Тронът на фараона

13. Първият бой

Озирис-Ра, Богът на слънцето, в колесницата си се издига сутрин на изток, преминава по небето и се спуща в подземното царство. Нощта дохожда, за да смени изморения ден, денят сменя нощта. Животът си върви като че ли по обикновен ред: пазарите и площадите са пълни с шумна тълпа, в работилниците се чуват звуковете на занаятчиите. Хората дохождат на белия свят и си отиват в страната на сенките, любят, ненавиждат, радват се и страдат…

Струва ти се, че Египет живее обикновен живот, по това само ти се струва. Ако се вслушаш в шума на хората, бягащи по цялата страна от праговете до самата делта, както бягат вълните на Нил във време на наводнение — ще чуеш, че народът с нетърпение чака кога най-сетне от мъглата на неизвестността ще се издигне страстно очакваният млад фараон, синът на великия Тети Миринри, кога той ще прогони деспота, ще отнеме трона на фараона и ще върне египетския народ към миналото му благоденствие.

В казармите офицерите зорко следят настроението на войниците, като арестуват всеки непознат, който иска да проникне там. В двореца на фараона почти непрекъснато се събират съвети на висшите сановници в царството. От васалите и към васалите препускат конници, по водите на, Нил охранява цяла флота кораби. Сам фараон Пепи ходи с мрачно лице и гневен поглед. Той чувства, че се надига буря, чувства близостта на опасност, знае, че тя е неминуема и това съзнание не му дава покой.

Обаче докато всички опити на шпионите на Пепи да намерят младия фараон и неговите спътници — Оунис и Нефер — остават напразни, нашите приятели странствуват из Мемфис преоблечени, посещават храмове, пазари, площади и улици. Не се вижда само Ато, който се крие и събира стари привърженици на Тети.

Ато подозираше, че него вече го следят по петите шпиони на Хер-Хор, но все му се струваше, че ще му се удаде да устрои тайно съвещание от няколкостотин привърженици на Тети във вътрешните покои на пирамидата Родопис.

В навечерието на празника на бика Апис до казармите на гвардията на фараона пристигна на колесница върховният жрец на богиня Птах, Хер-Хор. Като извика дежурния офицер, той му предаде някакви тайни заповеди. Казармата забръмча като рояк разтревожени пчели, въоръжени хора изскачаха и се строяваха в отделни отряди. Сетне тези отряди потеглиха в тайнствен път, предвождани от няколко шпиони. Сам Хер-Хор напусна колесницата: той се чувстваше много слаб и се боеше, че пътуването му в колесницата ще повреди още незаздравялата му рана и затова се настани в носилка, носена от няколко души етиопски роби.

Войската пресече целия град, спящ мирен сън, преминаха стените му и дойдоха до знаменитата пирамида Родопис. Там цял отряд шпиони, ръководени от Хер-Хор, проникна през тайните входове във вътрешността на пирамидата, като влачеше със себе си големи снопове горящ материал. След няколко минути гъсти стълбове дим започнаха едновременно да се показват на няколко места в правилно разположени и невидими за страничен наблюдател отверстия. Изглеждаше, че гори цялата вътрешност на пирамидата.

Хер-Хор стоеше настрана и на гладко обръснатото му бронзово лице играеше тържествуваща усмивка.

— Навярно почти всички от тях са тук — каза той злорадо. — Желал бих да чуя какво ще каже сега красавицата Нефер, милата мишка с острите зъбчета, която умее да си служи с кинжал не по-лошо от войник!

В този миг от стената се откърти един блок и през образувалото се отверстие изскочи полуослепен, задушаващ се в дима човек с меч в ръка. Той се намираше на порядъчна височина, държейки се за стъпаловиден корниз. Като си пое дъх, той скочи от корниза на земята. Дебнещите го воини на Хер-Хор се нахвърлиха върху му, свалиха го и го овързаха. Един след друг на корниза се появяваха хора. Замисленият от Хер-Хор план се беше удал напълно и запаленият в пирамидата огън бе изгонил заговорниците от тайните кътчета. Неговите слуги бяха издирили партизаните на Тети и открили къде се събират. Бе истинска трагедия.

По знак на Хер-Хор стрелците започнаха да обсипват корниза със стрели. В първия миг заговорниците се стъписаха, но бързо се окопитиха и събрани в една колона, се хвърлиха срещу обсаждащите. Започна се отчаяно, ужасно сражение. Биеха се гърди срещу гърди, сечаха се един друг, боричкаха се, търкаляха се по земята на кълбо и умираха от рани или от тежестта на стъпилите върху тях други войници.

