Ти ми принадлежиш

ГЛАВА 25

След като страстта им стихна, и двамата потрепераха от студа в стаята. Васили пръв се пресегна за завивките, които бяха отхвърлили. Александра не каза нищо, когато той внимателно я зави.

Бе шокирана от това, което беше направила. Осъзнаваше, че нито веднъж не се бе сетила за Кристофър. Нито веднъж не бе помислила, че го предава и му изневерява. Но страстта я връхлетя толкова внезапно, вълните на удоволствието я заливаха една след друга, нуждата да задоволи напиращото желание бе толкова голяма, че тя не бе в състояние да мисли за нищо друго, освен да го задоволи.

Никога не бе си представяла, че страстта може да бъде толкова мощна и всепоглъщаща. В този момент й се искаше никога да не бе узнавала това. Искаше й се също по някакъв начин да хвърли вината върху Васили, но не можеше. Нямаше друг като него, що се отнася до съблазняването на някоя жена. Александра смяташе, че е единственото му занимание. Преди да му се отдаде, тя го знаеше много добре. А колкото до това, че Васили притежаваше неустоима външност, то бе дар от бога, а не нещо, за което той имаше някаква заслуга.

Вината беше единствено нейна. Бе разбрала много добре какво цели той, противопоставяше му се доколкото можеше, след което отстъпи и се предаде на удоволствието. А колкото до самото удоволствие — Александра изобщо не искаше да си спомня. В този момент ужасно се мразеше и не искаше да си спомня приятните мигове в обятията на Васили. Господи, беше толкова прекрасно!

Тъй като за пръв път имаше сексуално преживяване с мъж, тя си мислеше, че бе получила най-върховната наслада, със сигурност повече, отколкото въобще би могла да си представи. Но в същото време й се искаше това съвсем да не бе така. Поне сега щеше да се чувства много по-добре, ако не бе изпитала такова удоволствие.

Васили също не можеше да спре да мисли за това и нищо чудно, тъй като никога преди не бе изпитвал нищо подобно. Бе надминал всички рекорди по бързина на първия си оргазъм, но нищо не можеше да се сравни с втория. Но този първи път, да достигне върха само с един тласък! Кога за последен път му се бе случвало нещо подобно? Още повече че никога досега не бе преживявал по-мощен оргазъм.

Но това, което Васили все още не можеше да приеме, нито да повярва, бе, че нещата не бяха приключили дотук. Докато лежеше върху нея, опитвайки се да се съвземе и да осъзнае какво се бе случило, без предупреждение, без някакво усилие от негова страна, бе връхлетян от втори оргазъм, може би защото все още се намираше в меката й, кадифена топлина. Не, не беше толкова просто. Може би имаше нещо общо с това, че Александра бе девствена, а той, въпреки богатия си опит с жените, никога не си бе позволявал да прелъсти девственица.

А този факт поставяше пред него още един въпрос. Как така не бе забелязал нищо? Веднага разпознаваше девствените момичета. Те се държаха по начин, който Васили познаваше много добре. Александра беше твърде смела, твърде пряма, не криеше чувствата си, а в целувките й нямаше нищо от невинната плахост на една девственица. Тя изобщо не приличаше на такава и Васили се почувства измамен като шестнайсетгодишен юноша.

Но в същото време изпитваше и едно друго чувство, което беше толкова примитивно и първично, че той дори не виждаше смисъл в него. Като че ли имаше значение, че никой друг мъж преди не я беше докосвал и любил. Този факт никога не бе означавал нещо за него, това, което го интересуваше, бе само удоволствието, което получаваше.

Напрежението между двамата стана почти осезаемо. Васили почувства необходимост да се оплаче и да отхвърли по някакъв начин подаръка, който тя му бе направила, подарък, който би отказал, ако му бе дадена такава възможност — поне предпочиташе да си мисли, че би постъпил по този начин. А Александра разбираше, че никога не би могла да намери покой, ако не увери Васили, че фактът, че бяха правили любов, не променя нищо между тях — поне тя предпочиташе да си мисли, че е така.

Сметна, че трябва откровено да му каже това.

— Веднъж ти споменах нещо за свързване на съдбата ти с моята. Забрави го.

Васили бързо се изправи и се подпря на лакът. Очевидно бе, че самият той се готвеше да направи някакво предизвикателно изявление. Александра с облекчение разбра, че го бе изпреварила.

