Тронът на фараона

2. Сенки на миналото

Следвайки Оунис, Миринри все още не можеше да се откъсне от думите на жреца. По тясната и извита пътечка, която стръмно се спущаше между скалите, стигнаха до малка пещера, където беше жилището им, скромно наредено и украсено с единствена бронзова лампа. Биволски кожи лежаха върху чистия и гладък каменен под. Из ъглите се виждаха просии високи тесногърлени глинени амфори, в които се пазеше масло, вода и хранителни припаси. Над леглата, където нощем намираха покой старият жрец и възпитаникът му, висяха къси мечове с изострени от двете страни лезвия, и няколко леки, но здрави щита от твърда като дърво биволска кожа.

Влизайки в пещерата, Оунис отново почтително се поклони пред юношата и каза, като допря ръце до широките си гърди:

— Нека бъде благословено твоето идване, о, господарю на Египет, ти, заради когото безсмъртните богове са изпратили на египетското небе звезда, прилична на огнен меч! Но ти мълчиш? Или нищо не ти казват моите думи? Или наистина годините, прекарани в пустинята, са приспали душата ти и не те вълнуват думите на стария Оунис, че ти си син на знаменитите властелини на Нил — на фараоните, ти си бъдещият фараон!

— Аз ще бъда фараон?! — побледня Миринри. — Аз ще бъда господар на Египет? Ще водя към победи несметна войска? Аз ще заповядвам на хиляди хора. Не сънувам ли? И ти не се шегуваш, не се надсмиваш над бедния юноша, който познава само пещери, пустини и водите на Нил?

— Аз съм жрец! — отговори с достойнство Оунис. — И ти знаеш, че не съм способен да се шегувам.

— О, мъдрий, аз ще имам власт над всичко, което ни заобикаля, а ще имам ли власт над сърцето си?

— Не те разбирам, Миринри. Ти ще властваш над хората и птиците. Всичко, което населява бреговете на Долния и Горния Египет, ще се покори на твоята воля. Така са отредили боговете.

— Но сърцето ми, о, мъдри, е покорено от нея.

Сянка на страх легна върху лицето на Оунис Той вторачи поглед в Миринри и гласът му потрепера.

— Коя е тя, господарю на Египет?

— Тя дойде като сън и завладя сърцето ми — сниши глас Миринри. — Тя носеше уреуса на разкошните си къдри.

— Тя беше сама?

— Да. Но сетне до брега се доближи позлатена лодка с гребци великани-негри и четири воина в блестящо от злато въоръжение. Тази девойка беше хубава като ясен ден, като нощен блян. И… тя изчезна като сън…

Оунис напрегнато слушаше всяка дума на юношата. Отдръпна се от входа на пещерата, сложи меча си на леглото, за да му бъде подръка, и се приближи до потънали в тежки мисли Миринри.

— Какво те интересува тази жена, която ти никога по-рано не си виждал и може би никога вече не ще срещнеш? Не се таи! Аз отдавна виждам, че ти ходиш, като замаян, че сънят ти стана тревожен и че златният покой на душата ти е загубен! Скиташ като омагьосан и замъгленият ти поглед е устремен нататък, дето тичат шумливите води на Татко Нил, нататък към Мемфис!

— Ти си прав, мъдри! — отговори с въздишка Миринри. — Какво е тя за мен — не зная. Но аз знам, че лъчезарните й очи изгориха душата ми и тя отнесе със себе си съня и покоя ми! Аз се мъча да отблъсна от себе си мисълта за нея, но нейният вълшебен образ стои пред мен денем и нощем, насън и наяве. Светлата й усмивка ме притегля. Сребристият и глас властно ме зове. Къде? Не знам. Може би във вълните на. Нил! Аз не съм ти разказал всичко. Аз… аз я спасих, когато един хищен крокодил се готвеше да я разкъса и тя — беззащитна, безпомощна, полумъртва — лежеше като подкосена тревица, като свещения цвят на лотоса в обятията ми. Главата и лежеше на гърдите ми, а ръцете й обвиваха шията ми. У мен тя търсеше защита и спасение и аз я спасих. А после… После тя си отиде!

— Ти я любиш, Миринри?

— Повече от живота си, Оунис!

— Нещастнико! Тя е дъщеря на фараона!

Миринри скочи като ужилен.

— А аз? — извика тон. — Нима ти току-що не каза, че съм син на фараон? Нима ти не ми обеща, че ще ми принадлежи тронът на Тети, тронът на фараона? Тогава какво? Нима аз не съм достоен за тази девойка? Нима ще я унизи любовта на Миринри.

