Трите тайни града

КАНАЛ ГРАНДЕ, ВЕНЕЦИЯ

ВЕНЕЦИЯ, ИТАЛИЯ

25 НОЕМВРИ, 04:45

Великият воден град Венеция лежеше притихнал в нощта.

Водите на Канал Гранде бяха спокойни.

Туристическите орди, които след няколко часа щяха да нахлуят в града, все още спяха дълбоко в хотелите си.

Гондолите и водните автобуси бяха завързани за кейовете си. Тук-там бръмчаха лодки на доставчици, но тъй като им беше забранено да плават по Канал Гранде, трябваше да си проправят път през града през по-малките странични канали.

Географски Венеция се намира в закътан залив в горния край на Адриатическо море. Канал Гранде се вие през града и по същество е неговият гръбнак, от който започват всички по-малки канали.

В северния край на града каналът достига до единствената връзка на Венеция с континента — много дълъг и абсолютно прав път, осигуряващ достъп на автомобили и влакове до града.

В южния край, до извисяващата се базилика "Сан Марко", изградена от червени тухли, каналът се разширява драматично до почти сто метра, осигурявайки достъп на по-големи плавателни съдове и гледки за безброй туристически снимки.

Исторически Венеция е безценно съкровище. С характерните места като площада "Сан Марко" и моста Риалто, с прочутите си исторически личности като Марко Поло и с превратната история на републиката като морска свръхсила и невероятните й способности да съществува на вода, Венеция е град, уникален в целия свят.

И на всичкото отгоре да не забравяме най-прочутия жител на Венеция — господинът, известен като Витрувиански човек.

Става въпрос за прочутата скица на Леонардо да Винчи, показваща пропорциите на човешката фигура, вписани едновременно в квадрат и кръг. Тя се пази в Галерия дел Академия, дълбоко във величествения стар музей, в хранилище с контрол на температурата и влажността, в което не проникват слънчеви лъчи. Скицата рядко може да се види. Предвид крехкото и състояние, безценната рисунка се показва на широката публика приблизително веднъж на десетилетие.

Но тя не е единственият документ, пазен в хранилищата на Академията. Защото монасите от малко известния орден, които се грижат за музея, от векове са запалени колекционери на всякакви мистериозни и тайни предмети.

Тази нощ, ако се вгледаше по-внимателно, човек можеше да види великолепна 36-метрова моторна яхта, хвърлила котва малко зад южния край на Канал Гранде.

Тя беше модерно чудовище — източена до екстремност, боядисана в металическо тъмнокафяво и златно и оборудвана с всеки мислим лукс, включително хидроплан на кърмата (боядисан в същите цветове като яхтата) и малка подводница под корпуса, също в тъмнокафяво и златно.

Суперяхтата се казваше „Беларус“ и беше трофейна играчка на руски олигарх, който още не беше открил, че му е открадната от кея на летния му дом на Адриатическо море.

А ако се вгледаше изключително внимателно в тъмната нощ, човек щеше да види малки вълнички, тръгващи от яхтата и продължаващи към Канал Гранде — издайническата следа на подводница.

Подводницата с форма на изтребител се движеше почти съвсем безшумно през черните води на Канал Гранде.

Построена от компанията "Дийп Флайт", тя беше персонална подводница „Супер Фалкон“. В нея имаше място за двама души, чиито глави надничаха от отделни прозрачни куполи, и беше горе-долу с дължината на два мотоциклета един зад друг. Имаше дълъг заострен нос и две къси крила, които й придаваха издължен аеродинамичен вид.

В света на свръхбогатите собственици на яхти хеликоптерите, хидропланите и скоростните катери бяха отживелица. Последната мода беше да имаш персонална подводница, пускана от търбуха на яхтата.

Като закоравял читател на списания за луксозни играчки (кoитo често можеха да се намерят в помещенията за почивка на пилоти в ексклузивните регионални летища, които посещаваше често), Скай Монстър бе казал на Джак за „Беларус“, за която знаеше, че е закотвена недалеч oт Венеция… и че си има своя собствена малка подводница.

Джак — лицето му беше осветено от слабата синкава светлина на уредите — управляваше малката подводница по Канал Гранде. Лили седеше на задната седалка и гледаше през купола.

Канал Гранде беше доста дълбок в южния си край — около десетина метра, но ставаше по-плитък в града и там дълбочината му достигаше около шест метра.

За щастие Галерия дел Академия се намираше само на няколкостотин метра навътре в канала и пътуването не им отне много време.

Когато стигнаха стария музей, Джак включи външните прожектори и подводният свят на Венеция оживя.

— Еха… — промълви Лили. — Това нещо не може да се види на обикновените обиколки с гондола.

Ако на повърхността днешната Венеция е безумна бъркотия от сгради, строени и престроявани една върху друга в продължение на повече от хиляда години, под водата безумието е още по-голямо.

Целият град е разположен върху 120 малки островчета и много от постройките не са издигнати на тях, а върху стълбове и колони, забити в дъното на лагуната.

Затова подводният свят на Венеция представлява мъглива плетеница от каменни подпори, разпадащи се основи и несигурни тухлени колони. Към основите на много от по-старите сгради има грубо закрепени стоманени поддържащи греди, които ги държат изправени. Общо казано, по-новите сгради стъпват солидно на дъното на лагуната, докато повечето от старите са на кокили.

— В миналото жителите на Венеция изхвърляли нощните си гърнета от прозорците в каналите — каза Джак, докато насочваше малката подводница под музея.

Издължената подводница плаваше през мътната вода между покритите с раковини колони, а лъчите на прожекторите й пронизваха мрака.

— Колко хигиенично — иронично отбеляза Лили.

— По-богатите обаче се отървавали от отпадъците си по по-дискретен начин. Техните сгради често имали груба форма на тоалетна, воден клозет в буквалния смисъл — помещение с дупка в пода, която се отваря направо към водата. Урината и екскрементите били изхвърляни през нея в морето.

— Направо да не повярваш, че Венеция е била развъдник на чума и други болести — каза Лили.

— Така е — съгласи се Джак.

После включи микрофона си и попита:

— Алби, Скай Монстър, как са нещата при вас?

Горе на повърхността на Канал Гранде, недалеч от площад „Сан Марко“, Алби и Скай Монстър стояха на мостика на суперяхтата „Беларус“.

Все още беше тъмно.

Силуетът на Венеция се очертаваше в нощта, притихнал като гроб.

Нямаше лодки и фериботи. Нищо не помръдваше.

Алби огледа небето с бинокъл.

Скай Монстър изглеждаше поуплашен.

— Алби, казвал ли съм ти, че мразя да съм на земята?

— Да, споменавал си го.

Скай Монстър вдигна бинтованата си ръка, ранена по време на Големите игри.

— Когато съм на земята, все ми се случват гадости като тази. Но поне когато си на суша, можеш да бягаш. Мисля, че във вода е още по-лошо…

— Алби, Скай Монстър, как са нещата при вас? — разнесе се гласът на Джак в слушалките им.

— Тук всичко е спокойно — отвърна Алби в микрофона си.

Джак водеше подводницата между старите тухлени подпори на Академията.

— Важното за нас — каза той на Лили, докато гледаше нагоре към тъмната основа на двореца, — е това, че Академията е не само много стара, но и представлява всъщност сбор от стари манастири и богаташки домове, долепени един за друг и образуващи музея. Един от тези манастири е принадлежал на ордена „Свети Павел“ и монасите му останали като уредници и чистачи… ето там!

Той посочи напред.

Лили проследи погледа му.

Над тях можеше да се види правоъгълник с вълнички — приличаше на врата в иначе черната долна страна на музея.

— Клозет — каза Джак.

И издигна подводницата.

Подводницата се издигна в тясно помещение с тухлени стени и прожекторите и го осветиха с ярките си сини лъчи.

Джак отвори купола и излезе. Лили го последва.

Клозетът беше целият в прах и паяжини. От него се излизаше през дървена врата, която беше заключена.

— Тук никой не е влизал от години — прошепна Джак.

После отиде до вратата. Беше заключена с катинар от другата страна.

Ръждивите cтapи панти обаче бяха от тази cтpaнa и не им оказаха сериозна съпротива. След секунди вратата беше отворена и Джак и Лили забързаха в мрака на Галерия дел Академия.

Водени от лъчите на фенерите, те бързаха през смълчаните коридори на долното ниво на Академията, като минаваха покрай кабинети и складове, недостъпни за публиката. Накрая стигнаха до главното хранилище на музея.

Докато всичко дотук беше старо — дървени врати, олющени стени, изтъркани подове, — това място беше модерно.

Блестяща стоманена врата с цифрово заключване пазеше хранилището.

Джак използва скрамблер да преодолее защитата и след малко тежката врата се отвори с дълбок стон.

Разбира се, в хранилището цареше пълен мрак, но щом Джак и Лили влязоха, лъчите на фенерите им осветиха централния подиум в помещението.

Джак беше виждал репродукции стотици пъти, но оригиналът го накара да ахне.

Витрувианският човек.

От Леонардо да Винчи.

Прочутата фигура на гол мъж с дълга до раменете коса, застанал с разперени ръце и крака в две позиции едновременно, докосвайки страните на квадрат и кръг. Избледнелият кафяв пергамент, върху който беше направена скицата, беше прочут почти като самото изображение.

Джак го беше виждал само веднъж при едно от редките публични изложения, но бе забравил колко е малък. Подобно на повечето хора, той го беше виждал безброй пъти като плакат, но оригиналът изобщо не можеше да се мери с размерите на постер. Великият Леонардо беше нарисувал скицата си на парче пергамент, малко по-голямо от съвременен лист А4.

