Трите тайни града

ЛОНДОН, АНГЛИЯ

26 НОЕМВРИ, 06:00

Два дни след дивата гонитба във Венеция Джак, Лили и Скай Монстър се срещнаха със Зоуи, Мей и Джулиъс в Лондон.

На Джак му отне малко повече време от обичайното да стигне дотам — закърпването на раните на Скай Монстър беше направило незабелязаното им измъкване от Венеция много по-бавно.

Срещнаха се в малкия апартамент във Воксхол, който Джак използваше като тайна квартира. Той беше абсолютно невзрачен, един от хилядите подобни по южния бряг на Темза на около километър и половина от Биг Бен и Парламента — от онези места, където отиваш, за да изчезнеш и да се прегрупираш.

Като сега.

Когато Джак пристигна в ранните часове на деня, Йоланте спеше дълбоко във втората спалня.

Заобиколен от останалите, той се загледа в спящата британска принцеса.

По преценката на всички с дългата си кестенява коса и безупречна кожа Йоланте беше красавица. Сега, с бръсната глава, насинено и подуто лице и с дупка в хрущяла на носа, бе на практика неразпознаваема.

— И това й го е причинил собственият й брат… — тихо каза Джак и леко разтърси рамото й.

— Йоланте, събуди се.

Очите и се отвориха и тя примижа немощно към него.

— Джак… Джак Уест?

— Извинявай, че те будя, но спешно се нуждаем от помощта ти.

След десет минути Йоланте седеше уморено в дневната, загърната в пухкав халат, с чаша топъл чай, която държеше с две ръце.

Впери поглед в една oт снимките, направени от Зоуи в Сейнт Майкълс Маунт — на четиримата души, които напускаха острова с хеликоптер. Орландо, кардинал Мендоса, Съни Малик и красивата млада жена в тесни дрехи за езда и с гордо вирнато носле.

— Жената е Хлоя Карнарвън — каза тя. — Моята асистентка. Лили, ти я видя в Долния свят по време на Игрите. Помогна ти с обличането и гримирането преди галавечерята.

Лили кимна.

— Помня я.

— Амбициозна курва — изръмжа Йоланте. — Залагам хиляда паунда, че спи с брат ми. Ако работи за него, това е проблем.

— Защо? — попита Джак.

— Защото през последните две години Хлоя беше повече от обикновена асистентка. Тя беше моя сянка, мой втори мозък. Много е умна и знае всичко, което знам и аз за събитието Омега, за трите оръжия и трите града. Ако помага на Орландо, тя е много компетентен водач. И не омаловажавайте Съни Малик. Може и да няма класическо образование, но е много схватлив и необичайно умел в откриването на изгубени съкровища.

Джак бързо разказа на Йоланте за случилото се в Ню Йорк и Венеция, за действията на Орландо там и за появата на две групи ловци, които го преследваха — царският тъмничар Яго и Рицарите на Златната осмица.

— Интересуват ме няколко неща — каза той. — Рицарите на Златната осмица плениха нашия приятел Алби Калвин. Освен това имат контракт за мен и Лили — мен ме искат мъртъв, а нея жива. Искам да знам къде е щабът им.

И й подаде айпад със заредени Гугъл карти.

Тя бързо намери едно място на италианското крайбрежие.

— Рицарите на Златната осмица се намират тук, в един замък край Неапол, Кастиле Арагонезе, или замъкът Арагон. Ако са пленили приятеля ви, значи им е поръчано да го направят. Повярвай ми, рицарите предпочитат да убиват целите си. Но ако поръчката им е била да го заловят, ще го държат в замъка Apaгон, за да го предадат на работодателя си.

— И кой може да е той? — попита Джак. — Ако знаем кой ги е наел, бихме могли да използваме това в наша полза.

— От повече от две хиляди години Рицарите на Златната осмица, наричани от някои също Кървавите рицари от Иския и Рицарите на Кръглата маса, са наемните убийци на царския свят, които нямат покровител или господар. Митовете и легендите ги описват като непоколебими и верни рицари, но с течение на времето преданията изкривяват истината. Вярно, те са непоколебими, но единствено при изпълняването на задача, за която им е платено.

— Със земя, нали? — попита Джак.

— Да. Огромни площи земя. Рицарите притежават целия югозападен бряг на Италия от Неапол до Месина, големи части от Нигерия и Мароко и цяла Етиопия. Предпочитат богати на природни изкопаеми региони, които да експлоатират. Всичко това означава, че онзи, който ги е наел, по всяка вероятност е много високопоставен, може би цар или богат благородник. Някой с властта да даде на рицарите много големи площи. Говорим за територии с размерите на малка страна.

— Защо толкова много? — попита Лили.

— Защото поръчка за убиването на Петия най-велик воин и пленяването на осиновената му дъщеря — теб, Оракула на Сива, — е oгромно начинание — отвърна Йоланте. — Забрави за приятеля си Албърт, той е просто малък бонус. Вие двамата сте много едра риба и мисия, която рицарите биха приели с удоволствие.

— Възможно ли е работодателят да е брат ти Орландо? — попита Джак.

— Напълно — отвърна Йоланте. — Брат ми ги е използвал и преди. Но от друга страна, ако Робският цар също ви преследва, Орландо би могъл просто да прехвърли задачата на него. Не забравяй, Джак, ти раздразни много хора по време на Игрите, така че поръчителят може да е всеки.

— Откриването и решаването на Мистериите е достатъчно трудно — каза Джак. — А да го правиш с две групи задници по петите ти е още по-трудно. Можем ли да овладеем замъка? Да го щурмуваме?

Йоланте го изгледа.

— Някои са се опитвали, за да си върнат заловени от рицарите близки. Никой не е успявал.

Джак прехапа устна.

— Ще убият ли Алби?

— Рицарите не — отвърна Йоланте. — Ако поръчката е била да заловят него и Лили живи, значи техният работодател би искал да го направи лично. Ако Албърт вече не е мъртъв, може би скоро ще бъде.

Джак погледна разтревожено Лили и смени темата.

— Ами Хадес? Брат му Яго го хвана и го отведе в царския затвор.

— Ереб — тихо и с трепет рече Йоланте. — Ако Хадес е бил заловен от царския тъмничар, значи е изгубен повече и от приятеля ви, който е в ръцете на рицарите. Местоположението на затвора Ереб е една от най-строго пазените тайни на царския свят. Попаднеш ли в него, няма излизане. И никой не може да те спаси, защото никой не знае къде се намира.

— Имаш ли някакви идеи? — попита Джак.

Йоланте сви рамене.

— Слухове за местоположението на царския затвор има от векове. Някои казват, че се намира под крепост на Малта. Според други е на Крит. Някои казват, че затворът е лабиринтът при Кносос, а други — че Троя не е никакъв град, а затвор, и че прословутата обсада на Агамемнон била всъщност опит да освободи жената на брат си, която била затворена там. Повечето смятат, че Ереб е някъде в Средиземноморието, но като се изключи това, местоположението му е загадка.

Тя поклати глава.

— По-добре забрави за Хадес. Попадне ли някои в Ереб, никой повече не го вижда.

— Добре тогава — каза Джак. — Потвърди някои други неща. Като папируса, за който разбрах, че бил пазен от години в Кралския архив.

И постави на масата пред Йоланте снимката на папируса Зевс, която беше направил в хранилището на Хадес в Ню Йорк. На него пишеше:

— Известен ли ти е този папирус? — попита Джак.

— Разбира се.

— Изчислихме кога ще настъпи „следващото издигане на Стрелеца над Слънцето“: когато радиовълните от черната дупка Стрелец А ще преминат през Земята и ще продължат по пътя, прокаран от галактиката Хидра.

— С колко време разполагаме? — попита Йоланте.

— Ще се случи на първи декември в осем и пет вечерта — каза Джак. — Това означава, че имахме една седмица, но това беше преди два дни. Сега разполагаме само с пет дни да намерим Трите безсмъртни оръжия, да ги заредим в Тайните градове и после да ги използваме в някакъв ритуал при Олтара на космоса. Знаеш ли какво включва това зареждане? И имаш ли представа за ритуала при олтара?

— Зареждането изисква поставянето на специален син скъпоценен камък на всяко от оръжията — каза Йоланте. — Тези камъни се пазят във всеки град, в самите им сърца. Колкото до Олтара на космоса, това е много древна легенда. Той се споменава в митологиите от цял свят, от олмеките и инките в Америка до гръцките, египетските и викингските легенди. Твърди се, че олтарът бил с размерите на планина.

— На планина ли? — изуми се Лили.

— Ако е толкова голям, нямаше ли вече да е известен? — попита Зоуи.

— Някои казват, че е известен — отвърна Йоланте. — Главният кандидат е Килиманджаро в Африка. Във вулканичния му конус има много скрити пещери. Възможно е и да е Олимп в Гърция поради очевидни причини. Лично аз предпочитам хипотезата за Мон Блан във Франция. Оказва се, че в скалистата му сърцевина има странна кухина на възраст над пет хиляди години. Веднъж учтиво помолих да я проуча, но тогавашният Цар на Земята, собственият ми баща, не ми позволи.

— Четиримата царе знаят ли къде се намира?

— Не, само Царят на Земята, тъй като се намира в неговото владение — отвърна Йоланте. — При наследяването на трона новият цар научава местоположението на олтара.

Джак я изгледа.

— Стига, Йоланте. Пазителят на Кралския архив няма как да не попада от време на време на късчета информация по подобни теми.

Йоланте извади опърпана папка от купчината документи и свитъци, които бяха взели при бягството от Архива. На папката имаше щампа СОЦ.

— Какво означава COЦ? — попита Лили.

— „Само за очите на царя“ — отвърна Йоланте. — Това е единствената папка от този вид, която съм виждала. Открих я в кутии, пълни със секретни телеграми, донесени набързо в Сейнт Майкълс Маунт в самия край на Втората световна война. Кореспонденция между царските особи и бягащи нацисти. В суматохата този СОЦ доклад явно се е озовал сред тях. Разбира се, не се сдържах и го прегледах.

Тя отвори папката. В нея имаше един-единствен оръфан лист:

— Това е единственото споменаване на олтара, което съм намирала — каза Йоланте.

— „Открилите я бяха надлежно екзекутирани“ — повтори Джак. — Докладва го толкова небрежно.

— Царските тайни струват повече от живота на неколцина обикновени войници — каза Йоланте.

Лили направи снимка на документа с телефона си и я качи в защитения им облачен сървър.

— Някаква идея къде е въпросната Ароу Стрийт? — попита тя.

— Никаква — отвърна Йоланте. — С Хлоя работихме по това цяла седмица. Открихме няколко улици с това име в градове по целия свят, но проучванията ни не дадоха никакъв резултат. Тоест…

Тя се поколеба.

— Продължавай — подкани я Джак.

— Има още нещо за Олтара на космоса. На някои места той е известен като Олтар за прераждането на космоса.

— И? — попита Зоуи.

Мей присви очи.

— Ритуалът. За маите и ацтеките ли си мислиш?

— Да. — Йоланте кимна. — В историческите въпроси думите имат значение. Конкретно значение. Фразата „прераждане на космоса“ се среща често в мезоамериканските култури, особено тези на маите и ацтеките. Да плащаш, за да може слънцето да се преражда всяка сутрин. И двете култури са прочути с човешките си жертвоприношения. Много ужасни човешки жертвоприношения.

— Да не би да смяташ, че ритуалът при Олтара на космоса изисква човешко жертвоприношение? — попита Джулиъс.

— Не съм сигурна, но мисля, че е възможно — отвърна Йоланте.

— Само това ни липсваше — намръщи се Джак. — Тоест, ако не намерим градовете, олтарът губи смисъла си, така че да продължим нататък. Какво ще кажеш за стиховете? Няма океани, няма облаци, реки и тъй нататък. Имаш ли представа какво означава това?

— Наказание — просто рече Йоланте. — Наказание за това, че не сме минали първото изпитание. Ако човечеството се окаже недостойно, Земята трябва не само да бъде унищожена, но и да страда.

— Да страда? — попита Лили.

Йоланте кимна.

— Няма да има внезапна експлозия и проблясък и всички просто да се строполят мъртви. О, не. Това е предупреждение какво ще се случи, ако се провалим. Не зная как ще се случи, но според мен тези стихове рисуват свят, който пресъхва, превръща се в безплодна пустиня, неспособна да поддържа живот.

Всички се смълчаха.

— Мили боже… — тихо рече Мей.

— Трите оръжия — продължи Джак. — Хадес ни каза, че първото е меч, известен като Калибърн или Екскалибур, и че отдавна е в ръцете на царството на Земята. Той ли е основната цел на Орландо? С меча ли е заминал за първия град?

— Точно така — отговори Йоланте. — За да влезе във всеки град, той първо трябва да иде в стражевата кула и да се срещне със стража. След като знае, че първият град е Туле, ще отиде там. Според няколко древни източници той се намира в Исландия.

— Чакай — каза Мей. — Нима знаеш къде се намират трите града?

— Само Туле — отвърна Йоланте. — Легендата за града Ултима Туле е много англосаксонска, така че за него има много информация в британски, северни и римски източници наред с преданията за Мерлин, крал Артур и друидите.

— Но Орландо не е виждал цялата триъгълна плоча — каза Лили. — Той не знае, че като отиде в Туле, ще задейства механизми в другите два града, Ра и Атлас. С бързането си може да убие всички ни.

Джак присви очи.

— Разкажи ни за стража на Атлас, мага, който отговаря за него. За така наречения Сфинкс.

Йоланте го изгледа твърдо.

— Сфинкса наистина е пазителят на Атлас, макар и не по свой избор. Той е мой братовчед. Бащите ни бяха братя. През последните години съм го виждала рядко, предимно на кралски сватби в Европа. Той е невъобразимо богат, но ролята му като страж на Атлас е самотна. И отношенията му с брат ми са сложни.

— Оръжието, което трябва да се занесе в Атлас, е Боздуганът на Посейдон, който се намира в гробницата му — каза Джак. — Доколкото знаем, тя никога не е била откривана. Прав ли съм?

— Да — отвърна Йоланте.

— И последният град, Ел Дорадо. Имаш ли представа къде се намира?

— Не, не зная къде е Ра. Някъде в Южна Америка.

— Има ли друг начин да намерим градовете? — попита Джак. — Съществуват ли някакви архиви или карти?

— Зная за една карта, ако може да се нарече така — отвърна Йоланте. — На нея са показани градовете. Пази се от Култа към Амон-Ра.

— Католическата църква — каза Лили.

— Да. Картата навремето се е намирала върху най-свещения им храм, обелиска на площад „Свети Петър“, пред Ватикана в Рим.

— Върху обелиска ли? — попита Мей.

— Обелискът на площад "Свети Петър" е най-старият и най-свещеният от всички, взети от Египет — каза Йоланте. — Говори се, че е на повече от четири хиляди години, но никой не знае със сигурност. Освен това е единственият на света, върху който има малка метална сфера.

Джак знаеше, че това е вярно. И че мнозина са се питали какво ли е малкото кълбо на върха на огромния обелиск.

— Загадъчната сфера вече е била там, когато обелискът бил докаран в Рим от Калигула през 37 година — обясни Йоланте. — Но била махната през 1585 година от папа Сикст V и заменена с месингова имитация. Оригиналът се пази в херметично хранилище във Ватикана заедно с други исторически съкровища и ако се вгледате внимателно в него, ще видите, че представлява изображение на Земята, гледана от космоса.

— Но това е невъзможно — каза Зоуи. — Как биха могли древните египтяни да създадат подобно нещо?

— Не са те — отвърна Йоланте. — Други са го направили. Виждала съм го. Освен континентите и океаните върху металния глобус ясно са отбелязани и местата на трите града и четирите свещени върха.

Джак направи кисела физиономия.

— Което означава, че кардинал Мендоса знае местоположението на всички.

— Да — каза Йоланте и Джак посърна. — Но в същото време познавам и друг, който твърди, че е открил трите града.

— Кой? — оживи се Джак. — Можем ли да се срещнем с него?

— Не. Защото е мъртъв от петстотин години.

— За кого говориш?

— За най-великия мореплавател в британската история — отвърна Йоланте. — Сър Франсис Дрейк.

— Франсис Дрейк ли? — повтори Джак.

Дрейк си беше чиста проба легенда — велик британски мореплавател, обиколил света през 70-те години на 16 век, човекът, чийто флот разгромил Испанската армада през 1588, но не и преди да завърши играта си на крикет. За сънародниците му от онова време той бил неоспорим герой. За испанците, които мразел страстно, Дрейк бил безскрупулен и жесток пират.

Верен на кралицата си, дързък до безразсъдство и прочут с чувството си за хумор, той бил може би най-големият авантюрист в историята.

— Едно от предимствата ми като Пазител на кралския архив е това, че мога да чета кореспонденцията между някои от най-забележителните исторически фигури — каза Йоланте. — Едно такова писмо било изпратено от сър Фраисис Дрейк до прочутата кралица дева Елизабет I. В него се говори за тайна мисия, на която тя го изпратила в края на живота му.

Йоланте взе един от кожените томове, които бе отмъкнала от архива, и извади от него потъмнял от времето пергамент.

На него имаше текст, изписан с цветист почерк.

— Дрейк умрял при загадъчни обстоятелства край брега на Панама през 1596 година — каза тя. — Твърди се, че бил погребан в морето в оловен ковчег недалеч от Портобело. Въпреки многото опити ковчегът така и не бил открит. Това е последното писмо, което изпратил на Елизабет, преди да изчезне.

Джак зачете написаното преди петстотин години писмо:

Джак погледна въпросително Йоланте.

— Значи Елизабет е изпратила Дрейк да търси трите тайни града?

— Да.

— И той ги е намерил.

— Така изглежда.

Джак стана.

— Майко, вземи Йоланте и намерете ковчега на Дрейк. Обади се на Никой. Той има имение в Барбадос. Може да ви помогне с подводница, каквато сигурно ще ви потрябва. Предполагам, че споменаването на Дрейк на Портобело в Панама е код за някакво друго място в или около този район, така че е добра изходна точка.

— А ти къде отиваш? — попита Мей.

