Ти ми принадлежиш

ГЛАВА 12

Първият ден измина в изтощителна езда. Конят, който бе привлякъл вниманието на Александра в групата от Кардиния, се оказа, че е на Васили. Бе енергичен и неспокоен и отказваше да поддържа по-бавния ход, с който се движеха товарните коли. Васили постоянно бе принуден да избързва далеч напред, след което неминуемо се налагаше да се връща назад. Александра бе убедена, че няколко пъти той го направи нарочно, за да покаже ясно нетърпението си.

Нейните два жребеца се държаха много по-добре. Животните жадуваха за по-енергична езда, но, разбирайки, че това няма да им бъде позволено, не се противяха. Дори когато в ранния следобед Васили се изравни с нея, за да й съобщи, че няма да спират за обяд или дори за почивка, Гордостта на Султана остана спокоен при близостта на дорестия, докато Васили трябваше с мъка да го удържа, тъй като конят му искаше да ухапе този на Александра.

Колкото до това, че нямаше да спират, Васили го съобщи с голяма доза самодоволство, а Александра я прие с удоволствие, което обаче запази за себе си. Васили продължи, като й обясни, че се налага до вечерта да стигнат най-близката гостилница. Той обаче добре разбираше, че дори без да спират за обяд, щяха да пристигнат в гостилницата късно през нощта.

За Александра не бе трудно да разбере какво си мисли Васили. Той смяташе, че по този начин й го връщаше заради забавянето, което причиняваха товарните коли, но нямаше представа, че тя бе планирала всичко да протече точно по този начин. Всички нейни хора си бяха взели храна, която не се налагаше да готвят, но не така стоеше въпросът с хората от групата на Васили. Младата жена не се съмняваше, че Васили няма да поддържа тази тактика повече от ден-два, тъй като гладът неминуемо ще започне да го измъчва.

Колкото до Александра, тя бе спечелила първата битка и се чувстваше много доволна. Имаше нужда и от положителни емоции, които да противопостави на болката, която стягаше гърдите й, образувала се, откакто напусна имението. Сбогуването с баща й бе кратко, но всеки миг се бе врязал дълбоко в съзнанието й.

Бе спряла за момент пред къщата, където баща й бе застанал на предната веранда, но бе го направила само за да му даде последна възможност да промени решението си. Дори не се бе приближила към него, а бе останала на пътя и когато стана ясно, че баща й няма да произнесе думите, които имаше нужда да чуе, бе казала само „Довиждане, татко“ толкова тихо, че той едва ли я бе чул. И това бе всичко, нямаше прегръдка, нито целувка на прощаване, нито молби той да промени решението си.

Баща й бе наранен от отношението й, тъй като тя не можа да му прости. Видя го в израза на лицето му, преди да забие пети в хълбоците на коня и да отмине, но в гърдите й се образува огромна горчива топка, която я задушаваше. Болката, която изпитваше от предателството му, не й позволи да го прегърне и да се сбогува се него както подобава.

Същата болка я накара да вземе решението никога повече да не го види. Щеше по някакъв начин да накара графа да сложи край на проклетия годеж и да спаси честта на бащиното си име, но нямаше да се върне вкъщи. Щеше да отиде в Англия. Трябваше да го направи още преди три години.

Когато накрай пристигнаха в гостилницата, Александра вече бе много изморена. Бе станало доста късно, точно както бе казал Васили, и въпреки че бе доволна от това как премина денят, нямаше намерение на следния ден да поддържа тази усилена езда.

Товарните коли трябваше да забавят пътуването, а не да принуждават всички да яздят по-дълго заради изгубеното време. Още повече, никак не й се харесваше идеята да пътуват по тъмно, тъй като дупките по пътя можеха да причинят сериозни травми на някой кон. Ако утре вечер не стигнеха до следващата гостилница, град, или село преди здрачаване, щяха да си направят бивак край пътя със или без разрешението на годеника й.

Александра не изчака Васили да се присъедини към нея и първа влезе в гостилницата. И преди се бе отбивала тук, когато бе предприела пътуване на запад, за да си купи една кобила, затова познаваше собственика и пое задължението да поръча да приготвят необходимия брой стаи за през нощта. Двете с Нина щяха да спят в една стая. Мъжете можеха да си поделят останалите четири както пожелаят.

Тъй като Васили плащаше сметката, тя би поръчала още стаи, но нямаше повече свободни. Както стояха нещата, от нейна страна имаше дванайсет човека, така че Васили щеше да храни повече гърла, отколкото бе предвидил. Александра също се зае да поръчва храна за всеки. Въпреки че много й се искаше, що се отнася до храната, нямаше причина да се радва за сметка на Васили, тъй като храна никога не оставаше. Но би била страшно доволна, ако Васили похарчеше парите си, преди да пристигнат в Кардиния.

