Ти ми принадлежиш

ГЛАВА 8

— Заповядай, седни, Васили, надявам се, нямаш нищо против да те наричам така?

Константин не дочака отговора му, а зае мястото си зад бюрото. Кабинетът му бе това, което можеше да се очаква от човек на неговите години — луксозен и удобен без излишна претрупаност. Това напомни на Васили кабинета на баща му, преди Мария да го превърне в стая за шев, след като той почина.

— Въпреки че никога не сме се срещали, чувствам се така, като че ли се познаваме цял живот — започна да обяснява Константин. — Но това едва ли е за чудене, тъй като баща ти постоянно говореше за теб. Той толкова се гордееше! Искаше да те покаже навсякъде, да те взима със себе си, когато пътува или ходи на лов, но разбираше, че училището е много по-важно, особено когато ти бе обучаван от същите учители, които обучаваха и принца престолонаследник. Този факт също го караше да изпитва особена гордост, тъй като сам той никога не се е ползвал с такива привилегии, защото нямаше връзка с кралското семейство, докато не се ожени за майка ти. Но знам със сигурност, че имаше твърдото намерение да те доведе в Русия, след като навършиш осемнайсет години. Спомням си, когато той…

Константин продължи със спомените си повече от час. Васили отвърна на няколко въпроса, но през повечето време просто слушаше жадно, научавайки за баща си, неща които никога не бе знаел. Дълго преди баронът да спре да говори, негодуванието, което Васили бе изпитвал към баща си през по-голямата част от живота си, започна да намалява и когато Константин завърши с думите „Знаеш ли, той все още ми липсва“, изчезна напълно.

Невероятно, но на Васили му се прииска да се разплаче. Не бе плакал от дете и необходимостта да заплаче, каквато изпитваше в този момент, почти го задушаваше. На него баща му също му липсваше и до този момент не бе осъзнавал колко много. След като гневът срещу баща му заради преждевременната му смърт премина, Васили изпита огромно съжаление, особено защото никога не бе имал възможността да почувства баща си като приятел, както бе станало със Стефан и с баща му Сандор, когато Стефан излезе от детската възраст и стана мъж.

Със сигурност Васили не си представяше така срещата си с барона. Всъщност нищо не ставаше така, както бе очаквал, особено първата среща с годеницата му.

Забележката й, че тя не е това, което е очаквал, бе твърде меко казано. Беше си представял една разглезена аристократка, която лесно би могъл да изплаши. Но не можеше да си отговори как ще стори това с дръзката девойка, която бе срещнал току-що. Тя беше болезнено откровена и пряма. Обличаше се като селянка, не, по-точно като селянин. И яздеше по мъжки маниер, сякаш бе родена на седлото. Това момиче като че ли изобщо не знаеше какво е свенливост. И защо, по дяволите, не искаше да се омъжи за него?

Васили не бе сигурен какво да мисли по този въпрос, но не чувстваше облекчение, както бе помислил Лазар. Бяха го отхвърлили. Той — отхвърлен! За него това беше единствено по рода си преживяване — е, не съвсем.

Таня също го бе отхвърлила веднага, когато й бяха казали, че той е кралят, за когото трябва да се омъжи.

— Не бих се омъжила за вашия крал дори и да ми платите — бе заявила тя.

Разбира се, тя не бе повярвала, че е принцеса Таня Яначек и че е сгодена още от раждането си за сегашния крал на Кардиния. Дори и да бе повярвала, едва ли щеше да има някакво значение, тъй като по това време тя презираше Васили не по-малко, отколкото той нея.

Но дори тогава Васили не се бе почувствал истински отхвърлен. Тогава не съществуваше гневът, който го глождеше сега. И неспособността му да разбере какво точно го тревожи, още повече го ядосваше. Обаче Васили внимаваше да не издаде чувствата си пред барона.

Отначало бе имал намерение да се представи на Константин Рубльов като човек, напълно неподходящ за зет. От опита си с жените, очакваше, че годеницата му ще се зарадва да го има за съпруг и по този начин нея ще бъде по-трудно да я убеди да се откаже от този брак, докато баща й най-много да се ядоса. Но след като изслуша барона, който говореше с такова искрено уважение и обич за баща му, Васили разбра, че не може да постъпи по този начин — поне не толкова грубо, колкото бе възнамерявал отначало.

Той вече бе излъгал за причината за забавянето си, като, че човек от охраната му бе заболял тежко, докато всъщност нарочно пилееше време, като оставаше във всеки град, където минаваха, в продължение на дни, а веднъж и цяла седмица — заради една красива малка червенокоска, — вместо само да преспи и да продължи. Забавянето целеше да се изчака зимата да напредне достатъчно, за да бъде отложено пътуването заради студа. Ако по някаква причина трябваше да отведе Александра Рубльова със себе си в Кардиния, Васили искаше лошото време да й даде допълнителен мотив да остане вкъщи. Той, разбира се, щеше да й изложи достатъчно причини, за да развали този смешен годеж, но въпреки това не възнамеряваше да се откаже от нищо, което би могло да се окаже от полза, включително и от времето.

