Три сестри, три кралици

Замъкът Нюарк, ШотландияСептември 1517 г.

Отиваме в замъка Нюарк, както планирахме, напускайки Крейгмилар със знамето на рицаря, спуснато наполовина в знак на най-дълбок траур. Това е ужасно пътуване в студен проливен дъжд. Радвам се, че момчето ми, Джеймс, не идва с нас, а Маргарет си остава в детската стая. Но е странно да вляза в собствения си замък, който едва познавам. Откривам, че се озъртам да забележа някакви признаци, че тук е живяла друга жена, но покоите ми са голи и чисти, а чаршафите и завивките на леглото — току-що сменени, и подът е посипан със зелени тръстики. Абсолютно нищо не свидетелства, че някой е използвал тази къща. Мисля си, че рицарят сигурно е забравил своя кодекс на честта, когато ми говореше против Арчибалд. А Ард е прав — всички видни личности стават прицел на клевети.

Синът ми Джеймс не може да дойде с нас, защото лордовете от съвета нареждат да се върне в по-безопасната Единбургска крепост. Сега, след смъртта на Антоан Дьо ла Басти, те се боят от собствените си сенки. Нямат ми доверие, че няма да го отвлека в Англия, а сега, когато заместник-регентът е убит, те се опасяват, че това е началото на въстание срещу регентството.

— Подозират, че чичо ти Гавин Дъглас ще отвлече сина ми по моя поръка — казвам на Арчибалд. — Нямат вяра на никого.

— Глупости — казва той спокойно. — Има ли действителни основания за обвинение?

— Не! Само клюки — казвам. Нещо в лицето му ме кара да се поколебая. — Със сигурност не е нищо повече от клюка, нали? — питам го. — Никой не би извършил такава лудост, да се опита да похити Джеймс и да го отведе от собствената му страна? Чичо ти не би помислил такова нещо? Ард — ти не би допуснал такова нещо?

— Джеймс няма ли да е в по-голяма безопасност в Англия? — пита ме Арчибалд. — Няма ли всички ние да сме в по-голяма безопасност отвъд границата? Щом могат да убият заместник-регента, твоя съуправител?

— Не! Джеймс трябва да остане тук. Как изобщо ще получи трона си, ако е в изгнание?

— Ако е в Англия, няма ли брат ти да се чувства обвързан от честта си да го върне на власт? Той ти даде пари и те изпрати у дома да управляваш.

— Не знам — не мога да обещавам от името на Хари. Не съм получавала почти никаква вест от него, откакто си дойдох у дома. Страхувам се, че когато не съм там, пред него, изчезвам от мислите му. Той е небрежен. Той е небрежен млад мъж.

Не само членовете на съвета на лордовете са изплашени и потресени от смъртта на Дьо ла Басти. Говори се, че Джордж Хюм взел кичур от красивата дълга кестенява коса на рицаря и завързал отсечената му глава за седлото си като трофей. Яздил с нея, удряща се в коленете му, по целия път до Дънс, и я заковал на кръста сред пазара.

— Това е диващина — казвам.

— Възползвал се е от удобния случай — поправя ме Ард. Хваща ръката ми и ме издърпва надалече от пушещия огън в центъра на голямата зала. Ранна сутрин е и есенната светлина е ярка и чиста. Ако бях в Англия в такова време, щях да отида на лов. Денят е идеален, въздухът — толкова студен, земята — втвърдена от скреж, светлината — толкова ярка. А тук стоя вътре и гледам от прозореца, и се питам дали съм в безопасност.

— Ела да се поразходим — казва Ард, с топъл глас.

Оставям го да сложи ръката ми на кръста си, докато обвива с ръка моята талия. Повежда ме далече от слугите, които подготвят залата за вечеря, навън през тежката дървена врата и надолу по стъпалата до моравата отпред. С още няколко стъпки прекосяваме подвижния мост и гледаме към гората, спускаща се надолу по хълма под нас: короните на дърветата са обагрени в бронзово и бакърено, само боровете — в наситено тъмнозелено.

