Терзания

Пролог

Неутрални Води

Даниел се взираше към залива. Очите му бяха сиви като гъстата мъгла, която обвиваше крайбрежието на Саусалито, като набраздената от вълни вода, която се плискаше в осеяния с камъчета бряг под краката му. Сега в очите му изобщо нямаше виолетово: чувстваше го. Тя беше твърде далече.

Той се напрегна да посрещне хапещия вятър, който вееше откъм водата. Но още докато загръщаше по-плътно дебелото си черно вълнено палто, знаеше, че е безполезно. Ловът винаги го оставяше с чувството за студ.

Само едно нещо можеше да го стопли днес, а нямаше как да стигне до нея. Липсваше му начинът, по който темето й се превръщаше в идеалното място, върху което да отпусне за отдих устните си. Представи си как изпълва сключените си в кръг ръце с тялото й, как се навежда да я целуне по шията. Но беше добре, че Лус не можеше да е тук сега. Това, което щеше да види, щеше да я ужаси.

Зад него, блеенето на тюлените, които се тръшкаха на купчини покрай южния бряг на Ангелския остров, прозвуча така, както се чувстваше той: продрано и изпълнено със самота, без никой наоколо, който да го чуе.

Никой, освен Кам.

Той беше приклекнал пред Даниел, докато привързваше ръждива котва около издутата, мокра фигура в краката им. Дори зает с нещо толкова зловещо, Кам изглеждаше добре. Зелените му очи искряха, а черната му коса беше подстригана късо. Беше заради примирието: то винаги придаваше по-ярък блясък по бузите на ангелите, по-лъскав оттенък на косите им, още по-рязко очертание в профил на безупречните им мускулести тела. Дните на примирие бяха за ангелите това, което ваканциите на плажа бяха за човеците.

Затова, макар че изпитваше вътрешна болка всеки път, когато бе принуден да сложи край на човешки живот, за всички други Даниел изглеждаше като човек, който се връща след една седмица, прекарана на Хаваите: спокоен, отпочинал, почернял.

Като затягаше един от сложните си възли, Кам каза:

– Типично за Даниел. Винаги се отдръпва и ме оставя да върша мръсната работа.

– За какво говориш? Именно аз го довърших. – Даниел сведе поглед към мъртвеца, към острата, твърда и прилепнала сива коса, сплъстена върху пепелявото му чело, към грубите му възлести ръце и евтини гумени галоши, към тъмночервената разкъсана рана напряко през гърдите му. Гледката го накара отново да изстине от глава до пети. Ако убийството не бе необходимо, за да подсигури безопасността на Лус, да я спаси, Даниел никога повече нямаше да вдигне оръжие. Никога повече нямаше да води друга битка.

А нещо в убийството на този човек не му се струваше съвсем правилно. Всъщност, Даниел изпитваше смътно, тревожно чувство, че нещо издълбоко се е объркало.

– Довършването им е забавната част. – Кам върза въжето на клуп около гърдите на мъжа и го затегна под мишниците му. – Мръсната работа е да ги изпратим в морето.

Даниел все още стискаше в ръка окървавения клон. Кам се бе присмял на този избор, но за Даниел никога нямаше значение какво използва. Можеше да убива с всичко.

– Побързай – изръмжа той, отвратен от очевидното удоволствие, което Кам изпитваше от проливането на човешка кръв. – Губиш време. Настъпва отлив.

– И освен ако не направим това по моя начин, приливът утре ще изхвърли нашия Слейър¹ право пак на брега. Твърде си импулсивен, Даниел, винаги си бил. Някога мислиш ли с повече от една стъпка напред?

Даниел скръсти ръце и се загледа отново към белите гребени на вълните. Туристически катамаран от кея на Сан Франциско се плъзгаше към тях. Някога видът на тази лодка можеше да върне прилив от спомени. Хиляди щастливи пътувания, които беше предприемал с Лус през моретата на хиляда животи. Но сега – сега, когато тя можеше да умре и да не се върне в този живот, когато всичко беше различно и нямаше да има повече прераждания – Даниел винаги твърде ясно си даваше сметка колко празна бе нейната памет. Това беше последният шанс. И за двамата. Всъщност, за всички. Затова важна беше паметта на Лус, не тази на Даниел, и щеше да се наложи толкова много шокиращи истини да бъдат внимателно изкарани на повърхността, ако смятаха тя да оцелее. От мисълта за това, какво трябваше да научи тя, цялото му тяло се напрегна.

