Тронът на фараона

6. В тръстиките на Нил

След три дни една проста ладия, напомняща онези „дахабие“, които и сега браздят водите на Нил по всички посоки от делтата до изворите на великата река, се приближи до брега, недалеч от скривалището на Миринри и Оунис. От ладията се чу странен, проточен и мамещ зов. Това беше египетска флейта. Като чу песента, Оунис каза на юношата:

— Време е да вървим! Приятелите ни са изпратили ладия да ни вземат. Ето го Ато, стария слуга и спътник на баща ти.

Миринри последва стария жрец и по прехвърления от ладията до брега лек мост се качи на палубата. Ладията веднага вдигна котва и се спусна на път, подгонвана от мощните удари на тежки весла, управлявани от мълчаливи, отлично обучени на това изкуство негри. На кормилото, дето се разположи Миринри, стоеше командирът на ладията — Ато, човек на около четиридесет години, с войнствен вид. Той полугласно разговаряше с Оунис. Ато почтително даваше подробен доклад за положението на работите.

— Боя се — казваше Ато, — боя се, че узурпаторът е осведомен за нашите планове. Три дни обикалях около скривалището ти и не смеех да се приближа, тъй като след моята ладия като сянка вървяха денем и нощем подозрителни ладии. Само днес не ги виждам и затова рискувах да се приближа до брега.

— Само да се доберем до средата на Нил! — отговори Оунис.

— Да, но ще ни се удаде ли това?

— Защо не?

— Огледай се наоколо!

— Мрежа! — извика разтревожено жрецът. — По-рано нямаше подобно нещо тук.

— Да, нямаше! — потвърди Ато. — Но моите преследвачи са се погрижили тази „държи-трева“ да закрие изхода на ръкава в най-силното му течение. Преди два часа тесният вход беше все още свободен. Не зная дали вече не е обрасъл и той.

— Да побързаме! Боговете са длъжни да ни помогнат! — отзова се Оунис и гребците-негри се хванаха за веслата. Ладията летеше като стрела, но не след дълго време тя се вряза в задръстилата цялото течение на канала гъста трева и се спря неподвижно.

— Режете, режете проклетата, трева! — изкомандува Оунис на гребците, като захвърлиха веслата, се заеха да почистват пътя на ладията през заплашващата Да я задуши трева. Тревата, известна на египтяните под името „мрежа“, която и днес представлява истинско бедствие за плувците по Нил, тъй като това странно растение обладава тайнствената способност да се разраства с необикновена бързина. Достатъчни са тридесет-четиридесет часа и стъблата на „мрежата“ могат да направят непроходим и най-многоводния ръкав на реката.

— Това е примка, приготвена за нас! — каза безгрижно Миринри, който, изглежда, не съзнаваше цялата опасност за намиращата се тъй близо до брега неподвижна лодка. Този бряг представляваше нещо като оазис. Виждаха се бедни колиби, развалини от някакъв храм и палмова горичка. А след известно време се замяркаха и човешки фигури.

Като се вслушваха, пасажерите на ладията доловиха ясно долитащи до тях звуци на нестройна дива музика: заедно с ударите на малък барабан трептяха струните на арфа и жално и дръзко пееше флейта.

— Празникът на виното, празникът на богиня Баст! — каза Ато, обръщайки се към Оунис.

— Нека се веселят. Само да не ни закачат! — каза жрецът.

Но неговата надежда не било съдено да се оправдае. Скоро хората, празнуващи мистериите в чест на богинята на пиянството Баст, вече се блъскаха само на няколко крачки от тяхната ладия, която с мъка се промъкваше сред гъстака на нилската „държи-трева“. Когато я забелязаха, започнаха да размахват факли и да викат с цяло гърло:

— Странници, чужденци! Насам, към брега! Кой смее да бодърствува през тази нощ, посветена на всесилната богиня? Кой смее, без да и отдаде нужната почит, да мине край това място? Или искате ние, слугите на богинята, да потопим кораба ви?

Въпреки усилието на екипажа, лодката едва помръдваше и не можеше да се отдалечи от брега. А там почитателите на култа на виното беснееха, размахвайки факли, танцуваха и огласяха въздуха с диви песни в чест на богинята.

— Оставете ни на мира! — извика Оунис.

