Трите тайни града

ИМЕНИЕТО НА СФИНКСА И ДРЕВНИЯТ ФАР

СЕВЕРНИЯТ БРЯГ НА МАРОКО

СРЕДИЗЕМНО МОРЕ

1 ДЕКЕМВРИ, 07:00

В деня на ритуала Лили се събуди в построено на множество нива имение, от което се разкриваше зашеметяваща и уникална гледка.

Имението принадлежеше на Сфинкса и беше разположено на върха на висока скала на мароканския бряг, гледаща на север и запад.

Гледката беше уникална, защото обхващаше два континента — Африка и Европа.

Луксозното имение на Сфинкса беше разположено — преди много време — по такъв начин, че да гледа към протока Гибралтар, портата на Средиземно море, където Европа и Африка бяха разделени само от шестнайсет километра вода.

Имението имаше площадка за хеликоптери, къса писта, гараж за шест коли и малко пристанище, приютяващо четирийсетметровата яхта на Сфинкса.

Отдалеченото имение имаше още една характерна черта, която си заслужава да се спомене — недалеч от надвисналата над морето скала се издигаше поразителна кула от сив камък, висока цели сто метра.

За непосветените тя приличаше на естествено скално образувание, но познаващите царския свят моментално биха я разпознали като древна постройка, изградена от веществото, известно като течен камък.

Извисяващият се скален пръст беше оформен като морски фар с фарово помещение на върха. В него нощем се въртеше модерен електрически прожектор, който държеше корабите — и любопитните — далеч от брега.

По обед Сфинкса поръча да доведат Лили в главния салон на имението.

Тя се загледа навън — отляво беше Мароко, върхът на Африка; отдясно се виждаше Испания, южният край на Европа.

Могъщата Гибралтарска скала се виждаше от другата страна на пролива, макар че беше на шестнайсет километра оттук. Мъгливите и очертания се издигаха на хоризонта като гигантски слънчев часовник, висок половин километър.

— Вече почти пет хиляди години този пролив е едно от най-стратегическите места на света — каза Сфинкса, който бе застанал до Лили и също се наслаждаваше на гледката. — Едва с появата на въздухоплаването и военната авиация значението му намаля.

Лили не каза нищо.

— Днес го наричаме Гибралтарски проток, но е бил известен под много имена. Големият бент на древните. Портата на Атлас. Атлантида.

Лили наклони глава настрани, когато чу думата.

Най-прочутият изгубен град от всички.

— Хората имат погрешна представа за Атлантида — добави Сфинкса. — Тя не е била островен град, както пише Платон, управлявана от горд и арогантен народ, унищожен при катастрофално наводнение поради високомерието си. Атлантида е била общество на горди и арогантни хора, грижещи се за най-големия бент, строен някога. Всъщност не един бент, а цели пет, серия каскадни стени, които препречвали пролива и удържали Атлантическия океан. Любопитно е да се отбележи, че през двайсетте години на миналия век един германски учен, Херман Сьоргел, предложил да се построи преграда през Гибралтар и да се пресуши Средиземно море, за да се освободят повече земи. Неговите пет поредни бента били изненадващо подобни на тези на Атлантида. Имам проектна скица на бентовете на Сьоргел.

Сфинкса поведе Лили към рисунка, висяща в рамка на стената на салона.

Лили погледна изображението.

На него имаше пет бента, препречващи пролива като язовирни стени. В долния десен ъгъл видя Гибралтарската скала с масивната й основа, която вече не беше под вода.

Идеята на германския архитект беше проект с умопомрачаващи мащаби. Ако атлантските бентове бяха представлявали нещо подобно…

— Ако погледнеш карта на морското дъно тук, можеш да видиш очертанията на петте бента на Атлантида — каза Сфинкса. — Гигантски водопади са падали от преливниците върху сухото корито на Средиземноморската долина. Но после настъпил ден, когато два бента се пропукали и океанът нахлул през тях, наводнил долината и създал двата мита за края на Атлантида и за Великия потоп, които могат да се открият във всяка голяма религия на света.

— Кога точно е станало това? — попита Лили. — В митовете се говори, че атлантите са владеели Египет и Атина.

Сфинкса сви рамене.

— Според най-добритe преценки преди около дванайсет хиляди години. Пpoбите от камъка отнасят събитието горе-долу към времето на създаването на Сфинкса в Гиза през 10 000 година преди новата ера.

Лили се обърна към него.

— Разбрах, че вие сте пазителят на града Атлас. Това не означава ли, че би трябвало да живеете в стражевата му кула?

— Означава.

Лили отново се огледа. Погледът и се спря върху каменния фар отвън.

— Това ли е стражевата кула? — попита тя. — Нима това имение е входът към Атлантида?

Сфинкса се усмихна и светлите му очи блеснаха.

— Мило момиче, това имение и фарът са, както се казва, само върхът на айсберга.

Както може да се очаква oт богат и аристократичен човек като Сфинкса, неговият дом беше едновременно луксозен и в същото време подценен.

Подовете му бяха от италиански мрамор, обзавеждането от Париж, а на произведенията на изкуството по стените би завидял всеки музей — творби на Рембранд, Пикасо, оригинални скици на Микеланджело и множество древни артефакти, сред които великолепен висок четири и половина метра варовиков сфинкс, който сякаш бе реплика на Сфинкса в Гиза.

На един широк мраморен пиедестал имаше четири макета от сив камък.

Три от тях бяха поставени един до друг.

Първият приличаше на фуния; вторият наподобяваше конус в подножието на четвъртита планина, а третият имаше формата на пясъчен часовник. И трите имаха множество дребни детайли — бяха покрити с мънички стълбища и високи мостове.

Лили си спомни символите, които бе виждала и които представяха трите тайни града:

Тези модели бяха техни триизмерни изображения.

— Трите града — каза тя.

— Да — потвърди Сфинкса. — Туле, Ра и Атлас.

Четвъртият макет беше различен.

Той бе много по-голям — близо четири пъти — от макетите на трите тайни града.

Представляваше рязко очертана триъгълна скала. Приличаше на правоъгълен триъгълник с една наклонена и една отвесна страна. По отвесната страна имаше ниша, образуваща лека вдлъбнатина.

— Какво е това? — попита Лили.

— Олтарът на космоса — отвърна Сфинкса. — Подобно на планинския дворец на Хадес в Долния свят, цялата планина има специални свойства. Това е една от петте железни планини.

— Трябва да е огромна… — рече Лили. — Защо не съм я виждала досега?

Сфинкса й се усмихна многозначително.

— Виждала си я. Крие се пред очите на всички.

И кимна навън… към Гибралтарската скала от другата страна на пролива.

Лили погледна макета, после Скалата — бяха идентични.

— Гибралтарската скала е Олтарът на космоса… — прошепна тя.

— Точно така.

Сфинкса и Лили седнаха да обядват на широката тераса.

Беше приятен северноафрикански следобед, топъл и сух. Лили си помисли, че при всеки друг случай това би бил момент, сякаш взет от пощенска картичка.

Но фактът, че Сфинкса я беше довел тук против волята и, правеше всичко напълно различно.

Мълчалив иконом се грижеше за всичките им нужди — храна, чаша испанско вино за хиляда долара за Сфинкса, вода за Лили.

Докато се хранеха, Сфинкса от време на време поглеждаше поставения до него лаптоп.

После каза тихо:

— Знаеш ли, познавах баща ти.

Лили сбърчи объркано чело. Доколкото знаеше, пътищата на Джак и Сфинкса никога не се бяха пресичали.

— Откъде?

— Съжалявам, трябваше да съм по-конкретен — каза Сфинкса. — Имах предвид истинския ти баща. Биологичния. Предишния Оракул от Сива. Бях с него в деня на раждането ти, на двайсети март деветдесет и шеста година.

Денят на раждането й.

Лили беше чувала за него много пъти като малка.

Отвлечена от фанатични католически свещеници, водени oт oтeц Франсиско дел Пиеро, майка и — сладка мила неомъжена жена на име Малена била отведена при свещен вулкан в Уганда.

Там, в свещена зала, обкръжена от лава, на светлината на обеден лъч и под ритъма на барабани, заобиколена от свещеници с маски и въоръжени парашутисти, Малена родила брата й близнак Александър и починала при раждането.

На свещениците изобщо не им пукало за нея. Те моментално напуснали залата с плячката си — Александър, новия Оракул.

Минути по-късно Джак Уест-младши и приятелят му Магьосника влезли в залата. Джак плакал за Малена — бил й обещал да я пази и се провалил.

И тогава, когато се отпуснал до нея и докоснал корема й, усетил ритане.

Така била родена Лили — необичайно, чрез импровизирано цезарово сечение, извършено от Магьосника и Джак, извадена от мъртвото тяло на майка си — нещо, останало неизвестно за похитителите на брат й.

Лили беше виждала снимки на майка си от по-щастливи времена. Млада и красива, с мили невинни очи.

Но Лили никога не бе познавала баща си.

Според всички разкази той не бил нито мил, нито невинен.

Баща и бил разглезен сприхав пияница. Положението му като Оракул го превърнало в същински задник.

Умрял два месеца след раждането на Лили при нещо, описано й като "пиянски инцидент".

— Странно е как животите се пресичат — каза Сфинкса. — Джак Уест беше с майка ти в деня на твоето раждане, а аз с баща ти. Напивахме се в едно казино в Монако с проститутки за две хиляди долара на час в скутовете ни.

Лили прехапа устна. Не й харесваше да е тук, но любопитството й взе връх.

— Казвали са ми, че е умрял малко след раждането ми при „пиянски инцидент“. Наистина ли е станало така?

— Да, беше пиянско сбиване — отвърна Сфинкса. — В един долнопробен бар край Уембли след финалите за купата. Баща ти беше пиян и облечен в екипа на погрешния отбор. Отправи неприлично предложение на чужда жена и мъжът й, огромен плешив металург, възрази. Майлоу го нарече невеж селяк и онзи го фрасна с чело в лицето. Уби го с един-единствен удар.

Сфинкса извърна поглед.

— Но това всъщност не е правилно, нали? Дарбата му го уби.

Лили запази мълчание, за да го накара да продължи.

— Човек се нуждае от цел в живота си. Името на баща ти беше Майлоу Омари. Майлоу означава благодат, милост, а Омари е египетска дума за благородник. Милостта обаче не беше силната му страна. Подобно на теб, той беше роден със способността да чете мистериозното Слово на Тот. Това му осигури висок статут в света на Четирите царства. Той беше приветстван в дворци, вдигаха тостове в негова чест на вечери. Скуката го насочи към хазарта, бардаците и алкохола, а алкохолът го направи избухлив. Биеше жени, особено проститутките, за които си плащаше. На няколко пъти ми се е налагало да се намесвам и да го спирам.

— Обичаше ли майка ми? — бързо попита Лили.

— Не — твърдо рече Сфинкса. — Изобщо. Тя беше просто средство за постигането на целта.

— Не разбирам.

— Майлоу не проявяваше никакъв интерес към деца, докато не откри другата цел на Оракула — обясни Сфинкса. — Казах му, че това… събитие… може изобщо да не се случи, докато е жив, но той оставаше непреклонен. И така набързо съблазни Малена, мила впечатлителна слугиня от домакинството му, и тя забременя. Единствената му цел беше да създаде нов Оракул, който да заеме мястото му пред Олтара на космоса, ако това се наложи.

По гърба на Лили полазиха тръпки.

— Каква е тази друга цел на Оракула? — предпазливо попита тя.

— Това — усмихна се Сфинкса — е информация само за царете, а ти не си от тях.

Сфинкса сви рамене.

— Осиновителят ти пък е пълна противоположност на биологичния ти баща. Капитан Уест е изключително впечатляващ човек. Воин, предсказан в пророчество и победител на Големите игри…

— Освен това е много добър на скрабъл и обича животните — каза Лили. — Но музикалните му вкусове са ужасни.

Сфинкса се опомни.

— Той те отгледа и ти го обичаш.

— Защото е най-добрият татко на света. И си има тениска, с която да го докаже.

— Той вече промени историята — каза Сфинкса. — Макар че ще се поправя, за да бъда напълно точен — Големите игри бяха спечелени не от баща ти, а от моя братовчед цар Орландо.

— Но татко ми свърши цялата работа.

— Да, но Орландо като негов покровител трябваше да получи наградата на победителя. И като го лиши от нея, баща ти създаде уникална ситуация и сега светът може да бъде завладян от всеки, който го пожелае.

Сфинкса замълча за момент, после каза тихо:

— Моят баща не беше толкова впечатляващ.

Лили го зачака да продължи.

— Както може би знаеш, Орландо ми е братовчед — каза Сфинкса. — Бащите ни бяха братя. Всъщност моят баща беше по-големият от двамата.

Сфинкса отново замълча, за да й даде време да смели чутото.

Лили разбра моментално.

