Тронът на фараона

14. Превратностите на съдбата

… А в Мемфис в същия този час ставаше друга драма. От сутринта целият град беше на крак: из града се движеше тържествено шествие. Божественият бик Апис отиваше към водите на святата река, за да закрепи с посещението си началото на земеделските работи. Звъняха струни на музикални инструменти свиреха рогове, биеха барабани.

В тълпата, събрана на площада по пътя на шествието със свещения бик, недалеч от двореца на фараона стоеше групата на тримата наши познати: там бяха Оунис, Миринри и преоблечената като улична врачка Нефер. Девойката беше печална и тревожно настроена.

Докато шествието с Апис, съпровождано от безчислено множество жреци в бели дрехи, вече се приближаваше към реката и Апис, влязъл до колене във водата, навеждаше към повърхността й красивата си глава, на площада се показа друго шествие: араби носеха позлатена носилка, на която върху възвишение, подобно на трон, полулежеше млада девойка с поразителна красота. Друга млада жена вееше лицето й с ветрило от щраусови пера.

— Дъщерята на фараона! Дъщерята на фараона! — викаха, отдръпвайки се, минаващите.

Като видя красавицата, Миринри се спусна към носилката, простирайки ръце към дъщерята на фараона.

— Ти си тук! Аз те намерих, о, божествена! — викаше той, като не откъсваше очи от лицето на младата жена.

Воините, съпровождащи носилката, биха се нахвърлили върху смелия, но с властно движение на ръката си Нитокрис, единствената дъщеря на Пепи, спря стражата.

— Кой си ти? Какво ти е нужно, юноша? — каза тя, лукаво усмихвайки се. Тя позна спасилия я някога от вълните на Нил Миринри и с тънкото си женско чувство разбра, че гореща любов беше довела юношата в краката й.

— Ти не ме познаваш, ти не можещ да се сетиш за мене — шепнеше скръбно Миринри. — А аз… Аз не мога да живея без тебе! Ти отнесе покоя ми. Оттогава, откак те видях как вълните на реката и твоето дивно тяло лежеше в обятията ми, и ти ме напусна, като си замина, чистият въздух на пустинята ми се стори напоен с отрова. Аз бродех като безумен: да живея далече от тебе… по-добре смърт! Но аз знаех къде да те намеря, твоят глас ме викаше, твоят лъчезарен образ ми показваше пътя. И ето, аз съм в твоите нозе!… Аз искам да бъда винаги при тебе! — с молба и жар в гласа говореше Миринри.

Отзад се чу слаба въздишка. Беше Нефер.

— Аз те обичам, страстно те обичам! — шепнеше Миринри, без да спуща горещите си очи от прекрасното лице на дъщерята на фараона. И този път като ехо на думите му послужи жален стоп, изтръгнат от побелелите устни на Нефер.

— Да бъдеш при мене — значи да бъдеш в двореца на божествения фараон, да стоиш на стъпалата на трона — каза Нитокрис замислено. Тя чувстваше как сладка нега обхващаше тялото й, как силно биеше и замираше сърцето в гърдите. Искаше й се да се докосне с ръце до протегнатите ръце на юношата, да го глади по лицето, да гледа в очите му и да слуша до безкрай звучната му и страстна реч.

— Дворецът на фараона… Стъпалата на трона… Но… Аз и сам съм син на Слънцето, в моите жили тече кръвта на божествения Ра. Аз имам право не да стоя като роб на стъпалата на трона, а като господар! — извика Миринри.

— Значи ти си Миринри?… Син на загиналия Тети.

— Нито дума! — се чу през редовете на стражата предупредителният глас на Оунис. Но Миринри не го чуваше. Той пиеше сладката отрова на първата юношеска любов, прекланяше се пред краката на любимата девойка — и за него не съществуваше външният свят.

— Без позволението на моя баща, фараона Пепи, аз не мога да направя за тебе нищо, о, юноша! — каза след малко колебание Нитокрис. Но като помисли малко, добави: — Но ако ти си готов на всичко…

— Даже и на смърт!

— Тогава следвай ме. Аз ще моля баща си. Може би…

— Без да довърши започнатата фраза, тя подаде знак на стражата, робите отново вдигнаха носилката на могъщите си рамене и шествието потегли към двореца на фараона.

