Тръстиковият път

18.

Мина седмица, без да чуя нещо повече от Дейна Магели. Оказа се, че в нощта на нападението Ситния Уили Бимстайн и Ниг Розуотър пратили Клит в Бейтън Руж да прибере някакъв тип, който се укривал от съда. Това не означаваше, че не е имал време да нападне Дженингс, след като доставил плячката в кантората на Уили и Ниг. Но Клит Пърсел си имаше принципи, макар и доста волни, и в тях не влизаше обезобразяването на повален и зашеметен противник.

Искаше ми се да изхвърля от главата си всичко, да отида за три седмици на Кий Уест с Бутси и Алафеър и да ловя риба. Беше ми омръзнало да се занимавам с чужди проблеми, да прекратявам домашни скандали, да мия повърнато в служебната кола, да бърша храчки от лицето си и да жаля наркоманите, че са болни от СПИН, а те вместо благодарност да се мъчат да ме ухапят.

Беше ми омръзнало да гледам скръбта по лицето на черни родители, когато им съобщавам, че детето им е умряло от свръхдоза или е било застреляно при обир. Да се мъча да възвърна самоуважението на някой магазинер, след като са го принудили да коленичи и да се моли за милост. А още по-малко исках да гледам в лицата жени, които са били изнасилвани, содомизирани, горени с цигари, бити с юмруци и систематично лишавани от последната капка достойнство и самочувствие.

Ако срещнете стар патрулен полицай, който не пие или не се друса, непременно ще се окаже, че или ходи на някакви психологически курсове, или е абсолютен пън, или самият той има престъпни наклонности.

Но всеки път, когато си избистрях главата и се опитвах да се съсредоточа върху хубавите неща на новия ден — лекия летен дъждец над залива, обедните срещи с Бутси при Виктор или в парка, дългите летни вечери и багрите на залеза високо в небето, сладоледените почерпки с Алафеър и нейните съученички от групата за литературно творчество — умът ми отново и отново се връщаше към мислите за съдбата на майка ми, нечутите й викове за помощ и факта, че убийците още са живи.

Но ме тормозеше още нещо. Много отдавна бях приел загубата на детството и семейството си заедно с онзи невинен каджунски свят, в който се бях родил. Загубата е като смъртта. Навестява всекиго и не бива да я оставяш да владее живота ти.

Сега обаче не изпитвах чувство за загуба, а за кражба и насилие. Бяха откраднали паметта за майка ми и печалната почит, която изпитвах към нея. Сега записаната в затвора лъжа на един мъртъв мошеник, че майка ми е била курва и крадла, бе станала част от полицейско досие в Ню Орлиънс и нямаше как да променя това.

— Измъчва ли те нещо? — попита Хелън Соало, влизайки в кабинета ми.

— Не, нищо съществено — отговорих аз.

Хелън застана до прозореца, разтри си врата и се загледа към улицата.

— И какво? — рече тя. — Кони Дезотел просто престана да идва, така ли? Изобщо не я тревожи, че е снимана с двойка сводници.

— Така ми се стори — кимнах аз.

— Била е в кабинета си. С цялата прокурорска машина под ръка. Не я оставяй да те заблуди, Дейв. Тази мръсница те е взела на мушка.

Но беше петък следобед и не ми се мислеше за Кони Дезотел. Напуснах службата, купих от пазара френска франзела и подкарах по черния път към къщи. Между клоните на дъбовете над главата ми слънчевите лъчи блестяха като излъскана мед.

Тримата с Алафеър и Бутси вечеряхме в кухнята. В небето зад прозореца прииждаха дъждовни облаци и през дупките в тях снопове светлина падаха върху близката тръстикова нива. Алафеър бе оставила до стола си чантата, в която държеше ръкописи, бележници и наръчник по писане на сценарии. На масата до лакътя й лежеше дебела книга с черно-бяла фотография на колиба от дънери върху корицата.

— Какво четеш? — попитах аз.

— „Нощ пада над Къмбърленд“. Написана е от адвокат на име Хари Коудил. Разказва се за историята на южните планини.

