Трите тайни града

ДЕЛТАТА НА ОРИНОКО

СЕВЕРОИЗТОЧНИЯТ БРЯГ

НА ВЕНЕЦУЕЛА

29 НОЕМВРИ

Делтата на Ориноко е едно от най-отдалечените прекрасни и опасни места на нашата планета.

Разположена е на венецуелския бряг в североизточния край на Южна Америка, където могъщата река Ориноко излива в Атлантическия океан зашеметяващите двайсет и пет милиона литра в секунда.

Делтата е огромна.

Наистина огромна — близо четири хиляди квадратни километра блатисти острови и свързани водни пътища, образувани от изливащите се води на реката. Гледана от въздуха, делтата прилича на безкраен зелен килим, прорязан от безброй виещи се канали.

Тази подобна на лабиринт мрежа от природни канали всъщност е дала името на Венецуела. Когато видели делтата, испанските завоеватели кръстили новата земя Малката Венеция — Венецуела.

Но това място е много отдалечено от всичко. Поради липсата на твърда земя малко хора живеят в делтата. Тя е откъсната от безредиците, разкъсващи големите градове на страната през последните години. Толкова е отдалечена, че дори мобилните телефони нямат покритие тук.

Делтата е и дом на какви ли не опасни същества, от тарантули и ята Pygocentrus nattereri (прословутата червена пираня) до крокодилите на Ориноко, известни с огромните си размери и жълто-кафяв цвят.

Именно във водите на този природен лабиринт бавно плаваше яхтата на Никой „Бялата Бети“.

Беше изминал един ден, откакто Мей и Йоланте бяха пристигнали от Лондон и се бяха срещнали с Никой в Барбадос.

През това време Джак беше освободен от Ереб и бе атакувал успешно Замъка на Златната осмица.

Докато се случваха онези събития, тримата бяха тук, на ръба на Южна Америка, на практика откъснати от всичко и търсещи вечния дом на сър Франсис Дрейк.

А часовникът тиктакаше. Вече беше 29 ноември и разполагаха само с два дни да изпълнят ритуала при Олтара на космоса, за да предотвратят края на света.

"Бялата Бети" бавно плаваше по външния край на делтата, където прясната вода на реката се срещаше със солената на океана, а дълбочинният й радар не спираше да работи.

В далечината на юг над безкрайните блата се извисяваха гигантски планини с плоски върхове, известни като тепуи: приличаха на чудовища на фона на мъгливото небе.

Мей и Йоланте стояха на мостика с Никой.

"Бялата Бети" не можеше да се нарече точно яхта.

Тя се използваше за поддръжка на потопяеми съдове — утилитарен кораб с кран на кърмата, от който висеше триместна подводница, и малък бял хидроплан на носа.

С дължината си от двайсет и един метра "Бети" беше доста малка за поддържащ съд, но недостигът в размерите се компенсираше от технологиите и — ослепително бялата „Бети" беше чисто нова и екипирана с най-модерни уреди.

— Купих я с печалбата oт едно корабокрушение, което открих — каза Никой, докато патрулираха по края на делтата.

— Какво корабокрушение? — попита Йоланте.

— Испански галеон — отвърна Никой. — Пълен със сребърни кюлчета.

— Мислех си, че сте някакъв океанограф филантроп — каза Йоланте и присви очи към него. — А не иманяр.

Никой се ухили. Беше красив мъж, строен и загорял. С тениската си, избелелите от слънцето къси панталони, моряшки обувки и тъмни очила изглеждаше страхотно. Сякаш живееше в морето, което не беше далече от истината.

— Косвен бонус от прекарването на много време на океанското дъно. Обичам моята "Бети". Има си всички модификации — радар за сканиране на дъното, четири каюти с отделни бани, а малкият хидроплан е с водонепроницаем двигател, който остава сух по време на ураган, което е задължително в Карибите.

Йоланте се загледа в радара, който сканираше дъното на двайсет и седем метра под тях.

Нейната идея ги беше довела тук и след два дни безплодно търсене тя започваше да се съмнява, че е била права.

Погледна отново написаното преди пет века писмо от сър Франсис Дрейк до кралица Елизабет I.

„Кодове“ — помисли Йоланте.

Подобно на повечето монарси от своето време, кралица Елизабет I, прозорлива владетелка, прекарала почти цялото си управление във война с испанците, е използвала множество кодове с моряците си — хора като Франсис Дрейк и Уолтър Рали. Като историк със специален достъп до британския кралски архив Йоланте познаваше ключовите елементи от главните и кодове.

Кодовете, съдържащи места, имаха четири елемента — отправна точка, число, посока и разстояние. Първите три обикновено се включваха в съобщението; последният елемент — разстоянието — се уговарял предварително.

Отправната точка тук очевидно бе Портобело. Панамският град не бе крайното назначение, както бяха решили мнозина. Той бе точката, от която е започвало кодираното им изчисление.

Дрейк беше писал, че няма да преживее пет дни. Това беше числото. Пет.

Посоката показваше накъде да се тръгне от отправката точка — Портобело.

В писмото си Дрейк споменаваше своя „последен изгрев". Изгрев означаваше изток.

Последният елемент беше разстоянието, уговорено предварително и известно единствено на Дрейк и кралицата. И го нямаше в писмото.

За щастие след повече от десетилетие работа в Кралския архив Йоланте беше попадала на много от личните дневници на Елизабет.

Те представляваха наистина поразителни документи. В един от тях се разказваше за невероятно пътуване, предприето от Елизабет като малка с прочутия си учител Роджър Аскам — двамата присъствали на турнир по шах в Константинопол, който поради някаква причина беше изгубен за историята.

В друг дневник обаче имаше запис от ръката на Елизабет, който гласеше просто Дрейк 250 мили.

И ето че сега бяха тук, на 1250 мили — пет пъти по 250 — източно от Портобело, Панама, и сканираха океанското дъно за ковчег от желязо.

Загледана към огромната делта на Ориноко от палубата на „Бялата Бети“, Йоланте започна да се тревожи. Ами ако беше сгрешила? Ами ако разстоянието беше погрешно? Все още не бяха намерили нищо. Господи, възможно бе да са на стотици километри от мястото.

Никой видя изражението й и каза:

— Ще го намерим. Лотовете ми са добри, а на място като това голямо парче желязо веднага ще бъде засечено дори да сме далече от него. Пък и знаеш ли, падам си по пънкарки.

Йоланте го изгледа намръщено и със закъснение се сети, че с бръснатата си глава и продупчения си нос определено прилича на пънкарка.

Докосна почти голата си глава.

— Ще порасне отново… Искам да кажа…

— Всичко е наред — меко рече Никой. — Мей ми разказа какво ти се е случило. Гадост. Брат ти явно е пълен задник. Но иначе съм сериозен. Отива ти.

Йоланте се усмихна.

И изведнъж дълбочинният радар на кораба започна да пиука.

Никой го провери.

— На половин километър натам — каза той, грабна кормилото и даде газ.

След няколко минути „Бялата Бети" спря край някакви тръстики в края на делтата.