Разбира се, пеpгаментът беше поставен в рамка с бронирано стъкло, дебела и с размерите на малък плакат.

— Предполагам, че не пропуска и ултравиолетови лъчи — каза Лили. — За да предпази изображението от избледняване.

В хранилището имаше и други артефакти — древногръцко механично устройство, подобно на секстант, нагръдник на римски центурион и най-поразителното — сива статуя в естествен ръст на мъж с ръце зад гърба и обърнато нагоре лице, изкривено като в писък от болка.

До стената имаше три големи метални шкафа с широки тесни чекмеджета от онези, в които музеите пазят скици и пергаменти.

Джак бързо отвори всичките, като преглеждаше пергаментите в тях под лъча на фенерчето си.

Видя скици и рисунки, на които би завидял всеки музей — арабски математически формули, шумерски глинени таблички, дори звездна карта върху папирус с надпис на латински MAGNUM VIAM PORTAE QVINQVE.

— „Петте порти на големия лабиринт“ — преведе Джак. — Интересно.

Лили отиде до втория шкаф и последва примера му.

— Намерих го! — възбудено прошепна тя, когато стигна до третото чекмедже.

Джак отиде при нея и погледна съдържанието на чекмеджето.

Беше класически отпечатък — тънък лист, който е бил поставен върху триъгълната плоча и после някой е търкал енергично с въглен по него, при което надписът върху камъка се е прехвърлил върху хартията — бели знаци на черен фон.

Джак и Лили виждаха пред себе си цялата плоча:

Погледът на Джак се насочи към долния десен ъгъл на триъгълното изображение, което липсваше на самата плоча. Там също имаше надпис на Словото на Тот.

— Какво пише? — попита той. — Нещо за третия град ли е?

Лили погледна знаците.

— Да, но… о…

— Какво? — тревожно попита Джак.

— Пише:

Лили се обърна към Джак.

— Орландо каза, че веднага тръгва за първия град, Туле. Не знам какво ще се случи, но ако отвори Туле, той ще задейства и Ра и Атлас.

— Лошо — каза Джак.

— Не — разнесе се дълбок глас от мрака зад тях. — Изобщо не е лошо, пети най-велики боецо.

Джак и Лили рязко се обърнаха.

Изобщо не ги бяха чули да влизат в хранилището.

Петима мъже с раса с качулки стояха спокойно зад тях, блокирайки изхода.

Расата им бяха поразителни — бели отвън и кървавочервени отвътре, поне при качулките. Петимата носеха също на вратовете си богато украсени верижки със странни висулки от бронз и стъкло.

Но погледите им поразиха най-много Джак.

Пронизващи, убийствени.

Ръцете им бяха скрити в широките ръкави на дрехите. Нямаше начин да се разбере дали държат оръжия.

Дясната ръка на Джак се спусна над кобура, но той не извади пистолета. Засега.

Водачът на монасите пристъпи напред. Изглеждаше на четирийсет и няколко и имаше бледа лющеща се кожа. Будните му сини очи се стрелнаха за миг към ръката на Джак над оръжието.

Когато заговори, гласът му отекна в хранилището.

— Капитан Джак Уест-младши — спокойно рече той. — Петият воин, неочакван победител в Големите игри и разстроил царска система, управлявала тази планета пет хиляди години. Най-сетне свързвам името с конкретно лице. От доста време чуваме за делата ви — откриването на Пирамидиона на Голямата пирамида, разчитането на Шестте камъка на Рамзес. Поправете ме, ако греша, но сте били известен с прякор Ловеца на името на вида паяк, нали?

— Да — предпазливо отвърна Джак.

— Е, капитане, току-що попаднахте в паяжината на безкрайно по-опасни същества.

Водачът се усмихна. Наистина зловещо.

Двамата най-близки до него монаси извадиха ръце от ръкавите си. Държаха автоматични пистолети „Глок 19" c дълги пълнители за 33 патрона.

Погледът на Джак се закова в оръжията.

На автоматичен режим двата пистолета можеха да разкъсат него и Лили за не повече от три секунди.

Вече се радваше, че не е извадил пистолета си, и ceга не смееше да посегне към него.

Вместо това едва забележимо мръдна брадичка, включвайки микрофона на гърлото си.

На „Беларус" Алби и Скай Монстър чуха включването на радиостанцията на Джак.

— А това, предполагам, е оракулът — каза непознат глас. — Онази, която отгледахте като собствена дъщеря под името Лили.

— По дяволите. 3aгазили са — каза Алби на Скай Монстър.

После включи радиостанцията.

— Дръж се, Джак. Идваме. — Обърна се към Скай Монстър. — Да действаме.

Водачът на монасите гледаше Лили.

— Точно така — отвърна тя.

Монахът направи странна физиономия, сякаш го беше пронизала внезапна болка.

— Можете да ме наричате върховен брат Езекил. Поради липса на по-добра титла аз съм лидерът на нашето братство.

Той бавно закрачи напред-назад пред Джак и Лили.

— Ние сме много стар и изолиран орден в Католическата църква. Не сме самодоволни интелектуалци като Йезуитите. Нито лицемерно набожни като францисканците. Гласът ни не се чува. Живеем изолирани от света и си пазим мнението и кодекса си за себе си, поради което Църквата ни оставя на мира.

Докато говореше, лидерът опипваше медальона от бронз и стъкло на гърдите си.

Джак забеляза, че накитът всъщност представлява много малък пясъчен часовник, в чиято долна чаша имаше странен тъмносив прах.

— За онези, които знаят за нас, ние сме известни като Братството на свети Павел, тихи и скромни експерти по църковно изкуство и антики, посветени на доктрината на свети Павел и мълчаливи чистачи на тази институция — продължи лидерът.

Спря да крачи и погледът му стана суров.

— Но в по-подбраното общество на царския свят ние сме известни като ордена Омега. Нашето призвание, основният ни фокус, причината за съществуването ни е изучаването на събитието Омега, на края на всичко. Вие осквернихте нашата светая светих. Какво можете да кажете в свое оправдание?

— Ние търсим… — започна Лили.

— Млък! — сряза я Езекил, като почти изпищя в експлозивния си гняв.

Лили предпазливо отстъпи крачка назад.

Езекил се изправи и прошепна:

— "На жена не позволявам да поучава, нито да господарува над мъж, но заповядвам да бъде в безмълвие".

Джак моментално разпозна цитата.

Беше от библията, от писанията на прословутия женомразец свети Павел, и внезапно "доктрината" на Братството на свети Павел му стана съвсем ясна.

Езекил отново вдигна очи.

— Женският глас е долно и отвратително нещо. Той е оскърбление за ушите ни. Нечестив. Сам Бог не е искал жените да говорят, защо тогава да ги слушаме? — Той изгледа сурово Лили. — Жената е била създадена на този свят да ражда деца на Човека или да му служи с пълно и безмълвно подчинение. Точно така се държат монахините тук. Аз не се обръщах към теб, млада госпожице. Освен това, ако говоря, можеш да приемеш, че не говоря на теб.

Очите на Лили се разшириха.

— Май някой е прекалил с изолирането си от света — промърмори Джак.

Брат Езекил го изгледа кръвнишки.

— Попитах: какво можете да кажете в свое оправдание?

Джак пое дълбоко дъх.

— Опитваме се да преодолеем Изпитанията и така да предотвратим събитието Омега. За целта търсим нещо, което споменава за Мистериите и така ни казва какво трябва да се направи в трите тайни града. Научихме за този отпечатък и дойдохме да го видим.

— Защо просто не ни попитахте дали можете да го погледнете?

— Казаха ни, че сте… — Джак се поколеба. — Че… изключително ревниво пазите съкровищата си.

На лицето на Езекил отново се появи тънка усмивка.

— Правилно са ви казали — рече той. — Убивали сме натрапници и за по-малко.

И кимна към статуята в цял ръст до Джак — онази на мъжа с ръце зад гърба и лице, обърнато в безмълвен писък към небето.

Отначало Джак не схвана.

После се вгледа по-внимателно в статуята и видя, че тя не е изваяна.

Не, сиво-черният камък приличаше на цимент, който е бил излят върху човек, докато ръцете му са били вързани отзад. После течният камък е засъхнал, приемайки формата му.

Вътре в каменната статуя имаше човек.

Монасите го бяха загробили в камъка. Ако не беше умрял по време на изливането, несъмнено смъртта му е била мъчителна вътре — от бавно задушаване или по-лошо, от глад.

И внезапно Джак разпозна сиво-черния камък.

Беше виждал този материал и преди в Долния свят, по време на Игрите. Същият „течен камък" беше използван за екзекутиране на заложниците на шампионите.

— Ще ни убиете ли? — попита той и преглътна.

— При нормални обстоятелства да, при това с огромно удоволствие — отвърна Езекил. — Но не и днес. За главите ви има обявена голяма награда. Когато разбраха, че идвате тук, Рицарите на Златната осмица ни се обадиха…

Кръвта на Джак се смрази.

— … и ни помолиха да ви задържим, докато дойдат.

В същия момент Лили и Джак чуха чудовищен рев някъде отгоре и вдигнаха погледи.

Беше звук на самолет — голям самолет, приближаващ ниско над Галерия дел Академия.

— Изглежда, са те — каза брат Езекил.

Утрото във Венеция още не беше настъпило и затова само малцина ранобудници го видяха.

А гледката си я биваше.

Голям военен самолет CL „Херкулес“ се носеше ниско над града от север, след което зави директно над долния край на Канал Гранде…

…и от отворената му задна рампа внезапно скочиха трима души.

