Терзания

Три дни

На закуска на другата сутрин, Лус почти не можеше да хапне.

Беше последният ден от занятията, преди „Шорлайн“ да разпусне учениците за ваканцията по случай Деня на благодарността, и Лус вече се чувстваше самотна. Самотата сред тълпа от хора беше най–ужасният вид самота, но тя не можеше да я преодолее. Всички ученици около нея бъбреха щастливо за това, как ще си отидат у дома при семействата си. За момичето или момчето, което не бяха виждали от лятната ваканция. За партитата, които най–добрите им приятели организираха през уикенда.

Единственото парти, на което Лус отиваше този уикенд, беше „партито на съжалението“ в празното си спално помещение.

Разбира се, още няколко ученици от главното училище оставаха в кампуса през ваканцията: Конър Мадсън, който беше дошъл в „Шорлайн“ от сиропиталище в Минесота. Брена Лий, чиито родители живееха в Китай. Франческа и Стивън също оставаха – каква изненада, нали, няма що – и организираха вечеря по случай Деня на благодарността за „интернираните“ в столовата в четвъртък вечерта.

Лус таеше една надежда: че заплахата на Ариана да я държи под око може би включваше ваканция по случай Деня на благодарността. Но пък, почти не бе виждала Ариана, откакто тя беше върнала тримата в „Шорлайн“. Само за онзи кратък миг на Празника на плодородието.

Всички останали заминаваха в следващите един–два дни. Майлс – на многолюдното, обслужвано от фирма за кетъринг семейно събиране. Доун и Джасмин – на съвместното събиране на семействата си в имението на Джасмин в Саусалито. Дори Шелби – макар да не беше споменала пред Лус и думичка за връщане в Бейкърсфийлд – беше разговаряла с майка си по телефона предишния ден, пъшкайки: „Да, знам. Ще бъда там“.

За Лус това беше възможно най–лошият момент да остане сама. Вътрешното й смущение се усилваше с всеки изминал ден, докато вече не знаеше как да се чувства по отношение на Даниел или който и да е друг. И непрекъснато се ругаеше за това, колко глупаво бе постъпила предната вечер, като остави Майлс да стигне толкова далече.

През цялата нощ стигаше все до едно и също заключение: Макар да бе ядосана на Даниел, за онова, което се беше случило с Майлс, не беше виновен никой друг, освен тя. Тя беше онази, която беше изневерила.

Изпитваше физическа болка, като си представеше как Даниел седи там навън, как гледа, и не казва нищо, докато тя и Майлс се целуваха; като си представеше как ли се беше чувствал, когато бе излетял от покрива й. Как се беше почувствала тя, когато за първи път чу за случилото се между Даниел и Шелби – само че по–зле, защото това беше истинска изневяра. Още едно нещо, което да добави към списъка с доказателства, че, изглежда, двамата с Даниел не умееха да общуват.

Тих смях я върна към недовършената й закуска.

Франческа се движеше безшумно около масите в дълга черно–бяла пелерина на точки. Всеки път, щом Лус хвърлеше поглед към нея, тя бе залепила на лицето си онази непоносимо сладка усмивка и беше потънала в разговор е един или друг ученик, но въпреки това Лус се чувстваше под неотклонно наблюдение. Сякаш Франческа можеше да проникне в ума на Лус и да разбере точно какво беше накарало Лус да изгуби апетит. Подобно на дивите бели божури, които бяха изчезнали безследно от лехата за една нощ, можеше да изчезне и убеждението на Франческа, че Лус е силна.

– Защо си се оклюмала така, миличка? – Шелби преглътна голямо парче геврек. – Повярвай ми, не изпусна кой знае какво снощи.

Лус не отговори. Нищо не беше така далече от мислите й, както празничният огън на плажа. Току–що беше забелязала как Майлс се дотътри на закуска, много по–късно от обикновено. Шапката му с емблемата на „Доджърс“ беше смъкната ниско над очите, а раменете му изглеждаха малко прегърбени. Пръстите на Лус неволно се вдигнаха към устните.

Шелби ръкомахаше ожесточено, вдигнала и двете си ръце над главата:

– Той какво, да не е сляп? Земята вика Майлс!

