Ти ми принадлежиш

ГЛАВА 30

Васили нямаше намерение да ходи в конюшнята. Но вместо да изпрати някой слуга да прибере коня му, както правеше винаги, той предпочете да отиде сам.

Конюшнята бе доста голяма, въпреки това не би могла да побере всичките бели жребци на Александра, плюс конете на слугите й, ако майка му не държеше съвсем малко животни — няколко коне, които теглеха каретата, и няколко допълнителни коня за непредвидени случаи. Помещението бе толкова голямо, че, застанал на вратата, Васили не можеше да види докрай слабо осветената пътека между отделните боксове. Някъде във вътрешността едва различи гласове, след това весел смях.

Воден от този смях, Васили след миг осъзна, че се смееше именно Александра. Този звук отново стопли сърцето му, както по-рано тази вечер. Толкова рядко я чуваше да се смее, обикновено когато искаше да се надсмее над някого или нещо. Но сега тя се смееше весело, от сърце, и той си пожела…

Васили рязко се сепна, когато осъзна накъде го бяха отвели мислите му. Сигурно бе загубил ума си, за да дойде и да я види, когато не бе необходимо да го прави. А тя се забавляваше. Той щеше да развали всичко и… кой, по дяволите, бе той, че тя да пожелае да се забавлява с него?

С бързи, гневни крачки само за миг Васили стигна до големия, добре осветен бокс. Това, което видя обаче, веднага накара яда му да стихне.

В бокса се намираха четири от кобилите й, а Александра поставяше лапа върху предния крак на една от тях. Животното бе получило лека драскотина, която изобщо не си струваше тревогата. Но не и Александра. Кобилата бе едно от нейните „бебета“ и тя не можеше да я остави просто така. Помагаше й казакът Стенка, който правеше всичко друго, но не и да й помага и точно това бе причината за смеха й. Стенка повдигаше крака на кобилата, но всеки път го извиваше така, че когато Александра се опитваше да постави лапата, кракът се отместваше на другата страна.

— Достатъчно, Стенка — каза тя, като не преставаше да се усмихва. — Сега си върви или ще поставя лапата върху теб, след което ще миришеш толкова лошо, че никоя жена няма…

Александра не довърши. Една от кобилите бе усетила присъствието на Васили и бе изцвилила леко. Младата жена се обърна в тази посока и го видя, застанал на входа на бокса. За миг цялото й държание се промени, веселието изчезна от погледа й, а лицето й придоби безстрастен израз.

— Да смятам ли, че вече всичко свърши? — попита тя.

Не бе му хрумнало, че присъствието му веднага би я навело на тази мисъл.

— Съжалявам, скъпа, но ние все още сме сгодени.

Александра отново си пое въздух. Само миг преди това, когато го видя застанал на входа, бе затаила дъх. Сега се чувстваше отмаляла, в което нямаше никаква логика.

Реши да не му обръща внимание и отново насочи погледа си към кобилата. Той вероятно бе дошъл само за да се оплаче от държанието й по време на вечерята.

— Остави ни сами.

Думите, изречени рязко, я накараха веднага да застане нащрек. Васили бе впил поглед в Стенка, който не помръдваше от мястото си. Приятелят й беше ядосан, в което нямаше нищо чудно. През последния един час бе положил всички усилия, за да повдигне малко духа й и да я развесели, и след като бе успял да го постигне, никак не му харесваше, че Васили се бе появил внезапно и бе развалил всичко. Но в продължение на пет седмици Александра бе успяла да държи приятелите си и Васили далеч един от друг и сега не им позволи да се нахвърлят гневно, нямаше да го допусне.

— Всичко е наред, Стенка — заяви тя с твърд глас. — Ще се видим утре сутринта.

Стенка кимна едва забележимо и тя довърши работата си с кобилата. По тази причина пропусна да забележи погледите, които си размениха двамата мъже. Изражението на казака говореше ясно „Ако я нараниш по някакъв начин, ще те убия!“, а погледът на Васили недвусмислено казваше: „Сега тя ми принадлежи, затова не се бъркай!“

Не че Васили го мислеше наистина. Съвсем не. Но искаше да остави казака точно с това впечатление.

