Терзания

Пет дни

Някой ги беше издал.

В неделя сутринта, докато останалата част от кампуса все още беше зловещо тиха и спокойна, Шелби, Майлс и Лус седяха в редица в единия край на кабинета на Франческа, в очакване да бъдат разпитани. Кабинетът й беше по–просторен от този на Стивън – също и по–светъл, с висок, скосен таван и три големи прозореца, гледащи към гората на север, всеки с плътни светлолилави кадифени завеси, разделени така, че се виждаше поразително синьо небе. Голяма рамкирана фотография на галактика, окачена над високото бюро с мраморен плот, беше единственото произведение на изкуството в стаята. Бароковите столове, на които седяха, бяха шик, но неудобни. Лус непрестанно се въртеше.

– „Анонимно съобщение“, друг път – промърмори Шелби, цитирайки резкия имейл, който всеки от тях беше получил от Франческа тази сутрин. – Това незряло клюкарстване просто вони на Лилит.

Лус не смяташе, че е възможно Лилит – или, всъщност, който и да било от останалите ученици – да е знаел, че са излезли от кампуса. Някой друг беше посветил учителите в плана им.

– Защо се бавят толкова? – Майлс кимна към кабинета на Стивън от другата страна на стената, където чуваха как учителите им спорят с ниски гласове. – Изглежда, че се канят да наложат наказание още преди да са изслушали нашата версия на историята! – Той прехапа долната си устна. – Каква е нашата версия на историята, между другото?

Лус обаче не слушаше.

– Наистина не проумявам какво му е толкова трудното – каза тя полугласно, повече на себе си, отколкото на останалите. – Просто си избираш страна и продължаваш.

– Ъ? – казаха Майлс и Шелби в един глас.

– Съжалявам – каза Лус. – Просто... нали се сещате какво казваше Ариана за накланянето на везните онази вечер? Повдигнах въпроса пред Даниел, и той започна да се държи много странно. Сериозно – как така не е очевидно, че тук има правилен и грешен отговор?

– За мен е очевидно – каза Майлс. – Има добър избор и лош избор.

– Как можеш да кажеш това? – попита Шелби. – Именно този вид мислене ни вкара в тази каша, преди всичко. Сляпа вяра! Всеобщо приемане на едно на практика отживяло разделение! – Лицето й започваше да почервенява, а гласът й толкова се беше усилил, че Франческа и Стивън вероятно можеха да го чуят. – Толкова ми е втръснало от всички тези ангели и демони, които вземат страна – дрън, дрън, дрън, те са зли! Не, те са зли! Отново и отново – сякаш знаят какво е най–добро за всички във вселената.

– Значи предлагаш Даниел да вземе страната на злото? – подхвърли насмешливо Майлс. – Да предизвика края на света?

– Изобщо не ме е грижа какво ще прави Даниел – каза Шелби. – И, откровено казано, и без друго ми е трудно да повярвам, че всичко зависи от него.

Но трябваше да е така. Лус не се сещаше за никакво друго обяснение.

– Вижте, може би границите не са толкова ясно прокаран! Колкото са ни учили – продължи Шелби. – Искам да кажа, ако твърди, че Луцифер е толкова лош...

– Ъм, всички? – каза Майлс, като погледна към Лус за подкрепа.

– Грешка – излая Шелби. – Група много убедителни ангели, които се опитват да запазят статуквото. Само защото са спечелили някаква голяма битка много отдавна, си мислят, че това им дава такова право.

Лус загледа как веждите на Шелби се събраха, когато се отпусна върху твърдата неудобна облегалка на стола си. Думите й припомниха на Лус нещо, което бе чула някъде другаде...

– Победителите пренаписват историята – промърмори тя. Именно това й беше казал Кам онзи ден при Нойо Пойнт. Имаше ли Шелби именно това предвид? Че губещите свършваха зле? Двете им гледни точки си приличаха – само че Кам, разбра се, беше официално от лошите. Нали така? А Шелби прост си приказваше.

– Точно. – Шелби кимна на Лус. – Чакай – какво?

Точно тогава Франческа и Стивън влязоха през вратата.

Франческа се отпусна в черния въртящ се стол пред бюрото си. Стивън застана зад нея, с ръце, леко опрени на облегалката на стола. Изглеждаше толкова спокоен в джинсите и колосана бяла риза, колкото Франческа изглеждаше строга в ушитата е по поръчка черна рокля със строго квадратно деколте.

