Тръстиковият път

32.

В сряда вечерта Алафеър седяла пред „Макдоналдс“ на главната улица, когато на паркинга спряла червена кола, отвътре слязъл младеж с изгладена бяла риза, бежови панталони, сламена шапка и тъмни очила. Тръгнал право към нея.

Спрял, леко докоснал масата с пръсти и се привел. Зад тъмните очила лицето му било напълно безизразно.

— Може ли да седна? — попитал той.

— Не бива да идваш тук, Джони — отвърнала тя. — Търсят те.

— Не ми е за пръв път.

Той се озърнал към един джип на паркинга, претъпкан с гимназисти. Отвътре долитал оглушителен рап.

— Ела с мен — предложил той и седнал на масата.

— Дейв казва, че си пребил една негърка в Лоровил. Без причина.

— Съжалявам. Понякога нещо ми се обърква в главата. И на нея го казах, случва се.

Рапът откъм джипа загърмял още по-силно. Ремета се завъртял и изгледал сърдито хлапаците. Един от тях метнал навън кутия, пълна с боклуци. Алафеър погледнала ръцете на Ремета. Кой знае защо, вече съвсем не напомняли ръце на художник. Били костеливи и се свивали спазматично, сякаш искали да смажат нещо. Ремета отново се завъртял към нея и видял изражението й.

— Какво си мислиш? — попитал.

— Ръцете ти са загорели — отвърнала тя.

— Бях на езерото Фос Поант. Там е пълно с чапли, жерави и наводнени кипарисови горички. Много е красиво.

— Трябва да се прибирам.

— Не — спрял я той и я хванал за китката.

Привел се към нея и отворил уста да добави нещо, но хлапаците в джипа надули музиката още по-силно. Той се озърнал към тях през рамо. През прозореца на колата изхвръкнала кутия от безалкохолно и изтракала на тротоара.

— Чакай малко — казал Ремета и станал от масата.

Отишъл до джипа, събрал от тротоара всички изхвърлени пластмасови чашки, опаковки от сандвичи и мръсни салфетки и застанал с пълни ръце до прозореца.

— Изключи радиото — наредил той на шофьора.

Гимназистът зад волана спрял разговора с приятелите си и гледал тъпо Ремета, после завъртял бутона на уредбата, докато звукът заглъхнал напълно.

— Взе да ми писва от вас, момчета — рекъл Ремета и натъпкал боклука през прозореца. — Видя ли ви пак да хвърляте нещо на тротоара, ще ви смажа от бой. А ако пак чуя рап, ще изкъртя уредбата от таблото и ще ви я натъпча в задниците. Сега се пръждосвайте.

Шофьорът включил двигателя, дал газ и бясно подкарал по улицата, докато останалите гледали Ремета с пребледнели лица.

Ремета се върнал на масата и проследил с поглед отдалечаващия се джип.

— Не беше хубаво — укорила го Алафеър.

— Те заслужават и по-лошо.

— Сега отивам в библиотеката.

— Ще те откарам. Може да се срещнем по-късно.

— Не.

— Трябваше да го застрелям. Онзи, дето изгоря в Ню Орлиънс. Бяха го пратили да ме убие.

— Не ми разказвай. Отвратително е.

По бузите и гърлото му избили червени петна.

— Не мога да повярвам, че ми говориш така — казал той. — Кой ни доведе дотук, Алафеър?

— Ти. Махай се, Джони.

Не виждала очите му под тъмните очила, но той протегнал шия към нея и дъхът му сякаш я докоснал по бузата като мръсен пръст.

После отдръпнал ръка и пръстите му изскърцали по масата.

— Искам да счупиш вазата, която ти подарих. Вече не си от хората, нарисувани върху нея, Алафеър.

Станал и я погледнал отгоре, очертан като неподвижен силует на фона на вечерното слънце. Тя видяла отражението си в очилата му. Изглеждала дребна, жалка и изкривена, сякаш моралната победа била не нейна, а негова.

Той дълго мълчал, сякаш обмислял преценката си. Накрая казал:

— Ти си просто една малка предателка. И никога не си била нещо друго.

Тя го изчакала да потегли, после изтичала до телефонния автомат и набрала 911.

Два дни по-късно диспечерът Уоли ми се обади по телефона.

