Ти ми принадлежиш

ГЛАВА 18

Смущението и гневът на Александра траяха два дни. Трябваше да повярва на Васили, но не, трябваше непременно да намери фермерската къща, която бе споменал, за да открие, че единствените й обитатели са една стара съпружеска двойка и двамата им внуци.

Васили със сигурност не бе флиртувал със старата жена, освен ако наистина не се е чувствал отчаян, а той очевидно не беше, тъй като се смееше, когато Александра се върна и се качи на коня си. Оттогава постоянно се усмихваше, или така поне изглеждаше. Този рунд очевидно бе негов, да го вземат дяволите.

Но Васили бе постигнал още една победа. Когато миналата вечер спряха в поредната гостилница, той бе наредил да занесат вана в стаята й, заедно с една бележка, която тя не можеше да пренебрегне. „Използвай я, в противен случай с голямо удоволствие ще ти помогна.“ Този непоносим негодник дори я бе подушил, когато по-късно бе слязла да вечеря.

Обаче когато й се предостави възможност да му го върне, тя я посрещна с удоволствие, без да си дава сметка какви ще бъдат последиците.

Градът, в който пристигнаха по-късно същата седмица, имаше малък, но елегантен хотел, който бе известен на Васили, тъй като се връщаха по същия път, по който бяха минали на идване. Отначало Александра се обезпокои, че в хотела сигурно работят твърде много жени и ще й бъде трудно да ги следи, затова реши да следи годеника си.

Скоро откри, че бе прекарал само една нощ в хотела последния път, когато е бил тук, въпреки че хората, които го придружаваха, са останали много по-дълго. Това бе мястото, където бяха спирали за цяла седмица и не защото някой от групата е бил болен. Васили най-нагло бе излъгал баща й. Беше я принудил да събере веднага нещата си и да потеглят още на следващия ден. Защо?

Причината бе в Клаудия Шевченко, млада графиня, останала вдовица. Васили бе прекарал цялата седмица в леглото й или поне не много далеч от него. Домът й се намираше близо до хотела, затова той я бе срещнал още първата нощ, когато бе пристигнал в града.

За Александра не бе трудно да научи тази история, защото двамата бяха причинили шумен скандал. Градът не беше голям, а всички в околността познаваха вдовицата. Тя имаше славата на набожна жена, поне преди срещата й с красивия кардински граф, който би успял да прелъсти и ангел, стига да опита. Поне така говореха хората.

Затова Александра бе искрено изненадана, че Васили не се опита нито веднъж да напусне хотела през нощта. Той веднага си бе легнал и останал в стаята си, според думите на Тимофей на следната сутрин. Това, което не я изненада, бе да открие липсата му, когато излезе отвън и се присъедини към останалите от групата, готови за път.

Лазар, който изглеждаше изключително смутен, се приближи до нея.

— Васили вече тръгна.

— Наистина. Преди колко време?

— Преди десет минути.

Александра не се съмняваше, че Лазар има в запас множество извинения и обяснения, ако тя си направеше труда да ги изслуша. Но тя не го направи. Погледна към Конрад, искаше от него да получи потвърждение. Когато забеляза утвърдителното кимване, Александра просто се усмихна и насочи коня извън града.

Реши да даде на Васили двайсет минути и нито миг повече. Ако до това време не се появеше, щеше да се върне и да го намери, тъй като не вярваше дори за миг, че язди по пътя пред тях.

В този момент Васили чукаше на вратата на червенокосата графиня, с която се бяха забавлявали толкова добре първия път, когато пристигна в града. И тъй като имаше късмет, точно тя се случи да отвори вратата, а не някоя от прислужниците й — и в следния миг я затръшна под носа му.

— Върви си! — чу той истеричния й писък от другата страна на вратата. — Предпочитам ушите ми да си останат на мястото си.

За един кратък миг той се усъмни дали е чул добре. Но след това пръстите му бавно се свиха в юмруци, лицето му почервеня от гняв, а от гърдите му се изтръгна глух рев.

Затова достигна групата на Александра за много по-малко от двайсетте минути, които тя мълчаливо му бе определила. Тя го чу да се приближава в галоп зад нея и обърна Гордостта на Султана, за да застане лице в лице с него. Двата коня се приближиха дотолкова, че едва не се блъснаха.