— Страната е без водач — казва Ард. — Олбъни не е тук и няма да се върне никога, Дьо ла Басти е мъртъв. Единственият човек тук, който може да поеме регентството, си ти.

— Няма да се облагодетелствам от смъртта му — казвам с внезапно отвращение.

— Защо не? Той щеше да го направи, ако имаше шанс. След като е мъртъв, можеш да заемеш законното си място.

— Те ми нямат доверие — казвам с негодувание.

— Всички са на заплащане при французите. Но регентът французин го няма, а френският му заместник е мъртъв. Сега е шансът за Англия и за онези, които обичат английската принцеса.

— Хари лично ми каза, че трябва да установим тук мир. Бях омъжена, за да донеса мир на Шотландия, и се върнах, за да опитам отново.

— А сега можем. Преди не можехме, не и под чужда власт. Но сега можем, под твоя власт, с мощта на Англия на наша страна.

Начинът, по който Ард го изрича, е истинско прелъстяване; ръката му около талията ми е толкова убедителна, колкото и оптимизмът му.

— Помисли си — прошепва той. — Представи си отново да бъдеш регент и да възкачиш сина си на трона. Ще бъдем кралско семейство, което може да се мери с Хенри и Катерина. Те имат трон, но не и момче, което да го наследи. Ти ще бъдеш кралица-регент, аз ще бъда твой консорт, а твоето момче ще бъде крал. Ще бъдем действително управляващо кралско семейство, с млад крал. Помисли си как ще бъде.

Убедена съм. Самата мисъл да управлявам отново като кралица е достатъчна да ме изкуши. Представата да бъда по-велика кралица от Катерина е неустоима.

— Как ще го направим?

Той ми отправя лека, лукава усмивка.

— Вече е наполовина сторено, любима. Дьо ла Басти е мъртъв, и имаш мен до себе си.

Шотландия лежи пред нас като трапеза, подготвена за пир. Томас Дейкър пише със съвет да сграбча шанса си за регентството. Намеква, че брат ми ще се погрижи херцогът на Олбъни никога да не се върне в Шотландия. Шотландия има нужда от регент — редно е това да бъда аз.

— Приеми — прошепва Ард в ухото ми, четейки писмото над рамото ми. — Това е победата ти.

Приемам. Мисля си: настъпи моето време, най-сетне. Това е да бъдеш кралица. Това е изпитала Катерина, когато Хенри я е посочил за регент. За това съм родена, знаех, че е редно да бъда именно такава. Аз съм обичана съпруга, аз съм властваща кралица, аз съм майката на краля. Брат ми и съпругът ми спечелиха това за мен; ще го взема. Синът ми ще бъде поверен на моите грижи. Най-щастливите ми дни вече са онези, които прекарваме заедно, и никой не може да сбърка начина, по който грейва личицето му, когато ме види.

На лордовете им е дотегнало от френски управници. Биха предпочели по-скоро да последват жена, отколкото френски аристократ. Дотегнала им е постоянната надпревара за власт — искат кралица, родена с по-високо потекло от всички тях. Мога да правя онова, което покойният ми съпруг, кралят, поиска от мен: да се грижа за страната му и за сина му като умна жена, а не като глупачка. Мога да бъда негова достойна вдовица. Мога да зачета брачните си обети към него и всичко, на което ме научи. Мога да почета паметта му. Мога дори да събера сили да мисля за него като за тайно оцелял от битката, кръстосващ дивата пустош с ужасен белег на главата, задоволявайки се да бъде смятан за мъртъв със съзнанието, че съм се върнала в страната му и съм заела трона отново, съзнанието, че правя най-доброто, което мога, че когато е настъпил моят миг, не съм му изменила.

Затова си мисля, че първата ми среща с моя съвет ще бъде решаваща: те ще приветстват завръщането ми, аз ще бъда вежлива и великодушна с тях. Възнамерявам да им напомня, че нося мир с Англия, и че могат да ми служат като на вдовстваща кралица и английска принцеса.

