирала ламинирано меню. Обръщането на страниците беше истинска битка срещу отдавна полепналия кленов сироп, който събираше страниците – и добър начин да избегнат разговорите за затруднението, от което току–що се бяха измъкнали на косъм.

Накрая Лус трябваше да попита:

– Какво правиш тук, Ариана?

– Поръчвам си нещо със странно име. „Рути Тути“, предполагам, защото тук нямат сандвичи с яйца и швейцарско сирене. Никога не мога да реша.

Лус забели очи. Не беше нужно Ариана да се прави на толкова скромна. Беше очевидно, че спасителната й акция не е била съвпадение.

– Знаеш какво имам предвид.

– Времената са странни, Лус. Реших да ги прекарам в също толкова странен град.

– Да, добре, те почти приключиха. Не са ли, според срока на примирието?

Ариана остави чашата си с кафе на масата и обви брадичката си с длани.

– Е, алелуя. В това училище все пак те учат на нещо.

– Да и не – каза Лус. – Просто дочух Роланд да казва нещо за това, как Даниел сигурно отброява минутите. Каза, че имало нещо общо с някакво примирие, но не знаех точно за колко минути говорим.

Зад нея тялото на Майлс сякаш се беше сковало при споменаването на Даниел. Когато сервитьорката пристигна да вземе поръчките им, той излая своята пръв, като почти тикна менюто обратно в ръцете й:

– Пържола и яйца, по–сурова.

– Оооо, колко мъжествено – каза Ариана, като изгледа Майлс одобрително, докато изпълняваше някаква детска броилка върху менюто, в опит да избере нещо. – Плодовото „Рути Тути“. – Произнесе го отчетливо и ясно, както би го казала самата кралица на Англия, като запази съвършено сериозно изражение.

– За мен наденички, обвити в бекон – каза Шелби. – Всъщност, нека да е омлет от белтъци, без сирене. О, какво по дяволите. Наденички в бекон.

Сервитьорката се обърна към Лус:

– Какво да бъде за теб, миличка?

– Традиционната закуска. – Лус се усмихна извинително от името на приятелите си. – Нека яйцата да са бъркани, без месото.

Сервитьорката кимна, отправяйки се с леки стъпки към кухнята.

– Добре, какво друго чу? – попита Ариана.

– Ъм. – Лус започна да си играе с гарафата сироп до солта и пипера. – Говореше се нещо за, нали се сещаш, края на света.

Като се подсмихваше, Шелби изсипа три туби течна сметана в кафето си.

– Краят на света! Наистина ли се връзваш на тези щуротии? Искам да кажа, от колко хилядолетия го чакаме? И човеците си мислят, че са търпеливи, понеже чакат от някакви си две хиляди години! Ха. Все едно нещо някога ще се промени.

Ариана имаше вид, сякаш само след секунда ще постави Шелби на място, но после остави кафето си на масата.

– Колко грубо от моя страна дори да не се представя на приятелите ти, Лус.

– Ъм, пие знаем коя си – каза Шелби.

– Да, в учебника ми по история на ангелите за осми клас имаше цяла глава, посветена на теб – каза Майлс.

Ариана изръкопляска.

– И ми казаха, че книгата е била забранена!

– Сериозно? Има те в учебник? – засмя се Лус.

– Защо си толкова изненадана? Не ме ли намираш за достойна да вляза в историята? – Ариана се обърна отново към Шелби и Майлс. – Сега, разкажете ми всичко за себе си. Трябва да знам с кого се мотае моето момиче.

– Роден в грехопадение невярващ нефилим. – Шелби вдигна ръка.

Майлс беше забил поглед в храната си.

– И бездарния пра–пра–пра–до девето коляно внук на ангел.

– Не е вярно. – Лус тупна Майлс по рамото. – Ариана, трябваше да видиш как ни помогна да пристъпим през тази сянка тази вечер. Беше страхотен. Затова сме тук, защото той е чел някаква книга, и докато се усетиш, може...

