Три сестри, три кралици

Дворецът Скоун, ШотландияПролетта на 1525 г.

Дворецът Скоун е жилище на абати, разположен край абатството в Скоун. Това е прочутото място на коронациите на шотландските крале, и аз обичам сивото каменно абатство, двореца, малката църква, разположена високо на хълма над Пърт, още откакто за пръв път дойдох тук със съпруга си Джеймс, краля. Тук пейзажът е див; планините се издигат високо, по-ниските им склонове са потъмнели от гори, толкова гъсти и дълбоки, че никой не живее там и по тесните изровени пътеки вървят само елени и диви свине. По това време на годината билата на планинските върхове са бели от сняг, макар че жълтите нарциси полюшват главици по речния бряг. Твърде студено е да се върви покрай буйната река, разпенена от зимните порои, или в оградените със зидове градини около манастира, където първите зелени пъпки се показват в лехите от тъмна пръст.

Арчибалд не ни придружава по време на това необичайно за сезона пътуване на север, а остава в Единбург, за да заседава в съвета с лордовете, и ние с Джеймс внезапно се оказваме свободни. Едва сега, когато сме далече от него, осъзнавам как ме заставя да мълча, как го дебна. Синът ми и аз сякаш пристъпваме на пръсти около него, все едно че той е спяща змия, която може да нападне. Само на Маргарет ѝ е мъчно за него — той е толкова очарователен и любящ с нея, и тя не се бои тайно от него.

Излизаме на лов или на езда всеки ден, началникът на конницата ми ни води нагоре през горите и ни извежда във високата гола пустош, където вятърът е остър, студен и силен. Синът ми, кралят, обича тези планински местности, които заемат толкова голяма част от неговото кралство. Язди по цял ден само с няколко спътници. Отиват да закусят в мъничък манастир, тропат по вратата на отдалечена ферма, за да помолят за вечеря. Хората разбират с възторг, че кралят им е сред тях, а Джеймс се наслаждава на свободата след годините, през които е бил почти затворник в собствените си замъци. Прилича на баща си: обича да изненадва хората си, да язди сред тях като обикновен човек, да говори с тях като равен. Казвам му, че баща му някога се представяше под името Добрият стопанин от Баленджидж, село недалече от Стърлинг, и се преструваше на скромен селянин, за да може да танцува с момичетата и да дава пари на просяците, а Джеймс се смее и казва, че той също ще бъде Добър стопанин, и ще се представя под името „Синът на добрия стопанин“.

Хенри Стюарт се присъединява към нас, язди до Джеймс — отличен спътник за един млад крал, говори му за рицарство и благородство и разказва старите предания на Шотландия. По цял ден той е спътник и приятел за Джеймс, а нощем идва тихо в стаята ми и ме взема в обятията си.

— Ти си моята любов, моята любов — шепне в ухото ми, а аз казвам „шшт“, и се любим тихо, предпазливо, а той се измъква преди зазоряване, така че, когато ставам за утринната молитва, ми се струва, че съм сънувала младия си любовник, и едва мога да повярвам, че изобщо сме били заедно.

Толкова сме щастливи на север, и толкова откъснати от тревогите в Единбург, че съм изненадана, когато веднъж на вечеря съобщават за пристигането на архидякон Томас Магнус, току-що завърнал се от посещение в Англия. Тук вечеряме рано, и си лягаме, когато восъчните свещи започнат да догарят в поставките си. Небето е тъмно като черно кадифе, с малки звезди като сребърни главички на карфици. Не се виждат светлини от Пърт, няма зарево на факли от селцето Скоун. Няма нищо, освен проблясък на тайнствено сияние — не зора, но не и звездна светлина, — там, където неосветената земя се слива с обвитото в черен нощен мрак небе, а единственият звук е натрапчивото бухане на кукумявките.

— Не очаквах да ви видя обратно в Шотландия толкова скоро, архидяконе — казвам. — Добре дошли.

Не е особено добре дошъл. Знам, че е бил в Лондон и сигурно носи съобщения от Англия. Не се съмнявам, че се отбил в Единбург, споделил е всички новини с Арчибалд, и е получил указания от него.