Александра изчака другите в общото помещение. Нина първа се присъедини към нея. Тя бе пътувала с една от товарните коли, тъй като не бе свикнала на дълга езда като Александра. Поради тази причина двете не можаха да разговарят през целия ден, но Александра изобщо не бе изненадана какво се въртеше в ума на приятелката й.

— Но ти не ми каза, че той е най-красивият мъж, когото някога си виждала — започна обвинително Нина, докато се настаняваше на масата на Александра.

Александра повдигна вежда.

— Откъде знаеш, че не съм виждала и по-хубави?

— Защото никой мъж не може да бъде по-красив от този — отвърна Нина с абсолютна увереност.

Александра вече и сама си бе направила това заключение, затова не започна да спори.

— И този факт променя ли нещо?

— Според мен, да.

Александра изпусна дълбока въздишка.

— Нина, този мъж е прекалено красив. Ако още не си разбрала какво значение има това, ще се радвам да ти обясня. Този факт вече те е накарал да го гледаш с одобрение, а когато последно разговаряхме с теб, ти каза, че си на моя страна. По същата причина едната, двете или трите прислужнички едновременно са спали с него миналата нощ, макар да знаеха, че той ми е годеник.

— Откъде знаеш това? — ахна Нина.

— Знам, защото заварих и трите тази сутрин да го обсипват с ласки.

— Което не означава непременно, че е спал с тях — бързо отбеляза Нина.

— Не, но доказва, че е неустоим за жените, поне за по-голямата част, и че дори и да е женен, те ще продължават да го преследват. Трябва ли да понасям всичко това? Не мисля така.

Нина все още не изглеждаше убедена.

— Да го преследват, не значи, че непременно ще постигнат целта си.

— Но означава постоянно изкушение по пътя му — отвърна Александра. — А аз нямам никакво намерение да се превръщам в подозрителна ревнивка всеки път, когато той заговори някоя жена.

— Това означава, че би могла да го обикнеш, ако се опиташ — усмихна се Нина.

— Не съм казала нищо подобно. А сега млъквай, защото идват братята ти.

Стенка зае стола до Александра и, подобно на сестра си, пропусна приветствените думи и започна направо да се оплаква.

— Би било много по-просто и по-малка изморително да го пребием от бой и да го прогоним, Алекс.

В този момент пристигна Тимофей, който улови само последните думи. Той зае мястото си и се обърна към тях.

— Ще пребиваме от бой кардинския граф, така ли? Трябваше да го направим още тази сутрин, преди да ми се натъртят задните части от езда.

Конрад, който пристигна последен, също дочу само последните думи на брат си.

— Натъртени задни части ли, Алекс? Ти? Твоето дупе би трябвало да е…

— Достатъчно! — намеси се Александра, като изгледа сърдито всеки един от тях. — Не, не и не! — Това бе отговор на забележките им. — Вече ви обясних плана си и вие се съгласихте, че е добър. Ще продължаваме да действаме по него, докато не се появи по-добра възможност. А да го пребивате от бой и дума не може да става!

— Тогава би трябвало да се засрамим — засмя се Стенка.

Александра го погледна строго и продължи.

— Във всеки случай, вече няма да пътуваме с такова темпо. Васили се опитва да ни накара да се движим по неговия маршрут и разписание, но дори и да се справяме много по-лесно от него, не мисля да го чакам сам да се откаже, не и когато конете ми са с мен. Тъй като заговорих за тях, настаниха ли ги добре?

— В момента стъкмяват набързо отделен корал за кобилите, тъй като тук нямат място за толкова много коне — осведоми я Тимофей. — За през нощта ще свърши работа.

Те продължиха да обсъждат още някои въпроси, отнасящи се до пътуването, когато накрая се появи Васили, заедно с приятеля си Лазар Димитриев, който се бе приближил до Александра по-рано този ден и й се бе представил. Александра не се изненада, когато разбра, че Лазар е купил един от белите жребци на баща й. Не се бе стърпял и го бе яхнал веднага, но тя знаеше, че този кон е с неспокоен и буен характер.

При нормални обстоятелства би обсъдила с него качествата на животното, всъщност би го направила с удоволствие, но бе решила да не се държи приятелски с никого от групата на Васили, в това число и с граф Димитриев. В себе си Александра съжали, че постъпва така, тъй като той се държеше много мило, а очевидно и двамата бяха страстни любители на коне. Съвсем скоро той се отказа от опитите си да завърже разговор с нея, защото тя напълно го пренебрегваше.