— Отивай веднага ей там! — изсъска й той. — Веднага! Или ще те накарам скъпо да си платиш! — Той посочи към едно самотно дърво, което се намираше на около четвърт миля разстояние, и се отправи към него, без да се извърне назад, за да погледне дали тя го следва. Васили изглеждаше толкова разярен, че Александра реши да остане на мястото си, но се надяваше, че това бе краят, към който с толкова усилия се бе стремила. Приятелите й обаче не споделяха мнението й. Не искаха да я оставят и тя се принуди да им заповяда да я чакат при товарните коли.

Почти веднага настигна Васили. Той вече бе слязъл от коня и крачеше възбудено под дървото. Дори не й даде възможност да слезе от своя кон, а я свлече от седлото, след това внезапно я пусна и отново възобнови нервното крачене насам-натам.

Александра никога не бе го виждала такъв, никога не си бе представяла, че конте като него може да бъде способно на такава ярост. Тя се опита да постави известно разстояние между тях и да изчака това, което имаше да й каже. Но щом понечи да се помести, с едно светкавично движение Васили отново скъси разстоянието помежду им и се надвеси застрашително над нея, а очите му хвърляха гневни искри.

— Нямам намерение повече да търпя това! — изсъска той. — Никакви заплахи повече от твоя страна, Александра! Ще си лягам с всяка жена, която поискам и когато поискам, а ако още една избяга в панически ужас от мен, тогава ще си легна с теб!

Не това се бе надявала да чуе, но пък можеше да бъде и по-лошо. Скръсти ръце пред гърди и го погледна спокойно.

— Не, няма да го направиш! Докато ми принадлежиш, ще ми бъдеш верен. Вече ти го казах и не знам защо ме караш да ти го повтарям. Освен това няма да си легнеш с мен, докато не се оженим. А ако си искаш жените, Васили, знаеш много добре какво да направиш!

— И мислиш, че ще се съглася с условията ти? — Васили вече крещеше.

Александра разбираше, че той ще се засегне, ако тя му отговори спокойно, докато той кипи от гняв, но въпреки това постъпи точно така.

— Никой не казва, че трябва да се съгласиш, Петров. В такъв случай ще трябва да понесеш последствията.

Васили отново започна да крачи възбудено. В този момент той излъчваше непреодолим чар — бе толкова опасен и непредсказуем. Александра би трябвало да се страхува, но изобщо не изпитваше страх. Те нямаше да водят този разговор, ако той не бе посетил онази жена. А я бе посетил с намерението да я люби и щеше да направи точно това, ако не бяха разказали на Александра за нея и не бяха й занесли нейното кратко съобщение. Васили бе виновен за всичко това. Заля я горчиво чувство на гняв и разочарование.

— Откъде, по дяволите, си научила за… за…?

— Клаудия?

— Да, Клаудия, или както там се казва.

Това, че той не бе сигурен за името на жената, би трябвало да успокои Александра, но то я накара да изпита още по-голямо отвращение. Този човек очевидно имаше толкова много жените, че не смогваше да запомни имената им. Тя вече бе разбрала този факт, но сега Васили й предостави и доказателство.

Но Александра нямаше намерение да му покаже колко разстроена бе и за да прикрие смущението и болката си, просто сви рамене с престорено безразличие.

— Ще се изненадаш колко сведения можеш да получиш срещу няколко дребни монети.

— И ти я посети, така ли? Кога? Ти изобщо не си напускала гостилницата.

Очевидно шпионите му не са могли да мигнат цяла нощ.

— Нямаше нужда да я посещавам — отвърна тя, като се стараеше гласът й да звучи спокойно и безстрастно. — Написах й бележка и изпратих един от моите хора да я занесе. Очевидно, бележката е предадена съвсем точно.

— О, не се съмнявам! — изсумтя той. — Вече разбрах, че твоите хора са прекалено усърдни във всичко.

— Това се нарича преданост, Васили!

— Да не намекваш, че аз нямам предани хора?