— Един човек тук казва, че името му е Голди Бирбом от Ню Орлиънс.

— Прати го при мен.

— Той не се ли би срещу Кливланд Уилямс?

— Голди се е бил с всички.

След минута посрещнах Голди на прага. Макар че наближаваше седемдесетте, коремът му си оставаше все тъй плосък, а бедрата мускулести. Преди да отвори кръчма на улица „Магазин“ през шейсетте години, той бе сменил три боксови категории, като в две от тях стигна до финала.

Голди седна, извади две дъвки, лапна едната и ми предложи другата.

— Благодаря, не сега — отказах аз.

— Още ли търсиш онзи, дето очисти Клъм Чевръстия? — попита Голди. Рядката му коса беше пригладена с гел по черепа и приличаше на снопче медна жица.

— Да, той е голяма досада — подхвърлих аз.

— Чух, че живеел на улица „Камп“. Задига коли от цялата паркова зона, все едно че е в бюро за автомобили под наем.

— Благодаря, Голди, само че оная къща изгоря миналата седмица. Нашият човек я напусна.

— Майтапиш ли се?

— Защо не каза на ченгетата от Ню Орлиънс?

— Не съм в добри отношения с тях.

— Слушай, помниш ли един полицай от шейсетте години на име Джим Гейбъл?

— Да. Беше голям задник.

— В какъв смисъл?

— Вършеше черната работа на джаканосите.

— Сигурен ли си?

— Хей, Дейв, бях задлъжнял на Дидони Джакано с десет бона. Лихвата беше четири стотачки на седмица. Нали знаеш как е. Главницата изобщо не помръдва. Един-два пъти закъснях и Гейбъл дойде да вземе парите. Оставяше жената в колата, сядаше да пие кафе и бъбреше за времето, все едно че сме стари приятели. Задник и половина.

— Каква жена?

— Зелена новачка. Може и да не е знаела какво става. Сега е голяма клечка в Бейтън Руж. Не й помня малкото име, ама фамилията е Дезотел.

Същата вечер Джим Гейбъл казал на жена си, че смята да се пенсионира по-рано и двамата да се преселят в Ню Мексико. Дейна Магели бил насъскал по него вътрешния отдел. Ама че работа! Двама цивилни го прибрали от кметството и го разпитвали в участъка като престъпник. Гадни парфюмирани бюрократчета, дето правят кариера за сметка на колегите.

— Какви са връзките ви с Маги Глик? — попитал единият.

— Никакви.

— Тя казва друго.

— Нека да ви изнеса кратък урок по история, момчета — рекъл Гейбъл. — Това тук някога беше хубав град. Знаехме кой какъв е и къде е. Хората твърдят, че не обичат порока. Всъщност искат да кажат, че не обичат безконтролния порок. Казвахме на босовете, че някой не слуша и те го хвърляха от покрива. На уличните грабители им трошаха носовете с палки. Курвите не се мешаха в туристическия бизнес. Така беше едно време, момчета. Вървете при Дейна Магели и му кажете да си наеме сергия за зарзават.

Джим Гейбъл стоял в хола сред оръжейната си колекция и пиел уиски с лед. Отворил махагоновия овлажнител, извадил дебела пура, внимателно срязал крайчето и я запалил.

Сигурно имало начин да се справи с разследването. Стоял твърде високо в служебната йерархия, бил отдавна в полицията и знаел за чуждите грехове твърде много, та да го хвърлят на кучетата. Когато някое полицейско управление попадне на мушка, вината обират няколко прости ченгета плюс някой чиновник от средно ниво, а най-често и дотам не се стига.

Истинският проблем бил онзи Джони Ремета. Как могъл той, Джим Гейбъл, да се забърка с един психопат, и то способен да задига коли из целия щат, да очисти двама полицаи и да минава през стените, сякаш е невидим?

Не му било приятно да мисли за Ремета. Като цяло престъпниците и прочее изроди били предсказуеми. Повечето били тъпи и вършели всичко възможно, за да попаднат зад решетките. Търсели в живота си власт и внимание от личности, които отъждествявали с бащите си, но им липсвал ум да го осъзнаят. Ремета бил друг. Той влагал в работата си не само интелигентност, но и чистопробна психоза — комбинация, караща Гейбъл да преглъща нервно всеки път, щом помислел за нея.