— Но това означава…

— Точно така — каза Сфинкса. — Моят баща трябваше да е Царят на Земята. Но той беше плах, притеснителен човек, който се стряскаше от всичко и бе окаяно нерешителен. След смъртта на Хищника, който нямаше деца, баща ми беше следващият, който трябваше да седне на трона. Но той се плашеше от отговорностите на това да си цар и беше убеден да абдикира. В сенчестия свят на царете абдикацията е тотална, тя затрива цялото ти потомство. Аз бях изваден от списъка на наследниците и бащата на Орландо стана Цар на Земята. Той умря от инфаркт месец по-късно и Орландо го наследи като негов син. Малко след това беше уредено да заема този пocт — този отвратителен пост на края на света, на върха на Африка, да наглеждам един мъртъв град и стражевата му кула, да наблюдавам машинациите на царския свят отстрани, да чувам за събития като Големите игри, но без да присъствам на тях.

Сфинкса обърна невиждащи очи към великолепната гледка, но всъщност се взираше в спомените си.

После примигна.

И отново погледна Лили с убийствените си сиви очи.

— Харесва ми да си мисля, че имам специален вид търпение, несантиментално търпение, което най-сетне, благодарение на втория ти баща капитан Уест, ще бъде възнаградено. Защото като лиши Орландо от наградата му, баща ти отвори вратите за някой с по-висше познание, а не кръв. Не се заблуждавай, Орландо е жесток и умен едновременно и е много опасен. Но той не е и наполовина по-жесток oт мен и няма и една десета от моите познания за древния свят. Всички сме продукти на родителите си — тъжно добави Сфинкса. — Твоят незрял биологичен баща ти даде живот, за да спаси собствения си. Моят плах баща се отказа от короната си и така ме обрече на изгнанически живот в служба на по-нисши хора. А твоят осиновител Джак Уест-младши благодарение на онова, което изглежда като добро намерение и благородна постъпка, може би промени хода на историята.

Докато Лили се опитваше да осъзнае думите му, Сфинкса продължи:

— Докато живеех в изгнание тук, посветих времето си на учене. На четене, на събиране, на проучване и разбиране на всичко, до което мога да се добера за събитието Омега, за край на всички неща.

Докато Сфинкса говореше, Лили го наблюдаваше внимателно и преценяващо.

Виждаше блестящ и същевременно обезсърчен човек, лишен от рожденото си право и пратен на края на света.

Сфинкса кимна към една скица на стената — на планета и нейната луна.

— Вземи например тази скица, нарисувана от самия сър Исак Нютон. Той включил само половината от нея в шедьовъра си „Принципи", при това обърната наопаки. Било прекалено опасно да я разкрива цялата. На света има може би само трима души, които са виждали цялата картина и разбират ужасното и значение.

Сфинкса пристъпи до поставения в рамка лист, на който имаше написана на ръка математическа формула:

— Това уравнение познато ли ти е?

— Разбира се. Уравнението на Фридман — каза Лили. — Математическият модел на разширяващата се вселена.

Сфинкса се изненада.

— Я виж ти. Наистина си нещо повече от красиво лице.

Той отново се загледа във формулата.

— Това наистина е прочутото уравнение на Александър Фридман, написано от собствената му ръка. Намирам го за прекрасно, елегантно в краткостта му. Но тази версия на формулата върви с анотация на самия Алберт Айнщайн — малката добавка долу: к > 0.

Лили видя малката добавка в долния десен ъгъл на листа.

— Добавката на Айнщайн е буквално потресаваща — каза Сфинкса. — Тя е невероятно важна, защото когато к е по-голяма от нула, гравитацията ще спре разширяването на вселената и тя накрая ще се свие отново в един катастрофален момент — Голямото смачкване, както го наричат някои. Пълната сингуларност.

— Събитието Омега — тихо каза Лили.

— Да.

— Имам въпрос — неочаквано каза тя.

— Да?

— Папирусът Зевс съдържаше стих за Изпитанието на градовете. Там се говори за няма океани, няма облаци…

— … няма реки, няма и дъжд. Светът е пустош от страдание и болка — довърши вместо нея Сфинкса. — Известно ми е.

— Знаете ли какво означава това? — попита Лили. — За някакво наказание за провал в изпитанието ли става дума?

— О, Лили, наказание дори не започва да описва онова, за което предупреждава стихът.

ВЪВ ВЪЗДУХА

НАД СРЕДИЗЕМНО МОРЕ

1 ДЕКЕМВРИ

Самолетът на Алойзиъс Найт се носеше над Средиземно море, отдалечавайки се от Санторини.

Руфъс управляваше, а Джак и Алойзиъс бяха отзад, наведени над карта на света.

Пред тях беше снимката на бележката на Дрейк с координатите, показващи местоположението на Трите тайни града:

Джак взе мек молив и отбеляза на картата трите места, посочени от координатите на Дрейк:

Спря и се замисли.

Мечо Пух, Стреч и Скай Монстър пътуваха към Туле.

Мей, Йоланте и Никой се намираха съвсем близо до Ра.

А Зоуи, Алби и Хадес бяха в Рим и се мъчеха да разберат местоположението на Олтара на космоса и характера на церемонията, която трябва да се изпълни там.

Отиването в Атлас и зареждането на Боздугана беше негова работа.

Джак се взираше в картата и хапеше устна, докато преценяваше местоположението на градовете.

— Исландия, Венецуела и Гибралтарският проток… — каза на глас той.

— За какво мислиш? — попита Алойзиъс.

— За наказанието.

— Наказание ли?

— Открихме стих за него. — Джак зареди копието на папируса Зевс и посочи одата:

— Последните два стиха — каза Джак. — Светът е пустош от страдание и болка. Зоуи и приятелят ми Никой са открили същите думи изсечени в запечатана врата в Марианската падина. Но аз все още не мога да разбера какво означават.

Алойзиъс сви рамене.

— Е, доведи цялата поема към логичния и край. „Няма океани“ означава липса на водни пари, което пък означава липса на облаци. „Няма реки“ означава липса на прясна вода. А липсата на прясна вода означава липса на живот на Земята — за растенията, за животите и за хората. И бих казал, че да видиш как всяко създание на планетата умира от жажда определено може да се опише като „страдание и болка“.

Джак се взираше в нищото.

После се обърна към Алойзиъс.

— Кажи го пак.

— Да видиш как всяко създание на планетата умира от жажда…

— Не, първата част. Няма океани означава…

— „Няма океани“ означава липса на водни пари, което пък означава липса на облаци — повтори Алойзиъс. — Слънцето загрява океаните, парите им се издигат в небето и образуват облаци.

Джак отново се загледа в картата. В ума му се оформяше смътна, но ужасяваща мисъл.

— Когато бях затворен в Ереб в онази вана, Яго ми каза нещо. Каза, че Ереб е една от шестте мини на света, в която се добива сивият прах, който е основен компонент на течния камък. Долният свят бил друго такова място. Каза, че химически често бъркат сивия прах с вулканични почви като пикритния базалт. Зад онази врата в Марианската падина Никой и Зоуи открили огромен депозит на нещо като пикритен базалт. Депозит с формата на гигантски куб с десетки други фалшиви врати…

Джак добави на картата местоположенията на Ереб, Хадес и Марианската падина:

Загледа се в картата — в разположението на шестте точки по трите големи океана — Атлантическия, Индийския и Тихия — и ужасната мисъл в главата му се изясни.

— Шест огромни депозита на сив прах… — каза той. — Разпределени по планетата. Само няколко прашинки от въпросния прах превърнаха ваната ми в Ереб в камък.

— А две топчета превърнаха цялата камера в Санторини в скала — добави Алойзиъс.

Джак впери поглед в него.

— И какво ще стане, ако шестте огромни депозита попаднат в световните океани?

— Ще превърнат големи части от тях в камък — отвърна Алойзиъс.

— Океаните ще пресъхнат. И както ти каза, няма океани означава липса на водни пари, което пък означава липса на облаци и в крайна сметка на прясна вода. Господи! Това ще е наказанието на света при провал в изпитанието. Океаните ще станат на камък и всички ще умрем в болка.

Джак добави няколко разширяващи се линии към картата и глобалното наказание стана съвсем ясно:

Двамата с Алойзиъс се спогледаха разтревожено.

— Трябва да стигнем до Атлас и да завършим изпитанието — каза Джак. — Иначе целият свят ще се превърне в безжизнен камък и всичко живо ще умре.

СТРАЖЕВАТА КУЛА НА АТЛАС

ГИБРАЛТАРСКИ ПРОТОК

(ОТ СТРАНАТА НА МАРОКО)

Почти по същото време, когато Джак се досети какво предстои, Сфинкса завърши с разказа си за наказанието, което ще сполети Земята, ако Изпитанието на Трите града не бъде завършено.

Приключи обяснението си, като пусна две зрънца сиво-черен прах в чашата вода на Лили.

Водата стана черна, след което се сгъсти в противна смес, после с пукане се втвърди и изведнъж чашата се оказа пълна със сух тъмносив камък.

Дълго време Лили не каза нищо.

— И това ще се случи в планетарен мащаб? — попита накрая тя.

— Да.

— Мъртва суха планета…

— Не бива да се отчайваме прекалено. Сигурен съм, че Изпитанието на боговете може да бъде преминато и че всичко ще е наред.

Сфинкса погледна компютъра и натисна копчето на интеркома до него.

— Да, сър? — чу се глас.

— Дион Десакс пътува ли към Олтара?

— Да, сър. Изпратихме самолет за него малко след като се обади от Неапол.

— Дион? — повтори ужасено Лили.

— Изпрати покани на останалите царе — каза Сфинкса.

— Да, сър.

— А какво е положението със самолета на капитан Уест?

Лили наостри уши.

— Продължава да лети насам, сър. На петдесет километра от нас е. Следим го.

— Благодаря.

Сфинкса рязко стана.

Влезе вътре и отиде до копието на Големия сфинкс. За момент сякаш се беше оттеглил в собствените си мисли.

Загледа се във високата четири и половина метра варовикова статуя. Тя се извисяваше пред него — прочутият полегнал лъв с лице на човек, взираш се с немигащи очи.

— Адашът ми — каза Сфинкса, обръщайки се към Лили. — Още от малък го харесвах. Винаги съм бил обсебен от него. Най-загадъчната статуя на света. От хиляди години озадачава хората. Защо е там? Какво е предназначението й? Пирамидите в Гиза са три, а има само един сфинкс. Египтяните са изваяли много сфинксове, но всички те са малки. Защо има само един гигантски, един Голям сфинкс? Това е въпросът на въпросите.

Усмихна и се зловещо.

— Но това е друга част от проучванията ми, която ще се използва друг път. В момента светът е на ръба на пропастта, изправен пред болезнено унищожение, и благодарение на втория ти баща всеки може да премине двете изпитания и да стане върховен господар. Което означава, че е време да направя своя ход и да се възползвам от уникалното си познание.

„Защо ми казва това? — помисли Лили. — Не би трябвало да го прави…“

Сфинкса се обърна към нея и очите му блеснаха.

— Предполагам, че се питаш защо ти казвам всичко това — каза той, сякаш беше прочел мислите и.

Погледът му стана убийствен.

— Аз съм различен от всички, които си срещала, Лили. Не ми трябва талантът ти да превеждаш Словото на Тот. Имам план да се възползвам от новото положение, създадено от баща ти, и той се развива точно според очакванията ми. Просто исках да разкажа на някои, който ще разбере. Но фактът, че ти разказах, означава, че не можеш да останеш жива. Ще умреш, госпожице, при това съвсем скоро.

ДЕЛТАТА НА ОРИНОКО

АТЛАНТИЧЕСКО КРАЙБРЕЖИЕ,

ВЕНЕЦУЕЛА, 1 ДЕКЕМВРИ,

08:00 (ЧЕТИРИ ЧАСА ПО-РАНО)

Като следваше координатите, оставени от сър Франсис Дрейк преди петстотин години, Никой кацна в южния край на огромната делта на Ориноко…

…и се озова пред нещо наистина необичайно.

Свод от огънати блатни дървета, образуващи естествен покрив над спокойна река.

Никой не би могъл да я види от друг ъгъл — нито от океана, нито от въздуха, нито от най-близките скали на няколко километра на юг.

Вкара хидроплана в скритата река, сякаш караше лодка. Под дърветата беше зловещо тъмно. Надвисналите клони се сплитаха толкова плътно над тях, че напълно спираха слънчевите лъчи.

На юг, подобно на някакви древни чудовища от джунглата, се издигаха няколко тепуи, характерните планини с плоски върхове, с които беше прочута Венецуела.

След известно време малкият самолет излезе от един завой на скритата река и Дейв, Йоланте и Мей видяха два хидроплана, привързани към разпадащ се каменен кей, стърчащ от левия бряг.

Кеят беше покрит с мъх и кал. В калта около хидропланите имаше много следи от обувки.

— Орландо и хората му вече са тук — каза Йоланте.

В края на кея, скрита от дървета и клони, имаше малка модерна постройка, която рязко контрастираше със старото пристанище — постройка на стълбове, изработена от блестяща стомана.

А пред нея спокойно стоеше някакъв мъж.

Табелата гласеше INPARQUES и показваше, че постройката е собственост на Института на националните паркове на Венецуела — държавната институция, която отговаряше за защитените земи в страната.

Мъжът пред нея беше с униформа на парков рейнджър. Изглеждаше на около шейсет и ги наблюдаваше мълчаливо.

— Добро прикритие за Страж — каза Мей, като кимна към униформата му. — Правителствен рейнджър. Държи бракониерите и любопитните настрана. И може да живее тук и да пази град Ра.

Тримата слязоха на кея, където ги чакаше "рейнджърът".

