Трите тайни града

ИНТЕРВЮ С МАТЮ РАЙЛИ

Интервюто съдържа СПОЙЛЕРИ от „Трите тайни града“. Онези, които още не са прочели книгата, по-добре да не четат интервюто, тъй като то издава много основни моменти от действието.

Добре, Матю, за момент си помислихме, че сме се сбогували с Лили! След смъртта на Либи Гант в „Плашилото“ (по една случайност романът, в който Черния рицар трябваше да съобщи новината на Плашилото), какво мислиш за убиването на главни герои?

И до днес получавам коментари oт фенове за сцената със смъртта в "Плашилото". Отразила се е наистина силно върху много читатели. Но трябва да кажа, че точно това ми беше намерението.

В първата чернова на "Трите тайни града" (ЗТГ) не включих епилога, в който Пух, Стреч и Алби отиват при Скалата на Гибралтар. Така че щях да оставя читателите да тръпнат в очакване до следващата книга, преди да научат, че в жертвения басейн не е Лили. Но след като завърших по подобен начин „Шестте свещени камъка“ (6СК) реших, че постъпвам прекалено жестоко.

Не исках да завършвам романа с потискаща сцена. Помислих си и реших, че ще е по-добре да отведа читателите до самия ръб и да ги оставя там с мъничко надежда, когато Мечо Пух отчупва парченцата камък, вижда кой е, усмихва се и вика: „Обадете се на Джак! Обадете му се веднага!“ (Спомнете си „пратката“, която рицарят достави на Сфинкса от Нова Зеландия — за последно видяхме брата на Лили Александър да живее с родителите на Скай Монстър.)

И все пак в ЗТГ виждаме доста добри герои да умират. Близнаците и родителите на Скай Монстър бяха убити доста брутално. Направих го нарочно — исках смъртта им да бъде внезапна и шокираща, също като смъртта на Гант. И предупреждавам всички — предстои и по-лошо.

(Това е причината и да въведа в тази книга идеята за Посланията от другата страна. Те омекотяват удара на смъртта и според мен дори в разгара на целия екшън и приключения ни предлагат малко нежни моменти — например обичта, с която Лаки пише за брат си, или писмото на Лили до Джак. Тези послания дават на героите шанс да кажат онова, което изпитват наистина, бъдете сигурни, че ще има още от тях в последните две книги от поредицата, при това в ужасни моменти.)

Както казвам винаги, никои герой не може да е в безопасност.

Всички останахме на тръни, когато в епилога на „Четирите легендарни царства “ ковчегът се отвори. Знаеше ли какво ще излезе от него и каква роля ще играят бронзовите човеци с клюнове в „Трите тайни града“?

Да, знаех.

Трябва да посоча ясно, че когато седнах да пиша „Четирите легендарни царства“ (4ЛЦ), бяха минали осем години от излизането на „Петимата велики воини" (5ВВ). Писането на романи за Джак Уест изисква много исторически проучвания и имах нужда да се откъсна от тях за известно време. В годините между двата романа се забавлявах много с писането на самостоятелни книги като "Турнирът", "Планината на троловете", "Великата китайска зоологическа градина", както и един роман за Плашилото — „Плашилото и Армията на крадците“.

И после реших да се върна към Джак.

Помислих си, че ако искам да продължа поредицата за Джак Уест, трябва да планирам всичко до последната седма книга. В същото време исках всяка книга да бъде напълно обособена и самостоятелна история, но и да води към следващата. Сцената с отварянето на ковчега в 4ЛЦ беше идеална за целта — тъкмо участвахме в един див екшън с Джак, а сега започва нещо още по-опасно! Така че да, трябваше да зная какво излиза от ковчега.

След изненадата с появата на Плашилото в „Четирите легендарни царства“ как стигна до решението да върнеш Алойзиъс Найт, когото не бяхме виждали от романа „Плашилото“ излязъл преди петнайсет години?

Винаги слушам феновете си при представяния на книги, литературни събития, по имейл и в социалните медни. Един от постоянно появяващите се въпроси е „Ще видим ли отново Черния рицар Алойзиъс Найт?“

Черния рицар беше много популярен от появяването си в „Плашилото“. Той беше противоположност на Скофийлд, върховната машина за убиване, добрият тип, тръгнал по лош път. Открай време ми се искаше да го върна. Просто се нуждаех от подходящата история.

Когато замислях сюжета на ЗТГ с ключовата сцена, в която пленяват Джак и го замъкват в древен затвор, от който никой не е успял да избяга, моментът изведнъж се появи — и беше идеален за завръщането на Алойзиъс Найт! Така де, кой друг би могъл да спаси някого от затвор, от който бягството е невъзможно?

(Важно е да се отбележи, че Зоуи, Стреч и Мечо Пух се опитват… и се провалят. Успява именно Найт, като предприема безумно опасен скок право през асансьорната шахта на мината.)