Миринри вървеше, придържайки се с ръка за позлатената носилка. Той нищо не виждаше, нищо не чуваше: той само съзнаваше, че е така близо до него тази, на която беше отдал любовта си.

Стражата, като стегна редовете около носилката на Нитокрис, искаше да отдели Нефер, но младата девойка незабелязано се промъкна в шествието до вратата на разкошния дворец на фараона.

Оунис не се виждаше. Като напусна носилката и стъпи леко и грациозно на стъпалата, Нитокрис, колебаейки се, каза на Миринри:

— Ти ще почакаш тук, докато видя баща си.

И се скри зад масивната колона във вратата:

Миринри и Нефер стояха в ъгъла под палещите лъчи на обедното слънце и търпеливо чакаха.

По двора с тежки стъпки минаваха отряди стрелци и копиеносци, влизаха и излизаха колесници, впрегнати във великолепни бикове ливийска порода.

Миринри гледаше с жаден поглед колоните на двореца, под чийто покрив обитаваше Нитокрис.

Той не видя и не чу как при пазещите го войници дойде някакъв писар и нещо пошепна, показвайки юношата и Нефер.

Командуващият отряда офицер произнесе две думи и изведнъж…

Преди Миринри да успее да се опомни, хванаха го десетки ръце, свалиха го и го обвързаха с въжета. Някой разтвори зъбите му, като сложи помежду им острието на меча си. В устата на младия фараон се заизлива тънка струя ароматна, пареща гърлото замайваща течност. И Миринри изгуби съзнание…

И Нефер беше постигната от същата участ свързаха я, вдигнаха я на рамене и я понесоха. Воините, носещи двамата пленници, се спуснаха в подземието под двореца на фараона. Там оставиха пленниците, като хвърлиха телата им на каменните плочи, покрити с плесен.

Миринри се съвзе едва след няколко часа.

Той се чувстваше уморен, разбит. Мъчително го болеше главата, ръцете и краката му бяха изтръпнали, струваше му се, че са налети с метал.

Всичко, което стана този ден, му се струваше сън. Отначало това беше радостен, лъчезарен сън, пълен с прелестни видения блестяха очите на любимата девойка, звучеше неземната музика на гласа й.

После… после всичко се измени в един миг само.

И ето че Миринри сега е в тъмна и смрадна яма, безсилен, разбит, пленен. Какво ще стане по-нататък? Несъмнено гибел. В този момент, когато той се приближи до самите стъпала на трона на фараона! И наоколо нямаше никого, никого. Неизвестно де се намира Нефер, няма го Оунис, който хладнокръвно и победоносно излиза от всяка опасност. Няма го и Ато да каже няколко ободряващи думи.

Миринри глухо застена. И на стона му неочаквано от ъгъла на подземието се отзова слаб, но радостен вик.

— Господарю мой! Слава на Озирис, който те спаси от смърт! Ти си жив. А аз се боях…

— Ти си тук, Нефер! — отговори, оживявайки се, Миринри.

— Тук, господарю. Заедно с тебе. Аз развързах въжетата, с които те бяха завързали, сложих тялото ти на скамейка, обливах лицето ти с вода и сгрявах сърцето ти с ръцете си. И изведнъж чух, че ти застена…

Казвайки тези думи, чародейката се приближи до юношата, отпусна се на колене до леглото му, гладеше с ръце лицето му и плачеше и се смееше едновременно.

— Къде сме? — питаше Миринри, оглеждайки с любопитен поглед наоколо. Но под сводовете на подземието цареше тъма. Само през някаква цепнатина, навярно на тавана, проникваше слаба светлина.

— Хвърлиха ни в страшната тъмница под покоите на фараона, дето безследно са загивали хора в течение на много години! — с трепетен глас отговори Нефер. — Но не бой се, Син на Слънцето, аз зная, теб не те грози опасност. Скоро ти ще излезеш оттук.

— И какво ще стане по-нататък? — скочи Миринри.

— Моите видения се повтарят и в тях не се мени нищо! — продължаваше Нефер. — Аз те виждам в разкошен дворец, като господар на Горния и Долния Египет, в двойна златна корона.

— По-нататък?

— И пред тебе всички се покланят, всички се вслушват в твоя глас, боейки се като от гръм, като от опожаряваща мълния от твоя глас, о, Миринри!