– Да, чудех се за това – каза саркастично Ариана. – Но повече ме тревожи тази. – Тя посочи към Шелби. Лицето на Ариана беше много по–сериозно, отколкото Лус беше свикнала. Дори нервните й светлосини очи изглеждаха овладени. – Точно сега моментът не е подходящ за каквито и да е родени в грях създания. Всичко се променя постоянно, но ще има ден за разплата. И ще трябва да изберете една или друга страна. – Ариана се беше втренчила съсредоточено в Шелби. – Всички трябва да знаем къде ни е мястото.

Преди някой да може да реагира, сервитьорката се появи отново, умело крепяща огромен кафяв пластмасов поднос с храна.

– Е, какво ще кажете за бързото обслужване? – попита тя. – Сега, за кого бяха наденичките в бекон...

– За мен! – Шелби посегна толкова бързо към чинията, че стресна сервитьорката.

– На някого да му трябва кетчуп?

Те поклатиха глави.

– Допълнително масло?

Лус посочи надолу към голямото колкото сладоледена топка парче масло, което вече беше върху палачинките.

– Всичко е тип–топ. Благодаря.

– Ако имаме нужда от нещо – каза Ариана, като се наведе и се усмихна широко към изрисуваното с бита сметана усмихнато лице върху чинията си – ще викаме.

– О, сигурна съм, че ти ще го направиш. – Сервитьорката се засмя, като пъхаше подноса под мишница. – Тя вика така, сякаш светът ще свърши. Всеки миг.

След като сервитьорката си тръгна, Ариана беше единствената, която се хранеше. Тя измъкна една синя боровинка от основата на палачинката, пъхна я в устата си, и облиза с наслада пръстите си. Накрая огледа набързо масата.

– Хайде де, яжте – каза тя. – Нищо хубаво няма в една студена пържола с яйца. – Тя въздъхна: – Хайде, хора. Чели сте учебниците по история. Не знаете ли процедурата...

– Аз не съм – каза Лус. – Нищо не знам.

Ариана засмука замислено вилицата си.

– Добър довод. В такъв случай, позволи ми да ти представя моята версия. Която във всеки случай е по–забавна от тази в учебниците по история, защото няма да цензурирам големите битки и проклятия и всички свързани със секса неща. В моята версия има всичко, освен триизмерни ефекти, които, трябва да кажа, са извънредно надценени. Гледали ли сте онзи филм с... – тя забеляза неразбиращите изражения върху лицата им. – О, няма значение. Окей, всичко започва преди хилядолетия. Сега, трябва ли да попълвам познанията ви за Сатаната?

– Повел ранна борба за надмощие срещу Бог. – Гласът на Майлс беше монотонен, сякаш повтаряше план за урок за трети клас, докато набождаше парче пържола с вилицата си.

– Преди това били страшно близки – добави Шелби, като заливаше обвитите си в бекон наденички със сос. – Искам да кажа, Бог наричал Сатаната своята утринна звезда. Така че не може да се каже, че Сатаната не е бил достоен или възлюбен.

– Но предпочитал да царува в ада, отколкото да служи в рая – вметна Лус. Може и да не беше чела учебниците по история на нефилимите, но беше чела „Изгубеният рай“, или поне изданието на „Клифс Ноутс“.

– Много хубаво. – Ариана се усмихна лъчезарно, навеждайки се към Лус. – Знаеш ли, Габ беше голяма приятелка с дъщерята на Милтън навремето. Обича да си приписва заслугата за тази фраза, а пък аз все й повтарям: „Не си ли вече любимка на достатъчно хора?“ Но както и да е. – Ариана се пресегна и загреба с вилицата си една хапка от яйцата на Лус.

– По дяволите, бива си ги. Можем ли да получим малко лют сос тук? – изрева тя към кухнята. – Добре, докъде бяхме стигнали?

– Сатаната – каза Шелби с пълна с палачинки уста.