— Къде другаде? — отвърна Джак. — Отивам да прибера Алби и…

Прекъсна го вой на сирени.

Две полицейски коли профучаха отвън.

Джак погледна през прозореца. Беше седем сутринта и небето започваше да изсветлява. Въпреки ранния час навън имаше хора, които сочеха и бързаха на групи към Темза.

В далечината чу зловещия трясък на ротори на хеликоптер.

Разтревожен, Джак включи телевизора.

Би Би Си предаваше репортаж на живо от Лондон и по-конкретно от Темза пред Биг Бен.

Над реката висеше военен хеликоптер „Блек Хок“, от който висеше нещо като кабел.

— Това кола ли е…? — попита Лили.

Наистина беше.

Новинарската камера даде увеличен образ на колата, висяща от хеликоптера. Джак видя, че в нея има хора. Четирима.

Колата приличаше на някакъв червен миниван. Странно за този вид коли, на вратата му беше изписан номер като на състезателна кола.

55.

— Мътните да ме вземат — промълви стоящият зад него Джулиъс и пребледня. — Това е колата на Лаки.

Внезапно картината се смени и на екрана се появи Йегер Айнс, също като миналия път.

Рицарите отново бяха хакнали ефира.

— Здравей, свят — каза Айнс от екрана. — И здравей отново, Джак. Предупредихме те. Наистина го направихме. Знам, че си някъде в Лондон, така че не може да си далеч от това.

Екранът отново показа картина от репортажа с червения ван, висящ от хеликоптера пред Биг Бен.

Сега Джак видя, че прозорците на "Блек Хок" са боядисани в сиво което означаваше, че е дистанционно управляван дрон.

Камерата отново показа в близък план автомобила, в който ясно се виждаха двама души, седнали отпред Лаклан Адамсън и жена му — и две деца отзад. Всички бяха вързани и с лепенки на устата.

— Сигурно си мислиш, че сме чудовища, Джак — каза гласът на Йегер Айнс. — Да, наистина сме чудовища.

И за всеобщ шок и ужас червеният ван под хеликоптера дрон се взриви.

Джулиъс се хвърли към телевизора и изкрещя:

— Не!

От прозорците на минивана блъвна огън, вратите му отлетяха от жестоката сила на експлозията.

А после колата се откъсна от закачения за хеликоптера кабел и падна в Темза.

Никой не би могъл да оцелее при взрива и падането.

Джак се взираше шокиран в екрана. Онези задници бяха убили не само негов приятел, но и семейството му — жена му и двете им малки деца.

— Не… — промълви той. Завтече се към Джулиъс и го прегърна. Лили направи същото.

Зоуи сложи длан на устата си.

Мей просто беше замръзнала.

И тогава Йегер Айнс се появи отново на екрана.

— Казах ти, след време сам ще дойдеш при нас, Джак. Излез на Уестминстърския мост пред Парламента и Биг Бен. Ако се наложи, можем да убием и още твои приятели. Или може би ще изпробваме верността им… и ще убием техните близки. Като например обитателите на Хънифийлд Стрийт 14 в Уелингтън, Нова Зеландия.

Щом чу адреса, Скай Монстър ахна:

— О, Господи!

— Какво? — попита Джак.

— Това… Това е адресът на родителите ми — каза Скай Монстър.

— След като ни избяга във Венеция, Джак, пратихме наш човек там.

И внезапно картината на екрана се смени…

…и показа малка дъсчена къща на тиха уличка в Уелингтън, Нова Зеландия…

…и двама души, разпънати на кръст на предната й стена.

Мъж и жена, и двамата с побелели коси. Ръцете им бяха разперени и заковани за стената, главите им бяха клюмнали.

— Иисусе Христе — изплака Скай Монстър. — Това са родителите ми…

Джак рязко се извъртя към него. На лицето му беше изписан ужас.

И тогава — бум! — цялата къща експлодира. Разлетяха се стъкла и парчета и за един шокиращ миг двете разпнати фигури изчезнаха в облак от огън и дим.

— Покажи се, Джак, където и да си — подигравателно каза Йегер Айнс. — Изправи се пред нас. Сега. На Уестминстърския мост. И доведи дъщеря си.

Джак се обърна към Лили. Не знаеше какво да направи.

Всичко се случваше толкова бързо…

Погледна Джулиъс и Скай Монстър, докато мозъкът му се опитваше да осмисли случващото се.

Когато бе започнал работата си, беше приел риска да се сблъсква с неприятни хора и може би да се изправя пред смъртта. Същото се отнасяше и за екипа му.

Но не и за семействата им.

Никога не му беше хрумвало, че някой би направил това — да атакува семействата на приятелите му и така да тества верността им към него и към мисията.

И изведнъж всички мисли за тайни градове, безсмъртни оръжия и дори за спасяването на Алби излетяха от ума му.

Той погледна Лили и Зоуи, чиито очи бяха пълни със сълзи.

— Нямам избор. Трябва да отида.

— Ние трябва да отидем — каза Лили. — Той иска и мен. И доколкото знаем, иска ме жива, така че може би ако застана пред теб, ще успея да те запазя жив малко по-дълго.

Джак сви устни.

— Сякаш бих могъл да те накарам да размислиш.

Джак — беше само по джинси и бяла тениска — отиде в другата стая и си сложи раменния кобур с "Дезърт Игъл", а отгоре облече миньорската си ватенка.

Погледна пожарникарската си каска на леглото, замисли се за момент…

…взе я и си я сложи.

— Много се бавиш, Джак — каза Йегер Айнс от телевизора в другата стая. — Може би ще се наложи да ви мотивираме с младата Лили да побързате.

Викове и писъци отвън го накараха рязко да се обърне.

Идваха от хората на улиците — обикновени хора, излезли да гледат дистанционно управляемия хеликоптер, който още беше увиснал над мястото, където взривения миниван бе паднал в реката.

Джак изтича до предния прозорец на апартамента. През него не можеше да се види Биг Бен или Парламентът, но между двете сгради отсреща можеше да се зърне Уестминстърският мост.

И за кратък миг Джак го видя.

Тъмнозелена машина. Движеща се тежко по моста.

— Какво е това? — попита Лили.

— Това — отвърна Джак — е танк.

Танкът беше излязъл oт секретен бункер за извънредни ситуации.

Той беше една от десетте машини в скривалището на една пряка от Парламента, които трябваше да се използват в случай на терористична заплаха или атака срещу британския център на властта.

С широките си вериги, дебелата си броня и внушителното 120-милиметрово оръдие той бе тежащо 62 тона чудовище, създадено да унищожи всеки, осмелил се да се изправи срещу него.

Боен танк „Чалънджър 2“.

Танкът, който се движеше с гpoxoт по Уестминстърския мост, внезапно спря.

Хеликоптерът дрон все още висеше над реката недалеч от моста.

След няколкото терористични инцидента през последните години лондонските органи на реда пристигнаха за минути. Полицейски коли блокираха двата края на моста. След тях пристигнаха микробуси на специалните части. Часът пик все още не беше настъпил, така че нямаше много коли за спиране. Два полицейски катера отцепиха реката в двете посоки.

След това се появиха микробусите на телевизионните екипи и журналистите в тях изскочиха навън и започнаха да снимат.

Танкът просто си стоеше в средата на моста, зловещо неподвижен.

А после стреля.

Първият снаряд улучи Лондонското око, колосалното виенско колело на брега на Темза северно от моста.

Една от кабините му се пръсна на хиляди парченца и падна в реката.

Разбира се, туристическата атракция все още не беше отворена, така че кабината беше празна. Въпреки това събралите се по крайбрежните пътеки хора закрещяха.

В апартамента Джак ахна:

— Господи…

На моста кулата на танка се завъртя и оръдието стреля отново.

Вторият изстрел улучи Биг Бен.

Посипаха се тухли и стъкло. Историческата часовникова кула изстена… и се разклати.

Последваха още писъци.

Но какво можеше да направи полицията? Та това беше шибан танк!

Следван от Лили, Джак се втурна към вратата на апартамента — но Зоуи застана пред него и го спря.

— Задръж малко — каза тя. — Какво смяташ да правиш? Имаш ли изобщо някакъв план?

Очите на Джак се стрелкаха трескаво насам-натам.

— План ли? Не. Аз просто… Трябва да спра това. Не мога да позволя… — погледът му се стрелна към Джулиъс и Скай Монстър — не мога да позволя още невинни хора да умират заради мен.

— Джак, моля те… — започна Зоуи.

— Джак — тихо, но твърдо каза друг глас.

Той се обърна.

Беше Скай Монстър.

— Приятел, чуй ме — каза той със спокоен тон. — Двамата с теб сме минали през какво ли не. Летяхме на опасни места под обстрел, изправихме се срещу предизвикателствата на проклетия Долен свят. Но сега…

Замълча и сведе глава. В очите му имаше сълзи.

— Сега трябва да запазиш ума си и да продължиш. Не можеш да позволиш на онези задници да си играят с теб. В момента си притеснен, а никога досега не съм те виждал притеснен.

Зачервените му от сълзи очи не се откъсваха от Джак.

— И те моля да чуеш това, защото е важно. Ти не си виновен за смъртта на родителите ми.

Погледът на Скай Монстър накара Джак да дойде на себе си, да се успокои поне малко.

— Повтарям: ти не си виновен. Аз съм виновен. Те са мъртви, защото аз избрах да дойда с теб. Това беше мое решение.

— Скай Монстър…

Приятелят му вдигна ръка.

— Джак, ти си първокласен герой. Аз не съм. Аз съм просто тъп пилот. Но когато летя с теб, измъквам те от напечени ситуации и ти помагам да вършиш велики неща, малка част от твоя героизъм се предава на мен и също ме прави герой. Аз избрах да бъда с теб и моето решение уби родителите ми. Аз трябва да живея с това, не ти.

За момент Джак не каза нищо.

После кимна.

— Благодаря, Монстър. А сега ме пуснете да оправя нещата.

Замълча за още няколко секунди, за да си събере мислите.

— Добре, ето какво ще направим. Зоуи, намери позиция с изглед към моста. Ти си нашият снайперист…

Изщракването на затвор накара всички да се обърнат.

Беше Джулиъс.

Държеше пистолет. Очите му бяха като от стомана.

— Онези копелета току-що убиха брат ми и семейството му. Аз също идвам.

Джак го погледна с мъка в очите.

— Джулиъс, недей.

— Идвам.

— Не разсъждаваш рационално.

— Те току-що убиха…

— Знам. — Джак погледна Зоуи. — Какво ще кажеш за това? Иди със Зоуи. Бъди й мерач.

Джулиъс се замисли и накрая отстъпи и кимна мълчаливо.

— Джак, нямам снайпер — каза Зоуи. — Разполагаме само с няколко пистолета.

— Ти си най-добрият стрелец, когото познавам — каза Джак. — Можеш да улучиш, ако се наложи. Скай Монстър, можеш ли да караш с това простреляно рамо?

— Ще се справя.

— Тогава ти си шофьорът.

— Джак, чакай — обади се Йоланте, която досега слушаше всичко отстрани.

Бръкна в чантата си и извади ламинирана идентификационна кapтa.

На нея пишеше „С-9“.

Джак беше виждал подобни карти — те се използваха от разузнавателни агенции като МИ-6 и ЦРУ. С тях носителят им се идентифицираше като правителствен агент, който при никакви обстоятелства не може да бъде задържан от полицията. В бранша бяха известни като „карти за излизане от затвора“. Карта С-7 казваше на полицията да те пропуска без никакви въпроси. С-9, две нива по-нагоре, беше най-високият клас в цялата правителствена система на Великобритания.

— Вземи я — каза тя. — С нея ще минеш през полицията.

Джак взе картата.

— Лили, това е за теб. — Йоланте й подаде малък пистолет с перлена дръжка. — За всеки случай.

Лили тикна пистолета отзад на кръста си.

— Добре — каза Джак. — Да тръгваме.

Когато Джак и Лили стигнаха до полицейския кордон, танкът още чакаше на Уестминстърския мост.

Джак показа С-9 картата си на чeнгетaтa.

— Аз съм Джак Уест. Онзи, когото искат. Тя е с мен.

Онемелите полицаи ги пуснаха.

Джак и Лили излязоха на широкия мост и тръгнаха към металното чудовище.

Танкът се издигаше пред тях като някакъв огромен брониран звяр, напрегнат и готов да нападне.

На север Лондонското око представляваше димяща развалина. Една от кабините му беше изчезнала. На отсрещния край на моста от Биг Бен се издигаше стълб пушек. Кулата беше сериозно повредена в средата.

А хеликоптерът дрон продължаваше да виси над реката недалеч от моста на юг, неподвижен като робот.

Джак спря на десет метра от неподвижния танк.

Внезапно гласът на Йегер Айнс зазвуча силно от високоговорителя на машината:

— Хора на света! Представям ви капитан Джак Уест- младши. Вече ви казах, че той е герой. А сега ми позволете да го нарека по друг начин. Опасен. Той е опасен за всички ви.

— Дойдохме! — извика Джак. — Сега какво искаш от нас?

— Ела при нас в танка, Джак — каза Йегер Айнс. — Заедно с Лили.

Джак не помръдна oт мястото си.

— Казах, ела при нас в танка — повтори Йегер Айнс.

В сърцето си Джак знаеше, че влизането в танка означава сигурна смърт.

— Хора на света. Казах ви.

И тогава Джак го чу.

Трясък на втори хеликоптер — по-силен и по-дълбок от първия.

Обърна се.

Огромен двуроторен „Чинук" се носеше над сградите на юг и приближаваше моста.

Подобно на първия, неговите прозорци също бяха боядисани. Отново дрон. И също като първия, под него висеше превозно средство.

— Мътните да ме вземат… — прошепна Джак, когато видя какъв е товарът му.

— А стига бе… — ахна Лили.

Това беше най-характерното за Лондон нещо.

Червен двуетажен автобус. Висящ на кабел под хеликоптера.

И пълен с хора.

Хеликоптерът увисна точно пред Уестминстърския мост, само на десет метра от него.

Висящият под него автобус беше толкова близо, че Джак можеше да види уплашените лица на пътниците.

— Предайте се веднага, или ще пуснем автобуса в реката. Капитане, това, че си все още жив, е причина за смъртта на шестима дотук. Наистина ли искаш да добавиш и тези нещастни души на съвестта си? Както вече видя, ние не блъфираме.

Джак се вцепени.

Не знаеше какво да прави.

Всичко това беше абсолютно сюрреалистично.

Двамата с Лили насред Лондон… на мост… с танк пред тях… под хеликоптер над реката… с окачен лондонски автобус със заложници в него.

При това без да се броят димящите Биг Бен и Лондонското око и полицейските коли, медиите и тълпите, които се събираха покрай брега и гледаха как ще се развият нещата.

Зоуи наблюдаваше сцената от един покрив на източния бряг на Темза. Джулиъс беше до нея.

— Защо правят това? — попита тя. — Какъв е планът им?

Джулиъс не отговори.

На моста Джак си мислеше същото.

„Защо правят това? Защо са всичките тези неприятности?

Мисли!“

Първо Лаклан. После автобусът. Два хеликоптера. Дронове.

Дронове…

Погледът му се спря върху танка.

Вътре няма никой… осъзна той.

Сякаш в отговор гласът на Йегер Айнс отново зазвуча по високоговорителя:

— Късно — каза той и за изумление на Джак хеликоптерът освободи товара си…

…и сякаш в забавен кадър от филм на ужасите големият двуетажен автобус полетя надолу и падна във водите на Темза с гигантски плясък.

Настана пълен хаос.

Зяпачите закрещяха.

Полицейските катери в реката моментално се насочиха към автобуса, който се клатеше на повърхността — но бяха принудени да се върнат от безмилостните автоматични откоси на двата висящи във въздуха хеликоптера.

— Трябва да спасим тези хора! — извика Лили на Джак през цялата врява. — Ние сме най-близо до тях!

Права беше.

Автобусът се намираше на петнайсет метра под тях, недалеч от моста. Намираше се твърде далеч от брега, за да може някой друг да доплува до него, дори да успееше да мине покрай хеликоптерите с техните картечници.

Лили извади мъничкия си пистолет и извика на Джак:

— Ще изкарам хората!

— А аз поемам хеликоптерите! — извика й в отговор той.

И двамата се разделиха — Джак се втурна към танка, а Лили към парапета на моста.

Джак стигна до танка, скочи на него и се плъзна под оръдието в предния люк на водача.

Не очакваше съпротива, защото вътре нямаше никой.

Единственото движение беше от десетките примигващи светлинки. Танкът наистина се оказа дрон, също като хеликоптерите. Рицарите нямаха намерение да се появят лично насред Лондон.

Джак намери и дръпна радиопредавателя, който свързваше танка с рицарите. И изведнъж мощната машина се оказа негова.

Той скочи в седалката на стрелеца.

Лили скочи на парапета и се хвърли в реката.

Полетя на висока дъга с краката напред, преди да падне в Темза на няколко метра от автобуса.

Той потъваше — бавно, но сигурно.

Долното му ниво бързо се пълнеше с вода и двайсетината души там вече се бяха преместили горе.

Лили заплува към задната му част…

…и видя нещо като индустриално лепило — може би аралдит, — запълващо ръбовете на прозореца за аварийно излизане.

Хвана се за автобуса и се изтегли на покрива му. Отиде до един капак.

Пътниците вътре блъскаха по него, но Лили видя защо не могат да го отворят.

Катинар.

Някой беше заключил с катинар капака отвън.

Над нея двата хеликоптера продължаваха да вдигат оглушителна врява.

Те все още стреляха — но не по нея, а по полицейските катери, като не им позволяваха да доближат автобуса.

И изведнъж — БУМ! — най-неочаквано по-големият хеликоптер се взриви, улучен от…

…снаряд, изстрелян от танка на моста!

Големият "Чинук" се олюля във въздуха и падна в реката миг преди втори изстрел да улучи по-малкия „Блек Хок" който също полетя надолу.

Два изстрела с пистолета се погрижиха за катинара.

Лили отвори капака и преди някой да успее да излезе през него, скочи вътре в потъващия автобус.