Но побеснелите му отговориха само със смях. Един от тях хвърли горящ факел към лодката но за щастие той прелетя над борда и потъна във водата. След него последваха други и надвисна опасността лодката на младия фараон да се превърне в плуващ огън. А до свободната вода оставаше голямо пространство, цялото обрасло с „държи-трева“.

— Магьосницата! Водят Нефер магьосницата! — раздадоха се в един миг викове от брега. — Довлечете я, довлечете магьосницата тук!

— Убийте, убийте я!

— Не, не я убивайте! По-добре да се позабавляваме с нея. Да извадим очите й! Да запалим гърдите й!

— Дайте горещите железа! Да сложим клеймо на заклинателката По нейна вина мрат мъжете и децата ни. Тя ни прави магии. Убийте я! — ревяха жените, като се трупаха около неподвижно стоящата до пламъка на огъня красива млада жена. Беше облечена с разкошни дрехи, сякаш бе дъщерята на фараона.

— Да мъчим, да мъчим магьосницата! Нека каже къде крие съкровището на храма. Златото! Де е златото? Говори, проклетнице! — ревяха гласове.

Миринри, който със страстно гневни очи на млад лъв наблюдаваше тази сцена, не издържа. Извади от пояса късия си меч, скочи, едва докосвайки се до борда, и се озова сред обезумялата тълпа.

Тълпата с вик се разбяга по всички посоки и на мястото остана само заклинателката. С един удар на меча си той разряза въжето, което стягаше ръцете й.

— Миринри! Назад! На ладията! Те ще те убият! — с пълен със смъртен страх глас завика Оунис.

Гребците побързаха да спуснат от ладията мост до пясъчния бряг. Юношата, като сграбчи младата жена, премина тичешком и тежко дишайки, отпусна тялото на спасената върху една от скамейките.

Пияните, като видяха, че целият екипаж на ладията се хвана за лъковете и стрелите, готов да им даде отпор, не се решиха да се приближат до нея. Но и сред тях се появиха много въоръжени с лъкове мъже. Забръмчаха тетива, засвистяха стрели, носейки се със зловещо фучене над главите на хората в ладията. И изведнъж… Заклинателката, която лежеше с полуотворени очи, скочи, изправи се и простирайки ръце към тълпата, извика със звучащ тържествено и страстно глас:

— Заклинам ви! На вашите глави, на жените и децата ви да падне моето проклятие! Духовете на огъня да запалят селищата ви! Духовете на земята да отровят кръвта ви и водите на Нил, разгневени от вероломството ви, да потопят вас и вашите жилища. Боговете на вятъра боговете на бурите да разнесат по четирите краища на света гробовете на вашите бащи! Наказание, страшното наказание на небето да падне върху вас дето се осмелихте да вдигнете ръка. И на кого? Аз чувствувам, аз усещам близостта на Озирис, на Великия, на Безпощадния! Кръвта на бога тече в жилите на младия лъв, който ме изтръгна от устата на подли хиени, страхливи чакали. Фараон, фараон!

И заклинателката падна като подкосена, а изплашената от проклятията й тълпа от поклонници на богиня Баст се разбяга.

Оунис, едва дочул последните думи на заклинателката, скръцна със зъби, спусна се към безчувственото й тяло и вдигна ръка, в дланта му блесна кинжал, готов да порази жената.

Но Миринри успя да предотврати удара.

— Защо искаш да я убиеш? — каза той, като я пазеше с гърдите си.

— Тя… ни издаде!

— Тя ни спаси — каза Ато. — Тези негодяи биха ни обсипали със стрели. А сега…

— Ние сме свободни! — извика един от гребците. И наистина пътят към свободната вода беше прочистен, ладията се плъзна между две зелени стени от мрежа и се озова на простора.

Оунис наведе глава, отпусна ръка, сложи кинжала между гънките на пояса си и слезе в каютата, мърморейки нещо. Когато отново излезе на палубата, при светлината на месеца видя, че спасената от Миринри заклинателка с арфа в ръце стоеше в краката на младия фараон.

— Благословен, сто пъти благословен Бели Нил! — пееше заклинателната. — Ти, който даваш живот на редната страна, ти, който оплодотворяваш земята, веселиш погледа на овчаря, земеделеца, воина и жреца. Щастлив си, Нил: твоите струи носят към трона младия фараон!

Миринри стоеше близо до заклинателката и слушаше песента й.