Парашутите им разцъфнаха над канала и се понесоха бързо надолу по диагонал, право към Галерия дел Академия.

Самият самолет продължи още малко напред, след което отново се наклони, направи широк обратен завой и започна да се спуска за кацане право в устието на Канал Гранде.

Това не беше обикновен „Херкулес“. Буквите CL го означаваха като прочутата амфибийна версия на класическия военен самолет; този имаше извит корем и висящи oт крилете понтони, които му позволяваха да каца във вода и после да излита.

Един от малкото хора, видели невероятното спускане на самолета към Венеция, беше Алби, който стоеше на мостика на вече набиращата скорост „Беларус“.

— Иисусе Христе — промълви той, докато гледаше как тримата парашутисти се спускат бързо към Академията.

Руската суперяхта на Алби навлезе бързо в Канал Гранде, докато фигурите се носеха към музея пред него, а самолетът се спускаше към водната повърхност отзад.

Двата мощни двигателя на „Беларус“ оставяха гигантска диря, докато огромната яхта профучаваше покрай базиликата „Санта Мария дела Салуте“ и се насочваше към Академията, намираща се на триста метра по-нататък.

— Джак! — извика Алби в микрофона си. — Трима парашутисти се спускат към теб. Ще пристигнат след около три минути.

Докато Скай Монстър управляваше, Алби продължаваше да следи небето.

Пред тях тримата парашутисти се приземиха на площада пред Галерия дел Академия.

Отзад изсветляващото небе беше запълнено от сянката на приближаващия амфибиен „Херкулес”.

— По-бързо, Скай Монстър! — надвика Алби виещия вятър. — По-бързо!

Самолетът се приводни в Канал Гранде точно между кулата на „Сан Марко” и базиликата „Санта Мария” и само на стотина метра зад суперяхтата на Скай Монстър и Алби.

След това продължи направо в самия Kaнaл Гранде, като краищата на крилете му едва не докосваха многоцветните сгради от двете страни на широкия воден път.

Двете превозни средства — мегаяхтата и хидропланът — вдигнаха вълни, които се разбиваха в основите на сградите покрай канала. Подобни вълни, ако бяха вдигнати от други съдове, щяха да доведат на собствениците им солени глоби.

„Беларус" се носеше по Канал Гранде, гонена oт „Херкулес“ — може би единствената машина, в сравнение с която яхтата изглеждаше малка.

Суперяхтата стигна до малък кей пред Академията, на метри от дървения мост, минаващ над Канал Гранде пред музея. Спря буквално с поднасяне, вдигайки висока странична вълна.

Алби и Скай Монстър скочиха от нея, без изобщо да си направят труда да я вържат или да пуснат котвата.

Вратите на Академията бяха отворени.

На малкия площад пред тях лежаха три изоставени парашута.

Алби се втурна към музея.

— Измисли как да ни измъкнеш оттук, Скай Монстър! Аз отивам за Джак и Лили!

След секунди гигантският хидроплан с ревящи двигатели, чието колосално туловище почти изпълваше Канал Гранде, се блъсна право в мегаяхтата, като я улучи точно в средата. Бронираният нос на самолета разкъса борда й, сякаш беше от хартия.

Сякаш не беше достатъчно, че е влязъл в Канал Гранде — сега той правеше на пихтия суперяхта на стойност двеста милиона долара.

„Беларус" направо се смачка. Прегъна се в средата, носът и кърмата и се вирнаха високо във въздуха. После, спряна до венецианския кей непосредствено до дървения мост и възседната от гигантския самолет, луксозната яхта започна да потъва.

МУЗЕЯТ, КАНАЛ ГРАНДЕ И „ХЕРКУЛЕС“-ЪТ

В хранилището дълбоко в недрата на Галерия дел Академия Джак и Лили все още бяха заобиколени от петимата монаси от ордена на Омега.

Джак беше чул предупреждението на Алби в слушалкaтa си — приближаваха трима парашутисти, най-вероятно от Златната осмица. А той и Лили бяха заклещени тук.

Огледа се за нещо, което би могъл да използва — каквото и да било.

И го видя.

Може би…

— Лили — прошепна той. — Когато го направя, застани зад мен, ясно?

— Какво ще направиш? — изсъска тя.

— Това.

И подобно на стрелец от Дивия запад, Джак извади пистолета си от кобура на кръста и стреля в гърдите на единия от монасите с автоматичните глокове.

Монахът рухна като чувал с лайна.

Шокиран от мълниеносния ход на Джак, вторият монах се обърна и стреля по нeго.

Пистолетът откри унищожителна автоматична стрелба, която отекна оглушително в затвореното пространство, като избълва трийсет куршума за секунда и половина.

Нямаше начин Джак да успее да се измъкне от тях.

Но пък и планът му не беше такъв.

Веднага щом уби първия монах. Джак беше посегнал надясно и бе грабнал най-ценното нещо в хранилището…

…Витрувианския човек на Да Винчи…

…и го бе вдигнал пред себе си като щит!

Както беше инструктирана, Лили бързо се скри зад него.

Залпът на втория монах блъсна бронираното стъкло на рамката и куршумите отскочиха от него сред дъжд от милиони искри. Два куршума улучиха ръката на Джак, държаща стъкления щит — но лявата ръка, която, подобно на подлакътницата, беше изработена от титан.

А после пълнителят на монаха се изпразни и Джак насочи пистолета си над Витрувианския човек и с два оглушителни изстрела го повали на земята.

Тримата други монаси, включително лидерът им Езекил, се пръснаха и в следващия миг Джак и Лили тичаха към изхода.

— Затвори вратата! — извика Джак, когато изскочиха навън.

Лили натисна едно копче и тежката врата се затвори зад тях, заключвайки останалите монаси вътре.

Побягнаха през музея.

Зареваха сирени.

Замигаха жълти предупредителни лампи.

Нагоре по стълбище, после по два коридора с безценни произведения на изкуството. Зад поредния ъгъл и…

…тристагодишната картина на стената зад тях беше раздрана на парцали от автоматичен огън.

Двама облечени в черно парашутисти с керамични маски тичаха по коридора към тях. Нямаше съмнение, че са Рицари на Златната осмица.

— Джак! Лили! — извика някой отдясно и те видяха Алби в друг коридор. Беше застанал до един отворен прозорец и им махаше енергично. — Насам!

Джак бутна Лили към Алби…

…и в същия миг от тавана се спусна предпазна решетка с дебели пръчки, която се стовари с трясък между Джак и Лили.

Двамата бяха разделени.

— Не — ахна Лили от другата страна на решетката.

— Бягай — каза Джак. — Моля те. Ще ви настигна.

Погледът на Лили ясно показваше, че това изобщо не и харесва, но тя знаеше, че няма избор.

— Обичам те, татко — каза тя и побягна по коридора.

Докато парашутистите приближаваха, Джак се скри в близкото стълбище.

Алби и Лили скочиха от отворения прозорец в тясна калдъръмена уличка, която минаваше покрай Галерия дел Академия. Слабите улични лампи осветяваха алеята с болезнено жълта светлина.

В единия край на уличката беше Канал Гранде, а в другия имаше лабиринт от подобни алеи.

— Самолетът им е в Канал Гранде — каза Алби. — Трябва да изчезнем в уличките…

— Не мърдайте — каза черна фигура, която се появи от странична уличка, пълна с кофи за боклук. Мъжът беше насочил към тях автомат МР-9.

Третият парашутист от Златната осмица.

— Имате късмет, че ни е наредено да ви заловим живи, лайна такива — каза парашутистът със силен френски акцент. — Ръцете така, че да ги виждам.

Победени, Алби и Лили сложиха ръце на главите си.

— За кого работите? — остро попита Лили.

— За цар. Цар, който изпитва изгаряща ярост към теб и баща ти, макар че него можем да му го занесем мъртъв. — Парашутистът посочи с автомата си към Канал Гранде. — Мърдайте. Натам…

Фрас. Парашутистът беше цапардосан отзад — с тръба — от някой друг, дебнещ в тъмната уличка.

Скай Монстър излезе от сенките.

— Ето затова мразя да съм на земята — каза той и включи радиостанцията си. — Джак, хлапетата са с мен. Намираме се на южната страна на Академията. Как да се разкараме оттук?

— С хидроплана на руснака — отвърна гласът на Джак в слушалката му.

— Онзи на кърмата на „Беларус“ ли? Беше на яхтата, обаче самолетът я взе на таран.

— Аз съм на покрива на музея и го виждам. Още е в играта, което означава, че и ние сме.

Скрити зад ъгъла на музея, Скай Монстър, Алби и Лили надникнаха през малкия площад пред Галерия дел Академия.

На слабата утринна светлина виждаха гигантския хидроплан, спрял до кея върху останките на „Беларус“.

Суперяхтата беше разцепена на две от колосалната му тежест.

Двете и парчета сега лежаха на дъното на Канал Гранде, но тъй като тук той бе дълбок само шест метра, главната палуба на "Беларус", която се издигаше също на толкова над ватерлинията, сега беше на нивото на водата, а хидропланът все още беше завързан за кърмата.

Въпреки ужасните поразии наоколо самолетът беше останал абсолютно непокътнат — тялото му в тъмнокафяво и златно блестеше като в деня, в който са го боядисали.

— Ха — каза Скай Монстър, когато го видя. — Направо да не повярва човек.

Полицейски сирени пронизаха тишината.

