Три сестри, три кралици

Дворецът Холирудхаус, ЕдинбургШотландия, пролетта на 1525 г.

Никой не бива да узнае, че Хенри Стюарт е влюбен в мен. Е, Дейви Линдзи знае, защото той знае всичко. Придворните ми дами знаят, защото го виждат как ме гледа — той е на двайсет и осем години, не умее да крие желанието си. Джеймс Хамилтън, графът на Аран, знае, защото ме видя в прегръдките на Хенри в кулата на замъка; но никой, който може да съобщи в Англия, не знае, че имам добър мъж, който да ме обича, и вече не съм сама срещу света.

Наслаждавам се на вниманието му, то е като мехлем върху изгорена кожа. Любовта на мъж като Арчибалд Дъглас остави по мен белези като от изгаряне, да бъда отхвърлена също означаваше да бъда белязана. Искам да се изцеля и да забравя, че някога съм го познавала. Искам да отдъхна в обожанието на Хенри Стюарт. Искам да спя до него в хладните шотландски нощи и да не сънувам Арчибалд никога повече.

С Хенри мога да бъда спокойна, което е още по-добре, защото имам много врагове и никакви съюзници. Арчибалд се оттегля в замъка Танталън и изпраща поредица от оплаквания срещу мен до брат ми Хари. Казва, че се е опитал да се помири с мен, но че аз съм безумно опасна. Казва, че собствените посланици на Хари ще потвърдят, че съм насочила топовете към него. Хари и неговият говорител, кардинал Улзи, подтикват Арчибалд да опитва, и да опитва отново. Те искат кланът Дъглас да задържи французите извън страната. Казват, че той трябва да ми заповяда, че може да ме принуди да се помиря с него. Грозни съвети, жестоки думи.

Те отказват да ме изслушат, отказват да ме подкрепят. Не получавам никаква вест от тях по време на коледните празници, а после получавам няколко красиви подаръка и бележка от сестра си Мери. Тя описва една от най-хубавите Коледи досега… дрехите и танците, и поетичните драми и подаръците… в самия край ми съобщава защо дворът, оглавяван от застаряваща кралица, се весели толкова много:

Нито дума за мен. Сякаш никога не съм командвала гарнизона на Холируд и не съм насочила оръдията към Кралския път и не съм се опълчила на собствения си съпруг, все едно не съм го принудила да отстъпи и не съм го победила. Никой не знае, че съм го напуснала, не съм изоставена съпруга, аз съм господарка на собствената си съдба. Аз съм в центъра на сплетните по цял свят, но не и в Лондон, където Хари има ново увлечение и кара своята кралица да страда. Единствено това има значение за Лондон. Несъмнено именно с тези неща се бори Арчибалд, за да бъде чут. Ето защо съм забравена. Може да се боря за правата на сина си, да кроя планове, за да го опазя, отчаяно копнеейки за помощ от Англия, да планирам бъдещето на Шотландия, но в Лондон мислят само за изкусителните тъмни очи на Ан Болейн и изпълнената със сляпо обожание усмивка на Хари. Слава Богу, че когато получавам това писмо, мога да облегна глава на рамото на Хенри Стюарт и да зная, че някой ме обича. В Лондон може почти да са ме забравили, но сега имам до себе си човек, който ме обича заради самата мен.

Но няма спасение от Арчибалд. Английският посланик настоява кланът Дъглас да бъде допуснат в Единбург, а лордовете, които са на заплащане при англичаните, трябва да бъдат допуснати в съвета. На свой ред те обещават да ме подкрепят като регент, и всички се споразумяваме, че ще има мир с Англия и годеж между Джеймс и братовчедка му принцеса Мери.

— Ще изградите мир и съюз с Англия — обещава ми архидякон Магнус. — Ще служите на двете си страни. И двете ще ви бъдат признателни.

Изпитвам ужас от мисълта, че отново ще бъда близо до Арчибалд. Чувствам се така, сякаш може да стовари проклятие върху мен и ще бъда безпомощна пред него. Зная, че се държа глупаво, но изпитвам безпомощния ужас на мишка, която замръзва, гледайки как змията се приближава все повече и повече, знаейки, че смъртта идва, и въпреки това е неспособна да избяга.