— Здравейте — каза той. — Аз съм сър Иниго Дефенестра. Кои сте вие?

— Аз съм Йоланте Комптън-Джоунс, принцеса на Царството на Земята и Пазител на Кралския архив — каза Йоланте. — Това са мои спътници. Дойдохме да влезем в тайния град.

— Там вече влязоха други — каза сър Иниго. — С оръжието.

— Те не знаят какво правят. Дойдохме да се уверим, че оръжието ще бъде заредено както трябва.

Лицето на рейнджъра остана безизразно.

— Подобно на баща ми и неговия баща, аз пазех този град през почти целия си зрял живот, като държах недостойните настрана и очаквах този момент. В този ден на дните не съм аз онзи, който би попречил на някой запознат с древните му тайни да влезе, стига да сте склонни да продължите.

Той отстъпи настрани и видяха под подпорите на металната постройка малка полусфера.

Никой ахна:

— Господи…

Покритата с пълзящи растения полусфера беше оформена като човешки череп по такъв начин, че разпадащият се вход беше устата, отворена във вечен писък. Приличаше на вход към Ада.

Йоланте, Мей и Никой приближиха огромния каменен череп, надникнаха вътре и видяха тунел, който се губеше в мрака. По дължината му имаше три аркади.

Ако продължаваше около километър по права линия, тунелът щеше да свърши при една от планините тепуи на юг.

— Чакайте малко. Подът да не би да е от… — започна Никой.

— Да — сериозно каза Мей. — От злато е.

Вярно беше. Там, където не бяха покрити с пръст и мръсотия, плочите на пода блестяха матово. Улиците на Ел Дорадо наистина бяха покрити със злато.

Мей, Никой и Йоланте се загледаха в първата тройна аркада.

Калните следи върху златната повърхност водеха към дясната арка.

Пред средната пък имаше нещо друго — покрит с плесен и мъх скелет.

Беше прерязан диагонално през гръдния кош и носеше определено европейски шлем, който все още беше върху голия череп. Шлемът имаше формата на дълбока купа и бе изработен от месинг, с извити краища, които образуваха остри върхове отпред и отзад.

Мей клекна пред него.

— Това е морион — каза тя. — Класическият испански шлем на пехотинци, носен от конквистадорите през шестнайсети и седемнайсети век. Този нещастник е открил Ел Дорадо.

— Определено — каза Никой, загледан към арката над скелета. После хвърли поглед към Йоланте. — Някакви мисли, госпожице кралски експерт?

— Само очевидната — отвърна Йоланте. — Арките имат заложени капани.

И кимна към вътрешността на тунела, където можеха да се видят още няколко тройни аркади.

— Подозирам, че същото се отнася и за тях. Това е главният булевард на града. При всяка аркада трябва да знаеш откъде точно да минеш… в противен случай те очаква участта на този тук.

Тя кимна към следите, които минаваха през дясната арка.

— Изглежда, че противниците ни са знаели точно кой път да изберат.

Внезапен шум ги накара да вдигнат рязко глави.

Стрелба.

Автоматична стрелба.

Но тя беше приглушена, далечна. Идваше някъде от дълбините на тунела. В кратките периоди между откосите се чуваха отчаяни викове.

— Може и да са минали през арките, но още не са надхитрили града — каза Никой. — Може и да имаме все още шанс.

Забързаха по тунела, напълно забравили златната му настилка, като оставиха мълчаливия сър Иниго, скромния пазител на великия град Ра, да стои сам на кея.

ТУЛЕ

ИСЛАНДИЯ

Дълбоко в подземния град Туле кардинал Мендоса започваше да полудява.

— Прати още един! — извика той на командира на швейцарските си гвардейци.

Стиснал в ръка легендарния меч, известен като Екскалибур, Мендоса погледна тревожно през рамо.

Той и отрядът му стояха на високия мост в сърцето на Туле, безнадеждно хванати в капан.

Войската пазител на Туле — триста безлики бронзови фигури — стоеше зад тях: изпълваше извития път, който водеше към изхода от града, и блокираше отстъплението им.

И на всеки няколко минути всичките триста в съвършен синхрон, сякаш бяха роботи, правеха по една крачка напред. Ако Мендоса и хората му не минеха по-скоро по моста, войската щеше да стигне до тях и всичко щеше да приключи.

— Мамка му! — изруга Мендоса.

Мостът беше проблемът.

Когато бяха стигнали до него, той им се беше сторил съвсем проста структура — четвъртит купол с открити страни и четири сребърни човекоподобни статуи, стоящи мълчаливо в ъглите му.

Но щом първият швейцарски гвардеец стъпи на него…

…статуите оживяха.

Стана невероятно бързо.

Четирите сребърни статуи — високи метър и осемдесет, безлики, с дълги като хищни нокти пръсти — пристъпиха напред и се оказа, че пръстите им всъщност са хладни оръжия.

Швейцарският гвардеец беше обезглавен на мига и главата и тялото му полетяха в бездната долу.

След това четирите безлики сребърни „мъже“ мълчаливо заеха местата си в ъглите на купола и отново се превърнаха в статуи.

Това бе преди няколко дни.

Оттогава бяха тук.

На различни интервали Мендоса заповядваше и на други от хората си да стъпят на моста. Верните гвардейци се подчиняваха — именно подчинението ги беше довело в тези адски дълбини.

Всеки път, когато един от тях стъпваше на моста, четирите сребърни статуи пристъпваха напред да го спрат.

Един гвардеец беше стрелял по тях. Куршумите му отскочиха от блестящата им повърхност, без да оставят дори драскотина, след което сребърните статуи го нарязаха на парчета и го хвърлиха в пропастта.

Следващият опита с ножа си. И острието не остави следа по гърлата им, а гвардеецът също полетя в бездната.

Следващият гвардеец метна граната по най-близката статуя. Тя се взриви, обгърна сребърната фигура в огън и дим… но тя изникна невредима от тях. Гвардеецът също стана на парчета.

А през цялото това време тристата бронзови автомата приближаваха — бавно и неумолимо пристъпваха по извития спускащ се път на града, на отделни зловещи стъпки, — и вече бяха съвсем близо.

Мендоса беше влязъл в Туле с двайсетима швейцарски гвардейци.

Сега му бяха останали само четирима.

Имаха предостатъчно запаси. Бяха се подготвили за четири дни, а мъртвите войници не се нуждаеха от храна и вода, така че разполагаха и с техните дажби. Преди да влезе в купола, всеки войник оставяше храната си на останалите.

Командирът на гвардейцитe се отчая.

— Ваше високопреосвещенство, моля ви…

— Казах да пратиш още един, по дяволите! — изрева Мендоса в лицето му.

Командирът се поклони и кимна на следващия гвардеец, който пое дълбоко дъх, остави бутилката си вода на земята, извади оръжието си и стъпи на моста, за да се изправи пред сигурната смърт.

ИМЕНИЕТО НА СФИНКСА

ГИБРАЛТАРСКИ ПРОТОК

1 ДЕКЕМВРИ, 13:00

Интеркомът се включи.

— Приближаващ самолет, сър — докладва глас. — Сателитните снимки показват, че е изтребител-бомбардировач Су-37. Същият, който наблюдавахме да напуска замъка Арагон. Принадлежи на ловеца на глави, който се появи там с Уест — капитан Алойзиъс Найт.

Сфинкса излезе на терасата и се загледа към самолета на Алойзиъс Найт, който приближаваше през маранята.

— Баща ти по някакъв начин се е измъкнал от Ереб — каза той на Лили. — После атакувал замъка Арагон, вероятно за да те спаси. Сега идва тук, за да влезе в Атлас. Колко непредвидено.

Внезапно от двете страни на Лили се появиха мъже и я сграбчиха грубо за ръцете.

— Хайде, момичето ми — каза Сфинкса. — Време е да те изложим на показ.

Самолетът на Алойзиъс Найт се приземи вертикално на площадката за хеликоптери на Сфинкса.

Алойзиъс и Джак слязоха предпазливо от него. Алойзиъс беше вдигнал пушките си „Ремингтън“. Джак пък стискаше Боздугана на Посейдон и пистолет.

Сфинкса ги очакваше вежливо в края на шестте стъпала на площадката. Беше невъоръжен.

— Здравейте, капитан Уест, капитан Найт — каза той.

Джак присви очи.

— Виждал съм те. В Ереб. Дойде да ме видиш, докато бях затворен там. Ти си Сфинкса.

— Наистина бях там и наистина съм Сфинкса. Трябва да кажа, че съм изключително впечатлен, че сте успели да избягате. Впечатляващ сте в много отношения, капитан Уест.

— Ти си пазителят на Атлас — каза Джак. — Трисмагът, който бди над него.

— Както ви казах в Ереб, аз съм просто скромен пазач на морски фар.

Джак се прицели в главата на Сфинкса.

— Имах няколко наистина лайняни дни, приятел. Някои от най-близките ми приятели умряха, така че не съм в настроение за остроумия. — Вдигна Боздугана. — Орландо прецака нещата за всички. Не разполагаше с цялата триъгълна плоча и когато е влязъл в първия град, е задействал защитните механизми и на другите два. Трябваше да изчака, докато има хора във всеки град, които да влязат по едно и също време. Аз пратих мои хора да оправят кашата. Тук сме, за да влезем в Атлас, да заредим Боздугана и да го отнесем при Олтара.

— Достойна за похвала мисия, несъмнено — каза Сфинкса. — Ще бъда повече от радостен да видя как я изпълнявате от мое име.

— От твое име…? — не разбра Джак.

Сфинкса му подхвърли айфон.

Джак го улови и погледна екрана.

На него течеше видеосигнал на живо…

…който показваше картина от камера — Лили в каменна килия с метални решетки…

…и морска вода около нея, която се надигаше. В момента стигаше до коленете й.

Сфинкса погледна Джак в очите.

— Тя е в приливна килия, капитане. А по тези места приливите настъпват бързо.

— Какво искаш? — остро попита Джак.

— Да те пречупя — отвърна Сфинкса.

— Какво искаш да направя!

— Искам да занесеш оръжието в града и да го заредиш, точно както възнамеряваш. Но после искам да ми донесеш Боздугана. Само тогава ще пощадя дъщеря ти. Вземи капитан Найт със себе си — с удоволствие ще се възползвам и от неговите умения. Дори лично ще ви отведа до входа на Атлас. Часовникът цъка, капитан Уест. Приливът се надига бързо. Ще му трябва може би около час, за да напълни килията, така че наистина не бива да се бавите.

Джак преглътна с мъка.

Алойзиъс изгледа кръвнишки Сфинкса.

— Задник.

Джак стисна зъби.

— Заведи ни при входа. Веднага.

Сфинкса се усмихна и ритна големия куфар до себе си, за да го отвори.

От него падна водолазна екипировка — дихателни маски, плавници, фенери, кислородни бутилки, дори два харпуна.

— Това ще ви потрябва — каза той.

След минути Джак и Алойзиъс, водени от Сфинкса, минаха по късия мост, водещ до древния каменен фар, който се издигаше отделно от имението, и се спуснаха по спиралното стълбище.

Каменните стъпала се виеха надолу без парапет около кладенеца в средата.

Изведнъж стълбището навлезе във вода. Стъпалата продължаваха надолу под вълните.

— За съжаление град Атлас е преживял инцидент с наводняване преди време — каза Сфинкса. — Може би сте чували за него? Ще ви оставя да изпълните мисията си.

И тръгна обратно нагоре.

Останали сами, Джак и Алойзиъс се събуха и си сложиха водолазната екипировка.

Маските, които им бе дал Сфинкса, представляваха всъщност яки шлемове, които покриваха цялата глава и им позволяваха да поддържат радиовръзка. Докато слагаше своя, Джак остави сателитната слушалка в ухото си.

Затъкна Боздугана в колана с тежестите, след което погледна екрана на телефона си.

— Какво е това? — попита Алойзиъс.

— Превод на свитък, написан от Платон. В него се говори за трите града и как да се влезе в тях.

Джак го зачете на глас:

— Прилича на шибана детска игра — каза Алойзиъс. — Има ли изобщо нещо лесно при теб?

— Не — призна Джак.

Гмурна се и като си светеше с фенера "Принстън Тек", заплува право надолу през кладенеца на спиралното стълбище. Алойзиъс го последва.

Спускаха се надолу.

Надолу и надолу, покрай безброй стъпала. Лъчите на фенерите им прорязваха мрака като светлинни мечове. Ята риби се пръскаха пред тях.

Най-сетне стигнаха до края на стълбището и се озоваха пред входа на много дълъг и много стар тунел.

В началото му имаше три зловещи арки, минаващи напречно на прохода.

Алойзиъс ги погледна.

— И какво, трябва да изберем правилната ли?

— Да. Това трябва да е свещеният булевард.

Докато го казваше, ято риби мина покрай тях и през една от арките…

Проблесна нещо сребристо.

По-бързо, отколкото окото може да регистрира.

И изведнъж ятото се пръсна, оставяйки три риби да се носят в потопената арка, разрязани наполовина. От телата им струеше кръв.

— Какво беше това, по дяволите? — попита Алойзиъс.

Джак спря предпазливо в наводнения тунел.

— Арките имат заложени капани. Както пише Платон, трябва да изберем пътя си през тунела, което означава да преодолеем арките, като всеки път избираме правилната.