— Брат ми, кралят, в добро здраве ли е? А нейна светлост кралицата?

Той се покланя. Казва тихо, че носи писма за мен и много скръбни новини от Лондон.

— Нали брат ми е добре? — питам тревожно. — А също и нейна светлост кралицата?

— Хвала на Бога — казва той благочестиво. — И двамата са добре. Но имаше ужасна битка. Съжалявам, че се налага да ви съобщя, че предишният ви съюзник, кралство Франция, претърпя поражение. Самият крал на Франция е пленен.

— Какво? — питам неразбиращо.

Виждам — това не би могло да убегне на никого — малката искрица на задоволство от стъписването ми поради съзнанието, че това ме оставя без съюзник срещу брат ми и неговия верен човек.

— Крал Франсоа е пленен и е във властта на императора — казва архидяконът хладно. — Вашият приятел, херцогът на Олбъни, командващ войската му по поръка на господаря си, е напълно разгромен. Врагът на брат ви, Ричард дьо ла Поул, претендентът за трона, е загинал.

— Той беше и мой враг — казвам решително. — Наш сродник и наш враг, и едното, и другото. Слава Богу, че няма да ни притеснява повече.

— Амин — казва архидяконът, а тонът му подсказва, че би предпочел той да е човекът, позоваващ се на Божието име. — Следователно ще разберете — както принцеса с бърз ум като вашия, — че вече нямате други влиятелни приятели освен англичаните, че французите са разгромени и ще носят последиците от този разгром в продължение на цяло поколение, щом техният крал е в плен, а властта му — разбита. Той беше ваш съюзник, но сега е пленник на Хабсбургската династия. Кралството на брат ви вече не е застрашено от нападение от французите, вашият приятел, херцогът на Олбъни, е унизен и победен.

— Радвам се на всичко, което носи безопасност на Англия — отвръщам напосоки, почти без да осъзнавам какво казвам. Ако французите са победени, а херцогът — разгромен, тогава той не може да се застъпи за мен във Ватикана; не може да ми бъде от помощ в Шотландия. Архидяконът е прав: изгубих приятел и съюзник. Ще бъда зависима от Хари и във властта на Арчибалд завинаги.

— Това е шок за вас — казва архидяконът, с неубедително съчувствие. — Това е краят на Франция като сила. Всички шотландски лордове, платени от Франция, ще открият, че издръжката им е спряна — той прави пауза; знае, че французите ми изпращат пари. Знае, че завися от тях за издръжката и гвардейците си, че половината лордове получават заплащане за подкрепата си.

— Много се радвам за брат си — казвам сковано. — Толкова се радвам за Англия.

— И за вашата сестра, испанската инфанта, която сега дочака племенникът ѝ да владее цяла Европа — подсеща ме архидяконът.

— И за нея — казвам през зъби.

— Те са ви писали — той ми връчва пакета, натежал от кралски печати.

Кимвам на една от дамите си:

— Кажете на музикантите да свирят тук, отвън. Ще отида в личния си кабинет да прочета новините от Лондон.

— Добри новини, надявам се — казва тя.

Кимвам с увереност, каквато не изпитвам, и оставям стражите да затворят вратата зад мен, а после отивам до големия стол на абата, поставен върху подиум в тихата, празна стая, и сядам и разчупвам печата.

