Ти ми принадлежиш

ГЛАВА 28

Столицата на Кардиния блестеше като диамант сред покритата с мъгла долина. Точно така я видя Александра, а мрачното време бе в пълна хармония с душевното й състояние. Но дори когато мъглата се вдигна и слънцето огря павираните улици, настроението й не се подобри.

Това бе голям град, разраснал се далеч зад първоначалните крепостни стени. Самите те бяха толкова стари, че на места дори бяха порутени.

Мъглата се бе появила същата сутрин, когато излязоха от предпланините на Карпатите, след като бяха прекарали нощта в ловната хижа на крал Стефан. Напълно оправдано, хижата можеше да бъде наречена усамотена, тъй като се оказа място, което кралят посещаваше, когато искаше да остане сам, а единствената спалня свидетелстваше за това, че тук той не водеше приятелите си със себе си. Разбира се, Стефан разполагаше и с други хижи, които бяха по-големи, но тази бе най-близо до планините.

Конюшнята не бе достатъчно голяма, за да побере всички коне, но и снегът не бе достигнал до тези части на планините и климатът не бе по-различен, отколкото в руските равнини. Тъй като групата се състоеше от много хора, които трябваше да се подслонят за през нощта, цяло щастие бе, че антрето в хижата бе голямо.

Александра, която още бе ядосана на Васили за намерението му да продаде конете й, дори не попита дали може да използва спалнята, просто му заяви, че се настанява там. Васили, чието настроение също не се бе подобрило, изпита желание да я подразни.

— Така ли?

— Няма да е зле да свикнеш на известни неудобства — отвърна тя. — Скоро ще се сдобиеш и със съпруга!

— Няма ли да споделиш леглото си с мен?

— Дори не си го и помисляй! — С тези думи тя тръшна вратата под носа му.

Оттогава не бе му продумала. Но гневът й не трая дълго и скоро отстъпи място на меланхолия. Изминалите няколко дни бяха мрачни и мъгливи и откакто бяха тръгнали за Кардиния, Александра никога не бе изпадала в по-мрачно настроение.

Нина и братята й също не можаха да я развеселят, въпреки че Конрад беше на мнение, че Васили всъщност няма намерение да продаде конете й.

— Той е много богат, затова едва ли се нуждае от парите, които тези коне биха могли да му осигурят. Защо ще ги продава?

— За да ми отмъсти, че не го спасих от орис, по-лоша и от смъртта — отвърна тя с мрачна ирония.

— Ако той иска да се спаси, може и сам да го направи — заключи мъдро Конрад.

— Мислиш ли, че не съм му го казвала?

Нина също не й помогна, особено когато вчера се обърна към нея с думите:

— Лазар ме попита защо не искаш да се омъжиш за Васили.

— Не си му казала, нали?

— Това тайна ли е? — би попитала Нина с най-невинно изражение.

— Това изобщо не е тяхна работа.

В отговор Нина само недоволно бе изсумтяла.

— Но определено е работа на Васили и ти би трябвало да му кажеш.

— Той никога не ме е питал. Ти не си разказала на Лазар всичко, нали?

— Имаш предвид за онези изгубени години? — Когато забеляза, че Александра се изчерви, Нина излъга. — Не, разбира се че не. Казах му да пита теб.

А Александра прие, че след като до този момент той не бе дошъл при нея с въпросите си, сигурно е загубил интерес. Можеше само да се надява, че Лазар няма да спомене за това пред Васили. Не можеше да каже обаче защо се чувстваше по този начин.

Дори и Васили да научеше за Кристофър, това едва ли би имало някакво значение. Ако той имаше намерение да се оттегли заради друг мъж, постъпвайки като благородник, той щеше отдавна да го е направил, и то заради самия себе си. Не беше и поради това, че той щеше да се засегне. Него изобщо не го бе грижа на нея.

Александра предположи, че причината е в смущението и объркването й. Просто не искаше той да знае, че бе чакала седем години един мъж — и че все още го чакаше.

