Ти ми принадлежиш

ГЛАВА 7

По обратния път Александра яздеше бавно и когато пристигнаха със Стенка пред къщата, двата часа, които баща й бе предвидил до пристигането на графа, отдавна бяха изтекли. Граф Васили Петров отдавна трябваше да е в къщата, настанен или в стаята за гости, или разговарящ с баща й. Ако, както възнамеряваше отначало, влезеше през задния вход, нямаше голяма вероятност внезапно да налети на него. Александра бе решила първо да се види с баща си, за да разбере каква е неговата преценка, преди самата тя да се срещне с годеника си.

Такъв бе планът й и както сама преценяваше, бе много добър. Винаги съществуваше възможността баща й да не хареса кардинеца и да го изпрати обратно, което щеше да означава, че тя изобщо нямаше защо да се среща с него. Това, което Александра не бе предвидила, бе, че годеникът й може също да не е възхитен от идеята за този брак и да не бърза да пристигне. За това говореше и фактът, че точно в този момент осем мъже слязоха от конете си пред входа на къщата.

Алекс обаче не изгуби присъствие на духа. Щеше да постъпи по различен начин. В края на краищата, конфликтите бяха нещо неизбежно в живота, освен това можеха да се научат много интересни неща, особено когато действаш с изненада. Може би все пак бе по-добре, ако тя първа се срещнеше с него, преди баща й да има възможност да го предупреди за някои от нейните „възмутителни“ навици, както сам се изразяваше. Да видиш с очите си, значи да повярваш, и тя съвсем нямаше да се представи бляскаво в обикновените си работни дрехи. По-голямата част от времето си прекарваше в конюшните, а кого да впечатли там?

Въпреки това не бе очаквала графът да пристигне с пълен антураж. Мъжете бяха осем, но водеха със себе си дванайсет коня, конете, които не бяха оседлани за езда, носеха багажа. Очевидно, годеникът й не пътуваше леко, което веднага идваше да покаже, че той вероятно бе един от онези изнежени и разглезени аристократи, които биха били ужасени от мисълта да спят на открито и винаги трябваше да имат подръка слуга дори и за най-обикновените неща.

Александра никога не бе искала от някого да направи нещо за нея, което тя не би направила. Всъщност, предпочиташе сама да върши всичко. Разбира се, Нина се грижеше дрехите й да са винаги чисти и изгладени, но Александра никога не изпадаше в крайности. Александра и Стенка се приближиха в гръб на посетителите, без да бъдат забелязани. Последните все още не бяха разседлали конете си. Двама от слугите в къщата бяха излезли, за да се погрижат за животните, но се справяха без особен успех. Няколко от конете бяха чистокръвни, но не толкова хубави, колкото тези на Рубльов, нито толкова обучени. Всъщност те причиняваха смут сред по-мирните животни.

Един от конете бе наистина хубав жребец. Близостта му накара Принц Миша да изпръхти гневно и да тръсне гордата си глава, но само няколко тихо прошепнати думи от страна на Александра и той се успокои. Тя слезе и го остави, сигурна, че няма да й създава повече проблеми. Погледът й бе привлечен от мъжа, който тя сметна за своя годеник, тъй като дрехите му го издаваха. Не бе очаквала да е толкова красив. Тъмна кестенява коса, небесносини очи, по страните му личаха леки вдлъбнатини, които със сигурност образуваха трапчинки, когато се усмихнеше. Александра бе още по-изненадана, когато видя ведрото изражение на лицето му, което го караше да изглежда още по-привлекателен.

В момента той бе единственият от групата, който бе чул приближаването им и се бе обърнал в тяхна посока. Но погледът му изобщо не попадна на Александра. Той прикова очи в Принц Миша и повече не ги отмести. Александра бе свикнала с такава реакция, дори я очакваше и съвсем разбираемо се изпълваше с гордост. Нейните два коня, Принц Миша и баща му Гордостта на Султана, бяха чистокръвни бели жребци с разкошни дълги гриви и опашки, дълбоки сини очи и гъст, гладък косъм. Техните жребчета постоянно се търсеха, за тях се предлагаха безумно високи цени, но Александра не продаваше своите „бебета“ на някого, който не беше отличен познавач на конете. Ако бъдещите купувачи нямаха намерение да ги гледат така, както го правеше тя, тогава те никога не ставаха тяхно притежание.

Очевидно годеникът й бе познавач на конете. Той нямаше сили да откъсне възхитения си поглед от жребеца. Това събуди любопитството й и едновременно й донесе облекчение. Въпреки че щеше да страда ужасно, ако го направеше, съществуваше възможността тя да го убеди да развали годежа срещу Принц Миша. Разбира се, първо щеше да предложи някоя от кобилите или скопените коне. Всичките й животни бяха великолепни. Но ако можеше да съди от погледа на мъжа, той вече се бе влюбил в Принц Миша.

Александра слезе от коня и само за да се увери, че не е сгрешила в това кой е годеникът й, обърна се към групата достатъчно високо да я чуят всички.