Това напомни на Лус за казаното от Шелби за размитите граници, и за подразбиращите се значения на думи като ангел и демон. Разбира се, беше повърхностно да прави преценки, основаващи се единствено на облеклото на Стивън и Франческа но пък, въпросът не беше само в това. В много отношения, беше лесно да забрави кой от тях какъв е.

– Кой иска да говори пръв? – попита Франческа, като отпусна преплетените си ръце с маникюр върху мраморния плот на бюрото. – Знаем всичко, което се е случило, така че дори не си правете труда да оспорвате тези детайли. Това е шансът ви да ни кажете защо.

Лус вдиша дълбоко. Макар да не беше подготвена Франческа да мине на въпроса толкова бързо, не искаше Майлс или Шелби да се опитват да я прикриват.

– Аз бях виновна – каза тя. – Аз исках да... – Тя погледна към изпитото изражение на Стивън, после надолу към скута си. – Видях нещо във вестителите, нещо от миналото си, и исках да видя още.

– И затова се отправи на опасен излет – непозволено преминаване през вестител, излагайки на риск двама от съучениците си, които наистина е трябвало да бъдат по–благоразумни – в деня, след като една от съученичките ти беше отвлечена? – попита Франческа.

– Не е честно – каза Лус. – Именно вие омаловажавахте случилото се с Доун. Мислехме, че само ще надникнем в нещо, но...

– Но...? – подтикна я Стивън. – Но сега осъзнаваш колко невероятно глупава е била тази насока на мислене?

Лус стисна здраво облегалките за ръце на стола си, като се опитваше да отблъсне сълзите. Франческа беше ядосана и на тримата, но изглежда, че целият гняв на Стивън се стоварваше единствено върху Лус. Не беше честно.

– Да, добре, измъкнахме се тайно от училище и отидохме във Вегас – каза тя накрая. – Но единствената причина, поради която бяхме в опасност, беше защото вие ме държахте неосведомена. Знаели сте, че някой ме преследва, и вероятно дори знаете защо. Нямаше да изляза от кампуса, ако просто ми бяхте казали.

Стивън се взря настойчиво в Лус с пламтящи очи, докато тя се почувства неудобно.

– Ако казваш, че наистина трябва да бъдем толкова открити с теб, Лус, то аз съм разочарован. – Той покри с длан рамото на Франческа. – Може би си била права за нея, скъпа.

– Чакайте... – подхвана Лус.

Но Франческа я спря с ръка.

– Трябва ли също да бъдем и пределно ясни и открити по отношение на факта, че шансът за образователно и личностно израстване, който ти беше даден в „Шорлайн“, е – за теб – възможност, каквато можеш да изживееш веднъж на хиляда животи? – По бузите й изби розова руменина. – Постави ни в много неловко положение. Главното училище – тя посочи към южното крило на кампуса – си има наказания и програми за общественополезен труд за прегрешилите ученици. Но Стивън и аз нямаме изградена система за наказания. Досега имахме късмет да имаме ученици, които не престъпват зададените от нас изключително толерантни граници.

– Досега – каза Стивън, като гледаше Лус. – Но и двамата с Франческа сме съгласни, че трябва да се произнесе бърза и строга присъда.

Лус се приведе напред в стола си:

– Но Шелби и Майлс не са...

– Именно. – Франческа кимна. – Поради което, след като бъдете освободени, Шелби и Майлс ще се явят при господин Крамър в главното училище, за да бъдат наказани с допълнителен труд. Благотворителното събиране на консервирани храни за нуждаещите се по случай ежегодния празник на плодородието, организиран от „Шорлайн“, започва утре, така че съм сигурна, че ще ви намерят някаква работа.

– Що за глупави... – Шелби млъкна рязко, когато вдигна поглед към Франческа. – Искам да кажа, този Празник на плодородието ми звучи забавно.

– Ами Лус? – попита Майлс.

Ръцете на Стивън бяха скръстени, а странните му лешникови очи се взираха в Лус над рамките от черупка на костенурка на очилата му.

– Ефективно, Лус, ти си наказана със забрана да излизаш.

Наказана със забрана за излизане? Това ли беше всичко?

– Часове. Столова. Спалня – изрецитира Франческа. – Докато не получиш от нас различни нареждания, и освен ако не си под строгото ни наблюдение – това са единствените места, на които ще ти е позволено да ходиш. И никакво гмуркане във вестители. Ясно?