Според сонара находката им се намираше на трийсет метра под тях, заровена на няколко стъпки под тинестото дъно…

…дълъг метър и осемдесет правоъгълен предмет от желязо.

Никой веднага хвърли котва и се зае да подготвя подводницата — вретеноподобно чудо с много куполи, прожектори и механични ръце, което бе кръстил „Паяка“.

С помощта на крана спусна „Паяка" във водата.

После Никой, Мей и Йоланте се качиха и поеха към дъното.

Озоваха се в свят, изпълнен със зелен сумрак.

Водорасли се полюшваха на течението. Стволовете на блатни дървета се издигаха в мъглата като колони на храм. Ята риби се стрелкаха покрай тях.

После стигнаха дъното — покрита с тиня равнина.

Никой използва разтегаемата сонда на „Паяка", която вдигна облак тиня около тях.

След час, на дълбочина метър и осемдесет, сондата удари метал.

Когато тинята се слегна, видяха на екрана новосъздадена на морското дъно дупка, а в нея…

…стар железен ковчег, покрит с петвековна ръжда.

Никой подсвирна.

— Усмихни се, Комптън-Джоунс. Историци и ловци на съкровища търсят това нещо вече петстотин години. Току-що откри вечния дом на сър Франсис Дрейк.

Йоланте се ухили и в същото време някъде над тях се чу глухо бум.

Никой рязко се обърна.

— Какво беше това?

Натисна няколко копчета и извика на монитора картина от охранителната камера на „Бети“.

На източния хоризонт се виждаше военен кораб, приближаващ към тяхната позиция.

Разрушител.

Флагът му показваше, че е бразилски.

— Бразилски военен кораб? — изненада се Никой.

— Сигурно е извикан от Католическата църква — каза Мей. — Кардинал Мендоса…

Главното оръдие на разрушителя изтрещя и един снаряд падна край „Бети“ и вдигна гейзер във въздуха. Оръдието стреля отново и картината на екрана се смени с шум.

— Господи… — промълви Мей и посочи през купола на левия борд на „Паяка".

Йоланте и Никой проследиха погледа й…

…и видяха "Бялата Бети", чисто новия кораб на Никой — с крана на кърмата и хидроплана, все още закрепен на носа — да се спуска в сумрака с огромна дупка в борда, сякаш на зловещ забавен кадър, преди да легне с глухо тупване на дъното недалеч от тях.

— Ох, по дяволите, по дяволите, по дяволите…! — заpyгa Никой.

Йоланте се взираше в потъналия кораб.

— В капан сме.

След секунди чуха бръмчене и нещо профуча с невероятна скорост покрай тях, оставяйки след себе си дълга диря от мехурчета.

— Това да не беше…? — започна Йоланте.

— Да — каза Никой. — Торпедо. Мамка му, пускат торпеда по нас!

С поддържащия кораб на дъното на делтата и бързо приближаващия бразилски разрушител, изстрелял поне едно торпедо по тях, Никой отново се задейства.

Започна да превключва прекъсвачи по конзолата и подводницата им се спусна над разкопания вече оловен ковчег.

— Какво правиш? — попита Мей.

— Онова, което каза да направим Джак — отвърна Никой. — Вземаме онова, за което сме дошли, и се опитваме да се ометем с него.

Коремът на подводницата спря точно над ковчега.

— Ще създам малък въздушен джоб около капака — каза Никой.

Натисна още няколко копчета и спусна от корема на "Паяка" малък надуваем балон, докато той не покри изцяло ковчега и дупката му.

След това натисна копчета с надпис ВЪЗДУШНО ЗАПЕЧАТВАНЕ и Мей и Йоланте чуха съскане на въздух, минаващ по маркучи.

Секунди по-късно на конзолата светна зелена лампичка: ПОСТИГНАТО ПОЛОЖИТЕЛНО НАЛЯГАНЕ — ВЪЗДУШНО ЗАПЕЧАТВАНЕ ЗАПОЧНАТО.

После без никакво колебание Никой отвори долния люк на "Паяка" и вместо през него да нахлуе вода, точно под тях… в гроба си, в малък въздушен джоб… с гладка, тъмна, леко извита повърхност, от която капеха капки…

…лежеше отдавна изгубеният ковчег на сър Франсис Дрейк.

Ковчегът беше странно красив. Дълъг, черен и твърд, той дори изглеждаше тежък.

Беше изработен така, че да потъне и да си остане потънал.

По тъмния му капак проблясваха капки вода.

— Нямаме много време — каза Никой, скочи в дупката до ковчега и стъпи на тинестото дъно.

С пъшкане забута тежкия капак и успя да го отвори.

Отвътре ги гледаше бледият сух труп на набит червенокос мъж с британска морска униформа от шестнайсети век.

— Сър Франсис Дрейк — промълви Мей. — Най-великият мореплавател в британската история.

Йоланте гледаше в друга посока — за идващи торпеда.

— Оценявам благоговението ви, но по-добре да не се мотаем тук.

Благодарение на херметично затворения ковчег тялото на Дрейк беше изумително добре запазено — кожата и косата, макар и изсъхнали и чупливи, бяха непокътнати. Затворените му очи бяха потънали в орбитите, от което лицето му приличаше на скелет. Но като се изключеше това, сър Франсис Дрейк изглеждаше точно като в деня на смъртта си.

В скръстените на гърдите му ръце имаше плик с надпис E.R.

— Елизабет Регина — каза Мей. — Това е. Това е местоположението на трите тайни града.

Никой грабна плика от мъртвите ръце на Дрейк и го отвори.

Вътре имаше лист от лен.

Бърз поглед показа три координати, изписани с почерка на Дрейк, всеки с анотация:

— Невероятно — ахна Мей. — Точните координати и на трите…

— Пазете се! — внезапно извика Йоланте.

Фзззз!

Още едно торпедо. Мина толкова близо, че този път „Паяка“ се разклати.

Никой започна да се качва обратно в подводницата.

— Да вървим — каза той. — Може все още да имаме шанс да се махнем…

Така и не довърши изречението, защото точно тогава се появи трето торпедо и улучи „Паяка“.

„Паяка“ подскочи диво, когато торпедото се взриви. Всички полетяха настрани.

Два от стъклените куполи на малката подводница се пръснаха навътре. Зелена вода започна да нахлува в кабината.

Щеше да я напълни за секунди.

Мей се огледа трескаво. Нямаше къде да избягат.

Бяха заседнали на морското дъно, поддържащият им кораб беше потопен, а подводницата се пълнеше с вода.

Бяха мъртви. Нямаше измъкване от това.

— Насам! — извика Никой и помъкна двете с Йоланте към въздушния балон около ковчега и дупката му, като в същото време грабна две кислородни бутилки и маски, окачени на стената.

— Какво правиш? — извика Мей през рева на нахлуващата вода.

— Няма време за обяснения! Хвани се за мен и задръж дъх! Ще те водя.

И Мей пое дълбоко дъх, затвори очи и скочи през широкия люк, а „Паяка“ се напълни изцяло с вода.