Там цареше паника.

Целият долен етаж беше под водата и вълните на Темза се плискаха в прозорците на горното ниво.

— Бързо! — извика Лили на пътниците. — Излизайте!

Но бързо стана ясно, че не всички ще успеят да излязат навреме.

Трябваше да намери друг изход.

— Ох, майната му — каза тя и стреля по прозорците на горното ниво.

Един по един те се пръснаха и водата започна да нахлува през тях.

Бързото й мислене осигури на пътниците множество изходи и всички започнаха да излизат през тях в реката, докато автобусът потъваше все повече и повече.

Джак изскочи от танка и се втурна към парапета.

Погледна надолу и видя големия червен автобус — наполовина потънал, само с горния етаж над повърхността.

От него изскачаха хора — излизаха през разбитите прозорци от двете страни.

— Добра работа, Лили — възкликна той. — Добра работа.

Но не видя Лили — нито в потъващия автобус, нито сред хората, които се отдалечаваха с плуване от него.

Хвърли се през парапета и прелетя цели петнайсет метра, преди да падне в реката.

Зоуи гледаше безпомощно всичко това от позицията си на брега на Темза.

— Хайде — каза тя на Джулиъс. — Трябва да помогнем…

И едва тогава забеляза, че Джулиъс е изчезнал.

Вътре в потъващия автобус Лили стоеше до кръста във вода и помагаше на последните двама пътници — възрастна двойка — да стигнат до разбитите прозорци.

— Лили! — извика Джак от отвора в тавана. — Вътре ли си?

— Тук съм! — извика му тя, докато избутваше двойката през прозореца.

Водата вече стигаше до корема й.

Огледа се за последен път. Автобусът бе празен. Пътниците бяха в безопасност.

Време беше да се маха.

Обърна се към прозореца, когато нещо — някой — я хвана здраво за глезена и я дръпна надолу.

Секунди по-късно Джак скочи в потъващия автобус и се озова до гърдите във вода.

Само че автобусът бе пуст.

Лили я нямаше никаква.

— Какво, по…?

В този миг някаква силна ръка го сграбчи за глезена и го дръпна надолу…

…и изведнъж Джак се озова вкопчен в борба с мъж с водолазен костюм в потъващ автобус!

Навсякъде около тях се вдигаха мехури. Водата на реката беше противно зелена.

Проблесна острие на нож, но Джак успя да отбие удара.

В същия момент автобусът потъна и зад нападателя си, през всички мехури, Джак видя други двама водолази да измъкват Лили навън.

Бяха й сложили дихателна маска и я мъкнеха към подводна моторна шейна.

И в същия миг, докато се бореше с убиеца си, Джак осъзна плана на рицарите.

Бяха го водили за носа от самото начало.

Знаели бяха, че с Лили ще скочат в реката да спасят хората от автобуса. И докато дроновете им сееха хаос отгоре, Рицарите на Златната осмица ги бяха чакали с водолазни костюми тук, под водата, за да отвлекат Лили и да убият него.

Изпълни го гняв.

Извъртя се към държащия го водолаз, отне му ножа и го заби в гърлото му.

После, с горящи дробове, отчаяно нуждаеш се от глътка въздух, се измъкна от потъващия автобус и заплува нагоре.

Докато плуваше, оглеждаше мътните води за следа от Лили. Видя как големият червен автобус потъва в зеленикавата мъгла към речното дъно.

Но не и Лили.

Изведнъж се озова на повърхността и си пое дъх. Дълбоко и мъчително.

Два полицейски катера спасяваха пътници от водата недалеч.

Трети катер се озова до него и полицай от специалния отряд се протегна, хвана Джак и с едно бързо движение го издърпа през борда.

— Моля ви! — Джак бързо извади С-9 картата от джоба си и я вдигна. — Моля ви! Чуйте ме, взеха дъщеря ми и…

— И аз имам такава карта, капитане — каза един висок мъж и пристъпи напред.

Яго.

Братът на Хадес и царски тъмничар.

— Това е карта за излизане от затвора. Но повярвай, не важи за затвора, в който ще попаднеш ти.

— Чакай! — бързо каза Джак. — Яго, чакай! Чуй ме! Орландо е тръгнал към първия град и ако…

Така и не довърши изречението, защото друг полицай го фрасна в тила и изведнъж всичко потъна в мрак.

ИСЛАНДИЯ

ПЛАТО ТУЛЕ,

СЕВЕРЕН АТЛАНТИЧЕСКИ ОКЕАН

640 КМ СЕВЕРОЗАПАДНО

ОТ БРИТАНСКИТЕ ОСТРОВИ

Докато в Лондон цареше хаос, Царят на Земята Орландо Комптън-Джоунс пристигаше в Исландия с кардинал Рикардо Мендоса, г-ца Хлоя Карнарвън и ударен отряд от двайсет швейцарски гвардейци, традиционната наемна гвардия на Ватикана.

След като бе напуснал Сейнт Майкълс Маунт и бе пратил Съни Малик да търси гробницата на Посейдон и Боздугана, Орландо бе тръгнал за насам.

С плажовете си с черен пясък, действащите вулкани и страховитите си планински върхове Исландия е едно от най-изолираните, сурови и зрелищни места на света. Тя е подложена на може би най-бурния и убийствен климат на планетата — пронизващо студени ветрове, шибащ проливен дъжд и температури малко над точката на замръзване. От много векове исландците са известни като едни от най-издръжливите хора на света.

Бреговете на острова са изключително труднодостъпни. Поради сеизмичния си произход Исландия се намира не само на мястото на срещата на две тектонични плочи, но и над гореща точка — планините и вулканите и често свършват направо в океана. Високите триста метра отвесни скали тук са нещо обичайно.

След като останаха един ден в Рейкявик, за да се екипират (нямаше как да знаят колко време ще останат в тайния град Туле, затова взеха храна и вода за три дни), Орландо, Мендоса, Хлоя и гвардейците продължиха с хеликоптер към най-отдалечения от столицата край на Исландия — югоизточния й край.

Там нямаше пътища. До мястото можеше да се стигне само с хеликоптер, при това при хубаво време. Комуникациите също бяха ограничени — електромагнитните смущения от постоянната вулканична активност правеха сателитните телефони и радиостанциите на практика безполезни.

Накрая стигнаха до една много отдалечена и висока скала, извисяваща се над яростните вълни на Атлантическия океан.

Непосредствено под върха и — и по такъв начин, че можеше да се види само от човек, който знае къде да гледа, — имаше издълбана в камъка структура с три прозореца в нещо, подобно на купола на фар.

Ако се вгледаше по-внимателно в скалата под купола, човек можеше да различи смътните очертания на колосален фар, изсечен в скалата. Илюзията се постигаше, защото камъкът на стените на фара изглеждаше като стопен.

Там ги чакаше един-единствен човек.

Старец.

Пазителят на град Туле, а това беше неговата стражева кула.

— Ваше величество — каза той, докато се покланяше на Орландо. — Аз съм сър Бьорн, Първият от Тримата стражи, трисмагите. Добре дошли в стражевата кула на град Туле.

Сър Бьорн поведе Орландо, Мендоса и Хлоя по изтъркано стълбище в кулата.

Стълбището се виеше на спирала. Бьорн осветяваше пътя им с фенер.

Странно, но колкото повече се спускаха, толкова по-свеж ставаше въздухът. Усещаха полъха му по лицата си.

Накрая стигнаха до стая, която беше отворена към морето, само на три-четири метра над ревящите вълни. Помещението беше малко, квадратно, с каменни стени — изсечена в скалата ниша, от която да гледаш яростното море.

Вълните се разбиваха в скалите и пръските им достигаха в стаята. Всяка повърхност беше хлъзгава и миришеше на сол.

— Входът на стражевата кула е разположен ниско — каза сър Бьорн. — До него може да се стигне само при отлив. През останалото време е под вода.

В дъното на помещението-ниша имаше широко каменно стълбище, водещо нагоре. Подобно на стаята, стъпалата също бяха изсечени в скалата.

Четиримата продължиха по тях.

В горния край на късото стълбище, над нивото на прилива, се озоваха в малко преддверие, в центъра на което се издигаше малък олтар от много особен млечнобял камък. В задната стена на преддверието имаше тунел, който чезнеше в мрака.

— Това диамант ли е? — ахна Хлоя, докато обикаляше олтара.

Наистина приличаше на необработен диамант — достигащ до кръста диамант с един-единствен жлеб, изсечен в горната му част.

— Носите ли оръжието? — тържествено попита Бьорн.

— Да — отвърна Орландо.

И извади легендарния меч от ножницата му. Сребристото острие проблесна.

През хилядолетията този меч беше известен под много имена — Мечът на Хуфу, Острието на Христос, Калибърн, Екскалибур, Мечът от скалата, Мечът в камъка.

— Като пръв от трите града Туле има една-единствена роля — каза сър Бьорн. — Влизането в Туле на човек, носещ Меча, бележи началото на Първото изпитание. Моля, сложете оръжието на олтара и изпитанието официално ще започне.

С блеснали очи Орландо пристъпи към олтара от бял диамант. Подобно на меча в ръката му, олтарът бе изключително древен.

„Това е исторически момент — помисли си той. — Исторически на ниво, нечувано в никоя част на света”.

Задържа меча над жлеба, който сякаш пасваше точно на оръжието.

Кардинал Мендоса се взираше напрегнато в царя си, затаил дъх в очакване.

Хлоя гледаше гордо Орландо, а на лицето и се четеше смес от амбиция, обожание и похот.

Орландо заби меча в белия каменен олтар и за миг той блесна с неземна сребриста светлина, която освети лицата им.

— На добър час и успех на всички ви — каза сър Бьорн. — Изпитанието на градовете започна.

ТРОЙНИТЕ АРКИ

Моментално в другия, вътрешния край на тунела, може би на километър от тях, също блесна сребриста светлина.

Но светлината разкри и нещо в самия тунел — серия тройни аркади, минаващи напречно на тунела. Едно беше ясно — че за да стигнеш до града, трябва да минеш през всички тях.

— Какво е това? — попита Орландо.

— Големия булевард на града — отвърна сър Бьорн. — Дължината му е около километър. Всеки от трите града има подобен булевард, който се защитава от седем тройни аркади. Само онзи, който знае тайната им, може да мине през тях. Другите ще загинат.

Орландо се намръщи. Погледна тройната арка, която се издигаше пред него.

— Значи едната арка е безопасна, а другите са капани?

— Да.

Орландо погледна Мендоса.

— Кажи ми, че знаеш как да избереш правилната арка.

Мендоса кимна.

— Разбира се, ваше величество. Позволете да ви покажа.

Мендоса извади снимка на триъгълната плоча с липсващото парче и като я използва по определен начин, ги преведе през всички седем тройни аркади.

Така минаха през Големия булевард на Туле, следвани от двайсетимата швейцарски гвардейци.

Бяха толкова погълнати от преминаването на арките, че така и не забелязаха, че таванът и подът на дългия тунел са направени от сиви правоъгълни камъни, всеки с дължина над два метра и няколко стъпки ширина.

Накрая, след като минаха благополучно през последната аркада, се озоваха в просторна подземна зала, където сребристата светлина беше по-ярка.

— Господи! — промълви Хлоя.

Ченето на Мендоса увисна.

А Орландо само се усмихна.

ГРАД ТУЛЕ

Намираха се на ръба на нещо като гигантска фуния, която потъваше в земните недра.

По нея се спускаше път, вървящ на колосална спирала, като на едно място я пресичаше зрелищен мост с купол с открити страни в средата.

По дължината му имаше бойници и бастиони, храмове и арки, а замък на много нива свързваше спиралния път с моста.

Източникът на ярката сребриста светлина се намираше в гигантска бездна, на самото дъно на фунията, където стените й ставаха отвесни.

Ефирното сияние идваше от каменна врата в стената, в долния край на отвесна стълба. Сега светлината беше силна, но видимо отслабваше.

— Хранилището на Туле — каза сър Бьорн. — Там трябва да отнесете Меча. Там ще го заредите.

Орландо се обърна, изпълнен с енергия.

— Добре — каза той. — Кардинале? Можеш ли да изпълниш задачата? Заради сеизмичните смущения няма да можеш да се обадиш за помощ.

— Цял живот очаквам този момент, ваше величество — отвърна Мендоса. — Ще успеем. За вас.

Орландо кимна.

— Отлично. Хлоя, ти ще заминеш за Ра с Шлема. Аз ще видя докъде е стигнал Малик с търсенето на Боздугана и щом го намерим, ще го занеса в Атлас.

И тъй кардинал Мендоса остана и с отряда си от двайсет швейцарски гвардейци започна да планира спускането в тайния град Туле.

Орландо и Хлоя си тръгнаха, водени от сър Бьорн.

Върнаха се през дългия тунел, минаха под безопасните арки и стигнаха до спиралното стълбище във вътрешността на скалата.

Сър Бьорн се сбогува с тях и не след дълго те летяха обратно към Рейкявик.

Така и не видяха какво се случи на Големия булевард минути след като си тръгнаха.

Не видяха как полираните правоъгълни плочи по пода и тавана се отварят като врати или по-скоро като капани на каменни ковчези, каквито бяха всъщност — точно като онези при Големия кръг в Долния свят.

Кардинал Рикардо Мендоса и швейцарските гвардейци също не видяха отварянето им.

Те стояха на ръба на огромния фуниевиден град Туле и планираха как да преминат по спускащия се спирален път.

И тогава го чуха.

Дълбоки, смразяващо напевни гласове от Големия булевард, подобни на припяване на някакъв нечестив хор.

Триста гласа произнесоха като един:

— Кушма алла?

— Какво беше това? — попита най-близкият до Мендоса гвардеец.

Кардиналът се облещи.

— Пазителите на това място.

Следващото нещо, което чуха от дългия тунел, беше ритмичният тропот на триста чифта тежки крака, който се засилваше.

— Тръгвайте! — извика Мендоса на хората си. — Бързо!

В същия момент в другите два тайни града се случи подобно нещо.

Защото и в тях имаше стотици древни ковчези.

И те също започнаха да се отварят.

Защото когато се отвореше първият град, се отваряха и другите два.

ТАЙНИЯТ ЦАРСКИ СВЯТ I ЗАТВОРЪТ ЕРЕБ

МИНАТА И ЗАТВОРЪТ

ЦАРСКИ ЗАТВОР ЕРЕБ.

МЕСТОПОЛОЖЕНИЕ: НЕИЗВЕСТНО

27 НОЕМВРИ, ЧАС: НЕИЗВЕСТЕН

Когато най-сетне се събуди, Джак с изненада откри, че е изправен.

Е, не точно изправен. Наклонен назад под ъгъл.

После осъзна, че е сложен на ръчна количка и ръцете и краката му са вързани за нея с яки кожени ремъци. Главата му също беше обездвижена и завързана за дръжките на количката с ремък, който запушваше устата му.

Намираше се в товарния отсек на някакъв военен самолет, който се намираше във въздуха — двигателите му боботеха.

Двама мъже с черни униформи го видяха, че се е събудил, и извикаха Яго, който седеше наблизо със слушалки, заглушаващи шума.

Яго погледна небрежно към Джак и кимна на единия от мъжете.

Онзи тутакси фрасна Джак в лицето с приклада на автомата си и светът отново потъна в мрак.

Джак се събуди от внезапна ярка светлина.

Сваляха го от задната рампа на товарния самолет под ослепителното слънце навън.

Лъхна го гореща вълна. Пустинна жега.

Джак примижа срещу ярката слънчева светлина.

Различи огромно море от дюни, продължаващи почти до хоризонта. Океанът беше зад него. Намираше се на малко летище между морето и пустинята.

Над него се издигаше гигантска скелетна структура — конвейер, монтиран на високи метални пилони. Бешe виждал подобни в мини за добиване на желязо. Конвейерът беше дълъг към петстотин метра и идваше някъде от вътрешността, достигайки до бетонен кей до пистата, където стоварваше сива руда в трюма на товарен кораб.

"Пустиня на бряг — помисли си Джак. — Може би Северна Африка?"

Внезапно Яго се появи пред него.

— До най-близкото населено място има седемдесет и пет километра, капитане — каза той. — От трите ти страни има само пустиня, а от четвъртата е морето. И всичко това е моя собственост. Дори да успееш да избягаш, няма да изкараш и един ден навън.

Джак беше качен по рампа в покритата с брезент каросерия на камион.

След кратко пътуване камионът спря при колосална дупка в земята — открита мина.

В стръмните склонове на дълбокия кратер имаше само един тесен път: спускаше се по спирала, а от вътрешния му ръб се спускаха почти отвесни стени.

Малки бетонобъркачки се движеха нагоре и надолу по него.

Приличаха на играчки.

Едва когато камионът мина покрай една oт бетонобъркачките (тя се изкачваше, докато те се спускаха), Джак осъзна монументалните мащаби на това място.

Първо, спиралният път изобщо не беше тесен — бе достатъчно широк, за да могат два камиона да се разминат съвсем безпроблемно.

И второ, миналият покрай тях камион беше огромен. Само колелата му бяха високи шест метра. Бавно въртящата се бетонобъркачка беше поне колкото корабен контейнер.

Джак забеляза и още нещо — камионът нямаше шофьор.

Беше автоматизиран. Напоследък това беше често срещана практика в минното дело и много лесна за осъществяване — просто програмираш камионите да следват джипиес координати и те се движат по тях денонощно без никакви проблеми.

Камионът на Джак стигна до огромен навес на дъното на кратера.

Той представляваше ръждива стара постройка с кръгла форма, с паянтови стени от гофрирана ламарина и равен покрив от метални листове. Приличаше на истинска пещ под лъчите на вече нетърпимото пустинно слънце.

Джак въздъхна. „По дяволите!“

Вкараха го вътре, все така вързан за количката.

Цялото вътрешно пространство на навеса беше заето от огромна кръгла въртяща се платформа с диаметър около трийсет метра.

Една бетонобъркачка се спусна от нея и се насочи към изхода, докато друга празна се качи на платформата.

Качиха Джак до бетонобъркачката…

…и внезапно със силен механичен стон стоманената платформа започна да се спуска надолу.