Зад първите три арки Джак видя и други, които продължаваха по дългия тунел.

— Може просто да пуснем нещо през всяка арка и да налучкаме онази, която не реагира — предложи Алойзиъс.

Откачи oт жилетката си един шурикан и го хвърли през средната арка.

Той мина през нея и плавно се спусна на каменния под от другата страна.

— Видя ли?

Джак поклати глава.

— Не. Тези места са били построени от развита цивилизация. Предполагам, че арките могат да доловят, когато през тях минава нещо органично като рибите. Ножът ти няма да ги задейства. Ще го направи само нещо живо.

В този момент друго ято риби мина покрай тях и се насочи към средната арка.

Този път Джак беше подготвен и гледаше внимателно…

Нов сребрист проблясък.

Още две разрязани риби.

И този път Джйк го видя — сребърна жичка, която профуча надолу по дължината на арката, някаква изключително тънка и остра нишка — толкова остра, че беше преминала за миг през рибите.

— Да си го начукам… — ахна Алойзиъс.

— По дяволите — изруга Джак. — Няма да стигнем доникъде, докато не намерим безопасния път през тези неща.

ТУЛЕ

ИСЛАНДИЯ

По същото време, когато Джак пристигна в имението на Сфинкса и Никой откри входа към Ра, друг екип приятели на Джак приближаваше тайния град Туле в Исландия.

Стреч и Мечо Пух, също водени от координатите на Дрейк, кацнаха на неприветливия плаж с черен пясък на отдалечения южен бряг на Исландия със самолета на Джак „Небесният воин“.

Когато Скай Монстър, чиято ръка продължаваше да е превързана, ги приземи, Стреч погледна черната вулканична почва, скалите и планините и каза:

— Изглежда почти праисторически.

— Извънземно — съгласи се Мечо Пух.

След минути те намериха стражевата кула и сър Бьорн.

— Дойдохме да изпълним изискванията на изпитанието — каза Стреч.

Бьорн се намръщи.

— Нали знаете, че цар Орландо вече изпрати хора за това?

— Знаем — отвърна Мечо Пух. — Но имаме основания да смятаме, че те не са съвсем наясно какво трябва да се направи. Тук сме, за да се уверим, че изпитанието ще бъде завършено правилно.

Сър Бьорн поклати объркано глава.

— Времената са безпрецедентни и озадачаващи. Тъй като няма ясен император, кой съм аз, че да ви попреча да преминете през булеварда и защитите му? Продължете, но за ваша сметка.

И така те навлязоха в тунела в скалата, в която се разбиваха яростните вълни.

Озоваха се пред дълъг прав проход. Имаха чувството, че тук температурата е с десет градуса по-ниска, отколкото навън.

И също като екипа на Мей в Ра и Джак и Алойзиъс в Атлас, Пух и Стреч се озоваха пред три арки.

Арките бяха покрити с тънък слой лед. Зад тях се виждаха и други.

Пред първите арки на земята лежаха шест мъртви чайки — окървавени, разложени или и двете. Всички бяха разрязани наполовина.

— Капани — каза Стреч, загледан към останалите аркади навътре в тунела.

— Проклятие! — изруга Мечо Пух.

После включи сателитната радиостанция.

— Джак, Мей? Ние сме. Някаква идея как да минем през тези аркади?

РА

Когато Мечо Пух ги повика по радиостанцията, Мей, Никой и Йоланте бяха по средата на покрития с кал и пълзящи растения тунел.

Гласът на Джак също зазвуча, малко заглушен от сателитната връзка.

— И ние имаме подобен проблем в Атлас.

— Имахме известна помощ в Ра — каза Йоланте в микрофона си. — Някой е дошъл преди нас и ни е оставил следа.

Мей присви очи.

— Нека се опитаме да решим загадката.

Тя погледна назад към пътя, по който бяха дошли, следвайки калната диря на съперниците си. Бяха минали успешно през пет аркади.

При първата безопасната арка беше дясната.

При втората — лявата.

После дясна, лява, а след това — онази в средата.

Мей наклони глава.

— Чакайте малко…

— Какво има? — попита Йоланте. — Някаква последователност ли виждаш?

— Не, виждам ред… — каза Мей. — Ред, който съм виждала и преди.

Сви замислено устни и изведнъж я осени.

— Разбира се! Три възможности. Защо не се сетих по-рано? — Мей бързо извади нещо от джоба на якето си — разпечатката на триъгълната плоча на Хадес с превода на Лили:

— Ето! — Тя посочи едната от трите широки прави линии, минаващи от страните на триъгълника към центъра му, и попита възбудено: — Не виждате ли?

— Ъ-ъ, не — каза Никой.

— Вгледай се по-внимателно. Плочата ни казва всичко, което ни трябва, за трите града. Именно затова Зевс е наредил да я създадат. Мисля, че тя обяснява как да се влезе в градовете. Трите прави бели „линии“, достигащи до средата на триъгълника, са главните булеварди на градовете.

Мей се беше ухилила като човек, решил някаква коварна главоблъсканица.

— Вгледайте се хубаво в дясната, онази между Шлема и Боздугана, до описанието на Ра, Великия планински град. Вижте малките черни линии в нея.

Йоланте и Никой се вгледаха и ги видяха.

— Проклета да съм — каза Йоланте. — Изобщо не ги бях забелязала.

— Тази линия представлява този тунел, а малките пролуки показват безопасните арки — първата беше дясната, после лявата и така нататък. Пасват идеално.

— Абсолютно си права… — каза Никой и погледна от разпечатката към аркадите около тях.

Мей грабна радиостанцията си.

— Пух, Джак. Плочата ни дава всичко, което ни е нужно да знаем за градовете. Показва безопасния път през булевардите.

И им предаде онова, което току-що бе обяснила на Никой и Йоланте.

В наводнения тунел на Атлас Джак прекъсна връзката и отвори изображението на триъгълната плоча на смартфона си. Беше благодарен, че Никой му беше дал водонепроницаем калъф за него.

Огледа екрана:

Съсредоточи се върху бялата вертикална ивица отляво на Боздугана.

Според нея дясната арка пред него беше безопасната.

Алойзиъс го изгледа.

— Тя е твоя майка. Така че минавай пръв.

— Това се казва доверие — отвърна Джак, докато спираше пред арката. Включи радиостанцията си. — Народе, минавам през първата си арка. Изчакайте.

И добави по-тихо:

— Дано си права, мамо.

С тези думи изрита с плавниците и влезе през дясната арка.

Нищо не се случи. Не се задейства капан.

Джак излезе невредим от другата страна на арката.

Въздъхна с облекчение.

— Браво, мамо. Минах.

Алойзиъс дойде при него след няколко секунди.

— По дяволите, иска ми се да можех да се доверявам на моите хора толкова, колкото ти на твоите.

Като използваха упътванията на плочата, Мечо Пух и Стреч направиха същото в Туле.

И така екипите на Джак минаха едновременно по булевардите на трите тайни града, като избираха пътя си през тройните аркади и напредваха по смъртоносните тунели.

АТЛАС

АТЛАС

Водени от плочата, Джак и Алойзиъс плуваха през потопения тунел, като всеки път избираха правилната арка.

Скоро фенерите им осветиха края на булеварда.

Смътна синя светлина, очертаваща правоъгълен вход.

Но там имаше и нещо друго.

Човекоподобни фигури — десетки, подобни на зловещи сенки в подводната мъгла — стояха на морското дъно зад входа, като частично запречваха светлината.

Джак и Алойзиъс стигнаха края на тунела и насочиха фенерите си към сумрака.

Триста безлики бронзови фигури с клюнове стояха между тях и град Атлас, изправени и мълчаливи, строени в идеални редици като войници на парад.

Изпълваха цялата площ между Джак и Алойзиъс и града, както и последните няколко метра на тунела — и не им позволяваха да излязат от него.

Приличаха на прочутата войска от теракотени воини от Сиан в Китай — мълчаливи статуи в естествен ръст, високи метър и осемдесет, абсолютно неподвижни.

Зад тях в синкавата мъгла се издигаше скална формация с формата на пясъчен часовник, покрита с кули и куполи, мостове и бойници. Кулите по горната половина на пясъчния часовник висяха зрелищно надолу.

Образуванието беше колосално, високо няколкостотин метра. По долната половина минаваше път, достигащ до мост с четвъртит купол с открити страни.

— Атлас… — промълви Джак.

Градът беше наистина великолепен.

Навремето сигурно бе изглеждал още по-внушително — извисяващ се град върху огромна скала. До деня на най-големият потоп в историята.

Отляво Джак видя нещо, което нямаше място тук.

Останки от крушение, лежащи килнати в основата на древния град.

Останки от самолет.

Беше cтapa машина от 60-те, DC-З или може би "Боинг 707". Приличаше на товарен самолет и след годините на морското дъно беше покрит с корали и раковини. Явно се беше разбил много отдавна и бе довлечен тук от течението.

Джак отново се обърна напред към невероятния потънал град. Погледът му откри малък мост в средата на долния склон.

— „На моста трябва да преминеш през сребърните му пазители…“ — каза той.

Алойзиъс пък не можеше да откъсне поглед от армията бронзови фигури, която блокираше пътя им.

— Статуи? — каза той. — Само това ли са пазителите на това място? Очаквах нещо по-…натруфено.

И тогава статуите се раздвижиха.

Ченето на Алойзиъс увисна.

— Ох, да си го начукам… — изпъшка той, вдигна харпуна си и стреля.

ТУЛЕ

ТУЛЕ

В Исландия Пух и Стреч чуха стрелбата преди да стигнат края на ледения булевард.

Техният тунел си имаше отличителна черта — таванът и подът му бяха от каменни ковчези… които очевидно се бяха отворили в някакъв момент преди пристигането им. Това означаваше, че трябваше да вървят по тесните плочи между ковчезите.

— Тези неща са ужасно много… — разтревожено каза Мечо Пух.

При звука на стрелбата двамата се затичаха и накрая излязоха от булеварда и се озоваха в горната част на огромен град с формата на фуния, която се забиваше в земята.

Гледката беше страхотна.

Исландският мраз беше образувал скреж, който покриваше всичко, така че целият град блещукаше в бяло.

Заскрежени постройки се притискаха една в друга покрай широк спирален път, който се спускаше по наклонените стени. После пътят излизаше от сградите и пресичаше централната бездна по тесен мост, в средата на който имаше четвъртит купол с открити страни.

Виковете и стрелбата идваха от кардинал Мендоса и трима швейцарски гвардейци, които стояха пред купола на моста.

3ад Мендоса и хората му, блокирайки пътя за бягство и изпълвайки главния път през подземния град, имаше същинска армия от безлики бронзови автомати, идентични с онези, които Пух и Стреч бяха видели в Долния свят.

Бронзовите фигури стояха като безмълвни статуи по спиралния път, подредени в идеални редици.

На всеки няколко минути цялата армия правеше една-единствена крачка напред и ехото от стъпките им отекваше в грамадната пещера.

Един швейцарски гвардеец стреля по тях, но куршумите му отскочиха безвредно от металните тела и минута по-късно армията направи поредната неумолима крачка напред.

— Стотици са — промълви Стреч.

Пух обаче гледаше моста.

— Не мисля, че те са истинският проблем.

РА (ИЗГЛЕД ПРЕЗ ДЖУНГЛАТА)

БЛИЗЪК ПЛАН (ИЗГЛЕД ПРЕЗ ДЖУНГЛАТА)

РА

Мей, Никой и Йоланте стояха в края на техния тунел в джунглите на Венецуела, също замръзнали в шок.

Златният булевард беше свършил в основата на колосална планина тепуи, която хвърляше върху тях плътна сянка.

Изгубеният град Ра се издигаше пред тях.

Ел Дорадо.

Градът беше построен на четири широки стъпаловидни нива, изсечени в полегатия долен склон на тепуи.

През тези нива минаваше една-единствена улица, която вървеше на зигзаг и ги свързваше. Целият град беше погълнат от джунглата — скрит от дървета, мъх, кал и лиани.

Като структура не представляваше нещо забележително. Беше нисък и широк, с приблизително квадратна форма. Нямаше високи кули или крепостни стени. Всъщност към зигзагообразната му улица се отваряха само стотина врати. Като „град" бе малко невзрачен.

С изключение на едно нещо.

Всяка повърхност беше направена от злато.

Не само паважът на улицата. А всяка стена, всяко стълбище, всичко.

Никой ахна.

— Ако не беше джунглата и цялата мръсотия, през деня това място щеше да блести като слънце.

Мей кимна.

— Това наистина е великият град Ра, богът слънце.

Всички нива бяха покрити с покриви от дебели златни летви. Те обаче не бяха плътно затворени. Между златните летви имаше пролуки и през вековете някои от тях бяха изпопадали на улицата.

Това бе позволило на още повече растения от джунглата да проникнат в града. Сега през покривите стърчаха клони и стволове.

За всеки прелитащ със самолет или гледащ от сателит това място щеше да изглежда като пореден покрит с растителност склон в подножието на тепуи. Само някой, който търсеше конкретно града и доближеше достатъчно, щеше да го забележи сред гъстата джунгла, която го беше погълнала.

