Тръстиковият път

1.

Преди години в държавните документи никога не наричаха Вейчъл Кармауч екзекутор. Използваха думата електротехник. Това бе в ония далечни времена, когато електрическият стол се намираше в затвора „Ангола“. Често обаче му се налагаше да пътува с камионетка от един до друг областен затвор. Заедно с генераторите. Вейчъл Кармауч вършеше държавна работа. Много го биваше.

В Нова Иберия всички знаехме какъв е истинският му занаят, но се правехме на разсеяни. Той живееше сам в къща от небоядисани кипарисови дъски с ламаринен покрив, укрита в гъстата сянка на дъбовите дървета край река Теш. Не садеше цветя в двора си и рядко разчистваше падналите листа, но винаги караше нова кола и я лъскаше с религиозно благоговение.

Всяка сутрин го виждахме да седи сам край тезгяха на едно кафе на главната улица, облечен с грижливо изгладени сиви или бежови дрехи и с платнено каскетче на главата. Наблюдаваше в огледалото останалите клиенти, надвесил над кафеената чашка леко щръкналите си зъби, сякаш чакаше ред да заговори, макар че в действителност много рядко завързваше разговор.

Когато забележеше, че някой го гледа, той побързваше да се усмихне и стотици бръчици прорязваха загорялото му лице, но усмивката не променяше изражението на очите.

Вейчъл Кармауч беше ерген. Не бяхме чували да има интимни приятелки. Понякога идваше в бара на Прово и сядаше на моята маса или на съседната табуретка, ако бях до тезгяха, сякаш искаше да намекне, че двамата сме служители на закона и следователно имаме еднакви преживявания.

По онова време бях униформен полицай в Ню Орлиънс и все още си падах по чистия „Джим Бийм“ с бутилка бира за разредител.

Една вечер той ме завари сам на масата в бара и седна неканен с паничка супа от бамя. Ветеринарят и бакалинът, с които си правехме компания, излязоха от мъжката тоалетна, хвърлиха по един поглед към масата, после седнаха на бара с гръб към нас и си поръчаха бира.

— Не е лошо нещо да си ченге, нали? — каза Вейчъл.

— Сър? — рекох аз.

— Не сте длъжен да ми казвате сър. Често ли сте сам?

— Не много.

— Мисля, че е свързано с работата. Някога бях в щатския патрул. — Очите му, сиви като колосаната риза, се плъзнаха към чашата уиски пред мен и влажните кръгчета от халба върху масата. — Пиячите предизвикват ехо на прибиране у дома. Все едно да хвърлиш камък в сух кладенец. Не се засягайте, мистър Робишо. Да ви черпя ли едно питие?

Теренът до къщата на Вейчъл Кармауч беше собственост на семейство Лабиш — потомци на свободни цветнокожи още отпреди Гражданската война. Патриархът на рода бил един мулат с френско образование на име Жубал Лабиш, който построил тухларна край реката южно от Нова Иберия. Купувал и взимал под наем роби, използвал ги най-безмилостно и доставял тухли за къщите на събратята си робовладелци по двата бряга на Теш.

В къщата с колони, която си построил южно от границите на област Сейнт Мартин, нямало нито италиански мрамор, нито испанско ковано желязо — това можели да си позволят само по-богатите плантатори, на които се мъчел да подражава. Но Лабиш насадил дъбове около алеите, а балконите и верандата отрупал с цветя; робите му поддържали нивите и овощните градини безупречно чисти. Макар че не го канели в домовете си, белите го уважавали като бизнесмен и при среща любезно го поздравявали. Това почти му стигало. Почти. Лабиш пратил децата си да учат на север с надеждата, че ще сключат смесени бракове и тъмно жълтеникавият оттенък, който ограничавал амбициите му, ще изчезне от кожата на семейството.

За негово нещастие, когато се задали покрай Теш през април 1863 година, федералните войски не забелязали никаква разлика между него и белите му съседи. Те най-демократично освободили робите му, опожарили нивите, оборите и плевните, смъкнали капаците от прозорците, за да пренасят ранените, а вносните мебели и пианото накълцали за подпалки.