Не беше никакво обръщало.

А асансьор.

Открит асансьор без кабина.

Каменните стени на цилиндричната шахта се плъзгаха равномерно нагоре, докато огромният промишлен асансьор се спускаше в земните недра.

Джак видя, че асансьорът няма въжета.

Предвид размерите и тежестта на камиона асансьорът се нуждаеше от много мощен двигател. От двете страни на шахтата имаше две огромни метални съоръжения, приличащи на стълби. Джак предположи, че под платформата има моторизирани зъбни колела, които се захващат за стъпалата и задвижват асансьора нагоре и надолу по шахтата.

Равномерното спускане продължи цели пет минути.

— Асансьорът се спуска на дълбочина точно една миля — каза Яго. — Хиляда и шестстотин метра, право надолу.

Накрая асансьорът се озова в голяма зала дълбоко в земните недра. При вида и кръвта на Джак се смрази.

Платформата се спусна от кръгла дупка в тавана, на деветдесет метра над пода на залата.

За да стигнат пода, металните стълби, закрепени за стените на шахтата, продължаваха надолу като телескопични железопътни релси.

Когато платформата стигна до пода, релсите незабавно се прибраха в тавана, правейки бягството невъзможно.

Онова, което Джак видя около себе си, не можеше да се сравни с нищо — невероятно пространство със сива подобна на замък структура — гигантска стена, покрита с нещо като четвъртити барелефи или стенописи, и широко езеро, пълно с бълбукаща сиво-черна течност.

Но не гледката накара Джак да изтръпне.

А звуците и миризмите.

Стонове и писъци, крясъци на отчаяна агония, отекващи в огромната зала.

И вонята на човешка урина.

— Капитан Уест — каза Яго. — Добре дошъл в царския затвор Ереб. Това е място на болка, лишено от милост, и ще бъде твой дом до края на жалкия ти живот.

Подкараха количката на Джак през гигантската подземна зала.

Краткото пътуване му даде възможност да огледа мястото по-добре.

Отляво, обърнат към залата, се намираше замъкът. Целият от сиво-черен камък, той сякаш беше вграден в северната стена подобно на изсечените сгради на Петра в Йордания.

Беше великолепен.

Имаше заострени кули, извити колони, изваяни балкони и широко стълбище отпред. Наистина невероятното нещо бе, че цялата структура сякаш беше изсечена от един-единствен камък.

Никъде по постройката не се виждаше нито един зид.

Джак се запита как някой би могъл да изсече подобна сложна структура от камък.

Подът на залата също привлече вниманието му, защото не беше твърд.

Почти целият представляваше бълбукаща сиво-черна течност, напомняща на плаващи пясъци. Движещата се повърхност изпускаше пара, която затопляше иначе хладната пещера.

Нисък циментов мост минаваше през езерото, като пресичаше пещерата и минаваше пред замъка. От него се отклоняваха по-малки мостове и изчезваха в тунели, в които влизаха и излизаха постоянни потоци бетонобъркачки, натоварени с някаква тъмносива прах.

Загледан надолу в бълбукащото езеро, Джак внезапно си даде сметка, че е виждал и преди любопитното вещество.

В Долния свят.

Това беше същият димящ конгломерат, който беше изсипан върху заложниците и ги бе удавил, когато техният шампион бе загинал по време на предизвикателството.

Беше го видял и във Венеция, в леговището на ордена на Омега — там монасите го бяха използвали, за да превърнат свой пленник в статуя.

Яго забеляза, че му е просветнало.

— Нарича се течен камък — каза той. — Забележително вещество. Действа също като цимент и в ръцете на опитен майстор може да бъде моделиран във всякакви сложни форми — мостове, колони, замъци, кули, храмове. Когато се нагорещи до подходящата температура, съществува в полутечна форма, което позволява да бъде оформян. Когато се охлади, става съвсем твърд.

Яго се ухили.

— Което ми позволява да го използвам по един особено полезен начин.

Бяха приближили високата стена в края на пещерата и сега Джак видя, че четвъртитите неща по нея не са никакви барелефи или стенописи.

А каменни плочи, във всяка от които имаше човек, чиято задна половина беше вградена във втвърдения течен камък.

Джак преброи шест реда такива плочи, наредени на стената, с по петима или шестима затворници на ред.

Това беше източникът на писъците и стоновете — защото хората в камъка още бяха живи. Не всички крещяха. Някои пъшкаха от болка, други просто бяха провесили глави, а един нещастник дрънкаше нещо неразбираемо, очевидно изгубил разсъдъка си.

Те бяха и виновниците за острата воня на това място. Тъй като не можеха да излязат от индивидуалните си каменни килии, трябваше да уринират върху себе си.

— Това е така наречената Стена на страданието — каза Яго. — Подходящо име.

И докато погледът му се плъзгаше нагоре по стената, Джак го видя — в долния ред, вграден в течния камък, с оголени гърди и разкривено от болка лице.

Хадес.

— Толкова се радвам да се събера със скъпия си брат — каза Яго, като погледна към Хадес. — В царския свят наказанието е ясно и сурово. Това е единственият начин да се гарантира уважение към съществуващия ред.

После махна кожения ремък, покриваш устата на Джак.

Джак впери безпомощно поглед в Хадес.

— Мисля, че си се срещал с моя скъп приятел Владимир Карнов — каза Яго. — Бившият цар на Земята, известен на някои като Хищника.

Джак кимна.

— Чух, че си го убил — каза Яго. — Вярно ли е?

— Да.

Джак пропусна да каже, че беше надупчил Хищника със залп зенитни куршуми почти от упор.

— Ако трябва да сме честни, тогава не си знаел, че е цар — каза Яго. — Хищника беше чудесен човек. Твърд. Силен. Човек с дълбоки убеждения. Липсва ми. Знаеш ли, той обичаше да държи враговете си в цистерни с формалдехид. На малцина им е известно, но вдъхновението за това му дойде при едно посещение тук. Но формалдехидът… ами, не действа по същия начин като течния камък.

Количката на Джак спря пред правоъгълна каменна вана.

Вътре в нея имаше вода.

Двамата стражи го свалиха от количката, разкъсаха ризата му и го сложиха да легне по гръб във водата.

Ръцете му все още бяха вързани зад гърба, а водата достигаше почти до ушите му.

Яго се появи в полезрението му.

Държеше между двата си пръста шипка сиво-черна прах. Приличаше на барут, но много по-фина.

— Това добиваме тук — каза той. — Това е стара и рядка субстанция, срещана само на шест места по света, основната съставка на течния камък. В твърдо състояние визуално и по химически състав лесно може да се сбърка с вулканичните почви като пикрит и ретинит, но е способна на много повече oт тяx. Наричат я каменна прах, сива материя, сив камък и горгонски камък, което е любимото ми название. Благодарение на него древните са издигали колосалните си постройки, от планинския дворец на Хадес до моя замък тук и шестте храма на Голямата машина, която ти възстанови. Позволи ми да ти покажа как действа.

И пусна няколко зрънца от сиво-черния прах във ваната.

Джак моментално почувства реакцията.

Водата около тялото му започна да го притиска и някак да се сгъстява.

Усещането бе ужасяващо и дишането на Джак се ускори.

Той леко завъртя глава и видя, че бистрата вода около тялото му е станала черна и че освен цвета е сменила и състоянието си — от течно в твърдо.

Ставаше по-плътна, по-тежка.

— Съветвам те да не си въртиш прекалено главата, капитане — каза Яго. — Много скоро тя ще остане в положението, в което се намира. Не искам да прекараш остатъка от живота си с пукнат шиен прешлен.

Вече задъхан, Джак бързо обърна лице нагоре и почувства как сиво-черното вещество притиска главата му, краката и гръдния кош.

Ставаше осезаемо по-плътно.

— Реакцията между сивата материя и водата е забележителна — каза Яго. — Учените ми твърдят, че на молекулярно ниво се формира нещо, известно като експоненциална решетка. Нещо като верижна ядрена реакция. Всяка връзка, направена между сивата материя с водната молекула, създава сто други, поради което такова малко количество прах може да втвърди цялата вана. Процесът е свързан и със специалните свойства на водата, като способността и да преминава в твърдо състояние като лед.

Изведнъж Джак чу серия зловещи пукания и за негов ужас натискът внезапно се промени — сиво-черното вещество около него започна да се втвърдява.

Джак стисна зъби от болка.

— Затворниците ми са тук заради различни престъпления — каза Яго. — Някои са откраднали от господарите си. Други са били хванати да кроят заговори. Трети, подобно на брат ми, са се провалили в изпълнението на царските си задължения. Някои са убийци и изнасилвачи. А сред тях си и ти — човекът, който се осмели да се опълчи и на четиримата царе.

Тъмното вещество около Джак вече беше напълно втвърдено.

Яго го гледаше как лежи във ваната, която вече беше тъмносива плоча. Цялата задна половина на тялото на Джак, както и ръцете му, бяха сковани от веществото. Предната му половина и голите му гърди стърчаха от нея.

— Изглежда, че течният камък се е втвърдил, но процесът още не е завършил. Ще се охлади още. И подобно на всичко, което се охлажда, ще се свие и бавно ще започне да те притиска. Първо кожата, като причини разкъсвания на някои места. После — много бавно, в продължение на месеци и години — ще напука костите ти. Черепът ти ще го усети най-напред като постоянен твърд натиск. После ще дойде ред на раменете и краката. Ще получаваш вода и хранителни вещества, колкото да оставаш жив, ако подобно състояние може да се нарече живот. Ако изхвърлиш нещо, ще бъде върху теб. Не се безпокой, ще свикнеш с миризмата. Присъдата в затвора Ереб е присъда на доживотна болка и агония. Вслушай се в писъците на онези около теб. Обожавам този звук. Той ме успокоява. Приспива ме нощем. Скоро и твоите писъци ще се присъединят към техните, капитане. Гласът ти ще се включи в хора на прокълнатите. Спи, ако можеш. Мечтай за спасение, ако искаш. Но знай, че това ще си остане единствено мечта. Никой освен мен не знае къде се намира това място, а стражите ми не могат да го разкрият, защото са родени тук. Не, Джак Уест-младши. Това е мястото, на което ще умреш. Защото за повече от пет хиляди години писана история нито един затворник не е избягал оттук.

След като течният камък се втвърди, плочата на Джак беше вдигната в изправено положение и монтирана на Стената на страданието до тази на Хадес.

От позицията си — вграден в плочата, с ръце зад гърба — Хадес бе наблюдавал цялата зловеща процедура. Щом Джак се озова на стената до него и Яго си тръгна, той заговори.

— Срещаме се отново, капитане.

— Така е.

— Имаш ли някакъв хитър план за измъкване?

— Не. Надявам се обаче приятелите ми да измислят нещо.

— Няма смисъл да се надяваш — рече Хадес. — Всякакъв опит за спасяването ти ще бъде безразсъден. Всеки, който се опита да те измъкне от този затвор, само ще си осигури място на тази стена. Ти преодоля Долния свят, капитане. Но това място е различно. Това не е Долният свят. Това е Адът.

Затворникът oт другата страна на Джак беше изгубилият разсъдък, който непрекъснато дрънкаше нещо.

И не спря нито за момент. Говореше за невинността си и за "гласовете, които ме накараха да го направя". Някои от другите затворници на Стената му завикаха:

— Млъкни, Рубълс!

— Затваряй си шибаната уста, превъртяло копеле!

— Елате и ми я затворете сами, жалки кучи синове — отвърна им безумецът.

После започна да пее.

— Сто бутилки на стената, сто бутилки бира…!

Джак затвори очи и се опита да се изключи.

Долу в недрата на древния затвор човек не можеше да каже дали е ден, или нощ.

Мълчаливите стражи на Яго обаче включваха и изключваха осветлението в пещерата на всеки дванайсет часа, като по този начин имитираха денонощния цикъл.

През последните часове на първия си "ден", докато Рубълс пееше, Джак пак огледа пещерата.

Тя имаше само един вход — широката кръгла дупка в тавана, от която се беше спуснал асансьорът.

Намираше се на деветдесет метра над пода.

Нямаше стълба, която до стига до нея. Беше недостъпна.

Ясно беше защо никой никога не е успял да избяга оттук.

Изведнъж светлините угаснаха.

През първата си нощ в затвора Джак спа на пресекулки. Втвърденият течен камък около него беше безмилостен. Все още го усещаше как стиска тялото му. Първите два пъти, когато се събуди, Рубълс още пееше. За щастие, при третото събуждане безумецът също беше заспал.

„Слава богу“ — помисли си Джак.

Продължи да дреме, докато най-сетне изтощението надделя и той потъна в дълбок сън.

Но после, по някое време през първата нощ, докато всички около него спяха, го събуди ослепителен лъч, насочен в очите му. Джак се осмели да допусне надеждата, че някой е дошъл да го спаси.

Пред плочата му стояха двама мъже, сенки в нощта.

Единият беше Яго.

— Ето го — каза той.

Джак примижа срещу светлината на фенера.

Вторият мъж не помръдна. Взираше се в Джак. Беше горе-долу с телосложението на Яго, което означаваше мускулест, висок и силен.

Гласът му се оказа дълбок и дрезгав.

— Това значи е той — каза мъжът. — Онзи, който причини толкова неприятности. Героят.

— Не е нужно да говориш за мен в трето лице — каза Джак. — Буден съм.

Мъжът се усмихна — снизходително.

— Предвид репутацията ти, капитан Уест, мислех и че ще си… по-внушителен.

— Кой си ти? — попита Джак.

— Просто скромен пазач на фар — отвърна мъжът.

Пристъпи напред и лицето му се оказа на сантиметри от Джак.

Имаше широки лъвски черти и всичко в лицето му беше голямо — големи очи, голям нос, широка уста. Освен това очите му бяха призрачно сиви.

— Приятно ми е да се запознаем, капитане — каза той. — Може и да не го знаеш, но със стореното от теб на Големите игри ти наруши естествения ред на царския свят и даде възможност на онези от нас, които биха искали да издигнат нов цар, който да управлява планетата.

— Кой си ти? — отново попита Джак.

Мъжът с бледосивите очи сякаш се замисли върху въпроса.

После на лицето му цъфна широка лъвска усмивка.

— Аз съм Хардин Ланкастър XII. Лорд и пазител на Стражевата кула на град Атлас, третият от Трисмагите. Онези, които ме познават, ме наричат Сфинкса.

Мъжът обърна глава.

— Колкото и да си интригуващ, капитане, трябва да тръгвам. Имам среща с джентълмена, който плати за залавянето на осиновената ти дъщеря на Рицарите на Златната осмица.

При споменаването на Лили очите на Джак се разшириха. Мъжът с бледите очи сякаш изпита удоволствие от реакцията му.

— Наслаждавай се на остатъка от живота си, Джак Уест-младши, колкото и окаян да е той. И знай, че това се случва на героите.

После фенерчето угасна, стъпките на двамата посетители заглъхнаха в мрака и не след дълго пещерата около Джак отново потъна в тишина.

ВЪВ ВЪЗДУХА

НАД АТЛАНТИЧЕСКИ ОКЕАН

ЧАСТЕН САМОЛЕТ НА ОРЛАНДО

27 НОЕМВРИ. 18:00

Орландо Комптън-Джоунс лежеше гол с ръце на тила в разкошното голямо легло в спалнята на частния си „Гълфстрийм“ и гледаше как Хлоя Карнарвън, също гола с изключение на червените обувки с високи токове, влиза в банята.

Преди малко се бяха отдали на страстен секс, подпрени на стената.

Орландо обичаше да прави секс с Хлоя. Само на двайсет и пет, тя беше млада и в отлична форма. Тялото и бе стегнато и отзивчиво на всички правилни места. И докато я слушаше как стене от движенията му, той се питаше дали младите мъже знаят как да доставят още по-голямо удоволствие на една жена.

Освен това беше умна…

Компютърът му издаде мелодичен звън. Защитената линия. Линията на монарха.

Той стана, наметна се с халат и чукна клавиатурата.

На екрана се появиха лицата на двама от другите царе, както и на царския тъмничар Яго.

Царете бяха видимо по-млади от Орландо, жребци под четирийсетте.

Благодарение на хаоса в края на Големите игри те бяха заели наскоро троновете си.

Американецът Колдуел беше новият Цар на Морето. Баща му беше посечен при безредиците в края на Игрите.

А китаецът Си беше новият Цар на Небето. Роденият му в Тибет предшественик беше убит в същото меле — без наследник, тъй като двамата му синове бяха участвали и загинали в Игрите. Съгласно изричните му инструкции короната му беше предадена на Си.

На екрана нямаше Цар на Долния свят. След като се беше провалил в дълга си да осигури цар победител в Игрите, Хадес беше лишен от короната си, но засега все още не бяха обявили кой ще е приемникът му.

— Ваши величества — твърдо каза Яго. — За мен е удоволствие да докладвам, че съгласно издадените царски заповеди бегълците Хадес и капитан Джак Уест-младши са задържани.

Орландо се ухили. Чудесна новина. Не искаше Уест да се мотае наоколо и да осуети плановете му да cтигне до трите града.

— И двамата бегълци бяха откарани в затвора Ереб и лично наблюдавах загробването им в Стената на страданието — каза Яго. — Бях там, докато камъкът не се втвърди напълно. Бих искал да благодаря на царете на Морето и Земята, които ми дадоха пълна свобода на достъп в Ню Йорк и Лондон и ми осигуриха ресурсите на полицията и военните. Благодаря ви.

— За нас беше удоволствие — каза Царят на Морето.

— Разбира се — потвърди Орландо.

— Значи е приключено — каза Яго. — Редът е възстановен. Ваши величества, оставам ваш смирен слуга.

Тримата прекъснаха връзката.

Орландо кимна със задоволство.

Хлоя излезе от банята, свали от закачалката тънка сатенена нощница и започна да я навлича върху гъвкавото си тяло.

— Добри новини ли?

— Фантастични новини — отвърна Орландо. — Уест е затворен в Ереб. Пътят пред нас е чист. Щом кацнем, ти ще продължиш към Ра в Южна Америка, без Уест да ти пречи. А аз скоро ще имам Боздугана и ще ида в Атлас.