Отивам сама, като казвам на Ард да чака в Холирудхаус, да дойде, когато бъде поканен. Веднага щом лордовете сядат, им съобщавам, че ще приема регентството, а съпругът ми ще служи редом с мен като втори регент. Мигновено се надига недоволство, мъжете един сред друг стоварват юмруци по масата и изказват с крясъци несъгласието си. Потресена съм от изблика на ярост, същото старо съперничество, същият гняв, за които ме предупреждаваше Арчибалд. Отново Шотландия се разкъсва по единствената причина, че шотландците не могат да работят заедно. Но после, сред всеобщия нестроен шум, няколко от тях успяват да ме накарат да ги чуя. Карат ме да слушам. Карат ме да разбера. Бавно възприемам онова, което казват. Бавно, като растяща мразовита тръпка, проумявам.

Питат ме — не ми съобщават — питат ме какви ренти съм получила в Англия от шотландските си земи. Започвам да се оплаквам — те би трябвало да знаят отговора на това, техен дълг беше да изпращат парите — нищо! Нищо! Почти нищо! Тогава казват: били са изплатени. Чуйте ни! Рентите бяха почтено платени. Изпратихме парите.

Възцарява се мълчание. Те ме гледат с презрение, гледат с презрение на недосетливостта ми, на глупостта ми.

— Изплатени на кого? — питам с ледена надменност; но вече знам. Макар да виждат, че знам, ми казват. Казват, че рентите са изплатени на Арчибалд, моя съпруг, и той е този, който не ми е изпратил нищо. Именно той ме е оставил в Англия, принудена да вземам пари назаем от сина на касапина, принудена да оставям сметките за домакинството ми да бъдат плащани от богатата ми сестра, да нося захвърлените от нея рокли.

Питат ме къде според мен е живял Арчибалд след помилването си? Казвам, че не е тяхна работа къде е живял, стига честната дума да не се бунтува, която е дал при освобождаването си, да не е нарушена. До тази минута съм вярвала, че е бил в Танталън. Те поклащат глави пред моята увереност и ми казват „не“ — той почти не е бил в собствения си замък. Местил се е от една моя наследствена къща в друга, събирал е рентите ми, пиел е вино от избите ми, ловувал е моя дивеч, вземал е храна от килерите със запаси на селяните, възлагал е работа на готвачите ми, живял е като лорд.

— Той има пълно право да живее в къщите ми: той е мой съпруг — казвам упорито. — Всичко, което имам, е негово по закон.

Един от старите лордове свежда глава и блъсва челото си в масата с ужасен тъп звук, сякаш от гняв иска сам да се докара до безсъзнание.

Гледам го вцепенено; не мога да кажа нищо. Чувствам, че се държа като глупачка, нещо по-лошо от глупачка: жена, която е избрала слепотата и похотта вместо разума.

— Именно — казва един от тях. — Той е ваш съпруг, живее в къщите ви, прибира рентите ви, не ви ги изпраща.

Старият лорд повдига глава, с червено петно на челото, и ме поглежда.

— А коя е господарката на къщите? — пита той. — На вашите къщи? Коя жена спи във фините ви чаршафи, коя се храни начело на трапезата ви, кой поръчва на готвачите ви да носят най-изисканите ястия, които да яде от златните ви съдове? Коя жена носи накитите ви? Коя вика музикантите ви? Коя язди конете ви?

— Няма да слушам скандални клюки — предупреждавам ги. Ръцете ми са студени като лед. Всичките ми пръстени се въртят хлабаво на побелелите ми пръсти. — Изобщо не ме е грижа за слуховете.