— Наистина не искам да вървя в тържествена процесия заедно с Арчибалд — казвам със слаб глас на Хенри Стюарт и Джеймс Хамилтън, графа на Аран. Но как мога да кажа на тези двама мъже, че треперя при мисълта Арчибалд да се доближи до мен?

— Той би трябвало да се срамува дори да се доближи до вас — казва Хенри разгорещено. — Защо не можем да настояваме да стои надалече от вас?

— Кога го видяхте за последен път? — пита Хамилтън.

Тръсвам глава да прогоня живата представа за Ард, толкова висок върху черния си кон, и лъхащия на сяра дим навсякъде около него.

— Не зная. Не мога да си спомня.

— Трябва да има процесия — казва Джеймс Хамилтън. — Не е нужно да вървите хванати за ръце; но ще трябва да има шествие. Светът трябва да види, че ще работите заедно със съвета.

Хенри процежда някаква ругатня и се отдръпва от огнището в личния ми кабинет, за да застане до прозореца и да се загледа в снежната вихрушка навън.

— Как могат да искат това от вас? — пита настоятелно той. — Как може брат ви да иска това от невинната си сестра?

— Наистина го искат — казва ми Джеймс Хамилтън обезпокоено. — Трябва да покажете, че всички лордове в съвета са сплотени, че съветът е единен. Хората трябва да видят всички съветници заедно. Но за него е още по-лошо: той трябва да коленичи пред вас и да ви даде клетва за вярност.

— Би трябвало да го заплюете в лицето! — изръмжава Хенри. Обръща се към мен във внезапно отчаяние. — Нали не смятате да го направите? Няма да се върнете при него?

— Не! Никога! И не може да ме целува — казвам в пристъп на внезапна паника. — Не може да докосва ръцете ми.

— Трябва да се закълне във вярност — повтаря Хамилтън търпеливо. — Не може да ви стори зло. Всички ще бъдем до вас. Той ще коленичи пред вас и ще събере длани, вие ще вземете ръцете му в своите. После той ще се поклони и ще ви целуне ръка. Това е всичко.

— Всичко! — избухва Хенри. — Всички ще си помислят, че те отново са съпруг и съпруга.

— Няма — казвам, намирайки кураж в отчаянието му. — Това е знак на неговата вярност към мен. Означава, че съм спечелила. Трийсет крачки — трябва да направим малко повече от трийсет крачки. Не си помисляй, че това има някакво значение, не си мисли, че не те обичам, не си мисли, че го приемам отново като свой съпруг, защото, кълна се, не е така. Никога няма да го направя. Но трябва да вървя до него, и трябва да държа ръката му, трябва ние, вдовстващата кралица и графът на Ангъс, нейният съпруг, да въведем всички лордове в съвета.

— Не мога да го понеса!

Той е бесен, като сърдито дете.

— Понеси го заради мен — казвам спокойно. — Защото аз съм длъжна да го понеса заради сина си Джеймс.

Погледът му веднага омеква.

— За Джеймс — казва той.

— Трябва да направя това за него.

— Това е само публична клетва за вярност — напомня Джеймс Хамилтън на двама ни.

Обгръщам тялото си с ръце, за да не треперя.

Вървя редом до сина си Джеймс, облечен в златен брокат: и двамата сме с корони на главите, когато влизаме в сградата на градския съвет на Единбург. Арчибалд предвожда процесията, носейки короната, Джеймс Хамилтън, графът на Аран, го следва, носейки скиптъра, а графът на Аргил върви зад него с церемониалния меч на Джеймс. Зад тримата крачим ние с Джеймс, един до друг, а над главите ни носят балдахина от златен брокат. Студът хапе — виждаме дъха си във въздуха, докато вървим, — и около нас се вихрят малки снежинки. Плащам висока цена за мира между Англия и Шотландия, висока цена за безопасността на сина си. На вечеря тази вечер в Холирудхаус ще трябва да поделя „чаша на любовта“ със съпруга си и да му изпращам най-отбраните блюда. Той ще се усмихва и ще взема най-хубавите парчета месо, точно както отново законно прибира рентите от земите ми. Няма да хвърлям погледи през стаята към Хенри Стюарт, седнал пребледнял сред свитата на Джеймс, без да хапне нищо.

Точно тази вечер английският посланик, архидякон Томас Магнус, ми връчва писмо от самата Катерина.