Секунда по-късно, със затворени очи и водена от Никой, Мей стъпи на твърда повърхност и внезапно — за своя изненада — усети сух въздух върху лицето си.

— Можеш да си отвориш очите. — Гласът на Никой леко отекваше.

Мей отвори очи…

…и откри, че е клекнала в железния ковчег на сър Франсис Дрейк, стъпила доста непочтително върху трупа на мореплавателя. Главата й опираше във вътрешната страна на извития капак.

Капакът все още беше леко избутан настрани… но вътрешният му свод сега бе пълен с въздух от кислородните бутилки, които Никой бе грабнал, докато напускаха „Паяка", и които беше изпуснал в ковчега.

Никой и Йоланте също бяха в тясното пространство, водата стигаше до вратовете им. Единствената светлина беше бледото сияние от водолазния часовник на Никой.

— Хубав въздушен джоб — отбеляза впечатлената Йоланте. — Кажи ми, как така си необвързан? Ти си истински еднорог.

— Стъпили сме върху сър Франсис Дрейк — каза Мей.

— Мисля, че няма нищо против — отвърна Никой. — Бил е точен тип.

— И какво ще правим сега, умнико? — попита Йоланте. — Корабът ни потъна, подводницата също.

Никой я погледна и каза:

— Имам план за в краен случай.

След десет минути бразилският разрушител пристигна на мястото, където беше потънала „Бялата Бети“.

Моряците надничаха през бордовете му и търсеха потопения кораб, подводницата му и евентуални оцелели.

И изведнъж зад кърмата на разрушителя, сред кипнала пяна и мехурчета, подобно на изхвърчала тапа на шампанско, от вълните се появи хидроплан.

Направо изскочи от водата, повдигнат от плавателните си понтони.

На Никой, Йоланте и Мей им трябваха пет минути да доплуват до потъналата „Бети", като се редуваха с кислородните маски. След това се бяха качили за привързания към носа на кораба хидроплан.

После Никой беше прерязал въжетата с ножа си.

Хидропланът със своите плавателни понтони и херметичен двигател се понесе нагоре към повърхността.

Веднага щом изскочиха от водата, Никой включи двигателя, перката на самолета оживя и след секунди хидропланът вече се отдалечаваше oт разрушителя; ускори до нужната скорост и се издигна в небето преди тромавият военен кораб да успее да се обърне и наполовина.

— Йоланте! Прати на Джак координатите на трите града! — извика Никой през шума на двигателя, след като бяха в безопасност във въздуха. — Мей! Открий кои от трите координати ни дават местоположението на Ра. Това е мисията ни!

Йоланте бързо щракна снимка на бележката на Дрейк, изпрати я като съобщение по сателитния си телефон и извика:

— Изпратено!

— Мей? — попита Никой.

Мей вкарваше координати в джипиеса на самолета.

— Тези — извика тя и посочи бележката на Дрейк.

— Това „Р“ трябва да е Ра — каза тя. — Не е далече, на сто и трийсет километра южно оттук. Доколкото мога да преценя, в най-южната част на делтата на Ориноко, в подножието на една от планините тепуи.

Никой зави и насочи малкия хидроплан към групата гигантски тепуи на южния хоризонт.

Някъде там се намираше тайният град Ра.

В НЕБЕТО НАД ГРЪЦКИТЕ ОСТРОВИ

ИЗТОЧНО СРЕДИЗЕМНОМОРИЕ

30 НОЕМВРИ, 11:00

Седнал в бомбения отсек на самолета на Алойзиъс Найт „Черният гарван", Джак написа съобщение:

Погледна напред към Алойзиъс Найт, докато натискаше копчето за изпращане.

Няколко минути по-късно получи отговор:

Джак потисна смеха си и отиде в пилотската кабина.

— Какво ти е толкова смешно? — попита Алойзиъс Найт.

— Нищо.

— Наближаваме Санторини — каза високият брадат пилот на Найт.

Джак надникна през прозореца.

Под тях имаше огромна залята с вода калдера, известна на света като остров Санторини. Няколко круизни кораба бяха спрели в лагуната в средата на калдерата и изглеждаха миниатюрни на фона на гигантските й извити в дъга отвесни скали.

Точно тогава другият телефон на Джак, големият сателитен, избибипка.

— Съобщение от Йоланте. С приложена снимка. — Джак го отвори. — О, чудесна работа!

— Коя е Йоланте и какво казва? — поинтересува се Алойзиъс.

— Принцеса. Умна, но безскрупулна и не може да й се има изцяло доверие. Мисля, че ще ти хареса. Току-що ни изпрати координатите на трите града според сър Франсис Дрейк. — И показа снимката на Алойзиъс.

— Изумително — абсолютно безизразно каза Алойзиъс. — Направо не съм на себе си от радост, мамка му.

Джак веднага се обади на останалите. Те още бяха в замъка Арагон.

— Пух, Стреч, Скай Монстър — каза той. — Искам колкото се може по-скоро да отидете в Туле. Хората на Орландо вече са там, но ако Орландо не знае, че отварянето на първия град ще отвори останалите, не можем да сме сигурни, че хората му ще успеят да заредят Меча. Остават ни по-малко от трийсет и шест часа. Искам да се погрижите ако те не го направят, да го направи някой друг. Изпращам ви координатите.

— Дадено — каза Стреч.

— Зоуи? На приключване ли си?

— Претърсихме всичко и взехме всички документи и компютри, които намерихме — прозвуча гласът на Зоуи по телефона. — Двамата с Алби се каним да заминем за тайната квартира на Хадес в Рим. Там ще ги прегледаме.

— Как е Алби?

— Закърпихме го. И го натъпкахме с доста силни болкоуспокояващи.

— Копелетата ми отрязаха ръката, но съм жив — обади се Алби. — Пух каза да те питам дали мога да ползвам някоя от старите ти бионични ръце.

— Алби, когато всичко приключи, ще ти направим една специално за теб. Преди Пух и Стреч да заминат за Туле, покажи им свитъка на Платон за градовете. Онзи, в който се говори за входните булеварди и пазителите им.

— И аз мога да ида в Туле, Джак — каза Алби.

Джак се намръщи. Не искаше да го прави, но трябваше.

— Не. Знам, че ти стиска, но точно ceгa тялото ти се нуждае от почивка и възстановяване. Иди с Хадес и Зоуи в скривалището в Рим. Можеш да ми помогнеш, като откриеш местоположението на Олтара на космоса и разбереш що за ритуал трябва да се изпълни там.

— Добре — примирено отвърна Алби

Джак затвори и се обърна към Алойзиъс.

— А ние с теб трябва да намерим Боздугана на Посейдон.

След атаката срещу замъка Арагон и попиляването на Рицарите на Златната осмица Джак бе седнал начело на Кръглата маса, за да анализира положението.

Времето му изтичаше.

Имаха по-малко от два дни преди Стрелец А-звезда, черната дупка в центъра на галактиката, да се появи над слънцето и да им даде дванайсетминутен срок да спасят света.

Мислите на Джак се наредиха в ума му като самолети, чакащи разрешение да кацнат на летище.

Все още не беше видял Трите тайни града.