– Правилно. И така. Говорете каквото си искате за El Diablo Grande, но той е – Ариана тръсна глава – донякъде отговорен за това, че въвежда сред ангелите представата за свободната воля. Искам да кажа: Наистина даде на нас, останалите, повод да се замислим. На чия страна ще застанеш? Когато им беше даден избор, много ангели паднаха.

– Колко много? – попита Майлс.

– Падналите ли? Достатъчно, за да предизвикат един вид патова ситуация. – За миг Ариана изглеждаше замислена, после направи гримаса и подвикна на сервитьорката: – Лют сос! Съществува ли в това заведение?

– Ами ангелите, които паднали, но не взели страната на... – Лус млъкна рязко, сетила се за Даниел. Даваше си сметка, че шепне, но това й се струваше наистина твърде важна тема, за да я обсъжда насред някаква закусвалня. Дори и в почти празна закусвалня посред нощ.

Ариана също сниши глас:

– О, има много ангели, които са паднали, но технически погледнато все още са в съюз с Бог. Но пък има и такива, присъединили се към Сатаната. Наричаме ги демони, макар че са просто паднали ангели, които са направили наистина лош избор.

Не че за някого е било лесно. След Падението, ангелите и демоните са редом едни до други, разделени, дрън, дрън, дрън. – Тя обилно намаза с масло отвора на палачинката. – Но всичко това може скоро да се промени.

Лус сведе поглед надолу към яйцата си, без да може да хапне.

– Значи, ъм, преди, ти май намекваше, че моята вярност има нещо общо с това? – Шелби изглеждаше малко по–склонна да се доверява, отколкото обикновено.

– Не точно твоята. – Ариана поклати глава. – Знам, че изглежда, сякаш всички сме били в несигурно положение преди. Но в края на краищата, нещата ще се сведат дотам, един силен ангел да избере страна. Когато това се случи, везните най–после се накланят. Тогава има значение на коя страна си.

Думите на Ариана напомниха на Лус как беше заключена горе в онзи малък параклис с мис София, как тя все повтаряше, че съдбата на вселената има нещо общо с Лус и Даниел. Тогава й беше прозвучало безумно, а мис София наистина беше луда. И макар да не беше сигурна точно за какво говорят всички, знаеше, че има нещо общо със завръщането на Даниел.

– Даниел е – каза тя тихо. – Ангелът, който може да наклони везните, е Даниел.

Това обясняваше агонията, която той носеше със себе си през цялото време, като двутонен куфар. Обясняваше защо е бил далече от нея толкова дълго. Единственото, което не обясняваше, беше защо изглеждаше, че Ариана изпитва съмнения на чия страна ще се наклонят везните. Коя страна ще спечели войната.

Ариана отвори уста, но вместо да отговори, отново нападна чинията на Лус.

– Мога ли да получа малко проклет лют сос? – изкрещя тя.

Върху масата им падна сянка:

– Аз ще ти дам нещо огнено.

Лус погледна зад гърба си и се сви ужасено при гледката: Много високо момче в дълъг кафяв тренчкот, незакопчан, така че Лус видя проблясване на нещо сребърно, затъкнато в колана му. Той имаше бръсната глава, тънък, прав нос, и уста, пълна с идеални зъби.

И бели очи. Очи, напълно лишени от цвят. Без ириси, без зеници, без нищо.

Странното му, празно изражение напомни на Лус за прокуденицата. Макар да не беше видяла онова момиче достатъчно отблизо, за да разбере какво не беше наред с очите му, сега се досещаше доста ясно.

Шелби погледна момчето, преглътна с усилие, и съсредоточено заби вилица в закуската си.

– Нищо общо с мен – промърмори тя.

– Спести си го – каза Ариана на момчето. – Може да го сложиш на „юмручния сандвич“, който ще ти сервирам. – Лус гледаше с широко отворени очи как дребничката Ариана се изправи и избърса ръце в джинсите си. – Връщам се веднага, хора. О, и, Лус, напомни ми да те смъмря за това, като се върна. – Преди Лус да успее да попита какво общо има с нея този тип, Ариана го беше сграбчила за ухото, беше го извила силно, и го беше блъснала върху стъклената витрина до бара.