Преди двайсет и пет години последните възрастни представители на рода Лабиш — съпруг и съпруга — се натъпкаха с уиски и сънотворни, вързаха на главите си найлонови торбички и умряха в колата си, паркирана зад един бар в Хюстън. И двамата бяха сводници. И двамата бяха свидетели във федерален процес срещу нюйоркската мафия.

Оставиха две петгодишни сирачета — еднояйчни близначки на име Лети и Пейшън Лабиш.

Момичетата имаха сини очи и коса с цвят на пушек, преливаща тук-там в тъмно златисто, сякаш нанесено с четка. Щатът им определи за настойница една тяхна леля, пристрастена към морфина, която претендираше, че била traiture, сиреч шаманка. Вейчъл Кармауч често предлагаше услугите си да наглежда момичетата или да ги придружава до спирката на ранния автобус, с който посещаваха предучилищната програма в Нова Иберия.

Вниманието му към децата не ни правеше впечатление. Може пък наистина всяко зло да е за добро, казвахме си, а в душата на Кармауч несъмнено имаше кътче, неосквернено от деянията на машините, които грижливо смазваше, чистеше и пренасяше от затвор до затвор. Може би чрез добрината си към децата се опитваше да изкупи всичко останало.

Освен това благополучието им беше грижа на щатските власти, нали така?

В четвърти клас едната от близначките, Пейшън, разказа на учителката, че редовно сънувала един и същ кошмар, а на сутринта се събуждала с болки.

Учителката отведе Пейшън за преглед в Благотворителната болница в Лафайет, но лекарят каза, че ожулванията може да са предизвикани от игри на люлките в парка.

Когато момичетата бяха на около дванайсет години, една лятна вечер ги видях с Вейчъл Кармауч пред сладоледения салон на Визи на главната улици. Бяха с еднакви карирани летни роклички и се различаваха само по панделките. Седяха в камионетката на Кармауч с безжизнено посърнали очи и провиснали крайчета на устните, докато той говореше през прозореца на някакъв негър с работен гащеризон.

— Бях търпелив с теб, момче. Получи парите, които ти се полагаха. Лъжец ли ме наричаш?

— Не, сър, не ви наричам така.

— Тогава лека ти нощ — отсече Кармауч.

Когато едната близначка каза нещо, той я перна леко по бузата и включи двигателя.

Пресякох паркинга до бензиностанцията и спрях край камионетката.

— Извинявай, но какво ти дава правото да удряш чуждо дете по лицето? — попитах аз.

— Мисля, че изобщо не си разбрал какво стана — отвърна той.

— Слез от камионетката, ако обичаш.

— Що не ме хванеш за третия крак? Излизате извън правомощията си, мистър Робишо. Освен това воните на алкохол.

Той изкара на заден ход колата изпод сянката на дъбовете и се отдалечи.

Отидох при Прово и три часа пих на бара, като гледах билярда и старците, които играеха карти и домино под вехтите вентилатори. Топлият въздух миришеше на талк, засъхнала пот и пресни стърготини по пода.

По някое време попитах бармана:

— Няма ли кой да озапти Вейчъл Кармауч?

— Прибирай се, Дейв — рече той.

Подкарах покрай река Теш на север, към дома на Кармауч. Къщата беше тъмна, но при съседите Лабиш светеше на верандата и във всекидневната. Отбих по алеята на Лабиш и се загледах през двора към тухлените стъпала. Дворът беше хлътнал, обрасъл с диви палмички и осеян с мухлясали орехови черупки. Белите стени на къщата бяха опушени от горенето на стърнища в близките тръстикови ниви. Усещах лицето си горещо и подуто от алкохола. В ушите ми бръмчеше някакъв призрачен звук.

Вейчъл Кармауч отвори предната врата и излезе навън в светлия правоъгълник. Зад него надничаха близначките и леля им.

— Мисля, че насилваш тези деца — казах аз.

— Вие сте обект на жалост и присмех, мистър Робишо — отвърна той.

— Слез на двора.

Лицето му тънеше в сянка, силуетът му се очертаваше в светлия ореол откъм къщата.

— Въоръжен съм — каза той, когато пристъпих напред.

Ударих го по лицето с разперена длан. Мустаците му стържеха като шкурка, а устата му остави по кожата ми влажна следа.

Той докосна горната си устна, разцепена от изпъкналите зъби. После погледна кръвта по пръстите си.