— По-нататък, по-нататък! — с блестящи очи подканяше девойката Миринри. — Какво виждаш още?

Гласът на Нефер затрепера:

— Аз виждам бездушно тяло, проснато пред трона, на млада жена.

— Нитокрис? — извика, треперейки, Миринри.

— Не зная! — със слаб глас каза чародейката.

И сетне добави:

— Но престани да мислиш за това господарю.

Трябва да се подкрепиш. Тук има вода и оризова питка.

— Но тя може би е отровна?

— За да те предпазя от отравяне, аз опитах този хляб — отговори Нефер. — Не, той няма да ти навреди.

И тя протегна към Миринри хляба.

Като утоли глада и жаждата си, Миринри се ободри.

— Но какво да предприемем за нашето освобождение?

— Почакай! Ще измислим нещо. Трябва да се постараем да направим нещо, че да може дъщерята на фараона Нитокрис да узнае де се намираме. Тя ще съумее да ни дойде на помощ. Почакай, аз чувам стъпки… — отговори Нефер.

И наистина в подземието влезе стар човек, тъмничният стражар — висок мрачен воин с намръщено лице и бавни движения.

— Воине? — извика го Миринри високо.

— О, Озирис — отстъпи старецът, като едва не изпусна от страх донесената маслена лампичка, оризов хляб и стомна с вода. — О, Озирис! Кой говори с гласа на починалия Тети, великия водител!

— Аз, синът на Тети! — отговори Миринри. — Сега разбра ли кой е хвърлен в тъмницата? Ти по гласа можещ да ме познаеш.

— Синът и наследникът на Тети! Младият фараон! — продължаваше забъркано да бъбри стражарят. — Гласът на Тети, който ни води на бой с асировавилонците… Да, да. Аз познах. Но какво желаеш, господарю, от слугата си?

— Освободи ме! Това искам аз, синът на Тети!

Воинът падна на колене пред фараона.

— Аз съм войник, о, господарю! Аз се подчинявам на този, на когото служа. Ти си затворник, на мене е поръчано да те пази и аз ще изпълня дълга си, макар да се къса сърцето ми, не се гневи, о, Син на Слънцето, но така трябва!

— Тогава съобщи на прекрасната принцеса Нитокрис къде се намирам.

— Това мога да изпълня, о, господарю: моята внучка е една от любимите прислужнички на принцесата. Почакай!

Като остави масленичката и провизиите на пода на килията, стражарят се отдалечи, като не забрави внимателно да затвори масивната врата. Глухо се чуха стъпките на отдалечаващия се воин.

И отново се проточиха безконечни минути на нетърпеливо очакване. Измина около час и ето че се приотвори, скърцайки, тежката врата на затвора, чуха се гласове, звън на оръжие и тежки стъпки на няколко души.

Нефер с вик се спусна към Миринри и като обви гърдите му с двете си ръце, загради го със собственото си тяло от влезлите, като извика:

— Убийте мене, но не се докосвайте до Сина на Слънцето!

— Бъдете спокойни! — със студен глас заяви командуващият офицер. — Ние не сме дошли да убиваме, заповядано ни е да отведем този юноша, като му окажем дължимото уважение, в царската пиршествена зала.

— А аз? — застена Нефер, скръбно оглеждайки се наоколо.

— А за тебе ни е заповядано да те изведем от подземието и да те пуснем на свобода.

След минута Миринри вървеше свободен и горд през подземните ходове, заобиколен от воини със светло горящи факли в ръце. На прага на подземния затвор той се спря, полуослепен, от резкия преход от царящата в затвора тъма с ярката светлина на лъчезарния ден.

След него изведоха и Нефер. Тя искаше да отиде във вътрешните зали на двореца след Миринри, но грубата ръка на войника, вървящ наред с нея, се впи в нежното рамо на девойката и я отблъсна.

— Пусни ме! — гневно извика девойката. — Ти нали чу, че е заповядано да ме пуснат на свобода?

— Нима? — злорадо се засмя войникът. — Ще успееш, ще успееш!

И натискайки рамото на Нефер с желязната си ръка, той я тикаше напред. На завоя зад стената към него се присъединиха още няколко въоръжени хора като заобиколиха треперещата с цялото си тяло девойка, те я поведоха по шумните улици на Мемфис.