Четири сини патрулни катера с надпис POLIZIA на бордовете и мигащи светлини се носеха по канала — по два от всеки край — към шантавата гледка на гигантския "Херкулес", яхнал направената на пух и прах суперяхта.

Рицарите на Златната осмица не се виждаха никакви.

Джак, виждам хидроплана! — каза Скай Монстър в микрофона.

— Тръгвайте. Ще ви прикривам — отвърна гласът на Джак.

Скай Монстър, Алби и Лили изскочиха от скривалището си и се втурнаха през площада.

В същото време един рицар се появи на прозореца на пилотската кабина на „Херкулеса" — несъмнено пилотът, който беше останал в самолета, докато останалите бяха влезли вътре — и насочи пистолет към тях… точно когато от фюзелажа около него изригнаха искри oт куршуми, изстреляни от Джак от покрива на Академията.

Пилотът се скри в кабината, а Скай Монстър, Алби и Лили изтичаха покрай него и скочиха от кея на палубата на „Беларус“.

Бързо oтвързаха хидроплана на суперяхтата и се качиха в него.

Скай Монстър мълчаливо се възхити на уредите за управление на малкия самолет. Машината беше едномоторен „Пайпър РА-18 15 °Cупер Клуб“ — класически малък лек самолет на два дълги понтона, оборудван с всички екстри и на пръв поглед чисто нов. По уредите за управление нямаше нито едно петънце. Дори миришеше на нова кола.

Секунди по-късно витлото на носа се завъртя и самолетът се понесе напред.

Скай Монстър отдалечи хидроплана от останките на яхтата, като се промуши между големия самолет и моста пред Академията.

Но пилотът на „Херкулес"-а нямаше намерение да ги оставя да си отидат просто така.

Мощните двигатели оживяха и напълно игнорирайки приближаващите полицейски катери и сънените хора, които отваряха прозорците си, за да видят каква е тази врява, гигантският „Херкулес“ се задвижи.

С боботещи двигатели той потегли назад, като освободи с трясък грамадното си туловище oт останките на „Беларус“.

После започна бавно да се завърта странично в Канал Гранде, като носът му следваше движението на малкия „Пайпър“.

— Джак! Къде си! — извика Скай Монстър в микрофона.

Трябваше да се омитат час по-скоро — в противен случай големият самолет щеше да ги смачка в стените на отсрещния бряг.

— Не ме чакайте! — отвърна гласът на Джак. — Ще ви настигна или сега, или по-късно. Трябва да измъкнеш Лили и Алби.

— Ето го! — Лили посочи.

Джак изхвърча от алеята покрай северната страна на музея със скоростта на изстрелян куршум…

…и в същото време двама Рицари на Златната осмица изскочиха от главния вход на Академията и откриха огън. Куршумите им се забиваха пред краката на Джак и в дървените перила на моста.

Междувременно „Херкулес“-ът, който продължаваше да се върти, се намираше точно до високия дървен мост.

Намираше се почти напреки на Канал Гранде с нос на метри oт северния бряг. Ако го докоснеше, щеше да блокира пътя за бягство на хидроплана.

Но Скай Монстър даде газ и малкият „Пайнър“ се промуши пред носа на гигантския самолет, като лявото му крило одраска стената на една сграда на северния бряг; в следващия миг хидропланът се озова на открито и се понесе към устието на канала.

— Джак? — повика Скай Монстър. — Последен шанс!

— Идвам!

Докато Скай Монстър се промушваше покрай носа на въртящия се "Херкулес", Джак беше тичал по моста.

Втурна се покрай малка информационна будка на италианското бюро по туризма, която миг по-късно беше направена на решето от куршуми, скочи на парапета точно когато лявото крило на въртящия се "Херкулес" се озова до моста…

…и без никакво колебание скочи върху него.

Тупна тромаво върху крилото на военния самолет и бързо скочи на крака. Втурна се напред по покрива на масивната машина точно когато Скай Монстър се промъкна покрай носа на "Херкулес"-а, направи три крачки по кабината на самолета и скочи от носа му…

…право върху покрива на хидроплана!

— Мътните да ме вземат… — изпъшка Скай Монстър и погледна нагоре.

— Дай газ! — извика Джак, проснат по корем върху покрива на хидроплана.

Скай Монстър избута лостовете напред.

Докато Джак бе тичал по покрива на „Херкулес“-а, двамата Рицари от Златната осмица, които бяха стреляли от входа на музея, се втурнаха след него.

Единият скочи в самолета през задната му рампа, а вторият беше спрян от венециански полицейски катер.

Рицарят застреля полицаите.

После скочи в катера им, изхвърли телата им зад борда и пое след двата самолета.

Малкият хидроплан се носеше по Канал Гранде, преследван по петите от „Херкулес“-а.

Това беше надпревара между две напълно различни машини — малкият "Пайпър" бе пъргав, ускоряваше бързо, но като цяло скоростта му не беше голяма; "Херкулес"-ът беше голям и тежък, ускоряваше по-бавно, но щом достигнеше скорост за излитане, можеше лесно да настигне малкия самолет.

Хидропланът набираше скорост, докато се носеше по Канал Гранде с Джак Уест-младши отгоре му. Разноцветните сгради на Венеция профучаваха от двете му страни.

Самолетът се носеше към края на Канал Гранде и нужните му за излитане няколкостотин метра открити води.

„Херкулес”-ът се носеше с рев след него, невъзможно огромен — и скъсяваше разстоянието.

Зад грамадния самолет с пуснати светлини и сирени бяха венецианските полицейски катери, които се мъчеха да не изостават.

Докато малкият хидроплан се плъзгаше по повърхността, отгоре му можеше да се види фигурата на Джак — легнал по корем, блъскан от вятъра, вкопчен в корпуса.

После понтоните на хидроплана започнаха да се плъзгат по-бързо по водата и леко да се надигат.

— Достигнахме скорост за излитане! — ухилено извика Скай Монстър. — Ще успеем!

Точно тогава два щурмови хеликоптера AW129 „Мангуста“ — италиански еквивалент на "Апачи" — се озоваха на пътя на бягащия хидроплан и увиснаха заплашително над устието на Канал Гранде.

Още рицари.

— Ох, мамка му… — изпъшка Джак, когато ги видя.

Хеликоптерите откриха огън с картечниците си.

Свръхнагорещени трасиращи куршуми се забиха навсякъде около носещия се „Пайпър“ и профучаха на сантиметри над главата на Джак.

Зад него дясното крило на хидроплана изведнъж стана на решето. Върхът му се откъсна и внезапно крилото стана с един метър по-късо, отколкото би трябвало да е.

Хидропланът моментално изгуби ускорение и рязко зави наляво.

Скай Монстър се вкопчи в лостовете за управление.

— По дяволите! — извика той. — Вече не можем да излетим…

В същия миг абсолютно шокиращ залп трасиращи куршуми улучи пилотската кабина.

Цялото предно стъкло се покри с пукнатини, мигновено унищожено от изпепеляващия огън.

Парчета стъкло полетяха в кабината.

Алби и Лили залегнаха, а трасиращи куршуми разкъсаха облегалките на седалките им.

Скай Монстър също падна, но не по свой избор — беше отхвърлен назад, когато един куршум го улучи в лявото рамо и излезе отзад. Кръвта му пръсна из цялата пилотска кабина.

Вече неуправляем, малкият хидроплан зави наляво.

Алби издърпа Скай Монстър от мястото му, пое управлението и даде газ.

— Джак! — извика той в микрофона си. — Скай Монстър е улучен! Какво да правим!

— Връщай се! — каза гласът на Джак в слушалката му. — Обратно към града! Единственият ни шанс е да им избягаме в каналите!

На Канал Гранде цареше тотален хаос.

„Пайпър“-ът, който се опитваше да избяга на "Херкулес"-а, полицейските катери и двата щурмови хеликоптера, рязко зави наляво и понтоните му вдигнаха пръски високо във въздуха.

"Херкулес"-ът също се завъртя в опит да му блокира пътя.

Малкият хидроплан обаче беше твърде бърз — профуча пред носа му и се понесе обратно по Канал Гранде, към дървения мост пред Галерия дел Академия… с Джак на покрива му, с опръскани с кръв прозорци и два хеликоптера зад него.

„Херкулес“-ът завърши обръщането си и двигателите му гневно изреваха.

Големият самолет бързо набра скорост и се понесе след ранения „Пайпър“, огромният му нос приближаваше все повече и повече опашката му.

Размахът на крилете на „Херкулес“-а беше около четирийсет метра, а в тази част Канал Гранде се стесняваше до около петдесет, така че големият самолет почти го запълваше, докато преследваше бягащия хидроплан.

Джак се обърна на покрива и видя невъзможно огромния „Херкулес“ с ревящи двигатели точно зад тях, само на няколко метра разстояние.

Щеше да ги настигне.

Джак извади пистолета си и стреля по пилотската кабина.

Куршумите му рикошираха безполезно от металното тяло на самолета. Един успя да пукне предното стъкло, но това беше всичко.

— Джак! — извика му Алби. — Дръж се! Ще е на косъм!

Джак рязко се обърна напред и видя как дървеният мост пред Академията се носи устремно към него.

Малкият „Пайпър" профуча под извитата му арка.

Половин секунда по-късно „Херкулес"-ът се натресе право в него!

Осемдесетгодишният дървен мост се пръсна на милион трески, когато могъщият самолет мина през него и продължи да настига хидроплана.

— А стига бе! — възкликна Джак и се облещи.

Двата самолета завиха надясно, следвайки завоя на Канал Гранде навътре във Венеция. Ревът на двигателите им разкъсваше предутринната тишина.