— А трябва ли също да забравя, че беше девствена? — попита той.

— Да.

Това бе невъзможно. Невероятно!

— Защо, по дяволите, не ми каза, Алекс? Каквото и да си мислиш за мен, нямам навика да прелъстявам девственици. Всъщност никога преди не съм го правил и съвсем не съм възхитен, че ти се случи първата.

Той изрече тези думи с толкова възмутен тон, че Александра едва не се разсмя. Това бе точка в негова полза. Но, по дяволите, той изобщо не би трябвало да се тревожи толкова от загубата на девствеността й.

— Защо не съм ти казала? И защо трябваше да ти казвам? — възрази тя. — Какво те караше да мислиш противното, след като никога не съм се омъжвала?

— Ти си рускиня — отвърна той, без да се замисли, но веднага разбра, че бе направил грешка. Това за нея бе страшна обида, затова той побърза да се поправи. — Искам да кажа, че съм бил в руския царски двор. Още отначало разбрах колко развратни са вашите жени, включително и неомъжените. Ако все пак там е имало и някоя девственица, сигурно са я държали под ключ.

— Може да са я скрили от теб, по очевидни причини! — сряза го сухо тя.

Александра би желала да се чувства обидена от думите му, но в действителност не беше. Бе ходила в руския двор и знаеше много добре колко преситени и с колко разпуснати нрави са аристократите там. Това бяха хора от неговата среда. Нищо чудно, че в руския двор Васили се бе чувствал като у дома си.

— Но, разбира се, — продължи тя със същия сух тон, — аз самата те накарах да си спомниш онези дами от двора, какво друго би могъл да си помислиш?

Дори на слабата светлина на свещта Александра можа да забележи как страните му се покриха с руменина, защото бе разбрал грешката си. Само слепец не би могъл да го забележи. Тя наистина имаше благородническа титла, но кога се бе държала като дама, или още повече, кога бе изглеждала като такава?

Васили обаче не се извини. Тя със сигурност щеше да остане смаяна, ако го беше направил.

— Доколкото си спомням — каза той, — имаше пълната възможност да поправиш това впечатление.

Александра веднага се досети какво имаше предвид той — Васили очевидно си бе спомнил момента, когато я бе попитал какво значение има за нея още един любовник, след като има толкова много. Досети се също защо не бе разсеяла заблудата му. Заблуди. Погрешни впечатления. Бе искала той да добие все лоши впечатления за нея. Това бе поредното от тях. Но трябваше ли сега да й го натяква? Съвсем не би искала той да си мисли, че ако е сбъркал в една от представите си за нея, би могъл да сбърка и що се отнася до останалите. Поради тази причина се обърна към него с безразличен тон.

— Защо да си правя труда да ти посочвам грешките? Не ме интересува какво ти е мнението за мен — и за да се застрахова допълнително, излъга, като прехвърли вината върху него. — При това, не мислех, че ти наистина вярваш в онези глупости за многобройните ми любовници.

Изрече това с такъв тон, все едно казваше, че никой не би могъл да бъде толкова глупав. Но Васили се чувстваше точно така. Бе си съставил отрицателно мнение за нея още преди да я срещне, а когато наистина я срещна, пропусна да промени мнението си. Разбира се, сега нейният образ можеше да се покрие с представата му за нея отпреди. Благодарение на него. А това изобщо не му харесваше.

Но Александра не му даде възможност да изрази недоволството си, защото продължи да го напада.

— Между впрочем, отдавна искам да ти задам един въпрос, Петров. Като изключим съблазняването на жени, с какво всъщност се занимаваш?

Фактът, че бе успял да я накара да си състави такова лошо мнение за него, би трябвало да го зарадва. Тогава защо чувстваше нужда да се защити? Нямаше да го направи. Щеше да използва собствената й логика; каза си, че не го интересува какво си мисли за него тя. Реши да й го върне.

— Жените ме канят в леглата си, без дори да съм помолил за това благоволение. Ще бъдеш ли така добра да ми обясниш защо ти ми направи това предложение?

— Не и поради причините, за които си мислиш, надуто конте!

Васили възприе като добър знак, че тя започна да го обижда — въпреки че „надутото конте“ му харесваше не повече от „пуяк“, както го наричаше Таня. Но ако тя нямаше отговор, той имаше и нямаше намерение да й го спести.