Мисля си: ще им покажа. Ще бъда кралица като Катерина Арагонска, няма да казвам и дума, когато съпругът ми се влюби в някоя придворна дама. Сърцето на Катерина беше разбито, доверието ѝ разклатено, но тя никога не се оплака пред Хари дори с една дума. Никога дори не се намръщи на Беси Блаунт. Зная, че верността на един съпруг няма значение. Ще покажа пред тях гордост, достойна за кралица. Ще им покажа, че изобщо не ме е грижа за дребнавите им тревоги. Аз съм кралица. Никоя жена не може да ме измести. Дори ако някоя друга се храни от блюдата ми, дори ако някоя друга носи накитите ми, аз си оставам съпруга на Арчибалд, все още съм вдовстваща кралица, все още съм майката на краля, майка на дъщерята на Ард.

— Тази, която е настанил в дома ви, е собствената му съпруга — обажда се някой толкова надолу по масата, та разбирам, че дори най-незначителните лордове знаят всичко. Този, който говори, е толкова дребен благородник, че стои заедно с хората от неблагороден произход в дъното на стаята. — Собствената му съпруга, за която се е оженил дълго преди дядо му да го накара да се обрече на вас. Хубавата Джанет Стюарт от Тракуеър. Тя живее като негова жена, както и е редно, както подобава на една почтена съпруга. И двамата са се веселили с вашите ренти и с виното от вашите изби, и във вашето легло. Вие не сте негова съпруга. Никога не сте били. Вие сте неговата амбиция, проклетата амбиция на клана му. Бил е женен за нея преди години, а не сгоден. Бил е женен. Сключил е мним брак с вас, а вие му дадохте всичко и сега искате да му дадете Шотландия.

— Не вярвам — това е първото, което успявам да кажа. Отричай думите им! Отричай всичко!, казвам си. — Лъжете. Къде са живели заедно? Къде е била цялата тази съпружеска радост?

— В замъка Нюарк — казват те, един след друг. Единодушни са в това, трябва да е истина. — Нима не забелязахте преметения под, свежите тръстики, чистите чаршафи?

— Джанет Стюарт се е изнесла в деня, преди да се нанесете вие, и оставила замъка чист и разтребен по нареждане на своя съпруг, като добра съпруга, каквато е.

— Взела дори чорапите ви да ги закърпи.

Местя поглед от един гневен и раздразнен мъж към друг. Няма съчувствие, само гняв, че съм се оставила да бъда заблудена и на свой ред съм се опитала да заблудя тях. Помислям си: избрал е Джанет Стюарт, предпочел я е пред мен. Когато заминах за Англия, е отишъл при нея. Докато се борех с посланиците и заемах пари от Улзи, той е бил щастлив с нея, първата си избраница.

Не зная как излизам от залата на съвета, как слизам по хълма, онази стръмна миля до Холирудхаус. Не знам как слизам от коня си и отпращам дамите си с махване на ръка и стигам до собствената си спалня, и се озовавам ужасно сама в прекрасните кралски покои.

Лягам си, настанявам се в леглото, сякаш съм малко момиче, преуморено от деня. Дамите идват и ме питат дали съм добре. Ще вечерям ли с придворните? Казвам, че не се чувствам добре заради женски неприятности. Те мислят, че искам да кажа, че кървя, но аз си казвам, че това наистина са женски неприятности — когато една жена обича мъж, който я предава. Предава я изцяло — в мислите, думите и постъпките си. В планове и шепот, денем и нощем, и — най-лошото от всичко — публично, пред света.

Носят ми тъмен, сладък ейл, носят ми гореща медовина. Не казвам, че нямам нужда от това, че женските неприятности са тези на ревността, жлъчта, завистта, омразата. Изпивам ейла, отпивам от медовината. Казвам, че Арчибалд не бива да идва при мен, че трябва да бъда сама. Лягам на леглото си и си позволявам да се наплача. После заспивам.

Събуждам се през нощта, мислейки си, че съм най-голямата глупачка, живяла някога, и се чувствам напълно унизена от глупостта си. Помислям си как Катерина се омъжи за крал на Англия и остана до него, без никога да взема под внимание собствените си чувства, без никога да се стреми към изпълнението на собствените си желания, а му е неспирно, безукорно вярна, защото е дала дума. Тя притежава постоянство на намеренията. Решава се на нещо и нищо не я разколебава. Ето защо е велика жена.