Шумът разтърси ленивата, среднощна тишина на ресторанта. Онзи проплака като дете, когато Ариана изви ухото му в другата посока и се покатери върху него. Като изрева от болка, той започна да присвива слабото си тяло, докато отхвърли Ариана от себе си върху стъклената витрина.

Тя се претърколи по дължината й и спря в края, като събори един извисяващ се лимонов пай със запечена глазура от белтъци, после скочи на крака върху бара. Преметна се презглава обратно към него и приклещи главата му в хватка с краката си, после се зае да удря лицето му с малките си юмруци.

– Ариана! – изпищя сервитьорката. – Не и пайовете ми! Опитвам се да бъда толерантна! Но трябва да се грижа за прехраната си!

– О, добре! – извика Ариана. – Ще се преместим в кухнята. – Тя пусна момчето, плъзна се на пода, и го изрита с масивния си ток. Той се запрепъва слепешком към вратата, която водеше към кухнята на закусвалнята. – Идвайте, вие тримата – провикна се тя към масата им. – Може пък и да научите нещо.

Майлс и Шелби хвърлиха салфетките си, напомняйки на Лус как хлапетата в Доувър зарязваха всичко и хукваха из коридорите с крясъци: „Бой! Бой!“, всеки път, щом плъзнеше и най–дребен слух за някаква схватка.

Лус тръгна зад тях, малко по–колебливо. Ако Ариана намекваше, че този тип се е появил заради нея, това повдигаше много други плашещи въпроси. Ами хората, които бяха похитили Доун? А онази изстрелваща стрели прокуденица, която Кам беше убил в Нойо Пойнт?

От вътрешността на кухнята се разнесе силен трясък и трима ужасени мъже в мръсни престилки се втурнаха навън. Докато Лус успее да се промуши покрай тях през летящата врата, Ариана вече притискаше момчето, сложила крак върху главата му, докато Майлс и Шелби го овързваха с една от онези канапени върви, с които в месарските магазини овързват ребрата. Празните му очи се взираха в Лус, но също и през нея.

Бяха му запушили устата с кухненски парцал, така че когато Ариана подметна подигравателно: „Искаш ли да се поохладиш малко? Във фризера за месо?“, момчето можа само да изстене. Беше спрял да оказва каквато и да било съпротива.

Като го сграбчи за яката, Ариана го повлече по пода и го натика в хладилното помещение, изрита го още няколко пъти просто за всеки случай, после спокойно затвори вратата. Изтупа праха от ръцете си и се обърна към Лус с отнесено изражение на лицето.

– Кой ме преследва, Ариана? – Гласът на Лус трепереше.

– Много хора, скъпа.

– Това... – Лус си спомни срещата с Кам – прокуденик ли беше?

Ариана прочисти гърло. Шелби се изкашля.

–Даниел каза, че не можел да бъде с мен, защото привличал твърде много внимание. Каза, че в „Шорлайн“ ще бъда в безопасност, но те дойдоха и тук.

– Само защото са те проследили, когато излизаш от кампуса. Ти също привличаш внимание, Лус. И когато си навън в широкия свят, щурмувайки казина и други подобни, ние можем да го усетим. Това важи и за лошите. Именно затова, преди всичко, си в това училище.

– Какво? – Това беше Шелби. – Вие просто я криете при нас? Ами нашата безопасност? Ами ако тези хора, тези прокуденици, просто се появят в кампуса?

Майлс не каза нищо, само разтревожено премести поглед от Лус към Ариана.

– Не си ли разбрала, че нефилимите те прикриват? – попита Ариана. – Даниел не ти ли каза за тяхната – как да кажа, защитна окраска?

Умът на Лус бързо се върна към нощта, когато Даниел я остави в „Шорлайн“.