— Е? Защо ме покани?

— Знаеш много добре защо. Така че спри да търсиш у мен скрити мотиви, защото нямам такива.

— Наистина ли?

Тя го погледна мрачно, но след това бързо сви рамене и въздъхна.

— Имах намерение да ти го спестя, но след като настояваш, ще ти кажа. Такъв студ не бива да се приема лекомислено. Известно е, че много хора, изложени на такива температури, са умирали. Съжалявам, но според мен ти не се отличаваш с кой знае каква издръжливост. Наистина, тялото ти изглежда силно, но вие, дворцовите контета, сте привикнали слугите да ви глезят, привикнали сте на лукс и удобства. Не искам да се освободя от теб по този начин, Петров.

Съвсем определено Васили не очакваше да чуе това. Почувства как в него отново се надигна гняв при мисълта, че тя има основателно извинение, което звучеше твърде правдоподобно, за да не бъде истина. Разглезено дворцово конте? В разстояние на две минути два пъти го бе обидила по този начин.

— Трябваше да им позволя да те хванат — изръмжа той, стана от леглото и се отправи към камината, където се сушаха дрехите му. — Не мога да си обясня защо не го направих.

Александра се изправи, като го наблюдаваше как обува панталоните си. Дългите, силни крака и стегнати мускули я накараха за миг да затаи дъх. След това, което се случи между тях, отново да почувства силата на мъжествеността му бе наистина унизително.

Затова, когато се обърна към него, отвращението в гласа й звучеше напълно искрено.

— Не се тревожи, Петров. За да те видя в героична светлина, е нужно много повече от това да се втурнеш сред банда негодници и да се оставиш да те хванат. Колкото до мен, ти си оставаш един жалък развратник.

Той се обърна към нея, а едната му вежда се вдигна подигравателно.

— Колко мило от твоя страна!

Александра продължи да се взира в него, неспособна да измисли достатъчно обиден и оскърбителен отговор.

Но когато Васили облече палтото си и се пресегна да вземе и обувките си, Александра почувства как отново я обзема тревога за него. Ако той все пак си мислеше да спи на пода…

— Какво си мислиш, че правиш, Петров? Не е възможно дрехите ти да са изсъхнали.

— Няма значение — отвърна той, като бързо пъхна крака в ботушите си. — Така или иначе си тръгвам оттук.

В първия момент Александра се смая.

— О, така ли? Може би знаеш начин да преминаваш през стени?

— Точно така.

Напълно облечен, Васили се отправи към вратата, засили се и я блъсна с рамо. Нищо не се случи, разбира се. Сигурно силите му бяха доста отслабнали. Александра се усмихна вътрешно, изпитвайки тайно задоволство.

Тъкмо се готвеше да направи някоя иронична забележка, когато той отново удари вратата с рамо. За нейно разочарование, този път дървото поддаде и вратата се отвори. Очевидно, бе доста старо.

— Не можа ли да се сетиш за тази възможност по-рано? — попита тя с унищожителна ирония.

— Съжалявам, но тогава не бях толкова ядосан.

Васили стисна зъби, тъй като жестокият студ отново го обгърна, пристъпи през отвора и се огледа наоколо. В нито една къща не бе запалена светлина, освен в къщата на Лацко. Очевидно гуляят продължаваше.

Васили се върна и застана на прага на отворената врата.

— Идваш ли?

— Със сигурност нямам намерение да стоя тук, особено с тази счупена врата — отвърна Александра и понечи да отметне одеялото, преди той да бе спрял погледа си върху нея. — Имаш ли нещо против?

— Всъщност, да, имам. — Васили скръсти ръце пред гърдите си и се облегна на рамката на вратата, като се усмихваше нагло. — Приеми това като цена, която трябва да платиш за това, че ще те измъкна оттук — и то съвсем не по героичен начин.

Наистина ли позволяваше той да я уязви. Е, какво я интересуваше, че я наблюдава? Та преди това бе направил много повече.

— Както искаш — отвърна тя с престорено безразличие и се насочи към мястото, където бе оставила дрехите си; дори не наметна върху раменете си одеяло. Но докато обуваше бельото си, Васили бе извърнал глава настрани. Към списъка с отрицателните й качества искаше да добави и че тя няма никакъв срам. Но за нея това щеше да представлява още едно предимство, а той се надяваше да е последното.

