Тръстиковият път

23.

Вместо да се връщам в службата, потеглих към къщи. Седнах на една от масите край кея под трепкащия от вятъра чадър с емблемата на „Чинцано“ и се загледах към лястовичките, които кръжаха около върбите и кипарисите. Гледах как облаците осейват мочурището с тъмни и светли петна, а вятърът от Залива развява провисналите лишеи по сухите клони. Дълго седях така, макар че не поглеждах часовника. Чувствах се като човек, който случайно е попаднал на порнографски филм и би искал да се очисти от новото и нежелано познание за човешкото поведение.

Разказът за смъртта на Кармауч бе отвратителен. Искаше ми се да не го бях чувал и да не ми се налагаше да взимам решения, свързани с него.

Отидох в къщата и разказах на Бутси за срещата си с Пейшън Лабиш.

Когато свърших, тя мълча почти цяла минута. Стана от кухненската маса, пристъпи до мивката и се загледа към двора.

— Какво ще правиш? — попита, без да ме поглежда.

— Нищо от нейния разказ няма да помогне на сестра й.

— Сърпът в колата ли е?

— Върнах го пак под къщата.

Отидох до печката и си налях чаша кафе. Бутси се обърна и ме погледна.

— Ще прекрачиш чертата, Дейв — произнесе тя.

— Аз буквално изтръгнах признанието от нея. Не знам дали Кармауч е заслужавал подобна смърт, но твърдо знам, че момичетата не са заслужили онова, което им се е случило.

Тя дойде до печката, плъзна длан по ръката ми и ме хвана за китката.

— Знаеш ли какво бих направила аз?

— Какво? — попитах и се обърнах да я погледна.

— Бих започнала всичко отново. Ти си решил да помогнеш на Пейшън и Лети. Защо да им причиняваш нови злини? Ако днес съдеха Лети, можеше и да я оправдаят. Искаш ли да подкрепиш един процес, който вече пренебрегна тормоза на две невинни деца?

Бутси беше истински верен приятел и знаеше какво да каже, за да ми стане по-добре. Но истинският проблем не се състоеше само в укриването на доказателства за едно престъпление отпреди осем години. Беше ми омръзнало всекидневно да си повтарям, че с тая работа не само си изкарвам хляба, но и върша нещо полезно.

Направих си сандвич с шунка и лук и го изядох на масичката в задния двор. След няколко минути Бутси излезе и седна насреща ми с малка картонена кутия в ръката.

— Никак не ми се ще да те тревожа допълнително точно сега, но това пристигна със сутрешната поща — каза тя. — Алафеър го беше оставила на леглото. Знам, че не биваше да чета писмото, но видях подписа.

Кутията беше опакована с декоративна хартия и вътре имаше керамична вазичка, изрисувана с миниатюрни увивни рози, войник от южняшката армия и жена с пищна рокля, хванати ръка за ръка сред дъбова горичка. Подробностите и контрастите между зелено, червено и сиво бяха много красиви под гланцовия емайл.

Имаше и писмо, написано на ръка върху скъпа хартия и грижливо сгънато на четири:

— Къде е тя? — попитах аз.

— На басейна. — Бутси се вгледа в лицето ми. — Какво си мислиш?

— Това момче определено не разбира от дума.

Върнах се службата и отново позвъних на психолога от флоридския щатски затвор в Рейфорд. Не след дълго разбрах, че разговарям с един от онези високомерни и некадърни бюрократи, чиято единствена цел в живота е да се вкопчат в работата си и да прикрият, че не стават за нея.

— Питате ме дали е имал някакви мании? — повтори психологът.

— В общи линии, да.

— За някои от хората тук просто няма думи, с които да ги опишем.

— Излишно е да ме убеждавате — казах аз.

— Тук го подозираха в убийство. Бензинова бомба, хвърлена в килията на един от затворниците. Вероятно са го изнасилвали. Изпратихме ви по факса всичко, с което разполагаме. Не знам какво друго да ви кажа.

— Чакайте малко. Не го ли познавахте?

— Не. Мислех, че вече знаете. С О’Рурк, или Ремета, както го наричате, работеше доктор Лувас. Сега той е в Мериън.

— Извинявайте за нахалството, но защо не ми казахте по-рано?

— Не сте ме питали. Нещо друго?