Ако смяташе, че Даниел не мисли за следващата стъпка, Кам грешеше.

– Знаеш, че има само една причина да съм още тук – каза Даниел. – Трябва да поговорим за нея.

Кам се засмя:

– Аз говорех. – Със сумтене той вдигна на рамо подгизналия труп. Тъмносиният костюм на мъртвеца се набръчка около въжетата, които Кам беше завързал. Тежката котва опираше в окървавените му гърди.

– Този е малко жилест, нали? – попита Кам. – Почти съм обиден, че старейшините не изпратиха по-предизвикателен наемен убиец.

После – сякаш беше олимпийски състезател по тласкане на гюле – Кам сгъна колене, завъртя се около оста си три пъти, за да събере сили, и метна мъртвеца надалече през водата, на сто фута право във въздуха.

За няколко дълги секунди, трупът плаваше през залива. После тежестта на котвата го повлече надолу... надолу... и надолу. Той падна със силен плисък в дълбоката зеленикавосиня вода. И мигновено потъна и се изгуби от поглед.

Кам избърса ръце:

– Мисля, че току-що поставих рекорд.

Приличаха си в толкова много отношения. Но Кам беше нещо по-лошо – демон – и това го правеше способен на презрени постъпки, извършени без угризения. Угризенията съсипваха Даниел. А точно сега, беше допълнително съсипан от любов.

– Приемаш човешката смърт твърде леко – каза Даниел.

– Този тип си я заслужаваше – каза Кам. – Наистина ли не виждаш забавлението във всичко това?

Точно тогава Даниел тикна лицето си в неговото и процеди:

– За мен тя не е игра.

– И точно затова ще изгубиш.

Даниел сграбчи Кам за яката на стоманеносивия тренчкот. Замисли се дали да не го метне във водата точно както той току-що беше метнал хищника.

Покрай слънцето се носеше облак, сянката му затъмни лицата им.

– Спокойно – каза Кам, като отскубна със сила ръцете на Даниел. – Имаш много врагове, Даниел, но точно сега аз не съм един от тях. Помни примирието.

– Голямо примирие, няма що – каза Даниел. – Осемнайсет дни, в които други се опитват да я убият.

– Осемнайсет дни, в които ти и аз ще ги избием – поправи го Кам.

Традиция сред ангелите беше едно примирие да трае осемнайсет дни. В небесата, осемнайсет беше най-щастливото, най-божественото число: жизнеутвърждаващо съчетание от две седмици (архангелите и основните добродетели), балансирано с предупреждението на четиримата конници на Апокалипсиса. В някои от езиците на смъртните хора, числото осемнайсет бе започнало да олицетворява самия живот – макар че в този случай, за Лус то можеше също толкова лесно да значи смърт.

Кам беше прав. Когато новината за нейния статут на смъртна се промъкнеше бавно надолу по редовете на небесната йерархия, редиците на нейните врагове щяха да се удвояват отново и отново всеки ден. Мис София и нейните кохорти, двайсет и четиримата старейшини на Зесмелин, все още преследваха Лус. Даниел беше зърнал старейшините в сенките, хвърлени от вестителите, едва тази сутрин. Беше зърнал и нещо друго – друга тъмнина, по-дълбоко коварство, което отначало не бе разпознал.

Сноп слънчева светлина прониза облаците, и нещо проблесна в ъгълчето на зрението на Даниел. Когато се обърна и коленичи, намери една-единствена стрела, забита в мокрия пясък. Беше по-тънка от обикновена стрела, в матов сребърен цвят, осеяна с виещи се гравирани изображения. Беше топла на пипане.

Дъхът на Даниел заседна в гърлото. От цели космически ери не беше виждал звездна стрела. Пръстите му потрепериха, докато внимателно я измъкваше от пясъка, като внимаваше да не докосне смъртоносния й тъп край.

Сега Даниел разбра откъде беше дошла онази друга тъмнина във вестителите от тази сутрин. Новината беше още по-мрачна, отколкото се бе опасявал. Обърна се към Кам, като балансираше леката като перце стрела в ръцете си:

– Не е действал сам.