Когато Шелби най–сетне привлече вниманието му, Майлс помаха сковано към тяхната маса, като едва не се препъна в шведската маса. Помаха отново, после изчезна зад столовата.

– Аз ли си въобразявам, или Майлс се държи тотално вбесяващо напоследък? – Шелби завъртя очи и имитира замаяната препъваща се походка на Майлс.

Но Лус си умираше да се запрепъва след него и...

И какво? Да му каже да не се чувства объркан? Че вината за целувката е и нейна? Че ако си падне по неудачница като нея, това само ще свърши зле? Че го харесваше, но толкова много неща по отношение на това – на тях – бяха невъзможни? Че макар тя и Даниел да се караха точно сега, нищо не можеше да застраши истински любовта им?

– Във всеки случай, както казвах – продължи Шелби, като доля кафе на Лус от бронзовия кафеник на масата. – Празничен огън, хедонизъм, дрън, дрън, дрън. Тези неща могат да бъдат толкова отегчителни. – Едната страна на устата на Шелби потрепна почти в усмивка. – Особено, нали се сещаш, когато не си наблизо.

Сърцето на Лус се отпусна съвсем леко. От време на време Шелби допускаше да влезе поне мъничък лъч светлина. Но после съквартирантката й бързо сви рамене, сякаш за да каже: Не почвай да си въобразяваш разни неща.

– Никой друг не оценява, когато имитирам Лилит. Това е всичко. – Шелби изправи гръб, изпъчи гърди и накара дясната страна на горната си устна да потрепне неодобрително.

Имитацията на Лилит, изпълнявана от Шелби, винаги успяваше да разсмее Лус. Но днес успя да докара само тънка усмивка със стиснати устни.

– Хммм – каза Шелби. – Не че ще ти пука какво си пропуснала на партито. Забелязах Даниел да отлита над плажа снощи. Двамата сигурно сте имали много да наваксвате.

Шелби беше видяла Даниел? Защо не беше споменала това по–рано? Възможно ли беше и някой друг да го е видял?

– Дори не говорихме.

– Това е трудно за вярване. Обикновено има да ти дава куп заповеди...

– Шелби, Майлс ме целуна – прекъсна я Лус. Очите й бяха затворени. По някаква причина, така й беше по–лесно да си признае. – Снощи. И Даниел видя всичко. Отлетя, преди да успея...

– Да, това е достатъчен повод. – Шелби подсвирна тихо. – Това е нещо огромно.

Лицето на Лус пламтеше от срам. Умът й не можеше да отърси образа на отлитащия Даниел. Струваше й се толкова безвъзвратно.

– В такъв случай, дали между теб и Даниел е, нали се сещаш, свършено?

– Не. В никакъв случай. – Лус дори не можеше д чуе тази фраза, без да потръпне. – Просто не знам.

Не беше разказала на Шелби останалото от онова, което бе зърнала във вестителя – че Даниел и Кам действаха заедно. Че всъщност тайно бяха приятели, доколкото можеше да определи. Шелби и без друго едва ли знаеше кой е Кам, а миналото беше твърде сложно, за да го обясни. Освен това Лус нямаше да може да го понесе, ако Шелби, със своите умишлено противоречащи на общоприетите възгледи за ангелите и демоните, се опиташе да изтъкне, че едно партньорство между Даниел и Кам не е чак толкова голяма работа.

– Знаеш, че точно сега Даниел сигурно се е побъркал заради това. Не е ли това големият проблем на Даниел – безсмъртната отдаденост, която вие двамата споделяте?

Лус се вцепени на белия си метален стол.

– Не говорех саркастично, Лус. Така че, може би, не знам, Даниел е имал връзки с други хора. Всичко е доста неясно. Важното послание, както казах преди, е, че той никога не се е съмнявал, че именно ти си единствената, която има значение.

– И се предполага, че това трябва да ме накара да се почувствам по–добре?

– Не претендирам, че работата ми е да те карам да се чувстваш по–добре. Просто се опитвам да илюстрирам един довод. Въпреки цялата дразнеща надменност на Даниел – а тя е в изобилие – той явно ти е изцяло отдаден. Истинският въпрос тук е: Дали ти си? Доколкото Даниел знае, ти можеш да го зарежеш в мига, щом се появи някой друг. Появи се Майлс. А той очевидно е страхотен. Малко мекушав за моя вкус, но...