Тя кимна бавно.

— Скоро ще станеш владетел на света. Както заслужаваш.

Изгледа го… и остави нощницата да се свлече на пода, разкривайки отново прекрасното си тяло.

— Негово величество желае ли награда? — престорено срамежливо попита тя и се пъхна отново в леглото.

— Определено — отвърна Орландо. — Определено.

ЛОНДОН, АНГЛИЯ

26–28 НОЕМВРИ

Зоуи нахълта в апартамента и тръгна право към Йоланте. Мей още беше тук и се грижеше за пострадалата принцеса.

- Къде е царският затвор? — остро попита Зоуи. — Рицарите хванаха Лили и после се появи онзи кучи син Яго и отмъкна Джак.

Мей пребледня.

- Царският тъмничар е хванал Джак?

— Да. И ако искаме да спасим Лили и Алби, трябва да върнем Джак, при това веднага. Къде е царският затвор, Йоланте?

- Както вече казах, не знам — отвърна Йоланте. — Никой не знае местоположението на Ереб с изключение на самия царски тъмничар.

- Каза, че се предполага, че бил някъде в Средиземноморието. Крит, Малта или дори Троя — отчаяно каза Зоуи. — Можем ли да опитаме някое от тези места? Което и да е?

- Можем — отвърна Йоланте и я погледна с искрено съчувствие. — Но не искам да ви давам напразни надежди. Други са опитвали същото в миналото, но всички са се провалили.

Като оставиха засега настрана задачата да открият ковчега на сър Франсис Дрейк — и враждата между Зоуи и Йоланте, — трите жени прекараха следващите два дни в проследяване на всяко сведение за местоположението на затвора Ереб — от изчитането на цялата история на Крит до проучването на родословията на древни родове, чиито членове са били царски тъмничари, и анализа на голямата обсада на Малта от османците през 1565 година.

Но в крайна сметка не откриха нищо.

Никакво споменаване за местоположението му. Абсолютно никакви следи.

Мястото на прословутия затвор наистина се оказа една oт най-пазените тайни на историята.

След четирийсет и осем часа усилено проучваме Мей въздъхна.

— Зоуи, безнадеждно е. Не можем да го намерим.

— Трябва да го намерим — отвърна Зоуи. — Той би го направил за нас.

Йоланте поклати глава.

— Де да беше толкова лесно. Откриването на изгубени древни неща може да стане, когато имаш информация и конкретни насоки, но не и в този случай. Съжалявам, Зоуи, наистина. Но ако Джак е отведен в Еpеб, със същия успех би могъл и да изчезне от лицето на Земята.

ТАЙНИЯТ ЦАРСКИ СВЯТ II ЗАМЪКЪТ НА РИЦАРИТЕ

ОСТРОВ ИСКИЯ И ЗАМЪКЪТ АРАГОН

ЗАМЪКЪТ НА ЗЛАТНАТА ОСМИЦА

ОСТРОВ ИСКИЯ,

БРЕГЪТ НА АМАЛФИ, ИТАЛИЯ

28 НОЕМВРИ, 15:00

На Рицарите от Златната осмица им бяха нужни цели два дни, за да се върнат — с Лили — от Англия в замъка си на западния бряг на Италия.

Можеха да го направят и по-бързо, но в този случай поради ценността на плячката си предпочетоха потайността пред скоростта. Пътуването с подводница беше по-бавно, но пък правеше откриването им изключително трудно.

Например измъкването им от Лондон стана, като изминаха почти цялата Темза под вода.

Бяха използвали осемместна шейна, каквато използваха британските САС и американските тюлени, известна като "мокра" бойна подводница. Рицарите се бяха закачили за нея с водолазните си костюми, като държаха Лили, на която също бяха сложили дихателна маска. Построена от "Локхийд Мартин" и струваща около 80 милиона долара, бойната подводница беше пъргава, бърза, свръхмодерна и изключително безшумна.

При устието на Темза се свързаха с произведена в Русия бърза щурмова подводница клас „Акула“, която ги чакаше в Ламанша. След като рицарите се качиха на нея с Лили, подводницата започна бавното си пътуване обратно до Италия.

Два дни по-късно, на 28 ноември, в разгара на чудесен слънчев следобед, подводницата пристигна при западния бряг на Италия южно от индустриалното пристанище на Неапол, като се промъкваше безшумно под супертанкери и товарни кораби, които разтоварваха стоките си. Могъщият конус на Везувий се извисяваше в далечината, надвиснал над всичко.

Подводницата остана потопена, докато приближаваше високия остров, на който се намираше замъкът Арагон, домът на Златната осмица.

Замъкът е истинско чудо на света. Построен през 474 година, той представлява внушителна крепост, чиито бастиони се спускат на седем неравни нива от върха в северната част на острова до ниския му южен край.

От всички страни там, където укрепеният остров свършва в морето, скалистите му стени са оформени така, че да са почти отвесни и непристъпни. Кораби не могат да достигнат до брега. Евентуалните нападатели няма къде да направят десант.

През Средните векове островът-крепост бил непревземаем. През 21 век, въпреки възможна атака от въздуха, той на практика си оставаше такъв благодарение на няколкото скрити зенитни установки.

Сегашната колосална крепост, възседнала острова, била построена през 1441 година, но е известна като nouvo castello, или Новия замък.

През вековете замъкът бил строен и преустройван, върху стари основи се издигали нови, но за рицарите най-важен си оставаше „старият замък", най-древният от всички, дълбоко в скалите на укрепения остров.

Подводницата навлезе в острова през морска порта, пocтpoенa в северния му край — гигантски покрит с ръжда метален портик, който се спускаше до морската повърхност, но не и под нея, позволявайки на подводницата да влезе невидима в подземния док.

За света като цяло морската порта беше грохнала реликва; ръждивите й пречки бяха покрити през вековете с мръсотия, отварящият механизъм отдавна не работеше.

Това не бе вярно.

Портата си работеше отлично. Просто рицарите я използваха само късно през нощта, когато нямаше кой да гледа. Сега, в разгара на деня, те просто минаха тихомълком под нея в дока.

Лили излезе от подводницата и се озова в тясна и много висока пещера. Монтирани на стените прожектори осветяваха огромното пространство.

Петимата рицари, които я бяха заловили — Джак беше убил двама други, докато осмият и последен беше в Нова Зеландия, където бе убил родителите на Скай Монстър, — бяха посрещнати от осем по-млади мъже в бойна екипировка.

— Скуайъри! — извика Йегер Айнс. — Погрижете се за господарите си. Онези от вас, които са ги изгубили, радвайте се, защото вече сте рицари.

Младите мъже — скуайърите, предположи Лили — забързаха да помогнат на завърналите се.

— Рицари — добави Йегер Айнс. — Нашият работодател току-що е пристигнал и ни очаква горе. — Обърна се към Лили. — И изгаря от нетърпение да те види отново.

„Отново?“

Един скуайър отиде при Йегер Айнс.

— Сър! — И застана мирно.

— Говори, скуайър — каза Айнс.

— Йегер Зекс се върна от Нова Зеландия преди два часа. Той е горе в квартирата си. Каза да ви предам, че много се е забавлявал с убиването на възрастната двойка там.

Йегер се усмихна разбиращо.

— Такъв си е Зекс.

— Освен това ми каза да ви съобщя, че има допълнителния пакет за господаря на Атлас.

Йегер Айнс кимна.

— Ще му предам. Благодаря, скуайър Ахт.

Докато слушаше разговора им, на Лили й призля. Убиецът на родителите на Скай Монстър се забавлявал!

Освен това забеляза системата на наименование. Беше на най-прост немски.

Йегер Айнс означаваше Ловец Едно.

Йегеp Зекс — Ловец Шест.

Йегер Ахт — Ловец Осем.

— Насам. — Йегер Айнс я поведе.

Лили стъпи на каменния кей и се огледа.

Бойната шейна все още беше монтирана за корема на подводницата. До голямата "Акула" на кея беше привързана друга огромна машина — хидропланът "Херкулес", от който бяха избягали във Венеция.

Гигантските му криле бяха сгънати, което му позволяваше да мине през морската порта.

На съседните кейове имаше по-малки превозни средства — "Хъмви", джип и хеликоптер "Москито".

Огромна като небостъргач скала се издигаше от пристанището и чезнеше в мрака високо над пещерата.

Беше абсолютно грамадна, с правоъгълно сечение и висока почти сто метра.

По напълно oтвеснитe й стени имаше старо стълбище, но си личеше, че стъпалата не са били използвани от доста време. Към скалата беше прикрепен модерен товарен асансьор като онези, които могат да се видят по строежите, и Лили беше бутната от похитителите си в него.

Асансьорът запълзя нагоре по скалната стена и се изкачи на върха.

Върхът на кулата беше гол, полиран до блясък и по краищата му нямаше парапет. Докът с подводницата се намираше далече долу.

Когато слезе от асансьора, заобиколена от рицарите, Лили видя голяма осмоъгълна маса, поставена на осмоъгълна платформа, до която се стигаше по осем стъпала.

Широк балкон, изсечен в северната страна, осигуряваше панорамна гледка към Неапол и Везувий, великолепни под лъчите на следобедното слънце.

До осмоъгълната маса и непосредствено до главозамайващата пропаст имаше две средновековни клетки, окачени на Т-образна дървена рамка. Едната беше празна, а в другата…

— Алби! — извика Лили.

Опита се да изтича към него, но рицарите от двете и страни я задържаха.

— Хайде, хайде — каза Йегер Айнс. — Не те доведохме тук, за да сте заедно. Не…

Айнс кимна към платформата от другата страна на пропастта.

На нея стояха двама души и чакаха търпеливо.

— … доведохме те да се събереш с тях.

Лили се загледа през пропастта към мъжете на платформата.

Не беше срещала по-високия от двамата — може би на петдесет, с широко, подобно на лъвско лице и светлосиви очи.

Вторият мъж носеше прозрачна медицинска маска, покриваща долната част на лицето му. Очите му над нея горяха от омраза и ярост.

Той беше по-млад от първия и въпреки маската на лицето му Лили го позна моментално.

Дион Десакс.

Последният път, когато беше видяла Дион, бе по време на хаоса в края на Големите игри.

Дион беше устроил засада на нея, Джак и Плашилото по склоновете на планинския дворец на Хадес и бе насочил пистолет към Джак — и беше застрелян в тила от Алби, който се бе появил в последния момент от другата страна на планинската пътека.

Куршумът беше излязъл през лицето на Дион и той бе паднал. Лили бе сметнала, че е мъртъв, и в бързината да се махнат от онова място определено не си беше направила труда да провери.

— Куршумът мина през бузата ми, Лили — каза Дион през пропастта, сякаш и беше прочел мислите. Гласът му беше завален. Куршумът явно беше отнесъл част от небцето му.

Дион, навремето така красив и богат и говорещ само за това, че е и едното, и другото, сега бе нещото, което презираше най-много — грозен и обезобразен, с уста, която не можеше да говори нормално.

— Куршумът, изстрелян от него. — Дион посочи затворения в клетката Алби. — Баща ти съсипа Игрите, а този — Дион отново посочи обвинително с пръст Алби — съсипа лицето ми! Не си мислиш, че бих оставил подобно безчинство ненаказано, нали?

— Дион, аз…

— Скоро ще ме наричаш другояче, малка кучко — прекъсна я той. — Утре ще проведа конферентен разговор с другите трима царе. И като истински и потвърден наследник на сваления Хадес ще получа короната, титлата и царството на баща си. Тогава ще се обръщаш към мен с ваше величество.

"Дион, корони, царе…"

Умът на Лили още се мъчеше да навакса.

Значи Дион беше платил на Рицарите на Златната осмица да убият Джак. Но бе поискал нея и Алби живи. А сета той беше цар. От всичко това я побиха тръпки.

Но тя нямаше намерение да го покаже.

Обърна се към по-възрастния мъж до Дион.

— Кой сте вие?

Мъжът се усмихна и зловещите му сиви очи проблеснаха.

— Толкова много приличаш на баща си — каза той. — На осиновителя си, искам да кажа. Капитан Уест. И двамата имате такава решимост, такова непокорство. Приятно ми е най-сетне да се запознаем. От години следя прогреса ти. Аз съм сър Хардин Ланкастър, пазител на града Атлас, но можеш да ме наричаш Сфинкса.

— Защо сте тук? — попита Лили.

— Oт дълго време съм нещо като ментор на младия Дион — каза Сфинкса. — Освен това съм — как да се изразя? — неприлично богат и преди официалната си коронация Дион се нуждае от някой, който да доплати услугите на рицарите. Те определено не са евтини, но гарантират резултати.

— Каква беше цената? — чу се да пита Лили, като местеше поглед между Сфинкса, Дион и Йегер Айнс.

— Доплащането е един гръцки остров, който притежавам — каза Сфинкса. — Koгато утре бъде официално обявен за цар на Долния свят, Дион ще прехвърли на рицарите собствеността върху индийските щати Андхра Прадеш, Тамил Наду и Керала.

„Дион. Цар“ — с ужас си помисли Лили. В царския свят очевидно нямаше значение дали новият владетел е безумец с убийствени намерения.

— Мислех си, че баща ми също трябваше да бъде убит — каза тя. — Това не беше ли част от поръчката?

— Оказа се, че баща ти е преследван и от царския тъмничар — отвърна Сфинкса. — За рицарите е абсолютно неподходящо да се конкурират с царски служител, макар че понякога такива неща се случват. Затова се споразумяхме с Яго в Лондон и му предадохме баща ти. Рицарите и царският тъмничар са си сътрудничили по този начин няколко пъти през вековете. Със затварянето на Уест в Ереб и довеждането ти тук рицарите изпълниха поръчката си.

— И какво следва? — попита Лили, като се мъчеше да не трепери. — Защо трябваше да ни залавят живи?

Дион беше онзи, който и отговори.

— Сега животът ми е обречен на постоянна болка, Лили. Болка, причинена от теб и Албърт. Трябваше да бъдете заловени живи, за да ви върна услугата и да ви причиня подобна болка. Физическа за Албърт. И мъчението да гледаш за теб. О, Лили. Онова, което ще направя, сигypнo ще има физически последици за теб. Ще изтезавам Албърт, докато не започне да ме умолява — да ме умолява — да умре, след което ще го убия пред очите ти.

Лили погледна Алби в клетката.

И тогава, за изненада на всички, навсякъде из замъка завиха сирени.

Йегер Ахт дойде при Йегер Айнс.

— Сър. Малък хеликоптер току-що е кацнал аварийно в гората в източната част на острова. Според регистрационния номер машината е наета в Неапол. Изглежда, че някой турист е решил да се забавлява.

Йегер Ахт подаде на шефа си таблет.

На екрана Йегер Айнс видя паднал хеликоптер на долната част на източния склон на острова, почти забит в някакви укрепления. Подпорите му за кацане бяха огънати, но фюзелажът изглеждаше почти непокътнат.

В пилотската седалка имаше самотна фигура с клюмнала глава.

Йегер Айнс впери поглед в екрана. После погледни Сфинкса.

— Уест в Ереб ли е?

— Видях го с очите си там снощи, вграден в камък — отвърна Сфинкса.

Айнс кимна на Ахт и каза:

— Изпрати двама скуайъри.

Двамата скуайъри приближиха предпазливо хеликоптера с готови за стрелба оръжия.

Машината лежеше с носа надолу при разпадащ се тухлен зид в края на източната гора на замъка.

Двамата скуайъри погледнаха отпуснатата фигура в пилотската седалка. Човекът не помръдваше. Все още беше със закопчан колан и със слушалки на главата…

…и изведнъж той оживя, в ръцете му се появиха два пистолета, които стреляха бързо и двамата скуайъри се строполиха с дупки в гърдите.

Пилoтът разкопча предпазния колан и слезе от хеликоптера. Грабна оръжията на мъртвите скуайъри и закрачи към най-близкия вход на многоетажния замък.

— Кой е този? — попита Айнс.

— Сътрудник на Уест — отвърна Ахт.

Йегер Айнс повдигна вежда.

Стоящата наблизо Лили чу думите на Ахт и надеждата и се съживи.

На екрана на Айнс се виждаше мъж, който влизаше в замъка с пистолети в ръце; гледаше свирепо право към охранителната камера.

Матрица от векторни линии покри лицето на мъжа.

— Според лицевото разпознаване името му е Джулиъс Адамсън — каза Йегер Ахт.

Джулиъс Адамсън вървеше бързо през градините и дворовете на замъка Арагон. На лицето му беше замръзнала убийствена физиономия.

Не му отне много време да стигне до дома на Рицарите на Златната осмица.

Беше в стаята, когато Йоланте каза, че централата на рицарите е замъкът Арагон край бреговете на Италия. Бързо проучване му даде и допълнителна информация.

Например историята на замъка Арагон.

Навремето той бил собственост на Католическата църква. С документ от Ватикана от 26 май 1296 година, седем дни след мистериозната смърт на папа Целестин V, собствеността върху замъка била прехвърлена на Militum Sanguine Ischium — Рицарите на кръвта от Иския.

Иския беше остров край брега на Италия, недалеч от Неапол. И наистина, на него имаше замък с името Арагон.

Думите Рицари на кръвта от Иския дадоха връзки с Рицари на Златната осмица, Мерлин и Рицарите на Кръглата маса.

След това всичко беше съвсем ясно. Единствено подготовката — разучаваното на острова, купуването на оръжия от улиците на Рим и намирането на хеликоптер — изискваше малко повече време.

Накрая той нае хеликоптер в Неапол, полетя направо към острова и нарочно разби хеликоптера, за да привлече вниманието на рицарите.

Не му пукаше за разбитата машина.

Не му пукаше за нищо.

Беше дошъл да отмъщава. За смъртта на брат си и семейството му, убити в колата им над Темза преди два дни.

Йегер Айнс се взираше невярващо в екрана, на който Джулиъс Адамсън крачеше през външните дворове на замъка му.

Вгледа се по-внимателно и забеляза, че Джулиъс държи още нещо освен пистолета в дясната си ръка — смачкан лист.