След като вкарах Плашилото в света на Джак Уест-младши (с което показах, че двамата съществуват в една и съща вселена), изглеждаше напълно логично и Алойзиъс Найт да живее в същата вселена. Нещо повече, хрумна ми, че той може да се е сблъсквал с групи като Рицарите на Златната осмица, докато е ловял глави.

Присъствието му, когато Джак вярва, че Лили е принесена в жертва, не беше замислено като повтаряне на момента от „Плашилото“, когато главният герой открива, че Гант е бил убит. Не мога да кажа, че съм го планирал. Пpocтo се случи.

Има доста голям контраст в действието в „Четирите легендарни царства“ и „Трите тайни гради“. В първия роман то се развива предимно в Долния свят, а във втория — едновременно на различни места по света. От самото начало ли го беше замислил така?

Структурно 4ЛЦ е уникален в поредицата за Джак Уест. Това е единствената книга от серията, в която: (а) действието до голяма степен се развива на едно място, и (б) се развива в рамките на много къс период, само два дни.

Исках 4ЛЦ да е бърза, брутална и гадна. По-скоро напрегнат трилър, отколкото мащабно приключение. Времето беше подходящо да инжектирам малко чист адреналин в света на Джак Уест-младши и исках 4ЛЦ да лети като ракета.

При ЗТГ исках да създам нещо също толкова бързо, но и с повече обикаляне по света, както очакват читателите на книга за Джак Усет. Затова действието се премества бързо от едно място на друго — от голям град като Ню Йорк до затънтената делта на Ориноко във Венецуела.

Матю, с всяка следваща книга си мислим, че не можеш да измислиш по-ужасен начин да измъчваш някого до смърт, а ето че тук виждаме задушаване от втвърдяващ се сив камък! Откъде ти дойде идеята за сивия прах?

Много се гордея със сивия си прах! Обожавам го!

Създаването му всъщност се дължеше на необходимостта да обясня как са били създадени всички тези огромни подземни замъци, планински дворци и системи от капани. Исках да обясня, че сивият камък може много лесно да приеме сложна форма и да се постави на място (за него се споменава накратко и в 4ЛЦ в сцената с вагоните със заложниците).

Особено се гордея с топчетата в очите на Медуза в Гробницата на Посейдон. От дете изпитвам особено страхопочитание към Медуза. Митът е страхотен — жена със змии вместо коса, чиито поглед превръща хората в камък. Лeгeндaтa за Медуза е също така много трайна и е оцеляла повече от две хиляди години.

След като вкарах подвизите на Херакъл в 4ЛЦ, в 3TГ исках да разгледам и да обясня произхода на мита за Медуза. Това означаваше да измисля нещо, което може реалистично да обясни цялата история с „погледа, който те превръща в камък“.

Създаването на сивия прах беше ключът към това. Правенето на топчета от него и слаганото им в очите на изображението на Медуза беше същински еврика момент за мен. Направо подскачах и танцувах в кабинета си, кoгaтo ми хрумна тази идея!

Колкото до смъртта чрез задушаване, ами това е просто нещо, от което се страхувам. Все едно да те погребат жив. Идеята да бъдеш физически уловен в такава втвърдяваща се, силно клаустрофобична, напълно обгръщаща те, подобна на бетон обвивка направо ми изкарва акъла. Това би било наистина ужасен начин да умреш. И реших, че щом плаши мен, ще плаши и читателите ми.

Към това трябва да кажа, че в следващата книга за Джак Уест имам още по-добър инструмент на смъртта…

Защо реши трите тайни града да бъдат Туле, Ра и Атлас?

Още откакто написах „Седемте смъртоносни чудеса“ (7СЧ) винаги съм искал ключовата черта в поредицата за Джак Уест-младши да бъдат странните и необяснени места но света. Места като Пирамидите, Стоунхендж и Великденския остров.

Реших, че това включва и митични места като Долния свят (в 4ЛЦ) и прочутите „изгубени“ градове като Ултима Туле, Ел Дорадо и Градът на Атлас (не ми харесва името „Атлантида“, тъй като мисля, че е използвано прекалено много през годините).

Особено ми допадна идеята за тайни градове. Когато обмислях заглавието на книгата, идеята, че един град, който по дефиниция е обширно място, в което са живеели много хора, може да бъде таен, беше нещо, което намерих за страшно интригуващо, а интригата винаги е добро нещо за заглавие.

Ултима Туле винаги ме е интересувал, защото нацистите са си падали по него. Ел Дорадо е мит, който е примамвал мнозина авантюристи да намерят смъртта си. А Атлас… е, това е най-прочутият таен град от всички.

Но нека добавя още нещо. Много добре си давам сметка, че днес читателите често правят справки с Гугъл, докато четат книгите ми. Търсят митове, факти и исторически събития.

Затова се опитах да запазя местата на Туле, Ра и Атлас горе-долу там, където се вярва, че са. Указанията за Туле в ЗТГ например са точно онези, които могат да се открият в древните писания. Наистина се е смятало, че градът се намира на северозапад от Британия. За Ел Дорадо и Атлас имах малко повече възможности за фантазиране, тъй като легендарните местоположения и на двата града са доста размити… и към това можем да добавим щастливия факт, че те никога не са били откривани!