През пролуките в разбитите златни стени на трите долни нива Мей и останалите видяха десетки положени хоризонтално ниши в стените: приличаха на ковчези.

И ковчезите бяха отворени.

Доскорошните им обитатели — триста бронзови автомата — сега изпълваха издигащата се златна улица на Ра.

На върха на огромния град на склона на планината имаше част, която беше почти открита към небето.

Там зашеметяващ златен мост минаваше над широк трийсет метра пролом в склона. В средата на моста имаше четвъртит купол с открити страни и именно там съперниците им — млада жена и отряд от шестима войници от бразилските специални части — бяха спрени в опита си да стигнат центъра на града.

— Хлоя — каза Йоланте.

— Какво? — не разбра Никой.

— Хлоя Карнарвън — каза Йоланте. — Бившата ми асистентка. Предаде ме на брат ми и ме остави в ръцете на палача му.

Заобиколена от бразилските войници. Хлоя държеше Шлема на Хадес.

Причината за забавянето на групата й веднага се изясни — докато Хлоя и хората й чакаха от отсамната страна на моста, един от бразилските войници пристъпи предпазливо под купола и започна да се бие с няколко сребристи човекоподобни фигури.

Войникът стреля от упор по фигурите, но куршумите като че ли нямаха никакъв ефект върху тях. Една го прониза с дясната си ръка и го запрати през ръба на моста.

Положението на Хлоя и хората й се влошаваше от факта, че армия от триста бронзови автомата изпълваше главната улица на Ра под тях.

Намираха се в безизходица — трябваше да се бият или с четирите сребърни фигури на моста и да продължат напред… или да се изправят срещу бронзовата армия зад тях.

Внезапно със силен трясък цялата бронзова армия направи крачка нагоре по склона към Хлоя и екипа и.

Мей отвори снимката на свитъка на Платон на телефона си и прочете:

— "На моста трябва да преминеш през сребърните му пазители…"

Обърна се към Йоланте.

— Твоето протеже очевидно не знае как да мине през пазителите на моста.

— Така е — каза Йоланте. — Но засега същото се отнася и за нас.

АТЛАС

Харпунът на Алойзиъс Найт отскочи безполезно от гърдите на първия бронзов човек, който бавно крачеше по морското дъно към него и Джак.

— Кушма алла? — напевно произнесе армията. Въпросът беше приглушен от водата.

Джак си спомни превода на Лили: „Ти ли си моят господар?”.

Предполагаше, че отговорът на този въпрос е една от Мистериите, които щяха да бъдат разкрити на Орландо, ако беше влязъл в обелиска след Големите игри.

Бронзовата войска се приближаваше.

Стъпките на войниците тътнеха в морската тишина.

Бум…

Фигурите бяха оформени като човешки същества — с ръце и крака, гърди и рамене.

Бум…

Но безликите им глави с клюнове ги правеха страховити. Придаваха им безмилостен, нечовешки вид — лишени от емоция, от съчувствие, от съжаление.

Бум…

И очевидно не се нуждаеха от кислород. Налягането на деветдесетте метра вода над главите им изобщо не им действаше.

Това бяха автомати, създадени с една-единствена цел — да убиват всеки, който не би трябвало да е тук.

Джак и Алойзиъс се дръпнаха малко навътре в тунела.

— Джак! — разнесе се гласът на Стреч в слушалката му. — Проникнахме в Туле. Виждаме Мендоса, но е заседнал на един мост, спрян от сребърни роботи или нещо такова. Може и да успеем да стигнем до моста, но ако не знаем как да се справим със сребърните неща, край с нас.

Последва го гласът на Мей:

— Джак, имаме същия проблем и в Ра! Явно това са сребърните пазители, споменати в текста на Платон. Трябва да минем през тях, но не знаем как!

Армията бронзови фигури пред Джак бавно приближаваше.

Той се опита да мисли.

„Трябва да има начин…“

— Плочата ни казва всичко необходимо, за да се влезе в градовете… — каза на глас. — Плочата ни казва…

И докато бронзовата войска продължаваше да настъпва неумолимо, погледна отново образа на телефона си.

Затърси отчаяно.

— Трябва да е тук. Градовете… оръжията… Първото убива… Второто ослепява… Третото управлява…

Докато Джак се взираше в телефона си, Алойзиъс го избута по-навътре в тунела.

— Назад. Назад…

После спря да го бута и Джак го погледна.

Четири бронзови фигури бяха излезли от ковчезите си в стените на тунела зад тях и блокираха пътя за отстъпление.

— Кушма алла? — попитаха те.

— Ох, мамка му — каза Алойзиъс.

Нямаше къде да бягат.

Триста бронзови фигури ги приближаваха отпред, а други четири отзад. Сякаш се бяха озовали в бавно затварящо се менгеме.

Джак и Алойзиъс се рееха в наводнения тунел и гледаха напред и назад, хванати в капан.

Двете водещи бронзови фигури вдигнаха ръце, разкривайки страховити остри нокти.

При вида им Алойзиъс се облещи.

— Ох, майко мила…

— Трябва да има начин… — тихо каза Джак. — Мисли, по дяволите.

Бронзовите фигури продължаваха да напредват, ноктите им проблясваха в подводната мъгла.

Алойзиъс Найт изруга.

— Представял съм си смъртта си по какви ли не начини, но не и по тоя. За мен беше удоволствие да те познавам, капитан Уест. Ще се видим от другата страна.

И тогава двете водещи бронзови фигури вдигнаха убийствените си нокти и докато Алойзиъс Найт затваряше очи, замахнаха свирепо към него и Джак.

— Стой!

Затворил очи, Алойзиъс чу гласа на Джак през говорителя на водолазния си шлем.

Той отвори очи…

…и видя блестящ бронзов нокът, спрял на по-малко от десет сантиметра от сърцето му. Друг беше замръзнал пред гърдите на Джак.

А после видя Джак, който се рееше до него в потопения тунел, вдигнал високо над главата си Боздугана на Посейдон.

В последния момент, когато го осени мисълта, Джак грабна Боздугана от колана си, вдигна го пред настъпващите бронзови фигури и извика:

— Стой!

— Какво стана? — попита Алойзиъс.

— Третото управлява — просто отвърна Джак.

— Я пак? — Алойзиъс погледна неуверено неподвижните бронзови фигури.

Те бяха замръзнали като статуи, изправени в стойка мирно, със спуснати отстрани убийствени ръце.

— Плочата ни казва всичко необходимо — обясни Джак. — Първото убива. Второто ослепява. Третото управлява. Боздуганът е Третото оръжие. Мисля, че създателите на плочата са пропуснали думата пазителите. Мечът ги убива. Шлемът ги ослепява по някакъв начин. А пък Боздуганът управлява пазителите на този град. Те трябва да се подчинят на всеки, който го държи.

Алойзиъс отново погледна тълпата бронзови автомати, стоящи абсолютно неподвижно в присъствието на Боздугана.

— Е, адски благодарности, че се сети навреме — каза той. — Тези неща знаят ли английски?

— Не, но мисля, че просто ще се подчинят на Боздугана — отвърна Джак. — Извиках, защото бях уплашен. Но все пак възнамерявам в близко бъдеще да държа Боздугана вдигнат.

Включи сателитната си радиостанция.

— Майко, Стреч. Оръжията позволяват да се мине през пазителите. Повтарям: оръжията позволяват да се мине през пазителите. Мечът ги убива, а Шлемът ги ослепява.

ТУЛЕ

След като чуха обяснението на Джак за Меча, Мечо Пух и Стреч се озоваха пред значителен проблем — как да минат през тристата бронзови автомата между тях и моста.

— В такива моменти ми се иска да имах една от онези „Магхук” — каза Мечо Пух.

— При липсата на „Магхук” имам идея — отвърна Стреч. — След мен.

Двамата забързаха по спиралния път между сградите на заскрежения град.

— Какво си намислил? — помита Мечо Пух, докато се мъчеше да не изостава.

— Минаваме първо отгоре, а после отдолу — отвърна Стреч.

Планът му скоро стана ясен.

След като пробягаха известно разстояние по пътя, Стреч поведе Пух в една от древните сгради, надвиснали над централната пропаст на града.

Качиха се на плоския покрив на постройката. Там Стреч скочи на съседния покрив — тъй като сградите следваха спиралата на пътя, той беше на по-ниско ниво от първия.

И така Стреч и Мечо Пух продължиха надолу през Туле — от покрив на покрив, като прескачаха парапети и се движеха успоредно на тайната улица на града, подминавайки по този начин войската бронзови автомати, които я изпълваха.

След десетина минути тичане стигнаха до висок бастион със зъбери, надвиснал над моста. Там пътят им по покривите свърши.

Сега под тях започваше мостът — дълъг сто метра, с открития купол в средата, където Мендоса и тримата швейцарски гвардейци стояха като попаднали в капан животни.

Но мостът нямаше покрив, по който Пух и Стреч да подминат гората от бронзови фигури, събрали се на тази половина от него.

— Добре — каза Мечо Пух. — Това беше отгоре. Къде е долният път?

— Ето там. — Стреч посочи.

Мечо Пух проследи ръката му.

— О, майтапиш се.

— Това е единственият начин.

— Да, за кльощав израелец — каза Пух. — Подобни маршрути не са предвидени за тлъсти араби като мен.

Стреч се усмихна мрачно.

— Стига, приятелю, можеш да го направиш.

След минута двамата се спускаха по бастиона, незабелязани от бронзовите фигури, като използваха неравната каменна повърхност, за да намерят опора.

Но когато се изравниха с моста, продължиха надолу и стигнаха до носещата решетъчна конструкция под него.

Долният път.

И тъй, увиснали от моста, високо над бездънната пропаст, държейки се само на ръце, Мечо Пух и Стреч продължиха напред, под бронзовите фигури, докато не стигнаха до купола и — за oгpoмнa изненада на кардинал Мендоса и тримата му гвардейци — се качиха на моста.

— Какво по… — ахна Мендоса.

— Трябвало е да си приготвиш домашното, кардинале — каза Стреч, пристъпи към него и грабна Меча oт ръцете му. — Сега ние трябва да ви оправяме кашата. Пух, готов ли си?

Значително по-тежкият Пух, който още се мъчеше да си поеме дъх след изморителния преход под мocтa, извади два арабски ножа oт колана си.

— По-готов от това няма накъде.

Стреч погледна четирите сребърни статуи под купола. Бяха напълно неподвижни — засега.

Стиснал Екскалибур с две ръце и с верния си приятел Мечо Пух до себе си, Стреч влезе в открития купол и сребърните статуи пристъпиха напред.

Веднага щом влезе в зашеметяващо високия купол, Стреч усети, че с меча става нещо.

Той започна леко да вибрира в ръцете му и да се затопля. Топлината се излъчваше от блестящото острие.

Първият сребрист пазител замахна с убийствени нокти към него — и те изсвистяха, разсичайки въздуха.

Стреч приклекна и заби легендарния меч право в гърдите на противника си.

Вместо да отскочи от металното тяло, както бяха направили куршумите на Мендоса, горещото острие се заби дълбоко в сребристия автомат и човекоподобното нещо замръзна за момент… и се строполи.

Но другите трима още бяха в играта и се втурнаха напред с вдигнати нокти.

В този момент се включи Мечо Пух и ножовете му проблеснаха и парираха със звън смъртоносните удари, като не позволиха на ноктите да достигнат до Стреч.

Това позволи на Стреч да се обърне и да убие втори противник — отсече му главата, — а после и трети със силен удар в гърба, докато Мечо Пух му отвличаше вниманието.

Но четирима срещу двама винаги е трудна битка и докато Мечо Пух помагаше на Стреч да се справят с третия сребърен пазител, последният замахна и удари Стреч в гърба.

— А-а-ах — извика Стреч, докато падаше към ръба на купола… и изпусна Екскалибур.

Сребърният пазител застана над него и вдигна ръка, за да нанесе последния удар… и в същия миг Мечо Пух се плъзна между краката му, грабна Меча и замахна странично, като съсече коленете му.

Сребърното нещо тупна на пода до Стреч. Но беше все още „живо“ и продължи да се опитва да го убие. Замахваше към Стреч, като го пропускаше на сантиметри, докато Мечо Пух не го изрита в гърба и не го запрати през ръба на мocтa в бездната.

И изведнъж всичко приключи.

Двамата приятели лежаха под купола на високия каменен мост — Стреч окървавен, Мечо Пух сграбчил Екскалибур.

Кардинал Мендоса ги зяпаше шокиран.

— Стреч — каза Мечо Пух. — Добре ли си?

Стреч изстена мъчително.

— Аз… добре съм. Върви. Трябва да занесеш меча до хранилището.

Мечо Пух скочи на крака.

— Ти! — извика той на Мендоса. — Тъй като спасихме безполезния ти живот, помогни на приятеля ми! Пренеси го през моста и се погрижи за раната му, докато аз заредя меча в хранилището.

Онемелият Мендоса кимна.

Мечо Пух забърза по моста и по стръмната стълба, изсечена в отсрещната стена. Тя го отведе до малък корниз, където зееше каменен отвор — входът към хранилището в сърцето на тайния град Туле.

РА

— Второто ослепява, второто ослепява — повтаряше задъхано Йоланте, докато двамата с Никой се изкачваха над изгубения град Ра.