Александра благоволи да размени няколко думи с него само защото той попита за Нина.

— Коя е тази весела девойка?

— Моята камериерка, Нина Разин.

— Роднина ли е на онези казаци?

— Тя е тяхна единствена сестра.

В отговор той само въздъхна.

— А аз си мислех, че ще се забавлявам по обратния път.

Александра бе изпитала желание да се разсмее на разочарованото му изражение, тъй като й се видя много смешно. Вместо това се обърна строго към него.

— Стой далеч от Нина освен ако тя самата няма нищо против компанията ти.

След което не му проговори повече.

Сега Александра се питаше дали Лазар е съобщил на Васили за грубостта й. Искрено се надяваше да е така. Тя искаше той да разбере, че презрението й не е насочено само към него, а също и към приятелите му, и към членовете на семейството му.

Когато влезе, Васили й хвърли само бегъл поглед. На масата й имаше едно свободно място, но Александра бе сигурна, че той няма да го заеме. Но понеже така или иначе щеше да стане свидетел на ужасните й маниери, за нея нямаше значение къде ще седне той.

Васили спря за момент, за да говори със собственика, който вероятно му съобщаваше, че Александра се бе погрижила за всичко. Тя се надяваше, че това ще го ядоса, разчиташе да стане така. Мъжете обичаха да си мислят, че те трябва да владеят ситуацията и да се разпореждат навсякъде.

Александра го наблюдаваше внимателно, но не откри никакви признаци, че това, което чува, го ядосва по някакъв начин. Изведнъж едно от момичетата, които сервираха храната, изпищя весело, втурна се през помещението и се хвърли на врата му.

В първия момент Александра се смая, след това се намръщи, когато забеляза усмивката, с която Васили се обърна към момичето. Усмивката бе толкова открита и прелъстителна, че Александра затаи дъх, въпреки че тя не бе отправена към нея. Не беше някоя забележителна красавица, но Васили я гледаше така, като че ли никога не бе виждал по-красиво създание.

Той се наведе и прошепна нещо в ухото й. Момичето се усмихна и постави интимно ръка на гърдите му. Той я потупа леко отзад, преди тя да се отдалечи, за да се върне към работата си. Момичето се обърна и му хвърли няколко пъти пламенни погледи през рамо. Всеки идиот би разбрал, че си бяха определили среща за по-късно.

Александра стана от мястото си и се отправи след момичето. Настигна го точно когато щеше да влезе в кухнята. Без предупреждение — Александра не бе решила още как ще постъпи — тя грабна кичур от косата на момичето и я дръпна силно, така че то се озова лице в лице с нея. Подносът, който носеше, се изплъзна от пръстите й и се стовари с трясък на земята. Ако все още хората не ги бяха забелязали, то сега със сигурност всички погледи бяха насочени към тях.

— Мъжът, който мислеше да вкараш в леглото си, ми е годеник. — Гласът й бе прекалено спокоен, като се имаше предвид за какво говореха. — Посмей още веднъж да се приближиш до него и ще ти отрежа и двете уши и ще ти ги дам да ги изядеш! Или може би смяташ, че жертвата си заслужава?

— Не, баронесо — изпищя момичето, очите му се разшириха и то ужасно пребледня.

— Познаваш ли ме? — Александра се намръщи.

— Д-да, баронесо.

— Тогава разбираш много добре, че не отправям празни заплахи?

— Да!

— Добре. Да се надяваме, че няма да се наложи отново да разговаряме.

Александра се върна на масата си. Когато мина покрай Васили, дори не го удостои с поглед. Бе изненадана от себе си не заради това, което бе казала, а защото успя да предизвика такава сцена, без да изпитва ни най-малко угризение или смущение. Вече доказа на годеника си, че е под социалното му ниво. Оказа се по-лесно, отколкото бе предполагала.

— Той беше ли шокиран? — прошепна тя на Стенка, докато заемаше мястото си.

— Не мога да кажа — отвърна откровено младежът, а очите му блестяха. — Но ти беше чудесна. Такава убедителна проява на ревност!

— Не ставай смешен! — отвърна раздразнено тя. — Направих го заради него.

В отговор той само изсумтя.

— Не забравяй, че те познавам, Алекс. Знам колко си ревнива към това, което притежаваш. Спомни си, че присъствах, когато извади камшика и започнала налагаш оня лейтенант, който беше бил взетия от теб назаем кон. Никога не си се колебала да се нахвърлиш с юмруци върху Конрад, когато докарваше с подигравките си Нина до плач. Проглуши ушите на баща ми последния път, когато понечи да ме напердаши… Кажи ми, когато се умориш да ме слушаш.