Накрая излязоха от завоя и се озоваха на по-права отсечка. Джак видя отпред прочутия Риалто — великолепния четиристотингодишен мост от бял камък с характерните му колони и арки. Нямаше начин „Херкулес“-ът да мине през него — мостът беше твърде як, — но при тази скорост и без това нямаше да стигнат до него.

— Алби! Трябва да се махнем от главния път! Завий наляво в страничния канал!

В опръсканата с кръв пилотска кабина под Джак Алби управляваше, а Лили оказваше първа помощ на Скай Монстър. Рамото на брадатия пилот беше абсолютна каша от кръв и разкъсан плат, а лицето му сериозно пребледняваше.

Алби погледна наляво и видя няколко тесни канала, разклоняващи се от Канал Гранде.

Единият изглеждаше малко по-широк от останалите, може би около шест метра. Но размахът на крилете на „Пайпър"-а беше…

— Джак! Няма да се поберем!

Джак поглеждаше със страх назад към "Херкулес"-а, който растеше зад тях, сякаш всеки миг ще ги смаже.

— Това е единственият начин да се измъкнем! Действай!

— Ти го нареди!

С мрачно поклащане на глава Алби рязко зави наляво миг преди да бъде ударен от носа на „Херкулес"-а и малкият „Пайпър“ с размах на крилете десет метра влетя в шестметровия страничен канал.

Върховете на двете крила се отчупиха в мига, в който малкият хидроплан влезе с безумна скорост в канала.

В един момент бяха тук, в следващия ги нямаше.

Полетяха искри, полетя фибростъкло и внезапно самолетът се озова с два къси израстъка вместо с истински криле.

Джак се сниши, когато хидропланът навлезе в мрака на тесния канал, като продължаваше да се носи с феноменална скорост и оставяше разпенена диря след себе си.

Зад тях големият „Херкулес“ подмина страничния канал и намали скорост…

…но не и откритият полицейски катер, който го следваше — онзи с рицаря.

Катерът влетя в тесния канал, а рицарят опря автомата си върху предното му стъкло и откри огън.

Алби поведе рисковано самолета, като се промушваше между лодките и гондолите. Над канала стърчаха какви ли не неща — первази на прозорци със саксии по тях, улични лампи и табели от ковано желязо. В опит да избяга от преследвача им Алби мина право през един перваз, като го направи на прах.

Но всичко това бе безполезно. Полицейският катер бе построен специално за подобни неща — той бе по-бърз и по-пъргав от съсипания „Пайпър” и го настигаше.

В Канал Гранде, без изобщо да се смущава от светлините в домовете и хотелите, гигантският „Херкулес“ отново се завъртя.

Беше навлязъл толкова навътре в града, колкото можеше.

Но това не се отнасяше за щурмовите хеликоптери.

Те прелетяха с рев над самолета и продължиха с включени прожектори над лабиринта канали, в който се беше скрил малкият „Пайпър“.

Полицейският катер следваше плътно хидроплана, сякаш бе залепен за опашката му.

На покрива на самолета, между издигащите се отляво и отдясно стени, Джак прецени ситуацията.

— Алби, Лили! — извика той в микрофона си. — Трябва да се махнем от Венеция или да изчезнем в нея, докато е още тъмно, и да закърпим Скай Монстър. Което означава, че трябва да се отървем от този задник или поне…

Той млъкна.

— Или поне какво, татко? — попита Лили.

Джак чу оглушителния трясък на ротори над главата си и видя сенките на двата щурмови хеликоптера над покривите — претърсваха каналите с прожекторите си.

Това определи действията му.

— Или поне да му вземем катера — каза той.

И го направи.

Без изобщо да се замисля, Джак приклекна, направи четири бързи крачки по покрива на самолета и се хвърли от опашката му към полицейския катер, който ги преследваше плътно в тесния канал.

Джак сякаш увисна за миг във въздуха, след което се стовари по гръб върху предното стъкло на полицейския катер.

Стъклото беше предпазно и вместо да се пръсне, се покри с паяжина от пукнатини и подейства като мрежа, която го улови идеално.

Рицарят в катера едва ли можеше да е по-шокиран.

Джак се метна над стъклото, подхвана го и го просна на пода, като в същото време изби оръжието му.

Катерът продължаваше на пълна скорост в тесния канал, като остъргваше каменните му стени.

Рицарят се оказа корав кучи син и се опита да изрита Джак, но той се извъртя, грабна го за реверите и го надигна…

…точно когато откритият катер профуча под един мост над канала и рицарят се блъсна в него и изчезна от поглед.

И изведнъж катерът се оказа във владение на Джак.

— Алби! — извика той в микрофона. — Намали! Ще приближа. Всички на лодката.

— Разбрано, Джак.

Секунди по-късно, все още скрит от хеликоптерите от високите стени на канала, Джак изравни катера с очукания "Пайпър".

Двете машини продължаваха да се движат, вече по-бавно, една до друга в канала.

Лили отвори страничната врата на хидроплана, скочи пъргаво в полицейския катер и каза на Алби:

— Дай го насам.

Алби тромаво избута ранения Скай Монстър през вратата в очакващите ръце на Джак и Лили.

Скай Монстър изстена.

— Как си, приятел? — попита Джак, докато го подхващаше и гледаше кръвта по лявото му рамо.

— Мразя… да съм на земята… — измърмори Скай Монстър.

Джак и Лили внимателно го сложиха да седне на задната седалка на катера.

После Джак се обърна към Алби, който все още беше в самолета, и протегна ръка.

— Добре, Алби, идвай…

Ослепителен лъч проряза пространството между тях, последван от залп трасиращи куршуми.

Идваше иззад тях; куршумите начертаха нажежена до бяло линия по дължината на тесния канал, забиваха се във водата и вдигаха пръски — линия, която мина право между хидроплана и полицейския катер и едва не преряза протегнатата ръка на Джак.

Двамата с Алби отскочиха назад. В полицейския катер Лили се хвърли върху Скай Монстър, за да го защити с тялото си.

Единият от вражеските хеликоптери ги беше забелязал и се беше спуснал в малко кръстовище на стотина метра зад тях — единственото пространство, което беше достатъчно широко, за да го побере.

Сега висеше на малко повече от метър над водата с ревящи ротори, а монтираната на носа му картечница бълваше унищожителен огън.

После хеликоптерът насочи стрелбата си към понтоните на хидроплана, откъсна ги и корпусът на самолета се разтресе и падна с плясък по корем във водата.

Алби, който все още се намираше в „Пайпър“-а, беше запратен настрани и за негов ужас очуканият малък хидроплан, който вече освен криле нямаше и понтони, започна да потъва в канала, докато полицейският катер на Джак продължаваше да се носи напред по течението.

Джак и Лили вдигнаха глави и видяха „Пайпър“-а неподвижен във водата на десет метра зад тях.

Джак скочи на мястото на водача.

— Трябва да се върнем при него…

Нов залп накара водата около катера да кипне и надупчи капака му.

Вторият хеликоптер, несъмнено извикан от първия, беше увиснал на следващото кръстовище на стотина метра пред тях.

Бяха открити за огъня и заклещени в капан между двете машини.

— Джак! — гръмна гласът на Алби в слушалката му. — Махайте се оттук! Казаха, че трябва да ме заловят жив, но ще те убият, ако останеш! Тръгвай!

Джак и Лили се спогледаха. Джак не искаше да го прави, но знаеше, че това е правилният избор.

Лили кимна.

— Трябва да се махаме.

Джак даде газ и насочи полицейския катер в малък напречен канал, извън линията на огъня.

— Дръж се, Алби — каза той. — Ще те намерим.

Минаха през няколко тесни канала, преди да стигнат до някакъв покрит кей, където с помощта на Лили Джак свали Скай Монстър на сушата; минаха през някакви дворове и покрай една църква и изчезнаха в лабиринта от алеи на Венеция, докато не стигнаха до един изоставен занемарен хотел, който можеше да им послужи като скривалище.

След като влязоха в рушащия се хотел, останалият без дъх Джак рухна на пода.

— Мамка му! Мамка му, мамка му, мамка му!

В страничния канал, запречен от двата хеликоптера, Алби се покатери върху вече почти напълно потъналия „Пайпър“.

Нямаше къде да иде — стените от двете му страни бяха отвесни, а следващият мост бе прекалено далече.

Втори катер на венецианската полиция бавно приближи неподвижния самолет.

В него беше Йегер Айнс и двама от рицарите му, облечени в черните си бойни екипи. По бордовете на катера имаше кръв.

Когато видя стоящия върху останките от самолета Алби, Айнс се усмихна.

— Здрасти, Албърт. Не се бой, капитан Усет и осиновената му дъщеря скоро ще бъдат при теб. Видях слабостта му и възнамерявам да я използвам. Междувременно, ти ще дойдеш с нас. Един човек много иска да си поговори с теб.

Малко по-късно, докато първите лъчи на слънцето осветяваха Венеция, „Херкулес“-ът излетя от южния край на Канал Гранде и се издигна в небето, оставяйки след себе си смърт и унищожение и понесъл Алби Калвин в търбуха си.

Джак го гледаше как се отдалечава от най-горния балкон на изоставения хотел в плетеницата на западната част на града.

Лили стоеше до него и също гледаше разтревожено отнасящия Алби самолет.

Зад тях Скай Монстър лежеше със затворени очи на ръждясало старо легло. Лявото му рамо беше бинтовано.

Джак се взираше напрегнато в отдалечаващия се самолет.

— Рицарите на Златната осмица — мрачно каза той. — Ако искаме да спасим Алби, трябва да открием къде е базата им.