След като Джак им беше казал, че оръжията ще помогнат за преодоляването на пазителите, на Йоланте й беше просветнало.

— Знам как Шлемът ги ослепява — каза тя. — Трябва да стигнем до онзи мост.

Но за да стигнат до моста в сърцето на Ра, трябваше да заобиколят тристата бронзови войника, изпълващи единствената улица от злато, която вървеше на зигзаг нагоре през града.

Направиха го, като се катереха по пълзящите растения, които се бяха увили по каменните подпори покрай пътя, и после прескачаха през златните покриви на всяко ниво.

Маршрутът им беше опасен и изискваше атлетични способности, каквито липсваха на Мей. Тя остана да ги чака в началото на града.

Докато двамата прескачаха от покрив на покрив между широките пролуки, Йоланте видя, че бронзовата армия е само на няколко стъпки под тях, застрашително неподвижна.

Златните летви бяха покрити с хлъзгава кал и множество пълзящи растения, които се виеха в хиляди посоки по покривите.

Когато се качи на второто ниво, Йоланте се препъна в една дебела лиана и падна тромаво през една пролука, но Никой успя да я хване.

Под висящия й крак един бронзов войник обърна безразлично безликата си глава нагоре към нея.

Но не направи нищо.

Продължиха напред и стигнаха до третото ниво, недалеч от моста, където беше спряла Хлоя Карнарвън.

— Хлоя! — извика Йоланте.

На десет метра от нея Хлоя се обърна изненадана. Очите й вече бяха разширени панически от безизходната ситуация.

Отблизо Йоланте видя, че бившата й асистентка е мръсна и изтощена. Йоланте не знаеше, че след като бе долетяла в Южна Америка от Исландия и бавно си беше проправила път до това забравено кътче на джунглата, Хлоя бе прекарала два и половина дни в този влажен и горещ капан, бавно губейки хора, муниции, вода и разсъдък.

Сега се пулеше невярващо на неочакваната поява на предишната си шефка с бръсната глава и насинена, но жива.

— Йоланте?

— Стой там! Знам как да използвам…

В този миг бронзовите фигури се задействаха.

Докато Йоланте пълзеше по златния покрив към моста, следвана от Никой, един бронзов войник внезапно замахна към летвата, на която беше Никой, и я удари с такава сила, че тя се откърти. И за ужас на Йоланте Никой изчезна от погледа й в морето смъртоносни бронзови фигури.

Никой тупна на покрития с мъх златен под на десет метра oт моста и сред десетина блестящи бронзови крака.

Над него се издигаха защитниците на града, обърнали безликите си роботски глави надолу към него.

Гадост!

Най-близката бронзова фигура разтвори юмрук и лъснаха хищни нокти.

— По дяволите… — изпъшка Никой.

Бронзовата фигура замахна. Никой се метна наляво и се озова в краката на друг защитник, който също замахна.

Никой се претърколи надясно и се блъсна в покритата с мръсотия златна стена.

Веднага щом Никой изчезна от поглед, Йоланте се задейства — прескочи последните няколко летви и скочи долу до Хлоя.

Не беше очаквала да доказва теорията си по този начин, но в момента нямаше избор. Трябваше да го направи, при това веднага.

— Това ми трябва! — Тя грабна Шлема на Хадес от ръцете на Хлоя. — Никой!

Погледна назад през първите няколко бронзови редици и видя как Никой избягва замахващите към него нокти, преди да се претърколи до златната стена. Йоланте му хвърли древния шлем.

— Сложи си го!

Шлемът полетя във въздуха, отскочи и се търкулна до крака на Никой.

Смахнатата команда на Йоланте отекна в ушите на Никой.

Умът му забуксува. „Всеки момент ще умра! Защо да слагам проклетия шлем?“

Но все пак успя да заповяда на ръцете си да се подчинят, метна се още веднъж настрани от най-близката бронзова фигура — ударът и попадна в златната стена, — грабна Шлема на Хадес, нахлупи го на главата си…

…и атакуващите бронзови фигури моментално спряха.

Объркани.

Обърнаха безликите си глави наляво, после надясно.

„Търсят ме — помисли си Никой. — Но не могат да ме видят.

Второто ослепява…

Носиш ли Шлема, не могат да те видят".

И така, много бавно, Никой стана и закрачи необезпокояван през редиците бронзови фигури към златния мост, където Йоланте стоеше до все още шокираната Хлоя и последните й бразилски войници.

Щом се отдалечи от бронзовата армия, Никой свали Шлема, даде го на Йоланте и каза:

— Добра теория.

— Благодаря. Да видим дали ще проработи отново.

И с тези думи тя си сложи Шлема и без никакво колебание пристъпи на моста между четиримата сребристи пазители, които стояха в ъглите на купола.

Докато минаваше между тях, те не помръднаха. Останаха неподвижни като сребърни статуи.

Не можеха да я видят, докато носеше Шлема.

А после Йоланте се озова от другата страна на смъртоносния купол.

Стигна до правоъгълен вход в основата на огромната планина с плосък връх.

Входът към хранилището на града.

Йоланте мина през него и изчезна в Светая светих на град Ра.

АТЛАС

Вдигнал високо над главата си Боздугана на Посейдон, Джак Уест заплува — без да го докосват, без да го атакуват — през бронзовите редици в основата на колосалния потънал град Атлас.

Алойзиъс Найт плуваше с него, като внимаваше да не се отдалечава много, за да не се окаже извън защитата на Боздугана.

Заплуваха бавно нагоре пред изумителната скална формация с форма на пясъчен часовник.

Подобно на другите изгубени градове, един-единствен път водеше нагоре. Покрай нето се издигаха кули, куполи, обелиски и дори няколко малки пирамиди. Четири могъщи вертикални колони с размерите на небостъргачи и с прозорци в тях поддържаха горната половина на пясъчния часовник.

Продължиха нагоре, докато не стигнаха до моста в долната част на града — мост с открит купол в средата.

Там, също като другите в техните градове, се натъкнаха на четири сребърни автомата, стоящи като статуи в четирите краища на купола.

Джак си помисли дали да не подмине моста, но реши, че правилата на играта не биха го позволили — трябваше да се изправи срещу сребърните пазители и да ги надвие.

Те не помръднаха, докато Джак и Алойзиъс се приближаваха.

Двамата бяха защитени от Боздугана.

Продължиха още нагоре, като подминаха висока кула и други древни постройки, докато не стигнаха до най-тясната част на огромния пясъчен часовник, където намериха правоъгълен вход.

И когато Джак приближи Боздугана до него, вратата се плъзна настрани.

Така, подобно на Мечо Пух в Туле и Йоланте в Ра, Джак и Алойзиъс влязоха в Светая светих на тайния град Атлас.

Хранилищата в трите тайни града бяха еднакви — всяко представляваше помещение с формата на куб със стени от блестящо злато и олтар в средата, висок до кръста и изсечен от нешлифован диамант.

Златните стени на всяко хранилище бяха покрити с релефни знаци и изображения.

В Туле, където Мечо Пух държеше Меча, стените бяха леденостудени на допир.

В Ра, където Йоланте носеше Шлема, поради постоянната влажност златните стени бяха покрити с пласт зелена плесен.

В Атлас, където Джак и Алойзиъс бяха донесли Боздугана и където всичко бе под вода, златните стени имаха синкав оттенък.

Изображенията по стените се движеха около Джак като образи от сън.

Много от тях той беше виждал и преди.

Голямата пирамида в Гиза, върху която пада слънчев лъч.

Мистерията на Кръговете.

Петимата воини, стоящи зад четирима царе на тронове.

Гербовете на Четирите легендарни царства.

Имаше обаче и такива, които не бе виждал.

Планета и нейната луна.

И скица на четири планини с вертикални шахти в средата, които се спускаха дълбоко в земните недра.

А още едно изображение — репродукция на триъгълната плоча, която бе в центъра на тази мисия и която е била част от Олтара на космоса със Словото на Тот по краищата и изображенията на Меча, Шлема и Боздугана.

Имаше обаче една важна разлика.

Тази плоча не беше показана изправена, както я бе видял Джак.

Не. Тук триъгълната плоча лежеше хоризонтално, гледаща към небето, на дъното на нещо като плитко издължено езеро.

Двамата заплуваха към олтара — голямо парче полупрозрачен подобен на лед камък.

Той бе едновременно елегантен и груб. Страните му бяха неравни, грубо изсечени, докато горната повърхност бе гладка и полирана до блясък. Във вътрешността му пулсираше някакво тайнствено сияние.

В самия център на диамантения олтар имаше светлосин скъпоценен камък с големината на топка за голф, който блещукаше.

Идентичен камък беше вграден и в олтара в Туле.

Както и в Ра.

Джак заплува напред, стиснал Боздугана. Разбираше какво трябва да направи.

Между трите зъба на Боздугана имаше малко гнездо. Размерите му съвпадаха точно с тези на синия камък.

Джак задържа Боздугана вертикално над камъка и внимателно го свали, докато оръжието и камъкът не се докоснаха.

Смътно сияещият олтар се озари от светлина.

Ослепителна бяла светлина блесна от грубия диамант и прониза водата.

Беше толкова ярка, че Алойзиъс закри очи с длан.

И с рязък пукат скъпоценният камък се отдели от олтара и стана едно цяло с Боздугана.

Светеше с ефирна светлосиня светлина, почти като звезда.

— Мисля, че току-що заредихме Боздугана — каза Джак.

Алойзиъс кимна.

— Мисля, че си прав. А сега можем ли да се пръждосаме оттук?

— Напълно съгласен. — Джак включи радиостанцията си. — Мечо Пух? Йоланте? Как се справяте?

В хранилището в Туле Мечо Пух току-що беше изпълнил подобен ритуал с Екскалибур.

В края на дръжката на меча имаше гнездо, което пасваше точно на камъка. И след миг камъкът и мечът станаха едно и камъкът озари дълбините на ледения град Туле.

— Мечът е готов — докладва Мечо Пух.

В Ра Йоланте беше намерила малка полусферична вдлъбнатина на челото на Шлема на Хадес, която отговаряше на синия камък в нейния олтар.

Тя обърна шлема с върха надолу и го спусна над олтара.

Синият камък се прилепи към него и моментално засия като звезда в нощното небе.

— Шлемът също — каза тя в микрофона си.

Джак и Алойзиъс изплуваха oт хранилището и излязоха от тясната част на великолепния потънал гpaд.

Джак включи радиостанцията на шлема си.

— Сфинкс — каза той. — Заредихме трите безсмъртни оръжия. Сега трябва да ги занесем при Олтара на…

Млъкна, когато нещо увисна във водата точно пред него.

Не беше нищо древно. Тъкмо обратното. Беше най-модерното нещо на света — подводен дрон с голяма метална кошница, закрепена за долната му част.

— Добра работа, капитане — отвърна гласът на Сфинкса в слушалката му.

Камерата на дрона беше насочена към него.

Джак погледна нагоре и видя кила на яхтата на Сфинкса високо над тях. Той явно беше на нея и ги наблюдаваше.

— Сложете Боздугана в кошницата на дрона и ще наредя дъщеря ви да бъде изведена от килията й — заповяда Сфинкса.

Джак сложи заредения Боздуган в кошницата.

— Добре. А сега я пусни.

Малкият дистанционно управляван дрон се отдалечи покрай огромния потънал град, за да се върне при господаря си.

Когато дронът стигна при яхтата, Сфинкса взе Боздугана от кошницата и се загледа с възхита в блестящия син камък, който сега беше част от оръжието.

— Направихте онова, което поисках, капитане — каза той в микрофона. — И аз се смятам за човек, който държи на думата си… но не и днес.

Сфинкса се усмихна.

— Нуждая се от дъщеря ви за церемонията при Олтара, но не и от вас. Време е да умрете. Съжалявам, забравих да спомена една характеристика на аквалангите, които ви дадох.

И с тези думи Сфинкса натисна едно копче на конзолата…

…и долу при тясната част на града Атлас кислороднитe бутилки на Джак и Алойзиъс внезапно се изключиха и престанаха да подават въздух.

Джак се помъчи да си поеме дъх.

Алойзиъс се задави.

И там, на четирийсет и пет метра под повърхността, увиснали във водата пред потъналата Атлантида, Джак Уест-младши и Алойзиъс Найт поеха последните си глътки въздух.

ТУЛЕ

В Туле Мечо Пух излезе от хранилището и завари кардинал Мендоса застанал над Стреч и опрял пистолет в главата му, заобиколен от последните си трима швейцарски гвардейци.

— Дай ми Меча, или ще убия приятеля ти — озъби се той.

— Направихме онова, което ти не успя — отвърна Мечо Пух. — Оправихме ти кашата, а ти се отплащаш по този начин, така ли?

— Хвърли ми Меча и ще се махна.

Мечо Пух подхвърли Меча към Мендоса. Оръжието изтрака на земята.

Мендоса го грабна.

— Аз служа на по-висши сили от някаква си признателност. Бъдете благодарни, че няма да ви убия.

И си тръгна с Меча и следван от хората си.

Армията бронзови фигури по единствената улица на Туле се раздели пред него, докато бързаше между тях: покланяха се на Меча със сияйния син камък в дръжката му.

Мечо Пух се хвърли към Стреч.

