Тронът на фараона

8. Легендата за Острова на сенките

Недалеч от ладията, носеща Миринри към Мемфис, се показа изведнъж друга, доста натоварела, но въпреки това движеща се значително бързо ладия с една мачта и огромно, прилично на огромна пеперуда платно.

— Ако се покаже макар и само един въоръжен човек на борда — стреляйте! Пригответе мечовете! — изкомандува с металически глас Оунис.

— Ти мислиш, мъдрий, че нашата ладия е застрашена от опасност от страна на този кораб? — учуди се Нефер. — Но, изглежда — продължи тя, — това са мирни хора. Прости търговци, а не пирати. Нима не виждаш, че те пътуват със стока, която сама се издава?

Оунис се вслуша и бръчките на челото му се изгладиха.

— Товар от свещени котки? — попита той. — Возят ги от низините на Нил, за да попълнят колекциите на някой храм. Може би наистина нашата тревога е напразна. Но кой може да гарантира, че между клетките с котки не се крият въоръжени воини, които само чакат случай да се приближат и да ни хванат в плен.

— Аз гарантирам! — гордо отговори Нефер с блестящи очи. — Аз виждам кормчията и самия господар на кораба. Няколко години поред те посещават тези брегове, като купуват от крайбрежните села свещени котки: в низините на Нил тази година върлува болест, която убива животните две-три седмици след Донасянето им, ето защо щамовете от тези места си купуват котки оттук.

Недоверчивият Оунис не напускаше меча от ръката си и както преди, следеше приближаващата се ладия, от която се носеше хор от разнотонни гласове: наистина цялата палуба на ладията беше отрупана с редове клетки от пръти и тези клетки бяха препълнени с ужасно мяукащи котки от разни величини и породи.

Никъде не се виждаше и следа от въоръжени хора само няколко гребци, които управляваха ладията, и един старец, облечен според закона, по който трябваше да се обличат хората, принадлежащи към класата на търговците, с набръчкано лице, съставляваха екипажа на „котешката ладия“. Оунис, като направи ръцете си като тръба, извика на приближаващите се:

— Кои сте вие? Защо плувате по следите ни? Нима Нил не е достатъчно широк?

— Ние сме мирни търговци! — отговори старецът, стоящ при мачтата. — Нищо не ни е нужно от тебе, о, господарю! Приближихме се отчасти случайно, отчасти с намерение… Макар на кораба да няма нищо ценно, но все пак малко ни смущава обстоятелството, че се приближаваме към Острова на сенките и съкровищата на царете на Нубия, а във водите, миещи острова, далеч не е спокойно всичко.

— Аз съм чувал това, но много отдавна! — тихо си каза Оунис.

— И освен това, макар да съм човек, изпълняващ всички изисквания и предписания на нашата религия и почитащ боговете — продължаваше търговецът, — все пак тази част от пътя аз бих желал да мина не сам. Защото, о, страннико, ти трябва да знаеш, че около Острова на сенките стават странни работи. Там е по-добре да плуват няколко ладии заедно, отколкото всяка сама да преплува опасното място. Но защо на тебе, о, господине, ти е неприятна моята близост?

— Ни най-малко! — отговори окончателно успокоеният Оунис.

— Благодаря! Ако само благосклонните богове не накарат да стихне духащият сага южен вятър, а го усилят, аз ще се понеса като стрела и ти не ще видиш вече ладията ми.

И наистина, ладията на търговеца, доставчик на свещени котки, движима от огромно странично платно, от резкия порив на вятъра, и веднъж беше отнесена на голямо разстояние от ладията на Миринри.

— Така е по-добре! — измънка Оунис, сядайки на мястото си и започвайки беседа с Ато по повод казаното от търговеца за опасностите при плаването по тази част на Нил сред лабиринт от гористи и каменисти островчета.

Но на неговото пожелание — добър и главно по-бърз път на котешката ладия не беше съдено да се изпълни: към обед южният вятър спря, известно време се възцари мъртво затишие, а сетне изведнъж със свиреп порив задуха северен вятър. И ако малката ладия на Миринри, макар и с голям труд, можеше да се движи напред, то тежката ладия на търговеца трябваше или да ес върне, или да се приюти край каменистите брегове на някое от островчетата.

Тъй или иначе, но котешката ладия не се показваше, а през това време ладията на младия фараон бавно се спущаше надолу по течението. На палубата й животът течеше по установен ред. Ато и Оунис през всичкото време със сериозни лица полугласно обсъждаха плановете на бъдещото въстание, а Миринри и Нефер, седейки на кормилото, прекарваха времето в разкази, прекъсвани от време на време от песните на девойката или звъна на струните на арфата й.