Лус кимна.

Стивън добави:

– Не подлагай отново толерантността ни на изпитание. Дори и нашето търпение си има край.

* * *

Схемата Часове–Хранене–Спалня не оставяше на Лус много варианти в неделя сутрин. Сградата беше тъмна, а столовата отваряше за късната закуска чак в единайсет. След като Майлс и Шелби се затътриха неохотно към сборното място за общественополезен труд при господин Крамър, Лус нямаше избор, освен да се върне в стаята си. Тя спусна щората на прозореца, която Шелби винаги обичаше да оставя вдигната, после се отпусна в стола пред бюрото си.

Можеше да бъде и по–лошо. В сравнение с историите за тесни килии от сиви тухли за изолиране в „Меч и Кръст“, почти й се струваше, че й се разминава леко. Никой не й беше сложил чифт гривни с устройство за проследяване. Всъщност, Стивън и Франческа й бяха наложили общо взето същите ограничения като Даниел. Разликата беше, че учителите й наистина можеха да я следят денонощно. Даниел, от друга страна, изобщо не би трябвало да бъде там.

Подразнена, тя включи компютъра си, като почти очакваше достъпът й до интернет внезапно да се окаже ограничен. Но влезе в системата точно както обикновено и намери три имейла от родителите си и един от Кали. Може би хубавата страна на забраната за излизане беше, че щеше да е принудена най–после да поддържа по–добра връзка с приятелите и семейството си.

До: lucindap44@gmail.com

От: thegaprices@aol.com

Изпратено: Петък, 20 ноември, 8:22 сутринта

Относно: Куче–пуйка

Погледни тази снимка! Маскирахме Андрю като пуйка за общото есенно парти на квартала. Както можеш да разбереш от следите от ухапване по перата: Страшно му хареса. Какво мислиш? Да му го сложим ли пак, когато си дойдеш за Деня на благодарността?

До: lucindap44@gmail.com

От: thegaprices@aol.com

Изпратено: Петък, 20 ноември, 9:06 сутринта

Относно: ПП.

Баща ти прочете имейла ми и си помисли, че може би те е накарал да се почувстваш зле. Нямах намерение да ти внушавам чувство за вина, миличка. Ако ти позволят да си дойдеш вкъщи за Деня на благодарността, много ще се радваме. Ако не можеш, ще отложим за друг път. Обичаме те.

До: lucindap44@gmail.com

От: thegaprices@aol.com

Изпратено: Събота, 21 ноември, 12:12 сутринта

Относно: празно

Просто ни съобщи и в двата случая, става ли? Обич и целувки, мама

Лус хвана главата си с ръце. Беше сгрешила. Дори с всички забрани за излизане на света пак нямаше да й стане по–лесно да отговори на родителите си. Бяха маскирали пудела си като котка, за Бога! Сърцето й се късаше при мисълта да ги изостави. Затова отложи отговора, като отвори имейла на Кали.

До: lucindap44@gmail.com

От: callieallieoxenfree@gmail.com

Изпратено: Петък, 20 ноември, 4:14 следобед

Относно: ЕТО Я!

Мисля, че резервацията за полета говори сама за себе си. Изпрати ми адреса си и ще взема такси, когато пристигна в четвъртък сутринта. Първото ми идване в Джорджия! С отдавна изгубената ми най–добра приятелка! Ще бъде тоооолкова прекрасно! Ще се видим след ШЕСТ ДНИ!

След по–малко от седмица, най–добрата приятелка на Лус щеше да се появи за Деня на благодарността в къщата на родителите й, родителите й щяха да я очакват, а Лус щеше да е тук, закотвена в стаята си в общежитието. Обгърна я огромна тъга. Би дала всичко, за да отиде при тях, да прекара няколко дни с хора, които я обичаха, които щяха да й позволят да си отдъхне от изтощителните, объркващи две седмици, които беше прекарала затворена между тези дървени стени.

Отвори нов имейл и набързо съчини съобщение:

До: cole321@swordandcross.edu

От: lucindap44@gmail.com

Изпратено: Неделя, 22 ноември, 9.33 сутринта

Здравейте, господин Коул,

Не се тревожете, няма да ви умолявам да ме пуснете да си отида вкъщи за Деня на благодарността. Ясно ми е кога един опит е безнадежден и напразен. Но нямам сърце да кажа на родителите си. Ще им съобщите ли вие? Кажете им, че съжалявам.