– Никога няма да зарежа Даниел – каза гласно Лус: отчаяно й се искаше да го повярва.

Помисли си за ужаса върху лицето му в нощта, когато бяха спорили на плажа. Беше удивена, когато той така бързо попита: Късаме ли? Сякаш подозираше, че има такава възможност. Сякаш тя не беше преглътнала без въпроси целия му безумен разказ за безкрайната им любов, когато той й я беше разказал под прасковените дървета в „Меч и Кръст“. Беше я преглътнала, на една доверчива огромна хапка, поемайки и всички пукнатини и празноти в нея – назъбените парчета, които бяха нелогични, но тогава я умоляваха да им повярва. Сега, всеки ден, някое от тях разяждаше вътрешностите й. Усещаше как най–голямото от тях се надига в гърлото й.

– През повечето време дори не знам защо ме харесва.

– Хайде сега – изпъшка Шелби. – Не се превръщай в едно от онези момичета. Той е прекалено добър за мен, уа, уа, уа. Ще ми се наложи да те препратя към масата на Доун и Джасмин. Това е тяхна област, не моя.

– Не исках да кажа това. – Лус се наведе към нея и сниши глас. – Искам да кажа, преди цяла вечност, когато Даниел е бил, нали се сещаш, там горе, той е избрал мен, мен, от всички други на земята...

– Е, вероятно по онова време е имало много по–малко възможности за избор... Оу! – Лус я беше шляпнала. – Само се опитвам да разведря настроението!

– Шелби, той е избрал мен, пред някаква важна роля в небесата, предпочел е мен пред някакъв висок пост. Това е доста важно, не мислиш ли? – Шелби кимна. – Сигурно е имало нещо повече от това, просто да смята, че съм мила и сладка.

– Но... не знаеш какво е било?

– Питала съм, но Даниел така и не ми каза какво се е случило. Когато повдигнах въпроса, беше почти сякаш не можеше да си спомни. А това е откачено, защото означава, че и двамата просто изпълняваме предначертаните движения. Въз основа на някаква продължаваща хиляди години вълшебна приказка, която никой от нас дори не може да потвърди с факти.

Шелби разтри челюстта си:

– Какво още не ти казва Даниел?

– Именно това възнамерявам да разбера.

На терасата времето бе продължило бързо своя ход: повечето ученици отиваха в час. Сервитьорите–стипендианти бързаха да разчистят чиниите. На една маса най–близо до океана, Стивън пиеше кафе сам. Очилата му бяха сгънати и оставени на масата. Очите му намериха тези на Лус, и той продължи да я гледа дълго, толкова дълго, че – дори след като тя стана да върви в час – напрегнатото му, бдително изражение остана в паметта й. Което вероятно беше именно целта му.

* * *

След най–дългото, най–притъпяващо ума специално научнопопулярно предаване на PBS за делението на клетката, което бе гледала някога, Лус излезе от часа по биология, слезе по стълбите на главната училищна сграда и излезе навън, където с изненада видя паркинга, напълно претъпкан. Родители, по–големи братя и сестри, и голям брой шофьори, образуваха дълга редица от коли, каквато Лус не беше виждала след предназначената специално за родители, идващи да приберат децата си, алея за коли в прогимназията си в Джорджия.

Около нея учениците припряно излизаха от час и се отправяха с лъкатушене към колите, като теглеха след себе си куфари на колелца. Доун и Джасмин се прегърнаха за довиждане, преди Джасмин да се качи в една лимузина, а братята на Доун да й направят място на задната седалка на един джип. Двете се разделяха само за няколко часа.

Лус се шмугна обратно в сградата и се измъкна през рядко използваната задна врата, за да прекоси двора и да стигне до спалнята си. Определено не можеше да се справи със сбогуванията точно сега.

Докато вървеше под сивото небе, Лус все още се чувстваше смазана от вина, но след разговора с Шелби у нея беше останало чувството, че има малко повече контрол над обстоятелствата. Знаеше, че е откачено, но това, че беше целунала някой друг, я караше да изпитва чувството, че най–после има някакво влияние във връзката си с Даниел. Може би беше успяла да предизвика у него някаква реакция, за разнообразие. Можеше да се извини. Той можеше да се извини. Можеха да си приготвят лимонада или нещо такова. Да престанат с всички тези глупости и наистина да започнат да разговарят.