И по всичко изглеждаше, че Орландо може да е оплескал нещата с влизането в първия град Туле и да е задействал отбраната и на трите места.

Нямаше представа в каква окаяна пустош ще се превърне светът.

Нито пък знаеше къде се намира Олтарът на космоса и какъв е ритуалът, който трябва да се изпълни там — ритуал, който според Йоланте можеше да включва човешко жертвоприношение. Надяваше се, че Алби ще успее да разбере.

И Сфинкса държеше Лили. Джак се надяваше, че дарбата и ще я пази жива. Надяваше се.

Помисли си за трите оръжия.

Орландо разполагаше с две от тях — Меча, Екскалибур, и Шлема на Хадес. Третото оръжие, Тризъбецът / Боздуганът на Посейдон, трябваше да бъде намерено. При това бързо.

— Но той изглежда изгубен още в древността — каза Хадес на Джак. — Как можеш да се надяваш да го намериш бързо, след като толкова много други са се провалили?

— Историята ни оставя следи, трохи, случайни късчета сведения — отвърна Джак. — Някой в някакъв момент в миналото е писал за Боздугана и последния му дом. Опитът ми показва, че не количеството на проучванията ти помага да намериш нещо, а качеството — откриването на правилни следи. Всъщност на две. Те може да са били написани преди векове, но ако намериш две сведения за нещо и можеш да ги свържеш и ако им позволиш да ти помогнат да се насочиш към целта си, — тогава можеш да се справиш за ден в нещо, в което други са се проваляли столетия наред.

— Тоест трябва само да намериш две следи в планина исторически данни — посочи Хадес.

— Да — отвърна Джак. — За щастие, наличието на хора като теб и мен с богат исторически опит помага.

И така, с помощта на Алби и Хадес Джак се захвана със сериозно проучване, включващо много четене до късно през нощта, което в крайна сметка го доведе тук, на Санторини.

СКАЛИТЕ НА ИЯ

САНТОРИНИ, ГЪРЦИЯ

30 НОЕМВРИ, 12:00

Яркото обедно слънце обливаше с лъчите си остров Санторини.

Джак примижа към множеството бели хотели и къщи, спускащи се на каскада по дивите скали на Ия пред него.

Санторини, Света Ирина или Тера, както е бил известен на древните гърци, е един от така наречените Цикладски острови.

В действителност той представлява гигантски запълнен с вода кратер, образуван при едно от най-големите вулканични изригвания на всички времена — минойското, случило се някъде между 1650 и 1550 година пр.н.е. Разтърсващото земята изригване довело до срутването на две части от калдерата, при което водите на Средиземно море нахлули в нея.

Днес от вулкана е останал прекрасен остров във формата на обърнато С и тристаметрови отвесни скали, издигащи се около широката седем километра централна лагуна.

Островът е много популярна туристическа дестинация. Всеки ден над десет круизни кораба спират в лагуната. По стръмните скали на острова могат да се видят пръснати параклиси, къщи и хотели (много от които са издълбани в камъка в търсене на хлад), като почти всички са боядисани в бяло. Някои от параклисите са украсени с характерни небесносини куполи.

Всички тези постройки сякаш се търкалят безредно по склоновете, без да достигнат водата, тъй като долните нива на скалите са вертикални и нестабилни. Ронещи се стъпала и опасни стари стълби водят до малкото кейове и докове в подножието на скалите.

В момента Джак и Алойзиъс стояха на един от тези кейове и гледаха нагоре.

Докато търсеше Боздугана на Посейдон, Джак бе преровил какви ли не сведения за бога на морето, тризъбеца му и местата, посветени на него.

Сред тях изпъкваше едно сведение на прочутия гръцки историк Херодот, написано през 430 г. пр.н.е. В него ce твърдеше, че "великият боздуган на Господаря на моретата е погребан с него в гробница, пазена от сина му и прокълнатата му любима".

— Кой е бил синът на Посейдон? — попита Алойзиъс.

— Тритон — отвърна Джак. — Синът на Посейдон се е наричал Тритон. Сравнително второстепенно и малко известно божество. В митовете винаги е описван като мъжка русалка — човек с опашка на риба.

— А прокълнатата му любима?

Джак присви очи.

— Това е съвсем друга история. Тя била прочута жена, една от най-прочутите в цялата митология. Името й е Медуза.

— Мацката със змиите вместо коса ли? — попита Алойзиъс. — Онази, която превръщала xopaтa в камък, когато я погледнели?

— Същата — отвърна Джак. — Една от трите горгони. Макар че ако трябва да сме честни, може и да не е била свирепото чудовище, което описват митовете.

— Как така?

— Ами първо, Медуза не е била винаги грозна. Според гръцките текстове тя била прекрасна млада девица. Но била прелъстена от Посейдон и двамата правили любов в храма на Атина, с което разгневили богинята. Като наказание Атина превърнала Медуза в ужасна грозница с набръчкано лице и змии вместо коса. И наред с това й дала онази способност да вкаменява хора, която лишила Медуза от всякакъв контакт с хората.

Джак погледна Алойзиъс.

— Модерната интерпретация на този мит може да бъде, че след като преспала с Посейдон, младата Медуза пипнала някакво кожно заболяване, вероятно проказа, и била прогонена от тогавашната царица, вбесената жена на Посейдон, чието име било Атина.

По време на нощното си проучване Джак беше проследил сведението на Херодот, но не бе успял да намери други споменавания за подобна гробница или местоположението и. Каза на Алби и Хадес от какво се нуждае и те продължиха търсенето.

И много след полунощ Хадес му намери нещо. Писмо от венециански благородник, посетил Светите земи през 1204 година, по времето на Четвъртия кръстоносен поход.

Писмото беше до жената на благородника във Венеция и в него се казваше:

Джак нямаше как да пропусне това.

В един от тези храмове долу при морето има напукано изображение на мъж с рибешка опашка и страховит образ на Медуза със змии вместо коси.

Тритон и Медуза.

Той погледна Хадес.

— Две сведения, привидно нямащи нищо общо помежду си, с разлика във възрастта хиляда и шестстотин години. И в двете се говори за древна структура с изображение на входа. Благодаря, Антони, току-що ми даде втората следа, която ми трябваше.

След десет минути Джак и Алойзиъс вече летяха за Санторини.

ГРОБНИЦАТА НА ПОСЕЙДОН САНТОРИНИ, ГЪРЦИЯ

Намериха входа на гробницата в най-северната точка на Санторини, в стръмна клисура под село Ия.

Когато видя очукания каменен вход на малкия храм, Джак веднага разбра защо така и е останал неоткрит.

Намираше се в пукнатина недалеч от мястото, където вълните се разбиваха в отвесната основа на скалата, създавайки естествена защита. Водата тук беше дълбока, което означаваше, че малките лодки не могат да хвърлят котва. Да се доближиш прекалено до сушата означаваше да се разбиеш в скалите — втора естествена защита.

Но основната защита на древната гробница от изследователи и археолози всъщност беше много по-прозаична.

Боклукът.