Никога в живота си не съм чела такова писмо. Знаех, че Хари е невъздържан, но никога не съм ставала свидетел на подобно нещо. Знаех, че е гневен, но това е по-лошо от всичко. Той пише като човек, който не търпи възражения, пише като човек, готов да убие всеки, който би спорил с него. Побеснял е от гняв, перото му е оставяло големи, разлети петна и пръски по страницата, сякаш е плюл от ярост. Полудял е от гняв, напълно полудял от гняв. Казва, че е уведомен за близостта ми с Олбъни, но аз трябвало да зная, че Олбъни е разгромен, напълно сразен. Казва, че е заловил писмото ми, което показва, че докато съм се преструвала, че съм се помирила публично с Арчибалд, през цялото време съм умолявала Олбъни да придвижи по-бързо развода ми във Ватикана. Казва, че прочел с ужас как съм казала, че съм готова да направя „всичко, каквото и да е“, за да бъда свободна. Казва, че разбира много добре какво имам предвид — че съм се предлагала на Олбъни, за да посрамя себе си и семейството си. Знае, че съм била купена от французите, че съм умолявала френския херцог да използва влиянието си, за да ме освободи. Казва, че съм вероломна лъжкиня до мозъка на костите, и че никога не е трябвало да се вслушва в съпругата си, която се зарекла, че съм добра жена и може да ми се има доверие. Казва, че тя не умее да преценява, защото казала, че ще се помиря със съпруга си. Казва, че съм доказала, че тя е лъжкиня и лош съветник, и че никога повече няма да си губи времето да я слуша, и че вината за това е моя. Казва, че аз съм лъжкиня, а тя е глупачка.

Казва, че племенникът на Катерина е завоювал Европа и че на кралство Франция е бил сложен край така бързо, както е било поставено и началото му. Казва, че принцеса Мери няма никога да се омъжи за моя син Джеймс, а ще бъде незабавно сгодена за императора и ще бъде най-великата императрица, която светът е познавал. Казва, че когато е готов, лично ще поведе армия да завземе Шотландия и Джеймс ще падне под властта на английския престол, както Шотландия винаги е била. Казва да не се надявам, че Джеймс ще наследи трона на Англия, защото той, Хари, има син, здрав, силен син, Тюдор до мозъка на костите, който ще бъде узаконен и ще заеме трона под името Хенри IX, и не трябва да си въобразявам, че Джеймс изобщо някога ще види Уестминстърското абатство отвътре. Всъщност не трябва да си въобразявам, че той някога ще види Лондон, освен може би за да поднесе почитанията си, нито пък аз ще видя Лондон някога отново. Хари напомня, че ме е предупредил за това, че Катерина — глупачката — ме е предупредила за това. Моята невярност към съпруга ми ще стане причина да бъда опозорена, нелоялността към Англия ще доведе до опустошение на Шотландия. Била съм предупредена за гибелна участ, и сега с мен е свършено.

Вдигам писмото пред себе си и тогава осъзнавам, че чувам някакво неспирно шумолене. Ръцете ми, стиснали писмото, треперят. Пускам изписаните с небрежен почерк листове на пода и осъзнавам, че цялата се треса, сякаш в треска, сякаш съм някаква луда, която всеки момент ще получи пристъп. Откривам, че не мога да дишам и ми е толкова студено, сякаш треперя в леден вятър. Опитвам се да стана, но краката не ме държат. Отпускам се обратно на трона на абата и се опитвам да викам за помощ, но нямам дъх, нямам глас. Пръстените ми прозвънват по позлатеното дърво на трона. Вкопчвам ръце в страничните облегалки на стола, за да ги удържа неподвижни; но кокалчетата ми побеляват, и продължавам да треперя. Казвам си, че ще трябва да изтърпя този пристъп, това надигане на лудост, както съм изтърпяла други ужасни шокове, други ужасни загуби. Брат ми се е обърнал срещу мен, приятелят ми е победен, французите са разгромени, всичко е против мен. Съпругът ми е спечелил. Изгубена съм.

Вече се стъмва, когато успявам да отворя писмото от Катерина. Тя пише много кратко. Тонът ѝ е натъжен, но аз зная, че тя тържествува.

Трябва да говоря с Джеймс. Той е момче едва на дванайсет години, но е крал. Трябва да знае, че съм допуснала ужасна грешка, обвързвайки го в съюз с Франция, чиято власт е сразена, че годежът му е отменен, а аз съм публично опозорена. Отивам в спалнята му, докато казва молитвите си с Дейви Линдзи, който поглежда любопитно бялото ми напрегнато лице, и съзнавам, че съм се провалила като майка, като настойница и като кралица.

Джеймс коленичи за благословията ми, а аз правя реверанс и го целувам. После той скача в леглото и ме гледа така жадно, сякаш все още е малко момче и съм дошла да му разкажа приказка преди лягане. Дейви Линдзи се покланя и се обръща, сякаш за да си върви, но аз казвам:

— Можеш да останеш. Вестта ще се разнесе утре из целия двор. По-добре да я научиш от мен.