— За литературния кръжок ли?

— Не, едно момче от библиотеката каза, че непременно трябва да я прочета — отговори тя. — Това била най-хубавата книга за хората от Апалачите.

— Ще четеш ли тази вечер новия си разказ?

— Да — усмихна се тя. — Между другото, довечера сигурно ще ме докарат с кола.

— Кой? — обади се Бутси.

— Онова момче.

— Кое момче? — попитах аз.

— Дето ми каза за „Нощ пада над Къмбърленд“.

— А, вече съм спокоен — рекох аз.

— Дейв, вече съм на шестнайсет… Защо правиш тая физиономия?

— Без да искам. Извинявай.

— Гледай малко по-весело — посъветва ме тя.

— Непременно.

Няколко минути по-късно Бутси и Алафеър се приготвиха да потеглят с колата към града. Слънцето хвърляше червеникави петна по земята под дърветата. Усещах във вятъра дъх на хумус и влажния, тежък и топъл мирис на блато и гниеща риба.

— Никакво пътуване с непознати момчета, Алафеър — казах аз. — Разбрахме ли се?

— Не — отсече тя.

— Алф!

— Престани да ме смяташ за дете. Иначе няма да ти говоря.

Бутси ме погледна иззад нея, поклати глава и каза:

— Ще се върна след малко, Дейв.

Останах да ги гледам как се отдалечават към Нова Иберия.

Не знаех дали съм добър баща, но бях научил, че когато дъщеря ти е между тринайсет и седемнайсет години никога няма да я победиш с аргументи, а ако прибегнеш към гняв, принуда и несправедливост, ще намразиш победата си, защото е прикрила слабостта, и няма да получиш лесно прошка нито от нея, нито от себе си.

Изчетох вестника на верандата, после здрачът между дърветата се сгъсти, падналите листа потъмняха и се размазаха. По пътя мина кола със запалени фарове. Видях как Батист излезе от магазинчето, събра в кофа жаравата от барбекюто и сред облак искри я метна в реката.

Влязох вътре, легнах на дивана с вестник върху лицето и заспах. В съня си видях гладките мъртви клони на дърво сред солена пустиня. В далечината се издигаха пурпурни хълмове, борове, кедри и кактуси, а дъждът се ръсеше от облаците като дим. После върху възловатите клони на съсухреното дърво кацна ято пъстри птици. Изпод кората плъзнаха зелени филизи, обвиха клоните и изведнъж разгърнаха цветове и крехки млади листенца по краищата на вейките, тъй че дървото заприлича на човек, възнасящ към небесата огромен букет.

Но после на него кацна лешояд с остатъци от мърша по човката и ноктите, с лъскави пера и очи като кръгли капки мастило, засъхнало върху мед. По перата му лазеха паразити. Той разпери криле, наддаде дрезгав крясък и зловонният му дъх изпълни въздуха и обви дървото и тропическите птици като влажна мрежа.

Подскочих и вестникът се свлече на пода. Примигнах и се опитах да пропъдя съня, макар че нямах представа какво означава. Чух отвън колата на Бутси. След малко тя бутна мрежестата врата и влезе.

— Заспал съм — казах аз. Все още всичко ми се мержелееше.

— Добре ли си? — попита тя.

— Нищо ми няма.

Отидох в банята да се наплискам с вода и да се среша. Когато излязох, Бутси беше в кухнята.

— Сънувах ужасен сън — споделих аз.

— Какъв?

— И аз не знам. Всичко ли е наред с Алф?

— Оставих я в библиотеката. Обеща да ми позвъни или да се прибере с някого, когото познаваме.

Взех две чаши от шкафчето над мивката и налях студен чай от хладилника.

— Защо не иска да ми каже кое е онова момче? — попитах.

— Дето й препоръчало книгата за Апалачите ли?

— Да.

— Защото е на шестнайсет. Дейв, недей да търсиш навсякъде заговори. Въпросното момче учи за художник.

— Моля?

— Алафеър каза, че е художник. Рисува по керамика. Е, прилича ли ти на Джак Изкормвача?