– Май наистина каза нещо за щит, но... – През онази нощ из ума й препускаха толкова много други неща. Достатъчно бе, че се опитваше да смели факта, че Даниел я оставя. Сега почувства противен прилив на вина. – Не разбрах. Той не се впусна в подробности, само повтаряше, че трябвало да си стоя в кампуса. Мислех си, че просто проявява твърде голямо желание да ме защити.

– Даниел знае какво прави. – Ариана сви рамене. – През повечето време. – Тя замислено побутна с език ъгълчето на устата си. – Добре де, понякога. От време на време.

– Значи искаш да кажеш, че този, който я преследва, не може да я види, когато тя е заедно с група нефилими? – Това беше Майлс, който, изглежда, отново си беше върнал дар–слово.

– Всъщност, прокудениците изобщо не могат да виждат – каза Ариана. – Бяха ослепени по време на бунта в небесата. Тъкмо стигах до тази част от историята – бива си я! Избождането на очите и всичките тия едипов ски дивотии. – Тя въздъхна. – О, добре де. Да, прокудениците. Те могат да видят как гори душата ти – което е много по–трудно да се различи, когато си с куп други нефилими.

Очите на Майлс се разшириха. Шелби нервно гризеше ноктите си.

– Значи така по погрешка са взели Доун за мен.

– Така те е намерило момчето от фризера за месо тази вечер, във всеки случай – каза Ариана. – По дяволите, и аз така те намерих. Тук си като свещ в тъмна пещера. – Тя грабна кутия бита сметана от плота и изстиска обилна струя в устата си. – Обичам да се подкрепям с нещо, което не съдържа мляко, след спречкване. – Тя се прозя, което накара Лус да вдигне очи към зеления дигитален часовник на бар плота. Беше два и половина сутринта.

– Е, колкото и да обичам да ритам задници и да разпитвам заподозрени, вечерният час за вас тримата отдавна е минал. – Ариана подсвирна през зъби и един вестител, подобен на голямо петно, се процеди като струя кръв от сенките под масите за приготвяне на храната. – Никога не правя това, окей? Ако някой пита, никога не правя това. Пътуването чрез вестители е много опасно. Чу ли това, герой? – Тя тупна Майлс по челото, после бързо разтвори пръсти. Сянката подскочи и на мига прие идеална форма на врата насред кухнята. – Но аз работя и ми плащат на час, и това е най–бързият начин да ви върна вкъщи и на безопасно място.

– Хубаво – каза Майлс, сякаш си водеше бележки.

Ариана поклати глава към него:

– Не си набивай в главата разни идеи. Връщам ви в училище, където ще останете – тя погледна в очите всеки от тях – или ще трябва да отговаряте пред мен.

– С нас ли идваш? – попита Шелби, проявявайки накрая малка искрица страхопочитание към Ариана.

– Така изглежда. – Ариана намигна на Лус. – Ти се превърна в един вид фойерверк. Някой трябва да те държи под око.

* * *

Пристъпването е Ариана беше още по–гладко, отколкото на път за Вегас. Усещането беше като да влезеш вътре, след като си бил навън на слънце. Светлината е малко по–мъждива, когато влизаш през вратата, но примигваш няколко пъти и свикваш с нея.

Лус беше почти разочарована да се озове обратно в спалнята си в общежитието след блясъка и вълнението на Лае Вегас. Но после си спомни за Доун, за Вера. Почти разочарована. Очите й се спряха върху познатите знаци, че са се върнали: две неоправени легла едно над друго, струпаните на перваза растения в саксия, килимчетата за йога на Шелби, струпани на купчинка в ъгъла, екземплярът от „Държавата“ на Платон, който Стивън й беше дал, оставен на бюрото е пъхната вътре лента за отбелязване – и едно нещо, което не очакваше да види.

Даниел, облечен изцяло в черно, който поддържаше буен огън в камината.