Александра го погледна и се намръщи.

— Ти и твоето семейство сте нещо съвсем различно. Както и конете ми.

— Ние ти принадлежим, а което е твое, е твое. Всеки, който те познава, знае това, Алекс. И докато един от двама ви не развали този годеж, графът също е твой, така че къде е разликата?

— Разликата е в това, че не искам той да бъде мой. — Александра се обърна към другите. — Поне един от вас не забеляза ли как реагира граф Петров?

— Аз забелязах — обади се Конрад, а устните му се извиха в едва забележима усмивка. — Обаче не ми изглеждаше шокиран, а по-скоро ядосан.

Александра не посмя да погледне в тази посока, за да се увери, но се облегна доволна на стола си.

— Това също ще свърши работа. Предупредих го какво може да очаква от мен. Сега е наясно, че не съм отправяла празни заплахи.

— Бих казал, че графът вече си е направил такова заключение — обади се Тимофей през смях. — Ще бъде интересно да узнаем какво ще предприеме.

— Какво би могъл да направи? — попита Александра. — Ние все още не сме женени.

Тримата мъже просто впиха мълчаливо погледи в нея. Нина направи точно обратното, като отклони поглед. Александра се размърда неспокойна на мястото си.

— Какво има?

— Такъв годеж не е нещо маловажно, Алекс — отвърна Конрад. — Той е почти със значение на брак. В този случай са дадени клетви и обещания. Дори ти самата даде дума да се омъжиш за него, а баща ти одобри такова решение. Това дава на този мъж определена власт над теб, не знаеше ли?

— Каква власт?

Конрад не й спести истината.

— Същата, каквато би имал като твой съпруг.

— Глупости! Вече му казах, че не може да ми нарежда какво да правя, а той не се и опита да ми се противопостави. — Александра сметна за уместно да не споменава, че той й бе отговорил, че би могъл да направи точно това.

— Когато си му го казала, си беше все още у дома, под властта на баща си. Вече не се намираш в имението.

На Александра изобщо не се харесаха тези думи.

— Няма никакво значение къде се намирам — настоя тя. — Той не може да ме командва и да ми налага волята си. Имам достатъчно опит как да се оправям с разгневени мъже.

— Да, с баща си, но не и с годеника си — отбеляза Конрад. — Не ми е приятно да ти го кажа, Алекс, но това са съвсем различни неща.

— Добре, по дяволите! — В гърдите й започна да се надига гняв. — Какво искате да кажете с всичко това?

— Какво ще стане, ако той започне да си връща тъпкано за твоето отношение?

Очите й се присвиха подозрително, но тонът й не се промени.

— Да не би случайно да имате предвид, че той може да се опита да ме бие?

— Всъщност… да.

— И, предполагам, вие просто ще си стоите отстрани и ще гледате, така ли? И Божик няма да скочи и да го захапе за гърлото, ако само се опита да направи такова нещо?

— Божик няма да е до теб във всеки един момент от деня и нощта — възрази Конрад. — Повечето нощи той ще бъде оставян в конюшнята, където е и сега, тъй като в гостилниците няма да го пуснат. Ние също няма да бъдем винаги до теб. Можем да накараме графа да съжалява стократно за това, което ти е сторил, но то ще бъде след евентуалния инцидент. А освен това един кралски братовчед, без значение каква титла носи, има много по-висок ранг от всеки един от нашите принцове, а ти знаеш колко могъщи са те. За него няма да представлява изобщо никаква трудност да ни хвърли в затвора. По дяволите, той може дори да заповяда да ни разстрелят и никой не може да му иска сметка. Това е във властта на граф Петров.

Александра вече кипеше от гняв.

— И какво мога да направя в такъв случай?

Конрад накрая й се усмихна.

— Не го ядосвай прекалено, Алекс. Разбери докъде можеш да стигнеш и не прекрачвай тази граница, дори и ако това налага да се съобразяваш от време на време с исканията му. И се надявай той да не е разбрал каква власт притежава над теб сега.

Да се надява на подобно нещо бе твърде късно, Александра бе сигурна, че Васили отдавна е разбрал. И ако тя бе твърде наивна, за да си мисли, че приятелите й са в състояние да я защитят при всяка ситуация, те забравяха, че тя самата можеше да се защитава не по-зле. Да се откаже! Не! От този момент ще започне да носи камшика винаги със себе си.