Мисля за себе си — омъжена за крал, дала му думата си, че ще бъда добър регент, а после допуснала да се влюби в едно красиво лице, в младеж, за когото знаех, че е обещан на друга. Помислям си за увереността си, че той ще предпочете мен, макар да знаех, че е сгоден. Помислям си за възторга си, че го отнех от друга — наистина — предпочитах той да не бъде свободен. Тържествувах над момиче, което никога дори не бях виждала. Отнех ѝ любимия, отмъкнах годеника ѝ. Сега за пръв път се чувствам засрамена от това.

Чувствам се толкова унила, та стигам дотам да си кажа, че малката ми сестра, Мери, е придала повече смисъл на живота си, отколкото аз. Наричах я глупачка, но тя изигра картите си по-умело от мен. Омъжи се за човек, когото обичаше, поиска този брак с непринуден авторитет, и сега е негова съпруга. Живее с него, зная, че той никога не поглежда друга жена. Никога не се разделят. Но аз — аз заравям лице във възглавницата си и заглушавам отчаян стон при мисълта за собствената си глупост. Заспивам отново, заровила глава във възглавницата, сякаш никога не искам да видя зората.

На сутринта, когато се събуждам, научавам, че Арчибалд е отишъл на лов, но ми е оставил бележка, в която говори за любовта си и е обещал да ми донесе тлъст елен за вечеря. Предполагам, че вече е чул какво ми казаха лордовете: това е град, гъмжащ от шпиони и клюки. Предполагам, че възнамерява да се държи дръзко и да отрича, или да плъзне ръка около кръста ми и отново да ме прелъсти, за да се държа глупаво. От сдържания, внимателен начин, по който се отнасят с мен дамите ми, докато ме обличат и носят всичко, което ми трябва за деня, предполагам, че те също знаят. Предполагам, че всички в Единбург знаят как на кралицата е било съобщено, че нейният съпруг е отмъкнал състоянието ѝ и през цялото време е бил женен за друга жена — избраната от него съпруга. Половината сигурно се смеят на унижението на една английска принцеса, а другата половина присвиват рамене пред глупостта на жените от всички народности. Ще кажат, че жените не са годни да управляват. Ще говорят как поведението ми доказва, че жените не са годни да управляват.

Отивам на утринната служба, но не чувам молитвите. Отивам на закуска, но не мога да ям. Идва делегация от лордове от съвета и се налага да ги приема в залата за аудиенции. Обличам се грижливо, слагайки оризова пудра върху подпухналите си розови клепачи, малко червена охра на бледите си бузи и устни. Избирам бяла рокля с ръкави в зеления цвят на Тюдорите, обувам сребърните си пантофки със златните връзки. Пускам ги да влязат, когато съм се разположила на трона си с дамите ми около мен и служителите от домакинството ми, подредени чинно до стените. Изнасяме възможно най-добро представление; но то е празно и безсмислено, като замък от зебло в поетична драма. Нямам власт, и те го знаят. Нямам състояние, и те знаят кой разполага с него. Нямам съпруг, и всички освен мен са знаели това от месеци.

Покланят се с привидно уважение. Забелязвам, че Джеймс Хамилтън, графът на Аран, който договори споразумението за брака ми с крал Джеймс и бе възнаграден с графска титла заради усилията си, стои някъде в дъното, необичайно скромен, и че лордът отпред държи в ръка някакъв лист, осеян с печати. Явно са изготвили някакво споразумение и идват при мен да го оповестят. Явно Джеймс Хамилтън няма да говори пръв.

— Милорди, благодаря ви за загрижеността.

Не трябва да говоря с наскърбен тон, макар Светата Дева да е свидетелка, че се чувствам така.

Те се покланят. Явно са смутени от моята потиснатост и моя срам.