Не след дълго отново нагазиха в снега. Не бе трудно да намерят конюшнята, но тя бе стара, стените й бяха паянтови, в тях зееха дупки, което не можеше да предпази животните от жестокия студ. Жребецът на Васили беше там, също и конят на Александра, който бе взела, когато бе тръгнала след крадците, както и повечето коне от селото. Обаче нито един от белите жребци не бе там.

— Къде може да са ги отвели? — попита Александра.

Васили се гневеше вътрешно, че толкова лесно се бе възбудил само при гледката на голото й тяло, затова й отвърна троснато:

— Изобщо не ме интересува.

— Няма да си тръгна оттук без конете си, Петров — предупреди го тя.

— Както искаш.

— Не си мисли, че ще се откажа от намеренията си — продължи Александра и изведе коня си от конюшнята.

Васили стисна зъби и я последва.

— По дяволите, гуляят може да свърши всеки момент. Нямаме време да ги търсим.

— Никой не те моли да ми помагаш.

Отново изпита желание да я хване и хубаво да я разтърси, но знаеше, че то няма да помогне. Освен това щеше да отнеме по-малко време да намери конете й, отколкото да започне да спори с нея.

— Добре — отстъпи той. — Тук някъде трябва да има нова конюшня. Много вероятно е старата вече да не се използва, освен в случаи като този. Огледай покрайнините…

Но Александра вече я бе забелязала.

— Ето там, в другия край на селото, в противоположната посока, от която дойдохме.

— Права си — изръмжа той, като проследи погледа й. — Добре, хайде да побързаме и да приключваме с това.

Нямаше нужда да я подканя. Александра вече бе насочила коня си към конюшнята.

Новата конюшня беше плътно затворена и едно рязко дръпване на вратата показа, че е залостена отвътре, което означаваше, че при животните има пазач. Дотук с намеренията им да се измъкнат незабелязано. Но сега Васили не си направи труда да обясни на тази упорита жена, че ще трябва наистина да нарани някого, за да върне конете й. Много добре знаеше, че тя без колебание щеше да му каже да го направи.

Затова потропа на вратата и извика, но не много високо.

— Отвори вратата.

Само след миг отвътре се чу глас.

— Кой е?

Васили назова едно име, което често се срещаше в този район. Очевидно човекът вътре не заподозря нищо, но все пак тактиката му не даде желания резултат.

— Не си ли чул заповедта? — извика пазачът. — Павел нареди да не отварям на никого, освен на него. Ще трябва да почакаш до сутринта, ако искаш да хвърлиш поглед на тези красавци.

— Той мисли, че си някой от селото — прошепна Александра. — Импровизирай!

Васили мислеше, че това е само губене на време, но направи още един опит.

— Пропускаш гуляя — извика отново той. — Дошъл съм, за да те отменя.

В отговор човекът от другата страна се разсмя.

— Много любезно, но аз си имам кана с бира, а и трябва да изпълнявам нарежданията.

Последните думи бяха едва различими, тъй като пазачът се отдалечи навътре в конюшнята.

— Направи нещо! — настоя Александра.

— Какво предлагаш?

— Разбий вратата, както направи с вратата на онази къща.

— Забрави за това — изсумтя той. — Дървото тук съвсем не е старо и изгнило, а аз нямам никакво намерение да си счупя рамото заради теб и проклетите ти коне. Опитахме и не успяхме, сега трябва да си тръгнем. Ти ако искаш, можеш да останеш.

— Но…

— Конете ти няма къде да избягат, освен това искам да добавя, че тук ще им е много по-топло. Те ще бъдат тук и сутринта, Алекс. Сега имаме две възможности — или да се върнем в онази колиба и да треперим от студ до сутринта, или да се появим утре с въоръжен ескорт и да вземем конете ти — по един или друг начин. Ти избери.

Александра се замисли за момент, но колкото и да не й се искаше, трябваше да се съгласи с него.

— Не ми харесва идеята да оставя любимците си тук дори само за една нощ, но предполагам, по-разумно ще е да започнем да се пазарим с бандитите утре, когато и предимството на силата ще е на наша страна. Много добре, нека да отидем да намерим нашите хора.

Васили изпусна измъчена въздишка. Студът отново започна да вцепенява крайниците му. Бе се надявал, че тя ще избере да се върнат в колибата, но в този случай нямаше какво да се направи.