РА

В погълнатия от джунглата Ел Дорадо Йоланте излезе от хранилището с Шлема в ръце и се озова пред Хлоя и последните й двама бразилски войници, които я чакаха…

…с картина на живо на сателитния телефон, показваща Лили в килията и. Надигащата се вода вече стигаше до раменете и.

— Дай ми Шлема или момичето ще се удави — каза Хлоя.

Йоланте и даде Шлема и Хлоя и спътниците й се ометоха.

АТЛАС

Сфинкса пристигна с огромната си яхта при килията на Лили, когато водата стигаше вече до брадичката и.

Грубият й затвор се намираше в малък скалист залив на три километра източно от имението му. Килията била изсечена преди няколкостотин години от берберски пирати като средство за бавно и мъчително екзекутиране на предатели.

До нея можеше да се стигне само по вода, и то от човек, който знае за съществуването й.

След като яхтата стигна до залива, Сфинкса и икономът му се качиха в малък скутер „Уилямс“, за да приберат Лили.

Щом се върнаха на яхтата, Сфинкса й се усмихна.

— Никога не бих те оставил да се удавиш. Трябваш ми. Но няма да казваме на приятелите ти.

После се обади по телефона.

— Ваше величество. Готово.

— Боздуганът у теб ли е? — попита Орландо.

— Както и Оракулът — отвърна Сфинкса.

— Отлично. Отиди с тях при Олтара. Другите две оръжия са у хората ми и те в момента пътуват към Скалата.

— Както наредите — отвърна Сфинкса.

— Ами Уест? — попита Орландо. — Мъртъв ли е?

— Убих го в Атлас — каза Сфинкса, като гледаше право към Лили. — След като го накарах да зареди Боздугана.

— Няма да забравя това, Хардин — каза Орландо. — Ти си добър човек и с настъпването на новия световен ред ще бъдеш награден подобаващо.

— На ваше разположение съм, ваше величество.

Докато затваряше, Лили пристъпи вбесена към него.

— Къде е баща ми?

— Баща ти умря в пиянско сбиване преди двайсет години — отвърна Сфинкса.

— Знаеш кого имам предвид.

— Капитан Уест ми послужи добре — каза Сфинкса. — Но не можеше да му бъде позволено да живее. За да спаси твоя живот, той влезе в града и зареди това за мен. — Той вдигна Боздугана. — И после му спрях въздуха.

Лили пребледня. Изведнъж се почувства много зле.

Голямата яхта набра скорост и се понесе през пролива към целта си — извисяващата се Гибралтарска скала от другата страна.

— Безсърдечен подлец — възкликна Лили.

— Приказвай каквото си искаш, момиче. Думите не нараняват.

— Какво смяташ да правиш с мен? Каза, че не се нуждаеш от таланта ми. Защо тогава просто не убиеш и мен?

Сфинкса й обърна гръб и се загледа в далечната Скала.

— Не мога да те убия — със странен глас каза той. — Все още не.

И в този момент на мостика на яхтата се появи друг човек.

Лили го позна моментално.

Йегер Айнс, лидерът на Рицарите на Златната осмица. Човекът, нает от Сфинкса да я отвлече в Лондон.

— Сър, рицарите и скуайърите ми са под палубата заедно с подкрепленията — каза той. — Въоръжени и готови.

— Имаме няколко часа, преди хората на Орландо да пристигнат в Гибралтар — каза Сфинкса. — Ще ви оставим на километър от пристанището. Ще изминете останалия път с плуване.

Сфинкса се обърна към Лили.

— Хайде, млада госпожице. Да идем при Олтара.

ТАЙНИЯТ АПАРТАМЕНТ НА ХАДЕС

РИМ, ИТАЛИЯ

След като беше заключил, че Гибралтарската скала е Олтарът на космоса, и бе изпратил информацията на екипа, Алби седеше на бюрото си.

Зоуи го извика от дневната.

Алби отиде при нея и я завари да гледа тревожно телевизия. Хадес, който все още се възстановяваше от изпитанията в Ереб, се беше оттеглил в стаята си и спеше.

Водещият новините казваше:

— … в нещо, което може да се опише единствено като странна седмица, с рухване на сграда в Ню Йорк, разрушаване на мост във Венеция, безпрецедентно хакване на глобалните телевизионни сигнали от маскиран мъж, търсещ човек на име Джак Уест-младши, както и, разбира се, ужасния инцидент в Лондон. След всичко това се случи още едно необяснимо събитие — цяла група монаси изчезна безследно.

— Известни като Братството на Свети Павел — продължи водещият, — монасите са тясно свързани с музея Галерия дел Академия във Венеция, който, изглежда, е свързан с инцидента. Всички членове на братството са изчезнали безследно, като са изоставили квартирите си към музея и са взели всичките си вещи, сред които няколко безценни произведения на изкуството и скици. Музеят и Ватиканът отказват всякакъв коментар…

Алби се обърна към Зоуи.

— Орденът на Омега се е задействал.

— Но къде? — попита Зоуи.

— Вероятно да се справи с второто изпитание — каза Алби. — Изпитанието на планините.

Той се върна в кабинета. В него се намираха различните документи и папки, които двамата със Зоуи бяха отмъкнали от замъка Арагон.

Бяха взели документи, телефони, компютри — всичко, което би могло да съдържа информация, имаща отношение към мисията им.

В една от кулите на замъка Арагон Алби бе открил квартирите на рицарите. Те бяха луксозни — големи спални с плазмени телевизори, модерни легла и мебели. Рицарите на Златната осмица живееха със стил.

В една спалня беше намерил два куфара.

„Стая за гости?“ — беше си помислил.

Но след като видя папките в куфарите, Алби просто ги грабна и ги взе със себе си в Рим.

Сега ги отвори.

Прикрепено с кламер към папките писмо разкриваше собственика им — то беше от адвокатска кантора "Лeман Остин и Уилямс" в Ню Йорк и бе адресирано до г-н Дионис Десакс.

Дион.

Сред документите имаше банкови извлечения (със суми, измервани в милиарди), нотариални актове за собственост (апартаменти и имения по целия свят) и бизнес документи (предимно акции в минни и корабни компании).

Алби осъзна, че това е цялото богатство на Хадес, прехвърлено на Дион след коронацията му като цар на Долния свят.

Сред папките имаше и още нещо.

Жълт плик е надпис СОЦ.

Алби присви очи. Само за очите на царя.

Отвори плика.

Първите няколко листа съдържаха данни за контакти — с други царе и членове на фамилиите, както и хора на високи постове в различни страни, от които можеше да се поиска да изпълнят царските нареждания.

И тогава Алби видя страница, озаглавена ВИСОКИЯТ ЖЕРТВЕН ОЛТАР НА КОСМОСА.

— Високият жертвен Олтар на космоса ли? — повтори Алби на глас. Не беше чувал да го наричат така.

Бързо зачете написаното.

Алби примигна.

— Олтарът на космоса е жертвеник — каза той, без да адресира думите си към никого.

А човекът, който трябваше да бъде принесен в жертва на него, беше Върховният посветен от Култа на Амон-Ра — и Авраам е бил такъв посветен.

Върховен посветен.

Никога досега Алби не беше попадал на този термин.

Обърна на следващата страница, на която имаше дълго родословно дърво — разделящи се клони на родители и деца, обхващащи последните четири хиляди години.

На него имаше много имена, които Алби не знаеше. От време на време обаче се мяркаха и познати: Авраам от Ур, Нефертари от Сива, Касандра от Троя.

И в самия край имаше едно последно име, което знаеше:

Майлоу Омари.

Алби зяпна листа.

Категорично знаеше това име.

Майлоу Омари беше биологичният баща на Лили, предишният Оракул на Сива, също надарен със специалния талант да чете Словото на Тот.

— О, Господи… Това е списък на всички оракули в историята.

Когато за първи път се бе запознал с тайния свят на Джак и Лили, му бе казано, че Оракулът на Сива понякога бива наричан "Първожрец на Култа към Амон-Ра".

Първожрец.

Върховен посветен.

Двете бяха едно и също.

Алби скочи от стола си.

— Зоуи! Ела тук!

Зоуи влезе в кабинета точно когато Алби грабна сателитната радиостанция и закрещя в микрофона:

— Джак! Пух! Стреч! Всички! Намерете Лили! Намерете я веднага! Ще я убият! Трябва да я убият в ритуала при Олтара на космоса, защото тя е Оракулът!

СКАЛАТА НА ГИБРАЛТАР

ЖЕРТВЕНИЯТ ОЛТАР НА КОСМОСА

ГИБРАЛТАРСКАТА СКАЛА

БРИТАНСКА ТЕРИТОРИЯ ГИБРАЛТАР

1 ДЕКЕМВРИ, 19:30

ТРИЙСЕТ МИНУТИ ПРЕДИ ИЗГРЕВА

НА СТРЕЛЕЦ

След няколко безметежни часа в пролива — и след кратко спиране на около километър от брега — луксозната яхта на Сфинкса влезе във военно пристанище в сянката на Гибралтарската скала.

Източната страна на Скалата — отвесната — се издигаше в небето над пристанището на височина почти половин километър.

Пристанището беше отцепено от кралски морски пехотинци — хора на Орландо.

През цялото пътуване Лили се беше взирала невиждащо напред. Новината за смъртта на Джак я беше лишила от малкото й останали сили да се бори. Чувстваше се смачкана, изтощена и абсолютно самотна.

Сфинкса я поведе през редиците кралски пехотинци в грубо изсечен тунел в основата на Скалата, прокопан преди почти осемдесет години.

Целият район беше ограден с бодлива тел и табели ЗАБРАНЕНА ТЕРИТОРИЯ — САМО ЗА ОТОРИЗИРАН ВОЕНЕН ПЕРСОНАЛ. Туристи и обикновени граждани не можеха да приближат тази част на Скалата.

След като влязоха, се изкачиха по няколко стръмни стълбища, изсечени във варовика, докато не се озоваха в зала с висок таван, намираща се в средата на колосалната Скала.

Три неща в залата поразиха Лили — всичките и стени бяха абсолютно гладки; в пода й имаше плитък издължен басейн; и широката наклонена шахта в тавана, подобна на някакъв огромен килнат комин.

Върху басейна имаше някакъв странен златен уред — приличаше на блестяща порта, чиито решетки се преплитаха, образувайки сложна украса. Нещото беше положено върху басейна и имаше панти, които позволяваха да се отваря.

Орландо ги чакаше с триъгълната плоча, поставена в краката му.

С него бяха и другите трима владетели — Царят на Долния свят Дион Десакс, роденият в Америка Цар на Морето и новият Цap на Небето oт Китай.

Лили се закова на място, когато ги видя, откъсната от унеса си.

Всички четирима царе бяха тук.

Орландо стисна ръката на Сфинкса и взе Боздугана от него.

— Хардин! — каза той. — Чудесна работа. Направо чудесна, стари приятелю!

Сфинкса се поклони дълбоко.

— За мен беше удоволствие, ваше величество.

— Почти сме готови да започнем — каза Орландо. — Мендоса и Хлоя току-що кацнаха и в момента идват насам.

След минути хората му пристигнаха в церемониалната зала.

Кардинал Мендоса с Меча от Туле.

Хлоя Карнарвън с Шлема от Ра.

Лили се запита какво ли е станало при тези градове, за да се стигне до този резултат.

Сфинкса събра трите оръжия.

Мендоса докосна слушалката в ухото си.

— Стрелец А-звезда току-що е надникнала над Слънцето.

Орландо пристъпи напред и започна официално:

— Господа! След злополучните събития, настъпили в края на Големите игри, за мен е удоволствие да ви съобщя, че редът е възстановен. Като най-ощетен в онзи хаос си поставих за цел да стана главна фигура във възстановяването на реда и ето ни тук. Трите оръжия са заредени в трите града и сега ви каня всички като съвладетели да видите как изпълнявам ритуала, както трябваше да бъде наградата ми като победител в Големите игри.

Другите царе кимнаха.

Лили ги гледаше напрегнато.

Сфинкса пристъпи към Орландо с оръжията в ръце.

— Благодаря, Хардин — каза Орландо. — Ти си верен и добър човек.

Сфинкса се усмихна…

…пусна Шлема и Боздугана и заби Меча дълбоко в гърдите на Орландо.

Царете на Морето и Небето ахнаха от ужас, но само за миг.

Зад тях кардинал Мендоса извади пистолет и ги застреля в гръб.

Двамата кралски морски пехотинци на входа грабнаха оръжията си, но бяха покосени от автоматична стрелба от стълбището под тях.

Йегер Айнс се появи с трима скуайъри. Дулата на автоматите им „Щаер“ димяха.

Лили беше шокирана.

— Мамка му…

Но останалите в залата не бяха.

Дион Десакс разглеждаше ноктите си. Хлоя Карнарвън стоеше абсолютно неподвижна.

Задавен стон накара Лили да се обърне. Звукът идваше от Орландо.

Той не беше мъртъв.

Сфинкса изтегли окървавеното острие на Екскалибур от гърдите му и Орландо рухна на колене с обагрена от кръвта риза и изкрещя:

— Хлоя!

Тя едва го погледна.

— Мендоса!

Католическият кардинал се взираше безжалостно в него.

Застанал над Орландо, Сфинкса му се усмихна жестоко.