Трупан десетилетия боклук — кутии от безалкохолни напитки, столове, врати и мръсни найлонови торби, хвърляни в клисурата от ръба на скалите.

И насред всички тези отпадъци Джак и Алойзиъс намериха входа на храма с изображението на мъжа-русалка и Медуза, а следователно и отдавна изгубената гробница на Посейдон.

След като влязоха в гробницата, се спуснаха по тясна отвесна шахта, изсечена в скалата.

В неравните каменни стени бяха изсечени груби подпори, изпълняващи ролята на стълба. С тяхна помощ слязоха на цели трийсет метра надолу — много под морското ниво според преценката на Джак, — преди да се озоват в хоризонтален тунел.

Тунелът беше абсолютно прав, с перфектно квадратно сечение, и дълъг може би трийсетина метра.

Беше достатъчно висок, за да стоят прави, и достатъчно широк, за да вървят по него рамо до рамо.

Водени от лъчите на фенерите, те пристъпиха в тунела. Джак водеше.

След няколко метра спря и погледна нагоре.

В тавана имаше квадратна дупка, широка колкото прохода.

— Проблем ли има? — попита Алойзиъс.

— В моята работа капаните са обичаен риск — отвърна Джак.

Погледна пода пол дупката за някакъв механизъм, който би могъл да задейства капана, но не откри нищо.

Прескочи участъка под дупката в тавана.

Нищо не се случи.

Нямаше капан. Нямаше смърт.

Алойзиъс сви рамене и го последва.

Точно в средата на прохода откриха на тавана още нещо.

Джак го освети, за да го разгледа.

Кръгла плоча с размерите на чиния, която стърчеше няколко сантиметра от иначе равния таван, подобно на съвременна лампа.

Върху нея беше изобразено лицето на Медуза — озъбено и гневно, с характерните змии вместо коси.

Джак се вгледа по-внимателно и видя, че зениците на свирепите очи на Медуза са малки камъчета.

— Симпатяга, а? — иронично подхвърли Алойзиъс.

— Внимавай — каза Джак. — Този поглед може да те превърне в камък.

Продължиха напред.

Тунелът свърши в широка кръгла камера с висок таван и извити стени, изсечени в плътния сив камък.

Стените бяха покрити с прекрасни сини барелефи, изобразяващи Посейдон, който размахваше тризъбия си боздуган и караше морето да се надига и градове да рухват.

В самия център на камерата имаше висока кръгла платформа, която се издигаше като сватбена торта на четири широки стъпала.

Самите стъпала бяха необичайни — кръгли, с бразди в тях, като стъпалата в основата на фонтан. Човек можеше да ги изкачи, като скача от ръб на ръб.

А върху платформата над стъпалата се намираше нещото, заради което е било построено това място.

Висок до кръста продълговат каменен саркофаг, покрит с трупана в продължение на три хилядолетия прах и песъчинки.

Приличаше на олтар — нисък, здрав и стар.

— Капитане, какво е това? — каза Алойзиъс, загледан нагоре.

Фенерът му осветяваше кръгла дупка в купола, с диаметър може би метър.

— Прилича ми на светлинна шахта — каза Алойзиъс. — Като че ли върви под ъгъл. Но тук не прониква никаква слънчева светлина.

— Според мен е по-скоро звездна шахта — каза Джак. — Като онези в пирамидите в Гиза. През годините се запълват с прах и пясък, но преди хиляди години е можело да се гледа през тях и да се наблюдават определени съзвездия.

Джак огледа куполната камера.

И забеляза нещо.

Намираше се в най-високата част на помещението, в самия център на купола — кръгла плоча като онази в прохода.

Върху нея бе изобразено озъбеното лице на Медуза с малките тъмни камъчета на мястото на пламтящите й очи.

Бавно, почтително, на светлината на фенерите си и под гневния поглед на Медуза, Джак и Алойзиъс изкачиха странните стъпала до платформата и се загледаха в древния гроб.

Джак си позволи да се усмихне.

Изсечено върху продълговатата плоча, покрито с дебел пласт прах, но въпреки това ясно различимо, в реални размери.

Изображението на Боздугана на Посейдон.

Джак се взираше в изображението като омагьосан.

"Гробницата на Посейдон" — помисли си той.

Когато се вгледа по-внимателно, видя, че релефното изображение на Боздугана е много детайлно. Всъщност изумително детайлно.

— Хубав релеф — подхвърли Алойзиъс.

— Определено — съгласи се Джак и изведнъж се сети.

— Само дето не е релеф.

— Какво? — не разбра Алойзиъс.

— Това е самият Боздуган. — Джак се наведе и внимателно издуха прахта от "изображението".

Пластът прах и песъчинки, натрупан върху гроба през хилядолетията, се пръсна и се видяха ивици блещукащо злато.

С много внимание Джак избърса остатъците от прахта с пръсти.

И го разкри напълно.

Положен във вдлъбнатина, оформена идеално по формата му.

Тризъбецът на повелителя на морето, Боздуганът на Посейдон.

Артефактът беше направо зашеметяващ.

Дебелата му дръжка бе изработена oт полирано злато, а трите ръба, леко извити навътре, бяха от сребро. Изглеждаха остри като кинжали.

Обаче не бяха разположени в редица, а по обиколката на кръг, което правеше оръжието боздуган, а не тризъбец.

— Нaиcтина е боздуган — тихо каза Джак. — По-точно скиптър.

Златната дръжка на Боздугана бе инкрустирана с шест блестящи скъпоценни камъка — два рубина, два изумруда и два сапфира. Само камъните сигурно нямаха цена.

Между остриетата имаше празно гнездо.

В него би трябвало да има друг скъпоценен камък — син, както знаеше Джак, който би трябвало да се намира в свещеното хранилище на Атлас, третия таен град.

Алойзиъс посегна да вземе Боздугана.

— Е, какво чакаме…

— Не! — Джак избута ръката му настрани. — Чакай малко. Трябва да го направим много внимателно…

Изщракването на затвор накара и двамата рязко да се обърнат.

Алойзиъс вече беше извадил една от рязаните си пушки, вдигната и готова за стрелба…

…по трима мъже с автомати АК-47, които стояха при входа на камерата.

— Леко, леко, хайде без ексцесии — дружелюбно каза водачът им, дебел пакистанец с увиснали бузи и потни подмишници. Държеше пистолет и запален фенер.

Съни Малик се ухили, показвайки противно жълтеникавите си зъби.

— Е, поне засега.

— Хвърли оръжието, капитан Найт — каза Съни.

— Познаваме ли се? — попита Алойзиъс.

— Не, но аз те познавам — каза Съни. — Ти пипна мой приятел по време на поръчка миналата година, много извратен, но надежден контрабандист от Кабул, който ми осигуряваше американско оръжие. Прибра наградата за главата му и така прекъсна доставките ми.

Алойзиъс остави пушката на земята и каза:

— Бих казал, че съжалявам, но всъщност не съжалявам.

Джак отстъпи назад, когато двете мутри на Малик се качиха по широките стъпала, насочили оръжия към него и Алойзиъс. Те също приличаха на пакистанци и носеха бронежилетки.