Джеймс се споглежда изненадано с Дейви, а по-възрастният мъж отстъпва тихо назад и застава с гръб към вратата, като на пост. Обръщам се към сина си:

— Сигурно си чул за новините от Павия? За тежкото поражение на французите?

Джеймс кимва.

— Архидякон Магнус ми каза, но не бях сигурен какво означава то за нас.

— Едва ли е пропуснал да ти каже, че това означава, че нашият съюзник, Франция, е отслабена за години напред, почти унищожена. Вече нямат дори крал. Той е пленен и няма да бъде върнат.

— Французите ще платят откуп за него — заявява Джеймс. — Ще го откупят обратно.

— Ако могат. Но императорът ще получи всичко, което може, под формата на земи, градове и доходи от васални имоти, преди да върне краля на Франция в неговото кралство. Ще прекрои границите на Европа. Изгубихме съюзник, останахме без приятел. Нямаме друг избор, освен да сключим мир с Англия. Ако те някога решат да воюват с нас, нямаме защитник.

Джеймс кимва.

— Вуйчо ми, кралят, така или иначе се стремеше към мир с нас.

— Да, стремеше се. Стремеше се към мир с една малка страна с велик и опасен съюзник. Но сега няма никаква причина да се бои от нас — поколебавам се. — И ми е много, много сърдит.

Момчето ми вдига към мен ясния си поглед.

— Защо?

— Опитвам се да получа анулиране на брака си с Арчибалд, графа на Ангъс — казвам много тихо.

— Мислех, че сте се помирили — казва синът ми.

— Не напълно. В сърцето си не бях го приела.

Дори аз мога да доловя колко лицемерно звучат думите ми. Хвърлям поглед към Дейви Линдзи, чието лице е напълно непроницаемо, а очите му са приковани в повереника му.

— Бях писала на херцога на Олбъни с молба да използва влиянието си, за да ускори разглеждането на решението за развода ми във Ватикана — казвам. — Надявах се отговорът да дойде преди седмицата на празника на Светата Троица. Тогава щях да кажа на графа.

— Но херцогът е разгромен, а Франция изгуби краля си — отбелязва синът ми.

— По-лошо е. Брат ми, кралят на Англия, е заловил писмата ми до херцога, и сега знае, че съм се опитвала да се разведа със съпруга си, и следователно съм нарушавала споразумението си с Англия и съм мамила англичаните — с потръпване си поемам дъх. — Той ми е много разгневен. Изгубих приятелството му.

Младото лице на Джеймс е много сериозно.

— Ако лордовете от съвета се обърнат срещу вас, ние сме сами, почитаема майко. Ако не сте съпруга на графа на Ангъс, нито регент, избран от французите, нито любимата сестра на краля на Англия, в такъв случай нямате влияние.

Кимвам.

— А графът на Ангъс ще бъде оскърбен, че сте се опитвали да се разведете с него зад гърба му, докато сте живели с него като негова съпруга.

Звучи много по-ужасно, когато е изречено с ясния, висок глас на сина ми.

— Зная.

— И го измамихте? Преструвахте се, че сте се помирили с него, но през цялото време пишехте до Ватикана, за да уредите развода си?

— Да.

— А изневерихте ли му? — пита той студено.

— Исках да бъда свободна — прошепвам нещастно. — Исках да бъда свободна от Арчибалд.

— Взехте си любовник?

Свеждам глава пред справедливия гняв на сина си.

— Исках да бъда свободна.

— Но аз не съм свободен — изтъква синът ми. — Аз съм под неговата опека и под опеката на лордовете от съвета. Ако сте изгубили влиянието си, тогава моето положение е по-тежко от всякога. Вие ще изпаднете в немилост, а мен ще държат като пленник. Той ще ме приеме като свой доведен син.

— Толкова съжалявам…

Той обръща навъсено лице към мен и казва:

— Постъпили сте много лошо. Съсипахте ни.