— Ти знаеш всяка извивка на брега на тази река, всяка горичка, всяко островче! — казваше Миринри, обръщайки се към Нефер. — Е, тогава разкажи ми за оня тайнствен остров, за който говореше търговецът на котки.

Нефер се замисли, като че ли си припомняше нещо. Тя полузатвори очи и сянката от дългите й копринени ресници падаше върху бузите й. Като помълча, тя заговори със странен, напрегнато звучащ глас. Изглеждаше, че пес някаква мистична песен, говореше заклинания, викаше от незнайни далечини чудни призраци като във фантастичен сън.

— Там, тъй близо оттук — звучеше решително гласът й. — Там долу, по течението, някога — само великият Озирис знае кога — каменна греда е преграждала пътя на стремящите се към морето светени вълни на Нил. И като стигнал до граничната скала, падали като водопад в бездънни дълбочини, вълните шумели, към небето се издигала красавица-дъга, мост от земята до небето.

Хиляди години са се разбивали в студените гърди на камъка огромно количество вълни, но дошъл денят на победата, стената рухнала, а само малко островчета оцелели. Оттогава Нил тече бавно и тихо на това място. Но оцелели пълни с тайнствен живот бездни, оцелели върху гребените горди стени от храмове, посветени на невидими богове, покровители на знойна Нубия. В тези храмове живеят, творейки мистерии в Чест на своите богове, потомците на тези, които са издигнали тези храмове. Те пазят неизчислими съкровища, оставени в тайниците на храмовете от господарите на Нубия, дошли от Горни Нил.

— Какви са тези съкровища? — попита Миринри.

— Почакай, о, господарю мой! — отговори Нефер. — Аз помня, помня толкова чудни разкази за тези тайнствени храмове, за странните хора, които са ги обитавали, и как тези хора, могъщи в своите тайни знания, са заповядвали на духовете на водата и на духовете на земята, като са извиквали тълпа призраци. Никой няма смелост да проникне в развалините на стария храм.

— Никой? — разпалено скочи Миринри, като че готвейки се веднага да се спусне след призраците.

— Почакай, о, господарю! — отново го спря девойката. — Имаше един юноша, силен като царя на пустинята, храбър като орел…

— Ти го познаваш?

— Да! Аз го познавах, защото хората, у които живеех, желаеха да му стана жена.

— А ти? Ти го обичаше?

— Аз? — трепна Нефер, хвърляйки странен поглед на младия фараон. — Защо ме питаш дали съм го обичала? Нима не ти е все едно?

Миринри сконфузено мълчеше, а Нефер, като наведе прекрасните си очи, продължи.

— Той чу за съкровищата на царете на Нубия. И веднъж, бродейки с мен по горещия пясък на брега на Нил, той ми каза, че или ще умре, или ще се добере до тези съкровища, макар да трябва да се бие за тях на живот или смърт с пазещите ги вампири-призраци.

— Той толкова ли те обичаше? — отново попита младият фараон.

Нефер сведе прелестната си глава.

— И той отиде да завладее тези съкровища! — продължи тя. — Когато отиваше, ми каза: „Чакай ме, аз ще се върна! Ще донеса буци злато, ще събера стотици и хиляди смелчаци и тогава ще заплувам по Нил, в страната на твоите прадеди. Нефер, ще изгоним от там воините на Пепи и ще възстановим разрушения град. Тогава ти ще бъдеш царица, Нефер!“ И той отиде на Острова на призраците, на острова на съкровищата.

— И там загина? И ти не го видя никога вече?

— Не. Аз го видях. Но той вече не ме видя.

— Той беше мъртъв?

— Не, той беше сляп! Но слушай, аз ще ти разкажа това, което научих от него, преди той да затвори слепите си очи навеки.

Островът бил пуст, нямало пито хора, нито призраци, когато смелият плувец приближил плитката си ладия до брега и стъпил на гранитната стълба, водеща към полуразрушения храм на кубинските царе.

Той се добрал до самото сърце на развалините, до дивния храм със стени, украсени с резби и изваяния, чийто език бил непонятен на смелия рибар. Той проникнал през мрачните коридори и се озовал в обширна зала, дето само ехото се обаждало на дръзкия зов.

И изведнъж залата била залята от светлина като от поток слънчеви лъчи. И оказало се, че тя била препълнена с безшумни като призраци хора в странни облекла. Юношата се спрял като закован. Краката му като че ли се сраснали с пода, ръката му, която държала изваден кинжал, безсилно увиснала, а очите му били приковани към човешка фигура, стояща пред него на стъпалата върху възвишение, подобно на жертвеник сред колони.