– Аааахх! – изпищя Шелби, като падна назад в ръцете на Майлс. – Адски ме уплаши! И то в собственото ми свято убежище. Никак не беше хубаво от твоя страна, Даниел. – Тя стрелна Лус е гаден поглед, сякаш тя имаше нещо общо е появата на Даниел.

Даниел не обърна внимание на Шелби, само каза спокойно на Лус:

– Добре дошла обратно.

Тя не знаеше дали да изтича към него или да избухне в сълзи.

–Даниел...

–Даниел? – ахна Ариана. Очите й се разшириха, сякаш беше видяла призрак.

Даниел застина: явно също не беше очаквал да срещне Ариана.

– Аз... тя просто ми трябва за малко. После ще си тръгна. – Звучеше виновно, дори уплашен.

– Правилно – каза Ариана, като хвана Майлс и Шелби отзад за яките. – Тъкмо си тръгвахме. Никой от нас не те е видял тук. – Тя подкара останалите пред себе си. – Ще те намерим по–късно, Лус.

Шелби изглеждаше, сякаш няма търпение да излезе от спалнята им. Очите на Майлс изглеждаха разярени, и останаха приковани върху Лус, докато Ариана почти го хвърли в коридора, като затръшна вратата зад тях със силен трясък.

После Даниел дойде при Лус. Тя затвори очи и остави лекото докосване на близостта му да я стопли. Вдъхна присъствието му, щастлива, че е у дома. Не у дома в „Шорлайн“, а усещането за дом, което Даниел й създаваше. Дори когато се намираше на най–странни места. Дори когато връзката им беше пълна каша.

Каквато изглеждаше сега.

Той все още не я целуваше, дори не я вземаше в обятията си. Тя се изненада, че искаше той да направи тези неща, дори след всичко, което беше видяла. От отсъствието на докосването му изпита болка дълбоко в гърдите. Когато отвори очи, той стоеше там, само на сантиметри разстояние, разглеждайки задълбочено всяка частица от нея с виолетовите си очи.

– Изплаши ме.

Никога не го беше чувала да казва това. Обикновено тя беше онази, която се страхуваше.

– Добре ли си? – попита той.

Лус поклати глава. Даниел я хвана за ръката и без да каже и дума, я отведе до прозореца, изведе я от топлата стая, където бе стояла близо до огъня, и я поведе обратно в студената нощ, на грубата издатина под прозореца, където беше дошъл при нея преди.

Луната беше продълговата и ниско в небето. Кукумявките спяха в червените дървета. Оттук горе Лус можеше да види вълните, които се разбиваха безшумно на брега: от другата страна на кампуса се виждаше самотна светлина високо в бунгалото на нефилимите, но не можеше да определи дали е на Франческа или на Стивън.

Тя и Даниел седнаха на издатината и залюляха крака. Облегнаха се на лекия наклон на покрива зад тях и погледнаха нагоре към стълбите, които изглеждаха неясни в небето, сякаш закрити от много тънка облачна пелена. Не след дълго Лус започна да плаче.

Защото той й беше ядосан или тя му беше ядосана. Защото тялото й току–що бе преживяло толкова много, бе влизало и излизало от вестители, бе прекосило междущатски граници, бе влязло в недалечното минало и се беше върнало право тук. Защото сърцето и умът й бяха оплетени и объркани, а близостта с Даниел объркваше нещата още повече. Защото Майлс и Шелби, изглежда, го мразеха. Заради неподправения ужас върху лицето на Вера, когато разпозна Лус. Заради всичките сълзи, които сестра й сигурно беше изплакала за нея, и защото Лус я бе наранила отново, съвсем отначало, появявайки се до нейната маса за блекджек. Заради всичките си останали опечалени семейства, потопени в скръб, защото дъщерите им са имали лошия късмет да бъдат превъплъщението на едно глупаво влюбено момиче. Защото при мисълта за онези семейства на Лус отчаяно започнаха да й липсват родителите й в Тъндърболт. Защото тя бе отговорна за похищението на Доун. Защото беше на седемнайсет, и все още жива, въпреки трупаните с хилядолетия вероятности за точно обратното. Защото знаеше достатъчно, за да се опасява какво ще донесе бъдещето. Защото междувременно бе три и трийсет сутринта, а тя не беше спала от дни, и не знаеше какво друго да прави.

