Терзания

Епилог

Хаос

– Какво се случи току–що?

– Къде отиде тя?

– Кой я е научил как да прави това?

Трескавите гласове в задния двор звучаха треперливо и далечно на Даниел. Знаеше, че другите паднали ангели спорят, търсейки вестители в сенките на двора. Даниел бе като остров, изолиран от всичко, освен собствената си агония.

Беше я предал. Беше се провалил.

Как беше възможно? От седмици се докарваше до изтощение, с единствената цел да я опази до момента, в който вече не можеше да й предложи закрила. Сега този момент беше безвъзвратно отминал – а с него и Лус.

Можеше да й се случи всичко. И можеше да е къде ли не. Никога не се беше чувствал толкова кух и засрамен.

– Защо не можем просто да намерим вестителя, през който е пристъпила, да го съберем отново и да я последваме?

Момчето–нефилим. Майлс. Той беше на колене, разгръщайки тревата с пръсти. Като пълен глупак.

– Принципът им на действие не е такъв – озъби му се Даниел. – Когато пристъпиш във времето, вземаш вестителя със себе си. Именно затова никога не се прави такова нещо, освен ако...

Кам погледна Майлс, почти съжалително:

– Моля те, кажи ми, че Лус знае повече за пътуванията с вестители, отколкото ти.

– Млъквай – каза Шелби, като застана закрилнически над Майлс. – Ако той не беше хвърлил отражението на Лус, Фил щеше да я отведе.

Шелби изглеждаше предпазлива и изплашена, не на място сред падналите ангели. Преди години бе изпитвала увлечение по Даниел – на което той никога не беше откликнал, разбира се. Но до тази вечер, той винаги бе имал благосклонно отношение към нея. Сега тя беше само пречка на пътя му.

– Ти сам каза, че ще е по–добре Лус да е мъртва, отколкото с прокудениците – каза тя, все още защитавайки Майлс.

– Прокудениците, които ти почти покани тук. – Ариана се намеси без покана в разговора, обръщайки се към Шелби, чието лице почервеня.

– Защо би предположила, че едно дете–нефилим може да разпознае прокуденика? – предизвикателно се обърна Моли към Ариана. – Ти беше в онова училище. Ти трябваше да си забелязала нещо.

– Всички: Тишина. – Даниел не можеше да мисли ясно. Дворът беше претъпкан с ангели, но в отсъствието на Лус се създаваше усещането, че е напълно празен.

На Даниел му бе почти непоносимо да погледне който и да е друг. Шелби – задето беше влязла право в заложения от прокуденика елементарен капан. Майлс – задето мислеше, че има някакъв дял в бъдещето на Лус. Кам – заради онова, което се беше опитал да направи...

О, онзи момент, когато Даниел помисли, че я е изгубил, убита от звездната стрела на Кам! Беше му се сторило, че крилете му са твърде тежки, за да ги повдигне. По–студени от смъртта. В онзи миг бе изоставил всяка надежда.

Но това бе само зрителна измама. Хвърлено отражение, нищо особено при нормални обстоятелства, но тази вечер – последното, което Даниел беше очаквал. Беше му причинило ужасен шок. Който едва не го беше убил. До радостта от нейното възкресение.

Все още имаше надежда.

Стига да можеше да я намери.

Беше останал зашеметен, докато гледаше как Лус отваря сянката. Изпълнен с благоговение и впечатлен и болезнено привлечен към нея – но повече от всичко това – зашеметен. Колко пъти го бе правила преди, без той дори да узнае?

– Какво мислиш? – попита Кам, като се приближи до него. Крилете им се привличаха взаимно – онази стара магнетична сила – и Даниел беше прекалено изтощен, за да се отдръпне.

– Тръгвам след нея – каза той.

– Добър план. – Кам се усмихна подигравателно. – Просто „тръгваш след нея“. Някъде във времето и пространството през няколкото хиляди години. За какво ще ти трябва някаква си стратегия?

От сарказма му Даниел изпита желание да го нападне втори път.

– Не те моля за помощ или за съвет, Кам.

В двора останаха само две звездни стрели: онази, която беше взел от прокуденика, когото Моли беше убила, и онази, която Кам беше намерил на плажа в началото на примирието. Щеше да има хубава симетрия, ако Кам и Даниел враждуваха точно сега – два лъка, две стрели, двама безсмъртни врагове.

Но не. Все още не. Трябваше да елиминират твърде много други, преди да могат отново да се нахвърлят един върху друг.