Сега, когато яздеха през града, в който Александра бе сигурна, че никога няма да стъпи, бе по-унила от всякога. Направи всичко, за което бе могла да се сети, за да накара Васили да се откаже от годежа, но ето че все още бе сгодена за него, а времето й изтичаше.

Щяха да я отведат в къщата на семейството му. Някой й бе споменал, че отиват там. Знаеше, че ще се срещне с майката на Васили, и се страхуваше от тази среща, защото тогава годежът щеше да изглежда окончателен и невъзвратим.

Александра още не бе решила дали да продължи да използва хитрините си и пред графинята, или да се откаже, тъй като за Васили не бе имало никакво значение, че се бе държала като недодялана провинциалистка. Дали това щеше да има значение за майка му? А ако имаше, дали тази жена имаше достатъчно влияние върху сина си, за да го накара да промени решението си за годежа? Вероятно не, но Александра предположи, че дори шансът за това да бе нищожен, тя трябваше да опита. Въпреки това щеше да бъде много трудно да се държи скандално и невъзпитано пред друга жена от благороден произход. Много по-трудно, отколкото пред Васили и хората му. А тази жена бе съпруга на най-добрия приятел на баща й!

Но това не бе всичко. Откакто бяха напуснали селото на бандитите, едно малко, предателско гласче не преставаше да й нашепва да спре да се съпротивлява и да се омъжи за този мъж. Разбира се, Александра отказваше да го слуша. Съществуваха хиляди причини да не може или да не иска да се омъжи за него и само една да иска и да няма нищо против да го направи. За тази причина тя изобщо не трябваше да научава, не и преди сватбата.

Когато Васили не бе близо до нея, можеше лесно да се укорява, че си мисли за това. Но когато той бе наблизо или когато се улавяше, че го гледа, тя си припомняше толкова ясно любовната нощ, че само при спомена оставаше без дъх. А през нощта, когато нищо друго не отвличаше мислите й, споменът за нежността и ласките му отново я заливаше. Това, което увеличаваше отчаянието и унинието й, бе страхът, че ако се случи най-лошото и се принуди да се омъжи за него, може да забрави всички причини, поради които той щеше да бъде ужасен съпруг, и да се отдаде само на удоволствието от близостта му.

Можеше да се каже, че това няма да се случи, но нали първа бе отрекла, че някога ще се поддаде на зова на плътта, но все пак го бе направила. Бе повече от сигурно, че пак ще го направи, макар сега да си казваше, че не желае Васили.

Тя не искаше да идва и в Кардиния, но ето че се намираше тук и скоро щеше да се омъжи. Кога ли ще се състои сватбата? След дни или седмици? Нямаше значение кога, за нея щеше да е твърде скоро. А и каквото и да измислеше, за да забави сватбата, то нямаше да трае дълго.

Александра буквално се поболяваше от тревоги, а това много вероятно бе да се превърне в забавяне, за което не беше помисляла. Дали пък не се притесняваше от срещата с майката на Васили? Ако тази жена я посрещнеше с отворени обятия, Александра чувстваше, че няма да издържи.

Александра потръпна само от мисълта за това. Тази среща поне можеше да бъде отложена малко. С тази цел тя насочи Гордостта на султана към дорестия кон на Васили.

— Заедно с майка си ли живееш, Петров?

Той я погледна с изненада, която Александра бе сигурна, че не бе искрена.

— Значи си решила отново да ми говориш?

— Значи си забелязал, така ли?

— Да, така е. Това, за което съжалявам обаче, е, че отново си решила да изпробваш острия си език върху мен.

— Не отговори на въпроса ми.

— Не, не живея с майка си.

— Тогава, покажи ми къде живееш.

Този път той наистина се изненада.

— Сега?

— Точно така, сега.

Васили си помисли за Фатима и за бурните й приветствия всеки път, когато се връщаше вкъщи, дори след кратко отсъствие, и поклати глава.

— Това е ергенско жилище. Не е правилно да те водя там, преди да сме се оженили.

Отрицателният отговор само засили упоритото й желание да постигне своето.