Сега той я прегърна, като обви тялото й в топлината си, придърпа я в обятията си и я залюля в прегръдките си. Тя се разрида и захълца, и затърси салфетка да си издуха носа. Запита се как беше възможно да се чувства толкова зле заради толкова много неща едновременно.

– Шшшшт – прошепна Даниел. – Шшшшт.

Преди един ден й беше призляло, докато гледаше как Даниел я обича до забрава, в онзи вестител. Неизбежната жестокост, втъкана във връзката им, бе изглеждала непреодолима. Но сега, особено след като беше говорила с Ариана, Лус усещаше как се задава нещо голямо и важно. Как нещо се измества – може би целият свят се изместваше – докато Лус и Даниел кръжаха точно на ръба. Всичко беше около тях, в етера, и се отразяваше на начина, по който тя виждаше себе си, а също и Даниел.

Безпомощните изражения, които беше виждала в очите му в онези мигове точно преди смъртта. Сега те й се струваха – те бяха – миналото. Това й напомни за начина, по който я беше гледал след първата им целувка в този живот на мочурливия плаж близо до „Меч и Кръст“. Вкусът на устните му върху нейните, усещането от дъха му върху шията й, силните му ръце, обвити около нея. Всичко беше толкова прекрасно – с изключение на страха в очите му.

Но Даниел не я беше гледал така от известно време. Начинът, по който я гледаше сега, не издаваше нищо. Гледаше я, сякаш тя щеше да остане, почти сякаш трябваше да остане. В този живот нещата бяха различни. Всички го казваха, а Лус също можеше да го почувства: откровение, което се разрастваше още повече в нея. Беше гледала себе си как умира, и беше оцеляла след това. Вече не беше нужно Даниел сам да носи на плещите си наказанието. Това беше нещо, което можеха да правят заедно.

– Искам да кажа нещо – прошепна тя в ризата му, като бършеше очи с ръкава си. – Искам да говоря, преди ти да кажеш нещо.

Почувства как брадичката му докосва леко темето й. Той кимаше.

– Знам, че трябва да внимаваш какво ми разказваш. Знам, че съм умирала преди. Но този път няма да отида никъде, Даниел, чувствам го. Поне не и без борба. – Опита се да се усмихне. – Мисля, че и на двамата ще ни е от помощ, ако спреш да ме третираш като крехко и чупливо парче стъкло. Затова те моля, като твоя приятелка, като твое гадже, като – както знаеш – любовта на живота ти – да ме посветиш малко повече в това, което става. Иначе само се чувствам изолирана и разтревожена, и...

Той подпря брадичката й с пръст и повдигна главата й. Гледаше я любопитно. Тя зачака да я прекъсне, но той не го направи.

– Не излязох от „Шорлайн“, за да те ядосам – продължи тя. – Излязох, защото не разбирах защо е важно. И изложих приятелите си на опасност заради това.

Даниел държеше лицето й пред своето. Виолетовото в очите му почти пламтеше.

– Провалял съм те твърде много пъти преди – прошепна той. – А в този живот може би предпочетох да постъпя предпазливо, вместо да рискувам. Трябваше да знам, че ще изпробваш докъде можеш да нарушиш всяко ограничение, което ти се постави. Нямаше да си... момичето, което обичам, ако не го сториш. – Лус го зачака да наведе лице към нея и да й се усмихне. Той не го направи. – Просто този път на карта са заложени толкова много неща. Толкова се бях съсредоточил върху...

– Прокудениците?

– Именно те похитиха приятелката ти – каза Даниел. – Почти не различават дясно и ляво, камо ли пък – за коя страна работят.