— Кой от вас е Васили Петров?

Васили разглеждаше голямата къща, но когато чу въпроса, се обърна и погледът му попадна на… това жена ли беше? Не беше съвсем сигурен, докато очите му не се спряха на пълните съблазнителни гърди, които издуваха вълненото й палто. Широките бричове скриваха фигурата й, но високите ботуши, опънати по краката й, разкриваха добре оформени прасци.

Без съмнение, това го заинтригува. Такива гърди винаги му въздействаха по този начин. Но имаше и нещо повече: жената имаше хубави черти, безупречна кожа, която все още носеше отпечатъка на летния загар, който говореше за селското й потекло, тъй като никоя дама не би се изложила на слънце до такава степен; високи скули и тънък прав нос, толкова фин, че изглеждаше аристократичен. Устните бяха пълни, чувствени и не по-малко изкусителни от гърдите. Тя бе вирнала упорито брадичка, но Васили можеше спокойно да не обръща внимание на това. Няколко кичура от косата й, с половин тон по-светли от кожата, се бяха изплъзнали изпод кожената шапка. Красиво оформените й вежди бяха малко по-тъмни, такива бяха и дългите гъсти мигли, които обграждаха бадемовите й очи. Всичко това я правеше да изглежда екзотично красива.

Може би, реши Васили, краткият му престой тук все пак нямаше да се окаже толкова неприятен.

— Това съм аз, миличка. А ти коя си?

Александра отмести поглед от тъмнокосия мъж, който едва я бе погледнал, и го насочи към този, който току-що бе проговорил. Значи наистина бе сгрешила…

Тази мисъл избледня в съзнанието й и изчезна, както впрочем и всяка друга. Очите й се разшириха. Устата й остана отворена от изумление. Александра направо забрави да диша. Почувства как коленете й омекват.

Така изминаха няколко минути, докато накрая си пое дълбоко дъх, а страните й се покриха с ярка руменина. Когато той забеляза реакцията й, усмивката му стана по-широка. Шокирана ли беше? Затова ли се бе проявила като истинска глупачка? Все още не можеше да намери подходящи думи да му отвърне. Сигурно бе изпаднала в шок, но и никой никога не й бе казвал, че мъжете могат да бъдат толкова красиви.

Той като че целият бе изтъкан от злато. Над ушите и слепоочията му се спускаха къдрици сякаш от разтопено злато, кожата му имаше златистокафяв цвят, а очите му бяха меднозлатисти. Беше направо съвършен, но с типично мъжка красота — слаби страни, прав, леко орлов нос, гъсти вежди, силна брадичка и красиво оформени устни, които бяха невероятно чувствени. Красотата на този мъж бе направо хипнотизираща.

Но с усилие на волята Александра успя да дойде на себе си. Значи той беше Васили Петров? И тя трябваше да се омъжи за него? Господи, каква шега! Да се омъжи за мъж, по-красив от самата нея? Не, и ако зависи от нея.

Сега, когато бе възвърнала способността си да мисли трезво, Александра си спомни за своя план и се приближи с решителна крачка до него, отбелязвайки междувременно колко висок бе той. Дългото му до коленете палто, подплатено с кожа, беше пристегнато с колан през кръста, като по този начин загатваше стройната фигура на воин. Баща й бе по-висок и по-здрав от Васили, но грубата сила, която се излъчваше от този мъж, бе много по-заплашителна.

Александра никога нямаше да си позволи да покаже страха си, а в случая изобщо не се страхуваше. Все пак той не бе неин съпруг, само годеник, а съвсем скоро нямаше да бъде дори това.

— Съжалявам, че стоях и ви зяпах като малоумна, граф Петров — обърна се тя към него със спокоен тон. — Но наистина съм малко… изненадана. В края на краищата, не всеки ден срещам мъж, по-хубав от мен.

При тези думи всички се разсмяха, включително и синеокият непознат, когото отначало бе помислила за своя годеник. Александра бе наистина разочарована, че не той се оказа граф Петров, защото щеше да бъде много по-лесно да се справи с него. Тя му хвърли кратък поглед, изпълнен с тъга и копнеж, който той изглежда бе възприел по друг начин, тъй като реакцията му бе мигновена — веселото изражение изчезна от лицето му.

Александра отново насочи вниманието си към златния Адонис и веднага забеляза смущението му. Странно, но тя винаги въздействаше по този начин на мъжете, поне на тези, които не я познаваха. Не бе имала намерение да го шокира с откровеността си, но въпреки това вътрешно ликуваше, че бе успяла да го постигне. Бе изтрила от лицето му самодоволната усмивка, което я караше да вярва, че владее положението.