Нещата тук вървят добре. Така да се каже. Мъчно ми е за вкъщи.

Лус

Гръмко чукане по вратата накара Лус да подскочи – и да натисне „Изпрати“ на имейла, преди първо да го провери за грешки или смущаващи намеци за емоция.

– Лус! – провикна се гласът на Шелби от другата страна. – Отвори! Ръцете ми са пълни с разни дивотии от Празника на плодородието. Искам да кажа, изобилие. – Ударите продължаваха от другата страна на вратата, вече по–силни, и между тях от време на време се долавяше жално изсумтяване.

Когато дръпна вратата и я отвори, Лус откри задъханата Шелби, приведена под тежестта на огромна мукавена кутия. На пръстите й висяха няколко изопнати почти до скъсване найлонови торби. Коленете й трепереха, когато влезе със залитане в стаята.

– Мога ли да помогна с нещо? – Лус взе лекия като перце изплетен от ракита рог на изобилието, положен на главата на Шелби като конусовидна шапка.

– Изпратиха ме при украсите – изръмжа Шелби, като свали с усилие кутията на земята. – Бих дала всичко да съм в групата по разчистването и изхвърлянето на боклука, като Майлс. Имаш ли изобщо представа какво стана последния път, когато някой ме накара да използвам уред за изстрелване на горещо лепило?

Лус се чувстваше отговорна за наказанието и на Шелби, и на Майлс. Представи си как Майлс обхожда плажа с една от онези пръчки за набождане на боклуци, с каквито беше виждала да си служат изпратените на работа затворници край пътя в Тъндърболт.

– Дори не знам какъв е този Празник на плодородието.

– Неприятен и претенциозен, ето какъв – каза Шелби, като се разрови из кутията и метна на пода найлонови торбички с пера, тубички с позлата и сноп гланцирана хартия с цвят на есенни листа. – В основата си е голям банкет, на който идват всички дарители на „Шорлайн“ да събират пари за училището. Всички се прибират у дома, изпълнени с чувството, че са страшно милосърдни, защото са стоварили няколко стари консерви зелен боб в един пункт за събиране на храна във Форт Браг. Ще видиш утре вечерта.

– Съмнявам се – каза Лус. – Наказана съм да не излизам, забрави ли?

– Не се тревожи, ще те завлекат на това. Някои от най–големите дарители са застъпници на ангелите, така че Франки и Стивън ще трябва да се представят добре. Което значи, че всички нефилими трябва да бъдат там и да се усмихват мило.

Лус се намръщи, хвърляйки поглед към своето отражение на не–нефилим в огледалото. Още по–основателна причина да не мърда оттук.

Шелби изруга под нос.

– Оставих глупавата розетка с частите на пуйката, които трябва да се оцветят според номерата, в кабинета на господин Крамър – каза тя, като се изправи и ритна кутията с украсите. — Ще трябва да се върна.

Когато Шелби се провря покрай нея към вратата, Лус изгуби равновесие и започна да трепери, като се спъна в кутията и докато падаше, стъпалото й се удари в нещо студено и мокро.

Приземи се по лице на дървения под. Единственото, което смекчи падането й, беше найлоновата торбичка с пера, която се спука и от нея под Лус се разлетя пъстроцветен пух. Лус погледна назад да види колко поражения е нанесла, като очакваше веждите на Шелби да са сключени в гримаса на раздразнение. Шелби обаче стоеше неподвижно, с една ръка, сочеща към средата на стаята. Там тихо се носеше вестител с цвят на кафява мъгла.

– Това не е ли малко рисковано? – попита Шелби. – Да призоваваш вестител един час след като са те наказали заради призоваване на вестител? Наистина изобщо не слушаш, нали? Донякъде се възхищавам на това.

– Не съм го призовала – настоя Лус, като се надигна и отскубна перата от дрехите си. – Спънах се и той просто си беше там, чакаше или нещо от този род. – Тя пристъпи по–близо да огледа мъглявата, сиво–кафява пелена. Беше плоска като лист хартия и не много голяма за вестител, но начинът, по който висеше във въздуха пред лицето й, почти предизвиквайки я да го отблъсне, изнервяше Лус.

Изглежда, че изобщо не беше нужно да го направлява, за да му придаде форма. Той кръжеше, почти без да се движи, с вид сякаш се носеше плавно там цял ден.