— Ако се безпокоеше за това, кое е правилно и кое не, нямаше да се жениш за мен. Покажи ми дома си или ще кажа на казаците да направят лагер точно тук, на улицата.

— Ако направиш това, ще те арестуват.

— Наистина ли? — попита заинтригувана. — Значи си мислиш, че бих предпочела затворническа килия…

Васили почувства как гневът му започва да се надига.

— А какво ще кажеш за тъмницата? Това поне може да се уреди.

В Кардиния нямаше тъмници, но в този момент Васили си помисли, че няма да е зле да нареди да построят една за нея. А Александра, от своя страна, започваше да се изпълва с подозрения. Бе го помолила за нещо толкова просто, а той очевидно увърташе.

— Да не би да има в къщата ти нещо, за което аз не трябва да знам?

— Просто, след като пристигнахме, имам да върша твърде много неща, които не включват да те развеждам…

— Добре! — прекъсна го рязко тя. — Тогава ще я разгледам някой друг ден, без теб. Сигурна съм, че някой от слугите на майка ти няма да има нищо против да ме разведе.

Разбира се, всеки един от слугите на графинята с удоволствие би свършил тази работа. Нищо не би могло да се случи, ако Александра се появеше в къщата в негово отсъствие. Но Васили не искаше да рискува. Заплахите й спрямо любовниците му бяха твърде сериозни, за да ги подцени.

— Винаги ли ще се държиш по този начин? Винаги ли ще ми бъде толкова трудно с теб? — попита той, като дори не се опитваше да крие раздразнението си.

Тя му се усмихна едва забележимо.

— Заради теб винаги ще се старая.

— В такъв случай, добре дошла в скромното ми жилище — отвърна сухо той и посочи къщата, край която бяха минали току-що.

Тя му хвърли недоволен поглед.

— Наистина ли ще отнема чак толкова от безценното ти време? — Гласът й бе пропит от ледена ирония.

След като каза това, Александра обърна коня си и го насочи към красивата градска къща, която й бе посочил Васили.

Васили не отговори. Извика на Лазар, който бе избързал напред, да продължи с фургоните и конете. В този момент Александра осъзна, че ще остане насаме с него, и почти се отказа от намерението си да разгледа дома му. Но в голямата триетажна къща със сигурност имаше прислуга. Никой с богатството на Васили не би уволнил слугите си само защото ще отсъства месец-два.

Предположението й се оказа вярно. Когато двамата застанаха пред входната врата, Васили силно почука. Докато чакаха да им отворят, Александра усети, че той не е само раздразнен от неочакваната й молба. Изглеждаше някак… нервен. Възможно ли бе? Действително ли се притесняваше какво ще каже тя за дома му? Твърде съмнително. Сигурно си въобразяваше, а и защо трябваше да се интересува от чувствата му? Беше прекалено разочарована, че къщата му се оказа толкова близо и посещението нямаше да отнеме толкова време, колкото си бе мислила отначало. Отново започна да я обзема мрачно настроение, а заедно с него — и една съвсем нетипична за нея апатия. Какво значение има, ако майка му не я хареса? Какво толкова, ако баща й изпадне в ужас, когато научи за скандалното й държание? Какво от това, че ще изгуби Кристофър, ако този брак се състои?

Вратата се отвори и на прага застана слуга, който поздрави Васили с дрезгав глас и който я порази с фигурата си. Той беше най-високият и най-едър мъж, когото някога бе виждала, истински великан. Човекът бе с набръчкано от старост лице и побелели коси. Александра си помисли, че той би трябвало отдавна да се е пенсионирал. Беше твърде стар за иконом, какъвто очевидно беше, тъй като веднага започна да дава заповеди на няколко слуги, един от които веднага се погрижи за конете им. Александра си каза, че в разцвета на младостта си той, изглежда, не е имал никакви проблеми да държи настрана нежелани посетители.