Лус си спомни момичето, което Кам беше прострелял със сребърната стрела, привлекателното момче с празните очи в закусвалнята.

– Защото са слепи.

Даниел сведе поглед към ръцете си, като потриваше пръстите си един в друг. Имаше вид, сякаш ще повърне.

– Слепи, но много жестоки. – Той посегна и прокара пръсти по една от русите й къдри. – Много хитро си постъпила да си боядисаш косата. Това те опази, когато аз не можах да стигна там достатъчно бързо.

– Хитро ли? – Лус беше ужасена. – Доун можеше да умре, защото аз се докопах до бутилка евтин перхидрол. Какво му е хитрото на това? Искаш да кажеш, че ако... ако утре си боядисам косата черна, прокудениците изведнъж ще могат да намерят?

Даниел ожесточено поклати глава.

– Изобщо не биваше да откриват този кампус. Изобщо биваше да успяват да се доберат до която и да е от вас. Денонощно се старая да ги държа далече от теб – от цялото ти училище. Някой им помага, и не знам кой.

– Кам. – Какво друго може да е правел тук?

Но Даниел поклати глава:

– Който и да е, ще съжалява за това.

Лус скръсти ръце на гърдите си. Още усещаше лицето сгорещено от плача.

– Предполагам, това означава, че няма как да си отида вкъщи за Деня на благодарността. – Затвори очи, като се опитваше не си представя съкрушените изражения на родителите си. – Не отговаряй на този въпрос.

– Моля те. – Гласът на Даниел беше толкова искрен. – Само за още съвсем малко е.

Тя кимна:

– Срокът на примирието.

– Какво? – Ръцете му здраво сграбчиха раменете й. – От къде...

– Знам. – Лус се надяваше той да не може да почувства, тялото й беше започнало да трепери. Треперенето се усили, когато се опита да се преструва на по–спокойна, отколкото чувстваше. – И знам, че в някакъв скорошен момент, ще решиш изхода на битката между Рая и Ада.

– Кой ти каза това? – Даниел извиваше рамене в дъга назад което – тя знаеше – означаваше, че се опитва да попречи на крилете си да се разперят.

– Проумях го. Много неща стават тук, когато не си наблизо.

Искрица завист се мярна бързо в очите на Даниел. Отначало Лус изпита почти приятно чувство, че е успяла да я пробуди в него, но не искаше да го кара да ревнува. Особено когато наблизо ставаха толкова много по–важни неща.

– Съжалявам – каза тя. – Последното, от което имаш нужда тъкмо сега, е да ти отвличам вниманието. Това, което правиш... звучи като нещо много важно.

Спря дотук, с надеждата, че Даниел ще се почувства достатъчно спокоен, за да й разкаже още. Това беше най–откровеният, честен и зрял разговор, който бяха водили, може би за всички времена.

Но после, твърде скоро, облакът, от който дори не си беше давала сметка, че се опасява, премина по лицето на Даниел.

– Избий си от главата всичко това. Не знаеш каквото си мислиш, че знаеш.

Из тялото на Лус се разля разочарование. Той още я третираше като дете. Една стъпка напред, десет стъпки назад.

Прибра крака под тялото си и се надигна на издатината.

– Знам едно, Даниел – каза, като го гледаше настойчиво. – Ако това бях аз, нямаше да има съмнение. Ако цялата вселена чакаше аз да наклоня везните, просто щях да избера страната на доброто.

Виолетовите очи на Даниел се взираха право напред, в обвитата в сенки гора.

– Просто щеше да избереш доброто – повтори той. Гласът му звучеше едновременно сковано и отчаяно тъжно. Толкова тъжно, колкото никога не го беше чувала преди.

Лус трябваше да устои на порива да се наведе и да се извини. Вместо това се обърна, оставяйки Даниел зад гърба си. Не беше ли очевидно, че от него се очакваше да избере доброто? Не биха ли го направили всички?