– Чакай малко – промърмори Лус. – Този влезе заедно с другия онзи ден. Не помниш ли? – Това бе странната кафява сянка, която беше летяла заедно с по–тъмната сянка, която ги отведе до Вегас. В петък следобед и двете бяха влезли през прозореца: после този беше изчезнал. Лус беше забравила за него досега.

– Е – каза Шелби, като се облегна стълбичката на двуетажното легло. – Ще надзърташ ли в нея, или какво?

Вестителят беше с цвят на задимена стая, гадно кафяв и напомнящ за мъгла при допир. Лус посегна към него, прокарвайки пръсти по лепкавите му краища. Почувства как мъгливият му дъх отмята назад косата й. Въздухът около този вестител беше влажен, дори солен като морска вода. Далечен грак на чайки отекна от вътрешността му.

Не биваше да надзърта в него. Нямаше да надзърне в него.

Но ето че вестителят се променяше – превръщаше се от подобна на дим кафява мрежа в нещо ясно и различимо, независимо от Лус. Посланието, което сянката носеше, оживяваше.

Беше изглед от въздуха към някакъв остров. Отначало бяха високо над него, така че всичко, което Лус можеше да види беше малко възвишение от стръмен черен камък с ивица високи тънки борове около основата. После бавно вестителят се приближи, като птица, която се спуска, за да кацне в короните на дърветата, устремен към малък, пуст плаж.

Водата беше потъмняла от глинестия сребрист пясък. Лекият прилив миеше няколко разпръснати големи камъка. А между два от най–високите камъни, без да се набива на очи, стоеше...

Даниел беше вперил поглед в морето. Клонът в ръката му беше покрит с кръв.

Лус ахна, когато се наведе по–близо и видя какво гледа Даниел. Не морето, а мъж, превърнат в кървава пихтия. Мъртвец, който лежеше вкочанен на пясъка. Всеки път щом стигнеха до тялото, вълните се оттегляха, обагрени в наситено, тъмно червено. Но Лус не виждаше раната, от която беше умрял мъжът. Друга фигура, в дълъг черен тренчкот, се беше навела над тялото и го овързваше с дебело оплетено въже.

С глухо биещо в гърдите й сърце, Лус отново погледна към Даниел. Изражението му беше спокойно, но раменете му потръпваха.

– Побързай. Губиш време. Приливът и без друго вече се оттегля.

Гласът му беше толкова студен, че Лус потрепери.

Секунда по–късно сцената във вестителя изчезна. Лус затаи дъх, докато той падна на купчинка на земята. После, в другия край на стаята, щората, която Лус беше спуснала по–рано, се вдигна с трясък. Лус и Шелби се стрелнаха взаимно с нервни погледи, после загледаха как един порив на вятъра подхвана вестителя, вдигна го и го отвя навън през прозореца.

Лус стисна здраво китката на Шелби.

– Ти забелязваш всичко. Кой друг беше там с Даниел? Кой се беше навел над онзи – тя потрепери отново – онзи човек?

– Хей, не знам, Лус. Разсеях се донякъде от мъртвото тяло. Да не говорим за окървавеното дърво, което гаджето ти държеше. – Опитът на Шелби да бъде саркастична се провали от факта колко ужасена звучеше. – Значи той го е убил? – попита тя Лус. – Даниел е убил този – който и да е той?

– Не знам. – Лус трепна. – Не го казвай така. Може би има логично обяснение...

– Какво мислиш, че казваше той накрая? – попита Шелби. – Видях устните му да се движат, но не можах да разбера. Мразя това във вестителите.

Побързай. Губиш време. Приливът и без друго вече се оттегля.

Шелби не беше чула това? Колко ли коравосърдечно и тотално лишен от угризения беше прозвучал Даниел?

После Лус си спомни: Времето, когато тя също не можеше да чува вестителите, не беше толкова отдавна. По–рано, шумовете си бяха точно това – шумове: прошумолявания и плътни, влажни свистящи звуци сред короните на дърветата. Стивън бе онзи, който й беше казал как да улавя гласовете вътре. В известен смисъл, на Лус почти й се искаше да не го беше направил.

В това послание трябваше да има нещо повече.

– Трябва да надзърна отново в него – каза Лус, като пристъпи към отворения прозорец. Шелби рязко я дръпна обратно.

– О, не, не трябва. Онзи вестител вече може да е къде ли не, а ти имаш забрана да излизаш от спалното помещение, помниш ли? – Шелби бутна Лус да седне в стола пред бюрото. – Няма да мърдаш оттук, докато аз сляза до кабинета на Крамър да си прибера пуйката. И двете ще забравим, че това изобщо се е случило. Окей?