Кам настръхна при вида на стрелата. Пристъпи към нея почти благоговейно, като посегна да я докосне по същия начин както Даниел.

– Твърде ценно оръжие, за да го зарежеш. Онзи прокуденик трябва много да е бързал да се измъкне.

Прокудениците: секта от безхарактерни, неуверени ангели, на които бе отказан достъп както до Рая, така и до Ада. Голямата им сила беше саможивият ангел Азазел, единственият останал звезден ковач, който още владееше изкуството за създаване на звездни стрели. Когато бъдеше изстреляна от сребърния лък, една звездна стрела не можеше да причини на смъртен човек нещо повече от натъртване. Но за ангелите и демоните това бе най-смъртоносното сред всички оръжия.

Всички ги искаха, но никой не беше готов да се обвърже с прокудениците, така че размяната на звездни стрели винаги се вършеше потайно, чрез пратеник. Което означаваше, че онзи, когото Даниел беше убил, не беше наемен убиец, изпратен от старейшините. Беше просто пратеник, извършващ размяна. Прокуденикът, истинският враг, се беше изпарил – вероятно още щом бе зърнал Даниел и Кам. Даниел потръпна. Това не беше добра новина.

– Убили сме погрешния човек.

– Какъв „погрешен"? – Кам го отблъсна. – Не е ли светът по-добре с един хищник по-малко? А Лус? – Той се втренчи в Даниел, после в морето. – Единственият проблем е...

– Прокудениците.

Кам кимна:

– Значи сега и те я преследват.

Даниел почувства как краищата на крилете му настръхват под кашмирения пуловер и тежкото палто – изгарящ сърбеж, който го накара да трепне. Застана неподвижен, със затворени очи и с ръце отстрани до тялото, полагайки усилия да потисне емоциите си, преди крилете му да се разперят рязко като бурно разгъващи се корабни платна и да го понесат нагоре и отвъд този остров, през залива, и да го отведат надалече. Право към нея.

Затвори очи и се опита да си представи Лус. Беше му се наложило да се откъсне с усилие от онова бунгало, от мирния й сън на мъничкия остров източно от Тиби. Там сигурно вече бе вечер. Дали беше будна? Дали беше гладна?

Битката в „Меч и Кръст", разкритията, и смъртта на приятелката й – всичко това се бе оказало твърде много за Лус. Ангелите очакваха тя да спи цял ден и цяла нощ. Но утре сутринта се налагаше вече да имат план.

Това беше първият път, в който Даниел предлагаше примирие. Да определи границите, да постанови правилата, и да изготви система от последствия, ако някоя от двете страни престъпи границата – такава отговорност бе твърде огромна, за да я стовари върху плещите на Кам. Разбира се, щеше да го направи, беше готов да направи всичко за нея... просто искаше да е сигурен, че ще го направи както трябва.

– Трябва да я скрием някъде на сигурно място – каза той. – Има едно училище горе на север, недалеч от форт Браг...

– Училището „Шорлайн" – кимна Кам. – Моята страна също го огледа. Там тя ще бъде щастлива. И образована по начин, който няма да я изложи на опасност. И най-важното, ще бъде защитена.

Габ вече беше обяснила на Даниел типа прикритие, което „Шорлайн" можеше да осигури. Съвсем скоро щеше да се разчуе, че Лус е скрита там, но поне за известно време, в границите на училището, щеше да е почти невидима. Вътре, Франческа, ангелът, най-близък с Кам, щеше да се грижи за Лус. Отвън, Даниел и Кам щяха да преследват и убиват всеки, който дръзнеше да се приближи до границите на училището.

Кой ли беше казал на Кам за „Шорлайн"? На Даниел не му харесваше идеята тяхната страна да знае повече, отколкото неговата. Вече се проклинаше, задето не бе посетил училището, преди да направят този избор, но и без друго се беше оказало достатъчно трудно да остави Лус, когато все пак го направи.

– Тя може да започне още утре. Ако приемем – очите на Кам пробягаха по лицето на Даниел, – ако приемем, че ти кажеш „да".

