Тръстиковият път

28.

Следобед ми се обади Уоли, майтапчията на управлението.

— Добре ли си караш отпуската? — попита той.

— В момента тъкмо чистя гаража. Заповядай и ти, ако искаш.

— Имам малък проблем. Искам да си довърша смяната, без да ме изнесат в ковчег. Кръвното ми е 190. Не ми трябват расови бунтове. Не ми трябва разни цветнокожи да ме овикват по телефона. И съвсем пък не ми трябва някаква смахната бяла лесбийка да подклажда бунтове на улица „Хопкинс“.

— За Хелън Соало ли говориш?

— Знаех, че ще се сетиш. Дотам е доста път, Дейв.

Подкарах към града и отбих на запад към улица „Хопкинс“, която заедно с улица „Рейлроуд“ оформяше квартала на червените фенери. Хелън Соало току-що бе закопчала две петнайсетинагодишни черни хлапета с белезници за един пожарен кран.

Спрях пикапа пред магазин за алкохол и си пробих път през тълпата, която бе заела целия тротоар и дворовете на две къщи. Приведена, с ръце на кръста, Хелън хокаше здравата двете хлапета, седнали на бордюра. Един униформен градски полицай нервно оглеждаше улицата.

Хелън се изправи и ме погледна, все още изчервена от яд. Панталонът й беше раздран на бедрото, а по бялата й блуза имаше кални петна.

— Какво търсиш тук? — попита тя.

— Случайно минавах. Какво са направили тия юнаци?

— Нищо особено. Единият стрелял с малокалибрена пушка по минаваща кола и улучил шестмесечно бебе. Другото ситно копеле метнало фойерверк под леглото на една старица.

— Успокой малко топката.

— Ще ми кажат къде е пушката, или ще седят тук, додето почнат да ядат боята от крана. Чувате ли ме, недоносчета?

— Ела насам, Хелън — махнах й аз.

— Не ти е работа да ми казваш какво да правя.

— Съгласен съм. Но тук е територия на градската полиция. Нека те да им берат грижата.

Тя вдигна лице към моето. Очите й пламтяха, мускулите по яките й ръце потрепваха.

— Иска ми се да те халосам, Дейв. Знаеш, че шерифът чака само да се извиниш и веднага ще те върне в екипа.

— Добре, а сега остави градския колега да си върши работата.

— Защо ли се разправям… — промърмори тя.

Наведе се, откачи белезниците от крана, после закопча момчетата едно за друго, наблъска ги в градската патрулна кола и затръшна вратата. После се върна при мен и каза:

— Хайде да ме черпиш едно кафе.

Очаквах Хелън да нахока и мен, но сгреших. Отидохме в „Макдоналдс“ на главната улица и седнахме до витрината. Небето бе станало зеленикаво, вятърът разтърсваше дъбовете по улицата и вдигаше вихрушки от листа.

— Тази сутрин бях в Лафайет — каза Хелън. — Помниш ли онова заведение за татуировки до магистралата?

— Една вехта дъсчена барака с разноцветни лампи по цялата веранда, нали?

— Видях Пейшън Лабиш да влиза там. Това момиче ме тревожи.

— Защо?

— Вейчъл Кармауч беше мръсник и всички го знаеха. Делото мина отвратително. Призлява ми всеки път, като чуя някой да казва, че Кармауч бил човек на закона. Защо правиш такива физиономии?

— Открих доказателства, че Лети не го е извършила сама.

— Искаш да кажеш, че Пейшън й е помагала?

— Да, точно така.

— Голямо разкритие — присви устни Хелън. — Какво друго те тормози?

— Снощи издебнах Джони Ремета от засада.

— Какво си направил?

— Исках да го пратя на оня свят. Но не можах да дръпна спусъка.

Хелън взе празните чаши от масата, отиде да ги хвърли в кошчето и се върна.

— Много шумно място — рече тя. — Пълно е с хлапета, кънти и готвачите се надвикват, та не те чух какво каза. Пак ще се видим, бвана.

Излезе, качи се в служебната кола и потегли.

Тази нощ спах с телефон под леглото. Телефонът иззвъня малко след единайсет. Вдигнах го и минах в кухнята.

— Лошо ти се пише — казах аз, без да го чакам да заговори.

— Снощи не ви прецених правилно. Смятам, че е почтено да го призная, мистър Робишо.

— Почтено ли?

— Смятах, че не ви стиска да дръпнете спусъка. А всъщност ме оставихте жив, защото знам кой е убил майка ви.