Точно тогава телефонът й избръмча. Текстово съобщение от господин Коул:

Всичко е уредено.

Значи господин Коул бе съобщил новината, че Лус няма да се прибере вкъщи. Но удобно беше пропуснал да спомене в съобщението дали родителите й все още й говорят. Не се беше чувала с тях от дни.

Ситуацията беше патова: Ако й пишеха, тя се чувстваше виновна, задето не им отговаря. Ако не й пишеха, тя се чувстваше отговорна, че е причината, поради която не можеха да установят връзка. Още не беше измислила какво да прави по въпроса с Кали.

Изтрополи нагоре по стълбите на празното спално помещение. Всяка стъпка отекваше глухо в подобната на пещера сграда. Наоколо нямаше никой.

Когато стигна до стаята си, очакваше да открие, че Шелби вече е заминала – или, най–малкото, да види куфара и приготвен и оставен в очакване до вратата.

Шелби я нямаше, но дрехите й още бяха разпилени навсякъде из нейната част от стаята. Пухкавата й червена жилетка още беше на закачалката, а нещата й за йога още бяха струпани на купчинка в ъгъла. Може би заминаваше чак утре сутринта.

Още преди Лус да затвори плътно вратата зад гърба си, някой почука от другата страна. Тя подаде глава в коридора.

Майлс.

Дланите й овлажняха и тя почувства как сърцето й започва да бие по–учестено. Зачуди се как изглеждаше косата й, дали се беше сетила да си оправи леглото тази сутрин, и откога ли вървеше зад нея той. Дали я беше видял как се измъква от безкрайните сбогувания на заминаващите за Деня на благодарността, или беше видял измъченото изражение на лицето й, когато си беше проверила текстовите съобщения.

– Здрасти – каза тя тихо.

– Здрасти.

Майлс носеше дебел кафяв пуловер върху бяла риза с голяма яка. Беше с джинсите с дупка на коляното – онези, при чийто вид Доун винаги скачаше да го последва, за да могат двете с Джасмин да въздишат замечтано иззад него.

Устата на Майлс се присви в нервна усмивка.

– Искаш ли да правим нещо?

Беше подпъхнал палци под презрамките на тъмносинята си раница, а гласът му отекваше в дървените стени. На Лус й мина през ума, че тя и Майлс може би бяха единствените двама души в цялата сграда. Мисълта беше едновременно вълнуваща и изнервяща.

– Забранено ми е да излизам от кампуса за цяла вечност, забрави ли?

– Затова доведох забавлението при теб.

Отначало Лус си помисли, че Майлс говори за себе си, но после той смъкна раницата от едното си рамо и отвори ципа й. Вътре имаше цяло съкровище от игри за маса – „Богъл“, „Кънект Фор“, „Паркеси“, играта „Училищен мюзикъл“. Дори пътнически „Скрабъл“. Беше толкова хубаво, и толкова лишено от всякакво чувство за неловкост, че Лус си помисли, че ще се разплаче.

– Смятах, че днес се прибираш вкъщи – каза тя. – Всички останали заминават.

Майлс сви рамене:

– Родителите ми казаха, че няма никакъв проблем да остана. Ще си бъда отново вкъщи след две седмици, а и освен това имаме различни мнения за идеалната ваканция. Тяхната е нещо, което е достойно да бъде описано в рубриката „Стил“ на „Ню Йорк Таймс“.

Лус се засмя:

– А твоята?

Майлс зарови малко по–надълбоко в раницата си, като извади два пакета ябълков сайдер на прах, кутия пуканки за микровълнова фурна, и диск с филма на Уди Алън „Хана и нейните сестри“.

– Доста скромна, но ето я пред очите ти. – Той се усмихна. – Поканих те да прекараш Деня на благодарността с мен, Лус.

Само защото променяме мястото на действието, не означава, че трябва да си променим плановете.

Тя почувства как по лицето й се разлива широка усмивка, и задържа вратата отворена, за да пусне Майлс да влезе. Рамото му докосна леко нейното на минаване, и за миг очите им се срещнаха. Тя почувства как Майлс почти се олюля на пети, сякаш се канеше да се върне и да я целуне. Тя се напрегна, изпълнена с очакване.