Привържениците на Тети, които бяха около седем-осемстотин души, бяха изпитани, закалени воини. Всеки техен удар с меч поваляше мъртъв един враг, всяка стрела пронизваше по едно тяло. И тези хора, борейки се за живота и свободата си, се държаха като несъкрушима гранитна стена.

Противниците бяха млади, по-голямата част неопитни воини, които не се отличаваха с такова умение да се бият. И макар че на тяхна страна беше по-голямата сила, все пак първите редове на обсадените можаха с един натиск да си пробият път към града. Но успехът беше кратковременен: към обсаждащите от всички страни се стичаха подкрепления. Отново и отново блестяха мечове, звънтяха щитове, кръв се лееше, носеха се вопли на ожесточени воини и на земята се валяха трупове.

Сражението продължи до сутринта. А когато лъчезарният Ра се показа на хоризонта, в подножието на пирамидата Родопис се водеше безпощадна кървава разправа между тържествуващите победители над победените: от партизаните на Тети след боя бяха останали живи не повече от половината и те бяха покрити с ужасни рани и обезоръжени. Половин дузина царски писари бяха се разположили в подножието на пирамида с разтворени на коленете свитъци папируси. Върховният жрец на богиня Птах разпитваше пленниците и решаваше участта им. На по-простите войници отрязаха китките на ръцете, ушите и носа, а на по-знатните и които бяха играли ролята на ръководители, палачите отрязаха главите. Но никой не издаде тайната кой ги беше предвождал.

При Хер-Хор доведоха строен воин с гордо лице. Това беше Ато.

— Аз те познавам! — извика Хер-Хор. — Ти придружаваше Оунис и Миринри. Ти си един от главатарите, бунтовник, който въстава срещу божествения фараон. Ти ще бъдеш подхвърлен на мъки и убит, ти ще умреш от позорна смърт и тялото ти ще бъде хвърлено и изядено от нечисти животни, ако не откриеш де се крият бегълците!

Ато побледня, но презрително се засмя.

— Търси сокола в небесното пространство, гони рибката плуваща под водите на Нил! Тях ги няма и ти няма да ги намериш, а ще се срещнеш с тях само когато дойде часът на съд и разплата! — каза той.

И старият воин, който знаеше, че няма какво повече да губи, плю в лицето на върховния жрец. Дойде ред да побледнее и затрепера и Хер-Хор.

— Главата! Главата! — завика той, тресейки се с цяло тяло.

Но когато мечът на палача вече се издигна над главата на Ато, Хер-Хор поразмисли. Смъртта за воина не е наказание. Не, той ще подхвърли Ато на позор, той ще запази живота му, жалък живот на сакат човек, с позорното наказание — отрязване китките на ръцете. Като спря издигнатия меч на палача, Хер-Хор спокойно и безстрастно заповяда да отсекат на Ато китките на двете ръце.

Нито един стон не издаде старият воин, когато мечът блесна и на пясъка паднаха двете китки на ръцете му, а алена кръв рукна на фонтан…

— Бог отмъщава! — извика Ато, издигайки осакатените си ръце към небето. — От мое име и от това на безчислените жертви искам твоето проклятие да падне върху главата на този човек.

След това той отиде настрана, дето лекари превързваха ранените, като спираха кръвотечението и зашиваха раните.

Съдът изпълни своето страшно дело. Отрязаните глави, отсечените ръце, носове и уши бяха натоварени на отделни колесници и под военна стража отправени към Мемфис, за да ги покажат на фараона. Войската на Пепи, като взе със себе си своите убити и ранени, се строи в походни колони и под звуците на рогове напусна пирамидата. Робите-нубийци отнасяха на могъщите си плещи носилката с бледния, изнемощял върховен жрец. В подножието на пирамидата останаха само труповете на победените и няколкостотин жестоко ранени привърженици на Тети.

Едни от тях отиваха в пустинята, лягаха на горещия пясък и покорни на съдбата си, очакваха кога ще дойде избавящата от всички страдания благодетелна смърт. Други се влачеха към Мемфис, спъваха се, падаха, пак ставаха и вървяха.

Сред тях беше и нещастният Ато. Лишен от ръце, подхвърлен на позор, старият воин унило крачеше по горещия пясък на пустинята. Той мислеше за пророческото видение на Нефер, за загубената битка и за стария Оунис — който още не подозираше гибелта на надеждите си, мислеше за горещия Миринри, младия фараон, на когото не беше съдено да завоюва по право принадлежащия му престол. Мечтите и надеждите на много години бяха рухнали заедно с поражението. Ще трябва да мине немалко време, докато се оправят от такъв удар. И отчаяние се промъкваше в душата на воина.