Той взел от масата буркана с главата на виетконговеца и го сложил на лавицата пред огледалото. Главата леко се люшнала в жълтеникавата течност и дръпнатите очи се вторачили в Гейбъл. Сам не знаел защо, но му ставало някак по-леко, че можел да вземе буркана и да го мести където си иска. Погледнал през прозореца към есенната премяна на дърветата, към вечерния блясък над залеза и го обзело желание да пъхне револвер в устата на Джони Ремета и да му пръсне черепа.

От мислите го изтръгнал шум — жена му изпуснала нещо в спалнята.

— Скъпи, би ли дошъл? — подвикнала тя. — Не мога да си вдигна бастуна.

Той минал в спалнята и вдигнал бастуна, а после трябвало да й помогне да стане от леглото. Цял ден не била сваляла нощницата и миришела на хапчета за гърло и вкиснато мляко. След като станала и си обула чехлите, тя продължила да стиска ръката му.

— Нека да вечеряме на терасата. Вечерта е толкова хубава. Ще поръчам да докарат храна от ресторанта.

— Добре, Кора.

— Би ли ми направил една услуга? — добавила тя с умолителна усмивка.

Не била сложила грим, но бузите й се червенеели, а в очите й трепкали весели пламъчета. Той кимнал, сетне потръпнал при мисълта какво може да поиска.

— Би ли ми разтрил краката? Ужасно ме болят, щом времето почне да се променя — казала тя.

Но той знаел какво има предвид. Отначало краката, после гърба и врата, а по някое време тя щяла да го погали по бузата и да плъзне пръсти през гръдната кост надолу към бедрото. Разтърсили го тръпки на отвращение и усетил как кожата по главата му се обтяга.

— В момента преглеждам сметките — отвърнал той. — Може ли да ти приготвя още едно питие и след малко да дойда на терасата?

Мислено се поздравил за добрата идея. На терасата не било място за романтични изпълнения.

Но когато погледнал лицето й, присвитите устни и внезапно изстиналите очи, разбрал, че е прочела мислите му.

— Сега ще позвъня в ресторанта — казала тя. — Но ми приготви питие и донеси лекарствата от шкафчето, ако обичаш. Мразя да бъда досадна. Не съм досадна, нали?

Гейбъл мразел този тон. Много я бивало да се преструва на мъченица и жертва. Целият й характер бил същински змиярник, пълен с неврози. Никога не се знаело точно коя ще изскочи на бял свят.

Взел от хладилника бутилка водка, сложил я на сребърен поднос заедно с чаша, дълга лъжица и буркан мариновани лукчета, и оставил подноса на терасата. Видял как зад хоризонта изчезва лодка с червени платна и му се приискало да бъде на нея, да усеща соления бриз върху лицето си, да пътува към нов живот нейде из Карибите.

Но засега трябвало да търпи. Всяко поредно шише джин или водка било като бомба в сърцето й. А тя притежавала акции за около девет милиона. Дори след приспадането на данъците и таксите можел веднага да почне строежа на хиподрума в Ню Мексико, да се засели в ранчо сред пустинята и да поддържа яхта на тексаското крайбрежие.

Добро постижение за едно бедно хлапе, започнало кариерата си като уличен полицай.

Върнал се в хола, взел чашата и отпил глътка уиски. През прозореца чул как Кора се обажда до ресторанта по клетъчния телефон. Чудел се дали ще изтърпи още една вечер насаме с нея. Дръпнал едно чекмедже на бюрото от вишнево дърво, извадил бележник и прегледал имената в него. Всъщност нямало имена, а само инициали и телефони на мексиканки, пуерториканки и негърки, попаднали в негова власт по един или друг начин. Общо около четирийсет на брой.

Някои хора сигурно биха се отвратили от него. И какво от това? Отдавна бе разбрал простата истина, че каквото и да говорят, мнозинството се прекланя не пред християнските, а пред езическите ценности. Либидо, власт, успех и творчество — ето взаимозаменяемите основи на човешката личност. Питайте която и да било жена дали предпочита любовник, излъчващ спокойно чувство на власт и самоувереност, или някакъв скромен и отстъпчив човечец. Ако тази вечер имал късмет, Кора щяла да се напие до припадък. Тогава можел да си уреди среща в някой мотел около Гранд Айл. Защо не? Щял да се върне най-много след три часа.