Юношата стоеше пред стария жрец с блеснали очи.

— Отговори де, мъдрий! Нима аз нямам право да обичам тази, която е избрала душата ми?

— Да обичаш?! — отговори с глух глас Оунис. — Не. Ти трябва да я ненавиждаш, а не да я любиш! Ти трябва да я обречеш, както и всичките й близки, на гибел, на смърт!

— Защо?

— Кръв да има между теб и нея! Кръв да има между твоя и нейния род до последния човек. Чуваш ли? До последния! И млади и стари, и мъже и жени, и даже току-що родилото се дете трябва да се откъсне от гърдите на майка си, да се хвърли в гроба на престарелия старец… Всички, всички! До последния човек! Смърт за тях! Или… или — смърт за Египет. Нека робува целият народ у презрените варвари. Нека се разрушат градове и села в пламъци и пожари. Нека стане пустиня там, дето сега стои царственият Мемфис!

— Но защо?…

— Мълчи! Аз чух детинското ти бъбрене, сега слушай какво ще ти каже този, който е закалил тялото ти и образовал душата ти, като те е посветил във всички скрити от простосмъртните тайнства на свещените науки! Слушай този, който Ще пази живота ти, този, който ще те поведе към трона на потомците на Ра, Озирис и Хор и който ще положи върху младата ти глава венеца на фараоните!

Гласът на стария жрец звучеше рязко и повелително, пълен с гняв. Съкрушеният Миринри побледня и неволно закри лицето си с ръце, като че го пазеше от удар.

— Аз съм готов… Аз те слушам, мъдрий! — каза юношата с треперещ, слаб, покорен глас.

— Ти си син на великия Тети, „Страхът на враговете“. На твоя баща Египет дължи независимостта си, блясъка си. Той направи Мемфис такъв велик град, какъвто няма друг в света. Той издигна на границата на пустинята големите пирамиди, които ще преживеят хилядолетия и ще съществуват и тогава, когато изчезне от лицето на земята и последният и син. Светът ще помни Тети! Той беше, както това признава светът, най-великият воин, но той считаше за позор да вади меча, освен за защита на родината си и за наказание на враговете на Египет. И когато под управлението на Тети Египет достигна апогея на своето развитие, конници от пограничните области донесоха вест, че цели пълчища варвари от Халдея на потоци са се отправили към Египет, заплашвайки да потопят нещастния край, да го залеят с кръв, да го покрият с развалини.

Там, където се разклонява на множество ръкави царственият Нил, преди да влее царствените си води в морето, там се сблъскаха, като две лавини, като два яростни потока — войските на Египет, предвождани от любимеца му, от самия фараон Тети, с войските на варварите от Халдея. И потрепера земята от тежките стъпки на хиляди и хиляди въоръжени бойци, и затъмни се слънцето, покрито с воал от повдигналия се прах, и стенеха планините и долините, като отговаряха с ехото си на бойния вик!

Тогава, в този страшен ден, решаващ участта на Египет, твоят баща се би с враговете като прост войник. И той победи.

Но когато варварите потрепераха и обърнаха гръб, постилайки земята на Египет с труповете си, а войските на Египет, ликувайки в победен екстаз, гонеха врага, Тети вече не виждаше тържеството.

— Той падна в боя?

— Да. Стрела на вавилонянин прониза гърдите му!

— А къде беше оръженосецът му, който би трябвало с щита си да прикрие героя?

— Щитоносец му беше неговият роден брат — Пепи, този, който сега стои на трона на фараоните.

Пламъкът на маслената лампичка, която осветяваше пещерата, гореше неравно: ту ярко пламваше, ту почти угасваше, като че ли се плашеше от това, което чуваше, от кървавите тайни. Трепкащи сенки се преплитаха по стените на пещерата, заобикаляха двамата заговорници, притискаха се към тях, като че жадно ловяха всяка дума. После изведнъж изплашено се дръпнаха, отлитаха като орляк разтревожени птици.

— Да, това беше Пепи! — говореше с металически глас старият жрец, показвайки с ръка пода на пещерата, като че ли предателят Пепи лежеше в краката му. — Изменникът не вдигна тялото на царствения си брат, не го освободи от нападалите върху му трупове, сразени от него врагове. Той нямаше време! Той не намери дори за нужно да се убеди дали действително е мъртъв страшният Тети, или е само ранен!…