— Как ще го направим? — попита Лили.

Джак се обърна към нея.

— Майка ми беше права. Не ни достига информация. Трябва ни помощ. Някой, който познава в детайли царския свят. Трябва ни Йоланте. Да се надяваме, че майка ми и Зоуи са я открили.

СЕЙНТ МАЙКЪЛС МАУНТ КОРНУОЛ, АНГЛИЯ

МАУНТС БЕЙ

КОРНУОЛ, АНГЛИЯ

25 НОЕМВРИ, 09:00

След като пристигнаха във Великобритания от Ню Йорк, Зоуи и Мей бяха взели нощния влак от Лондон, за да стигнат дотук.

Известен като Ландс Енд, Корнуол се намира в самия край на Англия, в отдалечения и югоизточен ъгъл. Районът е дом на няколко исторически места, сред които Сейнт Айвс, Пензанс и, както се оказва, Кралския архив.

3aгадъчното съобщение на Йоланте ги беше довело тук.

Джак се беше досетил.

— „Познавам английските крале и цитирам битки исторически от Маратон до Ватерлоо" — бе казал той на Мей, преди да се разделят. — Това е от мюзикъла на Гилбърт и Съливан „Пиратите от Пензанс“. Йоланте ни насочва към Пензанс и историческия замък там.

— О! Сейнт Майкълс Маунт… — беше отвърнала тя и в гласа и се долови страхопочитание.

Сейнт Майкълс Маунт е един от двата поразителни острова, посветени на архангел Михаил, които са разположени на противоположните страни на Ламанша; намира се непосредствено до брега на Корнуол, докато във Франция човек може да намери близнака му Мон Сен Мишел.

И двата острова са свързани със сушата с пътеки, които се озовават под вода по време на прилив. И на върховете им има впечатляващи средновековни постройки; на френския остров се издига прочута катедрала на множество нива и с много кули, която прилича на нещо, взето от „Властелинът на пръстените“.

От друга страна, Сейнт Майкълс Маунт е далеч по-английски.

На него няма да намерите приказни островърхи кули. Вместо това той носи на гърба си як четвъртит замък, който се издига там от осемстотин години и през повечето време е бил собственост на една и съща аристократична фамилия — Сейнт Обин. Могъщите му стени са светлосиви, почти бели.

Стар, загадъчен и притежаван от фамилия с най-чиста синя кръв, той беше идеален кандидат за мястото, на което да работи Йоланте — Кралския архив.

Зоуи и Мей стояха на брега на Маунтс Бей, загледани в Сейнт Майкълс Маунт.

Водещата до него каменна пътека се извиваше на няколкостотин метра. Островът имаше кей и малко село в ниското, след което приятна гора, която се катереше по стръмните склонове, а над всичко това гордо се издигаше самият замък.

— Страхотно, нали? — каза младият риж мъж, който стоеше до тях. — Най-доброто място, на което да избягаш при зомби апокалипсис, ако искате скромното ми мнение. Много е подходящ за отбрана — отвесни стени и скали, а провлакът се залива по време на прилив, стига, разбира се, зомбитата да не могат да дишат под вода.

— Благодаря, Джулиъс — каза Зоуи. — Винаги знаеш как най-добре да сведеш нещо до зомби апокалипсис.

Джулиъс Адамсън й се усмихна лъчезарно.

Беше ги посрещнал в Гетуик предишната вечер и бе взел нощния влак с тях. Днес беше облякъл суичър с R2-D2 и червена тениска с надпис USCSS NOSTROMO (нито Зоуи, нито Мей схванаха препратката към филма). Братът му близнак Лаклан не беше в състояние да дойде с тях — имаше семейни задължения в Лондон.

Зоуи и Мей пък бяха облечени в по-обикновени за английски туристи дрехи — джинси и спортна блуза "Уест Хам" за Зоуи и широкопола сламена шапка, блуза на цветя и сандали за Мей.

Присламчиха се към шумна група утринни туристи и ги последваха по провлака.

— Островът е бил собственост на Църквата, преди Короната да го отнеме — каза Джулиъс. — Под замъка има зловещи руини на манастир. Той бил обитаван от същите монаси, които държат Мон Сен Мишел от другата страна на Ламанша. Не бих се изненадал, ако и на двата острова има кралски архиви.

— Знаех си, че не сме те взели напразно — каза Зоуи.

— А знаете ли, че преди монасите на върха на острова е имало каменен кръг на езическа религия? — каза Мей. — Друиди, сред които и един загадъчен жрец, известен като Мерлин.

— Това не ми беше известно, мадам Мериуедър — каза Джулиъс. — Какво ще кажете да дойдете с компанията ми в пъба в четвъртък вечерта? Ще ни бъдете полезна.

Стигнаха до острова.

Той се издигаше пред тях, сякаш се рееше в безоблачното утринно небе.

Платиха входната такса и продължиха по виещата се пътека нагоре към замъка.

Бяха по средата на пътя, когато изведнъж от дясната им страна се разнесе трясък на хеликоптер.

Забързаха към една площадка до пътеката и погледнаха надолу към тревистата поляна. Британски военен хеликоптер бе кацнал в основата на отвесните скали, над които се издигаше замъкът.

В подножието на скалите имаше бункер от Втората световна война и за тяхна изненада от него излязоха четири фигури и се насочиха право към хеликоптера — трима мъже и една жена.

Мъжът отпред беше висок и рус, облечен аристократично — с ловно сако от туид и панталони за езда. Вторият беше по-нисък, с черна коса и тънък мустак, с черен костюм със свещеническа якичка. Третият приличаше на тлъст пакистанец с риза на Томи Бахама и няколко златни верижки на врата.

Жената бе по-млада, на около двайсет и пет и много красива, с кестенява коса и бледа кожа. Тя също беше облечена за езда — сако от туид, тесни панталони и ботуши до коленете. Вървеше с високо вирнат нос. Зоуи се зачуди коя ли е.

Тя щракна няколко снимки с мобилния си телефон.

Веднага щом четиримата се качиха в големия хеликоптер, той се откъсна от земята и се отдалечи, набирайки височина.

Зоуи погледна Мей.

— Познаваш ли ги?

— Познавам тримата мъже — каза Мей. — Орландо Комптън-Джоунс, кардинал Рикардо Мендоса и Съни Малик. Не знам коя е жената. Това е много лошо. Изпревариха ни.

Щом хеликоптерът се скри от поглед, тримата „туристи" се спуснаха до бетонния бункер в подножието на скалите и след като се увериха, че никой не ги гледа, се шмугнаха в него.

Вътре беше празно и мухлясало, стените бяха покрити с прахоляк и графити.

— Хубав нюанс — отбеляза Джулиъс, докато оглеждаше графитите. — Определено подчертават впечатлението, че е изоставен.

В дъното на тъмния бункер имаше килия с решетка, заключена с катинар.

Зоуи се справи с ключалката и катинарът падна на земята.

Влязоха в килията и веднага откриха капак на шахта в пода.

Зоуи го отвори… и видя стари каменни стъпала, водещи надолу в мрака.

Тя извади затъкнатия в джинсите си пистолет. Оръжието имаше малко фенерче, закрепено за цевта. Зоуи го включи.

— Какво ще кажете?

Вдигна оръжието и пристъпи първа в мрака.

Стъпалата ги отведоха в дълъг хоризонтален тунел, който навлизаше в планината под замъка.

Стените му бяха от плътен камък, а самият тунел беше широк колкото да мине един човек. Продължаваше право напред и се губеше в мрака — лъчът на фенерчето не достигаше края му.

След още две железни решетки, заключени с по-модерни катинари, които отнеха на Зоуи малко повече време, стигнаха до тясно спирално стълбище, водещо нагоре.

Стълбището свършваше с вход, заграден с най-голямата решетка, която им се беше изпречвала досега.

Някъде от другата страна се разнесе болезнен писък, който ги накара да подскочат.

Те пристъпиха предпазливо към решетката.

Зоуи надникна през нея и ахна:

— Господи…

Джулиъс и Мей застанаха до нея и видяха страховитата гледка.

— Иисусе Христе… — промълви Джулиъс.

— Ох, това вече е смахнато — каза Мей.

През пръчките на решетката се виждаше истинска средновековна тъмница — каменни стени и клетки, вериги и окървавени дръвници, диби и други устройства за изтезания, всички осветени не от горящи факли, а от рязката бяла светлина на флуоресцентни лампи, които правеха гледката още по-страховита, ако това изобщо беше възможно.

И насред всичко това, с оковани ръце и крака за ужасен на вид дървен стол, окървавена и пребита, с клюмнала глава, седеше Йоланте.

Зоуи се взираше с ужас в Йоланте през решетката.

Въпреки сложната им история с Йоланте гледката я разтърси до мозъка на костите.

Някога красивата и самоуверена Йоланте, модерна принцеса със съвършена кожа и бляскава кестенява коса, сега приличаше на жалък човешки отпадък.

Главата и беше обръсната.

Лицето и бе цялото в драскотини и синини. Едното и око беше така подуто, че бе затворено. Устните и бяха сцепени. Засъхнала кръв образуваше дебела коричка по брадичката и.

Но това не беше най-лошото.

Носът й беше най-лошото.

Орландо му беше сложил халка.

Дебела месингова халка като онези, които слагат на биковете. Тя беше продупчила хрущяла, който разделя ноздрите.

С обръснатата глава и голямата халка на носа елегантната някога принцеса приличаше на някакъв смахнат готически пънк рокер. Липсваха й само татуировките.