Но сега Васили разбираше, че що се отнася до барона, трябваше да промени изцяло намеренията си. Нямаше да посрами името на баща си в очите на този човек, като се покаже като разглезен и недостоен син. Но пък и не се налагаше да се държи безупречно. Може би не бе лоша идея да го разочарова, като не покаже — или се престори, че не притежава — определени качества, които баронът се надяваше да открие в него. Просто трябваше да разбере за какви качества става дума.

— Да се върнем към дъщеря ви, сър.

— Да, гледах от прозореца на всекидневната, когато се срещнахте с нея.

Константин не можеше да бъде по-доволен, когато забеляза каква беше първоначалната реакция на Александра при вида на младия граф. Толкова голямо бе облекчението му, че едва успяваше да го скрие.

— Извинявам се, че тя не беше в най-хубавите си дрехи — продължи той. — Разбирате ли, прекарва по-голямата част от деня, като се занимава усилено с конете, така че се облича по този начин за удобство, а не за…

— Занимава се усилено с конете? — изненадата на Васили бе съвсем искрена. Той не можеше да прецени дали да одобри това или не.

Обаче от тона му Константин застана нащрек.

— В края на краищата, в това имение отглеждаме коне — обясни той. — Александра единствена от трите ми дъщери показа интерес. Вероятно не трябваше да я окуражавам в тази дейност, но го направих, а след това вече нямаше връщане назад.

Васили с облекчение разбра, че бе налучкал верния тон, поне що се отнася до неговата цел. Баща й очевидно й позволяваше да върши тази нетипична за една дама работа и не би било лошо той да изрази неодобрение. Фактът, че баронът бързо премина в защита на дъщеря си, му подсказа, че той вероятно е очаквал по-младият мъж да се държи по този начин.

— И вие й позволявате това?

„Като че ли можех да я спра“, — помисли си Константин, но не каза нищо. Не му се искаше Васили веднага да разбере колко своенравна и упорита може да бъде годеницата му, поне не преди сватбата.

— Не виждам в това нищо лошо, а тя много добре умее да се оправя с животните — отвърна той. — Грижи се за тях, когато са болни, тренира ги, храни ги…

— Моля?

Константин се изчерви и отново се зае да защитава дъщеря си:

— Трябва да разбереш едно нещо, Васили. Александра не е някое разглезено и невежо градско момиче, което никога не си е цапало ръцете. Тя е израснала тук, в провинцията…

Константин спря, тъй като изражението на Васили бе достатъчно красноречиво. Като че ли на висок глас бе казал ясно и сухо: „Е, това обяснява всичко.“ Въздишката на барона бе не по-малко красноречива, въздишка на баща, който вече не знае какво да каже и как да постъпи.

— Съгласен съм, че дъщеря ми трябва да се заеме с нещо напълно различно. И това неизбежно ще стане при наличието на съпруг и деца.

Васили изстена вътрешно, като се питаше дали отношението, което показваше, не бе точно това, което баронът бе очаквал от него.

— Предполагам, вие си давате сметка, бароне, че аз живея в столицата, близо до двореца — започна внимателно той. — Със задълженията й в двореца, като една от придворните високопоставени дами, животът й ще бъде съвсем различен от този, на който е привикнала тук.

— Промяната ще й се отрази добре, въпреки че съм длъжен да те предупредя, Васили, че Алекс няма да се откаже от всекидневната си езда.

Това не беше кой знае какво, затова Васили отвърна спокойно:

— Повечето благороднички яздят за удоволствие.

— А какво ще кажеш за състезанията?

— Невъзможно! Никоя дама не се състезава… Господи, да не би тя да го прави?

— От време на време.

— За състезания и дума не може да става.

— Чудесно!

Васили се отпусна тежко на стола си. Трябваше да говори за неща, които нямаше да доставят удоволствие на барона, а не да се оказва, че е идеалното разрешение на проблемите на този човек с непокорната му дъщеря.

— Аз, разбира се, притежавам няколко имения в провинцията, които все пак не са твърде отдалечени от столицата — продължи Васили, опитвайки се отчаяно да придаде нов тон на разговора. — Предполагам, че там тя би могла да се отдава на необичайното си любимо занимание.

— Александра много ще се зарадва да чуе това — усмихна се Константин.

Васили стисна зъби, ядосан от развитието на нещата. Последната му надежда, поне що се отнася до барона, бе, че той може би го лъжеше за годежа. Една съвсем слаба надежда, но Васили бе отчаян.

— Бих искал да видя копие от договора за годежа, сър. Очевидно, копието на баща ми се е изгубило, тъй като ние изобщо не можахме да го намерим.

— Разбира се.