Обадих се до федералния затвор в Мериън, Илинойс, и успях да се свържа с доктор Лувас. Той нямаше нищо общо с колегата си от Флорида.

— Да, много добре си спомням за Джони. Откровено казано, харесвах го. Но не бих ви препоръчал да го каните на вечеря.

— Как така?

— В него има две или три личности. О, не става дума за онези истории с раздвоение на личността и тъй нататък. Просто е изпълнен с непрестанно чувство на гняв, но не иска да го признае. Ако беше получил помощ по-рано, можеше да стане писател или художник, а не кандидат за лоботомия.

— Защото е бил изнасилен в затвора?

— Баща му го водел по долнопробни кръчми — в Детройт ги наричат със скромното име „късни заведения“. Според Джони тамошните педофили го ползвали, докато баща му се наливал за тяхна сметка. Семейните ценности още не са се утвърдили сериозно в Детройт.

— Значи има зъб на баща си?

— Напълно погрешно, мистър Робишо. Той не упреква баща си за онова, което го е сполетяло. Смята, че майка му го е предала. Така и не е преодолял нейния въображаем „провал“.

— Изглежда, се е увлякъл по дъщеря ми.

Мълчание.

— Чувате ли ме? — попитах аз.

— Искате ли да ви предскажа бъдещето му? — попита психологът. — Обзалагам се, че някой ден Джони ще посегне на себе си. Но вероятно ще повлече в гроба и други хора.

На другата сутрин заминах за Бейтън Руж и отидох в кабинета на Кони Дезотел. Секретарката ми каза, че през обедната почивка в четвъртък Кони ходела да играе ракетбол4 в близкия спортен клуб.

Клубът беше ослепително бял, обграден от палми, растящи сред двора, посипан с бял чакъл; плувният басейн отзад блестеше с кристална синева под обедното слънце. След като влязох, спрях пред стъклото, което отделяше коридора на втория етаж от корта за ракетбол, и загледах как Кони прави противника си на нищо. Беше с рокля за тенис, кецове на въздушна възглавница и жълт елек, потъмнял от пот под мишниците и около шията. Когато замахна за решаващия удар, загорелите й прасци се стегнаха като камък.

Противникът й — висок, застаряващ мъж с атлетична фигура — се предаде, добродушно протегна ръка и излезе. Тя тупна топката в пода, метна я към стената и отби с нисък рикошет, сякаш искаше да отпразнува победата насаме. Топката отлетя във висока дъга и погледът на Кони я проследи, докато попадна на мен. Лицето й се обтегна, тя отметна кичурите от очите си, напусна корта през изхода в дъното и затръшна вратата.

Слязох долу и я пресрещнах във фоайето.

— Имам информация за смъртта на майка си — казах аз.

— Не тук.

— Няма да се отървеш от мен, Кони.

— Какво си научил?

Кимнах към една масичка до стената.

— Тръгвам си след две минути — заяви тя. — Но искам да те уверя в нещо. Последваш ли ме още веднъж по този начин, ще наредя да те арестуват.

— Разполагам със свидетел.

— За какво?

— За убийството на майка ми. Извършили са го двама униформени полицаи. Пред една барака на няколко километра от Тръстиковия път в област Лафурш. Преди да я повали, единият я нарекъл невежа кучка.

Тя ме гледаше право в очите, без да мига. Клепачите й стърчаха като тънка телена четчица. После трепнаха, тя се загледа настрани и дръпна от гърдите си влажния елек.

— Доведи ми свидетеля.

— Няма да стане.

— Защо?

— Мисля, че ако го сторя, въпросната личност отива право в гробищата.

— Не искаш дори да знам от кой пол е? Та аз съм главен прокурор на щата. Какво ти става?

— Ти вярваш на Дон Ритър. Аз не. Мисля, че той се опита да убие мен и Джони Ремета.

Тя махна с ръка на черния сервитьор с бяло сако. Той кимна и й наля сода с лед. Кони попи с хавлия потта от челото си.

— Пак ще повторя — каза тя. — Прокуратурата е на твое разположение. Но цялата тази история ми прилича на параноя и мания за преследване.

— Ченгетата са били от Ню Орлиънс.

— Откъде знаеш?

— Убили собственик на нощен клуб в област Лафурш на име Ладрин Терио и накарали местния полицай да поеме вината. И не са били някакви мошеници на свободна практика. Обикаляли да събират пари за джаканосите. Тъй че откъде може да са дошли, освен от Ню Орлиънс?