В този момент Васили му казваше — като го нарече Маурус, — че сега няма да остане в къщата, а ще се върне по-късно тази вечер. Той дори не си направи труда да я представи, затова Александра им обърна гръб и с огромен интерес се огледа наоколо — намираше се в най-красивото антре, което бе виждала някога.

Белият мраморен под отразяваше светлината, идваща от огромните прозорци с цветни стъкла над вратата. Тази прекрасна палитра от цветове превръщаше дори трите огромни кристални полилея, които висяха от тавана на втория етаж, в блестящи скъпоценни камъни. Антрето бе дълго и доста широко, в средата му се виеше огромно стълбище, а коридорите от двете му страни водеха към вътрешността на къщата.

От лявата страна на антрето се виждаха много затворени врати, а от дясната имаше само две двойки двойни врати; първите бяха отворени и разкриваха част от някакво помещение, на пода на което се виждаше бял килим. Александра успя да забележи част от мебелировката от палисандрово дърво — един диван с тапицерия в светлосиньо и златисто и няколко стола, което показваше, че това е приемна.

Цели редици картини с различна големина украсяваха стените, имаше също огромни огледала с дебели, инкрустирани рамки, пред които на специални поставки бяха наредени парникови цветя. За нея тези цветя бяха много приятна гледка, още повече сред зима. Внезапно, над няколко червени рози, Александра видя образа си в едно от огледалата и поразена, отстъпи крачка назад.

Върху дрехите й не се бе наслоил обичайният слой прах — пътищата, по които бяха минали предния ден, бяха добре поддържани, — но както ставаше винаги, множество непокорни къдрици се бяха измъкнали от кожената й шапка. Забеляза на брадичката си някаква черно петно, но не можеше да каже от какво е. Разбира се, дрехите й бяха измачкани, тя изглеждаше изморена — по-точно изцедена, — но това не бе чудно. Бе предприела пътуване, което обикновено отнемаше три седмици, сега бе отнело пет, заради товарните коли, но Васили бе успял да направи така, че да се движат през по-голямата част от деня. Тъмните кръгове под очите й обаче бяха причинени от безсъние — онова малко, предателско гласче бе продължило да я измъчва, особено през изминалата нощ.

Александра се запита дали да остане в този ужасен вид за първата среща с майката на Васили, или да използва няколко минути, за да оправи външността си. Не можеше да направи нищо за кръговете под очите си, но Васили сигурно би могъл да нареди на някоя прислужница бързо да изглади дрехите й. А косата си лесно би могла да…

— Господарю!

Александра рязко се обърна. Първото нещо, което видя, бе как Васили обърна очи към тавана, а от стълбището се дочу звук от бързи стъпки. Една дребна, чернокоса жена, облечена с копринен кафтан на цветя — дрехата би била по-подходяща за спалнята, отбеляза си веднага Александра — тичаше надолу по стълбите. Жената бе на около двайсет и две — двайсет и три години и бе изключително красива. Дългата й черна коса стигаше почти до коленете й, имаше огромни тъмнокафяви очи, а тялото й бе крехко и грациозно. Непознатата притежаваше екзотична красота и с всяко свое движение и жест излъчваше чувственост.

Александра повдигна учудено едната си вежда и се обърна към Васили.

— Господарю?!

— Фатима беше робиня, когато ми бе подарена — отвърна раздразнено той. — Аз я освободих, но тя е родена в харем и настоява да ме нарича…

Точно в този момент Александра трябваше да го прекъсне, защото Фатима вече се бе приближила до тях и се готвеше да се хвърли в прегръдките на Васили.

— Стой, където си! — извика Александра с такъв тон, който би спрял и цял батальон.

Бившата робиня веднага се подчини. Странно, но Александра не се ядоса, въпреки че положението на тази жена в къщата бе повече от очевидно. Само преди няколко дена щеше да изпадне в ярост. Но днес настроението й бе толкова мрачно, бе обзета от отчаяние и безпомощност, които не оставяха място за никакво друго чувство.