А как ти хрумна да ги свържеш с меча, шлема и боздугана?

Ако искате вярвайте, но в началния етап на планирането на ЗТГ смятах да озаглавя книгата „Трите безсмъртни оръжия", тъй като в нея се разказва за намирането на оръжията и поставянето им в трите града.

Докато чета исторически неща, често попадам на легендарни оръжия и ми хареса идеята да свържа три от тях с някаква ужасна церемония с човешко жертвоприношение. Подобно на трите града, просто намерих всяко едно от оръжията за изключително интересно.

След това се заех да добавя неща към митовете, свързани с тях. Например, харесва ми идеята, че Екскалибур може да е меч, пътувал през вековете от Египет през Рим до Британия и че името „Мечът в камъка" първоначално е било „Мечът в скалата“ (имената се променят във времето, подобно на дълга игра на развален телефон). Наистина се е вярвало, че Шлемът на Хадес прави носещия го невидим. Просто си зададох въпроса „за кого?“. И отговорът ми е — невидим за бронзовите хора. Колкото до Тризъбеца на Посейдон, просто исках да намекна, че времето понякога променя самата природа на нещата — както имената могат да се променят, така и боздуганите понякога могат да станат тризъбци.

Което ни води до Рицарите на Златната осмица. Всички знаем легендата за крал Артур и Рицарите на Кръглата маса. Забавно ли беше да преобърнеш този мит и да ни представиш зли ловци на глави в лицето на Рицарите на Златната осмица?

Също както с Медуза и оръжията, с рицарите се опитвах да обясня страхотна легенда в реални термини. (Когато правя проучвания, много ми харесва, когато попадам на реалистична теория за някоя митична фигура. Например аз съм голям фен на теорията, че крал Артур е бил римски центурион, останал в Британия.)

Във "Великата китайска зоологическа градина" писах, че митовете и легендите придават пo-приемлив вид на реалността, и това беше водещ принцип, когато става въпрос и за Рицарите на Кръглата маса.

Реших да предположа, че средновековните автори наистина са украсили репутацията на рицарите! Промених обичайната идея за "вярност към краля" на "вярност към онзи, който ни плаща". Превръщането на рицарите в наемници ги прави — поне за мен — наистина интересни и уникални, което може да обясни и трайността на мита за тях.

Колкото до тяхната "Кръгла" маса, реших, че постоянното преразказване през вековете е превърнало осмоъгълна маса в кръгла.

(Забавното е, че следвах същата линия на разсъждения във "Великата китайска зоологическа градина". Цялата книга обясняваше митично създание дракон от реална и съвременна гледна точка — даде му лека костна структура, силна мускулатура и ултравиолетово зрение, както и обяснение защо митът за дракона се среща по целия свят.)

Никакви намеци за кои ДBE неща ще се говори в следващата книга?

Следите са в тази книга. Може би в картинките…

Сега следващата книга от поредицата ли пишеш?

Както споменах в социалните медии по-рано тази година, вече написах нов роман през свободното си време — за пътуване във времето! (Така че не е част oт поредицата за Плашилото или Джак Уест.) Наистина страхотно пътуване във времето, с множество сложни обрати. Тя ще излезе догодина, така че на читателите няма да им се наложи да чакат обичайните две години между книгите.

Като дете израснах с отлични филми за пътуване във времето като „Терминатор“ и „Завръщане в бъдещето" (здрасти, собственико на „Делореан“). Винаги ми е било любопитно да видя дали мога да напиша нещо такова, което те обърква здравата… и го направих!

В момента се занимавам с планирането на „Двете някакви неща" и ще започна да пиша, за да може книгата да излезе по график през 2020 г.

Как е животът в Ел Ей?

Наистина страхотен. Много ми харесват срещите в Холивуд (още се вълнувам, когато имам среща в някое от големите студия), намерих куп нови приятели, които обичат разказването на истории също като мен, и тайно се надявам, че е в ход и адаптация на един от романите ми. Този нов „златен век“ на телевизията вижда подновен интерес към книгите ми, особено към поредиците за Плашилото и Джак Уест като за кратки сериали. Преди аз продавах права за кинофилми, а сега към мен се обръщат телевизии и това ми харесва.

Самият Лос Анджелис е невероятен град за живеене и наистина вдъхновява музата ми. Когато не работя върху нов роман, пиша сценарии и дори повести със светкавично действие, които се надявам да публикувам в бъдеще. Преминавам през продуктивен творчески период и му се наслаждавам изцяло! Винаги ще си остана австралиец — и определено съм си запазил акцента! — но преместването наистина ми се отрази чудесно.

Както винаги, просто се опитвам да пиша нещо, което ще се хареса на хората. И се надявам да сте харесали тази книга. Големият финал на поредицата предстои!

Матю Райли

Лос Анджелис

Юли 2018