— Боже мой — изсумтя Йегер Айнс. — Той ни атакува. Невероятно. Йегер Драй и Йегер Фюнф. Убийте го.

Двамата стоящи наблизо рицари грабнаха оръжията си и се отдалечиха тичешком.

Джулиъс стигна до някакъв куполен параклис на третото от шестте каскадни нива на замъка Арагон, стреля в катинара и изрита вратата. Косите следобедни лъчи на Слънцето проникнаха в прашното помещение.

На вътрешната cтeнa на параклиса имаше богато украсен засводен проход, препречен с желязна решетка.

От проучването си Джулиъс знаеше, че това е входът към най-стария замък, който лежеше под многото по-късни.

Огледа великолепния параклис, видя охранителна камера на тавана и преспокойно стреля в нея и я направи на парчета.

След секунди двамата въоръжени рицари, пратени от Йегер Айнс, влязоха в параклиса през таен панел зад олтара.

Изскочиха навън и моментално откриха oгън с автоматите си във всички посоки, като надупчиха стените на малката църква.

Джулиъс го нямаше.

Двамата се намръщиха.

— Здрасти. — Джулиъс излезе иззад дебелата кадифена завеса зад тях и — бам-бам! — ги застреля в главите.

Взе автоматите им, влезе в тайния проход, по който бяха дошли в параклиса, и продължи неумолимо напред.

Озова се в тесен дълъг коридор, осветен от мъждукащи жълти лампи.

Той беше известен като Прохода на молителите, защото бе единственият тунел, водещ към Терасата на молителя. Всички, идващи да наемат рицарите, трябваше да минат по него.

Проходът на молителите беше абсолютно прав и дълъг стотина метра.

По дължината му имаше каменни статуи на отдавна отишли си рицари, които изглеждаха зловещо на слабата светлина.

Джулиъс — с ледена физиономия, мъртвешки поглед, все така стиснал листа в дясната си ръка заедно с пистолета — тръгна по него.

Видя края на тунела и по-широкото добре осветено пространство след него.

Това беше целта му — да стигне до Светая светих на Рицарите на Златната осмица. Мъжете, които щеше да избие.

Крачеше през тунела, загледан кръвнишки в правоъгълника светлина в края му, когато…

Тряс!

Пред него се спусна желязна решетка.

Тряс!

Втора решетка падна зад него.

Изведнъж се оказа в капан.

— Хвърлете оръжията, господин Адамсън — каза глас от невидим високоговорител на тавана.

— Майната ти! — извика Джулиъс. — Ела и ги вземи.

— Както желаете.

Някаква дупка в стената до Джулиъс избълва жълт газ в лицето му и в следващия миг той рухна на каменния под.

Джулиъс се бореше с обгръщащия го мрак, но безполезно. Светът около него притъмня.

Последното, което видя, беше размазана фигура, вървяща бавно по тунела. Ставаше все по-голяма. Накрая клекна пред решетката и поклати тъжно глава.

— Господин Адамсън — каза Йегер Айнс, — верността към брат ви е достойна за възхищение, но вие, приятелю, току-що влязохте в свят на болката.

Нощта беше настъпила, когато Джулиъс се събуди… в средновековна клетка, едва побираща тялото му.

Беше изправен заради металния нашийник на гърлото си, а ръцете му стърчаха през решетките на клетката през две подобни на окови дупки.

Клетката висеше над ужасно дълбока пропаст.

Когато примигна и дойде на себе си, Джулиъс видя Алби, затворен в също такава клетка до него — със същия нашийник и същите окови на ръцете, окачен на същата Т-образна дървена рамка.

Джулиъс затвори очи. С мисията му беше свършено.

— Мамка му — прошепна той.

Лили се взираше с ужас в затворенитe в клетките Джулиъс и Алби.

Намираха се в Залата на Кръглата маса, сърцето на стария замък дълбоко в недрата на острова.

Клетката на Джулиъс висеше на една педя навътре над пропастта. Тази на Алби беше над платформата, над твърда земя — поне засега.

Останалите рицари се бяха наредили около двете клетки и ги гледаха убийствено.

Дион и Сфинкса стояха на няколко крачки зад тях.

Лили видя как един скуайър излиза на платформата, понесъл пурпурна кадифена кутия със златни закопчалки. Беше горе-долу с размерите на дебела книга с твърди корици и скуайърът я носеше много почтително.

— Господин Адамсън. — Йегер Айнс застана пред клетката на Джулиъс. — Знаем защо сте тук. Претърпяхте ужасна загуба със смъртта на брат ви и сте дошли да отмъстите за него.

— Правилно — отвърна Джулиъс.

Йегер Айнс се усмихна едва-едва и вдигна един смачкан лист.

— Държахте това, когато ви обгазихме в тунела. Разпечатка на имейл.

Йегер погледна листа и, застанал до клетката на Джулиъс, зачете със спокоен равен тон:

Зaтвopен в тясната клетка, Джулиъс стисна зъби. Очите му се напълниха със сълзи.

— О, Джулиъс… — изхлипа Лили.

Йегер Айнс смачка листа на топка, хвърли го в пропастта и каза:

— Ще видите брат си много по-скоро, отколкото си мислите.

После се обърна към Лили.

— Господин Адамсън неволно ни даде възможност да демонстрираме какво ще се случи след малко с господин Калвин.

Протегна ръка и скуайърът му подаде кутията от пурпурно кадифе.

Йегер Айнс я отвори и извади от нея странно на вид старо оръжие.

Приличаше на арфа, но много малка и с една-единствена струна — изключително тънка, проблясваща на светлината, подобна на риболовна корда. Не личеше от какъв метал е изработена, но изглеждаше по-остра от най-съвършеното острие, създавано от човешка ръка.

Йегер Айнс хвана закривената дръжка така, че жицата-струна остана да стърчи пред кокалчетата на пръстите му.

И после с шокираща бързина махна небрежно с оръжието пред клетката и ръката на Джулиъс, която стърчеше отпред, полетя в пропастта.

Джулиъс изрева от болка, загледан с ужас в чуканчето, с което завършваше лявата му ръка.

Задиша бързо и тежко.

От чуканчето, все още в желязната окова, рукна кръв.

Лили ахна от ужас.

— Какво, по… — прошепна Алби.

Йегер Айнс не бе упражнил никакъв натиск. Струната на арфата трябва да беше…

— Това е оръжие от друга епоха — каза Йегер Айнс. — Елегантно и в същото време жестоко. Остра като бръснач жица, която може да премине през всякаква органична материя — дърво, кост, човешка плът. Ти уби двама мои рицари, копеле мръсно! Подобно престъпление не може да остане ненаказано!

Замахна отново и другата ръка на Джулиъс също полетя в пропастта — и изведнъж горкият младеж се озова в клетката, държан изправен от железния нашийник, с две отрязани ръце.

Зави от болка. Вените на челото му изпъкнаха.

Йегер Айнс пристъпи към клетката, така че лицата им се оказаха на сантиметри едно от друго.

Лицето на Джулиъс лъщеше oт пoт.

Физиономията на Йегер беше безстрастна и студена.

— Дадохте най-доброто от себе си, господин Адамсън, но това не беше достатъчно. — Той започна да се обръща.

— Хей — неочаквано изпъшка Джулиъс и го накара да спре.

— Да?

Джулиъс пое тежко дъх и плувнал в пот и пръскайки слюнка, каза:

— Жена му се казваше Ерико…

Йегер Айнс се намръщи.

— Тя беше хирург. Децата им се казваха Кейлъб и Уилоу. И двамата харесваха Лего и Майнкрафт. Момичето обичаше футбол и да се облича като Жената чудо…

Лили захлипа.

Алби стисна зъби.

— Кажи им го, Джулиъс! — извика той, мъчейки се да вдъхне сила на приятеля си.

— Те бяха обикновени и почтени хора — каза Джулиъс, загледан кръвнишки в Йегер Айнс. — А ти си просто един побъркан шибаняк.

Айнс не каза нищо.

Просто се обърна и кимна на един скуайър до стената, който дръпна една ръчка и внезапно клетката на Джулиъс се откачи от рамката, полетя в дълбоката деветдесет метра пропаст и падна с плясък във водата на дъното на пещерата, до подводницата „Акула“.

Джулиъс — с отрязани ръце и в агония — се озова под водата сред буря от мехурчета.

Не беше много дълбоко и секунди по-късно стигна до дъното, където видя пет-шест други клетки като неговите, във всяка от които имаше хора, всичките без ръце, всички отдавна мъртви.

Това беше последното, което видя Джулиъс Адамсън.

Той затвори очи, пое си дъх и напълни дробовете си с вода. И в последния миг, преди всичко да потъне в мрак, намери покой, защото знаеше, че скоро ще бъде със своя брат, когото обичаше.

— Кучи син! — изкрещя Лили на Йегер Айнс. — Всички сте кучи синове!

— Не! — Айнс се обърна и очите му проблеснаха. — Ти направи това! Твоят баща го направи! Вие влязохте в свят, който не разбирате, и плащате за последствията от собственото си невежество! Да не би да си мислиш, че съм просто наемник? Аз и моите рицари много добре знаем, че съдбата на света виси на косъм. Ние сключихме нашите съюзи за времената, които предстоят. Подготвихме се. А вие? Не, защото не разбирате. Но ще разберете.

И подаде оръжието-арфа на Дион.

— Принце…?

Айнс кимна на рицаря до стената. Той завъртя клетката на Алби над пропастта, на същото място, където допреди секунди се беше намирала тази на Джулиъс.

— О, Господи, не… — промълви Лили. — Дион, моля те, ще направя всичко. Моля те, не го наранявай…

— Да не го наранявам ли? — озъби се Дион.

Отиде при Лили и свали маската си.

Лицето му беше отвратително. Ужасно обезобразено. Кожата на дясната буза беше извита по невъзможен начин. Скулата му изглеждаше като стопен восък, а устата му беше отпусната в ъгъла, разкривайки зъбите.

Дион се ухили с отвратителното си лице.

— О, ще го нараня, и още как. Ще го накарам да си плати за това, което ми причини.

И тръгна към клетката на Алби, като лениво поклащаше оръжието.

Лили се помъчи да се отскубне от държащите я рицари.

— Не…!

Дион застана пред Алби, който беше безпомощен в клетката си.

— Здрасти отново, Албърт — каза той. — Лиших се от значителна част от царството си заради теб, така че възнамерявам да се насладя на всяка секунда.

Вдигна оръжието между лицата им.

Тънката струна проблесна.

— На всяка една секунда.

И с бързината на гърмяща змия Дион замахна и Алби изкрещя от болка, а лявата му ръка се отдели от китката и падна в пропастта.

Лили изкрещя, но пазачите й я държаха здраво.

Тя започнала се оглежда трескаво, надявайки се да открие някой, който да спре това.

Погледът й се спря върху Сфинкса — той просто гледаше Дион с хладка пресметливост.

Тя се обърна към Йегер Айнс.

Той сви рамене.

— Сега започваш ли да разбираш?

И тогава, на това ужасно място, докато Алби се взираше с ужас в отрязаната си лява ръка, се случи нещо много шантаво.

Иззвъня телефон.

Мобилен телефон. Телефонът на Сфинкса.

Той се намръщи и вдигна.

— Да? Кога? Добре, тръгваме.

Затвори и погледна Дион и Йегер Айнс.

— Цap Орландо е открил Туле. Изпратил е хора там и в момента пътува към Атлас. Трябва да съм там, преди да е пристигнал. Другият пакет на борда ли е?

— Да — отвърна Йегер Айнс.

За огромна изненада на Лили Сфинкса я хвана здраво за ръката и я дръпна към себе си. Нима тя беше негова награда?

— Да вървим.

Тя започна да се съпротивлява.

— Не…

— Лили! — извика друг глас.

Беше Алби.

— Лили, върви! Моля те… — изпъшка той. — Моля те, върви. Не гледай това. Не искам да го виждаш.

— Хубаво изявление — каза Сфинкса. — Но истината е, че нямаш избор.

Йегер Айнс и двама други рицари помъкнаха Лили към товарния асансьор, водещ надолу до водния хангар.

Тя заедно с Дион, Сфинкса и рицарите влязоха в асансьора. Йегер Айнс затвори плъзгащата се решетка.

— Алби! — извика Лили. — Обичам те!

В клетката, плувнал в пот и с една отрязана ръка, Алби я погледна в очите и викна:

— Винаги съм те обичал, Лили.

И после изчезна от погледа й, когато асансьорът пое надолу покрай скалната кула.

След трийсет секунди асансьорът спря при водния хангар.

Отведоха Лили при четирийсетметрова яхта "Принцес", спряна до „Херкулес“-а. Луксозната моторна яхта беше голяма почти колкото самолета.

Сфинкса имаше двама свои телохранители и рицарите предадоха Лили на тях.

Сфинкса спря на кея и стисна ръката на Йегер Айнс.

— Докато се срещнем отново, Ловец Едно.

— Винаги е било удоволствие да работя с вас, милорд — отвърна Йегер Айнс.

След това Сфинкса стисна ръката на Дион.

— Ти израсна като чудесен млад мъж, Дионис. Ще бъдеш велик цар, по-велик от баща ти. Не се съмнявам в това.

Лицето на Дион грейна.

— Няма да забравя помощта, която ми оказа в момент на нужда.

Сфинкса се поклони.

После се качи на яхтата след Лили, морската порта се отвори и яхтата излезе през нея и изчезна в нощта.

ЛОНДОН, АНГЛИЯ

28 НОЕМВРИ, 19:00

В Лондон беше вечер.

Докато Зоуи и Йоланте вечеряха, а Скай Монстър дремеше, Мей Мериуедър седеше пред компютър, осветена от сиянието на екрана му, и продължаваше упорито да търси всичко, което би могло да разкрие местоположението на затвора Ереб.

След два дни безплодно търсене настроението в апартамента във Воксхол беше мрачно. Витаеше атмосфера на отчаяние.

И тогава, докато преглеждаше някаква кралска кореспонденция от Португалия, Мей го видя.

Бързо извика другите да дойдат при нея.

— Мисля, че открих нещо. Тоест, засега е просто теория, но…

— Да я чуем — каза Зоуи.

Мей си пое дъх.

— Добре. Царският затвор се нарича Ереб. В древногръцката митология Ереб е регион от Долния свят, най-дълбокото му място, където цари пълен мрак и се твърди, че е дом на смъртта и страданието.

Завъртя компютъра и посочи документа на него — стар пергамент, изписан на португалски.

— Току-що видях тази бележка за прочутия изчезнал крал на Португалия. В него се споменава подобно място. Писмото е адресирано до братовчедка му Изабела, кралицата на Испанска Нидерландия.

— Господи… — промълви Йоланте. — Има и връзка с царския свят…

— Чакайте, нима има изчезнал крал на Португалия? — изненада се Зоуи.

— Да, крал Себастиан I — отвърна Йоланте. — Едно от най-прочутите и странни изчезвания в историята.

— Крал Себастиан изчезнал след Битката на тримата крале в северната част на Мароко през 1578 година — обясни Мей. — Войската му била разбита, но въпреки дългото търсене никой не го открил. Сякаш просто изчезнал от лицето на земята.

— В царските кръгове на тази битка се гледа като на борба между съперници за африканските владения на Царството на Земята — каза Йоланте. — Себастиан се опитал да убие противника си и изгубил. Не е изчезнал. Заради безочливата му постъпка бил пратен в Ереб.

— Себастиан бил много близък с братовчедка си Изабела — каза Мей. — По-късно тя се омъжила за представител на Хабсбургите и станала второстепенна кралица. Като такава натоварила един слуга да разбере какво се е случило със Себастиан. Когато той най-сетне и докладвал, използвал много специфичен и особен език — а, ето го.

Мей увеличи изображението и започна да превежда:

— „В царство на пълен мрак, в компанията на Смъртта и Страданието" — повтори Мей. — Попадала съм на този израз във връзка с Ереб.

— „На петдесет мили източно от големия робски пазар Ал Джазер“ — каза Зоуи. — Къде е Ал Джазер?

— Това е лесно — отвърна Мей. — Град Ал Джазер и днес е известен под същото име, само че произношението се е променило. Ал Джазер е Алжир.

Направиха проверка на собствеността на земята в района източно oт Алжир.

И наистина, там имаше огромна площ частна земя, на която се намираше гигантска открита мина. Според регистрите тя бе собственост на англо-френската минна компания „Брипаризи“.

— Компания, чийто директорски борд се състои от представители на царски семейства — каза Йоланте. — Дами, мисля, че току-що открихме Ереб.

Зоуи се задейства веднага.

Обади се на Стреч и Мечо Пух в Индия и след осем часа се срещна с тях в Малта, в средата на Средиземно море и само на няколкостотин километра от Алжир.

Снабдиха се с оръжия и прегледаха сателитни снимки на крайбрежието седемдесет и пет километра източно oт алжирската столица.

Зоуи увеличи снимката с мината и някакви бетонобъркачки, които сновяха непрекъснато нагоре-надолу по спиралния й път.

Все още беше тъмно, 4:45 сутринта.

— Нямаме нито секунда за губене — каза тя. — Тръгваме веднага.

И тъй, близо три дни след като Джак беше отвлечен в Лондон, под прикритието на мрака, облечени в черни водолазни костюми, с очила за нощно виждане, маскирани лица и автомати МР-7 със заглушители, Зоуи, Стреч и Мечо Пух изпълзяха на пустия бряг на Алжир на няколко километра от мистериозната мина.

Щом стъпиха на сушата, зарязаха водолазната екипировка и изминаха останалия път пеша, насочили се към древния непристъпен затвор, в който се намираше Джак.

Огромният кратер беше притихнал в нощта, но не и замрял.

Автоматизираните му бетонобъркачки не спяха, а продължаваха да се движат в нощта нагоре-надолу по спиралния път и до кея на брега.

Зоуи, Мечо Пух и Стреч се движеха в перфектен синхрон към мината, като се прикриваха един друг.

Охраната беше разположена в два стражеви пункта в срещуположните краища на мината — единият гледаше към морето, а другият към вътрешността.