— Нямаш представа колко грешиш, приятел.

Чух го как диша отсреща.

— Ние си приличаме — рече той. — Видях го в очите ви.

— Винаги съм мислил, че майка ми ме е предала, Джони. Но се научих да й прощавам. Сторих го, за да престана да бъда пияница.

— За моята майка ли намеквате нещо?

— Ти си умен. Прочети историята на Чосър за тримата, които решили да открият Смъртта и да я убият веднъж завинаги. Намерили я. Но не станало тъй, както го замисляли.

— Нека ви кажа какво е истинска мъст. Ще издоя убийците на майка ви, после ще напусна щата и ще уредя някой друг да ги премахне. Но никога няма да разберете със сигурност кои са били.

— Стига с това театро, Джони. Започваш да ставаш досаден — казах аз и затворих. После обиколих къщата и изключих всички телефони.

Шерифът живееше край река Теш, в жълто-сива къща с голяма веранда под сенките на грамадни кедри и дъбове. Когато пристигнах там в събота следобед, той подрязваше розите, а внуците му играеха в страничния двор. Беше надянал вехта сламена шапка, а коремът му тежко провисваше над колана. В тази домашна обстановка, с градинарски ножици и изпоцапани работни дрехи, шерифът изглеждаше много по-стар, отколкото на работа, и изобщо не приличаше на полицай.

Седнах на стъпалата на верандата, измъкнах от торбата с компост няколко парченца кора и почнах да ги подмятам към тревата.

— Бях ужасен глупак, че нападнах Джим Гейбъл — започнах аз. — Изложих цялото управление. Искам да се извиня.

— Трябва да се владееш, Дейв.

— Така е.

— Наказан си с пет дни отстраняване, смятано от миналия понеделник. И официално мъмрене. Справедливо, нали?

— Имам да ти кажа и още нещо. Пейшън Лабиш ми призна, че е помогнала на сестра си да убие Вейчъл Кармауч. — Изчаках го да заговори, но той мълчеше. — Второ, имах възможност да пръсна черепа на Джони Ремета, но не го сторих.

Шерифът спря да работи, но лицето му остана безизразно.

— Вцепени ли се? — попита той.

— Държах го на мушка. Канех се да му изключа двигателя.

Край лицето му избръмча комар и той разтри буза с опакото на китката си.

— Скоро излизам в пенсия. Радвам се, че ми каза какво си сторил.

— Сър?

— Бих искал да ме заместиш — каза той.

— Моля?

— Какво ще правиш с признанието на Пейшън? — попита, без да обръща внимание на смайването ми.

— Нищо няма да излезе. Ще го приемат като отчаян опит за спиране на екзекуцията.

— Може и да е точно така. Не ти ли хрумна нещо подобно? Къде е в момента Ремета?

— Той ми намекна съвсем прозрачно, че убийците на майка ми са същите хора, които се опитаха да го застрелят край Ачафалея. Каза, че щял да ги изнудва, а после да им прати наемен убиец.

— Значи наистина го беше хванал на мушка? И после мълча чак до днес?

— В общи линии да.

Той закопча градинарската ножица, пусна я в джоба на панталона си и погледна към играещите деца.

— Ремета ще те отведе до убийците на майка ти, нали?

— Не това е причината, шерифе.

— Да, знам — кимна той и се почеса под ризата. — Тъй си е…

Но не продължи, сякаш му бе дошло до гуша да разплита чужди замисли и кроежи.

Вечерях с Бутси по-рано, после потеглих през Морган Сити към Ню Орлиънс. Заревото на залеза все още се разливаше високо в небесния купол, когато паркирах пикапа на няколко пресечки от бара на Маги Глик в Алджиърс отвъд реката. Улицата бе изпълнена с хора, чиято съботна вечер минава почти като на всички други в страната — пенсионери, излезли да вечерят в мърляви закусвални, където заедно със специалитета на заведението сервират безплатно чаша домашно вино; млади бели двойки с неопределен географски произход и без средства за съществуване, които живеят в бараки без климатик и се шляят безцелно по тротоарите; и мъже, чиито мисли ги карат всяка сутрин да се събуждат с копнеж, който рядко намира удовлетворение.