– Окей.

– Хубаво. Връщам се след пет минути, така че не ми изчезвай.

Но щом вратата се затвори, Лус се измъкна през прозореца, изкатервайки се до равната част на издатината, където двамата с Даниел бяха седели предната вечер. Невъзможно й беше да си избие от ума онова, което току–що беше видяла. Трябваше да призове онази сянка отново. Дори и ако тя я вкараше в още неприятности. Дори и ако видеше нещо, което не й харесва.

Късната сутрин беше станала ветровита, и Лус трябваше да се наведе и да се държи за полегатите дървени дъсчици на покрива, за да пази равновесие. Ръцете й бяха студени. Усещаше сърцето си изтръпнало. Затвори очи. Всеки път, щом се опиташе да призове вестител, си спомняше колко малко тренинг има. Винаги просто беше имала късмет – ако да наблюдаваш как гаджето ти гледа надолу към някого, когото току–що е убило, можеше да се смята за късмет.

Влажно леко докосване пропълзя по ръцете й. Дали беше кафявата сянка, грозното създание, което й беше показало нещо още по–грозно? Очите й се отвориха рязко.

Беше. Пълзеше нагоре по рамото й като змия. Тя грубо я отскубна и я вдигна пред себе си, като се опитваше да я свие на топка е ръцете си. Вестителят отблъсна докосването й, като се понесе плавно назад и излезе от обсега й, точно зад ръба на покрива.

Тя погледна два етажа надолу към земята под себе си. Върволица ученици излизаха от спалните, за да отидат за късната закуска в столовата – цветен поток, който се движеше по килим от яркозелена трева. Лус се олюля. Зави й се свят и тя почувства как пада напред.

Но после сянката се втурна като футболен играч, изблъсквайки я обратно към билото на покрива. Лус стоеше там, притисната към дървените плоскости, задъхвайки се, докато вестителят зейна и се разтвори отново.

Подобната на дим завеса се разпръсна в светлина, и Лус отново беше с Даниел и окървавения му клон. Обратно при граченето на чайките, които кръжаха над нея, и вонята на гниещи водорасли покрай брега, при гледката на леденостудени вълни, които се разбиваха в брега. И обратно при двете фигури, сгушени на земята. Тази на мъртвеца беше цялата овързана. Живата се изправи, за да застане с лице към Даниел.

Кам.

Не. Трябваше да е грешка. Те се мразеха. Току–що бяха водили огромна битка един срещу друг. Можеше да приеме, че Даниел върши тъмни неща, за да я предпази от хората, които я преследваха. Но що за мръсно и подло дело би го накарало да потърси Кам? Да работи редом е Кам – който изпитваше наслада да убива?

Бяха увлечени в разгорещен спор за нещо, но Лус не можеше да различи думите. Не чуваше нищо заради часовника насред терасата, който току–що беше ударил единайсет. Напрегна слух, в очакване ударите да престанат.

– Нека я заведа в „Шорлайн“ – чу накрая умолителния глас на Даниел.

Това трябваше да е било точно преди тя да пристигне в Калифорния. Но защо трябваше Даниел да моли Кам за разрешение? Освен ако...

– Чудесно – каза Кам е равен тон. – Заведи я чак до училището, и после ме намери. Не се издънвай: ще те следя.

– А после? – Даниел звучеше нервно.

Кам обходи е поглед лицето на Даниел:

– Ние е теб имаме да вършим работа.

– Не! – изпищя Лус, като гневно удари прозореца е пръсти.

Но веднага щом почувства как пръстите й проникват през студената, хлъзгава повърхност, съжали за това. Тя се разпадна на изтощени отломки, които се разстлаха в пепелива купчина до нея. Сега не можеше да вижда повече. Опита се да събере отломките, както беше видяла да прави Майлс, но те бяха потрепващи и неподатливи.

Сграбчи в юмрука си няколко от безполезните парчета, като ридаеше, скрила лице в тях.

Стивън беше казал, че понякога вестителите изопачават реалността. Като сенките, падащи върху стената на пещерата. Но че в тях винаги има и някаква истина. Лус почувства истината в студените, подгизнали парчета, още докато ги изстискваше, опитвайки се да изцеди цялата си агония.

Даниел и Кам не бяха врагове. Бяха партньори.