Охраната така и не видя трите фигури, които скочиха на една бетонобъркачка, която се връщаше празна от кея към мината; така и не ги видя как се покатериха бързо на камиона и се скриха в миксера му.

Камионът продължи надолу по пътя и кръглия навес в средата на кратера.

След десет минути камионът се спусна в пещерата затвор.

Докато се движеше надолу с платформата по спусналите се подпори, Зоуи, Мечо Пух и Стреч надникнаха навън и видяха огромната зала на километър и половина под повърхността.

Видяха многоетажния замък, който стърчеше от скалата и доминираше над всичко. После видяха моста над езерото течен камък, водещ към Стената на страданието.

— Мили боже — промълви Зоуи и потръпна, докато гледаше ужасната Стена.

— Ето там — шепнешком каза Стреч и посочи. — Най-долният ред. В средата.

С очилата за нощно виждане Зоуи проследи накъде сочи Стреч и го видя, наполовина потънал в каменна плоча, със затворени очи, спящ.

Джак.

Шест облечени в черно фигури стояха в мълчалив кръг в центъра на пещерата и очакваха платформата с камиона. Малкото предупредителни лампи по ръба на платформата светеха слабо, хвърляйки дълги сенки в пещерата.

Асансьорът спря…

…и Зоуи, Стреч и Мечо Пух изскочиха от бетонобъркачката и откриха огън със заглушените си оръжия, като повалиха и шестимата за миг.

Тримата спасители скочиха от камиона и се втурнаха по моста към Стената на страданието.

Зоуи стигна първа до Джак и докосна нежно челото му.

— Джак — прошепна тя. — Аз съм.

Очите на Джак се отвориха уморено, а после се разшириха от внезапната надежда.

— Зоуи!

— Ш-ш-ш. Трябва да те свалим оттук — изсъска тя.

Безумецът Рубълс до Джак се събуди.

— Я, здрасти…

Стреч му запуши устата с длан.

Зоуи огледа плочата от течен камък на Джак и се намръщи.

— Не очаквах това. По дяволите. Как да те извадим от камъка?

— Трябва да го нагреете много внимателно — обади се далечен глас от тъмния замък, надвиснал над пещеpaтa.

Зоуи, Стреч и Пух се обърнаха…

…и всички светлини в мината, както на повърхността, така и долу, се включиха едновременно.

Заслепени, те свалиха очилата за нощно виждане… и видяха Яго, застанал на главния балкон на подземния си замък, заобиколен от двайсет въоръжени стражи, насочили оръжията си към тримата неканени гости.

Яго се усмихна.

— Но не е нужно да се безпокоите за това. Скоро ще правите компания на капитан Уест в страданията му. Хвърлете оръжията. Глупавата ви спасителна акция приключи.

Зоуи, Стреч и Мечо Пух пуснаха оръжията си.

— О, сега загазихте, сериозно загазихте — каза Рубълс. — Беда, беда, беда.

С двама охранители от двете му страни Яго спокойно слезе по стълбите, мина по моста и застана пред тримата спасители и Джак.

Другите му хора — общо осемнайсет — заеха позиции на моста, като блокираха пътя за бягство.

Зоуи въздъхна.

Бяха прецакани.

Яго спря пред нея.

— Госпожа Кисейн, предполагам? Зоуи Кисейн, съпругата на капитан Уест? Наистина сте вярна на мъжа си.

Изсумтя насмешливо.

— Засякохме ви с подводните си термални камери, докато бяхте на километър и половина от брега. И от чисто любопитство ви гледахме как ще изминете пътя дотук. Трябва да призная, че всъщност ми направихте услуга. Беше ми много полезно да видя метода ви за проникване. Вече знам какви предпазни мерки трябва да взема за в бъдеще. Разбира се, охранителите по периметъра, които не забелязваха промъкването ви, ще бъдат застреляни.

Яго се обърна към Джак.

— О, капитане. Казах ти. Никой не се измъква от това място. Надяваше се да бъдеш спасен от приятелите си, но изглежда, че сега официално оставаш без такива.

Точно в момента, в който Яго произнасяше това, самотен самолет летеше високо над северния бряг на Алжир.

Произведен в Русия изтребител-бомбардировач "Сухой Су-37" с възможност за завиване, но не беше собственост на руснак.

Нито на някой приятел на Джак.

Благодарение на поглъщащия радиовълните черен материал, с който беше покрит, той бе невидим за радарите.

Докато летеше над брега, самолетът изстреля малка ракета, която се понесе в нощта.

После черният самолет набра скорост в мъгливото обсипано със звезди небе и се обърна нагоре, докато не застана почти вертикално.

Едва тогава една мъничка фигура скочи от бомбения му отсек.

Беше облечена изцяло в черно — черен шлем, черни дрехи, черни ръкавици и черна жилетка с необичайни инструменти и устройства, както и кислородна маска и парашут. Освен това на гърдите си имаше някакъв къс тубус.

И още нещо — този мъж и Джак Уест никога не се бяха срещали.

Благодарение на почти вертикалния курс на самолета фигурата полетя право надолу, без странично движение. Това беше важно.

Мъжът в черно се понесе към земята с изпънато като копие тяло, с краката напред, достигайки пределна скорост, а целта му…

…беше откритата мина на Яго и по-точно ръждивият навес в средата й.

Докато мъжът в черно летеше като куршум към мината, тя беше ударена от ракетата, изстреляна секунди по-рано от самолета.

Ракетата улучи металния навес с асансьора и го пръсна на парчета. Стените и покривът на навеса се разлетяха, разкривайки широкия кръгъл отвор на дълбоката километър и половина шахта.

След секунди мъжът в черно, който вече падаше със скорост почти двеста километра в час, напълно отвесно влетя право в шахтата и истинската спасителна мисия започна.

Долу в пещерата Яго усети разтърсването от експлозията на повърхността и викна:

— Какво беше това, по дяволите?

Мъжът в черно летеше с убийствена скорост през шахтата, чиито стени профучаваха размазани покрай него.

На сто метра от дъното той активира парашута си и той разцъфна в широката цилиндрична шахта и спря падането му.

Мъжът продължи да се спуска, все още доста бързо, като в същото време освободи четири малки предмета, закрепени за жилетката му.

Яго се оглеждаше изнервено. Може би за първи път през живота си се чувстваше некомфортно на това място.

Хората му на мостовете вдигнаха оръжия.

Цареше пълна тишина.

И тогава, най-неочаквано, от дупката в тавана полетяха четири малки предмета.

С метално дрънчене те паднаха на платформата на асансьора, спряна на нивото на пещерата с камиона на нея.

Гранати.

Които се взривиха.

Безброй бели конфети изригнаха от гранатите и изпълниха пещерата като реещ се сняг.

Полепнаха по униформите на хората на Яго и влязоха в цевите на оръжията им.

Зоуи беше напълно ошашавена.

Тя погледна към Стреч.

— Чаф^[4] гранати?

Секунда по-късно мъжът в черно се появи от кръглата дупка в тавана на пещерата, увиснал под парашута си…

…с късия тубус, който вече беше на рамото му.

Гранатомет „Предатор“.

Охранителите откриха огън по него — но след първия изстрел автоматите им засякоха, задръстени от изрезките.

Все още с кислородна маска на лицето, мъжът в черно моментално прецени ситуацията. Видя Яго и двамата му хора при Зоуи, Стреч и Мечо Пух пред Стената на страданието. И осемнайсетте дpyги на моста.

Не се поколеба.

Стреля по охранителите на моста.

Реактивният снаряд полетя и се взриви в средата на групата; мъжете се разхвърчаха и паднаха в езерото.

Докато пушекът се надигаше и охранителите цопваха с глухи плясъци в течния камък, мъжът в черно се приземи на платформата на асансьора и с плашеща скорост се освободи от парашута, измъкна две автоматично зареждащи се пушки „Ремингтън 870“ от кобурите на бедрата си — чиито цеви, разбира се, бяха предпазени от изрезките — и се втурна през моста към Стената на страданието.

Джак гледаше мъжа с мълчаливо изумление. Той използваше пушките сякаш бяха пистолети, по една във всяка ръка, зареждащият им механизъм му позволяваше да стреля непрекъснато в движение — бам-бам-бам-бам-бам!

До Джак Рубълс започна да крещи от радост:

— Иии-ху! Да! Надупчи ги! Надупчи ги! Да!

Баражът беше абсолютно съсипващ. Мъжът в черно беше същински човек-армия.

Двамата мъже, пазещи Зоуи и хората и, бяха надупчени и паднаха с пръснати гръдни кошове.

Други двама, които не бяха паднали в езерото течен камък, бяха улучени в главите.

Яго извади пистолет, но мъжът в черно стреля и превърна ръката му в пихтия. Яго се завъртя като пумпал и падна, притиснал остатъците от ръката си с другата.

И изведнъж мъжът в черно се озова пред Зоуи, Стреч, Мечо Пух и Джак.

Беше висок над метър и осемдесет и пет и в изключително добра форма. Джак видя, че по жилетката му са закрепени любопитни неща — белезници, ножове, клещи, въже, алпинистки котки, две дихателни маски и — това го накара да погледне отново — горелка.

Мъжът в черно смъкна кислородната си маска и се видя обрулено лице, небръснато и със сурови черти. Беше с тъмна коса и очи, в които проблясваше дяволита интелигентност.

И това не беше единственото особено нещо около очите му.

Те бяха покрити с предпазни очила с черни рамки и жълти стъкла.

— Джак Уест? — каза мъжът в черно. — Аз съм капитан Алойзиъс Найт^[5], приятел на Плашилото. Той ви видя по телевизията в Лондон и ме прати да ви спася.

Изваждането на Джак от каменната плоча отне известно време.

Яго имаше нагряващо устройство наблизо в случай че някой затворник е умрял или трябва да бъде свален поради някаква причина от Стената на страданието.

Най-общо то представляваше нажежени до червено нагряващи елементи, които се спускаха в сивата плоча и постепенно връщаха втвърдения камък в течно състояние.

Плочата на Джак беше поставена върху него и бавно, много бавно твърдият камък около тялото му започна отново да се превръща в лепкава течност, освобождавайки го от сковаващата си хватка.

Докато чакаха, Алойзиъс Найт стоеше над Джак и оглеждаше пещерата — Стената на страданието, замъка, цялото невероятно място.

— Плашилото ми каза да се подготвя за някаква смахната древна дивотия — каза той. — Но това е повече от дивотия.

— И още как — отвърна Зоуи.

— Виждал съм и по-шантави неща. — Найт сви рамене. — Няма да повярвате какво може да се намери в най-тъмните кътчета на Сибир.

Камъкът около Джак вече беше изцяло втечнен.

Стреч и Мечо Пух го издърпаха със силно жвакане от гъстата субстанция, срязаха кожените ремъци на ръцете му и избърсаха остатъците от сивото вещество по кожата му.

Първата работа на Джак беше да прегърне Зоуи.

— Благодаря, че дойде за мен.

— Не беше кой знае каква спасителна мисия — отвърна тя.

— Важно е желанието. Да проникнеш в древен затвор, oт който няма измъкване? Намериш ли момиче, готово на такова нещо, задължително трябва да се ожениш за него.

— Което и направи — рече Зоуи.

Джак я целуна, след което се обърна към Стреч и Мечо Пух.

— Момчета, изкарайте и Хадес. Ще ни е нужен.

След като те се заеха със задачата, той се обърна към Алойзиъс Найт.

— Сериозно съм ви задължен, капитан Найт.

— Наричай ме Алойзиъс. — Произнесе го като ало-ишъс.

— Та кой си ти всъщност? — попита Джак.

— Ловец на глави. Навремето бях в специалните части. Участвах в една мисия с Плашилото. Спасих му задника. Имам пилот, който в момента кръжи над нас. Казва се Руфъс. После ще се запознаете.

Найт не спомена, че когато е бил в Делта Форс, е бил натопен от правителството и е попаднал в списъка на най-търсените от Министерството на отбраната. Това го беше накарало да мине в нелегалност и да стане един от най-добрите ловци на глави на света, макар и с цена за собствената си глава. Студен, корав и ироничен, той беше най-близкото нещо до човек-армия, което можеше да се намери.

— Е, благодаря — каза Джак. — Както казах, задължен съм ти и не съм сигурен как ще успея да ти се отплатя.

— Забрави. Аз съм задължен на Плашилото — отвърна Нaйт. — Той ми показа какво е истинската лоялност и ми напомни кой съм. Така че да приемем, че сме квит. А сега, ако нямате нищо против, какво ще кажете да извадим приятелчето ви от плочата му и да се пръждосваме от това шантаво място?

Хадес беше изваден от плочата си по същия начин като Джак — бавно и внимателно.

— Как ме намери? — обърна се Джак към Найт, докато чакаха.

— Плашилото ми препрати съобщението ти за някакви ловци на глави, известни като Рицарите на Златната осмица. Бях чул това име преди няколко години. Бях на мисия тогава. Чух го на радиочестота, която би трябвало да е сигурна. Намесиха се и отвлякоха един богат швейцарски банкер от Женева, който отмъкнал пари от някакви европейски кралски фамилии. Никой повече не го видя и не съм чувал друго за въпросните рицари. Но преди те да отвлекат банкера, успях да го поръся с джипиес майкродотс, така че видях къде го завлякоха. Първо на някакъв италиански остров, после тук, на брега на Алжир. И си остана тук. С Руфъс си направихме въздушна разходка и видяхме кратера на мината. Видяхме също, че според чиповете банкерът е на километър и половина под повърхността. Зарязах го. В моя бизнес човек трябва да знае кога да приеме загубите. Както и да е, след онази гадост в Лондон преди два дни, дето я предаваха на живо по телевизията, Плашилото ми се обади и каза, че ти си негов приятел и си замесен в това. Каза, че си свестен тип. Помоли ме да те намеря и да помогна. Спомних си за рицарите и веднага се сетих за това място. Долетях тук и хакнах един руски шпионски спътник, следящ африканския бряг. Гледах цял ден за движение в района. — Той кимна към Зоуи. — И посред нощ засякох три топлинни следи да се промъкват от брега — нея и двете и приятелчета. Гледах ги как идват тук и се спускат с асансьора. Изчаках да видя дали ще излязат с теб, но после засякох разговор по радиостанцията между охранителнитe постове, че спасителите ти били заловени. И тъй като асансьорът беше долу и шахтата беше отворена, реших, че е време да се включа в забавата.

Джак кимна.

— Радвам се, че го направи.

— Всички се радваме — обади се Мечо Пух.

— И каква е цялата тази работа? — попита Алойзиъс.

— Имаме много работа — каза Джак. — Трябва да намерим три изгубени града и три легендарни оръжия, иначе всички на планетата ще умрат. Но преди това трябва да измъкна дъщеря си и едно свястно момче, казва се Алби, от базата на въпросните рицари.

— Още една база? — Найт повдигна вежда. — Знаеш ли, обикновено имам принцип да прониквам в една твърдина през ден. Една. Така че по-добре да си заслужава.

Докато Мечо Пух и Стреч продължаваха да работят по плочата на Хадес, Джак запозна накратко Алойзиъс с царския свят — четирите царства, премеждията с Плашилото по време на Големите игри и затвора, в който се намираха в момента.

— Зад истинския свят се крие друг, в сянка — каза той. — Свят на невероятно богатство и влияние, със своя собствена история, аристокрация и правила. От време на време обаче той се меси в нашия свят.

Най-накрая извадиха Хадес от плочата му. Беше изтощен от глад, но иначе добре. Пух и Стреч му дадоха вода, почистиха го и го облякоха в дрехи на Яго, които взеха от замъка.

— И защо са те затворили тук и са отвлекли дъщеря ти? — попита Найт.

— В края на Големите игри направих нещо, което разкъса света им на парчета — отвърна Джак. — Трябваше да се сетя за старата поговорка, че няма добро, което да остане ненаказано.

— Точно затова избягвам добрите постъпки — кисело рече Найт. — Значи Рицарите на Златната осмица държат дъщеря ти и приятеля и?

— Да. Те са много силен противник. Наемни войници, служещи на царските фамилии и съществуващи изцяло извън закона — каза Джак. — Предполагам, че онзи швейцарски банкер е сгазил лука и рицарите са били пратени да се погрижат за него. Предали са го на царския тъмничар и е бил доведен тук. Както казах, от време на време царските фамилии се месят в нашия свят. Именно те разпердушиниха Ню Йорк, Венеция и Лондон, докато се опитваха да ме убият и да отвлекат дъщеря ми.

Алойзиъс се замисли над чутото. Накрая каза:

— Значи задниците, които държат дъщеря ти, са виновни за Лондон? И те са направили онази гадост със семейството във вана, автобуса, хеликоптерите и танка?

— Да.

— И къде е базата им?

— В Италия.

— Имам един въпрос — каза Найт.

— Давай.

— За него е. — Найт кимна към Хадес.

Зададе въпроса си и Хадес му отговори.

— Тогава да действаме — каза Черния рицар. — Само че се налага да направим едно спиране по пътя.

Прибраха вещите на Джак от замъка на Яго — пожарникарската каска, телефона и оръжията му.

— Джак — каза Зоуи. — Ами затворниците? Няма ли да ги освободим?

— Прекрасната дама е права — побърза да се обади Рубълс от плочата си. — Прекрасна дама. Умна дама. Мила дама.

Джак погледна Рубълс и всички други окаяни затворници, вградени в Стената. После се обърна към Хадес.

— Не знаем какви престъпления са извършили, за да се озоват тук. Можем да освободим убийци или нещо по-лошо.

Хадес кимна.

— По-лошо. Например господин Рубълс е прословут случай. Той беше иконом на дребна кралска фамилия в Люксембург. Докато главата на фамилията отсъстваше, Рубълс убил и изял жената на господаря си, двете му малки деца и кучето.

— Изял ги? — Джак зяпна с ужас Рубълс.

Затворникът сведе свенливо очи.

— Най-много ми хареса месото на децата. Много крехко.

Джак поклати глава.

— Да тръгваме.

Тръгнаха, но преди това направиха още нещо.

Един последен акт, свързан със Стената на страданието. Оставиха на заеманото от Джак място друг, поставен в плоча течен камък.