— Срещнах майка ти в Карачи — каза Съни Малик на Джак. — Хареса ми. Енергична и борбена. Следващия път, когато я видя, ще се погрижа да й кажа, че съм те застрелял като куче. После ще убия и нея.

Джак забеляза, че Малик си остана при входа. Имаше чувството, че пакистанецът предпочита да стои по-далече от евентуални капани около олтара.

— Вземете тризъбеца — нареди Малик на хората си.

Първият грабна златния Боздуган и го вдигна.

Джак зачака.

Алойзиъс зачака.

Съни Малик зачака.

Нищо не се случи.

Мутрата се ухили…

…и капанът се задейства.

Нахлу в камерата през вървящата под наклон шахта близо до върха на купола.

Морска вода.

Същински порой.

Водата се сипеше с грохот около Джак и Алойзиъс, изливаше се в камерата с такава свирепа сила, че събори втората мутра на Съни.

Долу Съни Малик се обърна, когато още вода нахлу от тунела зад него и го блъсна толкова силно в коленете, че също го събори.

Вода нахлуваше от широката квадратна дупка в тавана близо до шaxтaтa със стълбата.

Алойзиъс Найт не беше от хората, които пропускат възможности.

Щом капанът се задейства и водата започна да нахлува в камерата, той срита пушката си, която отскочи от гpoбa и се озова в ръцете му. Застреля oт упор мъжа с Боздугана, който се беше разсеял от внезапната промяна.

Мъжът полетя във въздуха от изстрела — но бронежилетката му спаси живота.

Пакистанецът падна по стъпалата и пльосна във водата, останал без въздух, но жив, а Алойзиъс Найт остана прав на платформата, стиснал пушката в едната си ръка… и Боздугана в другата.

Джак също не остана бездеен — по свой начин.

Опитваше се да разгадае капана.

Умът му сглобяваше картината.

Водата нахлуваше от шахтата в тавана. И заедно с водата от прохода бързо пълнеше камерата. Вече достигаше до бедрата им и покриваше първото стъпало на платформата.

За милисекунди умът на Джак направи няколко дедукции:

"Махането на Боздугана е освободило някаква преграда в шахтата и е позволило на водата да нахлуе.

Какво следва?

Входният тунел ще се наводни изцяло.

После и камерата.

Отвесната шахта също.

И всички ще се удавим".

Водата се надигаше бързо и вече достигаше второто стъпало.

Другият човек на Съни газеше отчаяно във водата към тунела, като се мъчеше да устои на силното течение и да спаси живота си. Мина покрай все още коленичилия Съни, който очевидно беше изгубил оръжието си от внезапния напор на водата.

Докато гледаше как камерата се пълни, Джак осъзна, че странните бразди по стъпалата забавят надигането на водата. Без тях тя щеше да напълни камерата много по-бързо.

И тогава видя нещо.

Най-горното стъпало на платформата беше точно на нивото на тавана на прохода.

За всички останали това беше подробност без никакъв смисъл, но за Джак Уест-младши тя бе жизненоважна.

— О, не… — промълви той.

Вдигна глава към плочата с Медуза в най-горната точка на купола и погледът му се спря…

…върху малките сиво-черни камъчета в очите й.

Сиво-черни.

От онази сива материя, сивия камък, горгонския камък. Прахта, създаваща течния камък.

— Пазен от Медуза… една от горгоните — каза Джак на глас. Прочутата митична сила на Медуза изведнъж се оказваше съвсем истинска. — Погледът й превръща хората в…

И внезапно осъзна ужасяващата природа на капана в камерата.

В ума си видя другата плоча с Медуза, закрепена за тавана на входния тунел.

Целта на нахлуващата вода не беше да ги удави.

Първо щеше да напълни тунела, който беше висок точно колкото горното стъпало на платформата.

Така входът щеше да бъде изцяло потопен…

…благодарение на браздите в стъпалата, и поне за няколко минути в камерата щеше да се образува езеро около платформата и гроба върху нея…

…и тогава в тунела…

…водата щеше да достигне малките сиво-черни камъчета в очите на Медуза…

…камъчетата…

…които щяха да превърнат цялата вода в прохода и камерата в течен камък.

Джак моментално осъзна последствията.

Изходът щеше да бъде затворен завинаги — трийсетметровият тунел и дъното на шахтата щяха да се запълнят с втвърдяващ се течен камък.

Но това нямаше да е всичко.

Имаше и втора плоча с Медуза на върха на купола.

След като спреше за кратко при платформата благодарение на браздите, водата щеше да продължи да се покачва и да напълни цялата камера!

Първо щеше да удави всички, които още бяха тук — него и Алойзиъс, — а после, като окончателно наказание за опита за кражба на Боздугана, водата щеше да стигне до тъмносивите очи на втората Медуза и също щеше да се превърне в камък… и щеше да ги запечата тук завинаги.

— Ох, прецакани сме — изпъшка Джак.

Обърна се към Алойзиъс и се опита да надвика гpoхота на водата:

— Дръж Боздугана и ме следвай!

Бързо нагази в дълбоката до гърдите вода, стигна до стената и започна да се катери по нея, като използваше за опора великолепните релефи.

Алойзиъс затъкна Боздугана в колана си и го последва.

— Къде отиваш?

— Трябва да се измъкнем през шахтата! — отвърна Джак и посочи шахтата над тях — онази, от която морската вода се изливаше в камерата.

— Да не си полудял! — запротестира Алойзиъс.

— Това е единственият начин да не умрем тук!

— Давай нагоре тогава!

Колкото до Съни и хората му, на тях едновременно им се случиха няколко неща.

Бягащият почти беше успял да измине тунела, като газеше във водата до раменете.

Съни, вече зарязал опитите да намери оръжието си, беше останал в камерата и се качи по стъпалата, за да се измъкне от бушуващата вода.

До него беше простреляният от Алойзиъс. Стенещ и залитащ, с две счупени ребра, макар да не го знаеше, мъжът падна във водата от най-долното стъпало.

И тогава се случи.

Във входния тунел бързо надигащата се вода стигна до тавана и докосна двете мънички сиво-черни топчета в очите на Медуза.

Джак нямаше да забрави тази гледка до края на живота си.

Беше се оказал прав за стъпалата.

Когато прииждащата вода покри напълно тунела, браздите създадоха — поне за няколко кратки минути — нещо като езеро в камерата.

Вкопчен в стената, Джак погледна надолу и видя как бистрата спокойна вода около платформата става гъста, тъмносива.

Все едно гледаше как някакъв вирус атакува водата, инфектира я и я лишава от самата й същност.

Цялото „езеро“ стана сиво и после…

…пукот.

Същият противен звук, който беше чул, когато лежеше във ваната с течен камък в Ереб.

Звукът на втвърдяваща се вода.

Мъжът в тунела нямаше шансове.

Беше успял да си поеме дълбоко дъх точно когато водата наводни напълно тунела.

После отвори очи и видя шахтата пред себе си…

…но водата около него внезапно потъмня и вече не можеше да види нищо.