— Избрахме нов регент — казва един от лордовете тихо. Виждам как вратата в дъното на залата за аудиенции се отваря и влиза Арчибалд. Стои там тихо заслушан, приковал внимателния си поглед в мен. Навярно мисли, че съм успяла да заставя лордовете да изпълнят волята му. Навярно се надява, че те ще кажат неговото име. Навярно чака да види дали мога да преглътна унижението, което ми е причинил.

Лордовете ми подават свитъка. Хвърлям поглед към името на новия регент. Както и предполагах, това е Джеймс Хамилтън, граф на Аран, внук на Джеймс II, сродник на първия ми съпруг, краля. Вдигам поглед: Арчибалд ме наблюдава, предизвиквайки ме да заговоря.

— И това е желанието на всички ви? — питам.

— Да — казват те.

Самият Джеймс Хамилтън прави лек, скромен поклон и пристъпва напред.

— Бих предложила да има двама регенти, управляващи заедно — казвам. — Самата аз и благородният граф на Аран, Джеймс Хамилтън, който винаги е бил мой приятел — напълно пренебрегвам Арчибалд и приковавам поглед върху намръщеното лице на Джеймс Хамилтън. — Сигурна съм, че бихте искали да работите с мен, милорд? От толкова отдавна сме приятели.

Той се поколебава. Определено не бърза да се възползва от шанса.

— Както желае съветът — казва без въодушевление.

Един от по-старите лордове, мъж, когото не познавам, се обажда от дъното на стаята, и говори прямо, без да си мери думите:

— Не и ако сте съпруга на предател и сте обвързана да му се покорявате.

Арчибалд се стрелва напред, за да застане до мен. Все още е облечен за лов и макар всякакви хладни оръжия да са забранени в двора, всички знаят, че държи ловната си кама в ботуша си.

— Кой дръзва да каже това? — запитва той. — Кой дръзва да клевети мен и кралицата, моята съпруга? Кой дръзва да се опълчи на нас и на английския крал?

Мигновено се надига гневен ропот, с който лордовете възразяват на тона му. Ард ги пренебрегва и се обръща към мен:

— Предложи мен — казва остро.

— Те никога няма…

— Искам да видя кой ще откаже.

— Бихте ли приели съвместно регентство на графа на Аран и графа на Ангъс? — питам, назовавайки Арчибалд с пълната му титла, като оглеждам гневните лица.

— Никога — казва някой кратко от дъното, и всички лордове — всички присъстващи лордове до един — казват: „Не“.

Обръщам се към Арчибалд.

— Мисля, че се убеди — казвам горчиво. — Сега Джеймс Хамилтън е регент и настойник на сина ми, а аз съм пренебрегната.

Лордовете се покланят отново и се изнизват от залата за аудиенции. Почти не забелязвам как си отиват.

— Виж какво направи! — казвам на Арчибалд. — Провали всичко!

— Това е твое дело! — възкликва той, бързо като удар на камшик. — Брат ти е този, който те предаде. Сключва мир със съвета, без да се допита до теб. Именно той тайно се съгласи Аран да бъде регент, а ти да бъдеш едно нищо. Именно той те превърна в нищожество тук.

Това трябва да е лъжа; Хари не би сключил зад гърба ми споразумение със съвета.

— Той ме обича — ахвам. — Никога не би ме изоставил. Обеща… Изпрати ме обратно тук и обеща!

— Изоставил те е — казва Арчибалд. — Виждаш резултата.

— Ти си този, който ме изостави — казвам горчиво. — Зная всичко за Джанет Стюарт.

— Не знаеш нищо за нея — казва той студено. — Не знаеш нищо сега, и никога няма да узнаеш. Не можеш да си я представиш.

— Тя е блудница! — заявявам му гневно. — Какво има да си представям в една блудница?

— Няма да ти позволя да говориш така за нея — казва той със странно достойнство. — Ти си кралицата. Дръж се като такава.

— Аз съм твоя съпруга! — изкрещявам му. — Не би трябвало дори да чувам за нея.

Той се покланя мълчаливо.

— Няма да чуеш нищо за нея от мен — казва ледено, и излиза.