— Изпратила го е на вас? Защо не направо на мен?

— Искаше да ви го връча на този ден, деня, в който вие и съпругът ви поведохте съвета.

— О, нима графът го е диктувал? Точно както реши за процесията? — питам язвително.

Архидяконът го вдига да ми покаже.

— Нейна светлост го написа — казва той. — Виждате ли, ето го непокътнатият ѝ печат. Не зная какво ви пише, не знае и никой друг. Но тя каза, че трябва да ви го връча, когато графът на Ангъс се присъедини към съвета и се закълне във вярност на сина ви.

— Знаела е, че това ще стане?

— Помоли се това да бъде Божията воля.

Вземам писмото от него, а той се покланя и излиза от стаята, за да мога да го прочета на спокойствие.

Дори не ѝ се сърдя, задето ме предава в ръцете на един неверен предател, който поведе армията си срещу мен. Виждам това като неин умел удар.

Арчибалд трябва да живее в Холируд с дъщеря ни, сина ни и с мен, трябва да покажем на света, че сме семейство, че сме се помирили. Трябва да докажем на Хари, че не може да има развод, че един съпруг винаги се връща при съпругата си, че бракът наистина е до смъртта. За обикновените хора, които идват да ни видят как се храним, седнали един до друг, с лице към великолепната зала, изглеждаме, както се полага на велик лорд, неговата съпруга и сина му. Балдахинът от златен брокат се надвесва над Джеймс и мен, столовете ни са поставени малко по-високо от този на Арчибалд, но той е този, който изпраща блюдата из залата, обикаля наоколо и бъбри с приятелите си, и поръчва музиката като високопоставен мъж на собствената си трапеза.

В кухните приготвят пиршества с многобройни блюда, сякаш се радват на възможността отново да готвят за господаря. Музикантите свирят танцови мелодии и Арчибалд учи всички на новите танцови стъпки от Лондон, които Ан Болейн е направила модни. Актьорите представят нови поетични драми — избират някой придворен и го измъкват да танцува и да изпълнява роля в драмата. Често избират Арчибалд и той танцува вихрено в кръг, а тъмните му очи ми се усмихват, свива рамене, сякаш за да каже, че не се стреми към похвали, а те просто идват при него. Той е постоянен център на внимание.

Държи се мило и приятно с Джеймс — не го задушава с внимание, което би събудило у предпазливия ми дванайсетгодишен син подозрение, а му разказва за случаи, в които се е спасявал на косъм, за битки и стратегии, за войните на християнския свят, плановете на краля на Англия и постоянните размествания и борбата за надмощие и власт в кралските дворове на Европа. Не си е губил времето във Франция, нито в Англия. Знае всичко за важните събития и разказва на Джеймс различни анекдоти, за да го научи на държавнически умения, тупа го по рамото и хвали неговата проницателност. Води го в библиотеката, разстила картите върху голямата кръгла маса, и му показва как фамилията Хабсбург е ставала все по-велика и по-велика, и че техните земи се простират из цяла Европа.

— Ето защо трябва да поддържаме съюз с Англия и с Франция — казва той. — Хабсбургите са чудовище, готово да ни погълне.

Той се държи любящо и непринудено с Маргарет, а тя го обожава като баща, върнат ѝ по чудодеен начин. Той хвали красотата ѝ и я води навсякъде със себе си, купува ѝ панделки за косата ѝ всеки път, щом минат покрай някой пазар. Към мен е толкова очарователен и вежлив, както когато режеше месото на трапезата ми и беше готов да направи всичко за мен. Хвърля ми топла усмивка над рамото на Джеймс, сякаш за да ме похвали, задето съм отгледала такова момче, смее се, когато подхвърля някоя шега, винаги е готов да ми предложи ръката си. Когато придворните танцуват, музикантите свирят, картите са подредени за игра, всичко се върши изцяло според желанието ми. Той ме познава толкова добре, че се досеща какво искам, преди да имам време да издам заповед. Пита за старата болка в бедрото ми, напомня ми за главоломната ни езда към безопасността; нашето минало е любовна история, която той преразказва от време на време на малки откъси, като постоянно ме пита дали си спомням онзи път…? Спомням ли си нощта…? Ден по ден ме примамва към себе си с внимателно вплитане на общи интереси и споделени спомени.