— О, богиня! — казал той и паднал на колене.

Пред него стояла с устремен върху му горящ поглед жена с неземна красота. Полупрозрачни дрехи обвивали стройното и тяло. Огромни скъпоценни камъни блестели с ослепителен блясък на благородното й чело и мраморните гърди.

— Защо дойде тук, смъртни? — с надменен глас произнесла тя, обръщайки се към юношата.

— Да ти се поклоня, о, богиньо — отговорил той с треперещ глас. — Да ти се поклоня и умра в краката ти, ако това ти е угодно!

Ясна усмивка се появила на прелестните устни на жената. Сребрист смях прозвучал под гранитните сводове.

— Твоите уста оскверни лъжа, о, дръзкий! — казала тя. — Аз знам делта на твоето посещение. Ти си се заклел пред една девойка да откраднеш и изсипеш в краката й съкровищата на храма! Ти дойде тук, гонен от две страсти: алчност към злато и любов към девойка. А сега?

— А сега аз се отричам от моята годеница! Не ми е нужно всичкото злато в света! — разпалено отговорил рибарят, простирайки ръце. — Аз по-рано не те познавах, о, богиньо. Аз бях сляп, бях безумец!

— Но ти още не си видял онези съкровища, които жадуваше душата ти. Погледни ги по-напред! Може би твоето „безумие“, както казваш, ще се върне.

И по неин знак робите сложили буци злато пред краката на юношата. Но той не гледал златото: той гледал стоящата пред него е цялата красота на своята младост жена. Те донесли направени от скъпоценен бронз и сребро съдове, сандъчета и сандъци и ги отворили. Там на купища лежали скъпоценни камъни, равни по красота на които не познава светът. Бисерите блестели, рубините също като капки кръв се червенеели и отразявали всички цветове на дъгата.

Но омаяният юноша не виждал тези съкровища: той виждал само очите на красавицата. И когато му подали огромен съд, напълнен догоре със скъпоценни камъни — той с един замах на силните си ръце изсипал ценното съдържание в краката на тази, която взела душата му.

И отново се засмяла тя със сребристия си смях. А сетне прозвучали думите й:

— Да бъде така, както ти искаш! Това, че ти предпочете моята красота пред тези съкровища, ти спаси живота. Върви си, отплувай към дома си! След три дни в полунощ ти ще се върнеш тук и ние няма вече никога да се разделим.

И подчинявайки се на нейната заповед, той се упътил към изхода на храма.

— Той се върна при тебе? — попита Миринри, жадно заслушан в разказа на Нефер.

— Да, той се върна при мен! — отговори чародейката. — Но когато той бил готов вече да отплува, силни ръце го хванали и съборили. Заобиколили го белобради жреци от храма. Един държал в ръце нажежен меден прът.

— Ти искаше винаги да виждаш нашата царица? — казал той злобно. — Добре! Твоето желание ще бъде изпълнено. Ничий образ не ще затъмни сега във въображението ти чертите на божественото лице!

И нажеженият прът бил забит първо в дясното, после в лявото око на нещастника.

А сетне същите силни ръце го развързали, вдигнали и хвърлили в лодката. И когато плуващи по Нил търговци на амфори, които го познавали, прибрали лодката му, безпомощно носена по течението, те го намерили на дъното й обезумял, бълнуващ за прекрасната принцеса и проклинащ злите жреци, като молел боговете да върнат зрението му. И тъй моят жених се върна при мен. Той се върна сляп, върна се безумен.

— Какво стана по-нататък? Разказвай, Нефер?

— Той умря. А аз… аз се заклех да отмъстя на тези, които го погубиха.

— Но… те са в съюз с духовете!

— Моите магии са по-силни от тях, моят гняв е по-могъщ от тях.

— Аз… аз ще дойда с тебе, Нефер, в този храм! — горещо извика юношата.

— Добре! — отговори, замислено загледана в далечината, чародейката.

— Ти чу ли? — каза в това време Оунис на мълчаливия Ато.

— Навярно на острова се е поселила някаква секта, привърженици на неизвестен нам умиращ култ.

— Не е там работата! — нетърпеливо възрази Оунис — Важното е, че в храма действително могат да се окажат съкровища. И важното е да не ги завладее Пепи, чиято хазна вече е празна. Ние трябва да го изпреварим. Нашите спътници навярно ще са достатъчни, за да разпръснат всички жреци и алми, разиграващи ролята на царе, и да завладеят скъпоценностите. Аз реших да намерим този тайнствен остров. Нефер го знае.

— Както решиш, така да бъде — отговори безстрастно Ато.