После за негов ужас същата тъмна вода внезапно се втвърди около цялото му тяло. Отначало беше като желе, но после започна да пука и хрущи и изведнъж, за свое пълно объркване, мъжът се озова скован в това вещество като уловена в лед риба, напълно неспособен да помръдне.

Водата се втвърдяваше много бързо, но за негова изненада той не се удави. Всъщност можеше да диша, защото се беше озовал в малък джоб втвърден течен камък, който повтаряше идеално формата на тялото му.

Нямаше да умре от удавяне.

Не, краят му щеше да е много по-лош.

Първо камъкът щеше да започне да се свива малко по-малко, като бавно натрошава крайниците му, а после, докато мъжът стенеше от непоносима агония, без никой да може да го чуе в клаустрофобичния му гроб, той щеше да се задуши, когато отчаяните му стонове, пъшкане и охкане най-сетне го оставеха без въздух.

За мъжа със счупените ребра в камерата положението не беше много по-добро.

След като падна в потъмнялата вода, той успя да излезе наполовина от нея. Koгaтo тя се втвърди около краката му.

Оказа се затънал наполовина във втвърдяващия се камък. Докато веществото пукаше и хрущеше около кръста му, сграбчвайки го в непоносимата си хватка, мъжът изкрещя от ужас.

Не можеше да се измъкне от проклетото нещо.

Задраска и протегна ръце към шефа си, като го умоляваше за помощ, но Съни Малик само се дръпна облещен от участта му.

Дори Малик, жестокият гангстер, който бе екзекутирал и изтезавал както виновни, така и невинни, беше онемял от страх, когато започна да си дава сметка за положението, в което се бе озовал.

Езерото около платформата се втвърди и се превърна в сив камък, създавайки нов, по-висок под на камерата.

Но морската вода продължаваше да нахлува в камерата през шахтата на тавана.

Джак и Алойзиъс продължаваха да се катерят към нея.

Съни Малик стоеше ошашавен на платформата пред пищящата мутра.

Но това не бе краят.

Започваше втората фаза от действието на капана.

След като езерото се превърна в нов под, камерата започна да се пълни още по-бързо, отново с бистра вода.

Която се надигаше към втората Медуза на върха на купола.

Алойзиъс Найт видя всичко това и извика нагоре към Джак:

— Какво става тук? Водата току-що се превърна в шибан камък!

— Продължавай да се катериш! — извика му в отговор Джак. — Когато стигне до очите на онази медуза, цялата вода в камерата и шахтата също ще стане на камък!

Стреснатият Алойзиъс Найт погледна отново надолу, после викна:

— Тогава се катери по-бързо!

И се закатериха.

Нагоре по барелефите на стената, към шахтата, oт която нахлуваше морската вода.

Когато стигнаха, Алойзиъс спря до Джак.

— Вземи, ще ти потрябва — каза и му подаде дихател. Беше съвсем малък, стигащ за не повече от десет минути под водата. — И никакви изпускания, или ще се озовем пак долу — добави той.

— Ясно — отвърна Джак.

И поведе напред през пороя вода от шахтата. Стените и бяха груби и неравни и водата се вихреше около тях.

Джак опря ръце и крака в стените, за да издържи срещу течението.

Зад него Алойзиъс рискува да погледне обратно в камерата.

Видя Съни Малик и скованата му мутра при платформата.

Мутрата беше до кръста във втвърдения камък. Пищеше, докато водата го поглъщаше и се плискаше около лицето му. Последен отчаян крясък и той изчезна под повърхността.

Малик пък беше понесен нагоре от надигащата се вода, като се мяташе панически.

Последното, което видя Алойзиъс, преди да последва Джак в шахтата, бяха изпълнените му с ужас очи.

След секунди двамата бяха в наклонената шахта и се мъчеха да напредват нагоре по нея, борейки се с всички сили със силното течение.

Джак се движеше внимателно — опираше здраво крака в стените, преместваше ръцете си нагоре и повтаряше процеса, като през цялото време водата неуморно го блъскаше по каската.

Захапа мундщука и пое глътка въздух.

Алойзиъс зад него му викаше през мундщука между зъбите си:

— Давай, капитане! Не спирай!

И тогава Джак се подхлъзна…

…и падна.

И на мига разбра, че ще умре.

Но Алойзиъс го хвана — хвана единия му крак, като по някакъв начин успя да не падне в шахтата, и с невероятна демонстрация на сила го задържа.

— Държа те! — извика Алойзиъс през рева на водата. — Дръж се и ти! Не спирай!

Джак намери опора в стената и запълзя отново срещу течението, сантиметър по сантиметър нагоре.

Алойзиъс Найт погледна с опасение надолу.

Бяха се изкачили може би двайсет и пет метра.

Водата в камерата сигурно скоро щеше да стигне до тавана и до двете сиво-черни очи на Медуза.

Трябваше да се махнат час по-скоро от тази шахта.

— По-бързо, Джак! — извика той. — Не бива да позволяваме на водата да ни спипа!

Джак напрягаше сили срещу силното течение.

И извика, стиснал със зъби мундщука:

— Не сме изминали целия път, за да стигнем само дотук!

Долу в камерата Съни Малик изпусна възможността да се измъкне.

Не беше в състояние да избяга в шaxтaтa като Джак и Алойзиъс.

И сега се издигаше заедно с водата нагоре към купола, примирен със съдбата си.

Стигна до върха му и видя озъбеното лице на Медуза върху кръглата плоча там.

Без да има представа за действието на течния камък, той нямаше как да знае колко важни са камъчетата в очите й.

Нямаше значение.

Без да има къде другаде да отиде, водата покри лицето на Съни Малик, изпълни изцяло камерата…

…и докосна очите на Медуза.

Реакцията беше мигновена.

Изпълващата камерата вода моментално стана тъмна, заразена от сивата прах.

Втвърди се около Малик, скова го като първия му подчинен и го загроби жив в негов личен кошмар.

Освен това се втвърди в цялата камера. За бъдещите поколения тя никога нямаше да съществува. Ceгa камерата представляваше плътен сиво-черен камък.

Джак Уест-младши и Алойзиъс Найт се катереха отчаяно в шахтата.

Водата се изливаше върху Джак.

Алойзиъс погледна с опасение надолу.

Видя как нивото на водата се надига по шахтата като някакъв прегладнял и неуморим звяр…

…и после за негов ужас става тъмносива.

— Джак…!

Водата беше само на четири метра под тях и се надигаше бързо.

И изведнъж краката на Джак изчезнаха някъде и вместо тях се появи ръката му, която сграбчи Haйт за китката и го измъкна от шахтата до подножието на отвесна скала.

Захапали мундщуците, Джак н Алойзиъс се отблъснаха от дъното и заплуваха с всички сили по-далече от отвора на шахтата.

Плуваха и плуваха с широки силни загребвания, докато не се отдалечиха на шест, после на десет метра от основата на скалата.

И тогава с ужасен експлозивен звук, сякаш някаква огромна змия се опитва да се добере до тях, от отвора на шахтата се появи гигантски сиво-черен пръст и щръкна на цели шест метра във водата.