Често се обръща към Джеймс и възхвалява куража ми и казва на момчето ми, че е късметлия да има толкова смела майка. Разказва на Маргарет за десетките рокли, които царственият ми брат ми изпрати като награда за смелостта ми. Винаги намеква, че самият той се е борил за моята кауза, за безопасността на Джеймс. Сякаш пее балада за историята, която ние знаем, но тя е приспособена към непозната, нова мелодия.

Зад любезно сведената глава на Арчибалд виждам Хенри Стюарт, пламнал от гняв, но безсилен. Не мога да направя нищо, за да му докажа, че не съм омекнала пред този нов Арчибалд, защото той може да види — за всеки е ясно, че съм. Срещала съм толкова малко привързаност в живота си, че копнея за внимание, дори от страна на мъж, който е мой враг.

Влюбена съм в Хенри Стюарт, сърцето ми трепва от вълнение всеки път, когато той идва в двора и ми се покланя, със златистокестенявата си коса, блестяща в светлината на свещите, с прями и честни лешникови очи; но когато Арчибалд застава зад стола ми, отпуснал ръка върху рамото ми, знам, че съм в безопасност: единственият мъж в Шотландия, който би могъл да оспори властта ми, е на моя страна, приятелят и съюзникът на брат ми стои до мен, съпругът, за когото се омъжих по любов, който ме предаде така болезнено, се е завърнал у дома.

— Това е нашият щастлив завършек — прошепва той, навел се над мен, и аз не мога да намеря куража да му възразя.

Хенри Стюарт идва в личния ми кабинет в часа преди вечеря, докато всички се обличат. Една от дамите ми идва и ми съобщава, че той чака, а аз отпращам всички и излизам при него, облечена по кралски, в зелено кадифе със сребристи ръкави. Той се покланя и ме чака да седна, но аз тръгвам към него, вглеждам се в навъсеното му лице и чувствам такава пулсираща страст, че не мога да се възпра, слагам ръка на гърдите му и прошепвам:

— Хенри?

— Дойдох да поискам разрешение да напусна двора — казва той сковано.

— Не!

— Трябва да разберете, че трудно бих могъл да живея под един и същ покрив с вас и съпруга ви.

— Не мога да понеса да си отидеш. Не можеш да ме оставиш тук с него!

Той притиска ръката ми до красиво избродирания си жакет и казва:

— Не искам да си отивам. Знаете, че не искам. Но не мога да живея в дома му, сякаш съм негов слуга.

— Това е мой дом! Дължиш преданост на мен!

— Ако той е ваш съпруг, тогава всичко е негово — казва той натъжено. — Също и аз. Чувствам се засрамен.

— Срамуваш се от мен?

— Не, никога. Зная, че трябва да делите властта с него. Зная, че трябва да го задържите тук. Разбирам. Това е споразумението с англичаните. Разбирам това. Но не мога да го понеса.

— Любов моя, скъпи мой, знаеш, че ще получа развод и ще бъда свободна от него!

— Кога?

Сепвам се от унилия му тон.

— Всеки момент, решението може да дойде всеки момент.

— А пък може и да не дойде никога. Междувременно не мога да ви чакам в дома на вашия съпруг.

— Не се връщай в Авъндейл — вкопчвам се по-здраво в дрехата му. — Ако не можеш да останеш тук, не се връщай там.

— Къде другаде?

— Върви в Стърлинг — казвам забързано. — Той е мой — никой не може да отрече това, — върви в Стърлинг и събери стражата на замъка. Провери укрепленията и го превърни в сигурно убежище за нас, за в случай, че нещата тук някога се объркат.

Създавам му работа, възлагам му задача, която ще го накара да се почувства важен.

— Моля те — казвам. — Макар че не можеш да ме защитиш тук, можеш да ми осигуриш безопасно място, където да отида, ако някога се наложи. Кой знае какво може да направят хората от клана Дъглас?

— Ще направят, каквото им наредят англичаните — казва той сухо. — И вие също.

— Ще го правя засега — съгласявам се. — Принудена съм, засега. Но нали знаеш, че работя за свободата си и за свободата на сина ми да бъде законен крал на свободна страна.

— Но все така държите Дъглас и клана му на своя страна — казва той съобразително.