Някъде изскърцаха ръждиви панти и в тъмницата отекнаха тежки стъпки откъм стълбището директно срещу решетката, при която стоеше Зоуи.

В полезрението й се появи тлъст плешив мъж с изцапана с кръв кожена престилка и застана срещу Йоланте.

В едната си ръка държеше нещо като пистолет.

— Намерих го! — каза той доволно на Йоланте.

Тя не вдигна очи.

Той я зашлеви и здравото й око се отвори, кървясало и с непокорен блясък в него.

— Хайде, хайде — каза дебелакът с престилката. — Аз само изпълнявам заповеди, госпожичке. Обвинявай брат си за това. Той поиска да страдаш. На мен просто ми харесва да причинявам болка. Наречи го служебни облаги. Обичам да чувам женски писъци.

И отново вдигна устройството така, че Йоланте да го види.

— Както казах, намерих го. Пистолета за татуировки. Не съм го използвал от много време. Брат ти ми каза, че иска да си спомняш за предателството си всеки път, когато се погледнеш в огледалото.

Мъжът включи пистолета и той забръмча заплашително.

Йоланте — с подуто лице и бръсната глава се залепи за високата облегалка на дървения стол и задиша тежко. Но нямаше къде да избяга.

Мъчителят и се наведе към нея.

— Стой мирна и няма…

— Не мърдай, задник такъв — каза Зоуи зад него.

Йоланте рязко завъртя глава, когато чу гласа и.

Палачът й също се обърна, вдигнал пистолета за татуировки нагоре. Беше повече изненадан, отколкото стреснат.

Никой от двамата не беше чул как Зоуи отваря решетката и влиза в тъмницата.

— А ти пък коя си? — попита палачът и на лицето му заигра неуверена усмивка.

Бам!

Зоуи го застреля в лицето.

Дебелакът падна на пода с писък, като дращеше окървавеното си лице.

Зоуи го прекрачи и стреля още два пъти в тила му. Тялото му се отпусна неподвижно.

— Никакви разговори с теб, лайняна глава такава — каза тя. — Просто умри.

Йоланте впери поглед в Зоуи. Изглеждаше замаяна, всъщност направо в шок.

Мей и Джулиъс бързо освободиха ръцете и краката й от оковите.

След няколко часа Джак се обади от Венеция.

— Намерихте ли Йоланте?

— Да — отвърна Зоуи, — но е много зле, Джак. Орландо я е измъчвал. Ще е извън строя известно време. Как мина във Венеция?

— Зле. Видяхме цялата плоча в Академията. Смятаме, че Орландо тръгва прекалено прибързано към първия град. А после дойдоха онези Рицари на Златната осмица и хванаха Алби. Йоланте ни трябва да ни каже някои неща, включително и къде е базата им, така че да го спасим. В Лондон ли сте?

— Да.

— Останете там. Идваме при вас.

ШЕСТА ЧАСТ МОМИЧЕТО, НАРЕЧЕНО ЛИЛИ

СТАНФОРДСКИ УНИВЕРСИТЕТ

КАЛИФОРНИЯ, САЩ

ДВА МЕСЕЦА ПО-РАНО

Два месеца преди да бъде отвлечен и принуден да участва в Големите игри, Джак напусна леговището си в Австралийската пустиня, за да посети Лили в Станфорд.

Именно по време на това пътуване се запозна с Дион Десакс.

Дион.

По това време Дион беше излизал няколко пъти с Лили. Разбира се, тогава Лили нямаше абсолютно никаква представа за Четирите царства, както и за факта, че Дион е син и наследник на Хадес, царя на Долния свят.

Колко много можеха да се променят нещата за два месеца.

Освен че едва не се бе оженил за Лили — в абсолютно царска сватба — и я бе заплашвал със садистичен живот след това, Дион беше държал нажежен до червено ръжен на сантиметри oт носа на Алби, а по-късно, по време на хаоса на Големите игри, беше насочил оръжие към безпомощния Джак.

Бесният Дион щеше да дръпне спусъка, но в последния момент се появи Алби и го застреля в тила.

Но преди всичко това, когато в света още имаше някаква логика, пътуването на Джак до Станфорд беше страхотно.

Лили с огромно удоволствие го разведе из кампуса, запозна го с приятелите си и дори го заведе на мач на „Джайънтс" в близкия Сан Франциско.

Но най-вече й харесваше, че може да прекара известно време с него.

Една вечер, докато хапваха в една пицария в Сан Хосе, Лили го попита:

— Татко, какво мислиш за Алби?

— В какъв смисъл? — попита заинтригуваният и малко изненадан Джак. Това стана горе-долу по времето, когато Лили го бе запознала с Дион и го беше обявила за „приятел“.

— Като… ами… повече от приятел?

Джак се усмихна. Нямаше представа, че Лили би си помислила за Алби по този начин, и това му хареса. Освен това не знаеше, че Дион има конкуренция, и това вече наистина му хареса.

— Хлапе, много родители си казват тежката дума с кого да излизат децата им, но за мен това си е изцяло твоя работа. Ще кажа само едно — излизай с мъж, не с момче.

— Но какво прави от момчето мъж? — попита Лили.

— Загубата на невинност — просто и твърдо отвърна Джак. — Моментът, когато откриваш, че светът невинаги е твой приятел, че лоши неща се случват на добри хора, че хората умират. Познавам Алби, откакто беше на дванайсет. Неговият баща не го подкрепяше, макар че беше смотан слабак, но въпреки това Алби продължи с ученето си и сега е един от най-умните хора, които познавам. Светът не беше негов приятел, но той продължи да държи на своето. Алби е чудесен млад мъж.

„Освен това е верен докрай и би се изпречил пред автобус заради теб, мила“ — помисли си още Джак, но не го каза. Тя сама трябваше да го разбере.

След няколко дни Алби също дойде от Ел Ей да погостува на Джак и Лили. Веднъж тримата вечеряха в един изтънчен мексикански ресторант — „Сиксто Кантина“. Разговаряха за много неща — за заниманията на Лили с езици в Станфорд, за проучванията на Алби по история в Университета на Южна Калифорния и по астрофизика в Калтек, за предишните им мисии и за променящия се свят.

Лили се оплака от една тема, по която работеше — по лингвистика на коренните жители на Южна Америка. Изобщо не й харесваше, но трябваше да я направи, защото след като я приключеше, щеше да покрие изискванията за дипломирането си.

Джак се усмихна.

— Я стига. Нали знаеш какво повтарям винаги. Не си минал целия път, за да стигнеш само дотук. Трябва да завършиш, при това с отличие. На света не му пука за незавършили студенти.

Поговориха и за пътуването на Алби до Европа по време на лятната му ваканция.

То беше класическо пътуване на инициацията. Сам с раница на гърба и Юрейл карта, Алби бе посетил всички класически музеи на Флоренция, Рим и Париж, както и някои по-различни места, които беше намерил за интригуващи — планината Юнгфрау в Швейцария с нейните издълбани недра и могъщата скала на Гибралтар, извисяваща се в южния край на Иберийския полуостров.

По време на дългите си пътувания с влака бе прочел и куп книги от онези, които чете всеки студент, от Керуак до Селинджър, но също и някои по-езотерични за митични герои като „Беовулф“ и „Героят с хилядата лица“ на Джоузеф Камбъл. Те го бяха накарали да се замисли.

— Джак — каза Алби, — защо правиш това, което правиш?

— Какво искаш да кажеш?

— Да се застъпваш. Да бъдеш герой. Да спасяваш света. Хората не знаят кой си. Нямат представа какво си направил за тях, какво си жертвал — приятели и близки хора като Магьосника например.

Междувременно бяха останали почти сами в ресторанта.

Джак погледна Алби и Лили и се усмихна тъжно.

Те вече не бяха двете буйни хлапета, лудуващи в прахта около фермата му.

Лили беше висока, красива и умна. А Алби, навремето дребен и очилат, с кохлеарен имплант^[2], очила с дебели стъкла и леко заекващ, сега бе як и строен, с контактни лещи вместо лупите. Говорът му все още беше леко неясен, което според Джак само подчертаваше характера му.

И двамата бяха пораснали наистина много.

Време беше.

— Лили, Алби, има нещо, което искам от двама ви.

Това привлече вниманието им.

— Нещо, което искам от всеки, който е участвал с мен в предишните ми мисии. Вие бяхте твърде млади за тях, но сега мисля, че сте достатъчно пораснали.

Лили и Алби не казаха нищо.

— От всеки член на екипа ми, от Магьосника до Зоуи и от Мечо Пух до Стреч исках да напишат имейл и да ми го изпратят. Специален имейл, който да бъде прочетен след смъртта им, ако загинат по време на мисия.

Лили и Алби продължаваха да мълчат.

— Смъртта идва внезапно — каза Джак. — Никой не знае кога ще го споходи. А когато настъпва в хаоса на мисия, няма възможност за сбогуване. На първата ни мисия, докато търсихме Седемте чудеса на древния свят, изгубихме Дорис и Ноди, които бяха чудесни хора. Когато това се случи, осъзнах, че трябва да можем да се сбогуваме. Имейлите правят точно това. Наричам ги Послания от другата страна.

Той сведе за момент глава и прехапа тъжно устна.

— Пазя копия от имейлите на всички в специална папка на телефона си, както и разпечатки в заключено чекмедже у дома. Нe ги чета, когато ги получавам, така че не знам какво пише в тях. Просто ги отбелязвам за отваряне, когато дойде времето. Понякога някой от екипа идва и ми казва, че е написал ново писмо или иска да промени нещо в старото, и аз го сменям. Понякога пращам копия на някои членове на екипа, между които има връзки, по-силни от връзката им с мен. Например Джулиъс и Лаклан имат копия на имейлите на другия. Мечо Пух и Стреч. Зоуи и аз.