Но ускорените удари на сърцето му отговорили защо не.

Видял се как кара в тъмното по пуст път сред четириметрови стени от захарна тръстика. Сетне пука гума или скъсва вентилаторен ремък и докато намества крика или оглежда димящия радиатор, зад него спира кола с включени дълги светлини. Шофьорът продължава да седи зад волана и го оставя да изгаря от страх в лъчите на фаровете.

По челото му избила пот и той отпил още глътка уиски. Но ледът се бил стопил и уискито имало дъх на мазна бъчва. Защо сърцето му удряло толкова силно? Нима бил страхливец, та да не смее дори да излезе на пътя заради онзи хлапак Ремета?

Не. Просто проявявал благоразумие. Ремета бил убиец на полицаи. Ако го откриели, вероятно нямало да стигне жив до затвора. На Джим Гейбъл му оставало само да чака.

Изведнъж огладнял. Измил лицето и ръцете си в банята, сресал се пред огледалото, минал в кухнята и отворил хладилника. Вътре нямало нищо. Дръпнал вратата към терасата и излязъл навън. Жена му лежала на шезлонга, лицето й се розовеело от водката, а жълтите зъби лъщели в гаснещата светлина на залеза.

— Гладен ли си, скъпи? — попитала тя.

— Да.

— Винаги си бил гладно момченце, нали?

— Ще ти бъда признателен, ако не ми говориш така, Кора.

— Е, няма дълго да чакаш вечерята. Ще видиш.

— Благодаря — отвърнал той, после влязъл вътре и затворил стъклената врата.

Колко бе живяла майка й? Шейсет и девет години? Мили боже! Та с подобна наследственост не би се справил и цял литър водка на ден. Колко ужасна мисъл. Не, не бивало да мисли за това.

По дяволите Джони Ремета, казал си. Свързал се с пейджъра на една жена от Ню Орлиънс и след половин час тя му позвънила. Наричали я Сю Безопасната игла — безмозъчна и окончателно хлътнала наркоманка, която изпитвала някаква перверзна наслада от собственото си самоунищожение.

— Да се срещнем довечера в Гранд Айл — предложил той.

— За теб, Джим, по всяко време и където речеш — отвърнала тя.

Това вече е друга работа, помислил си.

Пак си налял уиски с лед и се загледал през високия прозорец към притъмняващата зеленина по сушата и златистия блясък на хоризонта над залива. Корабчето с червени платна се връщало. Гейбъл вдигнал чашата за наздравица към залеза.

В този момент чул шум на кола. Отворил средното чекмедже на бюрото, извадил револвер трийсет и осми калибър и отпуснал ръка край бедрото си.

Когато Кора отворила страничната врата към алеята, из цялата къща полъхнал вятър.

— Чудесен аромат — изрекла високо тя. — Отнесете го в кухнята, ако обичате. Чантата ми е на масата.

Джим Гейбъл прибрал револвера в чекмеджето, затворил го и допил уискито. Вятърът се засилвал. Един червен кленов лист долетял и се залепил на прозореца. Кой знае защо симетричното съвършенство на този лист, унищожен от студения порив, накарало Джим Гейбъл да се замисли над онази мрачна перспектива, която от години се опитвал да зарови в дъното на съзнанието си. Дали било само страх от смъртта? Не, по-скоро страх от мрака след нея и онова, което може да се спотайва в него.

Недей да мислиш. Това са бабини деветини, казал си той, после се обърнал към огледалото и извадил гребенче, но осъзнал, че преди малко се е сресал.

Чул как зад гърба му тихо потропва бастунът на Кора.

— Това е моят съпруг — казала тя. — Джим, това е младежът, който ни донесе вечерята. Не мога да си намеря чековата книжка. Имаш ли пари в брой?

Гейбъл надникнал в огледалото. Видял собствената си стресната физиономия, главата на виетнамския войник и отражението на Джони Ремета — съвсем като трима приятели, събрани за снимка. Зъбите на мъртвия виетнамец били леко оголени в ъгълчето на устните, сякаш опитвал да се усмихне.