Тъпо зяпнах срещу Бутси и в ума ми отново изплува прегърбеният черен лешояд сред разцъфналото дърво.

Набрах 911 и се свързах с градския диспечер, после изхвръкнах през задната врата, скочих в камионетката, бясно дадох заден ход по алеята и изхвръкнах на пътя сред облак прах. Лекият вятър понесе облака към крушките по кея и прашинките заблестяха като солена равнина под луната.

Навлязох в града откъм изток по главната улица, минах под надвисналите дъбови корони и отбих към градската библиотека. Лампите отвън бяха включени и дъбовете по моравата бяха окъпани в бяла светлина и сенки, трептящи от вятъра. До паркинга се зеленееше бамбукова стена, ограждаща каменна пещера със статуята на Дева Мария.

Под едно дърво край пещерата бе спряла патрулна кола. Едър червенокос полицай с килната фуражка се подпираше на калника и пушеше. Беше бивш морски пехотинец по прякор Топ, само че цялата му служба бе минала като готвач.

— Вече влизах вътре, Дейв — каза той. — Дъщеря ти е горе заедно с група хлапета. Не забелязах нищо необичайно.

— Не видя ли едно високо широкоплещесто момче с черна коса и много бяла кожа? Може да носи очила с черна рамка.

— На колко години е?

— Трудно е да се определи възрастта. Винаги изглежда различен.

Той извади цигарата от устата си и я метна в една цветна леха, без да я гаси.

— Само това ми липсваше. Да гоня Човека без лице.

Влязохме в сградата и минахме през голямата читалня, после се изкачихме на горния етаж. В една странична стая видях Алафеър и още пет-шест гимназисти, насядали около масата. Стоях пред прага, докато тя ме забеляза. Хвърляше погледи ту към мен, ту към преподавателя по литературно творчество — черен писател, който живееше в Лафайет и идваше да помага в библиотеката. Накрая Алафеър стана от масата и тръгна към мен. Очите й пламтяха.

— Дейв… — прошепна яростно тя.

— Онова момче, дето рисува по керамика — казах аз. — Тук ли е тази вечер?

Тя плътно стисна очи като от болка, после пак ги отвори.

— Така си и знаех.

— Алф, този младеж не е онова, което си мислиш. Той е наемен убиец. Същият, който избяга по време на престрелката край Ачафалея.

— Не, грешиш. Името му е Джак О’Рурк. Не е престъпник. Рисува чудесно. Показа ми снимки на нещата, които е правил.

— Точно същият. О’Рурк е фамилията на баща му. Къде е сега?

Вентилаторът се въртеше над главата й; очите й бяха влажни и тъмни под потрепващия бретон.

— Има някаква грешка — прошепна тя. — Той е художник и много кротко момче. Джак не би сторил зло никому.

— Алф, ела с мен — казах аз и я стиснах за китката по-силно, отколкото възнамерявах.

— Не, никъде не идвам с теб. Унижаваш ме.

Видях как вените по ръката й се издуха като сини въженца. Пуснах я и открих, че собствената ми ръка трепери.

— Извинявай — промърморих аз.

— Всички ни гледат. Махай се — изрече тя с глух глас, сякаш искаше да задържи думите си в пространството между двама ни.

— Той е тук, нали?

— Никога няма да ти простя това.

— Алафеър, аз съм полицай. Едва не ме убиха заради този човек.

Тя отново затвори очи. Видях как сълзите бликнаха изпод клепачите и заблестяха по миглите й. После тя неволно се озърна през рамото ми.

— В тоалетната ли? — попитах аз.

Но тя не отговори.

Изчаках, докато мястото около вратата на мъжката тоалетна се разчисти, после измъкнах пистолета от кобура, притиснах го към бедрото си и влязох вътре.

Нямаше никого. Отварях една по една вратите на кабинките и веднага отскачах, докато всички се оказаха празни. Прибрах пистолета в кобура, излязох в коридора и направих знак на градския полицай да ме следва. Видях как Алафеър ме гледа с разширени, безизразни очи.