Поколебавам се, преди да му кажа истината. Чувствата ми са толкова противоречиви, че едва успявам да ги обясня на себе си.

— Страхувам се от него — признавам. — Знам, че е безразсъден, не мога да преценя колко далече е готов да стигне. И поради това се чувствам по-сигурна, когато е на моя страна — засмивам се безрадостно. — Нямам враг извън замъка, когато той е вътре. Когато е добър с мен, зная, че не ме заплашва опасност.

— Нима не виждате, че трябва да се освободите от него? — настоява той с нетърпеливата категоричност на младостта. — Живеете с него от страх.

— Сестрите ми настояват — казвам. — Брат ми настоява. Правя го заради Джеймс.

— Нима ще станете негова съпруга както по име, така и на дело?

Той е млад човек, не може да различи кога лъжа.

— Никога — казвам му, мислейки си, че Катерина е обещала да стане точно това, в седмицата, когато е празникът на Света Троица. — Не си го и помисляйте.

— Значи не го обичате?

Той все още не знае как една жена може да обича и да се бои, и да мрази едновременно.

— Не — казвам предпазливо. — Не е такава любов.

Той омеква, свежда глава и целува вкопчените ми в него ръце.

— Много добре — казва. — Ще отида в Стърлинг и ще чакам да ме повикате. Знаете, че само искам да ви служа.

Успявам да издържа цяла пролет без младия си любим, макар да ми липсват навъсеното му присъствие и ревнивите му погледи от дъното на залата. Всеки ден ставам все по-неспокойна, докато амбицията на Арчибалд става все по-ясна, докато той увеличава влиянието си над съвета на лордовете, а решителността му да управлява Шотландия става по-очевидна. Връзката му с Англия е толкова силна, състоянието му (моето състояние) е толкова голямо, авторитетът му се налага над всички тях. Продължава да бъде все така нежен, внимателен и непринуден с мен, но се ужасявам от Великден, и празника на Света Троица след това, когато той ще се върне в леглото ми, и не виждам начин да му откажа. Това, което влошава нещата, е че той говори за това като за споразумение, в което и двамата сме встъпили свободно, сякаш иска да изчака лятото, за да отбележи помирението ни, сякаш се надяваме на още едно дете като двойка косове, гнездящи в ябълково дърво. Планът на Катерина — да ми даде време да свикна с него — се е превърнал в ухажване, водещо неумолимо обратно към брака ни.

Той е твърде умен, за да каже открито каквото и да е от това, но поръчва нови завеси за леглото ми и нови завивки, и казва на шивачките, че всичко трябва да е готово за седмицата, в която се пада празникът на Света Троица. Говори понякога за лятото и казва, че ще отидем в Линлитгоу и по-далече на север, че трябва да разведем Джеймс из страната му на кралска обиколка, както правеше баща му. Казва, че ще научи Маргарет да язди, възседнала коня като момче, за да може да се наслаждава на лова и ездата. В гласа му никога не се прокрадва и капка съмнение, че ще бъдем заедно, като съпруг и съпруга, това лято и всяко лято отсега нататък.

Уверено се обръща към кардинал Улзи с молба да използва напълно приходите от земите ми; всичките ми ренти, всичките ми поземлени доходи и всичко, родено от земите ми, ще отива при него като мой законен съпруг. Не знам какво става с жената, която той някога наричаше своя съпруга, Джанет Стюарт от Тракуеър. Не знам дали тя живее в замъка Танталън в охолство като негова господарка, или в някой от моите имоти, и никой не смее да ми каже. Не зная дали е отхвърлена, дали той я е изоставил и дали не живее някъде, навярно в Тракуеър Хаус, на ръба между надеждата, че той може да се върне при нея, и страха, че ще го направи. Той никога не я споменава, а някакво ужасно смущение възпира и мен да попитам. Изгубила съм смелостта да го предизвиквам.

Възпявайки щастието на брака ни въпреки всички конфликти, борбата ни да бъдем заедно, той е нарисувал нова картина. Разбирам как е успял да направи това толкова добре в Лондон, както го прави и тук, в Единбург. Убеждава сина ми, почти успява да убеди и мен, че двамата сме дълбоко влюбени, разделени по злощастна случайност, останали си верни през толкова много трудности, и сега сме се върнали един към друг. Не мога да задържа усещането за собствената си личност. Започвам да мисля, че той е прав, че ме обича, че само с него съм в безопасност. Неговият светоглед, неговото мнение за мен, неговият разказ за живота ни заедно бавно ме завладяват.