Александра тъкмо щеше да се представи, когато си спомни как я бе нарекъл само преди минути. „Миличка“. Когато дори не знаеше коя бе тя! Едва не се разсмя, когато осъзна, че той флиртуваше с нея, или по-скоро с една непозната жена, и то пред прага на къщата на годеницата си! И точно този факт й подсказа повече за характера му, отколкото би могла да научи от разговор с него. Александра не се разсмя, но въпреки това не можа да се въздържи и се подсмихна леко. За такъв късмет не би могла и да се надява. Нямаше търпение да разкаже на баща си за този образец на чест и добродетелност, с когото искаше да я свърже завинаги.

Младата жена се замисли за възможността да си поиграе малко с него само за да види доколко ниско би паднал, преди да разкрие коя е. Мисълта бе много изкушаваща, въпреки че не знаеше как би могла да осъществи замисъла си. В следния миг обаче отхвърли тази мисъл. Ако съвсем честно веднага се разкрие, ще постигне същите резултати. Когато се обърна към него, тя продължи да се усмихва.

— Позволете ми да се представя, графе. Аз съм Алекс Рубльова.

— Алекс? Искате да кажете Александра?

— Да.

В същия миг държанието му се промени. Очите му, с цвят на пчелен мед, обходиха цялото й тяло, но този път погледът му бе изпълнен с презрение, примесено с отвращение. Александра не можеше да бъде по-доволна.

Тя го дари с ослепителна усмивка, която, без самата Александра да подозира, го накара да затаи дъх.

— Съвсем очевидно е, че никой от двама ни не е такъв, какъвто си го е представял другият, но не се отчайвайте, графе. Трябва откровено да ви призная, че не искам да се омъжвам за вас.

Тъй като тя току-що бе взела от устата му собствените му думи, Васили занемя от смайване.

— Не искате?

— Ни най-малко — увери го тя. — Но искрено съжалявам, че сте си изгубили времето да дойдете дотук. Надявам се да се помирите с баща ми, след като развалите годежа. Ако не ви видя отново, преди да си тръгнете — беше ми много приятно да се запозная с вас.

С тези думи тя се обърна и грациозно се метна на седлото на белия жребец. След това конят и ездачката завиха зад ъгъла на къщата, следвани от свиреп на вид казак.

Не се случваше често Васили Петров да остане с отворена от смайване уста, особено пък ако причината за това е жена. А тази дори не се обърна назад. Бе казала каквото имаше да му казва, след това, изглежда, напълно го бе изхвърлила от съзнанието си. Но жените не постъпваха така с него!

Лазар се приближи и застана до Васили, вперил очи в посоката, където изчезна Александра Рубльова.

— Ако сега се разсмееш, кълна се, че ще ти забия един, и то точно в устата! — изръмжа Васили, без да погледне приятеля си.

Лазар не се разсмя, но не можа да сдържи усмивката си.

— Да не би да си мислиш, че заплахата ти ще ме спре?

Двамата приятели бяха известни с това, че се нахвърляха един срещу друг при нищожни поводи. Стефан бе изпратил Лазар заедно с Васили, за да го предпазва от неприятности, но шеговито ги бе предупредил да не се избият взаимно, преди да се върнат в Кардиния. А шестимата души охрана, които придружаваха двамата приятели по настояване на Стефан, трябваше да се погрижат за това, както и да ги защитават от пълните с разбойници планински проходи.

— Не, но след това ще ти е трудно да продължиш — отвърна Васили с тон, в който ясно проличаваше заплаха.

— Така е, но не разбирам от какво се оплакваш. Би трябвало да си доволен. Така няма да се наложи да й показваш какво противно копеле можеш да бъдеш. Тя ти каза всичко, което искаше да чуеш, и то без да си си мръднал пръста.

— Точно това ли съм искал да чуя? — сопна се Васили с усилващо се раздразнение. — Сигурно не си слушал внимателно, Лазар. Малката селянка не иска да се омъжи за мен, но очаква аз да разваля годежа. Колкото и да ми се иска, знаеш, че не мога да направя това.

— Да, но виж колко си близо до целта, благодарение на неочакваното й признание. Вече си спечелил половината битка, без дори да дадеш и един изстрел. Нима ще ти е трудно да я убедиш да развали годежа, след като й обясниш защо ти не можеш да го направиш? Тя е на твоя страна, приятелю. Момичето не те иска.

След като изрече тези думи, Лазар не можа да се въздържи и високо се разсмя. Ситуацията беше невероятно комична, още по-смешна беше намръщената физиономия на Васили. Кой би могъл да предположи, че единствената жена, която реално имаше възможността да се омъжи за Васили — или поне се предполагаше, че я има — не иска да приеме този брак, когато стотици други жени бяха готови и на убийство, за да заемат нейното място?

— Между впрочем — продължи Лазар с единствената цел да подразни приятеля си, — мисля, че не беше ни най-малко впечатлена от огромното презрение, с което се отнесе към нея. Не бих могъл да я обвинявам за това, но все пак забелязах как я гледаше, преди да разбереш коя е тя. — Лазар отново избухна в смях. — Господи, нямам търпение да разкажа на Стефан и Серж. Те просто няма да ми повярват!