— Братовчеде, братовчеде, братовчеде — каза той. — Аз възстанових реда, а не ти. Знам повече за двата ритуала и събитието Омега, отколкото ти би могъл да знаеш някога. Когато бях наследник на трона, изучавах древните текстове и научих всичко възможно за тези повратни времена. Баща ми дори ми показа СОЦ папката за този ден. И после се отказа от короната си и даде всичко на твоя баща.

Докато Сфинкса го обикаляше, Орландо гледаше кръвнишки кардинал Мендоса и Хлоя Карнарвън.

— Спести на кардинала и госпожица Карнарвън гневните си погледи — каза Сфинкса. — Двамата отдавна работят за мен в очакване на този момент.

— Защо? — изсъска към тях Орландо.

— Нямаше да се ожениш за мен — жестоко каза Хлоя. — Нямаше нищо против да спиш с мен, но когато те попитах дали ще се оженим, ми се изсмя в лицето.

— Не си готов — просто рече кардинал Мендоса. — За онова, което се изисква.

— Той е прав — каза Сфинкса. — Никога не си бил достоен за короната си, Орландо. Никога не си бил подготвен подобаващо. Само вземи тромавите ти опити да отвориш Трите града. Всички щяхме да загинем, ако не беше Уест с хората си. Вземи и самия Уест, твоя избор за шампион на Големите игри. Неговите действия в Игрите създадоха това положение, което означава, че грешката е твоя. Заслужаваш да умреш по този начин. Да ти изтече кръвта на пода. Можеш да кървиш бавно, братовчеде, защото така може да издържиш достатъчно, за да гледаш изпълняването на ритуала.

Сфинкса се обърна към Лили.

— Защото трябва да го изпълня.

Изящната златна порта върху правоъгълния басейн в средата на церемониалната зала беше отворена и Мендоса сложи триъгълната плоча в триъгълното гнездо на дъното.

После, с вързани ръце и крака, Лили беше положена върху нея.

Водата в церемониалния басейн беше дълбока две педи. Покри тялото й и се плискаше около челюстта и бузите й, но очите, носът и устата й се подаваха над повърхността и Лили можеше да диша.

Хлоя мълчаливо снимаше всичко с видеокамера.

Лили се остави мълчаливо на участта си, с празен поглед и пречупен дух.

Джак беше мъртъв.

Приятелите й бяха пръснати по света, а героичните им постижения в Трите тайни града сега се използваха от Сфинкса, Дион и техните приятелчета.

Нищо не можеше да направи. Щеше да умре тук, сама и уплашена.

Докато тя лежеше по гръб във водата, Сфинкса сложи Шлема на Хадес на главата й и постави Боздугана на Посейдон в жлеба в златната порта до краката й. Сините камъни светеха зловещо.

— Храбро момиче. Това е за целия свят — каза той. — Това е благородна смърт и ще бъде бърза.

Затвори портата над нея и извика:

— Отворете тавана!

Йегер Айнс каза нещо в микрофона си и в отговор със силно механично бръмчене нещо в голямата подобна на комин шахта над залата се отвори.

От мястото си в басейна Лили виждаше ясно звездите в полегатата шахта. Тя беше дълга към шейсет метра — абсолютно права шахта, разкриваща правоъгълник oт нощното небе.

Звездите блестяха в правоъгълника. Гледката всъщност беше прекрасна.

Някъде там беше центърът на вселената — в другия край на пътя, прокаран от галактиката Хидра, гледащ към центъра на залата, готова да приеме радиовълните на Стрелец А-звезда, докато минават през пролятата свещена кръв на Лили и триъгълната плоча.

Лили лежеше стоически в басейна с Шлема на Хадес — в ролята на жертвеното агне.

Хвана се, че си мисли за Джак и усмивката му. За специалната усмивка, запазена единствено за нея. И за екипа, който я беше отгледал… за верния и мил докрай Алби и за последните му думи към нея: "Винаги съм те обичал".

Заплака вътрешно.

— По дяволите — прошепна.

В златната порта над нея имаше процеп точно над сърцето и — процеп, който идеално съвпадаше с ширината на Екскалибур.

Мендоса връчи на Сфинкса Меча, зареден от блестящия син камък.

Сфинкса отиде до басейна и спря над Лили.

Внимателно вкара върха на острието в процепа, като го задържа над сърцето й.

Ритуалът бе ясен — забий Меча в сърцето на Оракула.

Лили гледаше към небето.

Помисли си, че ако звездите са последното, което ще види, гледката не е толкова лоша.

С рязко натискане на Меча Сфинкса изпълни древния жертвен ритуал.

Хлоя снимаше целия ужасен акт.

Така първото изпитание беше преминато и течният камък не се разпространи в океаните на Земята като рак, превръщайки планетата в безплодна пустош.

АТЛАС

ТРИ ЧАСА ПО-РАНО

Докато слънцето се спускаше към хоризонта, потопеният град Атлантида остана притихнал.

Нищо не помръдваше с изключение на отделни водорасли, които се полюшваха на течението.

И изведнъж… движение.

При потъналите останки на самолета, който лежеше в основата на гигантския град с форма на пясъчен часовник, с обърнат нагоре нос.

Нещо изхвърча от него — бързо и отвесно, устремено като ракета към повърхността. Нещо като спасителен сал с двама души, вкопчили се в него — Джак Уест-младши и Алойзиъс Найт.

Когато Сфинкса прекъсна въздуха им, на Джак и Алойзиъс им остана време да си поемат още веднъж дъх.

Нямаше начин да стигнат до повърхността с тази глътка въздух. Тя беше прекалено далече, на четирийсет и пет метра.

Джак посочи останките на самолета и заплува към тях. Алойзиъс не разбираше какво е намислил, но поради липса на по-добър план го последва.

Имаха късмет, че самолетът е стар, помисли си Джак, когато стигна до предната врата на боинга, отвори я и отчаяно заплува вътре.

По-новите самолети използваха сгъстен азот и въглероден двуокис за спасителните пързалки, но старите като този 707 използваха сгъстен въздух.

И вътре в потъналия самолет, с пламнали от недостиг на кислород дробове, Джак издърпа плътно навитата спасителна пързалка от отделението й над вратата и дръпна връвта за задействане.

Пързалката моментално се напълни с въздух и се превърна в спасителен сал.

Джак веднага долепи устни около клапана за надуване и пое огромна глътка въздух.

После се дръпна, за да направи място на Алойзиъс.

След това изчакаха известно време, като се редуваха да дишат от пързалката — за всеки случай, ако Сфинкса беше оставил хора, които да ги довършат, ако се появят на повърхността.

Минаха трийсет минути.

Джак реши, че са чакали достатъчно, и направи знак на Алойзиъс да се хване за спасителната пързалка.

После посочи нагоре.

Алойзиъс кимна. Разбра какво означава знакът му.

Джак избута пързалката/сал през вратата на самолета и тя се понесе устремно нагоре към повърхността.

Джак и Алойзиъс останаха вкопчени в нея, докато тя се носеше с феноменална скорост нагоре. Издишаха, докато се издигат — стандартната предпазна мярка на водолазите, за да предпазят дробовете си от пръсване, когато въздухът в тях се разшири от разликата в налягането.

После спасителният сал изскочи на повърхността и Джак и Алойзиъс бяха изхвърлени на два метра над него, преди да цопнат обратно в морето.

Светложълтите скали на мароканския бряг се издигаха над тях. Имението на Сфинкса беше кацнало на една от тях до древния морски фар.

Джак се огледа за яхтата на Сфинкса, но не я видя. Беше изчезнала.

И тoгaвa гласът на Алби експлодира в ухото му.

— Джак! Пух! Стреч! Всички! Намерете Лили! Намерете я веднага! Ще я убият! Трябва да я убият в ритуала при Олтара на космоса, защото тя е Оракулът!

Намериха малка моторница на кея под имението на Сфинкса и я подкараха с пълна скорост през Гибралтарския проток.

Когато след деветдесет минути стигнаха при Скалата, Алойзиъс посочи.

— Там!

Множество трупове лежаха до отцепеното военно пристанище на източната страна на Скалата — трупове на морски пехотинци.

Джак видя тунела в края на пристанището и се втурна в него.

— Чакай! Не знаеш какво има вътре… — извика Алойзиъс, докато тичаше след него.

След минути двамата се озоваха в жертвената зала.

Тя беше празна. Е, празна откъм живот.

Тялото на Орландо лежеше на пода. Гърдите му представляваха кървава каша, устата му беше широко отворена, а свирепите му очи се взираха невиждащо. Наблизо лежаха надупчени от куршуми телата на двама от морските му пехотинци.

В средата на залата Джак видя правоъгълния церемониален басейн в пода със златната порта върху него.

Втурна се натам, следван от Алойзиъс.

— Господи… — ахна Алойзиъс, когато видя какво има в басейна.

— Лили… — тихо промълви Джак. — Не…

След като церемонията беше приключила и тялото бе потънало изцяло, някой явно беше хвърлил в басейна щипка прах, защото под решетките на златната порта той представляваше сиво-черен камък.

Джак видя набузниците на Шлема на Хадес да се подават над повърхността на втвърдения течен камък в единия край на басейна.

Видя Боздугана, стърчащ от жлеб в портата в другия край.

А в средата, точно там, където би трябвало да е сърцето на церемониалната жертва, беше Екскалибур, забит в камъка, след като се беше втвърдил.

Мечът в скалата.

Ужасно петно кръв мърсеше златния процеп, от който стърчеше Мечът. Артериалната кръв от сърцето на Лили явно беше пръснала като фонтан, когато Мечът се беше забил в него.

Джак се наведе към Шлема, търсейки някаква следа…

…и ги видя.

Няколко кичура дълга черна коса, виещи се от плочата течен камък и полепнали по Шлема.

Сърцето на Джак се скъса.

Познаваше тази коса.

На Лили.

И в залата, в олтара с размерите на планина, пред очите на Алойзиъс Найт, Джак Уест-младши падна на колене и заплака.

ВЪВ ВЪЗДУХА НАД СРЕДИЗЕМНО МОРЕ

След час Джак седеше в задния бомбен отсек на изтребителя-бомбардировач на Алойзиъс Найт с празни, невиждащи очи.

Алойзиъс го беше извлякъл от жертвената зала и бе извикал Руфъс. Трябваше да се махнат от Скалата. Руфъс беше пристигнал бързо и веднага бяха отлетели.

— Накъде? — беше попитал Руфъс.

— Накъдето и да е — бе му отвърнал Алойзиъс.

След това Алойзиъс се свърза с останалите — Зоуи и Алби в Рим, Мей, Никой и Йоланте в Южна Америка, Мечо Пух, Стреч и Скай Монстър в Исландия — и им каза, че мисията е изпълнена, но на ужасна цена — срещу живота на Лили.

— Не, не може да бъде… — ахна Мей по открития канал.

Никой и Йоланте мълчаха потресени.

— Джак как е? — попита Зоуи.

— С мен е — отвърна Алойзиъс.

— Добре ли е?

— Не бих казал.

— Копелета. Проклети гадни копелета.

После заговори Алби.

— Сделката е била жестока и Лили несъмнено е знаела за нея. Тя умира, но така спасява целия свят от ужасна участ. Но светът не чувства загубата й като нас. Само ние… Гласът му трепна. — Само ние я чувстваме.

Последва тежко мълчание.

— Сфинкса го нямаше — тихо каза Алойзиъс. — Сигурно е продължил към следващото изпитание с тайните, които е получил от… ъ-ъ, церемонията.

Тъй като нямаха какво повече да кажат, се уговориха да се срещнат в Рим и прекъснаха връзката.

След това Алойзиъс отиде в пилотската кабина и седна до Руфъс, като от време на време се озърташе през рамо към Джак.

— Как е той? — шепнешком попита Руфъс.

— В шок. Убиха дъщеря му.

В бомбения отсек Джак примигна, излезе от транса си и отвори нещо на телефона.

Имейл от защитената с парола папка.

От Лили.

Събра сили и го прочете:

Очите на Джак се напълниха със сълзи.

— Винаги ще го помня — прошепна той.

Джак наведе глава и заби поглед в пода, без да го вижда. По бузите му се стичаха сълзи.

Последното, което искаше да прави, беше да продължи напред. От лигавещо се бебе до игриво момиченце на ролери и красива усмихната студентка, Лили беше неговият свят. Приятелят му Никой често казваше, че Джак има специална усмивка, запазена единствено за дъщеря му, и че той — прословутият корав и находчив Джак Уест-младши — би направил за нея всичко, което тя поиска.

Никой беше прав. Всичко, което беше направил Джак, беше за Лили — изправянето срещу смъртно опасни противници, участието в Големите игри, спасяването на света. Всичко това заради нея, заради нейното бъдеще.

А сега нея я нямаше. Нямаше я причината, заради която се бореше.

Но възприемчивата Лили беше разбрала това. И в последното си послание беше написала тези жизненоважни думи: Моля те, продължи да се бориш.

Сега трябваше да продължи — ако не за друго, то защото малкото му момиченце му беше казало да го направи.

Джак пое дълбоко дъх и затвори очи.

— Продължи да се бориш… — каза на никого. — Моля те, продължи да се бориш.

После се надига. И отвори очи.

Твърди като стомана.

— Добре, хлапе — прошепна той. — Ще го направя.