– Това, което Кам иска да каже – Роланд застана между тях, като говореше на Даниел с нисък глас, – е че това може да изисква малко съвместно усилие. Виждал съм как тези деца се хвърлят във вестителите. Тя не знае какво прави, Даниел Много бързо ще загази.

– Знам.

– Не е признак на слабост да ни позволиш да помогнем – каза Роланд.

– Аз мога да помогна – обади се Шелби. Досега си беше шепнала с Майлс. – Мисля, че май знам къде е тя.

– Ти? – попита Даниел. – Ти помогна достатъчно. И двамата помогнахте достатъчно.

– Даниел...

– Познавам Лус по–добре от всеки на света. – Даниел се извърна от всички тях, към тъмното, празно пространство на двора, където тя беше пристъпила. – Далеч по–добре, отколкото някой от вас някога ще я познава. Не ми трябва помощта ви.

– Ти познаваш миналото й – каза Шелби, като застана пред него, така че трябваше да я погледне. – Не знаеш през какво е минала през последните няколко седмици. Аз съм тази, която беше наблизо, докато тя надзърташе в миналите си животи. Аз съм онази, която видя лицето й, когато откри сестрата, която е изгубила, когато ти си я целунал, и тя... – Шелби замълча, без да довърши изречението. – Знам, че всички ме мразите точно сега. Но се кълна в... О, в каквото там вярвате. Оттук нататък можете да ми имате доверие. На Майлс също. Искаме да помогнем. Ще помогнем. Моля те. – Тя посегна да докосне Даниел. – Довери ни се.

Даниел грубо се отскубна от нея. Доверяването като действие винаги го беше карало да се чувства неловко. Онова, което имаше с Лус, беше непоклатимо. Никога не бе имало нужда да работят върху доверието. Тяхната любов просто съществуваше.

Но за цяла вечност, Даниел никога не беше успял да повярва в някой или нещо друго. И не искаше да започва сега.

Надолу по улицата изджафка куче. После отново, по–високо. По–близо.

Родителите на Лус, които се връщаха от разходката си.

В тъмния двор очите на Даниел намериха тези на Габ. Тя стоеше плътно до Кали, вероятно утешавайки я. Вече беше прибрала крилете си.

– Просто върви – каза му само с устни Габ в пустия, пълен с прах заден двор. Това, което имаше предвид, беше: Върви да я намериш. Тя щеше да се оправи с родителите на Лус. Щеше да се погрижи Кали да се прибере у дома. Щеше да се погрижи за всичко, за да може Даниел да се заеме с онова, което имаше значение. Ние ще те намерим и ще ти помогнем възможно най–скоро.

Луната изплува иззад мъглив облак. Сянката на Даниел се удължи на тревата в краката му. Той я проследи как набъбва леко, после започна да придърпва вестителя в нея. Когато хладната, влажна тъмнина го докосна леко, Даниел осъзна, че не беше пристъпвал през времето от цяла вечност. Обикновено не беше в стила му да поглежда назад.

Но още помнеше движенията, заровени в крилете му, или в душата, или в сърцето му. Раздвижи се бързо, отделяйки вестителя от собствената си сянка, като го стисна бързо, за да го отдели от земята. После го метна, като парче грънчарска глина, върху въздуха право пред себе си.

Вестителят оформи ясно очертан портал с различими граници.

Даниел бе представлявал част от всеки един от миналите животи на Лус. Нямаше причина да не може да я намери.

Отвори вратата. Нямаше време за губене. Сърцето му щеше да го отведе при нея.

Изпитваше вътрешно усещане, че тъкмо зад завоя се задава нещо лошо, но и надежда, че нещо невероятно чака в далечината.

Трябваше да е така.

Изгарящата му любов към нея премина като поток през тялото му, докато се почувства толкова пълен, че не знаеше дали ще успее да мине през портала. Притисна криле плътно до тялото си и скочи във вестителя.

Зад него, в двора, настъпи внезапна суматоха. Шепот, шумолене и викове.

Не го беше грижа. Всъщност, не го беше грижа за никого от тях.

Само за нея.

Нададе силен вик, докато проникваше през вестителя.

– Даниел.

Гласове. Зад него: следваха го, приближаваха се. Викаха го по име, докато той потъваше като в тунел все по–дълбоко и по–дълбоко в миналото.

Дали щеше да я намери?

Безспорно.

Дали щеше да я спаси?

Винаги.