— Ти го каза — отвърна тя, като се подсмихна едва-едва. Васили веднага настръхна, въпреки че в гласа му се долавяше само възмущение.

— Ако не си разбрала, ще те уведомя, че моята преданост не се поставя под съмнение, но е запазена само за определени хора.

Александра чувстваше инстинктивно какъв ще бъде отговорът му, но въпреки това не можа да се сдържи и го попита направо:

— А аз не съм от тях, така ли?

— Ти го каза, — отвърна й той с нейните собствени думи, като й се усмихна победоносно.

Александра не можеше да се владее повече и също повиши глас.

— Дори и ако стана твоя жена?

— По-добре ще е, надявам се, да се опомниш преди това — изръмжа той.

— А аз се надявам ти да се опомниш, Петров!

Още веднъж те стояха в опасна близост един срещу друг и се гледаха гневно. Гърдите й се повдигаха от излизащия на пресекулки дъх и надигащия се гняв. Васили веднага забеляза това, още повече че сега вниманието му не бе отклонено от някоя необичайна миризма.

Страстта е много непостоянно чувство, което лесно може да промени посоката или обекта си. Неочаквано Васили почувства, че ще умре, ако не я целуне. А Александра не можеше да отдели поглед от чувствената му уста.

В следващия миг тя почувства вкуса му — горещ и див. Беше по-хубаво, отколкото си спомняше. Той я притисна силно, под натиска му тялото й се изви назад като дъга. Тя заби пръсти в ръцете му, но не за да го отблъсне. Съпротивата й започна да се разтапя под напора на чувствата, в нея се надигна томителен копнеж по нещо, което не можеше да достигне, нито да разбере.

Васили продължи да опустошава устата й, изпитваше непреодолимо желание да я люби тук и сега, което го караше да забравя златните правила, по които се водеше винаги, когато съблазняваше някоя жена.

Обикновено той се владееше и контролираше всяко свое движение или действие. Сега бе изгубил всякакъв контрол, понесен във вихъра на чувствата си, омаян от вкуса и аромата й, загубил представа за място и време.

Внезапно се озоваха на земята, като никой от двамата не разбра как стана това — Васили се стремеше към една-единствена цел, а Александра бе изцяло погълната от новите за нея усещания, от неподправеното удоволствие от докосването му, от тежестта на тялото му, притиснало нейното, от ръката му, която се плъзна по бедрото й, докато…

Тя наддаде гърлен стон, който веднага бе задушен от целувката му, а Васили продължи да я гали така, както никой досега не бе го правил. Освен това той разбра, че никога до този момент не бе изпитвал такова пълно задоволство от страстния отговор на някоя жена.

Можеше да я обладае тук, на земята, и знаеше, че тя няма да му се противопостави. Тази ужасяваща мисъл порази и двамата, когато няколко минути по-късно Гордостта на Султана ги побутна леко с муцуна, което ги накара рязко да се изправят и да се отделят един от друг.

Александра бе ужасена от чувствата, които Васили бе пробудил у нея, затова реагира бурно, като силно го зашлеви. Трябваше да се замисли, преди да го направи, тъй като в отговор той също я удари, не силно, но достатъчно, за да я накара да проумее, че не би се поколебал да го направи пак.

— Явно от това няма никакъв смисъл — отбеляза сухо тя.

Васили продължаваше да трепери, не искаше нищо друго, освен отново да я вземе в прегръдките си. Как се осмеляваше тя да стои пред него толкова невъзмутима, като че ли между тях не се бе случило нищо? Колкото до плесницата — тя го бе хванала в момент, когато просто не беше на себе си.

— Можеш да ми крещиш колкото искаш, скъпа, само че следващия път, когато решиш да ме удариш, трябва да знаеш, че няма да ти отвърна.

— Няма ли?

Той бавно поклати глава.

— Не. Вместо това ще те завлека в храстите и ще те любя.

Трябваше да си е загубила ума, ако не се опиташе да смени темата.

— Защо сега не го направи?

— Смятам, че е по-справедливо да те предупредя преди това, за да имаш избор как да постъпиш.

— Ще го направиш, дори и ако ти се противопоставя?

Александра изстина вътрешно, когато забеляза усмивката му.

— Точно така.