Извади телефона си, чукна няколко пъти и го даде на Лили и Алби.

— Ето пример за такова писмо.

Двамата се наведоха и прочетоха имейла на екрана:

По бузата на Лили се търкулна сълза.

Алби преглътна.

— Не знам дали ще има други мисии, но ако е така и ако искате да участвате в тях с мен, трябва да ми напишете имейл, просто за всеки случай — каза Джак. — И като се има предвид специалното ви приятелство, съветвам ви да си пишете и един на друг. На въпроса ти, Алби, герой е онзи, който застава до приятелите си в момент на нужда. Това е. Няма нищо друго. И именно затова го правя. Не спасявам света за слава или власт. Нямам нито едното, нито другото и не ми пука за тях. Всъщност ми харесва, че светът не знае името ми. Просто правя всичко заради хората, които обичам.

Лили и Алби изпратиха имейлите си на Джак няколко дни по-късно.

Джак ги записа, без да ги чете.

При същото гостуване в Сан Франциско, след като Лили отиде с неохота на вечерни лекции по южноамериканска лингвистика, Джак вечеря сам с Алби.

— Джак — каза Алби и се размърда неспокойно на стола си, — мога ли да те попитам нещо?

— Разбира се.

— Мислиш ли… — Алби се поколеба. — Мислиш ли, че ако я поканя, Лили… нали се сещаш… ще излезе на среща с мен?

Джак отново се усмихна наум.

— Мисля, че ще разбереш, ако го направиш — отвърна той.

Алби наведе неуверено глава.

— Но все пак — добави Джак, — според мен шансовете ти да приеме са по-добри от средните.

Имаше още една причина Джак да посети западния бряг на Съединените щати.

Искаше да се види с добрия си приятел професор Дейвид Блек, именития океанограф и търсач на корабокрушения. Блок, известен като Никой, работеше в една морска лаборатория недалеч от пристанището на Сан Франциско.

Един ден Джак, Лили и Алби отидоха в лабораторията на Никой да видят апаратите му за дълбоководно спускане.

Мястото беше наистина страхотно. Никой — с вечните си джапанки, с окъсани шорти и парцалива тениска — ги разведе из лабораторията.

Едно от нещата, върху които работеше, беше модифицирана подводница, която можеше да се използва като кораб-майка за по-малки подводници. За целта Никой беше купил стара подводница от Военноморския флот на Норвегия, за която бе платил със собствени средства.

Освен това той даде на Джак специална черна кутия за неговия айфон.

— Вземи, мисля, че ще ти хареса. Последна технология на флота — каза Никой. — Олекотена кутия от въглеродни влакна. Почти неунищожима и херметична до дълбочина сто и двайсет метра. Обожавам ги. Мога да проверявам снимки и други материали, докато се гмуркам при потънал кораб.

Джак разгледа кутията и я показа на Лили.

— Какво ще кажеш?

Тя сбърчи нос.

— Много е голяма. Няма начин да се побере в задния джоб на тесните ми джинси.

— За мой късмет не нося тесни джинси — каза Джак и пъхна айфона си в кутията. — Мисля, че е чудесна. Благодаря, Никой.

Двамата стари приятели се ухилиха.

Лили само поклати глава.

— Купил е подводница със собствени средства? — каза Алби, когато излязоха от лабораторията. — Как е успял?

— Не можеш да познаеш по външния му вид, но Никой е страшно богат благодарение на съкровищата, които е намерил в потънали галеони по целия свят — отвърна Джак. — Започна като инженер подводничар във флота. Сега има къщи и кораби по целия свят, включително тук, на Сардиния и на Барбадос.

Либи се намръщи.

— И още нещо ми е чудно. Никой е загорял, в добра форма и изглежда добре. На петдесет и седем, скромен, самотен и богат. Умен, забавен и жените направо се топят пред него. Служил е във флота, a cегa е океанограф на световно ниво. Предвид всички тези постижения, би ли ми казал защо прякорът му е Никой?

Джак се усмихна многозначително.

— Защото никой не е съвършен.

Никой беше и нещо като сурогатен чичо на Лили, докато тя учеше в Станфорд.

В отсъствието на Джак той винаги с радост се отбиваше да побъбри с нея или да я посъветва за нещо.

Веднъж се срещнаха в един бар недалеч oт Станфорд. Тъй като беше уикенд с голям футболен мач между Станфорд и Университета на Алабама, барът беше претъпкан с буйни хлапета с екипите на отбора си. Като горд възпитаник на Станфорд Никой също дойде от града, за да се види с Лили и да гледа срещата.

Лили се възползва от възможността да го попита за мнението му за нещо.

— Смятам да запиша втора специалност — каза тя. — Езикознанието е забавно, но ми е някак лесно. Чудя се дали да не изкарам предварителни курсове по медицина през лятото. Какво мислиш? Не прекалявам ли?

— Медицински курсове? — Никой се усмихна широко. — По дяволите, мисля, че е страхотно. От теб би се получил чудесен лекар.

Лили наведе срамежливо глава.

— Да, но честно, наистина ли мислиш, че мога да го направя? Има много физика и химия, а не си падам особено по тях.

— Виж — каза Никой и изведнъж стана сериозен. — Никога не казвай това. Всеки може да научи всичко. Някои просто се нуждаят от повече време в сравнение с другите. Освен това имаш нещо повече от физиката и химията, което ще те направи страхотен лекар.

— Какво?

— Сърцето ти.

— Сърцето ми ли?

— Лили — каза Никой, — татко ти те обича повече от самия живот. И страшно се гордее с теб. Но знаеш ли с какво се гордее най-много?

— С какво?

— Вярно, имаш дарбата да четеш онзи древен език и тъй нататък. Но това не е единственото у Лили Уест. Изобщо даже. Джак веднъж ми каза, че в теб има нещо, нещо сладко и нежно, което никога не иска да види как угасва. Така де, виж се само — говориш, че искаш да ставаш доктор и да помагаш на хората. Сигурен съм, че много ще се зарадва да го чуе.

Лили погледна към другите студенти в бара, които пиеха, викаха и си прекарваха чудесно.

— Той ме е направил такава — каза тя. — Когато бях малка, може би на седем, и живеех в Кения, едно момиче, Кими, имаше парти за рождения си ден. Живееше в една от съседните ферми. Покани ме, но аз казах на татко, че не искам да ходя, защото Кими нямаше приятели. Не исках да ходя на рождения ден на дете, с което не дружи никой.

Никой я изчака да продължи.

— Никога няма да забравя какво ми каза той. Беше много строг. „И точно затова ще отидеш, млада госпожице. Как според теб ще се почувства Кими, ако никой не отиде на партито й? Може би това е нейният начин да се опита да се сприятелите“. Така че отидох и когато видях как на лицето на Кими цъфна огромна усмивка, разбрах. Татко ме научи да ме е грижа за чувствата на другите.

— Татко ти е проницателен тип — каза Никой. — Знаеш ли какво? Той има усмивка, запазена единствено за теб. Сигурно не я забелязваш, но всички останали я виждаме. Онази специална усмивка, която бащите имат за дъщерите си…

— Ей, дядка! — Някой перна грубо Никой по тила, от което той си разля питието.

Лили и Никой се обърнаха стреснато.

Над тях се извисяваше абсолютен великан в екип на отбора на Алабама. Личеше си, че е футболист. Поне сто и двайсет килограма, бръсната глава, жестоки очи.

Срита стола на Никой и продължи:

— Остави младите мацки на младите пичове като нас, а?

Група фенове се разкискаха зад него.

— Браво, Травис — обади се някой.

— Само така — съгласи се друг.

Никой се изправи. Бавно. И каза:

— Момченце. Наистина ли искаш да играем грубо?

Футболистът се извисяваше цяла глава над него, трийсет години по-млад и четирийсет кила по-тежък.

— Начукай си го, дядка — каза той, като на всяка дума смушкваше с пръст Никой в гърдите.

При последното смушкване Никой направи нещо много бързо и изведнъж огромният футболист се озова на колене, с притисната в мокрия от бира под глава и с вдигната и извита дясна ръка. Никой държеше здраво китката му с едната си ръка, а с крак натискаше главата му в пода.

— Oyyy! — изрева младокът. — Мамка му! Пусни ме! Оууу!

Никой не помръдна.

— Младежо — каза спокойно. — Току-що прекъсна много приятната ми вечеря с дъщерятa на мой добър приятел. Ще се извиниш ли?

— Из-з-звинявай… — изкряка футболистът.

— Дадох ти шанс да се махнеш — каза Никой. — Но ти не го направи.

Футболистът изпъшка oт болка.

— Голямо момче като теб има много сила — каза Никой. — Но с голямата сила върви и голяма отговорност тя да се използва мъдро, а не егоистично. Така ли е?

Футболистът изпъшка утвърдително.

— Как се казваш?

— Травис. Травис Джонсън.

— Ще играеш ли утре, Травис? — попитa Никой.

Едрият футболист закима енергично.

— Не, няма — каза Никой и рязко изви китката му, колкото да разтегне сухожилието. — Когато аз играех футбол в колежа, ни учеха да се държим учтиво с всички. Бъди по-учтив в бъдеще, Травис.

И след това, пред шокираните погледи на Травис Джонсън и приятелите му, Никой спокойно изведе Лили от внезапно притихналия бар.