Минах по тясна странична уличка и влязох в бара на Маги Глик през задната врата. Вътре беше многолюдно, мрачно и непоносимо студено. Зад бара Маги правеше коктейл и говореше с някакъв мъж в бял костюм. Беше заплела в косата си мъниста и носеше плетена бяла блуза, разкриваща татуираните рози по гърдите й. Мъжът стоеше прав до тезгяха с изпънат гръб, усмихваше се на нейните думи и от време на време хвърляше погледи настрани към една млада мулатка, която едва ли имаше повече от осемнайсет години.

Очите ни се срещнаха, той опипа пръстена си и извърна глава, сякаш бе чул шум отвън, отиде до края на бара, после пак ме погледна и излезе.

— Конкуренцията ли те праща? — попита Маги.

— Джони Ремета твърди, че никога не е идвал тук — отвърнах аз. — Казва, че лъжеш.

— Сега си трезвен и можеш да разсъждаваш. Чакай да те питам нещо. Защо ще лъжа, че имам подобен човек за клиент? За да си вдигна реномето ли?

— Точно затова ти вярвам.

— Моля?

— Къде мога да го намеря? — попитах аз.

— Идваше преди време. Вече не идва. За тукашния занаят клиентът трябва да е функционален, нали се сещаш?

— Не.

— На онуй момче, за да свърши, му трябва пищов. Ама не онзи, дето е в гащите. Хайде, пий една сода, аз черпя.

— Джим Гейбъл ли те измъкна от затвора, Маги?

— Излязох, щото бях невинна. Приятна вечер, скъпи — усмихна се тя, после ми обърна гръб и запали цигара. Косата й беше гарвановочерна, а кожата като лъскаво старо злато.

Тръгнах към предната врата и тъкмо се канех да изляза на улицата, когато видях в ъгъла на бара мускулест рус мъж в бледосин костюм с бели кантове на реверите. Косата му беше подстригана и грижливо сресана настрани, едното око лъщеше като речно камъче сред гъбестия израстък по дясната страна на лицето му.

— Мислех, че си се върнал в Ню Мексико, Мика — казах аз.

Пред него имаше бутилка бира и чаша уиски. Мика отпи от уискито, после близна бирата едва-едва, като човек, който толкова обича пиенето, че се бои да не би някой ден да бъде принуден да го изостави.

— А, шампионът тежка категория от Скаридения фестивал — подхвърли той.

Седнах до него, взех си фъстък от пластмасовата паничка на плота, обелих го и лапнах ядката.

— Срещал ли си тук един тип на име Джони Ремета? — попитах.

— Какво би дал, за да разбереш?

— Не много.

Той отново надигна уискито и заяви:

— Мога да купя половината панаир. Как ти се струва?

— Може да си потърся работа при теб. Заради Джим Гейбъл ме изхвърлиха от управлението.

Мика се загледа как на мъничкия подиум зад бара излиза възпълно момиче, облечено само с лъскава прашка.

— Да не би мис Кора да ти е дала обезщетение? — не го оставих на мира аз.

— Умният човек притиска онзи, който дои кравата — отвърна той. — Сега не разбираш. Някои ден може да разбереш.

— Тъй ли?

— Ти си невежа.

— Сигурно имаш право — съгласих се аз. Тупнах го по гърба и уискито се разля по ръката му.

Излязох и тръгнах към старите кейове. Вече бе тъмно, дъждът се сипеше над реката, по отсрещния бряг блестяха светлините на Ню Орлиънс, а на юг вятърът разклащаше зелените дървета и течението описваше широк завой, преди да продължи към Мексиканския залив.

Нейде там, далече на южния хоризонт, някога бе избухнала една нефтена платформа и баща ми бе закачил халката на предпазния си колан за стоманеното въже, за да скочи в мрака от върха на кулата. Костите му, заедно с каската и подкованите ботуши все още лежаха там под приливите и отливите, и аз искрено вярвах, че по един или друг начин при тях е останал и борческият му дух.

Убийците на майка ми бяха захвърлили трупа в реката със същото пренебрежение към нейната смърт, както и към живота й. Но навярно след време тялото й бе отишло на юг, към солената вода, и ми се щеше да вярвам, че сега тя и Големия Олдъс са заедно под зелените простори на залива, че вълните са отмили всички техни неразбирателства и душите им тръгват на онова пътешествие, което не успяха да предприемат на сушата.

Докато вървях обратно към пикапа, дъждът плющеше яростно по улиците и неоновите реклами приличаха на синьо-червена мъгла. От една билярдна зала чух шум на побой и си помислих за Големия Олдъс Робишо, Мей Гилъри и първичната невинност на един свят, в който лишените от дар слово хора не могат да изразят нито болката, нито душевните си копнежи.