Един ден той дори се осмелява да каже:

— Димът от топовете се разнесе и те видях зад тях, и тогава си помислих — Боже мой, това е единствената жена, която съм искал някога. При нас винаги е имало голяма страст, Маргарет, омраза и любов едновременно.

— Дадох им заповед да се подготвят за стрелба. Знаех, че си ти — отговарям.

Той се усмихва, увереността му е непоклатима.

— Знаех, че го направи, и че ме видя да те гледам и знаеше какво си мисля.

Спомням си силуета му върху коня, как стоеше в ярката светлина на Кралския път, сякаш ме предизвикваше да го обстрелвам.

— Не, не знаех какво си мислиш — казвам упорито. — Исках само да си отидеш.

— О, никога няма да направя това.

Той е представител на моя брат, великия крал, има дадената от Бог увереност на снаха ми, кралицата на Англия, упълномощен е от властта на човек и Бог. Държи ме в своя власт. Не съм влюбена — да ме пази Бог от подобна мъка, — но той господства над двора и налага волята си на Джеймс, и се разпорежда с мен, и аз имам чувството, че няма нищо, което мога да кажа или направя, за да получа свободата си. Казва ми какво мисля, сякаш собственият ми ум му е подчинен. Мога само да чакам новини от Рим, че разводът ми е бил одобрен, и едва тогава ще мога да му кажа, че съм свободна и че за мен той е лорд от съвета и нищо повече. В този ден ще мога да му кажа, че не е мой съпруг, не е доведен баща на краля. Баща е на дъщеря ми, но няма власт над мен. Може да е съюзник на краля на Англия, но вече не е негов сродник. Всяка нощ коленича пред разпятието си и се моля служителите на Светия Отец да пишат веднага и да ме освободят от този странен полуживот, в който живея със съпруг, на когото не смея да се противопоставя, и копнея за мъж, когото не мога дори да виждам.

Непоносимо е. Трябва да се махна това лято. Не мога да яздя с Арчибалд всеки ден и да го гледам как танцува всяка нощ. Не мога да коленича до него в параклиса и да слушам литургията до него. Зная, че скоро след Великден, той ще дойде в спалнята ми и дамите ще отворят вратата и ще го пуснат да влезе, ще направят реверанс, и ще ни оставят насаме. Той има такава власт и влияние над мен, та зная, че няма да се съпротивлявам. Знам, че по закон не мога да се съпротивлявам. Все по-силно се боя, че сигурно съм забравила как да се съпротивлявам: няма да се възпротивя.

Трябва да разваля обвързването, което брат ми е уредил за мен, да разваля проклятието, което Катерина е изтъкала. Двамата решиха, по собствени тайни причини, че Арчибалд и аз трябва да зачетем брачните си обети и да се помирим. Бракът ми с Арчибалд допуска страстта на Хари към Мери Болейн, защото демонстрирам, че никоя изневяра не може да унищожи един брак. Моя задача е да докажа това. Катерина и Хари обработиха нас двамата, за да стигнем до съгласие. Хари плаща за гвардията на Джеймс, подкупва съвета на лордовете, подкрепя Арчибалд при условие, че Арчибалд представлява интересите на Англия и остава верен на брака си с мен, английската принцеса. Хари ми пише, Катерина ми пише, дори сестра ми Мери ми пише, и всички казват, че моето бъдеще и бъдещето на страната ми и на момчето ми са в ръцете на добрия ми съпруг. Той ще ми бъде верен, трябва да го приема обратно. Ще бъдем щастливи.

Тайно, като изменям почерка си и изпращам писмото по задните улички до пристанището, а оттам по един френски търговски кораб до Франция, пиша на отсъстващия херцог на Олбъни. Казвам, че съм готова да сторя всичко — каквото и да е, — за да получа развод от папата. Казвам, че зная, че той може да убеди Ватикана в моя полза. Казвам, че ще му поверя съвета на лордовете, че ще предам Шотландия на французите, стига само да ме освободи от Арчибалд и този ужасен, подобен на сън полуживот, който ме задушава и в този миг, когато моля за помощ.