Но не беше достатъчно силен да стигне до тях и докато се втвърдяваше, падна като на забавен кадър на морското дъно сред многото други скали и камъни, лежащи там.

Джак и Алойзиъс изплуваха на повърхността.

Задъхани, но живи.

Гигантски луксозен кораб мина покрай тях и наду сирената си, докато се насочваше към калдерата. Чу се пулсираща танцова музика.

Алойзиъс измъкна Боздугана от колана си и го вдигна.

Изгледа кръвнишки Джак.

— Честно, ще убия Плашилото, задето ме забърка с теб.

АПАРТАМЕНТЪТ НА ХАДЕС

РИМ, ИТАЛИЯ

30 НОЕМВРИ, 15:00

Алби Калвин седеше сам в стая, пълна с компютри и комуникационно оборудване. Лявата му китка беше бинтована и той пишеше само с дясната си ръка.

Намираше се в тайния апартамент на Хадес в Рим.

Разбира се, „малкото“ скривалище на Хадес изобщо не бе малко. Заемаше цял етаж на стара сграда и през прозореца Алби виждаше Колизея и Форума, а в далечината и Ватикана.

Зоуи и Хадес работеха в други стаи, като следяха Джак и останалите по света.

Макар и ранен, Алби не го свърташе на едно място от желание да помогне на мисията и затова се отдаде изцяло на задачата, с която го бе натоварил Джак — да открие Олтара на космоса и естеството на ритуала, който трябва да се изпълни там.

Започна с документите, взети от Йоланте от Кралския архив.

Първият беше много стар свитък на иврит с приложен превод. Заглавието му гласеше ИСТИНСКО БИТИЕ 22.

— Истинско Битие ли? — каза Алби на глас.

Както знаеше, книгата, която хората познаваха като Библията, изобщо не беше един завършен и хомогенен текст.

Тя представляваше разнородна компилация от писания, евангелия и свитъци, дело на мнозина (често неизвестни) автори и събирани в продължение на триста години преди и след раждането на Христос.

И това без да се броят множеството редакции, правени в арабските библиотеки и европейските манастири през следващите хиляда години.

Този свитък, изглежда, беше глава от първата книга на Библията — Битие.

Битие 22.

Главата беше позната на Алби — в нея Бог изпитал Авраам, като му заповядал да убие сина си Исаак. Авраам се подчинил, но Бог се намесил в последния момент и го спрял.

Алби прочете тази версия:

— О, ама че извратена история — каза Алби. — Нищо чудно, че са я пренаписали.

Благочестивият и благороден Авраам, бащата на трите големи религии на Близкия изток, беше убил собствения си син вместо себе си.

Алби прочете отново главата, като се съсредоточи върху подробностите:

Планински олтар. Със свещено корито. На пет дни плаване от Юдея. И избор за Авраам — да убие или себе си, или сина си. И Авраам избрал да принесе в жертва сина си.

Продължи със следващия документ на Йоланте — испански пергамент, написан от крал Алфонсо X Кастилски. Преводът на Йоланте гласеше:

Алби потърси Сан Рок. Оказа се малък град в Южна Испания, недалеч от Средиземно море.

После продължи с последния документ.

Той представляваше доклад с щампа СОЦ — само за очите на царя. На него имаше анотация от Джак, в която се казваше, че Олтарът бил „с размерите на планина“.

— Като олтара на Авраам — каза на глас Алби.

После прочете доклада:

Алби не беше в Лондон, когато Джак и останалите се бяха срещнали с Йоланте, така че досега не беше виждал документа.

Ако беше там, щеше да забележи веднага издайническите думи: 178 ТУНЕЛНА РОТА и Ароу Стрийт.

— О, я стига! — каза Алби на празната стая. — Изобщо не е улица, а тунел! Освен това Ароу се пише с главни букви.

Грабна айфона си и зареди не друго, а снимки от европейската си обиколка от миналата година — пътуването през лятната ваканция, когато беше посетил куп европейски забележителности като Венеция, Рим, Париж и Скалата на Гибралтар.

Беше се влюбил в Скалата.

Беше се възхищавал на огромните й размери — четиристотин метра твърда скала, издигаща се от Средиземно море — и неповторимата й форма. Западната й страна беше леко наклонена, докато източната бе почти напълно отвесна, от което тя приличаше на някакъв огромен Слънчев часовник.

Освен това беше чел с интерес нейната дълга и богата история.

Стърчаща от края на Испания, видима от летния дворец на Алфонсо X в Сан Рок и на около пет дни плаване от Юдея, надвиснала над протока и гледаща към Африка, в продължение на три хиляди години тя отбелязвала края на познатия свят.

През хилядолетията Скалата била държана от картагенци, римляни, визиготи, маври и испанци, докато накрая, по силата на договора от Утрехт от 1713 г., станала за вечни времена владение на Британската корона.

И за огромно раздразнение на Испания си оставаше британска територия и до днес, с британски имиграционни власти и паспортна проверка на малкото летище и сухопътната връзка с континента. Великобритания интерпретираше думите „за вечни времена" съвсем буквално.

Макар всички да бяха чували думите „твърд като Гибралтарската скала", малцина знаеха, че въпросната скала изобщо не е плътна.

Тя е проядена от тунели — общата им дължина е цели 56 километра. Доста от тях били дело на римляните, но британците били онези, които копали най-много под и през Скалата. Върхът на тази тяхна активност бил по време на Втората световна война, когато перспективата нацистите да щурмуват Гибралтар била съвсем реална.

Алби увеличи една фотография, на която се виждаше самият той, усмихнат пред табелка на подземна улица АРОУ СТРИЙТ.

АРОУ Стрийт беше дълъг снабдителен тунел, прокопан от 178 тунелна рота на Кралския инженерен корпус през 1942 г. Получил името си от инициалите на командира на ротата подполковник Артър Робърт Оуен Уилямс — АРОУ.

Но някъде по пътя, може би когато писмото е било преписано, преди да бъде представено на краля, съкращението било написано… неправилно. Само човек, който е бил там, би могъл да забележи грешката.

Алби се облегна на стола си.

По време на прокопаването на АРОУ Стрийт сапьорите очевидно бяха попаднали на някакво странно помещение, наречено от главния кралски инженер "свещената зала на Олтара". След което той бе наредил да екзекутират нещастните войници, които я намерили.

Олтар с размерите на планина.

Гибралтарската скала се издигаше на почти петстотин метра…

…над морето.

Алби трескаво се зае да търси някакво сечение на Скалата, показващо пълната й форма над и под морската повърхност.

Намери едно и ахна.

Огромното образувание, известно на света като Гибралтарската скала, представляваше всъщност връх на много по-голяма планина, продължаваща под водата най-малко още километър. Ако в някакъв период от миналото Средиземно море е било по-плитко или дори пресъхнало, Скалата би представлявала внушителна планина, доминираща в района.

— Нищо чудно, че местоположението на Олтара си е останало неизвестно — каза Алби все така на глас. — Бил е покрит от морето хиляди години. Гибралтарската скала е Олтарът на космоса.