Яго.

Вграден в ужасното вещество и монтиран на стената.

Джак застана пред тъмничаря, който беше прикован и бесен.

— Надявам се новият изглед към царството ти да ти харесва.

После се обърна и се отдалечи, стъпките му отекваха в огромната пещера.

Рубълс задрънка до Яго.

— Виж ти, виж ти. Каква чест, огромна чест. Самият Робски цар до мен, лично до мен…

Яго зави протестиращо, когато Джак и останалите си тръгнаха и изгасиха лампите, като оставиха него, Рубълс и Стената на страданието в пълен мрак.

ЗАМЪКЪТ НА ЗЛАТНАТА ОСМИЦА

ОСТРОВ ИСКИЯ, БРЕГЪТ НА АМАЛФИ,

ИТАЛИЯ

29 НОЕМВРИ, 19:30

След като Сфинкса напусна замъка Арагон с Лили, Дион и рицарите се оттеглиха. Но преди това Дион застана пред клетката на Алби, сграбчи кървящата му китка и я обгори със запалка за пури. Алби изрева от болка.

Дион се усмихна.

— Хайде, стига. Не бива да те оставяме да ти изтече кръвта, преди да е започнало истинското забавление. Ще продължим ободряващия разговор утре вечерта.

После остави Алби отпуснат, задъхан и плувнал в пот, облегнат на решетките на увисналата над пропастта клетка.

Алби прекара дълга изпълнена с болки безсънна нощ, притиснал китка в тениската си. Дясната му ръка още стърчеше през дупката, изпълняваща ролята на окова.

На следващата сутрин Дион и рицарите отидоха на континента и останаха там почти целия ден. Говореха си за коронацията на Дион.

Няколко скуайъри бяха оставени да пазят Алби и замъка. От време на време някой от тях идваше и тикваше мокра гъба в устата му. Алби изсмукваше всяка капка вода, която успяваше.

Освен това чу скуайърите да споменават празнично пиршество в близкия Неапол, на което щели да бъдат рицарите и Дион — с красиви моделки, които да им пълнят чашите и "да се грижат за нуждите им".

Привечер Дион и рицарите се върнаха в замъка с катер. Рицарите не бяха от хората, които се напиват и безчинстват. Йегер Айнс не би позволил подобно нещо. Дион обаче леко плетеше крака.

Морската порта се затвори и Айнс се обърна към Дион.

— Ще се върнем ли горе, ваше величество?

Нарочно наблегна на титлата. Обръщения като "ваше височество" се използваха за по-нископоставени членове на царските фамилии — принцове, принцеси и царици, които са получили короните чрез брак. „Ваше величество“ беше запазено единствено за царете.

Коронацията беше извършена в утвърдено и много старо царско имение на континента. Тримата други владетели — Орландо и Царете на Морето и Небето — участваха чрез видеовръзка, тъй като церемонията можеше да се изпълни единствено в тяхно присъствие.

Дион вече бе официално Цар на Долния свят.

— Предполагам, че изгаряте от желание да се видите отново с господин Калвин — каза Йегер Айнс.

Дион плесна с ръце.

— Абсолютно.

Слушалката на Йегер Айнс се включи.

— Да? — каза той в микрофона си.

— Сър, радарният контрол е. Току-що засякохме приближаващ въздушен сигнал. Вертикален. Приближава бързо. — Радарният контрол беше високотехнологичен комуникационен и команден център, разположен на самия връх на острова, и на него винаги имаше двама старши скуайъри.

— Каква е сигнатурата? — попита Йегер Айнс.

— Там е работата, че не е самолет или човек — отвърна скуайърът. — Прилича на… момент. Скоростта му намалява. Добре. Парашут. Да, определено е парашут. Но не е парашутист. Изглежда, че ще ни пропусне и ще падне северно от острова.

— Северно… Елате с мен — нареди Йегер Айнс на двама рицари и се обърна към Дион. — Ваше величество. По-безопасно е да останете тук.

Айнс скочи с рицарите в товарния асансьор и потегли нагоре по скалната кула.

Стигнаха Залата на Кръглата маса и се втурнаха към широкия балкон, изсечен в северния склон на острова.

Алби ги гледаше, все така затворен в малката си клетка.

Светлините на сушата примигваха в далечината. Вдясно Йегер Айнс виждаше обичайните очертания на супертанкери и товарни кораби, влизащи и излизащи от натовареното пристанище на Неапол.

Погледна нагоре.

И го видя.

Парашут — високо в небето, преминаващ на фона на звездите, спускащ се надолу.

Дежурният на радара беше прав — висящото на въжетата нещо не беше парашутист. Ако беше, щяха да го застрелят още щом го бяха засекли.

— Какво, по дяволите…! — обади се рицарят до Айнс.

Докато парашутът се спускаше пред балкона, Йегер Айнс примигна, за да се увери, че не му се привижда.

От парашута висеше танк. Истински боен танк.

Върху него имаше гpyбo изписани думи, осветени от внимателно насочен фенер, закрепен за танка:

Танкът се спусна покрай балкона, цопна в морето и потъна.

— Пропусна — каза Йегер Ахт.

Йегер Айнс продължаваше да се пули с увиснало чене.

— Целта не е била да ни удари — каза той. — А да ни изпрати послание.

Защото това не беше просто някакъв стар танк.

А неговият танк.

Танкът "Чалънджър 2", който беше използвал в Лондон, за да накара Джак Уест да излезе на открито.

И докато му просветваше всичко това, внезапна експлозия разтърси целия ocтpoв и светът на Йегер Айнс полудя.

Айнс рязко се завъртя. Замъкът около него се тресеше.

— Какво беше това?

— Иисусе Христе! — възкликна дежурният в ухото му. — Един супертанкер току-що заседна на южния бряг на острова!

От мястото си на по-високата северна страна на острова Йегер Айнс не беше в състояние да го види, но ако можеше, щеше да остане зашеметен от гледката.

Гигантски супертанкер, доскоро напускащ Неапол като част от дълга върволица бавно движещи се кораби, внезапно беше завил и без изобщо да забавя ход, се бе блъснал в южната крепостна стена на Иския.

Супертанкерът — с размери, сравними с тези на острова — се заби в отвесната стена от южната страна. Разлетяха се камъни и тухли. Носът на кораба излезе напълно от водата и легна върху стената.

— Покажи ми го — заповяда Йегер Айнс, който изведнъж беше изтрезнял напълно.

Големият телевизор на стената оживя и показа картини от охранителните камери по острова. И Айнс с шок го видя на главния екран.

Шибан супертанкер, кацнал върху южната страна на острова.

— Какво става? — попита Йегер Ахт.

И тогава втори супертанкер се появи от нощта, понесе се към oтвеcнaтa скала под наблюдателния балкон на Йегер Айнс…

…и се заби право в морскатa пopтa под него.

Замъкът отново се разтресе.

Останалите рицари надникнаха през ръба на скалната кула и видяха носа на втория супертанкер вътре във водния хангар в основата й.

Освен сюрреалистичната гледка на танк, спускаш се покрай главната им зала, сега имаха супертанкери, забити в двата края на островната им крепост.

— Господа — каза Йегер Айнс. — Въоръжете се. Колкото и невероятно да звучи, атакуват ни.

Долу във водния хангар Дион видя отблизо как вторият супертанкер помита морската порта.

Огромният нос на кораба отнесе решетката и се озова вътре, избутвайки с лекота „Херкулес“-а.

На Дион нямаше нужда да му казват какво се случва.

Островът беше под атака.

„Пръждосвай се оттук“.

Дион скочи в една надуваема лодка, форсира мотора и изхвърча от хангара в нощта.

Горе в Залата на Кръглата маса на Йегер Айнс му се виеше свят.

Това просто не можеше да се случва.

Никой през цялата история — нито принц, нито херцог, нито дори цар — не беше проявявал такова безразсъдство, че да предприеме щурм срещу Замъка на Златната осмица, независимо кого държаха рицарите в ръцете си.

— Кой може да е достатъчно луд, за да направи това? — попита на глас той.

В същия момент две фигури се спуснаха от нощното небе с криле от въглеродни нишки, кацнаха на ръба на балкона и щом краката им стъпиха на полирания под, се освободиха от крилете си.

Първият беше облечен в миньорска ватенка и носеше каска на нюйоркски пожарникар. В ръцете си стискаше два автомата МР-7.

Джак Уест-младши.

Йегер Айнс се смая. Та нали Уест бе пратен в Ереб, откъдето никой не можеше да се измъкне.

Не познаваше втория мъж, но се беше сблъсквал с достатъчно опасни типове, за да разбере от един поглед, че е по-смъртоносен и от Уест.

Вторият мъж беше облечен изцяло в черно, включително с черна хокейна каска, която направо крещеше за специални части, и носеше очила с жълти стъкла. На рамото си държеше гранатомет "Предатор".

Без изобщо да се бави, той изстреля снаряд в Залата на Кръглата маса.

Джак Уест беше довел свой рицар, за да се разправи с Рицарите на Златната осмица.

Черен рицар.

Един от рицарите на Златната осмица експлодира.

В един момент беше там, а в следващия го нямаше, улучен от реактивния снаряд и буквално изпарен.

Алойзиъс захвърли гранатомета, извади двете си късоцевни пушки от кобурите и откри безмилостно огън, докато крачеше напред.

Застреля втори рицар, който полетя през ръба на кулата. Преди щеше да падне във водата, но сега улучи с ужасно тупване носа на супертанкера, който стърчеше в хангара долу.

Джак вървеше до Алойзиъс, като не преставаше да стреля с автоматите си. Трима скуайъри паднаха, покосени от градушката куршуми.

Зяпнал невярващо, Йегер Айнс изкрещя на намиращия се най-близо до Алби рицар:

— Пусни момчето!

Онзи се подчини и дръпна ръчката, която освобождаваше клетката от рамката…

…и Алби полетя надолу.

Джак ахна, когато видя как младежът изчезва от погледа му.

Клетката полетя надолу покрай отвесната стена на скалната кула и падна във водата.

Остана за момент на повърхността, след което — с Алби в нея, чиято здрава ръка продължаваше да е окована — потъна.

Втората заповед на Йегер Айнс беше към Йегер Ахт.

— Оръдието!

Ахт се метна към една врата до Кръглата маса и я отвори. Видя се дългоцевна противовъздушна кула със стол за стрелеца зад нея. Ахт седна и завъртя огромното оръжие към Алойзиъс.

Йeгep Айнс се ухили. Ето защо никой никога не се осмеляваше да атакува Замъка на Златната осмица.

Очертан на фона на наблюдателния прозорец, Алойзиъс видя как оръдието се завърта към него, но продължи да стреля в друга посока.

Йегер Ахт завъртя оръдието…

…и тогава един страховит силует увисна пред прозореца…

…силует на изтребител-бомбардировач „Су-37“, насочил своите оръжия към залата.

Това беше самолетът на Алойзиъс Найт "Черният гарван", управляван от верния му пилот Руфъс.

Оръдията му забълваха огнени езици. Порой трасиращи куршуми профучаха покрай Джак и Алойзиъс, насочени право към Йегер Ахт.

Ахт и оръдието му буквално се разлетяха на парчета.

Щом видя самолета и невероятната му огнева мощ, Йегер Айнс се втурна към ръба на скалната кула.

— Рицари! Скуайъри! План за изтегляне Делта!

Изгледа кръвнишки Джак.

— Дойде за дъщеря си и за момчето! Нея вече я няма, а той е мъртъв. Провали се, капитане! Провали се!

После Айнс просто стъпи във въздуха и полетя деветдесет метра надолу, преди да падне с краката напред във водата.

Появи се на повърхността в основата на кулата и се качи в подводницата "Акула", привързана на дока.

Хангарът имаше вид, сякаш е бил подложен на бомбардировки — навсякъде се търкаляха парчета от морската порта, а супертанкерът беше изблъскал "Херкулес"-а в подводницата.

Освен това блокираше изхода.

Айнс последва план Делта, разработен в случай че евентуална атака блокира морската порта.

Забърза в торпедния отсек на подводницата, зареди три торпеда и изстреля едното.

То улучи от упор супертанкера и се взриви.

Предната част на гигантския кораб експлодира зрелищно.

Супертанкерът залитна назад като фраснат в лицето боксьор и по дължината му разцъфнаха огнени топки. Разнесе се дълбок метален стон.

Взривът напълно го изхвърли от водната порта и изведнъж изходът се оказа чист.

Тогава Айнс изстреля другите две торпеда.

Те се понесоха през изхода в морето, а таймерите им отброяваха времето.

Айнс побърза да се качи гope, където го чакаха оцелелите рицари и скуайъри. Те спуснаха подводната бойна шейна и я насочиха към изхода.

А след като оцелелите напуснаха острова в нощта, двете торпеда направиха завой и се насочиха обратно към замъка Арагон.

Това беше последната част от план Делта — унищожаване на острова и атакуващите го.

Когато удареха основата на скалата, заредените с мощния експлозив SDX торпеда щяха да разрушат цялата северна част на острова с новия и стария замък, както и Залата на Кръглата маса.

Докато двете торпеда се носеха към Иския, набирайки скорост, пред тях внезапно паднаха две примамки, пуснати от увисналия във въздуха самолет.

Торпедата се забиха в тях и се взривиха на сто метра от брега, като вдигнаха във въздуха два огромни, но безобидни гейзера вода…

…и Замъкът на Златната осмица остана непокътнат и в ръцете на Алойзиъс Найт и Джак Уест-младши.

Само след минути Зоуи, Хадес и Скай Монстър пристигнаха във водния хангар, след като слязоха от танкерите, които бяха отвлекли и забили в острова.

Скай Монстър беше поел управлението на онзи, който бе заседнал в южния край на Иския; Зоуи в компанията на все още слабия Хадес беше на кормилото на втория, който бе разбил морската порта. Двамата бяха отлетели назад в намиращия се на кърмата мостик, когато корабът им беше улучен от торпедото на Йегер Айнс, но бяха в достатъчно добра форма, за да успеят да се качат на една спасителна лодка.

Щом се увериха, че владеят положението в Залата на Кръглата маса, Джак и Алойзиъс слязоха с товарния асансьор в хангара.

Видяха самолета и подводницата, както и още няколко плавателни съда. Разбитата порта зееше и през нея се виждаха водите на Средиземно море и брегът на Италия, който светеше в нощта.

Водата в хангара беше неподвижна като стъкло.

Зоуи погледна разтревожено Джак.

— Мислиш ли…?

Изведнъж на неподвижната повърхност изскочиха две фигури с водолазни костюми, които държаха трета.

Мечо Пух и Стреч… с отпуснатия Алби между тях.

— Той добре ли е? — Джак забърза към края на дока.

Стреч свали дихателната си маска.

— Копелетата са му отрязали едната ръка. Но е жив.

Мечо Пух изгледа кръвнишки Алойзиъс Найт.

— Не мога да повярвам, че ни нави да се спуснем в онзи танк. Можеха да ни свалят като едното нищо.

— Реших, че ще са прекалено шокирани да видят собствения си танк, за да се сетят да стрелят по него — отвърна Алойзиъс, докато Зоуи и Джак издърпваха тримата от водата.

Това не беше съвсем вярно.

Танкът не беше точно онзи на рицарите. Джак и Алойзиъс бяха взели този от Малта на път към Иския.

Хадес бе отговорил утвърдително на въпроса на Найт дали Малта има танкове като използвания в Лондон. Република Малта наистина притежаваше няколко бойни танка „Чалънджър“. Не беше задължително да е абсолютно същият танк, а само да прилича на него.

— Краткото отбиване до Малта си заслужаваше — каза Алойзиъс. — Шокът е безценно нещо.

Мечо Пух поклати глава и се обърна към Джак.

— Къде изкопа този тип?

— Той ме намери. Плашилото го е изпратил.

Слагането на Пух и Стреч в танка имаше две цели. Едната беше да са в хангара, ако битката се пренесе там.

Втората бе нещо, за което ги беше предупредил Хадес — че ако бъдат атакувани, рицарите могат да хвърлят евентуалните си пленници във водата.

Джак огледа чуканчето на лявата ръка на Алби. Стреч и Пух набързо бяха превързали с мокри бинтове обгорената рана, но трябваше да й се обърне по-сериозно внимание.

Алби трепереше oт шока.

— Л… Л… Лили… — заекна той. — Някакъв тип на име Сф… Сфинкса я взе… и те… убиха Джулиъс.

— Джулиъс е бил тук? — изненада се Джак.

— Искаше да им го върне за Лаки. Но беше прекалено обсебен от желанието да отмъсти и те го хванаха и го убиха.

— О, Джулиъс… — прошепна Джак. Изобщо не беше помислил за подобно нещо, а трябваше да се досети, че Джулиъс ще иска да се разправи с онези, които така брутално бяха убили брат му. И го беше направил. — Почивай в мир с Лаки.

— Но за нас няма почивка — каза Зоуи. — Майка ти и Йоланте вече би трябвало да са в Южна Америка. Йоланте забеляза нещо в онова писмо на Франсис Дрейк до кралица Елизабет. Изпратих ги да се срещнат с Никой, докато ние те спасяваме.

— Нима двете с Йоланте работите заедно? — изуми се Джак.

— Дори аз мога да прощавам. Накрая — отвърна Зоуи.

— Джак. Моля те! Трябва да намерим Лили — загрижено каза Алби. — И онзи тип Сфинкса.

— Сфинкса — тихо повтори Джак. Помнеше човека, когото беше видял в Ереб.

— Не можем да чакаме — каза Алби. — Трябва да ги настигнем…

— Спокойно, синко. Спокойно — каза Джак и го прегърна. — Щом някой е взел Лили, значи възнамерява да използва таланта й, което означава, че ще остане жива. На първо време трябва да се погрижим за теб.

Докато Джак прегръщаше Алби, Алойзиъс Найт огледа зрелищно високата пещера с дока в основата й и Залата на Кръглата маса на върха.

— Харесва ми това място — каза той. — Има приятна зла атмосфера. Търсех си нова база за действие в Европа. И мисля, че я намерих.