Ако не се налагаше заради Васили да поддържа вече възприетия вече начин на поведение, нямаше изобщо да спре момичето, сигурно щеше да се измъкне тихо и да остави двамата любовници да се наслаждават на любовта си. Сега поне разбра защо той не искаше да я доведе тук. Можеше да види също така, че той очакваше атаката й, подготвен за най-лошото.

Тя успя наистина да го изненада, като спокойно се обърна към Фатима.

— Ще трябва да си намериш друго работно място.

— Но аз живея тук, господарке.

— Вече не. Твоят господар ще се жени.

Фатима се обърна към Васили, като очевидно си мислеше, че той, като мъж, ще има последната дума по въпроса. И за да се увери, че решението му ще бъде в нейна полза, очите й плувнаха в сълзи.

Точно в този момент Александра се ядоса. От всички неща, да избере сълзите, за да въздейства на инстинкта му да я защити! Като че ли той имаше такъв! Александра нямаше намерение да позволи в нейно присъствие тази жена да му въздейства!

Васили забеляза как тя извади камшика от пояса си, но преди да я достигне, за да й попречи да го използва, тя успя да изплющи с него един път. Този звук му припомни болезнено белезите, които все още носеше от камшика на Павел, но това не би го спряло да й отнеме камшика, ако тя се опиташе да го използва срещу Фатима. Но тъй като всичко, което бе направила досега, бе да привлече вниманието на Фатима, очите на която се разшириха от страх, Васили реши да не я дразни повече… по дяволите, не можеше да рискува.

Сграбчи камшика от ръката й, но тя само му хвърли изпълнен с отвращение поглед.

— Би трябвало да си спомниш, че първо отправям честно предупреждение, Петров. Освен това имам и други камшици. — След това тъмносиният й поглед попадна на Фатима и лицето й придоби заплашително изражение. — Ако искаш отново да споделяш леглото му, ще трябва да си платиш, и то скъпо. Сигурна ли си, че искаш да поемеш този риск?

Фатима бе прекалено изплашена, за да отговори. Тя само изпищя и изтича да се скрие във вътрешността на къщата. Васили се разкъсваше от желанието да изтича след нея и да я увери, че не се намира в опасност, поне не още, и след това да извие врата на Александра. Той пристъпи заплашително към нея.

Александра направи крачка назад, но изражението й не се промени. Изглеждаше така, сякаш сега, когато останаха сами, бе готова да издере очите му, но се задоволи със словесна атака.

— Ти си най-коварният, вероломен, похотлив и презрян мъж, който някога се е раждал! Отиде да вземеш бъдещата си жена, но остави любовницата си в собствената си къща? И не можа дори да я преместиш някъде другаде?

Александра крещеше. Той й отвърна измамно тихо, като я принуди да отстъпи още една крачка назад.

— Отидох в Русия, за да се отърва от бъдещата си жена, а не да я водя у дома. Предполагаше се, че ще имаш достатъчно здрав разум, за да видиш, че ние не си подхождаме. Колкото до другото, останалите ми любовници живеят отделно и Фатима ще бъде преместена в друга къща преди края на този ден.

— И ти няма да се откажеш от тях?

— Предупредих те, че няма да го направя, скъпа. Тогава защо не се съвземеш и не разбереш, че имаш основателна причина да разтрогнеш този абсурден годеж?

— Не съм обвързана единствено с този договор, глупак такъв, бях дала дума на татко да се омъжа за теб. Кога най-сетне самият ти ще разбереш, че това означава, че ще удържа думата си независимо какво ще направиш, с изключение само на едно. Кажи, че не искаш да се ожениш за мен, и това ще сложи край на всичко.

Още една стъпка и тя се намери до стената, а той я заклещи, като постави ръцете си от двете й страни.

— Започвам да очаквам с нетърпение този брак. Така ще мога да прекарам остатъка от живота си, като те карам да страдаш.

Александра бе твърде ядосана, за да позволи думите му да я уплашат.

— Страданието често изисква компания, скъпи — сряза го тя. — Така че не си мисли, че ще страдам сама.

Сведе глава, изплъзна се изпод ръката му и се отправи към изхода.