След като Стенка излезе, Васили отново насочи вниманието си към Александра. Зачуди се защо бе накарала казака да си отиде, след като не искаше да остане насаме с годеника си, бе сигурен в това. Каквато и да бе причината, в момента определено бяха сами. Почувства как желанието отново се надига у него. Странно, но този път не изпита нито яд, нито досада. Сигурно свикваше. Но пък бе толкова лесно да я желае! Случваше се прекалено често.

Александра изми ръцете си в кофа с вода. После се изправи, погледна го и изпусна въздишка на примирение.

— Не е ли по-добре да приключваме с това?

Възможно ли бе да бе отгатнала мислите му?

— С кое?

— С оплакването ти от мен — отвърна тя. — Затова си тук, нали?

— Всъщност не — каза той. — Мисля, че вечерята мина доста добре.

— И майка ти не е бясна?

— Не. По-скоро упорита и решителна.

Той не обясни нищо повече, а се усмихна. Александра винаги се изпълваше с подозрение, когато той се усмихнеше.

— Тогава защо дойде?

— За да си взема коня.

— Ти си дошъл да си вземеш коня, вместо да изпратиш някой слуга? — Александра не можеше да повярва на ушите си.

— Казваш го така, като че ли никога не върша нищо сам, Алекс.

— Така е.

— Не мислиш ли, че поне веднъж можем да проведем разговор, без да спорим и без да се караме? — въздъхна той.

— Вероятно не.

— Не можем ли поне да опитаме?

Тя го погледна изпитателно, но след миг само сви рамене с безразличие.

— Имаш ли предвид нещо определено, за което искаш да разговаряме?

Нямаше. Просто не искаше още да си тръгва. Но знаеше защо, или просто така си мислеше. Младото му тяло протестираше и настояваше да бъде задоволено. Но Васили нямаше да го направи. Не бе добра идея отново да я люби, защото това щеше да доведе до нови усложнения — освен това нищо чудно той да се пристрасти към тази жена.

Но тъй като нямаше определена тема, по която искаше да говори с нея, той заговори за първото, което му дойде наум.

— Забелязах, че колите са все още пълни. Нямаш ли намерение да наредиш да ги разтоварят?

— Взех няколко куфара и ги внесох в къщата. Не виждам причина да разопаковам останалото.

Тя, изглежда, бе готова да си тръгне всеки момент. Васили осъзна, че тази мисъл изобщо не му харесва. Дори изпита страх, че никога повече няма да види…

— Трябва да тръгвам — заяви рязко.

— Колкото за днешния ден… — каза тя едновременно с него, но след като разбра какво каза той, просто добави: — Няма значение.

Бе опитал, наистина бе опитал. Но ако самата тя се готвеше да повдигне въпроса за обещанието му, че ще я люби на всяка цена, ако прояви насилие, как да го отмине без внимание?

— Ела с мен вкъщи, Алекс, веднага.

В очите й лумнаха гневни пламъци, не толкова от неочакваната молба, колкото от факта, че той бавно започна да се приближава към нея.

— Защо?

— Защото нямам намерение да те любя в конюшнята.

— Престани, Петров! Имах искреното намерение да се извиня. Нямаше да се ядосам, ако онази жена не бе използвала сълзите си, за да ти повлияе.

— Това е обичайна тактика, въпреки това, предполагам, че ти никога не би я използвала, така ли е? — Васили продължаваше бавно да пристъпва към нея.

— Разбира се, че не. Но въпросът е в това, че нямах намерение да я заплашвам. Само щях да й кажа, че трябва да напусне, което се и опитах да направя…

— И накрая все пак я заплаши.

— Но нямах такова намерение! Нямаш основание да изпълниш смешното си обещание!

— Но все пак това, което видях, е същото, което ми повтаряш вече от доста време. Ти не ме искаш, но и никоя друга не трябва да ме има. Не е ли в това същността?

Ако не бе изпаднала в паника — гърбът й се облегна в стената, а той почти я беше достигнал, — Александра сигурно щеше да се разгневи достатъчно, за да го удари.