Даниел притисна длан към най-горното джобче на ризата си, където пазеше наскоро направена фотография. Лус на езерото в „Меч и Кръст". С блестяща мокра коса. Усмивка на лицето й – толкова рядко събитие. Обикновено докато успееше да се сдобие с нейно изображение в някой живот, вече я беше изгубил отново. Този път тя още беше тук.

– Хайде, Даниел – казваше Кам. – И двамата знаем от какво има нужда тя. Записваме я в училището – и след това я оставяме на мира. Не можем да направим нищо, за да ускорим тази част, освен да оставим Лус на спокойствие.

– Не мога да я оставя сама толкова дълго. – Даниел бе подхвърлил думите твърде бързо. Наведе очи към стрелата в ръцете си, чувствайки се като болен. Идваше му да я запокити в океана, но не можеше.

– Значи така. – Кам присви очи. – Не си й казал.

Даниел застина:

– Не мога да й кажа нищо. Може да я изгубим.

– Ти можеш да я изгубиш – саркастично подметна Кам.

– Знаеш какво имам предвид. – Даниел настръхна. – Твърде рисковано е да предполагаме, че тя може да поеме всичко наведнъж, без...

Той затвори очи, за да прогони мъчителния образ на нажежените до червено пламъци. Но пламъкът винаги гореше в дъното на ума му, заплашвайки да се разпростре като мълния. Ако й кажеше истината и я убиеше, този път тя наистина щеше да си отиде. И вината щеше да е негова. Даниел не можеше да прави нищо – не можеше да съществува – без нея. Крилете му започнаха да парят при тази мисъл. По-добре да се погрижи да я защити само още малко.

– Колко удобно за теб – промърмори Кам. – Само се надявам да не е разочарована.

Даниел не му обърна внимание:

– Наистина ли смяташ, че тя ще бъде в състояние да учи в това училище?

– Да – бавно отговори Кам. – При условие, че се споразумеем да няма нищо външно, което да я разсейва. Това значи никакъв Даниел, и никакъв Кам. Това трябва да бъде основното правило.

Да не я вижда осемнайсет дни? Даниел не можеше да си го представи. Нещо повече – не можеше да си представи Лус изобщо да се съгласи на това. Те току-що се бяха намерили в този живот и най-сетне имаха шанс да са заедно. Но както обикновено, изясняването на подробностите можеше да я убие. Тя не можеше да научава за миналите си животи от устата на ангели. Лус не го знаеше още, но много скоро щеше да се наложи сама да проумее... всичко.

Погребаната истина – особено онова, което Лус щеше да си помисли за нея – ужасяваше Даниел. Но единствено като я откриеше сама, Лус можеше да се освободи от този ужасен цикъл. Именно затова опитът й, придобит в „Шорлайн", щеше да бъде съществено важен. За осемнайсет дни Даниел можеше да убие толкова прокуденици, колкото му се изпречеха на пътя. Но когато примирието приключеше, всичко щеше да бъде отново в ръцете на Лус. Единствено в ръцете на Лус.

Слънцето залязваше над връх Тамалпайс, а вечерната мъгла започваше да се стеле.

– Нека аз я отведа до „Шорлайн" – каза Даниел. Това щеше да е последният му шанс да я види.

Кам му отправи странен поглед, питайки се дали да отстъпи пред молбата му. За втори път Даниел трябваше физически да застави причиняващите му болка криле да се приберат обратно в кожата му.

– Чудесно – каза Кам накрая. – В замяна на звездната стрела.

Даниел предаде оръжието, и Кам го пъхна в палтото си.

– Отведи я чак до училището, а после ме намери. Не се издънвай: ще те наблюдавам.

– А после?

– На нас с теб ни предстои лов.

Даниел кимна и разпери криле, усещайки дълбоката наслада от освобождаването им из цялото си тяло. Изправи се за миг, като събираше енергия и усещаше грубата съпротива на вятъра. Време беше да избяга от това прокълнато, грозно място, да остави крилете си да го отнесат обратно на място, където можеше да бъде наистина себе си.

Обратно при Лус.

И обратно при лъжата, в която щеше да се наложи да живее още известно време.

– Примирието започва утре в полунощ – извика Даниел, ритайки назад голяма струя пясък върху брега, когато се издигна и се зарея в небето.