Но той просто се усмихна, пусна раницата си насред пода и започна да разтоварва провизиите за Деня на благодарността.

– Гладна ли си? – попита, като размаха пакет пуканки.

Лус трепна:

– Наистина никак не ме бива в правенето на пуканки.

Мислеше си за онзи път, когато двете с Кали едва не подпалиха спалнята си в Доувър. Не можа да се сдържи. От спомена приятелката й отново започна да й липсва.

Майлс отвори вратичката на микровълновата фурна. Вдигна пръст:

– С този пръст мога да натисна всяко копче, а най–вече тези на микровълновата. Имаш късмет, че съм толкова добър в това.

Беше странно, че по–рано се беше разкъсвала от угризения, задето беше целунала Майлс. Сега осъзна, че това беше единственото, което я караше да се чувства по–добре. Ако не се беше отбил, тя щеше да се устреми главоломно към нова черна бездна от вина. Въпреки че не можеше да си представи да го целуне отново – не непременно защото не искаше, а защото знаеше, че не е правилно, че не можеше да причини това на Даниел... че не искаше да причини това на Даниел – присъствието на Майлс беше изключително успокояващо.

Играха „Богъл“, докато Лус най–после разбра правилата, скрабъл, докато осъзнаха, че от комплекта липсват половината букви, и „Паркеси“, докато слънцето залезе отвън пред прозореца и вече беше прекалено сумрачно, за да виждат дъската, без да включат лампа. После Майлс стана и запали огъня, и пъхна „Хана и нейните сестри“ в дивиди плеъра на компютъра на Лус. Единственото място, където можеха да седнат и да гледат филма, беше на леглото.

Внезапно Лус се почувства нервна. Преди бяха просто двама приятели, които играеха игри за маса в делничен следобед. Сега звездите бяха изгрели, спалното помещение беше празно, огънят припукваше, и – в какви ги превръщаше това?

Седяха един до друг на леглото на Лус, и тя не можеше да спре да мисли къде бяха ръцете й, дали изглеждаха неестествено, ако ги държеше скръстени на скута си, дали щяха да докоснат върховете на пръстите на Майлс, ако ги отпуснеше отстрани до тялото си. С крайчеца на окото си виждаше как се движеха гърдите му, когато дишаше. Чу го как се чеше по тила. Беше си свалил бейзболната шапка, и тя усети шампоана с мирис на цитрусови плодове от гладката му кестенява коса.

„Хана и нейните сестри“ беше един от малкото филми на Уди Алън, които никога не беше гледала, но не можеше да се застави да гледа внимателно. Беше кръстосала и разкръстосвала крака три пъти, преди да се извъртят началните надписи.

Вратата се отвори със замах. Шелби се втурна в стаята, хвърли един поглед към монитора на компютъра на Лус, и изстреля на един дъх:

– Най–добрият филм за Деня на благодарността на всички времена! Може ли да гледам с... – После погледна Лус и Майлс, седнали на леглото в мрака. – О.

Лус се изстреля от леглото.

– Разбира се, че може! Не знаех кога си заминаваш за вкъщи...

– Никога. – Шелби се хвърли на горното легло, и на долното Лус и Майлс усетиха нещо като леко земетресение. – С мама се скарахме. Не питайте, беше абсолютно отегчително. Освен това, във всеки случай, много повече предпочитам да се мотая с вас.

– Но, Шелби... – Лус не можеше да си представи да се замеси в толкова сериозна кавга, че тя да я възпре да се прибере вкъщи на Деня на благодарността.

– Нека се насладим мълчаливо на гения на Уди – нареди Шелби.

Майлс и Лус си размениха бързи заговорнически погледи.

– Схвана – провикна се Майлс към Шелби, като се ухили на Лус.

Честно казано, Лус изпита облекчение. Когато се настани обратно на мястото си, пръстите й наистина докоснаха леко тези на Майлс и той ги стисна. Беше само за миг, но беше достатъчно дълго, за да покаже на Лус, че поне що се отнася до уикенда на Деня на благодарността, всичко щеше да бъде наред.