— А знаеш ли как се нарича това? — Тя не можа да овладее презрението си.

— След като съм те предупредил? Бих го нарекъл покана.

Александра бе сигурна, че той я бе заплашил не на шега. Не можеше да измисли начин да му го върне, тъй като последиците, с които я заплаши, далеч надвишаваха нейните. Не се безпокоеше от това да го удари още веднъж. Щеше да се въздържи по някакъв начин. Трябваше на всяка цена да не му позволява да я целува повече, защото там се криеше истинската опасност. Александра не можеше да повярва, че му се бе подчинила толкова безропотно.

Трябваше или да се подчини, или да рискува нещата да станат още по-лоши и той да започне отново да си мисли за правата си над нея, воден от жаждата за женско тяло до себе си. Бог да й е на помощ, той можеше дори да се опита да я съблазни, а тя все още си спомняше зашеметяващата усмивка, която бе отправил на онова момиче в първата гостилница.

Но Александра мразеше да отстъпва, затова изобщо не успя да се оттегли с достойнство.

— Върви тогава! Връщай се в града и си намери някоя курва. Ако искаш, можеш да прекараш целия ден с нея. Ние ще те чакаме в следващия град, който се изпречи на пътя ни.

Васили не очакваше да чуе тези думи от нея, но да бъде проклет, ако отидеше в града с нейно позволение.

— Не, това едва ли е добра идея — отвърна замислено той, а погледът му нарочно се насочи към гърдите й. — Предпочитам да изчакам отново да ме удариш.

Отчаяна, Александра почувства как се изчервява и стисна здраво зъби. Искаше й се да направи точно това — отново да му удари плесница. Никой не заслужаваше това повече от Васили. Не го направи, разбира се.

— Мъдро решение, Петров, което не е в твоя полза, разбира се, тъй като вероятно бих променила решението си веднага щом тръгнеш. Помисли си как ще се почувстваш, когато ви прекъсна и, надявам се, във върховния момент.

— Някой казвал ли ти е някога, скъпа, каква кучка можеш да бъдеш, ако поискаш? — Гласът му бе измамно спокоен, но очите му отново блестяха от гняв.

— Поне се опитвам да бъда — отвърна тя.

В следващия миг рязко се обърна към коня си. Васили понечи да я спре, но Александра не забеляза. Не стана ясно какво можеше да се случи след това, тъй като вниманието и на двамата беше привлечено от нещо друго.

Александра първа разбра защо преди малко Гордостта на Султана ги бе прекъснал. Конят искаше тя да му обърне внимание, тъй като жребецът на Васили се бе приближил твърде много и го хапеше по хълбоците. След което видя нещо още по-лошо, но то можеше да се очаква.

Братята Разин бяха тръгнали след нея. И очевидно телохранителите на Васили ги бяха последвали, за да предотвратят намесата им. Групата бе изминала наполовина разстоянието до дървото, но всички буквално се търкаляха по земята и си разменяха удари.

Васили тихо изруга и отправи обвиняващ поглед към Александра.

— Видя ли какво направи?

— Аз? Наистина ли си мислиш, че моите казаци просто ще си стоят и няма да предприемат нищо, когато видяха, че ме удари.

— Не съм те ударил.

— Тогава как ще го наречеш? — Александра се метна на коня си.

— Леко потупване по бузата, за да привлека вниманието ти — отвърна той, като също яхна своя жребец. — Ако наистина те бях ударил, щеше да паднеш по гръб на земята — което всъщност не е лоша идея.

Това вече преля чашата.

— Смятай се за голям късметлия, че Божик не ме последва, тъй като тогава хората ти щяха да са заети с погребението ти; вместо да си разменят юмруци с казаците ми. И дръж настрани проклетия си кон! — Александра крещеше силно, тъй като и двамата бяха препуснали веднага, за да прекратят стълкновението, и тя лесно бе взела преднина. — Ако той отново ухапе моя кон, ще позволя на Принц Миша да му отвърне със същото и искрено се надявам тогава ти да си на седлото!

— Алекс?

— Какво?

— Ще приема всяко насилие от твоя страна по същия начин като плесницата.

Александра предпочете да замълчи.