Тя взе содата от ръката на келнера и жадно отпи. Лицето й сякаш се успокои, но не и очите.

— Ти си замислил нещо по-голямо, Дейв. Мисля, че е свързано с мен.

— Няма такова нещо. Между другото, за пушачка играеш страхотно.

— Много мило от твоя страна.

— Оня ден забелязах, че имаш златна запалка с кожени инкрустации. Джим Гейбъл ли ти я подари? С него май сте доста гъсти.

Кони стана от масата с чаша в ръка.

— Да ме прощава Бутси, но по-досаден човек от теб не съм срещала — процеди тя и се отправи към съблекалните.

— Ти ми четеш писмата? — възкликна Алафеър.

Свечеряваше се, слънцето чезнеше зад дърветата, а тя четкаше петнистото си конче до оградата на малката конюшня. Вдигна глава и ме погледна над гърба му.

— Писмото е било оставено на леглото — отвърнах аз. — Бутси видяла името на Джони. Станало е случайно.

— Нямаш право да го четеш.

— Може би. Надявам се да знаеш какво вършиш. Но според мен той е опасен човек.

— Не и онзи Джони О’Рурк, когото познавам.

— Ти винаги си защитавала приятелите си, Алафеър. Но този тип не ти е приятел. Психологът от затвора каза, че е болен и вероятно сам ще сложи край на живота си, но ще повлече в гроба и други.

— Гадни, тъпи, скапани лъжи!

— Подбирай си изразите, ако обичаш.

— Ти сам призна, че той ни спаси живота, но го преследваш и обвиняваш в какво ли не. Позволяваш си това с един човек, за когото не знаеш нищо, а на мен ще разправяш да си подбирам изразите. Просто не бях очаквала от баща си такава гадост.

— Той опита ли се да те види?

— Няма да ти кажа. Не е твоя работи.

— Ремета е като бомба със закъснител, Алф.

— Не ме наричай с това тъпо име! Господи! — извика тя, после захвърли четката и хукна към къщата.

Тази нощ сънувах събиране на тръстика в късната есен и натоварени каруци, пъплещи през мъглата към фабриката. Черният път бе замръзнал и обсипан със смачкани тръстики, а мъглата пъплеше от неприбраните ниви като безцветен захарен памук и покриваше с влага гърбовете на мулетата и кочияшите. Отпред на фона на сивото небе се очертаваше фабриката и чувах шума на кипящите котли и машините, които мачкаха захарната тръстика на каша. Зад фабриката гореше стърнище и пламъците се виеха като змия през мъглата.

Сънят ме изпълваше с необясним страх. С някаква ужасна увереност знаех, че не бива да продължавам по пътя към фабриката, тракащите машини и жълтеникавия пушек над горящото стърнище зад нея.

После всичко се промени и внезапно се озовах в кабината на моторницата си. Над залива Кот Бланш се разсъмваше и заедно с прилива към брега прииждаше тежка, студена мъгла. На север виждах остров Ейвъри сред мъглата — две зелени могилки, гладки и твърди на вид като женски гърди. Вълните се пенеха пред белия нос на моторницата и аз усещах в съня си мириса на солени пръски, виждах кофичката с рибки за примамка, виждах и пъстървите, които изскачаха над вълните, оставяйки по водата под себе си мимолетни кръгчета.

Когато се събудих, отидох в кухнята и седнах на тъмно с болка в слабините. Притиснах към очите си влажна кърпа и се помъчих да разсъждавам, но не успях. Макар че вече бях буден, не исках да знам какъв смисъл се крие в съня. Отново си легнах. Бутси се размърда, докосна ме по гърдите, после се завъртя на една страна и притисна тяло плътно до моето.

Когато проникнах в нея, тя вече бе влажна, разтвори крака, преплете ги в моите, плъзна ръка по гърба ми и същевременно бавно се движеше в кръг под мен, както правеше винаги, когато искаше да задържи момента колкото се може по-дълго.

Но аз усетих как в мен се надига гореща вълна като огън, пълзящ нагоре по голо, изсъхнало дърво. После неволно отворих уста, затворих очи и притиснах лице между гърдите й.

Седях опустошен на ръба на леглото, с ръка върху пръстите на Бутси, и се срамувах, че съм използвал жена си, за да прикрия насилието, замислено от съзнанието ми на алкохолик.