— Идвате тук, вмирисан на алкохол и повръщано, а съдите мен, така ли? — попита той. — Седите и гледате, докато аз умъртвявам хора, после ме упреквате, защото опитвам да се грижа за две сирачета. Вие сте двуличник, мистър Робишо. Махайте се оттук, сър.

Влезе вътре, затвори вратата зад себе си и изключи външната лампа. В задушния мрак усещах лицето си смалено и обтегнато като кожа на ябълка.

Върнах бе към Ню Орлиънс и проблемите си с конните надбягвания и моята тъмнокоса, светлокожа жена от Мартиника, която навремето бе работила по озеленяването в парковата зона, докато аз живеех на един шлеп в езерото Поншартрен и в пиянската си дрямка често сънувах как вятърът от витлата на американски военни хеликоптери привежда високата блатна трева.

Чувах истории за сестрите Лабиш — неприятности с наркотиците; връзки с непрекъсната върволица от рокери, студенти и сексуални авантюристи; дребни роли в един филм, сниман близо до Лафайет; блусът, който Лети записа в затвора и който остана в класациите две-три седмици.

Когато си лягах вечер, често включвах близначките в молитвите си и дълбоко съжалявах, че бях пиян тъкмо тогава, когато имах шанса да променя живота им. Веднъж сънувах как се свиват една до друга в леглото и чакат да чуят мъжки стъпки в коридора, а сетне тихото скръцване на вратата. Но денем успявах да се убедя, че моят провал е само една дреболия сред множеството причини за трагичната им съдба, че чувството за вина е просто поредният симптом на алкохолната мания за величие.

Вейчъл Кармауч бе погубен от дълго потисканите си мечти за признание и слава. Веднъж, докато бил на екскурзия в Австралия, един местен телевизионен журналист почнал да го разпитва за професията му на щатски екзекутор.

Кармауч се отзовал за своите жертви презрително и ехидно.

— Когато влизат в стаята, опитват да се правят на храбреци — казал той. — Но виждам в очите им блясъка на страха.

Оплакал се от факта, че електрическият стол не е достатъчно наказание за хората, с които си има работа.

— Прекалено е бързо. Те трябва да страдат. Също като хората, които са убили.

Зашеметеният журналист не задал повече въпроси.

Би Би Си пое репортажа и го излъчи в Съединените щати. Вейчъл Кармауч остана без работа. Не заради мислите или действията си, а защото ги бе изразил публично.

Той закова прозорците на къщата си и изчезна за дълги години — така и не разбрахме къде. Сетне, през една пролетна вечер преди осем години, се завърнал, смъкнал шперплата от прозорците и се заел да кълца със сърп бурените из градината, докато на верандата свирело радио, а върху тухленото барбекю в двора димели свински пържоли. Седнало на ръба на верандата, босоного черно момиченце на около дванайсет години лениво въртяло ръчката на машина за сладолед.

След залез-слънце Кармауч влязъл вътре и седнал да вечеря на кухненската маса. Бил извадил от хладилника бутилка вино, но я оставил неотворена до чинията си. Когато някой почукал на задната врата, той станал от стола и дръпнал мрежата против мухи.

Само след миг лазел по линолеума, а острието на кирка разкъсвало гръбнака и ребрата му, врата и скалпа, оголвало прешлени, пронизвало бъбреци, дробове и едното му око.

Арестували Лети Лабиш в задния й двор, докато изгаряла халат и чифт работни обувки в кофата за боклук и отмивала с градински маркуч кръвта на Вейчъл Кармауч от тялото и косата си.

През следващите осем години тя щеше да използва всички възможни средства, за да отложи деня, когато щяха да я прехвърлят в смъртното отделение на затвора и да я вържат с колани за маса, където някой санитар, или може би дори лекар, да инжектира във вените й препарат, който затваря очите, сковава лицевите мускули, спира дихателната система и кара човек да умре в собствената си кожа, без да предаде на наблюдателите какъвто и да било признак за страдание.

Бях присъствал на изпълнението на две смъртни присъди в „Ангола“ чрез електрическия стол. И двете ме отвратиха до премаляване, макар да бях участвал в задържането и съдебния процес срещу престъпниците. Но далеч по-дълбоко щеше да ме засегне съдбата на Лети Лабиш.