Васили се изчерви леко, тъй като забеляза договора, който през цялото време бе стоял на бюрото. Очевидно очакващ тази молба, Константин му подаде копието. Васили бързо прочете краткия документ и видя най-отдолу подписа на баща си. Дотук с плахите му надежди.

— Мога ли да ви попитам защо чакахте толкова дълго, за да ми пишете? — Васили подаде обратно документа на Константин. — Дъщеря ви отдавна е минала възрастта, на която се омъжват повечето момичета.

— Това, разбира се, е егоизъм от моя страна, тъй като исках да я задържа повече време при себе си — отвърна Константин. — Алекс е доволна от живота си тук.

— Не се съмнявам. Известно ли ви е, че тя не иска да се омъжи за мен?

— Александра ти каза ТОВА?

— Така е.

Напълно объркан, Константин се замисли, след това махна ръка с престорена небрежност.

— От мисълта за предстоящата промяна е предполагам. Това наистина действа изнервящо. Случва се на повечето младоженки — а също и на бъдещите им съпрузи.

— Обикновено всеки пази тези чувства за себе си — отвърна Васили, като недоволно изръмжа.

— О, значи си открил склонността на дъщеря ми към пълна откровеност — разсмя се Константин. — Признавам, че понякога това е доста смущаващо, но при други случаи си има и своите предимства. Александра никога няма да ти губи времето да увърта нещата, можеш да бъдеш сигурен в това. Няма нужда да взимаш думите й толкова присърце. Не си ти конкретно човекът, за когото тя не иска да се омъжи, факт е, че така би отговорила на всекиго. Както вече ти казах, би предпочела да живее така, както досега. Но Алекс ще се омъжи за теб, Васили. Имам думата й.

Не това се надяваше ла чуе Васили.

— С цялото ми уважение към вас, сър, но сигурен ли сте, че искате да насилите дъщеря си да се омъжи за човек, когото не желае?

— Хайде сега, не желае! — Константин му отправи толкова многозначителна усмивка, че Васили се изчерви. — Видях какво се случи, когато те видя за пръв път, и мога да те уверя, че никой мъж досега не е предизвиквал такава реакция у нея. — „Дори и онзи проклет англичанин не успя.“

Васили почувства, че страните му горят, като че ли не бе свикнал с ефекта, който упражняваше върху жените.

— Александра каза, че съм я изненадал.

— В това няма съмнение.

— Изненадата беше взаимна.

— И в това не се съмнявам. Моята най-малка дъщеря е наистина необикновена — продължи Константин с голяма доза бащинска гордост. — Също няма никакво съмнение, че мъж на твоите години и с твоя опит ще успее лесно да спечели обичта й и ще премахне страховете й.

Васили осъзна, че не може да направи нищо. Баронът го бе приел с цялото си сърце и нищо не би могло да промени отношението му към него. Трябваше да съсредоточи усилията си към Александра, още повече че нямаше време за губене.

— Ще направя всичко възможно, що се отнася до дъщеря ви. — Това не бе лъжа, а просто изявление, което можеше да се тълкува по различен начин. Васили се изправи, за да сложи край на разговора. — Поради моето закъснение, страхувам се, ще се наложи да тръгнем много скоро, най-вероятно утре, преди настъпващата зима да направи пътуването ни твърде рисковано.

Васили веднага забеляза, че бе успял да изненада барона.

— Но приготовленията за сватбата не са приключили.

Васили придаде на лицето си израз на съжаление.

— Много съжалявам, но забравих да спомена, че братовчед ми настоява сватбата да се състои в Кардиния, в двореца. Кралицата пожела това, а Стефан с радост изпълнява всичките й желания.

Константин нямаше какво да отговори и не можеше да мисли за нищо друго, освен за проблема, който това неочаквано развитие на нещата щеше да предизвика.

— Но аз не съм направил никакви приготовления, за да пътувам по това време на годината.

— Можете спокойно да почакате до пролетта и тогава да доведете Александра в Кардиния — предложи бързо Васили.

Този факт не убегна на Константин.

— Не, не е необходимо аз да присъствам на сватбата. Годежът за мен има същото значение, както сключеният вече брак. Ще почакам и ще посетя дъщеря си, когато тя роди първото си дете.

По дяволите, помисли си Васили със страх, този човек вече го бе оженил за дъщеря си и даже го виждаше баща на децата й.

— Александра със сигурност ще бъде разочарована.

— Съвсем не. — Константин не бе забравил колко му бе ядосана. — Ако не друго, Александра ще се радва да се отърве от опеката ми.

„За да попадне под моята“ — помисли си Васили. Тази мисъл го заинтригува, докато, ужасен, не осъзна последствията от нея. Възможността да прелъсти девойката вече не съществуваше, нещо повече, за това не можеше да става и дума. Щеше да е по-лесно да я накара да развали годежа. До утре трябваше непременно да го направи.