— Точно така! Не те искам, но засега ти си мой.

Това започваше да му харесва.

— Едното от тези две неща можем да променим, не мислиш ли?

— Не можем.

— И кой го казва?

Той се приведе към нея, притискайки я с тяло към стената, а устните му потърсиха нейните и ги завладяха с жар и нетърпение. За един дълъг миг тя се отдаде на удоволствието от натиска на силните му мускули, на яростното му желание, на устните му, които нежно докосваха страните й. Собствената й реакция бе не по-малко необуздана. С наслада вкусваше чисто мъжкия му аромат, в нея отново се надигаха онези вълнуващи, диви усещания, които само той можеше да предизвика. Толкова й се искаше да отстъпи, да им се отдаде изцяло…

Но този път Александра не изгуби самообладание. Макар и с болка, си спомни, че това няма да ги отведе доникъде, щяха да задоволят страстта си и после какво? Александра не искаше да свиква с това чувство, не искаше да се привързва към Васили, щом той нямаше намерение да остане дълго с нея.

Затова тя постъпи по единствения начин, който знаеше, че ще го спре.

— Божик! — извика с тон, който животното не можеше да пренебрегне.

Кучето веднага наддаде предупредително ръмжене. Васили дори не бе забелязал хрътката, тъй като Божик се бе свил в другия край на бокса, зад конете. Но сега разбра защо Александра не се бе уплашила да остане насаме с него. Той внимателно се отдръпна от нея.

— Не играеш честно, скъпа.

— Нито пък ти, Петров!

Когато чу това, Васили се усмихна, тъй като разбра, че не й бе лесно да го отблъсне. Не й бе лесно и да му даде този рязък отговор. Васили нямаше намерение да остави и двамата да страдат по този начин, когато с малко чар и нежно убеждаване можеше да разруши защитните й стени — така поне си мислеше.

Но не можа да изпълни намерението си. От входа на конюшнята някой високо извика името му. Васили веднага позна, че това бе приятелят му Серж Лехар, когото винаги се радваше да види, с изключение в настоящия момент. Потискайки едно гневно проклятие, той извика:

— Идвам след миг, Серж.

— Те са направо чудесни. Точно такива са, каквито ги описа Лазар — дойде отговор откъм входа.

— Това е един от приятелите ми — прошепна Васили на Александра. — Очевидно, Серж се възхищава на конете ти.

— Ако поиска да купи някой от тях, трябва да знаеш, че нямам намерение да продавам.

Това изявление не изненада Васили толкова, колкото упорството, което се криеше зад него.

— Защо не?

— Защото тъгувам за всеки кон, който съм продала. Често си мисля за тях и за новите собственици. Не искам да знам, че един от моите коне принадлежи на някой твой приятел, защото не искам нищо да ми напомня за теб, когато се махна оттук.

Като си спомни това, което се бе случило между тях, Васили едва не се засмя на думите й.

— Ти всъщност не мислиш, че ще се оженим, нали? И никога не си го мислела.

Само преди няколко седмици това щеше да е самата истина, но когато днес влезе в града, Александра изпита такава безнадеждност! Въпреки това нямаше намерение да му го казва.

— Разбирам що за човек си ти, Петров — заяви му тя спокойно. — Развратник като теб — женен? В последния момент ще се уплашиш и ще се откажеш. Така трябваше да постъпиш още преди да ме отведеш от дома на баща ми.

— Много ми е интересно, че мислиш така — отвърна той, а пръстите му леко погалиха страната й, преди той да отстъпи крачка назад. — Аз пък съм склонен да си мисля, че ще се оженим. Но няма да взема решението си пред олтара, мога да ти обещая това.

Той си тръгна, без да обясни какво искаше да каже с тези загадъчни думи. Можеше да й каже какво възнамерява да прави майка му. Можеше да й каже, че ако се разбунтува и не се научи на обноски, ще постигне каквото желае, тъй като брак нямаше да има. Но не й каза нищо. Остави всичко в ръцете на съдбата и проклет да беше, ако знаеше защо го направи.