Върнахме се на първия етаж и аз описах Джони Ремета на дежурната библиотекарка. Тя свали очилата си, остави ги да висят на кадифената панделка около врата й и замислено се загледа в пространството.

— Носеше ли сламена шапка? — попита жената.

— Може би… не знам — казах аз.

— Преди няколко минути мина край мен. Мисля, че все още е в историческия отдел. Там, в дъното — рече тя и посочи с пръст.

Следван от градския полицай, аз тръгнах между рафтовете към сива метална врата с малко квадратно прозорче от дебело стъкло. Опитах се да огледам през него цялата стая, но видях само лавици с книги и скромно бюро, осветено от настолна лампа. Отново извадих пистолета, притиснах го към бедрото си, после бутнах вратата и влязох.

Прозорецът беше отворен, а на пода се валяше сламена шапка с черна панделка. Върху бюрото лежеше разтворен албум с фотографии от времето на Гражданската война. Снимките на двете отворени страници показваха трупове на войници, загинали при Дънкър Чърч и Блъди Ангъл.

— Тука е като в месарски фризер — промърмори градският полицай.

Надникнах през прозореца към лятната нощ, към песента на щурците, квакането на жабите около реката и тихото скърцане на дъбовите клони. Въздухът в стаята беше леден.

— Вярваш ли в ангела на смъртта, Топ? — попитах аз.

— Да, доста време живях с него. Бившата ми жена. А може и да е бил Антихристът. Така и не разбрах със сигурност.

Прехвърлих се през прозореца и скочих на тревата. Тръгнах по улицата, прекосих паркинга и слязох до реката. В далечината прозвуча сирена на шлеп, после в тишината шумно затрака подвижният мост на улица Бърк. От Джони Ремета нямаше и следа. Разчистеното небе беше черно като кадифе и обсипано със звезди, сякаш безброй очи ме наблюдаваха отгоре.

По-късно, докато пътувахме към къщи, Алафеър седеше отдръпната колкото се може по-далеч от мен и гледаше през прозореца. Умората бе укротила гнева, съжалението, унижението или каквото там чувство изпитваше. Нещата се отлагаха за утре.

— Искаш ли да поговорим с Бутси? — попитах аз.

— Не. Ти си си просто такъв, Дейв. Няма да се промениш.

— Какъв съм? — попитах аз и опитах да се усмихна в мрака.

— Не ми се говори.

След като отбих по алеята и изключих двигателя, тя слезе, мина в предния двор и влезе в къщата през хола, за да не се виждаме повече тази вечер.

— Какво стана, Дейв? — попита ме Бутси в кухнята.

— Беше Ремета. Опитах се да го заловя в библиотеката. Избяга.

Телефонът зазвъня. Чух как Алафеър отива към другия апарат, който беше в коридора до нейната стая. С разтуптяно сърце вдигнах слушалката.

— Ало.

— Подгонихте ме като вирус — каза Ремета.

— Откъде взе този номер? — попитах аз.

— Какво значение има? Открих го.

— Мътните да те вземат, стой по-далече от дъщеря ми.

— Какво ви става? Недейте да ми говорите с такъв тон.

В слепоочията ми пулсираше адско главоболие, ризата ми лепнеше от студена пот, киселият ми дъх се отразяваше от слушалката.

— Досега нямах нищо срещу теб лично. Замесиш ли семейството ми в смахнатите си тъпотии, ще съжаляваш за времето, когато са те оправяли в Рейфорд.

Чувах дишането му в слушалката съвсем ясно, като че стоеше плътно до мен.

Когато той заговори отново, гласът му не бе същият. Долиташе сякаш от стар варел, укрит в мрака. Думите звучаха бавно и натъртено, като че ги вадеше от картонена кутия една по една.

— Значи все пак не сте чак толкова умен човек, мистър Робишо. Но аз съм ви задължен. Излиза, че сте… късметлия. Едно предупреждение, сър. Не ме обиждайте на разсъдък.

Гърлото му тихо изщрака, после се чу кратка въздишка като съскане на влажна клечка кибрит.